Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (17)

7.

Такава е пустинята. Един коран, който е само правило за игра и чрез това превръща пясъка в империя. В дълбочините на Сахара, която без корана би била празна, се играе скрита драма, която раздвижва човешките страсти. Истинският живот на пустинята не е в преселванията на племената, които търсят пасища, но в тая игра, която още се играе. Колко е различен завладяният от европейците пясък от другия! Не е ли тъй с всички хора? Срещу тая преобразена пустиня спомням си игрите на моето детинство, мрачния и златист парк, който бяхме населили с богове, безкрайното царство, което си създавахме в тоя квадратен километър, който никога не бе изцяло познат, никога не бе изцяло претърсен. Ние образувахме една затворена цивилизация, дето стъпките имаха свои особености, дето нещата имаха смисъл, непозволен на никоя друга цивилизация. Когато детето стане мъж и заживее под други закони, какво остава от парка, изпълнен със сянката на детинството, магически, заледен, изгарящ, какво остава сега, когато човек се връща отново тук и върви с известно отчаяние отвън, покрай малката стена от сиви камъни, учудвайки се, че намира затворена в толкова тясна ограда тая провинция, която той е направил свой безкраен свят, и разбира, че в тоя безкраен свят той няма да се върне никога вече, защото сега трябва да се върне вече не в парка, а в играта.

Но няма вече размирни области. Няма вече тайнственост в Кап Жюби, Сиснерос, Сагет-Ел-Хамра, Пуерто-Кансадо, Дора, Смара. Кръгозорите, към които се стремяхме, са изгаснали един след друг като ония насекоми, които изгубват цветовете си, паднали веднъж в примката на топли ръце. Ала оня, който гонеше тия кръгозори, не беше играчка на измамата. Ние не се мамехме, когато се стремяхме към тия открития. Както султанът от „Хиляда и една нощ“, който търсеше толкова изтънчено нещо, че неговите хубави пленнички една след друга угасваха призори в прегръдките му, изгубвайки, едва досегнати, златото на крилцата си. Ние сме отхранени от вълшебството на пясъците, други може би ще изкопаят тук своите петролни кладенци и ще се обогатят от своите търговии. Но те ще са дошли много късно. Защото забранените палмови горички или девственият прах на мидените черупки са дали на нас най-скъпоценното от себе си: те имаха само един час на буйно усърдие и тоя час ние го изживяхме.

Пустинята ли? Съдено ми бе да прелетя веднъж през сърцето й. При един полет към Индокитай през 1935 аз се намерих в Египет, на границите на Либия, пленен от пясъците като в лепило, и помислих, че ще умра от това. Ще разкажа тая случка.