Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (5)

Глава 3

Прасамак протегна крака към пламтящите върху скарата цепеници и отпи от подсладеното с мед вино. Дъщеря му Адриана предложи един бокал и на Урсус и той го прие с ослепителна усмивка.

— Не си хаби чара — каза Прасамак. — Адриана е сгодена за сина на главния коняр, Грил.

— Влюбени ли са?

— Защо питаш мен? Адриана е тук, питай нея.

— Да, наистина. Приемете извиненията ми, милейди.

— Трябва да простите на баща ми — каза тя. Гласът й бе дълбок и дрезгав. — Той забравя, че обичаите на гостите му рядко съвпадат с неговите. Сикамбрианците още ли продават и купуват жените си?

— Казано така, звучи доста по-жестоко, отколкото е в действителност. На евентуалните женихи се предлага чеиз, но, ако не се лъжа, обичаят е такъв и в страната на Утер, нали? И жената е длъжна да се подчинява на съпруга си. По този въпрос всички религии са единодушни.

— Баща ми каза на Грил, че няма да получи зестра. Ще се оженим на Средзимния празник.

— Влюбени ли сте?

— Да, много.

— Но няма да има зестра?

— Мисля, че татко все пак ще отстъпи. Той и без това има прекалено много пари. А сега, ако ме извините, много съм уморена.

Урсус стана и се поклони, а Адриана целуна Прасамак по брадатата буза и излезе.

— Добро момиче е, но изглежда, си мисли, че ме гони старческо слабоумие! Сега ще се изниже през двора и ще иде при Грил, който я чака при оборите. Харесва ли ти виното?

— Малко прекалено сладко е за вкуса ми.

Прасамак се наведе и хвърли една цепеница в огъня.

— Медът прояснява ума и прочиства стомаха. Освен това предпазва от зли духове.

Урсус се засмя.

— Мислех, че това се отнася за чесъна.

— За него също — съгласи се бригантът. — Както и за имела и черните кучета с бели носове.

— Мисля, че виното ти идва в повечко, приятелю.

— Спохожда ме това опущение през самотните вечери. Знаеш ли, бях с краля, преди той да стане крал — когато беше едно преследвано момче, потърсило убежище в планините. Същото това момче прекоси Долината на Мъртвите в един чужд свят. Млад бях тогава. Гледах го как става мъж, как се влюбва, видях и как голямото му сърце бавно умира. Винаги е бил човек с желязна воля. Но сега само това му е останало — желязото. Сърцето е мъртво.

— За жена му ли говориш?

— Да, за прекрасната Лаита. Гиан Авур, Горската сърничка.

— Разбрах, че песента е забранена тук. Разбираемо е — крал, закичен с рога от свой роднина и предаден от приятел.

— Де да беше само това, Урсус. Де да беше. Но никога не е. Кулаин лах Фера беше воин, който нямаше равен сред хората, и мъж на честта. Но имаше една слабост и тя беше, че живееше без любов. Той отгледа Лаита, а тя го обичаше още от дете, но бяха обречени.

— Говориш така, сякаш човек няма избор в живота.

— Понякога наистина няма. Кулаин по-скоро би умрял, отколкото да причини болка на Утер или на Гиан, но кралят знаеше, че съпругата му винаги е обичала Кулаин, и лоши мисли плъзнаха в душата му като огън по суха трева. Винаги беше далеч на поредната военна кампания и свикна да живее сред войниците си. Рядко говореше с Гиан и издигна Кулаин за неин поборник. Насила ги събра и най-накрая те се предадоха пред страстта си.

— Той как разбра?

— Не беше тайна за никого и любовниците станаха небрежни. Виждахме ги да си докосват ръцете, да се разхождат хванати под ръка из градините. А Кулаин често посещаваше покоите на кралицата късно през нощта и си тръгваше чак призори. Една нощ Кралските стражи нахлули в спалнята на кралицата и заварили Кулаин там. Завлекли ги при краля, който осъдил и двамата на смърт. Но Кулаин избяга. След три дни нападна конвоя, водещ кралицата към бесилото, и я отведе.

— Но това не е краят на историята, нали?

— Не е. Де да беше. — Прасамак потъна в мълчание, главата му се килна назад върху високата облегалка на стола. Вокалът се плъзна между пръстите му и падна, но Урсус го улови преди виното да се е разляло по козята кожа на пода. После принцът се усмихна и стана. На едно високо столче до вратата към спалнята беше метнато одеяло. Той го взе и зави Прасамак, после се прибра в стаята си.

