Метаданни
Данни
- Серия
- Камъните на Силата (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Last Sword of Power, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Гемел. Камъните на силата. Том I
Призрачният крал
Последният Меч на Силата
Английска, първо издание
Превод: Милена Илиева
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2001 г.
ИК „Бард“ ООД, 2001 г.
ISBN: 954-585-209-7
История
- — Добавяне
Глава 13
Когато дружината им прехвърли билото на един нисък прашен хълм, Медлин каза:
— Тук ще излезем от пътя. А там е царството на Гороиен — добави той и посочи далечните върхове на мрачна планина.
Пейзажът беше надупчен и начупен, множество сенки се стрелкаха крадешком между мъртвите дървета и напуканите скали. Някои се промъкваха на четири крака, други прелитаха, носени от черни криле, повечето лазеха или тичаха с шеметна скорост.
— Да тръгваме — каза принцът и изтегли меча си.
Петнайсетте мъже, всички с извадени оръжия, излязоха от пътя под здрачната светлина и сенките веднага се стълпиха около тях. Имаше зверове с разлигавени муцуни, мъже с кухи зъби и кървясали очи, вълци, чиито муцуни се меняха като мъгла, ту човешки, ту скотски. Над главите им прелитаха гигантски прилепи, кръжаха и се спускаха, кожените им криле разсичаха въздуха като бръсначи. Но нито един не навлезе в обсега на мечовете.
— Колко има дотам? — попита Кормак, който вървеше до Медлин начело на колоната.
— Кой ли може да прецени времето тук? — отвърна бившият чародей. — Но ще е достатъчно дълго.
Сивкав прах се кълбеше около нозете им, докато вървяха напред с ескорта си от сенки, които все повече скъсяваха делящото ги разстояние.
— Ще ни нападнат ли? — прошепна Викторин.
Медлин разпери ръце. Мъжът в края на колоната изкрещя — остри нокти бяха сграбчили плаща му и го теглеха безмилостно.
Викторин се обърна и извика:
— Мечове в кръг! — И с високо вдигнати мечове воините се хвърлиха сред редовете на чудовищата и заобиколиха поваления си другар.
Създанието, което го задържаше, изчезна, пронизано в сърцето от острието на гладиус.
— Походен строй — заповяда Викторин, малобройната група се подреди в две редици и сенките отстъпиха.
И воините продължиха напред и все по-напред, докато пътят не се скри от очите им и прахта не увисна наоколо им като буреносен облак, премрежващ очите и скриващ далечната планина.
Още два пъти сенките връхлитаха, но всеки път мечовете на британците ги принуждаваха да отстъпят.
Най-накрая теренът започна да се издига и дружината стигна до древен каменен кръг, почернял и полуразрушен. Сенките обградиха подножието на височината, а уморените воини насядаха облекчено сред камъните.
— Защо не се приближават? — попита Викторин.
— Аз да не съм ти изворът на цялото човешко знание? — тросна му се Медлин.
— Поне винаги си го твърдял.
— Трябва да ти кажа, Викторин, че от всички последователи на Утер ти беше онзи, чиято компания ми беше най-малко приятна.
— Силни думи, чародею — каза Викторин и се ухили. — Може би сега ще разполагаш с цяла вечност да се наслаждаваш на компанията ми.
— Истински ад — отбеляза Медлин.
— Това тук трябва да е било жива земя някога — каза Кормак. — Имало е дървета, а пресякохме и множество изсъхнали корита на потоци. Какво я е променило?
— Нищо не я е променило, Кормак — отвърна Медлин. — Защото тя не съществува. Просто е ехо на онова, което е било, кошмар и нищо повече.
— Нашето присъствие не доказва ли съществуването й? — попита Марк Басиций и седна при тях.
— Някога сънувал ли си, че си някъде, където не си? — отвърна на въпроса му с въпрос Медлин.
— Неведнъж.
— И сънят ти доказваше ли съществуването на мястото, което си сънувал?
— Но този сън е общ за всички ни — възрази Марк.
