Роджър Ланслин Грийн
Робин Худ (16)

Глава тринадесета
Робин и щавачът

Щавач известен в Нотингам живее

на име Артър Кроткия — сърцат и весел.

И никой пътя му да пресече не смее,

ако тоягата му пее свойта песен.

„Робин Худ и щавача“, балада

Колкото и много нови хора да привличаше Робин Худ в дружината си, като ги избавяше от жестокостта на горските закони или от тирани като Гай от Гизбърн и нотингамския шериф, още повече идваха да го търсят и да му предлагат помощта си, защото славата му ставаше все по-голяма.

Понякога обаче, както се случи с Малкия Джон и Гилбърт Белоръкия, Робин сам отиваше и спечелваше нов човек за дружината си, след като опитваше умението му в двубой — както правели на времето рицарите на крал Артур.

След Малкия Джон и Гилбърт Белоръкия, най-забележителен бе Артър Кроткия — селянинът, когото сър Ричард от Лий бе спасил на състезанието по борба в Барнсдейл. По занаят Артър бе щавач и пътуваше из страната, за да търгува с кожи — купуваше ги още сурови от земеделците или горските пазачи и след като ги обработеше умело, ги продаваше на богати търговци или дори на рицари и на техните дами.

При едно такова пътуване той минаваше с коня си по нотингамския път, когато срещна Робин Худ.

Робин бе облечен с кафяви и зелени дрехи и не носеше лък, а само тояга, защото се представяше за селянин, който търси да се хване на работа като ратай или като горски пазач.

Бе ясен майски ден и както си вървеше, Артър си пееше:

Чудесно е през лятото в леса —

цъфтят цветя, тревата зеленее,

огрява слънце свежите листа

и горски птички сладкогласно пеят.

Робин веднага се присъедини, като изпя втория куплет:

По хълма тича бързоног елен,

като стрела прелита в долината,

изгубва се далеч в леса зелен,

потъва в сянката на дървесата.

А третия куплет изпяха двамата заедно:

Това се случи във Уитсънтайд —

щом избледня високата зорница,

лъчите слънчеви на месец май

събудиха за песен всяка птица.

— Добра среща, весели човече, добра среща! — извика Робин.

— Добра среща и на тебе в този ден за песни — отвърна Артър Кроткия.

— Ти трябва да си щавач — каза Робин, като обърна коня си и тръгна редом с другия. — Ах, дочух лоши вести, ще има нов закон против всички щавачи!

— Нов закон? И лоши вести? — Лицето на Артър Кроткия посърна и той изведнъж стана угрижен.

— Всички щавачи, които пият прекалено много пиво, ще бъдат оковани във вериги — каза Робин, като едва запази сериозен израз на лицето си.

— Които пият пиво ли?! — прогърмя гласът на Артър, който едва не падна от седлото от смях. — Кълна се, че от това човек не може да изгуби свободата си!

— Нищо подобно, може — каза Робин. — Човек изгубва свободата на краката си. Това също е закон — природен!

— Обзалагам се, че по-лесно от мене можеш да изгубиш тази свобода! — засмя се Артър.

— Приемам — съгласи се Робин. — Хайде да отидем в Нотингам… Но кажи какво те е довело на този горски път?

— Едно весело занимание — отвърна Артър. — Нов вид търгуване, ха-ха! Дават голяма награда на този, който залови някакъв храбър и зъл разбойник на име Робин Худ. В джоба си имам заповед за арестуването му, подписана от нотингамския шериф. Защо да скитам гладен из страната, да купувам и продавам смрадливи кожи, след като, ако хвана един крастав разбойник, мога да спечеля петстотин лири?!

— Няма смисъл наистина — съгласи се Робин Худ.

— Ако ми помогнеш да го уловя — продължи Артър, — ще ти платя добре от наградата. Да речем, сто лири — как ти се вижда?

— Покажи ми заповедта — предпазливо каза Робин. — Ако е издадена правилно, ще положа всички сили да ти дам тази възможност.