Адриана се усмихна и отметна завивките. Той бързо съблече дрехите си и легна до нея, отмахвайки нежно златните кичури от лицето й.

Тя го прегърна през врата и го дръпна към себе си.

 

 

Урсус се изми в кацата със студена вода зад къщата, потръпвайки доволно от хладната ласка на утринния въздух върху голата си кожа. Сънят му не бе тревожен от сънища, а бъдещето му беше пълно с обещания за злато. Ако легендарният крал одобреше конската му броня, всички останали владетели щяха да го последват и Урсус щеше да се оттегли в палат във Великата речна долина, заобиколен от нежните грижи на множество наложници.

Когато стана на двайсет, Урсус вече бе начертал бъдещето си. Макар да принадлежаха към Дома на Меровингите, двамата с Балан бяха само далечни роднини на Меровий и нямаха право на претенции към короната на дългокосите крале. А войнишкият живот не изглеждаше привлекателен за човек, прекарал младостта си в палатите на удоволствието в Тингис.

Изтърка се енергично с мека вълнена кърпа, нахлузи чиста черна риза и облече над нея промазания си елек. Изля върху дланта си няколко капки парфюм от малка кожена манерка и намаза дългата си коса. Вонята от оборите го дразнеше и той тръгна към откритите поляни, вдъхвайки с наслада аромата на трендафилите, избуяли покрай древния кръг на Стоящите камъни.

Прасамак го настигна. Изглеждаше неспокоен.

— Какво има, приятелю? — попита Урсус и приседна на плоския олтарен камък.

— Напих се като някой стар глупак и сега в главата ми се надпреварват чукове.

— Твърде много мед — каза Урсус, като се опитваше да не се усмихне.

— И твърде приказлив език. Не трябваше да говоря така за краля и неговите работи.

— Не се кори, Прасамак — нищо не помня от думите ти. Виното и мен ме удари в главата. Доколкото си спомням, ти каза, че господарят Утер е най-великият крал в християнския свят.

Прасамак се ухили.

— То си е така. Благодаря ти, Урсус.

Урсус не каза нищо. Взираше се в нестройната редица въоръжени мъже, преваляща хълмовете в далечината. После прошепна:

— Да се надяваме, че са наши хора.

Прасамак заслони очи и изпсува. Изправи се и закуцука надолу към къщата, като викаше колкото му глас държи и сочеше към връхлитащата вече редица. Коняри се заизсипваха тичешком от оборите с лъкове в ръце, а двайсетте редовни легионери, въоръжени с мечове и щитове, се построиха в боен ред в двора пред къщата. Урсус изтича в стаята си да вземе лъка и колчана. Адриана се беше свила под големия прозорец.

— Кои са? — попита Урсус. Конниците вече наближаваха.

— От племето на триновантите — каза тя.

Стрела влетя през отворения прозорец и се заби в касата на вратата отсреща. Урсус се отмести встрани и нагласи стрела на лъка си.

Конниците връхлетяха в двора, наскачаха от седлата и нападнаха легионерите. Превъзхождани четири към едно, римляните заотстъпваха, редицата им се огъна, а крещящо облечените тринованти сечаха и мушкаха, пробивайки си път към къщата.

Урсус рискува и надникна над перваза. В същия миг воин със сплетена брада скочи през отворения прозорец. Урсус опъна тетивата, стреля и стрелата се заби в гърлото на тринованта, който се свлече назад.

— Мисля, че трябва да се махаме — каза Урсус, грабна Адриана за ръката и я дръпна. Вратата се отвори с трясък и трима воини влетяха в стаята. Мечовете им бяха червени от кръвта на убитите легионери.

— Надявам се, че ви е минала мисълта за откуп — каза Урсус, като сведе лъка си и разпери широко ръце.

— Убийте го! — нареди един висок тъмнокос воин с бял белег на бузата.

— Струвам доста… в злато! — каза принцът и заотстъпва.

Воините тръгнаха към него. Урсус пристъпи напред, завъртя се на пръсти и скочи. Дясната му пета се заби в брадичката на един от триновантите, чу се зловещо изпукване и мъжът се стовари върху другаря си. Принцът се приземи с лекота и се гмурна вдясно, избягвайки помитащия удар на Белязания. После, след като се превъртя и скочи на крака, приклекна под втори помитащ удар и заби пръсти под гръдната кост на тринованта. Мъжът ахна, лицето му почервеня… после се строполи на пода. Урсус грабна меча му и го заби в гърдите на първия воин, който се мъчеше да се изправи. Адриана удари третия с едно столче по главата и той се строполи безжизнен.

