Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (16)

Глава 14

— Югът на практика е в наши ръце, господарю — каза Цурай. Празните му кафяви очи бяха вперени в мраморния под. Вотан не каза нищо, само го гледаше — гледаше изопнатите черти на плоското му азиатско лице и жилите, изскочили като опнати въжета от двете страни на шията му. Капки пот оросяваха челото му, а страхът му се излъчваше на вълни, чийто вкус Вотан почти можеше да усети по небцето си.

— А северът?

— Колкото и да е неочаквано, господарю, бригантите се надигнаха срещу нас. Малка група наши хора се отклонили към едно от свещените им места, където танцували някакви жени.

— Не казах ли, че не трябва да се влиза в конфликт с племената?

— Казахте, господарю. Мъжете бяха заловени и набити на кол.

— Не е достатъчно, Цурай. Погрижи се командирите им да получат същото наказание. От кой полк бяха?

— От Бръснатите, господарю.

— Един на всеки двайсет от полка да бъде обезглавен.

— Господарю, знам, че сте всемъдър, но позволете ми да отбележа, че по време на война мъжете са подвластни на множество плътски изкушения…

— Не ме учи — тихо каза Вотан. — Знам на какво са способни мъжете. Хич не ме е грижа дали няколко жени са били изнасилени или не, но безпрекословното подчинение на заповедите ми е основополагащ дълг за всички мои хора. Вчера е било нападнато и едно саксонско село.

— Нападнато, господарю?

— Нападнато, Цурай. Същото наказание да бъде наложено и там — при това публично. Нашите саксонски съюзници трябва да видят, че правосъдието на Вотан е бързо и страшно. А сега ми кажи за Като в Средните земи.

— Той е способен пълководец. Вече на три пъти влиза в сражения и благодарение на действията му походът ни към Еборакум не е толкова бърз, колкото очаквахме. Но все пак напредваме — побърза да добави той — и до няколко дни градът би трябвало да падне.

— Аз не очаквах завземането на Еборакум да се осъществи толкова бързо, колкото смятаха моите пълководци — каза Вотан. — Това е без значение. Какви са новините за тялото на Кървавия крал?

— То е на Кристалния остров, милорд, близо до Сорвиодунум.

— Сигурен ли си?

— Да, господарю. Гемин Като има адютант, казва се Деций, а той на свой ред има любовница в Еборакум. Казал й, че някакъв човек, наречен Господаря на копието, отнесъл тялото на острова, за да го върне към живот.

— Кулаин — прошепна Вотан. — Как ми се иска да се срещнем отново!

— Кулаин? Не разбирам, господарю.

— Един стар мой познат. Кажи на Аларик да продължи към Сорвиодунум и да изпрати на острова двеста мъже. Искам главата на Утер набучена на копие. Още при първото нападение трябваше да насекат тялото му на парчета.

— Сред врага се говори, че кралят ще се върне, господарю.

— Естествено, че ще се говори. Без Утер и меча те са като деца в тъмното.

— Ако мога да попитам, господарю, защо не унищожите духа му? Това няма ли да реши проблема със завръщането му?

— Защото искам меча, а само той знае къде е. Докато тялото му е живо, той ще продължава да храни надежда и ще ми се опъва. Но ще усети, когато то загине, и тогава… Върви.

Останал сам, Вотан заключи вратата на стаята си без прозорци и се върна на широкото легло. Затвори очи и накара духа си да се гмурне в мрака…

Очите му се отвориха в осветено с факли помещение от студен камък. Той се надигна от пода и се огледа — беше заобиколен от статуи с празни очи, килими с бледи краски и мрачни драперии. Как мразеше това място заради бледото му уподобяване на истинския живот. В ъгъла имаше стомна и три бокала. През дългите векове, прекарани тук, неведнъж си бе наливал от червената безвкусна течност, преструвайки се, че е вино. Всичко тук беше имитация.

Тръгна към външната зала. Където и да минеше, мъже скачаха изненадано на крака, после уплашено коленичеха. Без да им обръща внимание, той крачеше към подиума, върху който стоеше тронът на Молох. Известно време изслушва просбите на онези, които му служеха тук — жални молби да ги върне в плът, обещания за вечно подчинение. Някои удовлетвори, но повечето отхвърли. Най-накрая излезе от тронната зала и слезе по витото стълбище към подземията. Огромен звяр с вълча глава му се поклони дълбоко — езикът му висеше от издължената му челюст, по каменния под се стичаше слюнка.

