Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (4)

Глава 2

Придружаван от Галчмай и Викторин, кралят излезе и тръгна към заградената ливада да огледа новите си коне. Младият мъж, който стоеше до сакатия Прасамак, се взираше напрегнато в легендарния воин.

— Очаквах да е по-висок — прошепна той и Прасамак се усмихна.

— Очаквал си да видиш гигантски ходещи рамене и глава, които стърчат над останалите мъже. Ха, от всички хора поне ти би трябвало да знаеш разликата между човеците и легендите, Урсус.

Бледосивите очи на Урсус не се отделяха от приближаващия се към двамата крал. Мъжът беше на около четирийсет години и се движеше с уверената, гъвкава походка на боец, който никога не е срещал равностоен противник. Косата, спускаща се по защитените с ризница рамене, беше червеникавокестенява, макар че гъстата му, подстригана на квадрат брада беше по-скоро златиста на цвят и прошарена със сиво. Мъжете от двете му страни бяха по-възрастни, навярно прехвърлили петдесетте. Единият явно беше римлянин, с орлов нос и твърди като стомана очи, а вторият носеше сивата си коса сплетена според обичая на племената.

— Хубав ден — рече кралят на Прасамак, без да показва, че е забелязал младежа.

— Така е, милорд, а конете, които купи, са също толкова хубави.

— Всички ли са тук?

— Трийсет и пет жребци и шейсет кобили. Позволи ми да ти представя принц Урсус от Дома на Меровингите.

Младият мъж се поклони.

— За мен е чест, милорд.

Кралят се усмихна уморено и мина покрай младия мъж. Хвана Прасамак за лакътя, двамата влязоха в заграждението и спряха до висок сив жребец.

— Сикамбрианците разбират от отглеждането на коне — каза Утер и прокара ръка по лъскавия хълбок на животното.

— Изглеждаш уморен, Утер.

— И точно така се чувствам. Триновантите пак са се надигнали, както и саксонците в Средната земя.

— Кога тръгваш?

— Утре, с четири легиона. Изпратих Патрей с Осми и Пети, но той претърпя пълен погром. Според докладите сме загубили шестстотин бойци.

— И Патрей ли е сред тях? — попита Прасамак.

— И да не е, ще му се прииска да е — сопна се кралят. — Опитал се е да пробие стена от щитове, атакувайки по стръмен терен.

— Както направи ти само преди четири дни срещу готите.

— Но аз победих!

— Ти винаги побеждаваш.

Утер се ухили и за миг заприлича на самотния младеж, когото Прасамак беше срещнал за пръв път преди четвърт столетие. Но приликата бързо се стопи и маската отново се втвърди.

— Разкажи ми за сикамбрианеца — нареди кралят, загледан в младия тъмнокос принц, облечен целия в черно, който стоеше от другата страна на оградата.

— Разбира от коне.

— Не това имах предвид и ти много добре го знаеш.

— Трудно ми е да кажа нещо конкретно, Утер. Изглежда… умен, начетен.

— Харесваш ли го?

— Струва ми се, че да. Напомня ми за теб… какъвто беше преди много време.

— Това хубаво ли е?

— Да.

— Толкова много ли съм се променил?

Прасамак не каза нищо. Преди цял един живот време Утер го беше обявил за Кралски довереник и го бе помолил винаги да му дава честен съвет. В онези дни младият принц бе прекрачил в Мъглите, за да търси меча на баща си, беше се сражавал с демони и с кралицата вещица, беше върнал армия от духове в плътския свят и се беше влюбил в планинката Лаита.

Старият бригант сви рамене.

— Всички се променяме, Утер. Когато миналата година моята Хелга умря, имах чувството, че всичката красота си е отишла от света.

— На мъжете им е по-добре без любов. Тя ги прави слаби — каза кралят и продължи напред, оглеждайки конете. — След няколко години ще имаме по-добра и по-бърза армия. Всички тези коне са поне с две педи по-високи от нашите, по-бързи и по-издръжливи.

— Урсус донесе и още нещо, което може би ще искаш да видиш — каза Прасамак. — Ела.