Отвън проехтя тръба, последва тропот на конски копита. Урсус изтича до прозореца и видя Утер, Викторин и една центурия конни легионери да се врязват сред стъписаните тринованти. Много от тях захвърлиха оръжията си, но въпреки това бяха избити до крак.

След няколко минути битката беше свършила и телата бяха извлечени от двора.

Кралят влезе в къщата. Светлите му очи блестяха, а от умората му нямаше и помен.

— Къде е Прасамак? — попита той, прекрачвайки труповете. Воинът, когото беше ударила Адриана, изпъшка и се опита да стане. Утер небрежно се обърна и огромния му меч се стовари върху врата му. Главата се търкулна към стената, а тялото се отпусна на пода, кръвта заблика на тласъци от раната. Адриана погледна встрани.

— Попитах къде е Прасамак.

— Тук съм, милорд — каза сакатият и се показа откъм задната стая. — Нищо ми няма.

Кралят видимо се отпусна и се ухили по момчешки.

— Жалко, че не пристигнахме по-рано. — После отиде до прозореца. — Викторин! Тук има още трима!

Няколко легионери влязоха и извлякоха труповете навън. Утер прибра меча в ножницата и седна.

— Справил си се добре, Урсус. Биеш се толкова добре, колкото и говориш.

— Късметът ми се усмихна, милорд, а и Адриана цапардоса единия със стол по главата.

— Нищо чудно — с потекло като нейното.

Адриана направи реверанс, после донесе на краля бокал от шкафа и го напълни с ябълков сок от една каменна стомна. Утер го пресуши на един дъх.

— Повече няма да имате неприятности. Галчмай обкръжи основната част от бандата и до довечера не ще е останал и един разбунтувал се триновант оттук до Кумбретовиум.

— Поданиците ви винаги ли са толкова непокорни? — попита Урсус и кралят го погледна малко раздразнено.

— От нас, британците, добри поданици не стават — побърза да каже Прасамак. — Заради земята е, Урсус. Всяко племе се прекланя пред собствения си крал, военен вожд или религиозен водач. Римляните избиха повечето друиди, но сега сектата им се е възродила и не признават римската власт.

— Но Британия вече не е под управлението на Рим — каза принцът. — Не разбирам.

— За племената Утер е римлянин. Въобще не ги интересува, че с Рим е свършено.

— Аз съм върховният крал — каза Утер, — по право и по силата на завоеванието. Племената го приемат, но не и друидите. Нито саксонците, ютите, англите и готите, а и сикамбрианците са ни приятели едва от няколко години.

— Не ви липсват врагове, господарю Утер. Дано дълго се радвате на силни приятели! Как ще се справите с друидите?

— Както са се справили римляните, момче. Ще ги разпъвам под път и над път.

— Защо не привлечете част от тях на своя страна?

— По-скоро бих пуснал пепелянка в леглото си.

— Едва ли искат нещо по-различно от онова, което искат всички мъже — власт, богатство и жени с мека плът? Поне някои от тях би трябвало да са за продан. Това би всяло разногласия сред враговете ви.

— Остър ум имаш, младежо.

— И любопитен също, милорд. Откъде разбрахте, че ще нападнат тук?

— Земята знаеше, а аз съм земята — отговори усмихнат Утер.

Урсус не настоя повече.

 

 

Кормак тича, докато краката му не натежаха като камък и дробовете му едва не се пръснаха, макар да знаеше, че не може да надбяга конниците, преследващи го по тясната пътека, нито да надвие онези, които бяха минали напряко пред потока вляво и бързаха да го пресрещнат. Хвърли сетните си сили да стигне до височината — знаеше, че стигне ли там, ще може да убие един, дори двама от преследвачите. Молеше се един от тях да е Агвейн.

Опита се да прескочи една голяма обла скала, препречила пътеката, но уморените му нозе се удариха в камъка и той падна на тревата и изпусна меча. Залази трескаво да го вземе, но в същия миг нечия ръка стисна дръжката.

— Интересно оръжие — каза един висок закачулен мъж. Кормак извади ножа си и се приготви да нападне, но странникът обърна меча с дръжката напред и го подаде на стреснатото момче. — Последвай ме.

