Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (12)

2.

Още от първото си пътуване аз познах вкуса на пустинята. Ние, Ригел, Гийоме и аз, бяхме принудени да кацнем близо до укреплението Нуатшот. Тоя малък пост в Мавритания беше тогава откъснат от всякакъв живот — като островче, загубено в морето. Там живееше един стар сержант, затворен със своите петнадесет сенегалци. Той ни посрещна като небесни пратеници.

— А! Не знаете какво ми е, че мога да ви говоря! А! Не знаете какво ми е!

Какво ли му беше — той плачеше.

— От шест месеца насам вие сте първите. На шест месеца ми носят продоволствие. Понякога поручикът. Понякога капитанът. Последният път беше капитанът…

Ние се чувствувахме още замаяни. Само на два часа от Дакар, където се приготвя обедът, става повреда и съдбата се променя. Ние играем ролята на привидения пред един стар сержант, който плаче.

— А! Пийте, драго ми е, че мога да ви предложа вино! Представете си! Когато капитанът мина, нямах вино за капитана.

Аз разказах това в една книга, и то съвсем не беше измислица. Той ни каза:

— Последния път нямах вино дори да се чукнем… И толкова ме беше срам, че поисках да ме сменят.

Да се чукнеш! Да се чукнеш здравата с другия, който скача от камилата, целия в пот! Цели шест месеца се е живяло за тази минута. От един месец вече оръжията са намазани, войниците излъскват поста от погреба до тавана. И от няколко дена, усещайки приближаването на благословения ден, неуморно бдят от терасата към хоризонта, за да съзрат праха, в който ще бъде обвита, когато се появи, подвижната дружина от Атар…

Но няма вино: празникът не може да се чествува, не могат да се чукнат. Човек се чувствува опозорен…

— Искам той да се върне по-скоро. Чакам го…

— Къде е той, сержант? Сержантът, сочейки пясъка, казва:

— Не се знае, но капитанът е навсякъде!

Тя също беше действителна, тая нощ, прекарана върху терасата на укреплението в разговори за звездите. Нямаше нищо друго, за което да се бди. Те бяха там, всичките, тъй както ги виждахме от самолета, но неподвижни.

Когато си в самолета и нощта е много хубава, оставяш се да летиш, без да пилотираш, и самолетът постепенно се наклонява вляво. Докато още мислиш, че е в хоризонтално положение, откриваш под дясното крило някакво село. Но в пустинята няма никакви села. Тогава предполагаш, че е някоя рибарска флотилия в морето. Но по цялата ширина на Сахара няма никакви рибарски флотилии. Тогава? Тогава се усмихваш на измамата. Полекичка оправяш самолета. И селото заема отново своето място. Закачаш на определеното за оръжия място съзвездието, което си оставил да падне. Село? Да. Звездно село. Но от височината на укреплението не се вижда нищо друго, освен пустиня, сякаш смразено вещество, неподвижни пясъчни вълни. Добре закачени съзвездия. И сержантът ни разправя за тях:

— Хе! Тук аз зная добре посоките… Тръгнеш ли по оная звезда, стигаш право в Тунис!

— Ти от Тунис ли си?

— Не, братовчедка ми е оттам.

Настъпва продължително мълчание. Но сержантът не може да крие нищо от нас.

— Някой ден ще отида в Тунис.

Навярно по друг някой път, а не по тоя, който води право по оная звезда. Освен ако някой ден, в някой поход, някой изсъхнал кладенец не го хвърли в поезията на предсмъртно бълнуване. Тогава звездата, братовчедката и Тунис ще се размесят. Тогава ще започне оня вдъхновен поход, който невежите смятат за мъчителен.

— Поисках веднъж отпуск от капитана да отида в Тунис поради братовчедката. А той ми отговори…

— Какво ти отговори?

— А той ми отговори: светът е пълен с братовчедки. И тъй като Дакар е по-близо, изпрати ме в Дакар.

— Хубава ли беше братовчедка ти?

— Коя, тая от Тунис ли? Разбира се. Тя беше русокоса.

— Не, оная от Дакар.

Сержант, бихме те разцелували за твоя отговор, малко раздразнен и тъжен:

— Тя беше негърка…

Какво е Сахара за тебе, сержант? Тя беше един бор, който е винаги на път към тебе. Тя беше също така нежността на русата братовчедка, отвъд пет хиляди километра пясък.

Какво е пустинята за нас? Това, което се раждаше с нас. Това, което проумявахме за нас самите. Тая нощ и ние бяхме влюбени в една братовчедка и в един капитан…