— Така ли? Откъде знаеш? Може пък ние да сме само участници в твой личен кошмар, Марк. Или всички вие участвате в моя.
Викторин се засмя.
— Знаех си, че няма да мине много време преди да започнеш пак с игричките си. — После се обърна към другите, които седяха и ги слушаха напрегнато. — Веднъж станах свидетел как Медлин цели два часа защитава тезата си, според която Калигула бил единственият нормален човек, живял някога на този свят. Накрая всички му повярвахме, а той направо си умря да ни се смее.
— Нямаше начин да не ми повярвате — рече Медлин. — Калигула направи коня си сенатор и аз ви питам, взе ли конят му поне едно грешно решение? Стремеше ли се към по-голяма власт? Предлагаше ли закони, които да ограбват бедните и да облагодетелстват богатите? Той беше най-доблестният сенатор в цялата история на Рим.
Кормак седеше, заслушан в разговора. Някаква бавна, прогаряща ярост започна да го поглъща. През целия си живот бе живял в страх — страх от наказание, от унижение, от отхвърляне. Тези окови го бяха държали в плен още от най-ранните му спомени, но пламъците на гнева му ги прогориха. Само двама души бяха обичали Кормак Демонсон и сега и двамата бяха мъртви. Някъде дълбоко в него един нов Кормак надигна снага и го накара да погледна на живота си от нов ъгъл — Кормак Демонсон не беше провалил се слабак. Той беше мъж — и принц, по право и по кръв.
Сила се вля в сърцето му и очите му грейнаха с опиянителната й мощ.
— Стига! — изрева той и скочи. — Тези приказки са като вятър в листата. Не раждат нищо и са само шум. Ние сме тук и това място е истинско. Да тръгваме.
— От него щеше да излезе добър крал — прошепна Викторин, когато двамата с Медлин последваха Кормак надолу по хълма.
— А това е подходящо място да се научиш на високомерие — съгласи се чародеят.
В подножието на височината Кормак тръгна право към ордата сенки.
— Назад! — ревна той и те се разцепиха пред него, отваряйки му тъмна пътека. Той тръгна по нея, без да поглежда нито наляво, нито надясно, сякаш не чуваше ядното съскане и не виждаше святкащите нокти. Прибра меча си в ножницата и продължи да крачи напред, вперил поглед в планината.
Висока фигура с черен нагръдник застана на пътя му. Мъжът носеше крилат шлем, който скриваше лицето му — виждаха се само очите, горящи със студена светлина. В ръцете си държеше два къси меча, около бедрата му имаше поличка от тъмна кожа, а прасците му бяха защитени с черни брони. Стойката му издаваше съвършено равновесие — тежестта изнесена върху пръстите, тялото леко приведено за атака.
Кормак продължи напред, докато не стигна на крачка от воина.
— Извади меча си — каза мъжът. Гласът му бе като металическо ехо иззад шлема. Кормак се усмихна и внимателно обмисли думите му. Когато най-сетне заговори, думите му прозвучаха със сурова отмереност:
— Ако го направя, то ще е за да те убия.
— Това се е случвало и преди, но не и от такъв като теб.
Кормак отстъпи крачка назад и мечът на Кулаин грейна в ръката му.
Воинът не помръдваше, вперил поглед в оръжието.
— Откъде си се сдобил с този меч?
— Мой е.
— Не питам кой е сегашният му притежател.
— А на мен ми писна от цялата тази глупост. Отстъпи или се бий!
— Защо си тук?
— За да намерим Гороиен — отговори Медлин, разбута стоящите пред него и застана между двамата воини.
Мъжът прибра двата меча в ножниците им.
— Мечът ти дава това право — каза той на Кормак, — но двамата ще си поговорим пак, след като кралицата приключи с теб. Следвай ме.
