Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (9)

Глава 7

Зимата в Каледоните беше жестока. Дълбоки снежни преспи задръстваха пътеките, лед си пробиваше път във всяка пролука по дървените стени на хижата. Дърветата, останали без листа, стърчаха голи като скелети, а вятърът виеше зад залостените прозорци.

Кормак лежеше в тясното легло, Андюин се бе гушнала до него и това твърде много се приближаваше до представата му за блаженство. Вратата се разтресе и пламъците в огнището изригнаха високо и хвърлиха танцуващи сенки по отсрещната стена. Кормак се обърна, ръката му се плъзна нежно по заобления хълбок на Андюин, а тя вдигна глава и го целуна по гърдите.

После внезапно застина.

— Какво има? — попита той.

— В планината има някой — прошепна тя. — Някой в опасност.

— Чу ли нещо?

— Усещам страха им.

— Им?

— Двама души, мъж и жена. Пътят е затрупан. Трябва да идеш при тях, Кормак, иначе ще умрат.

Той седна в леглото и потръпна. Дори и тук, в тази топла и осветена от ярките пламъци стая, течението напомняше за снежния кошмар навън.

— Къде са?

— Отвъд боровата горичка, от другата страна на прохода. На хребета, който се спуска към морето.

— Не са наша грижа — каза той, макар да знаеше, че е излишно да спори. — А и аз може да загина навън.

— Ти си силен и познаваш планината. Моля те да им помогнеш!

Той стана и започна да се облича — дебела вълнена риза, кожени панталони, къс кожух и ботуши. После каза:

— Тежка цена искате да платя за любовта ви, милейди.

— Така ли? — попита Андюин и седна. Дългата й тъмна коса се разстла по раменете й.

— Не — призна той. — Поддържай огъня. Ще гледам да се върна преди да се съмне.

Погледна меча си, който лежеше до огнището, и си помисли дали да не го вземе, но той само щеше да му се пречка. Вместо това пъхна в колана си един дълъг ловджийски нож, излезе и с мъка затвори вратата под напора на снежната виелица.

След като преди три месеца Кулаин си беше тръгнал, Кормак бе продължил с упражненията, дори бе увеличил дължината на кросовете, а бе включил и брадвата и триона, едновременно за заякване и за подготвяне на зимния запас дърва за огрев — те сега се издигаха на спретната купчина, висока шест стъпки и дълга колкото стената на хижата, при това натрупана така, че да я пази от северния вятър. Тялото му беше снажно и силно, раменете — широки, бедрата — тесни. Отправи се към планинските върхове с умерено темпо, като проверяваше снега пред себе си с една дълга тояга. Ако бързаше, щеше да се изпоти, а при тези температури потта щеше да стане на лед по кожата под дрехите му и щеше да го убие също толкова сигурно, колкото ако беше гол. По-правите пътеки по северния склон бяха затрупани и Кормак трябваше да потърси по-заобиколен маршрут към боровете — на юг през гората, през замръзнали потоци и езерца. Огромни сиви вълци бродеха из планината, но се държаха далеч от човека, който си пробиваше бавно, но сигурно път напред.

Вървя два часа, като често спираше да почива и пестеше силите си, докато не стигна до боровете. Оттам пое по дългия и опасен участък по билото над прохода. Там пътеката беше само пет стъпки широка, често пропадаше рязко встрани и пресният сняг покриваше по-старата, заледена покривка. Една погрешна или непредпазлива стъпка и щеше да падне в пропастта и да се размаже върху скалите долу. Спря в една плитка падинка на завет от вятъра и затърка енергично лицето си, за да възстанови кръвообращението си. Страните и брадичката му бяха покрити с фин червеникавокафяв мъх, който скоро щеше да се превърне в брада, но носа и клепачите си чувстваше опънати и изтръпнали под ледения вятър.

Виелицата беснееше и той можеше да вижда само на няколко стъпки. Шансовете му да намери странниците се стопяваха с всяка секунда. Изруга на глас, излезе отново на бушуващия вятър и продължи напред по билото.

Чу гласа на Андюин да прошепва някъде дълбоко в главата му:

„Малко по-нататък и вляво има малка пещера. Там са.“

Отдавна беше свикнал с необичайните й способности. Откакто й беше дал — колкото и за кратко да бе — дара на зрението, мистичните й таланти нарастваха непрекъснато. Беше започнала да сънува картини в ярки цветове, а той често й позволяваше да използва очите му, за да съзре някое непознато и ново чудо — лебед в полет, препускащ елен, ловуващ вълк или разкъсвано от буря небе.

