Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (19)

2.

На път. Още два часа до края на деня. Бях вече махнал черните очила, когато навлязох в Триполитания. И пясъкът стана златист. Господи, колко е пустинна тая планета! За лишен път реките, сенчестите места и жилищата на хората ми се струват само като щастливи случайни съчетания. Колко много скали и пясък!

Ала всичко това ми е чуждо, аз живея в царството на полета. Чувствувам, че иде нощта, в която човек се затваря като в храм, дето човек се затваря за тайните на най-съществени те обреди сред размисъл и дето няма ничия помощ. Целият този непосветен свят се заличава вече и ще изчезне. Цялата тая гледка още се подхранва от златиста светлина, но нещо вече се отлъчва от нея. И аз не познавам нищо, аз казвам: нищо не струва колкото тоя час. И ония, които са усетили необяснимата любов към летенето, ще ме разберат добре.

Така аз постепенно се отказвам от слънцето. Отказвам се от широките златисти повърхнини, които биха ме приели в случай на принудително приземяване… Отказвам се от знаците, които биха ми сочили пътя. Отказвам се от профила на планините, изрязан на небето, чрез който бих избягнал опасностите. Навлизам в нощта. Летя. Нямам нищо друго, освен звездите…

Това умиране на света става бавно. И светлината изчезва постепенно. Земята и небето малко по малко се сливат. Земята се повдига и сякаш се разпръсва като пара. Първите звезди затрептяват като в зелена вода. Трябва още дълго да чакам, за да се превърнат те в твърди диаманти. Трябва още дълго да чакам до мълчаливата игра на падащите звезди. Късно нощем съм виждал понякога толкова тичащи искри, та ми се е струвало, че силен вятър духа между звездите.

Прево опитва неподвижните лампи и запасните. Обвиваме крушките с червена хартия.

— Още по-плътно…

Той слага още една обвивка, досяга едно копче. Светлината е все още много ярка. Както при фотографията, тя ще замъгли бледия образ на външния свят. Ще унищожи и тая лека светла мъглявина, която понякога нощем обвива нещата. Нощта вече настъпи. Но това още не е същинска нощ. Един лунен сърп още стои. Прево отива вдън самолета и се връща с един сандвич. Аз зобя чепка грозде. Не съм гладен. Не съм гладен, нито жаден. Не усещам никаква умора, струва ми се, че бих пилотирал така десет години. Луната угасна.

Наближаваме Бенгази посред черна нощ. Бенгази лежи в дълбините на такава гъста тъмнина, че наоколо не се съзира никакво светло отражение. Видях града едва когато стигнах до него. Потърсих площадката за приземяване и ето че червеният знак светна. Светлините очертават черен правоъгълник. Завивам. Блясъкът на един прожектор, насочен към небето, се издига направо като струя на пожар, върти се и отбелязва върху летището златен път. Аз пак завивам, за да видя хубаво препятствията. Нощното съоръжение на това летище е отлично. Намалявам скоростта — започва гмуркането като в черна вода.

Когато се приземявам, часът е двадесет и три, местно време. Карам към прожектора. Офицери и войници — най-вежливите в цял свят — минават от мрака в острата светлина на прожектора ту видими, ту невидими. Вземат книжата ми, почват да пълнят с бензин. Престоят ми ще бъде уреден за двадесетина минути.

— Направете един кръг и минете над нас, защото иначе няма да знаем дали сте отлетели добре.

На път.

Търкалям се по тоя златен път към една дупка без прегради. Моят самолет, образец „Самум“, се отделя от земята, макар и претоварен, преди да е изминал определената за излитане площ. Прожекторът върви с мене и ми пречи да завия. Най-после ме оставя — долу са се досетили, че ми пречат. Правя отвесен полукръг, когато прожекторът отново ме удря в лицето, но тутакси избягва пак и отправя другаде своята дълга златна цев. Във всички тия неща чувствувам извънредна вежливост. И сега завивам пак към пустинята.

Метеорологическите сведения от Париж, Тунис и Бенгази ми бяха съобщили попътен вятър — с тридесет — четиридесет километра в час. Аз разчитам да пътувам с триста километра в час. Насочвам се към средата на десния сегмент, който свързва Александрия с Кайро. По тоя начин ще избягна забранените крайбрежни зони и дори да се отклоня неволно, ще срещна — било отдясно, било отляво — светлините на единия или другия град или още по-общо, светлините по долината на Нил. Ще летя три часа и двадесет минути, ако вятърът не се промени. Три часа и четиридесет и пет минути, ако вятърът отслабне. И почвам да гълтам хилядата и петдесет километра на пустинята.

