Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (22)

Глава деветнадесета
Краят на Гай от Гизбърн

— Заслужил си го! Златото ти дръж,

сър Гай: така постъпва всеки мъж!

— Пред всяко злато, даже да е двойно,

бих предпочел смъртта на тоз разбойник!

Неизвестен автор,

„Робин Худ“ — народна пиеса преди 1470 г.

Беше великолепна пролетна утрин: гората се бе разлистила, моравата се бе накитила с премяна от маргаритки, а птичките весело пееха на всяко дърво и всеки храст.

Най-високо от всички пееше дроздът, кацнал на един цъфнал глог — толкова високо, че накрая събуди Робин Худ, който спеше на входа на близката пещера в тайната долчинка вдън Шърудския лес.

— Бога ми! — извика Робин, приседна и видя, че хората му вече са в долчинката и приготвят закуската. — Успах се, защото сънувах необикновен сън. Сънувах, че двама яки горски пазачи се бият с мене. Сънувах, че ми надвиват и ме връзват. После ме набиха и ми взеха лъка… Дано този сън не вещае зло на мене или на някой от нас днес.

— Сънищата са безтегловни — каза Малкия Джон. — Идат като вятъра, който духа иззад хълма: колкото и силен да е през нощта, на сутринта може съвсем да утихне.

— Независимо от това — каза Робин — знаем, че през последния месец нотингамският шериф събира хора и изпраща съгледвачи в гората. Бъдете сигурни, че замисля нещо против нас.

— Готови сме да го посрещнем — отвърна Малкия Джон. — Всяка пътечка, водеща до долчинката, денонощно е охранявана от стражи.

— Тогава ги предупреди да бъдат нащрек днес — каза Робин. — Особено да внимават. А ние с тебе, Джон, ще отидем в зеления лес — да видим дали случайно не ще срещнем двамата мъже от съня ми.

Точно така направиха Робин Худ и Малкия Джон и не бяха изминали и половин миля, когато видяха мъж, облечен като горски пазач с доста ниско спусната качулка. Стоеше облегнат на едно дърво с лък в ръка. На кръста му имаше меч и кинжал, а палтото му беше от конска кожа.

— Ти остани тук, скрит под дървото, добри ми господарю — каза Малкия Джон. — А аз ще отида да поговоря с онзи як пазач, да проверя дали не е с лоши намерения към нас.

Но Робин му отговори доста по-рязко от друг път, може би все още разтревожен от съня си или твърде угрижен заради предполагаемото нападение на шерифа.

— Не съм свикнал да пускам хората си напред към опасността, а аз да вървя след тях. Ти прекалено много се престараваш, Джон. Няма да е зле, ако си отрежа една пръчка и те нашибам хубавичко — за да ти покажа, че все още ме бива да се бия.

Малкия Джон също имаше буен прав, но бе привикнал на редките избухвания от страна на Робин.

— Тогава те оставям да провериш дали сънищата говорят истината — каза той. — Ще тръгна по нотингамския път да видя дали всичко там е наред.

И направи както каза. Скоро весело си свирукаше по горските пътечки, докато стигна до тревясалия нотингамски път. Но там изведнъж желанието му да свирука секна. Защото в тревата край пътя лежаха мъртви двама мъже, простреляни с лък в сърцето, и на Джон му трябваше един поглед, за да разбере, че и двамата са другари по изгнание, членове на дружината на Робин Худ. Още докато стоеше край тях, чу викове и видя, че по пътя тича Уил Аления колкото сили има, а подире му се носи цял отряд от хората на шерифа, заедно е няколко от въоръжените воини на сър Гай, както и двама-трима горски пазачи.

Един от пазачите, Уилям Трент, когото Джон добре познаваше и веднъж го бе надвил в бой с тояга, стъпи на един пън, опъна тетивата и Уил Аления се строполи ничком.

— Щеше да е по-добре за тебе, Уилям Трент, ако ръката ти се бе откъснала до китката, преди да пратиш тази стрела! — извика Малкия Джон, а през това време лъкът му запя и убиецът на Уил Аления падна мъртъв на пътя. Обзет от скръб и ярост, Малкия Джон така силно бе опънал лъка, че стрелата мина през Уилям Трент и улучи друг мъж, който стоеше зад него. Но този гняв навреди на Малкия Джон, защото лъкът му се счупи на няколко парчета и преди да успее да изтегли меча си, хората на шерифа се нахвърлиха върху него и вързаха ръцете и краката му.

Шерифът пристигна на кон и огледа Малкия Джон от главата до петите.