Продължи напред и откри пещерата. Един мъж се бе сгушил в дъното й, а млада жена седеше на колене до него. Мъжът го забеляза пръв и го посочи. Жената се извъртя светкавично и в ръката й се появи нож.

— Прибери го — каза Кормак, влезе в пещерата и погледна мъжа. Той седеше, облегнат на стената, а десният му крак лежеше изпружен напред, ботушът му бе извит под неестествен ъгъл. Кормак се огледа. Убежището им не струваше — нямаше дърва, а дори и да успееха да запалят, вятърът щеше да го изгаси моментално.

— Трябва да тръгваме — каза той.

— Не мога да ходя — отвърна мъжът завалено. По тъмната му брада се беше образувал лед, кожата му беше на петна, тук-там посиняла.

Кормак го хвана за ръката и го изправи. После се наведе, преметна го през раменете си и го вдигна.

Изпъшка под тежестта, бавно се обърна и каза на момичето:

— Върви след мен.

— Той ще умре, ако го изнесеш навън — възрази тя.

— Ще умре, ако остане тук — отвърна Кормак.

Изкачи се с мъка на билото и пое по дългия път към дома. Товарът изцеждаше силите му. Но виелицата започна да утихва и стана малко по-топло. След час започна да се поти обилно и в гърдите му се надигна страх. Вече усещаше как лед покрива кожата му, усети и първите признаци на бялата смърт. Пое си дълбоко дъх и извика на младата жена.

— Мини до мен. — Тя го направи. — А сега ми говори.

— Много съм уморена… студено ми е.

— Говори, проклета да си! Откъде сте? — Продължи да се влачи напред.

— Бяхме в Пината Кастра, но се наложи да се махнем оттам. Баща ми падна и си счупи крака. Ние… ние… — Тя се спъна и падна.

— Стани, проклета да си! Да умра ли искаш?

— Мръсник такъв!

— Продължавай да говориш. Как се казваш?

— Рианон.

— Погледни баща си. Жив ли е? — Кормак се надяваше, че не е. Копнееше да хвърли товара си. Краката не го държаха, гърбът го болеше непоносимо.

— Жив съм — прошепна мъжът.

Като го псуваше ожесточено, Кормак продължи да върви. След два мъчителни часа стигнаха до боровете, после се започна дългото спускане. Виелицата набра нови сили и завихри наоколо им пелени от сняг, но щом навлязоха между дърветата, вятърът утихна.

Кормак стигна до хижата с първия светлик на зората. Хвърли товара си на тясното легло, което изскърца под тежестта му.

— Момичето — каза Андюин. — Не е с теб.

Кормак беше прекалено уморен, за да псува, така че излезе залитайки от хижата и виелицата го награби още от прага. Откри Рианон да пълзи по една пряспа, в посока обратна на хижата. Задърпа се със сетни сили, когато я взе на ръце, после главата й увисна на рамото му.

Внесе я в хижата и я сложи пред огнището, после се зае да разтрива ръцете и лицето й.

— Съблечи й дрехите — нареди му Андюин, но измръзналите пръсти на Кормак само подръпваха безрезултатно кожените връзки, така че Андюин му се притече на помощ. Той свали собствените си дрехи, уви се с топло одеяло, седна до огъня и се втренчи в пламъците му.

— Мръдни настрана — каза му Андюин. — Топлината не стига до нея. — Кормак се обърна и видя голото момиче. Беше руса и слаба, с кръгло лице и твърде широка челюст. — Помогни ми — помоли го Андюин и двамата заедно я преместиха по-близо до огъня. Андюин издърпа топлото одеяло от раменете на Кормак и зави с него Рианон. — А сега да се погрижим за бащата.

— Имаш ли нещо против първо да се облека?

Андюин се усмихна.

— Постъпи много храбро, любов моя. Гордея се с теб.

— Кажи ми го на сутринта.

Андюин пристъпи до леглото и отмахна одеялото от ранения крак — беше подут и морав от коляното надолу. След като Кормак се облече, тя му каза да го намести. Раненият простена, но не се свести. Докато Кормак държеше крака, Андюин постави ръце от двете страни на счупеното място и лицето й се напрегна съсредоточено. След няколко минути тялото и се разтресе в тръпки, а главата й клюмна. Кормак пусна крака на мъжа и я хвана да не падне.

