Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (4)

Глава първа
Добрият дух на Шъруд

Робин Худ дали е буден? В Шъруд зазорява.

Сиви призраци се скитат в горската дъбрава.

Сянка на елен се мярна — готви се за скок,

сянка на юнак надува сребърния рог…

Алфред Нойс,

„Шъруд“, 1903 г.

Крал Ричард Първи — Ричард Лъвското сърце, се възкачил на трона през 1189 година, но много скоро оставил трона си празен — потеглил на кръстоносен поход да освободи Ерусалим от сарацините. Получените вести за беди и размирици обаче го призовали да тръгне обратно за дома, ала по пътя бил заловен и хвърлен в тъмница — никой не знаел точно къде — и малцина в Англия вярвали, че ще се завърне някога.

Когато заминавал, оставил за наместник епископа на Или, но много скоро коварният брат на краля, принц Джон, обвинил епископа в измяна, принудил го да избяга, за да спаси живота си, и започнал сам да управлява страната.

Джон бил жесток и безмилостен, а повечето му приближени не били по-добри от него. Те имали нужда от пари; от пари имал нужда и той, а най-лесният начин да ги получат бил да обвинят някой богат човек в измяна или престъпление, да го обявят извън закона й да си присвоят къщата или замъка му, както и целия му имот. Защото законопрестъпникът нямал право на никаква собственост, а всеки, който го убиел, получавал награда.

Когато принц Джон си присвоявал чужди земи, обикновено ги предоставял на някого от приближените си — при условие, че ще получава от него големи суми. Приближените на принц Джон не подбирали средства, за да се сдобият с тези пари — най-лесно им било да ги вземат от дребните земевладелци, от свободните селяни и дори от крепостните. И така правели не само новоизлюпените рицари и земевладелци, а много от епископите и абатите, които или участвували в неговия заговор, или алчно трупали лично богатство — в не по-малка степен от най-долните сред благородниците и феодалите.

Повечето шерифи били избирани от принц Джон, за да въдворяват ред и да раздават правосъдие в градовете и областите, стига да се отплащат добре за оказаната чест — разбира се, че трябвало да изстискват пари от по-слабите и да изпълняват заповедите на принца, независимо от жестокостта и несправедливостта им.

Такъв бил и шерифът на Нотингам — градчето, което граничело с Шърудския лес. Когато принц Джон преместил двора си за известно време там, шерифът естествено бил обзет от желание да покаже колко е предан и усърден.

Една вечер той и хората му попаднали на крепостен селянин, който бил убил елен. Без никакво милосърдие шерифът наредил да претърсят за пари къщата на бедняка и когато не открили нищо, я изгорил до основи. После изправили пред него клетия крепостен.

— Известни са ти законите за гората — мрачно казал шерифът. — Хайде, момчета, нека някой от вас бързо нагорещи желязото. Ослепете го и после го пуснете.

— Не, не! Само това не! — изпищял човекът. — По-добре ме убийте на място! Ако ме ослепите, господ ще ви накаже. Милост, милост!

В този миг се появил принц Джон, яхнал коня си. Бил дошъл да види работата на шерифа и се присъединил към хората, наобиколили жаравата от изгорената къща.

— Какви са тия дрънканици? — небрежно подхвърлил той. — Добри ми шерифе, положително е било възможно, най-напред да му отрежеш езика. Трябва да вършите всичко тихо и потайно, ако не искате опи вампир Робин Худ да му дойде на помощ — чух, но така правел. Ами че такива викове може да стреснат съня на краля в Палестина или където и да се намира!

— Млък, куче! — креснал шерифът и цапардосал крепостния селянин през устата. — Трябваше да ти е ясно, че не може да вдигаш такъв непристоен шум в присъствието на Негово кралско височество принц Джон!

— Принц Джон! Принц Джон! — задъхано изрекъл човекът. — О, спасете ме, господарю! В името на божията милост, избавете ме!

— Кой е този? — попитал нехайно Джон. — Какво е извършил?

— Наричат го Мъч — отвърнал надуто шерифът. — Едно време е бил мелничар, но прекалено се привързал към кралските елени. Погледнете, двата му пръста са отрязани, а това е достатъчно красноречиво — опъвал е незаконно лъка. Сега го пипнахме за същата работа, а според закона на всеки, заловен втори път да убива елен, избождат очите. А третия път увисва на въжето. Но аз ви гарантирам, че след като свършим започнатото, ще му бъде трудно да простреля елен — досега не съм чувал стрелец да се ориентира по миризмата, ха-ха!