Няма вече луна. Само черна смола, простряла се до звездите. Не съзирам ни една светлинка, не мога да използувам ни един крайпътен белег и без радио не ще получа никакъв знак от човек до долината на Нил. Не се опитвам дори да наблюдавам друго нещо, освен компаса си и уреда „Спери“. Не ме интересува нищо друго, освен бавното дихание — върху тъмния екран на уреда — на една тясна само светеща черта. Когато Прево променя мястото си, аз лекичко оправям колебанията в центрирането. Издигам се на две хиляди метра, дето, както ми бяха съобщили, ветровете били благоприятни. През дълги промеждутъци запалвам една лампа, за да видя циферблатите — те не са всички само светещи, — но през по-голямата част от времето се затварям съвсем в мрака сред моите мънички съзвездия, които изпускат същата като звездите минерална светлина, същата вечна и скрита светлина, и които говорят на същия език. И аз като астрономите чета книгата на небесната механика. Аз също се чувствувам учен и чист. Всичко от външния свят угасва. Има само Прево, който, след като дълго се бори със съня, най-сетна заспа и аз вкусвам още по-пълно моята самотия. Има само мекото бучене на мотора и насреща ми, по бордовото табло, всичките тия кротки звезди.

Но все пак аз размислям. Съвсем не ще можем да използуваме луната и сме лишени от радио. Никаква връзка, колкото и тънка да бъде тя, не ще ни свърже със света — чак докато съзрем мрежата от светлини в долината на Нил. Ние сме извън всичко и единствено нашият мотор ни държи повиснали сред тая смола. Ние преминаваме огромната черна долина от вълшебните приказки, долината на изпитанието. Тук няма никаква помощ. Тук няма никаква прошка за грешките. Ние сме предоставени на божията воля.

Ивица светлина се промъква от електрическия апарат. Събуждам Прево да я изгаси. В тъмното Прево мърда като мечка, пръхти, движи се. Той е погълнат от работа да подбира кърпи и черна хартия. Ивицата светлина изчезва. Тя разчупваше тоя свят. Тя не беше от същото качество, както бледата и далечна светлина на радия. Беше светлина на весело нощно заведение — на звездна светлина. Но повече от всичко друго тя ме ослепяваше, заличаваше другите светлини.

Три часа летене. От дясната ми страна блясва светлина, която ми се струва жива. Поглеждам. Дълга светла бразда се точи от лампата в края на крилото, която досега не се виждаше. Това е прекъсваща се светлина — ту ясна, ту угаснала: това значи, че влизам в облак. Той отразява светлината на лампата ми.

Наближавайки пътеводните знаци, бих предпочел да имам чисто небе. Крилото се осветява от отражението. Светлината се установява, задържа се, блести и образува розов букет. Силни друсания ме люшкат. Летя някъде сред облак, на който не зная дебелината. Издигам се на две хиляди и петстотин и пак не излизам над него. Спускам се на хиляда метра. Букетът е все на мястото си, неподвижен и все по-блестящ. Добре. Ще караме така. Толкова по-зле. Мисля за други неща. Ще видим кога ще се измъкнем. Но не ми се нрави тая светлина на подозрителен хан.

Пресмятам: „Тук подскачам малко и това е нормално, но и през целия път въпреки височината и чистото небе имаше друсания. Вятърът съвсем не е затихнал и аз трябва да съм превишил скоростта от триста километра в час.“ А пък и не зная нищо определено, ще се опитам да се оправя, като изляза от облака.

Излизаме. Светлата китка внезапно угасва. Това угасване ми подсказва, че се е случило нещо. Поглеждам напред и виждам — колкото може да се вижда — тясна долина между небето и стената на нов близък облак. Букетът пак се появява.

Няма да се измъкна вече от това лепило, освен само за няколко секунди. След полет от три часа и половина това почва да ме безпокои, защото, ако съм вървял напред, както си мисля, трябва вече да съм наближил Нил. Ако имам късмет, ще го видя може би през тия процепи, но те не са много на брой. Не смея да сляза повече: ако случайно съм летял с по-малка скорост, отколкото предполагам, тогава още летя над високи места.

Не изпитвам никакво безпокойство, страхувам се само да не би да рискувам загуба на време. Но поставям граница на това мое спокойствие: четири часа и петнадесет минути летене. След тоя срок, дори при липса на какъвто и да е вятър, а това е невероятно, трябва да съм отминал вече долината на Нил.

Когато стигам до висулките на облака, букетът светлина хвърля все по-бързи блясъци, които отслабват, и после внезапно угасва. Не обичам тия шифровани съобщения с демоните на нощта.