Кралят, изглежда, се поколеба, но все пак последва куцукащия бригант към вратниците на заграждението. Там Урсус отново се поклони и поведе групата към задната страна на постройките, в които живееха конярите. В двора отзад беше издигната дървена рамка — закривено дърво, прикачено към прав гръбнак, оформен като конски гръб. Отгоре му Урсус метна твърдо кожено покривало. Още едно прикачи към предната част на рамката, притегна го, после се върна при чакащите го воини.

— Какво, в името на Хадес, е това? — попита Викторин. Урсус вдигна един къс лък и нагласи стрела на тетивата му.

С плавно движение той опъна тетивата и стреля. Стрелата се удари в задницата на „коня“, не успя да пробие покривалото и падна на земята.

— Дай ми лъка — каза Утер. Опъна тетивата докрай и стреля. Острието на стрелата се заби в кожата и остана да стърчи.

— Вижте, господарю — каза Урсус и пристъпи към „коня“. Стрелата на Утер беше пробила кожата само на половин пръст. — Може и да убоде един добър кон, но няма да го извади от строя.

— А за тежестта какво ще кажеш? — попита Викторин.

— Сикамбрианските коне могат да го носят цял ден, без това да се отрази на бързината им, също както и всеки британски боен кон.

Галчмай не изглеждаше впечатлен. Само се прокашля и се изплю.

— Това ще намали скоростта на атаката, а точно тя е пагубна за враговете ни. Бронирани коне? Ха!

— Току-виж ви хрумнало да влезете в бой и без собствените си доспехи! — сопна се принцът.

— Ти, нахално паленце такова! — изрева Галчмай.

— Спрете! — нареди кралят. — Кажи ми, Урсус, какво ще стане, ако завали? Няма ли дъждът да попие в кожата и да я направи още по-тежка?

— Да, милорд. Но всеки боец трябва да си носи достатъчно пчелен восък и да го втрива ежедневно в покривалото.

— Значи ще трябва да си лъскаме и конете наред с оръжията — ухили се присмехулно Галчмай.

— Нека направят десет от тези… конски брони — каза Утер. — После пак ще си поговорим.

— Благодаря, господарю.

— Не ми благодари преди да съм направил поръчка. Нали това целиш?

— Да, господарю.

— Ти ли измисли бронята?

— Да, милорд, макар че проблемът с дъжда го реши брат ми Балан.

— И той ще прибере печалбата от восъка, който поръчам?

— Да, милорд — отговори Урсус с усмивка.

— И къде е той сега?

— Опитва се да продаде идеята в Рим. Няма да му е лесно, защото императорът все още разчита предимно на пешите легиони, макар враговете му да се бият на коне.

— С Рим е свършено — каза Утер. — Би трябвало да продавате на готите или на хуните.

— Бих го направил, милорд, но хуните не купуват, те направо вземат. А колкото до готите — те имат по-малко пари и от мен.

— А вашата собствена меровингска армия?

— Моят крал, дълго да е царуването му, разчита за военни съвети на дворцовия си управител. А той няма очи за бъдещето.

— Но пък него не го нападат от всички страни, че и отвътре — каза Утер. — Биеш ли се толкова добре, колкото говориш?

— Не съвсем.

Утер се ухили.

— Промених решението си. Нека направят трийсет и две, а Викторин ще те постави начело на една турма. Ще се присъединиш към мен при Петвария и тогава ще видим колко струва твоята конска броня — в истинска битка срещу истински противник. Ако се представи добре, ще станеш богат и — което, подозирам, е най-голямото ти желание — всички останали крале ще последват примера на Утер.

— Благодаря ви, господарю.

— Както вече казах, не бързай да ми благодариш. Още не си чул предложението ми.

С тези думи кралят се обърна и се отдалечи. Прасамак преметна ръка през раменете на Урсус.

— Мисля, че кралят те хареса, младежо. Гледай да не го разочароваш.

— За да не загубя сделката?

— За да не загубиш живота си — поправи го Прасамак.