— Виж ти! — извика злорадо той. — Пипнахме един от най-големите негодници между тях! Приятелче, ще те влачим вързан с въже през гори и долини чак до Нотингам и ще те обесим на хълма пред замъка!

— Но ако божията воля е друга — отвърна Малкия Джон, — може и да не ви провърви.

— Този път няма спасение — каза шерифът и мрачно се усмихна. — Какво може да направи окаяната ви разбойническа шайка срещу сто и четиридесет души, които са тръгнали днес, за да очистят Шърудския лес от глутницата ви?

„Дано небето закриля добрия ми господар Робин Худ“ — помисли си Малкия Джон и горчиво съжали, че го е оставил само поради една прибързана дума.

 

 

В това време Робин бе отишъл да говори със самотния горски, който го чакаше под дървото.

— Здравей, приятелю — поздрави любезно Робин. — По хубавия ти лък съдя, че си стрелец, при това добър.

— Такъв съм — отвърна непознатият, който произнесе думите с говора, характерен за западната част на страната. — И съм странник по тия места, затова се заблудих в гората.

— Ела тогава с мен — каза Робин, — ще ти покажа пътя. За какво си дошъл тук, накъде отиваш?

— Търся един човек на име Робин Худ — отвърна непознатият. — Вярно ще му служа, ако ме вземе в дружината си.

— Лесна работа — увери го Робин. — Ела с мене, ще те заведа до обиталището му.

Известно време вървяха през леса и странникът държеше главата си наведена, сякаш бе потънал в мисли. Неведнъж той понечи да изостане, но Робин с готовност забавяше крачка и се извиняваше, че толкова бърза.

След малко непознатият каза:

— Добри господине, нека поспрем в долчинката да си починем.

— С удоволствие — каза Робин. — Но докато сме там, покажи що за стрелец си.

— Добра мисъл — с готовност се съгласи непознатият, опъна лъка си и сложи стрела на тетивата.

— По какво ще стреляме? — попита Робин. — Ей онова коренище е на двеста и повече ярда оттук, а върху него виждам бяло петно от лишей, което е добро за прицел.

— Срам! — извика презрително непознатият. — Само на това ли сте способни в Шъруд? Та ние в Пендълския лес презираме такива лесни белези.

Робин почервеня от думите му.

— Ще ти намеря шърудски белег — сърдито каза той, — който малко мъже в света могат да улучат дори от петдесет ярда!

С тези думи Робин захвърли лъка и колчана си, тръгна из долчинката и се спря да отреже тънка лешникова клонка, която започна да бели с ловджийския си нож.

— Робин Худ! — извика непознатият, когато той се бе отдалечил на двадесетина ярда. Сега гласът му бе променен и изговорът не бе западен. При този звук Робин се обърна, защото позна гласа на Гай от Гизбърн, макар той да не бе смъкнал качулката си.

— Това е последната ни битка — каза сурово Гай, като нарочно опъваше тетивата на лъка си много бавно, докато върхът на стрелата му се насочи към сърцето на Робин.

— Страхливец, клетвопрестъпен рицар и противен предател — тихо каза Робин. — Никога ли няма да се биеш честно с мен, като мъж с мъж, като меч с меча?

Това не е позорно — роден съм благородник като тебе, знаеш добре това. Позорно е да застреляш невъоръжен човек: ще те стигне проклятие!

Сър Гай леко почервеня от думите на Робин, защото рядко са случаите, когато хората с благородна кръв потъпкват последната искрица чест, която им е дадена по рождение. Но само каза:

— Когато Робърт от Локсли стана Робин от Шъруд, беше обявен извън човешките закони и извън границите на честта. След малко ще изсвиря с рога си и тогава шерифът ще научи, че Робин Худ е мъртъв, а дотогава половината от хората ти или ще паднат мъртви, или ще бъдат пленени. Но ако желаеш да ми се предадеш сега, мога да ти обещая бесило чак в Нотингам.

— При това положение — каза Робин — предпочитам стрела в Шъруд, ако успееш да я забиеш в сърцето ми.

Докато говореше, той леко се приведе и после е внезапно движение запрати ножа, който все още държеше в ръка, като същевременно се хвърли на земята.

Ножът процепи въздуха едновременно с отпускането на тетивата — стрелата прелетя над главата на Робин, а сър Гай вдигна ръка да се запази от ножа, но бляскавото му острие се удари със сила в лъка, отклони се и леко одраска бузата му.

Миг по-късно Робин отново се изправи с изтеглен меч в ръка и връхлетя върху Гай, който захвърли вече ненужния лък и също изтегли меча си.

— Това наистина е последната ни битка — извика Робин. — Но сега условията са равни и дано бог помогне на правия!