Една зелена звезда изплува насреща ми, лъчиста като фар. Звезда ли е, или фар? Не обичам и тая свръхестествена светлина, тая звезда на влъхви, тая опасна покана.

Прево се е събудил и осветява циферблатите. Отстранявам го — и него, и лампата му. Тъкмо съм навлязъл в цепнатина между два облака и използувам това, за да погледна под себе си. Прево отново заспива.

Пък и няма нищо за гледане.

Четири часа и пет минути полет. Прево се събужда и сяда при мене.

— Трябваше вече да стигнем в Кайро…

— То се знае…

— Дали е звезда онова, или е фар?

Бях намалил малко скоростта и без друго това е събудило Прево. Той е твърде чувствителен към всички промени в звука на летенето. Почвам бавно да слизам, за да се плъзна под грамадата облаци.

Току — що гледах картата си. Личи, че съм навлязъл в крайбрежната местност „О“: не се излагам на опасност. Продължавам да слизам и завивам право на север. Така в прозорците ми ще блеснат светлините на градовете. Аз несъмнено съм ги отминал и, значи, те ще ми се явят вляво. Сега летя под облаците. Но покрай мене има друг облак, който слиза по-ниско, от лявата ми страна. Извивам, за да не попадна в мрежата му, карам на север — североизток.

Облакът навярно слиза все по-ниско и ми запречва целия кръгозор. Не се решавам да губя повече височина. Стигнах 400 м. на моя висотомер, но не знам какво е налягането тук. Прево се навежда. Викам му:

— Ще карам до морето и току — виж, че падна в морето, за да не се сблъскам със земята…

Всъщност нищо не ми показва, че не съм навлязъл вече над морето. Тъмнината под тоя облак е досущ непроницаема. Притискам се до прозореца. Мъча се да чета отдолу под себе си. Мъча се да съзра светлини, знакове. Аз съм човек, който рови пепел. Аз съм човек, който се мъчи да намери въглени на живот в дъното на огнището:

— Морски фар!

Ние едновременно видяхме тая примка, която изчезна! Що за лудост! Де беше тоя призрачен фар, тая измислица на нощта? Защото в същата секунда, когато Прево и аз се наведохме да го намерим, на триста метра под крилото ни, изведнъж:

— А!

Мисля, че не съм казал нищо друго. Мисля, че не съм почувствувал нищо друго, освен ужасен трясък, който разтърси из основи нашия свят. С двеста и седемдесет километра бързина ние се блъснахме в земята.

Мисля, че в стотната част от следната секунда единственото, което очаквах, беше голямата алена звезда на експлозията, в която ние и двамата щяхме да се слеем. Нито Прево, нито аз не усетихме и най-малкото вълнение. В себе си аз наблюдавах само това безпределно очакване, очакването на тая блестяща звезда, в която още през същата минута щяхме да изчезнем. Но нямаше никаква алена звезда. Имаше нещо като земетресение, което опустоши нашата кабина, като изкърти прозорците, изхвърли на сто метра парчета ламарина и ни изпълни с грохот чак до вътрешностите. Самолетът трептеше като нож, метнат отдалеч и забит в твърда дъска. И тоя гняв ни друсаше силно. Една секунда, две секунди… самолетът продължаваше да трепти и с чудовищно нетърпение аз очаквах, че неговите запаси от енергия ще го накарат да избухне като снаряд. Ала подземните трусове продължаваха, без да стигат до крайното избухване. И аз не проумявах нищо от тая невидима работа. Не проумявах нито това друсане, ни тоя гняв, ни тоя безкраен срок… пет секунди, шест секунди… И внезапно изпитахме някакво чувство на въртене, усетихме някакъв удар, който изхвърли през прозорците цигарите ни, направи на сол дясното крило и после — нищо. Нищо, освен ледена неподвижност. Изкрещях на Прево:

— Бързо скачайте!

В същото време и той крещеше:

— Огън!…

Прехвърляме се през откъртения прозорец. Изправяме се двадесет крачки по-далеч.

Питам Прево:

— Няма ли повреда? Той ми отвръща:

— Няма повреда!

Но търка коляното си. Казвам му:

— Опипайте се навсякъде, раздвижете се, закълнете се, че нямате нищо счупено…

Той ми отговаря:

— Нищо, нищо, това е запасната помпа… Помислих, че внезапно загива, разпран от глава до корем, но той повтаряше, втренчил очи:

— Това е запасната помпа!…

Помислих — полудял е, сега ще затанцува…

Ала извърнал най-сетне очи от самолета, който сега вече бе спасен от огъня, той ме погледна и поде пак:

— Нищо, нищо, това е запасната помпа, която ми се е закачила за коляното.