— Костта се беше раздробила — каза тя. — Беше много трудно да я накарам да се свърже отново. Мисля, че сега вече ще зарасне, но все пак ще е добре, ако измайсториш шини, които да придържат крака неподвижен.

— Изтощена си. Легни си, аз ще се погрижа за тях.

Тя се засмя.

— А ти пращиш от енергия, така ли?

— Убийци! — изкрещя момичето на пода до огнището и седна с изправен гръб. Погледът й бавно се проясни и тя заплака. Андюин коленичи до нея, прегърна я и започна да я гали по косата.

— Тук си в безопасност, уверявам те.

— Никой не е в безопасност — проплака тя. — Никой!

Вятърът заблъска по вратата, насилвайки кожените панти.

— Ще ни намерят — изплака Рианон.

Ръката на Андюин се плъзна по лицето на момичето и легна нежно на челото му.

— Спи — промърмори тя и Рианон се отпусна на пода.

— Кой ги гони? — попита Кормак.

— Мислите й бяха объркани. Видях мъже в черни туники с дълги ножове. Баща й е убил двама от тях, после са избягали в гората. Ще я попитаме, когато се събуди.

— Въобще не трябваше да ги водя тук.

— Трябваше. Те се нуждаеха от помощ.

— Може и така да е. Но аз отговарям за теб, а не за тях.

— Ако наистина си смятал така, защо не го захвърли горе в планината, когато помисли, че ще умреш?

Кормак сви рамене.

— На това не мога да ти отговоря. Но едно мога да ти кажа — ако смятах, че ще те изложат на опасност, щях да им прережа гърлата без капка колебание.

— Знам — тъжно каза тя. — Това е страна от характера ти, за която дори не смея да мисля.

Тя си легна и не каза нищо повече.

Кормак седна до огъня, с натежало от внезапна тъга сърце. Появата на бащата и дъщерята бе хвърлила сянка над Каледоните. Грозотата на един пълен с насилие свят се бе завърнала, а с нея и страхът, че ще му отнемат Андюин.

Той взе меча си и ожесточено започна да го точи.

 

 

Андюин спа до по-късно от обичайното и Кормак се измъкна от леглото, без да я буди. От огъня беше останала само жар и той добавя подпалки, докато пламъците не се разгоряха. После пъхна по-дебели дърва и топлината бавно изпълни стаята. Кормак коленичи до русото момиче — цветът на лицето й беше добър, дишането — равномерно. Баща й похъркваше тихичко. Кормак отиде до леглото му и се загледа в лицето на мъжа. Беше силно и почти квадратно от тъмната брада, която лъщеше, сякаш я е мазал с масло. Носът беше сплеснат и изкривен от някакво жестоко счупване в миналото, а около очите и на челото се виждаха белези. Кормак сведе поглед към дясната му ръка, която лежеше отпусната върху одеялата, и видя, че по нея също се пресичат белези.

Хъркането спря и мъжът отвори очи. В погледа, който се закова върху младия мъж, нямаше и следа от сънливост.

— Как си? — попита Кормак.

— Жив съм — отговори мъжът, подпря се на силните си ръце и седна. Отметна завивките и погледна крака си, който Кормак беше стегнал с грубо издялана шина.

— Сигурно си опитен лечител. Не чувствам никаква болка. Сякаш въобще не е бил счупен.

— Не го насилвай — каза Кормак. — Ще ти отрежа тояжка.

Мъжът се втренчи в дъщеря си, която лежеше до огнището, успокои се, като видя, че спи, и сякаш най-после се отпусна, дори се усмихна — видяха се счупените му предни зъби.

— Благодарни сме ти, и аз, и тя — каза той и дръпна одеялата над голото си тяло. — Ще поспя още.

— Кой ви преследваше?

— Това не е твоя грижа. — Каза го твърдо, макар че се опита да смекчи резките си думи с крива усмивка.

Кормак сви рамене, навлече вълнената си туника, нахлузи панталоните и ботушите, после излезе навън. Ледунките по покрива капеха, а тъмносивото небе се разчупваше, прошарено от сини отрязъци. Цял час той размахва брадвата и цепи дърва. После се прибра и надуши миризмата на пържен бекон.