И те се срещнаха, като размахваха и блъскаха мечовете си, докато заизскачаха искри.

Битката не продължи дълго. Веднъж мечът на Гай ожули врата на Робин, но в следващия миг Робин с вик завъртя меча си и го заби отстрани в Гай. Но мечът му отскочи и Гай само се олюля.

— Плетена броня! — извика Робин, бързо отстъпи назад, за да избегне поредния удар на Гай, и се спъна в едно коренище.

— Пресвета дево, божия майко, намеси се в моя полза сега! — отправи молитви Робин и така успешно отклони меча, с който Гай искаше да го прободе отстрани, че Гай загуби опора и го заби в земята.

Това спаси Робин, а в следващия миг той замахна нагоре с меча си и нанесе на Гай изотдолу удар отляво, който разцепи черепа му. Сър Гай от Гизбърн политна назад, изпусна меча от ръката си, нададе ужасен вик и се строполи мъртъв на земята.

Докато си поемаше дъх, Робин остана загледан в тялото на мъртвия си враг. После мрачно каза:

— Тук лежи притворен и безчестен човек, но смъртта му би могла да послужи за добро дело.

И с тези думи той отряза главата на Гай и я уви в качулката си. После облече палтото му от конска кожа и си сложи голямата му качулка. Накрая взе ловджийския рог от торбата на Гай и го наду силно и продължително.

Веднага дойде отговор не от много далече и Робин тръгна по посока на звука, като се поспря само за да метне през рамо лъка и стрелите си.

Шерифът и основната група от хората му продължаваха да навлизат в гората, като сегиз-тогиз към тях се присъединяваха, скитащи напосоки воини, с вестта, че са разположили стражи, които да попречат на разбойниците да се измъкнат.

Когато ехото на рога отекна сред дърветата, от радост шерифът едва не падна от коня си.

— Смърт! Смърт! — извика той. — Чуйте! Това е рогът на сър Гай! Свири, за да научим, че е убил Робин Худ — о, това е най-хубавата мелодия, която съм чувал! — С тези думи той извади своя рог и изсвири в отговор.

Не след дълго Робин се появи забързан през гората, понесъл главата в окървавената качулка.

— Ето го, иде! — извика развълнувано шерифът. — Познавам го по жакета от конска кожа, който облече, за да прикрие плетената ризница. Насам, насам добри сър Гай, готов съм да ти дам каквато награда поискаш!

— Не искам награда — отвърна Робин, като пазеше лицето си скрито, доколкото бе възможно, и подражаваше на гласа на сър Гай, — защото винаги съм мразел този човек, чиято глава нося тук, и само смъртта можеше да сложи край на враждата между нас. Но ако наистина желаете да ме зарадвате, позволете ми да убия човека му така, както убих господаря му!

И като се обърна бързо, Робин посочи Малкия Джон, който сега лежеше вързан на земята заедно с още неколцина свои другари.

— Неразумен избор, след като само да бе пожелал, и златото щеше да бъде твое! — каза шерифът. — Но щом е така, давам ти това право. Онзи, който лежи там, е човекът на име Малкия Джон — убий го, щом искаш.

Когато Джон чу тези думи, помисли си, че сънува; това чувство още повече се засили, защото Робин коленичи до него с нож в ръка и започна да реже въжетата, като прошепна: „Аз съм, Робин Худ. Когато разхлабя въжетата, почакай да те извикам, после вземи лъка и стрелите ми, които оставям на тревата до тебе и най-малкото ще си продадем живота по-скъпо, отколкото мечтае шерифът“.

Когато развърза Малкия Джон, Робин бързо се зае със следващия пленник и беше прерязал въжетата на още двама свои хора, преди шерифът да се усети какво прави.

— Не, не, сър Гай — извика той. — Разреших ти да отнемеш един живот, не три.

— Но ще отнема още един! — извика Робин, смъкна качулката на сър Гай, спусна се към най-близкия кралски лесничей и след миг го повали мъртъв на земята, като грабна лъка, стрелите и меча му.

— Насам, Малки Джон! — извика той и мигновено Малкия Джон скочи на крака със стрела на лъка и застана до него.

— Това е или Робин Худ, или дяволът! — изпищя шерифът. — Съсечете го!

И той се преметна назад през коня си точно навреме, за да избегне една стрела, която улучи човека зад него в гърлото.

Робин и Малкия Джон започнаха, да стрелят бързо и добре, но силите бяха прекалено неравни и не след дълго те се принудиха да оставят лъковете и да се защищават с мечове.