Закачуленият мъж хлътна сред шубрака под дърветата, после избута встрани един храст с гъсто преплетени клонки, зад който се видя отворът на плитка пещера. Кормак се мушна вътре, а мъжът придърпа храста обратно и прикри входа. След по-малко от минута саксонската хайка профуча покрай скривалището им. Непознатият отметна качулката си и прокара пръсти през гъстата прошарена черна коса, която се стелеше по широките му рамене. Сивите му очи бяха разположени дълбоко, а брадата му приличаше на лъвска грива. Ухили се.

— Бих казал, че численото превъзходство беше на страната на враговете ти, момко.

— Защо ми помогнахте?

— Не си ли ти едно от божиите създания?

— Вие свят човек ли сте?

— Тайнствата на сътворението не са ми чужди. Как ти викат?

— Кормак. А на вас?

— Аз съм Откровение. Гладен ли си?

— Те ще се върнат. Трябва да вървя.

— Взех те за умно момче, за момък с глава на раменете си. Ако тръгнеш сега, какво мислиш ще се случи?

— Не съм глупак, господарю Откровение. Но каквото има да става, ще стане и след един час, или след един ден. Не мога да прекося цяла Южна Саксония, без никой да ме види. А не искам и вас да убият наред с мен. Благодаря ви за помощта.

— Прави каквото искаш, но преди това хапни! Това е първото правило на войника.

Кормак се облегна на стената и прие хляба и сиренето, които му подаде мъжът. Храната му дойде добре, както и студената вода от обвитата с кожа манерка на Откровение.

— Откъде саксонец като теб се е сдобил с меч като този?

— Мой си е.

— Не оспорвам кой е собственикът му. Попитах как си се сдобил с него.

— Бил е на баща ми.

— Разбирам. Явно е бил добър воин. Острието е от стомана, каквато леят единствено в Хиспания.

— Той е бил велик воин. Убил е шестима в деня, когато съм се родил.

— Шестима? Значи наистина е бил майстор на меча. И той ли е саксонец като теб?

— Не знам. В същия онзи ден той умрял, а мен ме отгледа… един приятел. — Лицето на Гриста изскочи пред очите му и за пръв път след смъртта на стареца сълзите потекоха. Момчето се изкашля и обърна глава настрани. — Извинявайте, аз… извинявайте. — Задушаващи хлипове си проправиха силом път през преградите, които си беше издигнал. После усети една силна ръка да го стиска за рамото.

— Ако е роден с късмет, човек среща много приятели през живота си. А ти си късметлия, Кормак. Защото срещна мен.

— Той е мъртъв. Убиха го, защото се изказа в моя защита.

Мъжът премести ръка върху челото му.

— Сега спи, а ще говорим по-късно, когато опасността премине.

Щом пръстите на Откровение докоснаха челото му, над момчето като топла завивка се спусна непреодолима сънливост и то потъна в сън без сънища.

Събуди се през нощта — беше завит с дебело вълнено одеяло, а главата му почиваше върху нагънат плащ. Обърна се стреснато на другата страна и видя Откровение, седнал край малък огън и потънал в мисли.

— Благодаря ви — каза Кормак.

— Удоволствието беше мое. Как се чувстваш?

— Отпочинал. Хайката?

— Отказаха се и се прибраха по домовете си. Предполагам, че утре ще се върнат с кучета. Гладен ли си? — Откровение свали една дълбока медна съдина от огъня и разбърка съдържанието й с пръчка. — Сготвих варено — прясно заешко, сушено говеждо и билки.

Сипа голяма порция в дълбока дървена паница и я подаде на момчето. Кормак я прие с благодарност.

— Но поклонение ли сте тръгнали? — попита той между хапките.

— Нещо такова. Отивам си у дома.

— Британец ли сте?

— Не. Как е вареното?

— Вкусно.

— Разкажи ми за Гриста.

— Откъде знаете името му?

Брадатият мъж се усмихна.

— Спомена го насън. Той ли е приятелят, за когото говореше?

— Да. Загубил дясната си ръка в битка срещу Кървавия крал. След това си изкарваше прехраната като козар. Отгледа ме, бях му като син.

— Значи си бил негов син. Да си родител е нещо повече от едната кръвна връзка. Те защо те мразят?

— Не знам — каза Кормак и си спомни за последните думи на умиращия Гриста. — Вие свещеник ли сте?

— Кое те навежда на тази мисъл?

— Веднъж видях един свещеник на Белия Христос. Носеше дреха като вашата и сандали. Но на врата му имаше каишка с дървен кръст.

— Не съм свещеник.

