Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (14)

4.

Там ние бяхме в досег с неподчинените маври. Те изникваха от дълбочините на не завладените места, из ония области, над които ние минавахме при нашия полет; те се осмеляваха да отиват в постовете на Жюби или на Сиснерос, за да купят хляб, захар или чай, и след това наново изчезваха в своята тайнственост. И ние се опитвахме, когато те минаваха, да опитомим някой от тях.

Когато биваха влиятелни главатари, с разрешението на управлението на въздушните линии ние ги качвахме понякога на самолета, за да им покажем света. Трябваше да се надвие тяхната гордост, защото те убиваха пленниците повече от презрение, отколкото от злоба. Ако ни срещнеха около укреплението, те дори не ни ругаеха. Извръщаха се и плюеха. И тая гордост се раждаше от заблуждението, че са много могъщи. Колцина от тях, след като са дигнали отряд от триста души, са ми повтаряли:

— Вие, във Франция, имате късмет, че сте на повече от сто дни път далеч оттука…

Така че ние ги развеждахме и случи се трима от тях да посетят непознатата Франция. Те бяха от племето на ония, които, придружавайки ме веднъж до Сенегал, плакаха, като видяха дървета.

Когато отново ги намерих под шатрите им, те възхваляваха музик-холовете, дето голи жени танцуват сред цветя. Това бяха хора, които никога не бяха видели ни едно дърво, ни един извор, ни една роза, които единствено от корана знаеха, че съществуват градини, дето текат ручеи, защото коранът представя рая точно така. Тоя рай и хубавите пленнички в него се спечелват с горчива смърт върху пясъка от куршума на някой неверник след тридесет години нищета. Но господ ги е измамил, тъй като от французите, на които са отредени всички тия съкровища, той не иска нито плащане чрез жажда, нито чрез смърт.

И ето за това бленуват те сега — тия стари главатари. И ето защо, гледайки Сахара, която се разстила пустинна около тяхната шатра и която чак до смъртта им ще им отрежда само нищожни удоволствия, те си правят изповеди един другиму.

— Видиш ли… богът на французите… Той е по-щедър към французите, отколкото богът на маврите към маврите…

Само преди няколко седмици ги разхождах из Савоя. Водачът им ги бе завел пред един грамаден водопад, подобен на изплетен стълб, който бучеше.

— Вкусете — им каза той.

Това беше сладка вода. Вода! А тука колко дни трябва да вървят, за да стигнат до най-близкия извор, и ако го намерят, колко часове, за да се извади пясъкът, с който е изпълнен, докато се стигне най-сетне до кал, примесена с камилска пикоч!

Вода! В Кап Жюби, в Сиснерос, в Порт-Етиен малките мавританчета не просят пари, но с консервна кутия в ръка молят за вода.

— Дай малко вода, дай…

— Ако си послушен…

Водата, която има цена на злато, водата, най-малката капчица от която измъква от пясъка зелената искра на стрък тревица. Ако вали някъде, цяло преселение раздвижва Сахара. Племената се запътват към тревата, която ще поникне на триста километра далеч от тях… А тая вода, такава скъперница, от която десет години вече капчица не е паднала в Порт-Етиен, бучеше тук, като че от някакъв пробит водоем се разливаха световните запаси.

— Да вървим — каза водачът им. Но те не мърдаха.

— Чакай още малко…

Те мълчаха, те присъствуваха, сериозни и безмълвни, на това разгръщане на една тържествена тайна. Това, което така шумно се изливаше из планинските недра, беше животът, беше самата кръв на хората. Това, което в една секунда изтичаше, би възкресило цели кервани, които, пияни от жажда, потъват завинаги в безкрайността на солени езера и на миражи.

Бог се проявяваше тук и не можеше да не му обърнеш внимание. Бог разтваряше своите язове и показваше своето могъщество: тримата маври стояха неподвижни.

— Какво ще гледате още? Хайде, елате…

— Да почакаме.

— Какво да чакаме?

— Свършека.

Те искаха да дочакат, когато бог ще се умори от своето безумие. Той скоро ще съжалява за онова, което е направил, той е скъперник.

— Но тая вода тече тук от хиляди години!…

Така тая вечер те не говориха повече за водопада. За известни чудеса по-добре е да се мълчи. Още по-добре дори да не се мисли много за тях, иначе човек нищо вече не ще разбере. Иначе човек ще се усъмни в бога…

— Богът на французите, видиш ли.

Но аз познавам добре моите приятели варвари. Те са там, смутени във вярата си, объркани и съвсем готови вече да се подчинят. Те мечтаят да бъдат снабдявани с ечемик от френското интендантство и да бъдат пазени — те и имотите им — от нашите сахарски дружини. И наистина, един път подчинени, те ще спечелят откъм материални богатства.

Но те и тримата са от кръвта на Ел Мамун, емир на Трарза. (Мисля, че греша в името му.) Познавах го, когато беше наш васал. Приет с официални почести, забогатял чрез управителите и уважаван от племената, на него, като че никакви видими богатства не му липсваха. Но една нощ, без никой да предугажда, той изкла офицерите, които придружаваше в пустинята, взе камилите и пушките им и отиде при непокорните племена.

Наричат измама тия внезапни бунтове, тия бягства, едновременно героични и отчаяни, на някой главатар, който отсега нататък е осъден на изгнание в пустинята, тая кратка слава, която скоро ще угасне като ракета, щом се срещне с подвижната дружина от Атар. И се чудят на тия пристъпи на лудост.

И все пак историята на Ел Мамун е история на мнозина други араби. Той старееше. Когато човек старее, почва да размисля. И една вечер откри, че е измамил ислямския бог, че е измърсил ръката си, приемайки от ръцете на християните нещо, в замяна на което е загубил всичко.

И наистина какво значеха за него ечемикът и мирът? Пропаднал воин, превърнат на пастир, той си спомни сега, че е обитавал една Сахара, дето всяка пясъчна гънка бе изпълнена със скрити заплахи, дето лагерът, потънал в нощта, пращаше часовои в крайните си точки, дето новините за напредването на неприятеля, разказвани вечер около огньовете, караха сърцата да бият по-силно. Той си спомни чувството за неограничена шир, което, веднъж изпитано от човека, никога не може да се забрави.

И ето че днес той броди безславно в едно умиротворено пространство, лишено от всякакво достойнство. Сега вече Сахара за него е истинска пустиня.

Може би той почиташе офицерите, които щеше да убие. Но обичта към аллаха преди всичко друго.

— Лека нощ, Ел Мамун.

— Господ да те закриля!

Легнали на пясъка като върху сал, о лице към звездите, офицерите се загръщат в завивките си. Ето — всичките звезди бавно отминават, цялото небе отбелязва един отлетял час. Ето луната, която се накланя към пясъците, върната към небитието от неговата мъдрост. Християните скоро ще заспят. Още няколко минути и единствени звездите ще останат да светят.

Тогава, за да могат изродилите се вече племена да се възстановят в своето минало великолепие, тогава, за да почнат отново тия гонитби, които единствено осияват пясъците, ще е достатъчен само един слаб вик на тия християни, който ще бъде удавен в техния собствен сън… Още няколко секунди само и от непоправимото ще се роди цял един свят…

И хубавите заспали поручици биват заклани.