Вотан мина покрай него на път към последната килия, където Утер висеше, прикован за китките към отсрещната стена. Езици от плам ближеха тялото му и го изгаряха, но раните изчезваха моментално, само за да се отворят отново в гнойни мехури. Вотан освободи пламъците и кралят увисна на стената.

— Как си, Утер? Готов ли си да ме излъжеш пак?

— Не знам къде е — промълви Утер.

— Не може да не знаеш. Ти си го изпратил.

— Нямах време. Просто го хвърлих и си пожелах да изчезне.

— Човекът, който пръв те е видял, каза, че си произнесъл някакво име. Чие беше името?

— Не помня, кълна се в Бога.

— На някой приятел? На Кулаин?

— Може би.

— Аха, значи не е бил Кулаин. Добре! Чие тогава? На кого би могъл да се довериш, Кървави кралю? Не е бил Викторин. Чие име беше на устните ти?

— Никога няма да го намериш — каза Утер. — Самият аз не бих могъл да го намеря, ако бях свободен. Изпратих меча при една мечта, която не би могла да съществува.

— Каква мечта?

Утер се усмихна и затвори очи. Вотан вдигна ръка и пламъците отново се надигнаха около краля, изтръгвайки от гърлото му вик на болка, от който кръвта се смразяваше. Пламъците изчезнаха и в същия миг почернялата кожа се възстанови.

— Решил си да ми се подиграваш, така ли? — изсъска Вотан.

— При всяка възможност — каза Утер и се стегна за поредното мъчение.

— Скоро ще откриеш, че подобни възможности ще ти се предоставят за много, много дълго, Утер. Би трябвало да ти намерим някаква компания.

Вотан отстъпи към прага и в същия миг в стените на килията се отвориха зевове, от които наскачаха стотици плъхове, полазиха по тялото на безпомощния крал и започнаха да забиват зъбите си в плътта му и да я разкъсват.

Вотан излезе от подземието. Писъците ехтяха в коридора зад него.

Върна се на горните нива и завари капитана на Верните да го чака до трона. Мъжът се поклони.

— Какво искаш, Устред?

— Имам нещо за вас, господарю. Надявам се, че с това ще изкупя провала си в Ретия.

— Трябва да е нещо много по-голямо от всичко, което можеш да откриеш тук — каза Вотан, все още ядосан след разговора с упорития крал.

— Надявам се да прецените, че не преувеличавам, господарю. Устред плесна с ръце. Влязоха двама войници — бутаха пред себе си едно момиче.

— Жена? За какво ми е притрябвала тук? Мога… — Вотан млъкна, познал принцесата. — Андюин?!

Тръгна напред, като даде знак на стражите да се дръпнат. Младата жена стоеше безмълвно пред него.

— Какво се е случило с теб, принцесо?

— Твоите хора ме убиха. Бях в Каледонските планини, там ме намериха.

— Ще си платят. О, как само ще си платят!

— Не искам да плащат. Искам да ме освободиш. Вече не съм ти нужна — не е останало нищо, което да принесеш в жертва.

— Не си ме разбрала правилно, Андюин. Ти никога не си била предназначена за жертвоприношение. Ела с мен.

— Къде?

— Но едно уединено място, където никой няма да те нарани. — Той се усмихна. — Всъщност точно обратното.

 

 

Детето изпищя и Галад моментално се събуди. Надигна се от постелката си до загасващия огън, отиде при момиченцето и го взе на ръце.

— Тук съм, мъничката ми. Не се бой.

— Мудер тод — каза тя и заповтаря същите думи отново и отново. Жената на Аста се приближи, наметнала одеяло на раменете си. Коленичи до леглото и заговори на детето на някакъв непознат за рицаря език. Личицето на малката беше плувнало в пот и когато Галад остави момиченцето в постелята, жената го избърса. Тъничките ръце се вкопчиха в предницата на туниката му, очите на детето шареха уплашено. — Вадер! Вадер!

— Няма да те оставя — каза той. — Обещавам ти.

Очите й се затвориха и тя заспа.

— Ти си милостив човек, нещо много рядко за един воин — каза жената. Стана, приближи се до огъня и сложи още дърва. Галад отиде при нея и двамата приседнаха до топлото огнище.

— Децата ме харесват — каза той. — А на мен ми е приятно.

— Казвам се Карил.

— Аз съм Галад — отвърна той. — Отдавна ли живееш тук?

— Дойдох от Ретия преди осем години, когато Аста плати на баща ми. Земята тук е хубава, макар че планините ми липсват. Какво ще правиш с детето?

— Какво ще правя? Мислех да я оставя тук, където ще се грижат добре за нея.