— Не, не — отвърна Артър. — Не смея да я доверя на други ръце, освен на своите. Няма да позволя никой да застане на пътя ми към наградата.

— Твоя воля — каза Робин. — Но нека уговорим сделката си. Ако те заведа до мястото, където ще намериш този Робин Худ сам, невъоръжен и на твое разположение, обещаваш ли да ми платиш сто лири?

— Ще ти платя — отвърна с готовност Артър и даде клетва, с който да потвърди обещанието си.

— Тогава да вървим в Нотингам — каза Робин. — Зная една странноприемница в края на гората, която Робин Худ често посещава. Мога да твърдя със сигурност, че днес ще бъде там.

Точно така и направиха. Не след дълго стигнаха до странноприемницата, където Робин успя да си размени тайно няколко думи със съдържателя, докато поръчваше пиво и вино.

— Нали нямаш нищо против да пийнем, докато чакаме нашия човек? — попита Робин и Артър с готовност се съгласи.

Много скоро той доказа, че шегата на Робин за щавачите си е самата истина: колкото повече вино и пиво искаха/толкова повече пиеше Артър; не след дълго нозете му наистина изгубиха свободата си и му стана трудно да седи дори на пода.

— Е, добри ми приятелю — каза Робин. — Ето ме пред тебе без никакво оръжие освен тоягата, а и нея съм опрял ей там, на стената. Ти, от друга страна, имаш на кръста си меч, а в джоба си — заповедта на шерифа. Какво ще кажеш сега за стоте лири?

Но Артър Кроткия само го зяпна глупаво за миг, после бавно се търколи на една страна и силно захърка.

Робин развърза кесията му и я прерови. Там намери само заповедта и десет сребърни монети. Върна обратно всичко освен заповедта, взе си тоягата и тихо излезе от странноприемницата, като отново размени няколко думи със своя приятел съдържателя. След известно време Артър Кроткия се събуди от пиянския си сън, надигна се, простена и като погледна в кесията, извика съдържателя.

— Ограбили са ме в странноприемницата ти — оплака се той. — Имах заповед от нотингамския шериф, с която щях да забогатея — беше за арестуването на храбрия разбойник на име Робин Худ. Но сега съм изгубил и заповедта, и наградата — този, когото мислех за приятел, ме е ограбил.

— А! — извика съдържателят, като добре се преструваше на изненадан. — Нима не знаеше, че този твой приятел, който до преди малко бе тук, не е друг, а самият Робин Худ?!

— Робин Худ ли? — зяпна Артър. — О, добре ме е изиграл! Само да знаех… Е, няма да стоя тук, докато той се измъква. Накъде тръгна?

— По пътя и — в гората — отвърна съдържателят. — Но преди да си тръгнеш, трябва да уредим една малка сметка — за виното и пивото, което изпихте с приятеля си. Дължиш ми десет шилинга и ако не ми платиш, ще те заключа в избата и ще те дам под съд!

Артър въздъхна дълбоко, плати с всичките пари от кесията си и като се закле жестоко да си отмъсти на Робин Худ, метна се на коня си и препусна към гората.

Късно следобед настигна Робин, който вървеше по пътя, размахваше тоягата си и весело пееше.

— Стой, злодей! — прогърмя гласът на Артър. — Предай се или ще ти отрежа главата с меча си!

— Кой ли е този негодник? — попита Робин и се обърна с вдигната тояга.

— Не съм негодник — сърдито каза Артър — и ти скоро ще го разбереш!

— А, това бил моят приятел щавачът! — извика Робин. — Добра среща, приятелю, добра среща! Без съмнение ти идваш да ми платиш стоте лири, които ми дължиш!

— Сто лири ли?! — зяпна Артър, позеленял от яд.

— Толкова се уговорихме — отвърна невъзмутимо Робин. — Обеща ми ги, ако те заведа при Робин Худ, който да е невъоръжен и сам. Е, точно това направих в странноприемницата, защото Робин — това съм аз… Но ми се струва, че ти бе наказан от закона за щавачите, защото не направи опит да станеш на крака и да ме арестуваш!