Шерифът се засмял от сърце на собствената си шега, а принц Джон също доволно се усмихнал.

— Какво ще кажеш, човече? — попитал той клетия стар Мъч, който бил коленичил разтреперан пред него.

— Умолявам ви, Ваше височество — задъхано изрекъл Мъч, — та те изгориха мелницата ми, за да разширят ловните полета и да отворят път до потока, където елените слизат на водопой. Как мога да си набавям храна, ако не ловувам? Трудно е да се прицелвам без пръстите, с които се опъва лъка, а човек трябва да се прицелва точно, ако иска да улучи разрешения от закона дивеч — зайци и гривяци… Имах две деца, едното умря от недоимък, а момчето ми — Мъч — плачеше от глад. Не ще можем да издържим дълго с треви и билки като воловете, нито с корените, които ядат свинете.

— Аха — казал принц Джон, — та затова си решил да опиташ нещо по-хранително, така ли? Кралските елени! Това ли е бил единственият начин? Не, не, господин шерифе, нека се разправя справедливо с него… А кой е този Робин Худ, за когото се носят легенди? Казват, че бил богат човек — земевладелец или благородник от стар саксонски род, побъркан глупак, който оказва помощ на измет като тебе и на братята ти престъпници, лично той убивал елени и неотдавна дори изпразнил нечия кесия на пътя… Е, къде е той? И още по-важно, кой е той? Кажи ми това и ще запазиш очите си, за да видиш един ден пътя си до бесилото, кълна ти се!

— Не зная кой е той — задъхано отвърнал Мъч. — Робин Худ се появява от леса — хората го наричат Добрия дух на Шъруд; и щом като помогне, си отива кротко, както е дошъл. Никой не го е виждал на дневна светлина…

— Пфу! — извикал нетърпеливо принц Джон. — Отведете го и поработете върху му далече от очите ми. Тия мошеници са прекалено предани за моя вкус и за собственото си добро!

Тогава четирима от хората на шерифа повлекли Мъч надалече, докато пети измъкнал нажеженото желязо от огъня, в който била изгоряла къщата, и тръгнал с мрачен вид подир клетника. Но Изведнъж Мъч надал отчаян вик, изскубнал се, грабнал меча на единия от тях и се втурнал към принц Джон. Не успял обаче да стигне до него, защото зад тях заплашително профучала стрела и Мъч се строполил мъртъв на земята.

— Прекрасен изстрел наистина — забелязал принц Джон, — макар че бих предпочел само да го беше ранил. Мъртвецът не може да служи за примамка на Робин Худ… Кой пусна тази стрела?

Както говорел, той се обърнал и видял един дребен мургав човек със зелено наметало над кафявите кожени дрехи, който се приближавал откъм горската поляна.

Господарю мой — казал човекът, като се поклонил дълбоко на принц Джон, — наричат ме Уорман и служа като управител при Робърт Фицут, графа на Хънтингдън.

Усмивката на принц Джон внезапно се изкривила, той сърдито се озъбил и възкликнал:

— Граф на Хънтингдън, как не! Не за пръв път чувам тази глупост. Граф е Дейвид Лорд Карик, синът на Нортъмбърланд. Що за претенция е това?

— Простете ми, господарю — заоправдавал се раболепно Уорман пред принц Джон. — По тия места хората наричат Фицут „граф на Хънтингдън“ поради произхода на майка му и саксонския корен на старите графове. Аз съм на служба при него и затова не се осмелявам да го наричам другояче.

Принц Джон кимнал.

— Бих искал да узная нещо повече за този така наречен граф — казал той с мазен глас, в който се усещала жестокост. — Мислиш ли, че е верен на двора?

— Да, на крал Ричард — отвърнал многозначително Уорман.

— Ричард, Ричард, Ричард, все това чувам! — сопнал се Джон. — Ричард е или мъртъв, или скоро ще умре, защото се разкапва в някоя тъмница. Тоя смахнат менестрел Блъндъл никога няма да го открие! Аз съм кралят — крал по всичко освен по име… А тоя приятел Фицут — богат ли е? Обширни ли са земите му?

— Едно време те наистина бяха обширни — казал Уорман, — но сега са му останали само къщата и земите в Локсли. Другото продаде.

— Хм, тогава сандъците му трябва да са пълни със злато! — извикал принц Джон.

— Дори аз, неговият управител, не зная дали е така — отвърнал Уорман. — Зная само, че има нужда от пари за някаква цел, която пази в тайна от всички в дома си, освен от личния си слуга Уилям Скатлок.