Високият воин ги преведе през безплодната земя до широк вход, изсечен в планинския склон. Охраняваха го стражи, въоръжени със сребърни секири. Влязоха в сърцето на планината и вървяха, докато не стигнаха до огромен портал, пред който стояха на пост две огромни кучета. Воинът не им обърна внимание и бутна вратите, които се отвориха към кръгла зала, застлана с килими и драпирана с гоблени. В средата й, лениво изтегната на един диван, лежеше жена с извънмерна хубост. Косата й беше златна, тук-там със сребърни нишки, които само подчертаваха красотата й, очите — светлосини, в тон с късата й тясна дреха, а кожата й беше бяла и изумително гладка. Кормак преглътна с мъка, когато воинът се приближи до дивана и коленичи пред нея. Тя му даде знак да се отдръпне и повика Кормак.
Докато той се приближаваше, образът й потрепна и се промени в този на подуто люспесто създание, болно и разкапващо се, а после пак се върна към изящната красота, която бе видял отначало. Стъпките му се поколебаха, но той все пак продължи напред.
— Целуни ми ръка — каза жената.
Кормак пое нежните пръсти и се наведе, но изведнъж пребледня като смъртник — плътта й се бе подула и червеи плъзнаха в дланта му. Той съсредоточи мислите си върху образа на Андюин, стегна се и допря устни до бъкащата от личинки разложена плът.
— Голям смелчага си — каза тя. — Как се казваш?
— Кормак Демонсон.
— Син на демон ли си?
— Син съм на Утер, върховния крал на Британия.
— С това име няма да си спечелиш приятели тук — каза тя.
— Нито пък той ми е приятел. Негова е вината за смъртта на майка ми.
— Така ли? — Погледът й се спря върху Медлин в дъното на залата. — А, ето го и моят стар приятел Зевс. Далече си от Олимп… много далече. — И изсъска: — Не мога да ти опиша колко ми е приятно да те видя.
Медлин се поклони тържествено и отвърна:
— Ще ми се да можех да кажа същото.
Погледът й се върна върху Кормак.
— Първото, за което се сещам, е насладата, която би ми доставило да те гледам как пищиш и да слушам воя на агонията ти, но ти събуди любопитството ми. А напоследък малко неща възбуждат интереса на Гороиен. Така че говори, красавецо. Кажи защо си тръгнал да търсиш кралицата.
— Защото се налага да превзема кулата — простичко обясни той.
— И защо мислиш, че това може да представлява интерес за мен?
— Защото Вотан — Молох — е твой враг.
— Това не е достатъчно.
— Казват, че той притежава силата да връща последователите си към живот в плът и кръв. Не е ли възможно и вие да придобиете тази сила, ако държите кулата в ръцете си?
Тя се протегна отново, както си лежеше на дивана. На Кормак му се искаше да може да откъсне поглед от трептящото видение на неземна красота и прогнила смърт.
— Мислиш ли, че не съм се опитвала да го надвия? Какво ми носиш ти, което да наклони везните в моя полза?
— Първо, позволете да попитам какво ви пречи да превземете кулата.
— Силата на Молох е по-голяма от моята.
— А ако той не е тук?
— И къде другаде може да е?
— В плътския свят.
— Това е невъзможно. Бях сред онези, което го унищожиха във Вавилон. Със собствените си очи видях Кулаин да го обезглавява.
— И въпреки това той се е върнал, благодарение на вашия приятел Медлин. Същото може да се направи и за вас.
— И защо ми го предлагаш точно ти, който би трябвало да ме мразиш от дъното на душата си?
— Защото жената, която обичам, беше убита по заповед на същия този Молох и в момента душата й е в кулата.
— Но има и още нещо, нали? Нещо, което е довело Медлин при мен… както и другите — все хора на Утер.
— Молох държи в плен и душата на краля. В окови от плам.
— Сега вече разбирам. И ти искаш Гороиен да освободи Утер? Не си наред.
Тя вдигна ръка и стражите ги обградиха.
— Молох е жив — тихо каза Кормак. — Сега се нарича Вотан и се готви да нахлуе в Британия. Само Утер притежава силата да го унищожи. Ако вие държите кулата, когато това стане, няма ли душата на нищо неподозиращия Молох да ви падне право в ръцете?
Тя даде знак на стражите да се отдръпнат.