— Воин тогава? — неуверено попита Кормак, защото мъжът не носеше никакви оръжия, с изключение на дървената сопа, която сега лежеше на земята до него.

— И воин не съм. Просто човек. Накъде беше тръгнал?

— Към Дубрис. Там ще мога да си намеря работа.

— Какво умееш да правиш?

— Работил съм в ковачница, в мелница и в грънчарница. Не ми позволяваха да работя в пекарната.

— Защо?

— Не ми беше позволено да се докосвам до храната им, но понякога пекарят ме пускаше да чистя помещенията. Вие към Дубрис ли отивате?

— Не. Към Новиомагус на запад.

— О…

— Защо не дойдеш с мен? Пътят е приятен, а и компанията няма да е лоша.

— Враговете ми са на запад.

— Не се тревожи за враговете си, Кормак. Те не ще те наранят.

— Не ги знаете какви са.

— Каквито и да са, няма да те познаят. Виж! — Мъжът бръкна в раницата си и извади огледалце от излъскан месинг. Кормак го взе и ахна, защото отсреща го гледаше тъмнокосо момче с тънки устни и кръгло лице.

— Вие сте магьосник — прошепна уплашено то.

— Не — тихо каза мъжът. — Аз съм Откровение.

 

 

Въпреки потреса си Кормак се насили да обмисли възможностите, с които разполагаше. Странникът не му беше направил нищо лошо, беше му позволил да си задържи меча и се беше отнесъл добре с него. Но пък беше магьосник и това само по себе си беше достатъчно да го изплаши до смърт. Ами ако Кормак му трябваше за някакъв отвратителен кървав ритуал, чрез който да принесе сърцето му в жертва на някой демон? Или искаше да го превърне в свой роб?

И все пак, опиташе ли се да стигне до Дубрис сам, щяха да го настигнат и да го убият като бясно куче.

Ако магьосникът наистина му мислеше злото, то поне нямаше да го застигне през близките дни.

— Ще тръгна с вас към Новиомагус — каза той.

— Мъдро решение, младежо — кимна Откровение, изправи се плавно и засъбира вещите си. Почисти съдината и паницата с шепа остра трева и ги пъхна в раницата. После, без да поглежда назад, тръгна на запад под лунната светлина.

Кормак се стараеше да не изостава от дългите му крачки, докато се отдалечаваха от гористите възвишения и пресичаха долчинките на Южна Саксония. В полунощ Откровение спря в една скрита от вятъра и от неканени очи падина и запали огън с помощта на орнаментирана кутийка за прахан, която очарова Кормак с изящната си направа — сребърна и с гравиран върху капака огнедишащ дракон. Откровение му я подхвърли, после продължи да добавя вейки в малкия огън, докато не се разгоря достатъчно.

— Направена е в Тингис, в северна Африка, от един стар грък, Мелкиадес. Той обича да превръща разни неща, които използваме ежедневно, в произведения на изкуството. Направо се е вманиачил, но на мен творбите му ми допадат.

Кормак внимателно отвори кутийката. Вътре имаше лостче с форма на драконова глава, а в устата на дракона имаше кремък с остри ръбове. Натиснеш ли лостчето, кремъкът се плъзгаше по назъбено огниво и се посипваше рояк искри.

— Прекрасна е.

— Да. А сега свърши нещо полезно — събери дърва.

Кормак му върна кутийката и навлезе между дърветата. Когато се върна, Откровение беше направил меко легло от разстлан мъх край огъня. Високият пътник подхрани огъня с клоните, после легна и се зави с одеялото си. След секунди вече спеше дълбоко. Кормак поседя край него, заслушан в нощните звуци. После и той заспа.

Малко слез зазоряване двамата поеха отново на път, след като закусиха с пресен хляб и сирене. Как така хлябът беше пресен, вече въобще не тревожеше Кормак — в края на краищата спътникът му владееше магията. Всеки, който може да промени лицето и косата на друг човек, едва ли би се затруднил да направи вкусен самун хляб!

Видяха конниците точно преди обяд — яздеха след кучкар, който едва удържаше каишките на шест бойни кучета. Те забелязаха пътниците, задърпаха се напред и залаяха неистово. Дърпаха се толкова силно, че събориха кучкаря на земята и той се видя принуден да ги пусне. Кучетата се втурнаха напред.

— Не мърдай — нареди Откровение, вдигна тоягата си и зачака. Кучетата се приближаваха с невероятна скорост, оголили зъби.