 

 

Дълго след като Гриста се бе прибрал в колибата си в сянката на дългата къща, Кормак, след напразни опити да заспи, излезе в хладната нощ, седна под звездите и се загледа в прилепите, които кръжаха покрай дърветата.

Нямаше жива душа и момчето беше напълно, прекрасно, превъзходно само. Тук, под нежния светлик на луната, нямаше нито отчуждение, нито смръщени погледи, нито жестоки думи. Нощният вятър рошеше косата му, докато погледът му шареше по скалните върхове отвъд гората, а в мислите си виждаше баща си — безименния воин, бил се толкова храбро, че убил шестима мъже.

Но защо го бе оставил сам в онази пещера? И къде е била жената, дала му живот? Кой би изоставил едно новородено? Нима онзи мъж — толкова храбър в битките — е бил също толкова жесток в живота?

И коя майка би зарязала бебето си да умре в някаква пещера в пущинака?

Както винаги, отговори нямаше, но въпросите приковаваха Кормак към това враждебно село. Не можеше да си тръгне и да потърси собственото си бъдеще, не и докато миналото му беше забулено в тайна.

Като малък беше вярвал, че един ден баща му ще дойде да го вземе, представяше си го как крачи към дългата къща с меч на кръста и излъскан шлем, спуснат ниско над челото. Но детските мечти вече не му стигаха. Още четири дни и щяха да го смятат за мъж… и после какво? Ще се моли да му дадат някаква работа в ковачницата или в мелницата, или в пекарната, или в кланицата?

Върна се в колибата, мушна се под протритото одеяло и потъна в неспокоен сън. Стана още преди зазоряване, взе си прашката и тръгна към хълмовете. Уби три заека и ги одра сръчно с малкия нож, който Гриста му беше подарил миналата година. Напали огън в една дупка и си опече месо, после се наслади на рядкото усещане за пълен стомах. Но от заешкото месо нямаше голяма полза, а веднъж Гриста му беше казал, че човек може да си умре от глад, ако си тъпче корема само с подобна храна. Кормак облиза пръстите си, отри ги в дългата трева и си спомни за пира на Гръмотевицата миналата есен, когато крал Вулфхер беше гостувал на бившия си регент Калдер, а самият той се беше натъпкал с говеждо. Тълпата около саксонския крал го беше изтикала назад, но все пак Кормак беше чул речта му. В по-голямата си част — безсмислени баналности, изречени от устата на слаб човек. Ризницата му от метални брънки и въоръжените му с бойни секири стражи му придаваха необходимия за ролята му вид, но лицето му беше меко и женствено, а очите му се взираха в някаква точка над главите на хората пред него.

Говеждото обаче се беше оказало превъзходно. Гриста му донесе цели три парчета, които бяха толкова сочни, че направо се топяха в устата.

— Едно време — каза старецът между две хапки — всеки ден ядяхме по толкова! Когато бяхме грабители и мечовете ни всяваха ужас. Преди години Калдер обеща, че отново ще станем такива. Каза, че сме щели да си отмъстим на Кървавия крал, но виж го сега — седи си дебел и доволен до измисленото ни кралче.

— Кралят прилича на жена — каза Кормак.

— Той живее като жена — отсече Гриста. — И като си помислиш, че е внук на Хенгист! Искаш ли още месо?

През онази нощ двамата пируваха като императори.

Сега Кормак загаси огъня и тръгна нагоре сред хълмовете, по скалистите им била, надвиснали над спокойното море. Тук вятърът беше силен и хладен, напук на утринното слънце, грейнало в безоблачно небе.

Кормак спря под един голям дъб, подскочи и се хвана за един дебел клон. Направи сто набирания, опирайки брадичка в клона, докато мускулите на ръцете и раменете му не запариха. После скочи леко на земята. Лицето му лъщеше от пот.

— Много си силен, Кормак — обади се нечий присмехулен глас и той се обърна стреснат. Алфтруда, дъщерята на Калдер, седеше на тревата, а до крака й се мъдреше кошничка с горски плодове. Кормак се изчерви и не каза нищо. Би трябвало да си тръгне веднага, но като я видя как си седи преспокойно с кръстосани крака, а вълнената й рокля се е набрала, оголвайки белите й като мляко нозе… — Толкова ли си срамежлив? — попита тя.