— Ще обмисля повдигнатия от теб въпрос. Медлин! С принца ще се оттеглим в покоите ми, а ти ще дойдеш с нас. Останалите могат да почакат тук.
Цял час Гороиен лежа в покритото си с коприна легло и слуша разказа на Медлин за това как Молох се е върнал в света на живите. Кормак забеляза, че разказът му е малко по-различен от онова, което чародеят беше казал на него. В настоящата му версия вината на Медлин беше значително по-малка и поражението му се дължеше единствено на коварството на Молох. Кормак не каза нищо, само наблюдаваше потрепващия образ на кралицата и се опитваше да разчете израза върху това постоянно променящо се лице.
Когато Медлин свърши, Гороиен каза:
— Винаги си бил самодоволен глупак. И накрая си си платил за това. Но пък и Кулаин не е бил там, за да ти отърве кожата. Изчакай в преддверието. — Медлин се поклони и излезе от стаята. — А сега ти, принц Кормак.
— Откъде да започна?
— Например с това как синът на Утер се е сдобил с името Демонсон?
И той й разказа. Очите й засвяткаха, докато описваше любовта на Кулаин към кралицата, но въпреки това тя запази спокойствие и слуша мълчаливо, поне докато разказът му не стигна до деня, в който викингите бяха дошли в планината и бяха убили Андюин.
— Значи си дошъл тук, воден от любов? — прошепна тя. — Много глупаво от твоя страна, Кормак.
— Никога не съм си приписвал мъдрост, милейди.
— Нека изпитаме твоята мъдрост — каза тя, наведе се напред и доближи лице до неговото. — Ти ми даде всичко, с което разполагаш, нали така?
— Да.
— Следователно повече не си ми нужен?
— И това е вярно.
— Медлин не ти ли каза, че не може да ми се има доверие? Че съм изтъкана от зло?
— Да.
— Тогава защо дойде?
— Той ми каза и друго — че навремето Кулаин лах Фера те е обичал.
— И това с какво променя нещата? — тросна му се Гороиен.
— Може би с нищо. Но аз обичам Андюин и знам какво означава това. Тя е част от мен и аз съм част от нея. Без нея съм нищо. Не знам дали злите хора могат да обичат и, ако могат, как злото в тях би могло да оцелее. Но не вярвам, че Кулаин би могъл да обича човек, у когото няма поне малко доброта.
— Както сам каза, принц Кормак, ти не си мъдър човек. Кулаин ме обичаше заради красотата и ума ми. И ми измени и ме предаде, точно както е предал и Утер. Взе за жена друга… и аз я убих. Имаше дъщеря, Алайда. Опита се да я спаси, като й позволи да се ожени за краля на Британия, но аз я открих и тя също умря. После се опитах да убия сина й, Утер, но с него се провалих. А сега ти ми казваш, че същият този Утер е пленник и го чака смърт… и неговият син седи в покоите ми и ме моли за услуга. Какво ще ми предложиш в замяна на помощта ми? Мисли внимателно, Кормак. Защото много неща зависят от отговора ти.
— Значи съм загубен, милейди, защото не мога да ви предложа нищо повече.
— Нищо — повтори тя. — Нищо за Гороиен? Остави ме и иди при приятелите си. Скоро ще ти съобщя отговора си.
Той се взря в святкащите й очи и сърцето му се сви.
Рибарската лодка стигна до брега в едно заслонено заливче близо до Андерида. Галад благодари на лодкаря, даде му две златни монети и се прехвърли през борда под лунните лъчи, после зацапа през водата към скалистия бряг. Изкатери се по една тясна пътечка до върха на скалите, после се обърна да погледне към лодката, която вече отплуваше.
Нощният въздух беше студен, а небето — ясно. Галад придърпа дългия плащ около раменете си и потърси подслон сред дърветата. Избра малка падинка, където огънят му щеше да остане незабелязан от всяко любопитно око. Спа неспокойно и сънува някакъв меч, носещ се бавно над водна повърхност, и една светлина в небето, като голяма светеща сребърна сфера, прекосяваща стремително небосклона. Събуди се в полунощ и добави съчки в огъня. Беше гладен, така че изяде остатъка от пушената риба, която му бе дал лодкарят.
