Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (18)

1.

Навлизайки над Средиземно море, срещнах ниски облаци. Слязох на двадесет метра над водата. Поройните струи дъжд се блъскат в предпазното стъкло на самолета, а морето сякаш дими. Правя големи усилия да съзра нещо и да не се натъкна на някоя корабна мачта.

Моят механик Андре Прево ми пали цигари.

— Кафе…

Той се загубва в дъното на самолета и се появява пак с термоса. Пия. От време на време регулирам газа, за да мога да поддържам две хиляди и сто обръщания в минута. Пробягвам с очи циферблатите: поданиците ми са послушни, всяка стрелка е точно на мястото си. Хвърлям поглед и към морето, което изпуска пара под дъжда като голям горещ басейн. Ако бях на хидроплан, бих съжалявал, че то е така „хлътнало“. Но аз съм на самолет.

Хлътнало или не — не мога да кацна на него. И това, не знам защо, ми вдъхва някакво безсмислено чувство на сигурност. Морето е част от един свят, който не е мой свят. Една повреда на самолета тук не ме засяга, не ме дори и заплашва: аз не съм пригоден за морето.

След час и половина летене дъждът затихва. Облаците са все още ниско, но светлината вече ги пронизва като широка усмивка. Възхищавам се от тия приготовления за хубаво време. Долавям, че над главата ми има само лека покривка като от бял памук. Извивам, за да избягна една вихрушка: не е необходимо да мина през нея. Ето вече първия процеп…

Аз го предчувствувах, без да съм го видял, защото съзрях насреща си в морето дълга следа, нещо като зелен, лъчезарен и дълбок оазис, приличен на ония ечемичени полета, от които примираше сърцето ми Южно Мароко, когато се качвах откъм Сенегал след три хиляди километра пясък. Тук също тъй имам чувството, че навлизам в обитаема местност и усещам лека веселост. Извръщам се към Прево:

— Мина вече, сега сме добре!

— Да, добре сме…

Тунис. Подписвам книжата, докато наливат бензин. Но тъкмо когато излизам от канцеларията, чувам някакво — „пуф!“ — като звук, когато се хвърляш във водата. Глух, без ехо звук. В същия миг си спомням, че съм чувал вече подобен звук — експлозия в един гараж. От оная задавена кашлица имаше двамина мъртви. Обръщам се към шосето, което води към летището: дими малко прах, две бързи коли са се вкопчили една в друга и изведнъж са замръзнали неподвижни като сред ледове. Към тях тичат хора, други бягат към нас:

— Телефонирайте… Доктор… Главата…

Сърцето ми се свива. В тихата привечерна светлина съдбата успя да нанесе един удар. Някоя разрушена красота или ум, или живот…

Така разбойниците вървят из пустинята и никой не чува техните гъвкави стъпки по пясъка. В лагера настава само къса глъчка на внезапно нападение. После всичко отново потъва в златисто мълчание. Същият покой, същото мълчание… До мене някой разправя за счупване на череп. Аз не искам да узная нищо за това неподвижно и кърваво чело, обръщам гръб към пътя и отивам при моя самолет. Но в сърцето ми остава впечатление на заплаха. И тоя звук — след малко пак ще го различа. Когато застържа по моето черно плато с двеста и седемдесет километра в час, ще позная отново тая глуха кашлица; същото: „Кха“ на съдбата, която ни причакваше на срещата.

На път към Бенгази.