Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Terre des hommes, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Константин Константинов, 1940 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване
- Весела Филипова (2011)
- Корекция и форматиране
- bashtata (2011-2012)
Издание:
Антоан дьо Сент-Екзюпери
Избрани творби
Френска
Второ/трето издание
Литературна група — художествена
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска
Дадена за набор: 12.XII.1979 г.
Подписана за печат: 6.V.1980 г.
Излязла от печат: 30.V.1980 г.
ДИ „Народна култура“ — София
История
- — Добавяне
5.
Днес в Жюби Кемал и брат му Муйян ме поканиха да пия чай под тяхната шатра. Муйян ме гледа мълчаливо, с варварска предпазливост, и не сваля синьото покривало, закриващо устните му. Само Кемал ми говори и проявява почит:
— Моята шатра, моите камили, моите жени, моите роби, всичко е твое.
Муйян все така, без да ме изпуска из очи, се навежда към брат си, изрича няколко думи и наново млъква.
— Какво казва той?
— Той казва: „Бонафус открадна хиляда камили на Р’Гейба.“
Аз не познавам тоя капитан Бонафус, офицер-мехарист от подвижната дружина на Атар, но зная легендарната му слава между маврите. Те говорят за него с яд, но като за някакъв бог. С присъствието си той дава на пясъка цена. И днес пак той току — що бе изникнал отнякъде, бог знае как, зад отряд непокорни туземци, които се отправяха на юг, и ограби стотици техни камили, принуждавайки ги да се бият срещу него, за да спасят скъпоценностите си, които те смятаха, че са в безопасност. И сега, след като е спасил Атар с това архангелско появяване и след като е настанил лагера си върху едно варовито плато, той стои там изправен като залог, който чака да бъде взет, и неговото сияние е такова, че кара племената да тръгнат срещу неговия меч.
Муйян ме поглежда още по-лошо и пак продумва нещо.
— Какво казва той?
— Той казва: „Утре ние ще тръгнем с цял отряд срещу Бонафус. Триста пушки.“
Аз вече отгатнах нещо. Тия камили, които от три дни ги водят на водопой при кладенеца, тия съвещания на арабите, това усърдие. Като че се приготвя невидим кораб. И вятърът на широкото море, който ще понесе кораба, вече духа. Поради Бонафус всяка стъпка на юг става стъпка, богата със слава. И аз не мога да различа какво кара тия хора да тръгват: омраза или обич.
Голям разкош е да съществува в света такъв храбър враг, когото можеш да убиеш.
Дето той се появи, близките племена сгъват шатрите, прибират камилите си и бягат, страхувайки се да не се срещнат лице с лице с него, но най-отдалечените племена са обзети от същото замайване, както в любовта. Откъсват се от спокойствието на шатрите, от прегръдките на жените, от щастливия сън, проумяват изведнъж, че нищо друго на света няма цена, освен ако след два месеца изнурителен поход към юг, след изгаряща жажда и очаквания в засада под пясъчните ветрове, неочаквано попаднат призори срещу подвижната дружина на Атар и, ако рече бог, убият тогава капитан Бонафус.
— Бонафус е силен — признава ми Кемал.
Сега аз знам тяхната тайна. Както ония мъже, които, желаейки една жена, бленуват за нейната равнодушна стъпка, с която тя прави разходката си, и се мятат и премятат цяла нощ наранени, изгарящи от тая равнодушна разходка, с която тя преследва сънищата им, също тъй тях ги измъчва далечната стъпка на Бонафус. Връщайки отправените срещу него размирни отряди, тоя християнин, облечен като мавър, начело на своите двеста мавритански пирати, прониква между размирните племена там, дето и последният от собствените му хора, освободил се от френски насилия, би могъл безнаказано да се пробуди от робството и да пожертвува Бонафус на своя бог върху плоските камъни, там, дето дори неговата слабост ги плаши. И тая нощ, сред техния сън, сред техните хъркания, той минава и заминава равнодушно и стъпките му кънтят чак до сърцето на пустинята.
Муйян размисля, все тъй неподвижен в дъното на шатрата, като барелеф от син гранит. Само очите и сребърната му кама, която не е вече играчка, блестят. Колко се е изменил той, откак се е присъединил към размирния отряд! Той чувствува както никога собственото си благородство и ме смазва със своето презрение, защото ще се дигне срещу Бонафус, защото ще тръгне призори, тласкан от една омраза, която носи всички белези на любовта.
Още веднъж той се навежда към брат си, говори съвсем тихо и ме гледа.
— Какво казва той?
— Казва, че ще стреля срещу тебе, ако те срещне далеч от укреплението.
— Защо?
— Той казва: „Ти имаш самолет и безжичен телеграф, ти имаш Бонафус, но нямаш — истината.“
Муйян, неподвижен в своето синьо покривало с гънки на изваяние, ме преценява:
— Той казва: „Ти ядеш салата като козите и свинско като свинете. Твоите жени си показват безсрамно лицето: той ги е виждал.“ Казва още: „Ти никога не се молиш.“ Казва: „За какво ти са твоите самолети, твоят безжичен телеграф, твоят Бонафус, ако нямаш истината?“
И аз се възхищавам от тоя мавър, който не защищава своята свобода, защото в пустинята човек е винаги свободен, който не защищава видими съкровища, защото пустинята е гола, но защищава едно тайно царство. В мълчанието на пясъчните вълни Бонафус води своята дружина като стар пират и благодарение на него това спиране в Кап Жюби не е вече огнище на пастири без работа. Бурята на Бонафус го притиска и поради това вечер събират шатрите. Колко е мъчително мълчанието на юг: то е мълчанието на Бонафус! И Муйян, стар ловец, го чува как върви сред вятъра.
Когато Бонафус се върне във Франция, неговите неприятели няма да се зарадват от това, а ще плачат за него, като че неговото заминаване би отнело на пустинята един от нейните привлекателни полюси, би отнело малко обаяние на тяхното съществуване, и ще ми кажат:
— Защо си отиде твоят Бонафус?
— Не зная…
Цели години той игра на живот и смърт с тях. От техните правила направи свои правила. Той е спал с глава, подпряна на техните камъни. През време на вечното преследване той е познал като тях библейски нощи, изпълнени със звезди и вятър! И ето че като си отива, той показва, че не е играл сериозно. Става от масата, без много да мисли. И маврите, които той оставя да играят сами, губят вяра в смисъла на един живот, който не кара вече хората да играят, като залагат главите си. Все пак те искат да вярват в него.
— Той ще се върне, твоят Бонафус.
— Не зная.
Той ще се върне, мислят маврите. Игрите в Европа не ще го задоволяват вече, нито гарнизонните бриджове, нито повишението, нито жените. Той ще се върне, преследван от загубеното си благородство там, дето всяка стъпка кара сърцето му да бие като стъпка към любовта. Той е смятал, че е прекарал тук само едно приключение и че там именно ще намери същественото, но с отвращение ще открие, че единствените истински богатства ги е имал тук, в пустинята: това обаяние на пясъка, нощта, мълчанието, тая родина на вятъра и звездите.
И ако един ден Бонафус се върне, още първата нощ новината ще се пръсне между размирните туземци. Маврите ще знаят, че някъде в Сахара сред своите двеста пирати той спи. Тогава мълчаливо ще поведат към кладенеца камилите. Ще приготвят запас от ечемик. Ще проверят затворите на пушките. Тласкани от омраза или от любов.