— Братята ти няма да останат доволни, че говориш с мен.

— А тебе страх ли те е от тях?

Кормак се замисли. Синовете на Калдер го тормозеха от години, но в повечето случаи бе успявал да им избяга до някое от скришните си места в гората. Агвейн беше най-лошият, защото му харесваше да причинява болка. Ленокс и Барта не бяха толкова откровено жестоки като него, но го следваха във всичко. Но дали го е страх от тях?

— Може би — каза той. — Но пък законът е такъв, че им позволява да ме удрят, а посегна ли аз да се защитя, ме чака смърт.

— Това е цената, която трябва да плащаш, задето баща ти е демон, Кормак. Можеш ли да правиш магии?

— Не.

— Дори една малка магийка, за да ми доставиш удоволствие?

— Дори и малка.

— Искаш ли малини?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам, имам работа.

— А от мен страх ли те е, Кормак Демонсон?

Той застина, гърлото му се сви. Накрая каза:

— Не… Чувствам се неудобно. На мен никой не ми говори, но с това съм свикнал. Благодаря ти за любезността.

— Мислиш ли, че съм хубава?

— Мисля, че си красива. Особено тук, под лъчите на лятното слънце, докато вятърът развява косите ти. Но не искам да си изпатиш заради мен.

Тя плавно се изправи и тръгна към него. Той се отдръпна инстинктивно, но стволът на дъба сложи край на отстъплението му. Усети я да се притиска в него, ръцете му я обгърнаха и я притиснаха.

— Свали си мръсните ръце от сестра ми! — изрева Агвейн и Алфтруда изплашено отскочи.

— Той ми направи заклинание! — извика тя и хукна към Агвейн.

Високият рус младеж я бутна встрани и извади от канията на кръста си кинжал.

— Ще умреш заради мръснишките си желания — изсъска той и бавно тръгна към Кормак.

Очите на Кормак се стрелнаха от кинжала към гневното лице на Агвейн и видяха там надигащата се жажда за кръв. Той скочи вдясно… и се натресе в едрия Ленокс, който го стисна с яките си ръце. Триумф грейна в очите на Агвейн, но Кормак заби лакът в корема на Ленокс и още веднъж нагоре, като разби носа му. Ленокс го пусна и залитна. В същия момент от храстите изскочи Барта, вдигнал над главата си дебел клон. Кормак скочи с краката напред, петата му се заби с вледеняваща сила в брадичката на Барта и го събори в безсъзнание на земята.

Кормак се изправи, обърна се към Агвейн и блокира с ръка кинжала, връхлитащ към сърцето му. Юмрукът му размаза скулата на Агвейн, а лявото му стъпало се заби в слабините му. Агвейн изпищя, срина се на колене и изпусна кинжала. Кормак го грабна, стисна в юмрук дългата руса коса на Агвейн и дръпна главата му назад, откривайки гърлото.

— Не! — изпищя Алфтруда.

Кормак примигна и си пое дълбоко дъх. После се изправи и метна кинжала далеч отвъд скалистото било.

— Ти, лъжлива мръснице! — каза той и тръгна към Алфтруда.

Тя падна на колене, очите й бяха ококорени и пълни с ужас.

— Не ме бий!

Той внезапно се разсмя.

— Да те бия? Та аз не бих те докоснал дори, ако ще и животът ми да зависеше от това. Преди малко беше красива. Сега си грозна и винаги ще си останеш грозна.

Ръцете й се стрелнаха към лицето, пръстите й заопипваха уплашено познатите й черти. Кормак поклати глава.

— Не за заклинания ти говоря — прошепна той. — Не мога да правя заклинания.

Обърна се и огледа враговете си. Ленокс седеше, облегнат на дъба, от счупения му нос течеше кръв. Барта още не се беше свестил, а Агвейн го нямаше.

Не изпитваше нито триумф, нито радост от победата.