Карил се усмихна тъжно.

— Каза й, че няма да я оставиш. Тя ти повярва, а страданието й е голямо. Никое дете не бива да преживява онова, което е преживяла тя.

— Не мога да се грижа за нея. Аз съм войник и водя своя собствена война.

Карил прокара ръце по гъстата си тъмна коса. Профилът й не беше красив, но у нея се долавяше сила, която й придаваше непреодолим чар.

— Ти можеш да провиждаш, нали, Галад? — прошепна тя и по гръбнака му пролази тръпка.

— Понякога — призна той.

— И при мен е така. Тукашните мъже искаха да се присъединят към готите, но аз убедих Аста да изчакат, защото знаците бяха странни. После се появи ти, мъж, който носи чужд лик, но е взел под крилото си едно саксонско дете. Разбрах, че си от хората на Утер, но не казах на Аста. И знаеш ли защо?

— Не.

— Защото Аста също ще стане от хората на Утер преди всичко това да свърши. Добър човек е моят съпруг, силен човек. А тези готи са прелъстени от злото. Аста ще свика Съвета, когато разбере, че онова, което му каза, е истина. И саксонските воини ще се надигнат.

— Те нямат мечове — каза Галад. — Утер е забранил на саксонците да носят оръжие.

— Какво е един меч? Инструмент за рязане. Ние, саксонците, сме изобретателен народ и нашите воини се научиха да боравят вещо с брадвата. Те ще се надигнат и ще помогнат на Кървавия крал.

— Мислиш, че можем да победим?

Тя сви рамене.

— Това не знам. Но ти, Галад, имаш своята роля в цялата тази история… и за нея не ще ти трябва меч.

— Говори простичко, Карил. Никога не ме е бивало в разгадаването на гатанки.

— Вземи детето с теб. Има една жена, с която трябва да се срещнеш — студена, корава жена. Тя е порталът.

— Порталът към какво?

— Виж, за това не мога да ти помогна. Името на детето е Лектра, макар че майка й и е казвала Леки.

— И къде да я заведа? Ти сигурно знаеш някое място.

— Приеми я в сърцето си, боецо. Сега тя е твое дете и точно като такъв те приема — като свой баща. Съпругът на майка й отишъл в Ретия да служи на Вотан още когато жената е била бременна, и Леки от години чака да го види. За нараненото й съзнание ти си този мъж, върнал се у дома да се погрижи за нея. Не мисля, че ще оцелее без теб.

— Откъде знаеш всичко това?

— Знам, защото я докоснах, а ти знаеш, че не те лъжа.

— Какво каза тя, когато се събуди?

— Мудер тод? Майка умря.

— А „вадер“? „Баща“ ли означава?

Карил кимна и каза:

— Дай ми ръката си.

— Ако ти я дам, ще узнаеш всичките ми тайни.

— Това плаши ли те?

— Не — каза той и й протегна ръка, — но ще ти падна в очите.

Тя взе ръката му, остана така няколко минути, после я пусна.

— Приятни сънища, Галад — каза тя и се изправи.

— И на теб.

— Сега вече сънищата ми ще са по-приятни — рече му усмихната тя.

Той я гледа, докато се отдалечаваше към другия край на дългото помещение. Леки проплака в съня си. Галад си взе одеялата и се мушна в леглото до нея. Тя отвори очи и се сгуши в него.

— Тук съм, Леки.

— Вадер?

— Вадер — съгласи се той.

 

 

Гороиен беше сама в стаята без огледала, съзнанието й се носеше назад към дните на любов и величие. Тогава Кулаин й беше повече от любовник, повече от приятел. Помнеше как баща й й бе забранил да се вижда с младия воин и как се бе разтреперила, когато й каза, че е наредил на хората си да го проследят и убият. Трийсет от най-добрите му следотърсачи бяха тръгнали към планините през онази есен. Само осемнайсет се върнаха. Казаха, че го притиснали в някакъв дълбок каньон, а после снеговете заприщили проходите — никой човек нямало да оцелее за дълго в онази ледена пустош.

Повярвала, че любимият й е мъртъв, Гороиен бе отказала да се храни. Баща и я заплашва, би я с камшик, но не можа да прекърши волята й. Малко по малко тя губеше сили и през онази нощ по средата на зимата смъртта беше близо.

Бълнуваща и прикована на легло, тя не бе видяла драмата, която последва.

По време на Средзимния празник голямата врата се отворила, Кулаин лах Фера влязъл в залата и застанал пред тана.