— Долу! — изрева той и кучетата замлъкнаха и спряха пред него. — Долу, казах!

Кучетата се отпуснаха послушно на земята. Петимата конници се приближаваха в галоп. Водеше ги Агвейн, а брат му Ленокс яздеше след него. Другите трима бяха от свитата на Калдер — мъже със сурови очи и секири в ръцете.

Почервенелият, опръскан с кал кучкар събра провлачилите се каишки и издърпа кучетата в редица.

— Добра среща — каза Откровение и се подпря на тоягата си. — На лов ли?

Агвейн смуши леко коня си и го приближи до Кормак.

— Търсим едно момче на години колкото това тук и облечено като него.

— Червенокосо момче?

— Виждали ли сте го?

— Да. Беглец ли е?

— Не е твоя работа какъв е — сопна му се Агвейн.

— Ела, момче — каза Откровение на Кормак и бавно тръгна напред между ездачите. Кормак побърза да го настигне.

— Къде тръгна? — извика Агвейн, пришпори коня си и пресече пътя на Откровение.

— Започваш да ме дразниш, паленце. Мръдни се.

— Къде е момчето?

Внезапно Откровение вдигна ръка и конят на Агвейн се изправи на задните си крака и изхвърли младежа от седлото. Откровение продължи напред.

— Дръжте го! — кресна Агвейн и тримата саксонци скочиха от седлата и хукнаха да изпълнят нареждането.

Откровение се обърна към тях и отново се подпря на тоягата си.

Мъжете се приближиха предпазливо. Тоягата литна нагоре и се заби в слабините на най-близкия, който изпусна секирата си и падна на колене с приглушен вик. Откровение отби насочената към главата му секира, тоягата му изтрещя върху брадатото чене на втория воин и го повали на земята. Третият погледна към Агвейн за указания.

— Бих си помислил добре преди да продължа да преследвам момчето — каза Откровение. — От това, което видях досега, ще ви е трудно да се справите и с ранено еленче.

— Десет златни монети — каза Агвейн, вдигна една кожена кесия от чантата на седлото си и отброи монетите в шепата си.

— Виж, това е друга работа, млади господарю. Момчето ми каза, че е тръгнало към Дубрис. За последно го видях вчера на високата пътека.

Агвейн пусна монетите обратно в кесията и пришпори коня си.

— Друго не съм и очаквал от един саксонец — каза Откровение и се усмихна. Вдигна раницата си и закрачи на запад. Кормак подтичваше край него.

— Нали казахте, че не сте воин?

— Това си беше за вчера. Кой беше този младеж?

— Агвейн, син на Калдер.

— Определено не ми допадна.

— И на мен ми е противен. Ако не беше той, Гриста още щеше да е жив.

— Защо?

— Има сестра — Алфтруда. Тя ме прегърна и Агвейн и братята му ми се нахвърлиха. Затова.

— Заради едно детинско сбиване? Как може това да причини смъртта на възрастен мъж?

— Такъв е законът. Не ми е позволено да удрям селяните, дори за да се защитя.

— Странен закон, Кормак. Само за теб ли се отнася?

— Да. Колко остава до Новиомагус?

— Три дни. Виждал ли си някога римски град?

— Не. Има ли замъци?

— За теб може и да има. Стигнем ли там, ще ти купя някакви дрехи и ножница за меча на баща ти.

Кормак вдигна очи към сивокосия странник.

— Защо сте толкова добър към мен?

Откровение се ухили.

— Може би защото намразих Агвейн от пръв поглед. Или пък защото ти ми харесваш. Сам си избери.

— Ще ме използвате ли за жертвоприношение? Ще ме предадете ли?

Откровение спря и положи ръка върху рамото на Кормак.

— В живота ми има постъпки, които никога не ще забравя, нито простя. Убивал съм. Лъгал съм. Веднъж дори убих свой приятел. Думата ми се славеше като изкована от стомана, но дори и нея съм скършвал. Така че как да те убедя, че не ти мисля злото?

— Просто ми го кажете — рече Кормак.

Откровение му протегна ръка и Кормак я стисна.

— Няма да те предам, защото съм ти приятел.

— Това е достатъчно — каза момчето. — Кога пак ще мога да изглеждам като себе си?

— Щом стигнем в Новиомагус.

— Вие там ли живеете?

— Не, но там ще се срещна с едно момиче. Мисля, че ще ти допадне.

— Момиче! — възкликна невярващо Кормак.

— Боя се, че да. Но не бързай да се разочароваш преди да си я видял.