Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (26)

Глава двадесет и трета
Последното приключение на Робин Худ

„А сега — каза Робин — ще ида в Скарбъро,

там ще стана храбър рибар!“

„Благородният рибар“, балада

Когато се раздели с Мариан и Малкия Джон, Робин Худ язди на север само известно време, а после тръгна на изток, като се надяваше да се изплъзне на преследвачите. Но кралските хора продължаваха да вървят по петите му през мрачните йоркшърски тресавища, докато стигнаха до дългите склонове на Скарбъро и видяха, че слънцето се издига от сивата морска повърхност.

Копитата на коня му изчаткаха по каменната настилка на рибарското градче и като стигна до първата странноприемница, Робин скочи на земята и затътрузи крака по страничната уличка към пристанището. Няколко минути по-късно дойдоха преследвачите му, видяха коня му и след миг се втурнала в странноприемницата, за да го търсят.

В това време Робин, който едва вървеше от болки и изтощение, откри до пристана къща, където даваха подслон на моряци. Стопанката беше вдовица, която любезно го посрещна и му сложи да яде.

— Аз съм беден рибар — каза Робин в отговор на нейните въпроси — и прекосих страната от Хелсби до Чешър… Казвам се Саймън Лий… По пътя попаднах на разбойници, които ми взеха всичко и ме преследваха чак дотук.

Цял ден Робин почива в къщата на вдовицата, а вечерта мина по улиците, като се подпираше на тояга. Много скоро откри, че охраняват градските порти, а всички, които влизат или излизат, са спирани и разпитвани.

Робин седна на пристана и се загледа в сумрачното море, като се чудеше какво да прави. Имаше няколко души, към които можеше да се обърне за помощ — към сър Ричард от Лий или Алин от долината например, но знаеше, че рано или късно съгледвачите на крал Джон ще го открият и тогава приятелите му ще пострадат, загдето са го приютили. „Не мога дори да се промъкна в Уейкфийлд и да почна да служа при Джордж от полето, помисли си Робин, нито да се завърна Шъруд като овчар при Лайънъл и Егламур или да събера нова дружина…“

Робин тъжно се завърна в убежището си, а там го чакаше начинът да се измъкне.

— Добри рибарю Саймън — каза вдовицата, като сложи пред него вечерята му. — Каза ми, че всичкото ти богатство на тоя свят са две жълтици и че търсиш работа… Няма ли тогава да се съгласиш да ми служиш, ако аз ти обещая добро заплащане? Защото имам кораб, не по-лош от другите, които плават в морето. Утре на зазоряване корабът ми ще отплава от този пристан, а рибарите са с един по-малко.

— С радост ще ти служа — каза благородно Робин и на следващата сутрин се качи на борда на кораба, който отплава навътре в Северно море.

Плаваха няколко дни, после хвърлиха котва край пясъчен бряг. Рибарите приготвиха различни мрежи и ги хвърлиха в морето. Но Робин, който нямаше представа от морския риболов, хвърли мрежа без стръв и не улови нищо.

Тогава капитанът му се присмя.

— Ще мине време, докато неукият моряк стане човек! — извика той. — Е, поне мога да му обещая, че няма да има дял от печалбата, когато пътуването ни свърши. Досега не е заслужил и пени!

„Тежко ми — помисли си Робин. — Да бях в Пломптън, щях достатъчно бързо да вдигам кралските елени. А тук всеки шут ми се присмива, защото не мога да ловя риба. Но ако бяха с мене в гората, нищичко нямаше да свършат, заклевам се!“

След това плаваха още дълго, докато накрая един ден Робин видя, че към тях се е насочил боен кораб.

— Тежко ми! — извика този път капитанът. — Към нас се носят френски пирати, които искат да ни вземат рибата, а нас или ще продадат в робство, или ще хвърлят в морето. Няма да пожалят никого, но как да се спасим от тях? Да бъде проклет тоя ден!

— Не се отчайвай! — извика Робин. — Добри капитане, всичко ще се оправи. Но подай големия ми лък и колчана със стрели — няма да пожаля нито един от тия морски разбойници!

— Не се бъркай, неуки моряко Саймън — сопна му се капитанът. — От теб чувам само хвалби и празни приказки. Няма да бъде голяма загуба дори ако аз самият те хвърля през борда!

Въпреки това, понеже нито капитанът, нито някой от моряците даваше признаци, че ще се опита да защити кораба, Робин грабна лъка си и като се върза за мачтата, за да се крепи добре на краката си, сложи стрела на лъка, опъна го и повали пиратския капитан мъртъв на собствения му мостик. А после, когато корабите взеха да се приближават все повече и повече, Робин пускаше стрела подир стрела и с всеки изстрел някой падаше от въжетата или се сгърчваше на палубата.

Накрая двата кораба застанаха редом.

— А сега, капитане — извика Робин, като се отвърза от мачтата, — следвай ме! Елате всички — корабът е наш, няма от какво да се боите!

И с тези думи той се прехвърли на пиратския съд, последван от всички моряци. Лесно надвиха на малкото пирати, които се бяха спасили от стрелите им.

Когато кратката битка свърши и пленниците бяха здраво вързани, Робин и капитанът претърсиха кораба и откриха повече от дванадесет хиляди лири злато, наред с много други съкровища.

— Кълна се, добри ми Саймън — каза капитанът, — че сбърках много в преценката си за тебе. Наистина, хората грешат, когато се присмиват на някого, който не може да свърши нещо като тях. Винаги им се струва, че могат да го направят още по-добре. Но ако не беше ти, който стреляш така майсторски с лъка, досега всички щяхме или да попаднем в плен, или да бъдем мъртви. Затова мисля, че съкровището принадлежи на теб!

— При това положение — каза Робин — половината по право принадлежи на добрата вдовица, с чийто кораб плаваме, и на децата й сираци. Колкото до другата половина, ще я разделим помежду си!

Но капитанът продължи да настоява, че съкровището е на Робин.

— Добри ми Саймън Лий — каза той, — вдовицата ще ни възнагради щедро, сигурен съм в това. Затова вземи другата половина, тя ти се полага!

Тогава Робин напълни кесията си със злато и подаде останалото на капитана с думите:

— Добри господине, имам нужда само от това, което мога да нося със себе си. А сега нека побързаме да се завърнем в Англия с печалбата си. Моля ви да вземете останалата част от моя дял, да я занесете в Скарбъро и да построите сиропиталище за бедните. Но най-напред ме оставете в някой тих залив на йоркшърския бряг, защото имам врагове, които може да ме чакат в Скарбъро.

И така те заплаваха към Англия и една нощ хвърлиха котва в скалисто заливче, което оттогава насам се нарича Залива на Робин Худ.

— Сбогом, храбри Саймън Лий! — каза капитанът, когато Робин стъпи на сушата, преметнал през рамо лъка и колчана си, със здрава тояга в ръце.

— Сбогом, капитане! — чу се в отговор. — И ако някой те попита кой е бил рибарят, дето не можеше да улови риба, но донесе на брега по-богат улов от всички вас, кажи, че името му е не Саймън Лий, а Робърт Хънтингдън, когото хората наричат Робин Худ!

С тези думи Робин се обърна и изчезна накуцвайки в тъмнината, а капитанът и моряците гледаха след него с отворена уста.