— Дошъл съм за дъщеря ти — казал той. По тъмната му брада блещукал лед.

Неколцина от мъжете наскачали с извадени мечове, но танът им махнал да се отдръпнат и попитал:

— Защо мислиш, че ще излезеш оттук жив?

Кулаин огледал бойците, насядали около дългите маси, после се изсмял и презрението му ги жегнало право в сърцето.

— А ти защо мислиш, че няма да мога? — на свой ред попитал той. Яден рев посрещнал предизвикателството, но танът отново го потушил с жест.

— Последвай ме — казал той и завел воина в стаята на Гороиен. Кулаин коленичил до леглото й, взел ръката й в своята — и тогава тя беше чула гласа му.

— Не ме оставяй, Гороиен. Тук съм и винаги ще бъда тук.

Така бе започнало връщането й към живота и по-късно двамата се венчаха. Но това беше в дните преди потъването на Атлантида, преди камъните сипстраси да ги превърнат в богове. И през последвалите столетия всеки от двамата бе имал много любовници, макар накрая винаги да се връщаха в спасителната прегръдка на другия.

Какво ги бе променило? Властта, която безсмъртието водеше след себе си? Беше родила син на Кулаин, макар че той така и не бе разбрал за неговото съществуване, и Гилгамеш бе наследил в голяма степен дарбата на баща си да борави с оръжия. За съжаление беше наследил и друго — високомерието и безнравствеността на майка си.

Мислите на Гороиен се върнаха към последните години. От всичките й грехове най-голям беше последният — бе върнала Гилгамеш от мъртвите и го бе направила свой любовник. И с това бе обрекла себе си, защото Гилгамеш страдаше от рядка болест на кръвта, която дори сипстраси не можеше да излекува. А нейното безсмъртие вече не можеше да се поддържа единствено от сипстраси. Кръв и смърт я задържаха в света на живите. През този период, както бе казала и на Кормак, омраза към Кулаин бе започнала да разяжда душата й и тя бе убила втората му съпруга и дъщеря му.

Но в самия край, когато Кулаин умираше след двубоя си с Гилгамеш, тя бе дала собствения си живот, за да го спаси, обричайки се на този безграничен ад.

Сега й предстоеше прост избор. Да помогне ли на Кормак, или да го унищожи? Всичко, върху което почиваше мисленето на бившата кралица вещица, крещеше да унищожи това момче, пръкнало се от семето на Утер, който на свой ред носеше кръвта на Кулаин чрез дъщеря му Алайда. Семето на нейното унищожение! Но сърцето й говореше в полза на младия мъж, който бе слязъл в Бездната заради жената, която обича. Кулаин би направил същото.

Заради Гороиен…

Какво беше казало момчето? Шанс да се върне в плът? Наистина ли мислеше, че това ще я заинтересува? Откъде би могъл да знае, че най-малко този дар би поискала?

Гилгамеш влезе и свали шлема си. Лицето му беше на влечуго, цялото покрито с люспи. Нямаше и помен от предишната му красота.

— Дай ми момчето — каза той. — Искам живота му.

— Не. Няма да го получиш, Гилгамеш. Заедно ще отидем до крепостта и ще я нападнем. Ти ще се биеш рамо до рамо с Кормак и ще го опазиш жив дори с цената на собствената си безопасност.

— Не!

— Ако ме обичаш… ако някога си ме обичал… ще ми се подчиниш.

— Защо, майко?

Тя вдигна рамене и му обърна гръб.

— Няма отговори.

— А когато превземем кулата? Ако въобще е възможно.

— Тогава ще освободим и Утер.

— В замяна на какво?

— В замяна на нищо. Това е наградата, Гилгамеш — нищо. И не се сещам за друго, което бих искала повече от това.

— Говориш безсмислици.

— Някога обичал ли си ме?

Той сведе глава и каза:

— Нищо друго не съм обичал. Нито живота, нито битките.

— И ще направиш ли това за мен?

— Знаеш, че ще направя всичко, което поискаш.

— Навремето бях кралица сред боговете — каза тя. — Бях красива, а хората ме смятаха и за мъдра. Във Вавилон стоях редом с Кулаин, заедно надвихме Молох и вярвахме, че сме премахнали едно голямо зло, а хората казваха, че ще ме възпяват през вековете. Чудя се дали още го правят.

Гилгамеш си сложи шлема и излезе.

Гороиен не го забеляза. Беше се върнала в онзи хубав пролетен ден, когато двамата с Кулаин се венчаха под клоните на огромния дъб, когато светът беше млад, а бъдещето не знаеше граници.