Мъжът се беше облякъл и седеше на масата, момичето седеше до него, увито в одеяло. Андюин съсредоточено режеше месото, слепотата й бе повече от очевидна. Главата й бе килната встрани, очите й сякаш се взираха в стената отсреща.

Усмихна се, когато Кормак влезе и попита:

— Красив ли е денят?

— Ще стане — каза той и усети промененото настроение. Мъжът беше потънал в мисли, лицето му беше изпънато, а очите му следяха напрегнато Андюин.

Кормак седна при тях и всички започнаха да се хранят мълчаливо.

— Какви са плановете ти сега, Олег Чукорък? — попита Андюин, след като се нахраниха.

— Откъде знаете името ми, милейди?

— А ти откъде знаеш моето? — отговори на въпроса му с въпрос тя.

— По целия свят хората разпитват за лейди Андюин, Дарителката на живот — отвърна той. — Някои разправят, че Вотан я бил отвел, други — че била умряла. Срещнах един човек, който бил наблизо, когато убили баща й. Той каза, че някакъв мъж, облечен като монах — обаче размахвал майсторски два меча — си пробил с бой път през убийците и спасил принцесата. Ти ли си бил този човек? — попита той Кормак.

— Не. Де да бях!

Олег отново се обърна към Андюин.

— Вотан предлага хиляда жълтици на всеки, който знае къде сте, милейди. Представяте ли си? Хиляда жълтици! А и една дума не се чува. Ни вест, ни кост.

— Досега — каза Андюин.

— Да — съгласи се той. — Но ние няма да ви предадем, милейди — дори за десет пъти по десет пъти толкова жълтици.

— Знам. Ти не си такъв човек, Олег. — Андюин се наведе към момичето и протегна ръка, но Рианон се сви в стола си. — Хвани ръката ми, Рианон.

— Не — прошепна тя.

— Направи го, момиче — заповяда й Олег.

— Тя е демон!

— Глупости! — изрева Олег.

Андюин отдръпна ръката си.

— Няма нищо. Всички си имаме своите страхове. Колко далеч бяха преследвачите ви?

— Отскубнахме им се в планината — каза Олег, — но те няма да се откажат.

— Рианон искат те — каза Андюин. — Защото и тя има талант.

— Как разбрахте? — попита Олег и в очите му блесна страх.

— Тя ме повика от планината. Затова Кормак тръгна да ви търси.

— Съжалявам, че ви създадохме неприятности. Ще си тръгнем веднага щом кракът ми се оправи.

— Смяташ да избягаш от Вотан?

— Не знам, милейди. През целия си живот съм бил воин, морски вълк. Никой човек не може да ме уплаши. Но пък… този Вотан не е човек. Последователите му са обезумели. Обожават го, а онези, които не го обожават достатъчно, другите ги убиват. Някаква лудост се е вселила в душите на народа от Севера. Богът се е върнал. Суровият тъмен бог крачи сред хората. Дали мога да му избягам? Боя се, че не.

— Виждал ли си го този Вотан? — попита Кормак.

— Да. Три години му служих. Той е силен, а точно това винаги сме търсили в един водач. Но той е и нещо повече. Има някаква магия в гласа и в очите му. Виждал съм мъже сами да си прерязват гърлата по негова заповед… и го правят с усмивка, заради честта да му угодят. Той е като силно вино — когато го слушаш, те изпълва чувство на величие.

— Все още говориш като негов последовател — прошепна Андюин.

— Такъв съм милейди. Но съм и човек, баща. Невестите на Вотан умират. Моята Рианон не е за него.

— Как избягахте? — попита Кормак.

— Беше ми наредено да заведа Рианон в замъка му в Ретия. Казах, че ще го направя, но вместо това се качихме на един търговски кораб, плаващ за Хиспания. Силни ветрове и страх от следващата ни по петите буря накараха капитана да потърси убежище близо до Пината Кастра, но буреносните ветрове бяха пратени от Вотан и убийците му ни нападнаха преди да влезем в града. Убих двама, а от останалите се скрихме в снежната виелица.

— Колко са преследвачите? — попита Кормак.

— Нападнаха ни само петима, но ще дойдат още. А той има и други сили на свое подчинение, но за тях не искам да говоря пред лейди Андюин.