— Как бих могъл да го видя, без той да знае това? — замислено попитал принц Джон. — Само да чуя и думичка за измяна… и ще можем да видим какво има в тези сандъци. А и ти, добри ми човече, ще получиш нещичко — ако бъдеш верен и запазиш тайната.

— Против господаря си ли? — казал Уорман. — Нима е възможно да му изменя?… Но всъщност моят дълг към вас, Ваше величество, стои по-високо от всичко останало… Затова мога да ви кажа как да бъде сторено това. Утре граф Робърт ще се жени в абатството Фаунтънс за лейди Мариан, дъщерята на лорд Фицуолтър. Довечера той ще прави голямо празненство в своя дом, замъка Локсли — всички гости са добре дошли и няма да се проверява строго кои са те. Ако вие и шерифът дойдете предрешени, да речем, като поклонници от светите места и разкажете някаква история за крал Ричард, ще бъдете посрещнати от сърце.

— Харесва ми планът ти! — възкликнал принц Джон, комуто, при всичките му недостатъци, никога не липсвала храброст. — Ела с мене, добри ми човече, а ти, кралски шерифе, събери хората си и също ела — нямаме много време за губене. Оставете това умряло куче тука — като предупреждение за Робин Худ, ако мине насам.

Когато конниците се изгубили във вечерния мрак и тишината отново се възцарила в Шъруд, някакви приведени и криви фигури изпълзели от близките гъсталаци и се струпали около неподвижното тяло на стария мелничар Мъч, оставено там, където бил паднал, край все още димящата пепел на изгорелия му дом.

— Мъртъв е — възкликнал един от дошлите. — Е, по-добре, отколкото да беше сляп… Жестоки са тия времена!

— Право казваш — добавил втори, — но когато кралят се завърне от кръстоносния поход, нещата ще се оправят.

— Обаче ако не се завърне — промърморил трети, — сатаната принц Джон ще стане крал — и тогава господ да ни е на помощ!

— Тук е клетото момче Мъч, синът на човека, когото са убили — прекъснал го друг. — Какво можем да направим за него? Старият бил тръгнал да убие елен, подтикнат от глада… Кой от нас може да нахрани клетото сираче?

Отвсякъде се чули жалостиви възгласи, а малкият Мъч коленичил до тялото на баща си и заплакал. Тогава някой тихо казал:

— Робин Худ няма да го остави да гладува. Вижте иде неговият човек, Уил Аления и носи чувал. Нека господ и светата дева благославят Робин Худ, който ни се притичва на помощ като истински ангел!

Докато човекът казвал това, в средата на групата бодри крачки се озовал един мъж — висок, около четиридесетгодишен, облечен с груби, алени на цвят дрехи, напълно подходящи за името, с което бил известен на тези клети несретници.

— Не губете кураж, приятели! — извикал Уил Аления, докато свалял от гърба си тежкия чувал. — Моят господар и ваш верен приятел Робин Худ ме изпрати да ви донеса това, тъй като се боеше, че може би гладувате. Защото той знае, че днес в леса са идвали шерифът и хората му, а те винаги оставят след себе си нещастия и недоимък.

— Господ да благослови храбрия Робин Худ! — дружно извикали всички освен момчето, което още стояло на колене и плачело край неподвижното тяло.

Аления пристъпил към него и ласкаво сложил ръка на рамото му.

— Значи са убили стария Мъч — казал той. — Успокой се, момче, баща ти почива в мир и се е отървал от много злини. Смъртта му е била мигновена — виж, стрелата го е пронизала в сърцето… Чудно, нотингамските оръжейници не правят такива стрели; такива са стрелите, които използуват моят господар и слугите му!

— Добри ми Уил — извикало момчето, като изведнъж се обърнало към него. — Нека дойда с теб и да служа на благородния ти господар! Зная, че съм само на дванадесет години, но от скръбта ние бързо възмъжаваме и аз ще си отмъстя на тези проклети убийци!

— Не за мъст трябва да говориш — кротко казал Уил Аления. — Ние се борим за справедливост… Но ще дойдеш с мене. Имаме нужда от смело момче като тебе, на което можем да се доверяваме цял живот, както се доверявахме на баща ти.

— Имаш право, имаш право — дружно подели наобиколилите ги хора. — Не се съмнявай, че баща му е предпочел смъртта пред това да предаде твоя господар; всеки от нас би постъпил така. Боже, пази Робин Худ, крал Ричард и Робин Худ!