Бяха минали почти две седмици, откакто Катерикс спаси разбойника, и Галад установи, че мислите му постоянно се връщат към дребния мъж. Потърка четината по бузите си и си представи гореща вана, пълна с ароматизирана вода, и млада робиня, която го подсушава и втрива масло в кожата му, а меките й ръце облекчават напрежението в стегнатите му мускули. Изпъшка и ядно прогони лъстивите мисли, нахлули в главата му.
Богове, сякаш сто години бяха минали, откакто за последен път бе усетил мека плът под себе си и топли ръце, сключени на гърба му. За няколко минути принц Урсус възкръсна от мъртвите и разбуни съзнанието на рицаря Галад.
„Какво правиш в тази забравена от боговете страна?“ — попита го Урсус.
„Следвам повелята на честта си“ — отвърна му Галад.
„И какво печелиш от това, глупак такъв?“
Той отмести поглед към пламъците, защото не знаеше какво да отговори. Прииска му се Пендарик да се появи отнякъде и зачака, приседнал мълчаливо край огъня. Но се появи единствено зората.
Небето се беше затлачило със сиви облаци и Галад тръгна в посоката, указана от рибаря, на запад покрай морския бряг. На три пъти видя сърни, а веднъж и голям заек, но без лък нямаше как да улови нещо, без да изгуби твърде много време. Навремето го бяха учили как се залагат примки, но нетърпеливата му природа не търпеше дългите часове на мълчалива неподвижност, докато чакаш с надежда евентуалния улов.
Вървя цялата сутрин, докато не видя дим малко на север. Тръгна към него, прехвърли билото на един хълм и видя село, обхванато от пламъци. Трупове се въргаляха по земята и Галад седна, вперил очи във воините с крилати шлемове, които минаваха от къща в къща, извличаха жени и деца, плячкосваха и убиваха. Бяха петдесетина и останаха повече от час. Когато най-накрая се изтеглиха на север, в селото не помръдваше нищо освен дима, кълбящ се над плячкосаните домове.
Галад се изправи уморено и слезе в саксонското селце, като се спираше край всяко от телата. Нито един жив. В едно счупено гърне намери остатъци от овес. Изсипа го в една ленена кърпа, завърза я и я затъкна в колана си. По-нататък, в центъра на опустошеното село, откри пушен бут, обгорен от едната страна. Отряза няколко парчета с ножа си и ги изяде.
Погледна встрани и видя на прага на една от колибите две мъртви дечица. Безжизнените им очи се взираха в него.
Ето това представляваше войната. Не златното величие на млади мъже в блестящи доспехи, които изсичат името си в плътта на историята. Не Омировите безстрашни герои, които променят облика на света. Не, просто една ужасяваща застиналост, тежко безмълвие и смразяващо в своята безпощадност зло, което оставяше след себе си пътека от мъртви деца.
Отряза няколко дебели парчета от бута, хвърли кокала настрана, излезе от селото и отново тръгна на запад. На върха на едно възвишение се обърна да погледне назад. Една лисица се беше прокраднала в селото и ръфаше някакъв труп. В небето кръжаха гарвани…
Нещо помръдна в храста от дясната му страна и Галад се обърна натам и измъкна меча си. Детски писък разцепи тишината и рицарят захвърли оръжието си.
— Няма нищо, мъничката ми — тихо каза той, когато момиченцето скри лице в шепи. Наведе се над храста, вдигна детето и го гушна. — Няма страшно.
Ръчичките й обгърнаха врата му и детето се притисна към него. Галад се наведе, вдигна меча си и го прибра в ножницата, после обърна гръб на селото и продължи по пътя си.
Детето беше на пет-шест години, ръчичките му бяха тънки като клечки. Имаше руса, почти златна коса. Той го галеше лекичко, докато вървеше напред. Момиченцето мълчеше и едва-едва помръдваше в ръцете му.