— Не се страхувай за мен, Олег. Знам за демоните, те нападнаха и мен.

— Как сте оцелели тогава?

— Благодарение на чужда смелост. Кормак ми спаси живота, също като монаха, за когото сте чули.

— Значи демоните не са непобедими?

— Нищо не е непобедимо. Няма такова зло, което да не може да бъде възпряно, дори и Вотан.

— Бих искал… много бих искал… да повярвам в това. Но сега той е крал на земите от другата страна на морето и всички народи му се кланят. Дори и от Рим дохождат пратеници, които коленичат пред него.

— Утер не коленичи пред никого — каза Кормак. — Вотан още не е видял на какво е способен Кървавия крал.

— Това го знам. По целия свят само за това говорят, Кормак. Във всеки хан мъжете клатят глави и се питат как ли ще свърши битката между тях двамата. Говори се, че Утер имал вълшебен меч, дар от някакъв бог, и че веднъж разцепил с него небесата, сякаш съдрал завеса, и хората видели в небето да греят две слънца. Ще ми се да доживея деня, в който Утер и Вотан ще се изправят един срещу друг.

— И на мен — каза Кормак. — Кървавия крал срещу Кървавия бог.

Рианон изведнъж застина, главата й рязко се вдигна и ръцете й литнаха към очите й.

— Какво има? — попита Олег и обви раменете й с огромната си ръка.

— Открили са ни — прошепна тя.

В последвалата тишина Кормак усети как сърцето му се блъска лудо в гърдите. Страхът се надигна в гърлото му като жлъчка, ръцете му затрепериха. През целия си живот бе понасял безропотно прищевките на чужди хора, побоищата и подигравките им, и не му бе позволено да се опълчи и да познае що е гордост; не бе имал време да попие в себе си живителните добродетели на непокорството. Докато Кулаин беше с тях, бе черпил сили от гнева си, ала сега, когато враговете наближаваха, той усети как някакво ужасяващо чувство на несигурност пропълзява по кожата му и го оголва.

Андюин заобиколи масата и застана до него, меката й ръка погали нежно врата и раменете му. Гласът й зашепна в главата му. „Обичам те, Кормак.“

Дълбочината на чувството й го стопли като огън през зимата и разтопи леда на сковаващата го паника.

— Колко са? — попита той.

— Трима — прошепна Рианон.

— Близо ли са?

— На южния склон и идват към хижата — отговори момичето.

— А аз дори нямам меч! — изрева Олег и удари с юмрук по масата.

— Аз имам — тихо каза Кормак. Стана, хвана ръката на Андюин и я целуна по дланта, после отиде до огнището и взе меча на Кулаин, който стоеше подпрян на стената.

— Ще дойда с теб — каза Олег, грабна един голям нож от масата и се изправи.

— Не — каза Кормак. — Ще чакаш тук.

— Не можеш да надвиеш трима!

Кормак не му отговори, а излезе навън под студеното слънце. Притича до пъна, на който цепеше дърва, остави меча си до него и взе брадвата. Тежкото острие се заби с трясък в една цепеница и я разполови с лекота. Той взе друго дърво и продължи да се труди. След няколко минути чу преследвачите да пресичат двора и се обърна. Както беше казала Рианон, мъжете бяха трима — високи и брадати, косите им бяха сплетени под бронзовите шлемове. Всички бяха наметнати с плащове от овча кожа, а този най-отпред носеше дълъг меч и кръгъл дървен щит, обточен с бронз.

— Подслон ли дирите? — попита Кормак и заби острието на брадвата в дръвника.

— Сам ли си? — попита водачът им. Гласът му бе гърлен, а очите — студени като снега наоколо.

— Откъде идвате — попита Кормак. — Изгубихте ли се?

Двама от мъжете тръгнаха към хижата, а Кормак вдигна меча си от земята и избърса снега от острието му.

— За подслон ще трябва да си платите — извика той и те спряха и погледнаха към воина с щита.

— Хубав меч — каза той. — Много хубав. — Обърна се към другите и заговори на език, който Кормак не беше чувал никога. Мъжете се разхилиха. — Мечът ми харесва — каза той, като се обърна отново към Кормак.

— Имаш набито око. Е, ще си платите ли за подслона, или ще си вървите по пътя?

— Мислиш, че ще ти платя, за да вляза в този порутен обор?

— Ако не платиш, няма да влезеш.