— Сега ще те арестувам, без да се помайвам! — извика Артър и като скочи от коня си, изтегли меча и се спусна към Робин, който с един бърз удар на тоягата го изби от ръката му.

— Ще се бием честно — каза Робин. — Иди, отрежи си тояга като моята и ще видим кой кого ще арестува днес!

Треперещ от гняв, Артър Кроткия се втурна към близкия гъстак, отряза си хубава дъбова тояга и нападна Робин така стремително, че пукотът от тоягите ехтеше из горските поляни.

Щом спряха, за да си поемат дъх, Робин подхвърли:

— Струва ми се, приятелю, че тоягата ми е по-дълга от твоята. Искаш ли да ги премеря и да скъся моята?

— Няма значение — каза Артър. — За тояга ми служи осем стъпки дълъг дъбов кривак, с какъвто вкарвам в пътя телетата, и вярвам, че е достатъчно дълъг и тебе да вкара в пътя!

Те отново заудряха и не след дълго по лицата и на двамата взе да тече кръв. Робин се втурваше диво като глиган, усетил вкуса на кръвта, но Артър стоеше без да пристъпи и замахваше с тоягата, сякаш бе горски секач, който събаря дърво.

Почти два часа те се биха и си размениха много удари, а гората кънтеше от сблъскването на тоягите.

— Стой, спри ръката си — задъхано каза накрая Робин. — Да приключим препирнята, защото никой от нас няма да спечели много, ако смели костите на другия на брашно.

— Още жадувам за петстотинте си лири — рече Артър. — Трябва да ги спечеля, иначе не мога да ти платя стоте, които ти дължа!

— Ела при нас в юначната ни шърудска дружина — каза Робин. — Обещавам ти, че там ще спечелиш много повече от петстотин лири, макар че ще гледам да ми върнеш дълга!

Артър Кроткия все още се колебаеше.

— Аз съм свободен човек — каза той. — При това известен щавач. Бях сигурен, че ще ощавя кожата ти и ще я продам на шерифа!

— Е, поне ела и вечеряй с нас — предложи Робин. — Дължа ти хубава гощавка в замяна на пиенето, което беше за твоя сметка. Но се надявам, че ще останеш при нас — чувал съм, че си също забележителен стрелец, а на гърба си изпитах колко добре въртиш тоягата!

Тогава Робин наду рога и не след дълго Малкия Джон и още няколко души се появиха сред дърветата.

— Светци боже! — възкликна Артър. — Този човек, когото виждам да идва, не е ли Джон Малкия?

— Така му беше името — отвърна Робин, — преди лесът да му наложи промяна, след което стана мой най-скъп приятел и най-верен помощник на име Малкия Джон.

— Тогава идвам с вас! — извика Артър. — Джон ми е братовчед, майките ни са сестри и винаги съм го обичал като истински брат. От няколко години го търся.

— Какво се е случило, добри ми господарю? — извика Малкия Джон, като наближи и видя кръв по лицето на Робин.

— Този чудесен щавач се зае да ми щави кожата! — отвърна ухилен Робин.

— Заслужава похвала — мрачно каза Малкия Джон, — защото малцина са успявали да го сторят. Но щом е толкова як, нека и аз си премеря силите с него, да видим дали ще ощави и моята кожа!

— Спри ръката си, добри Джон — каза Робин. — Достатъчно бой имаше тук. Новият ни приятел се нарича Артър Кроткия… Струва ми се, че го познаваш!

Тогава Артър и Малкия Джон захвърлиха тоягите и се прегърнаха почти разплакани от радост. А когато Артър се закле да бъде верен и предан във всяко дело на Робин Худ и останалите шърудски изгнаници, Робин хвана ръцете на двамата и ги поведе към тайната долчинка на ядене, пиене и веселба по случай срещата им. И като вървяха през звучно отекващия лес, те пееха радостно:

Завинаги, до сетен дъх

ще крачим редом в Шъруд.

Ще пеят песни менестрели

за Артър, Джон и Робин Худ!