Следобедът преваляше. Галад бе изминал дванайсетина мили. Краката го боляха, ръцете му едва удържаха лекото телце на детето. От билото на един нисък хълм се откри гледка към селце от двайсетина кръгли колиби в заграждение от дървени колове. Говеда пасяха по склоновете, а в една оградена полянка се разхождаха коне. Той тръгна бавно надолу по склона. Първо го видя едно малко момче и хукна към селото, после двайсетина мъже с брадви в ръцете излязоха да го посрещнат. Водеше ги набит воин със стоманеносива брада.
— Кой си ти — попита мъжът.
— Галад. Това дете е саксонче, готи нападнаха селото му и избиха всички.
— Че защо ще ни нападат готите? С тях имаме едни и същи врагове.
— Не съм оттук — каза Галад. — От Галия съм, от меровингите. Знам само, че воини с крилати шлемове изклаха хората от селото на това дете. Може ли да я внеса вътре… или да си продължаваме по пътя?
— Не си от хората на Утер, така ли?
— Вече ви казах какъв съм.
— Тогава можеш да влезеш. Аз се казвам Аста. Занеси я в моята къща, жена ми ще се погрижи за нея.
Галад занесе детето в дългата къща в средата на селото, където една едра жена се опита да вземе детето от ръцете му. Момиченцето запищя и се вкопчи във врата му, и колкото и нежно да го увещаваше Галад, продължи да се гуши в него. Жената само се усмихна и донесе чаша, пълна с топло мляко. Галад седна на широката маса, момиченцето се настани в скута му и заотпива жадно от млякото. След малко Аста се присъедини към тях.
— Сигурен ли си, че бяха готи?
— Сред нападателите нямаше римляни.
— Но защо?
— Сега не можем да говорим — каза Галад и посочи с очи към утихналото дете. — Но в селото имаше много жени.
Сините очи на Аста засвяткаха, когато разбра намека, и лицето му помръкна.
— Разбирам. И ти си видял всичко това?
— Да, за съжаление.
Мъжът кимна.
— Изпратих един съгледвач на кон да огледа селото и да проследи нападателите, и трима други до съседните села. Ако това, което казваш, е вярно, то готите горко ще съжаляват за стореното през този ден.
Галад поклати глава.
— Нямаш достатъчно мъже и всеки опит да отмъстиш ще доведе до още по-голямо клане. Ако искаш съвет от мен, разпрати съгледвачи и когато готите наближат, скрий хората си по хълмовете. Кралят ви няма ли военни части тук?
— Кой крал? — тросна се Аста. — Когато бях млад воин, Кървавия крал разби войската ни и остави на момчето Вулфхер титлата крал на Южна Саксония. Но той не е никакъв крал — живее като жена, дори дотам, че си има съпруг. — Аста се изплю презрително. — А Кървавия крал? Какво го е грижа него, че саксонските жени ги… озлочестяват?
Галад не каза нищо. Детето беше заспало в ръцете му, така че той го пренесе до едно легло в другия край на стаята близо до напаления огън, зави го с едно одеяло и го целуна по бузката.
— Ти си добър човек — каза Аста, когато Галад се върна на масата.
— Разкажи ми за готите — помоли го Галад.
Аста сви рамене.
— Няма много за разказване. Близо осем хиляди се изсипаха по тези места и видяха сметката на един римски легион. Основната част на армията се е отправила на запад, тук останаха около хиляда.
— Защо на запад? Какво ще дирят там?
— Не знам. Един от нашите младежи язди с тях известно време и казва, че пълководецът им искал да знае кой е най-прекият път до Сорвиодунум. Моят човек не знаел. Това е в другия край на страната.
— Кралят им, Вотан, с тях ли е бил?
Саксонецът отново сви рамене.
— Тебе какво те засяга?
— Вотан изби цялото ми семейство в Галия и ме засяга дотолкова, доколкото искам лично да го пратя в отвъдното.
— Казват, че е бог. Да не си полудял?
— Не. Просто нямам друг избор — отвърна Галад.