В един миг Робин се спря и застрашен от огромна опасност, извади рога си и пронизително изсвири: После продължи да се бие, а двамата мъже, на които бе прерязал въжетата, грабваха мечовете на падналите мъртви от стрелите им и отчаяно се хвърлиха в боя.

Колкото и храбро да се биеха, щяха да бъдат надвити от многобройния отряд преди да дойде помощ, ако внезапно не се случи нещо, което ги спря.

По пътя се зададе, яхнал огромен черен кон, рицар, облечен от глава до пети в черна броня. В мига, когато видя скупчените хора, той свали забралото си и подкара към тях.

После изведнъж откачи от предния лък на седлото внушителна брадва и като пришпори коня си към средата на шерифските хора, извика гръмогласно:

— Виж ти! Толкова много срещу толкова малко! Назад, проклети вълци! Не мога да понеса цяла тълпа да смазва четирима! Напред, горски мъже! За свети Джордж^[1] и добрата Англия!

При това неочаквано нападение много от хората на шерифа се пръснаха и разбягаха — и първият, който им даде пример, бе самият шериф, който отново бе възседнал коня си, а сега заби шпори и стигна чак в Нотингам читав, само дето Малкия Джон бе забил стрела в гърба му, докато обръщаше коня и се измъкваше.

Черния рицар спря за миг и извика: „Стойте, мръсни псета! Или ще ви натикам обратно в дупките ви!“ После профуча тежко по пътя след шерифа и ония от хората му, които бяха на коне, и изчезна от погледа. Но сега дружината на Робин, призована от рога, заприижда от всички страни, а останалите от големия шерифски отряд захвърлиха оръжието си и се предадоха или хукнаха да спасяват кожата си.

— Къде е Уил Аления? — изведнъж попита Робин.

— Закъснях и не успях да го спася — отвърна натъжен Малкия Джон. — Но преди да ме заловят, стрелата ми прониза Уилям Трент — човека, който го уби.

Робин смръщи вежди.

— Трент ли? — каза той. — Главният кралски лесничей? Нека днес не оставим жив нито един горски пазач! Колкото до шерифските хора, те са повечето бедни крепостни, принудени да му служат. Съблечете ги по долни ризи, завържете им ръцете на гърба, окачете примки на шиите им и ги пуснете да вървят боси до Нотингам. Остани да се разпореждаш тук, Малки Джон. Аз ще преследвам лесничеите.

И Робин тръгна, като тичаше бързо през леса, (защото познаваше всяка пътечка и минаваше напряко), докато стигна до върха на хълма пред Нотингам. Пътят лежеше, долу в ниското, а на него се виждаха няколко от шерифските хора, които се спасяваха с бягство. Робин ги остави да отминат, но когато след малко се появи група горски пазачи — кралски лесничеи с тъмнозелени жакети, — той извика гръмогласно:

— Шърудски лесничеи! Ще си отмъстя единствено на вас, защото днес сте убили приятеля ми Уил Аления. Тичайте сега в Нотингам — портата е на миля оттук! Този, който мине през нея, може да оцелее, но докато сте на пътя, ще стрелям по вас, а стрелите на Робин Худ улучват целта!

Тогава петнадесетте лесничеи се обърнаха и стреляха по Робин, както стоеше на хълма над тих. Но страхът им бе толкова голям, че нито една от сгрелите им не го улучи. И те захвърлиха лъковете, и хукнаха да спасяват кожите си.

Робин извади петнадесет стрели от колчана си и ги постави на тревата пред себе си. После сложи първата на лъка си, опъна го и я пусна по последния от лесничеите, който вече се бе отдалечил на няколкостотин ярда.

— Един! — извика той, когато стрелата полетя и човекът падна по очи на пътя.

— Двама!

И следващият също падна мъртъв.

Робин опъваше лъка и пускаше стрела след стрела, а мъката и яростта му заради смъртта на Уил Аления бяха толкова големи, че всяка от петнадесетте стрели донесе смърт на един враг, въпреки че последният падна само на няколкостотин ярда от портата на Нотингам. Да, макар разстоянието между тях да бе почти миля, последната стрела зажужа, донесе се по вятъра и улучи мъжа във врата — най-дългият обсег, който е бил достиган от стрелец с голям лък.

По-късно нотингамците, които бяха видели изключителното майсторство на Робин, излязоха треперещи от страх, и прибраха петнадесетте тела. Погребаха ги един до друг в двора на църквата Сейнт Майкъл на Фокслейн край Нотингам. Там, преди по-малко от двеста години, бяха намерени редом костите на шестима от тях. Погребаха ги отново, като свидетелство за изумителното умение на Робин Худ да стреля с лъка.