— Не ме ядосвай, момче. Премръзнал съм и идвам отдалеч. Има ли жена вътре?

— За нея ще ти струва отгоре.

Воинът се ухили.

— Всичко ли се продава в тази прокълната страна?

— Да — каза Кормак.

— Е, жената не ти я искам. Искам топла храна и сведения.

— Най-близкото селище е Деистър. Тръгвате надолу, после завивате на изток по горските пътеки. До утре сутрин може и да стигнете. Иначе ви остава Пината Кастра.

— Търсим един мъж и едно момиче — и, виж, затова ще ти дадем пари.

— И защо ги търсите тук? В планината сме само аз и жена ми.

— В такъв случай не си ми от полза. — После се обърна към другарите си и им заговори тихо, а гласът на Андюин прошепна в главата на Кормак: „Казва на хората си да те убият“.

Кормак си пое дълбоко дъх и пристъпи усмихнат напред.

— Има едно място, където може да потърсите — каза той и тримата мъже се отпуснаха, докато ги наближаваше.

— Къде? — попита водачът.

— В ада — отвърна той, все така усмихнат.

И внезапно мечът на Кормак се стрелна нагоре, съсече врата на най-близкия мъж и кръвта швирна като фонтан във въздуха. Вторият направи отчаян опит да извади меча си, но Кормак замахна и го разсече през ключицата чак до гърдите. Водачът отскочи назад, захвърли в движение щита си и стисна с две ръце дългия си меч.

Кормак подхвана бърза атака, но викингът я блокира с лекота, нападна и поряза младежа под гърлото.

— Всеки меч е добър точно толкова, колкото мъжът, който го върти — каза воинът, докато двамата пристъпваха бавно в кръг.

Кормак нападна отново, но викингът пак блокира и отвърна на атаката му, като този път разпра туниката му и остави кървава резка по гърдите му. Кормак отстъпи, като се мъчеше да преглътне гнева, да го потисне и да прочисти ума си. Викингът беше умел и самоуверен воин с опита на много битки зад гърба си. Видя, че Кормак отстъпва, усмихна се сурово и нападна с умопомрачителна скорост, замахвайки отвисоко към главата на младежа. Кормак посрещна удара, завъртя се и заби лакът в главата му, като го отхвърли на няколко крачки встрани. Мъжът се строполи на земята. Кормак се затича да нанесе смъртоносния удар, но се подхлъзна на леда.

Викингът се претърколи и скочи на крака.

— Добър номер. Ще го запомня.

От една зейнала рана на бузата му се стичаше кръв.

Двамата отново запристъпваха в кръг. На три пъти викингът напада, но всеки път Кормак отвръщаше умело и бързо на атаките му. После се хвърли напред, но мечът на викинга иззвънтя надолу да блокира удара му и се изви в силните му китки, изтръгвайки оръжието на Кормак от ръцете му.

— Още един добър номер — каза викингът и пристъпи към беззащитния младеж. — Но ти няма да оживееш, за да го запомниш!

Кормак се хвърли вляво, претърколи се и скочи на крака досами дръвника. Измъкна брадвата и отново застана срещу викинга. Мъжът се ухили и отстъпи към мястото, където мечът на Кормак лежеше в снега. Наведе се да го вземе и го претегли в ръка. Прибра своя меч в ножницата и се обърна към Кормак.

— Да те убият със собствения ти меч… това е лош начин да умреш. Боговете ще ти се смеят до края на вечността.

Кормак присви очи — гневът му отново бе надигнал глава, но той ожесточено го потуши. Вдигна брадвата и замахна, а викингът отскочи назад. Преди обаче да е довършил замаха, Кормак пусна дръжката, брадвата излетя от ръцете му и тежкото й желязо се стовари върху лицето на викинга. Той залитна и падна, като изпусна меча, а Кормак скочи напред, грабна го и го заби в гърдите му. Мъжът умря, без да издаде и звук. Кормак измъкна острието, изтри го от кръвта и се върна в хижата.

— Добра работа — каза Олег. — Но трябва да поработиш върху захвата си — прекалено силно стискаш дръжката.

Кормак се усмихна.

— Ще го запомня за следващия път.

— Следващия път няма да е толкова трудно, момко.

— Защо?

— Защото следващия път Чукоръкия ще бъде до теб. И тогава ще научиш някои неща.