Защото, побеждавайки тези момчета, беше подписал смъртната си присъда.

 

 

Агвейн се върна в селото и каза на баща си, че Кормак ги е нападнал. Калдер свика селските първенци, за да отсъдят справедливо. Само Гриста се изказа в защита на Кормак.

— Настояваш за справедливост. Твоите синове от години тормозят Кормак, а на него няма кой да му помогне. Но момчето го понасяше като истински мъж. А сега се е защитил срещу трима побойници и трябва да умре заради това? Онези от вас, които гласуват за подобна присъда, би трябвало да се срамуват от себе си.

— Той е нападнал дъщеря ми — каза Калдер. — Или вече забрави за това?

— Ако го е направил — каза Гриста и се изправи, — значи е поел по пътека, отъпкана от всички напращели младежи на един ден езда оттук!

— Как смееш? — изрева Калдер.

— Как смея ли? Точно на мен ли ще говориш за смелост, дебелогъза свиня такава! Следвах те трийсет години, преживявайки от обещанията ти. Но сега те виждам такъв, какъвто си — нещастен, алчен, умилкващ се подлизурко. Свиня, заченала три влечуги и една разгонена кучка!

Калдер се хвърли към Гриста през насядалите в кръг мъже, но старият воин го посрещна с юмрук в ченето, който го събори на пръстения под. Възцари се истински хаос — половината от заседателите награбиха Гриста, а останалите удържаха вбесения си водач. В последвалата тишина Калдер положи усилия да надвие гнева си и даде знак на мъжете от двете му страни да го пуснат.

— Вече не си добре дошъл тук, сакат нещастнико — каза той. — Ще напуснеш селото ни като Нищ. Ще пратя вест до всички села в Южна Саксония, и никъде не ще те приемат. А ако след утрешния ден те видя пак, вратът ти ще се запознае с острието на секирата ми. Махай се! Намери оная кучешка издънка и остани с нея. Искам да си до това копеле, за да го видиш как умира.

Гриста се отърси от ръцете, които го държаха, и излезе от къщата. Събра оскъдните си вещи от колибата, пъхна брадвата в колана си и напусна селото. Лечителят Ервин го настигна, бутна в ръцете му два самуна черен хляб и прошепна:

— Върви си с Бога.

Гриста кимна и продължи напред. Отдавна трябваше да си тръгне и да отведе и Кормак. Но лоялността беше по-силна от железни стеги, а Гриста беше свързан с Калдер с кървава клетва. Сега беше прекършил думата си и беше Нищ в очите на закона. Повече никой нямаше да му се довери и животът му не струваше нищо.

Но дори и така, радост разцъфна в душата на стария воин. Тежките, затъпяващи години с козите бяха останали зад гърба му, както и клетвата, обвързваща го с Калдер. Гриста напълни гърдите си с чистия, свеж въздух и се отправи сред хълмовете към Пещерата на Сол Инвиктус.

Кормак го чакаше там, седнал на олтарния камък, а костите на неговото минало се въргаляха в краката му.

— Чул си? — каза Кормак и направи място на стареца да седне до него на плоския камък. Гриста отчупи комат от черния хляб и го подаде на момчето.

— Чу се — каза той. Кормак погледна свитото на вързоп одеяло, което Гриста беше оставил до старите кости.

— Махаме ли се?

— Махаме се, момче. Отдавна трябваше да го направим, още преди години. Ще тръгнем към Дубрис и ще се хванем на някаква работа — колкото да си платим пътуването до Галия. После ще ти покажа старите си бойни пътеки.

— Те ме нападнаха, Гриста. След като Алфтруда му прегърна.

Старият боец се вгледа в тъжните сини очи на момчето.

— Още един урок за живота, Кормак — жените носят само неприятности. Обаче, като видях как ходеше Агвейн, в скоро време май няма и да се сети за момичета. Как успя да надвиеш и тримата?

— Не знам. Просто го направих.

— Това ще да е от кръвта на баща ти. Тепърва има да поработим върху теб, момко.

Кормак огледа пещерата.

— Не бях идвал тук. Беше ме страх. Сега се чудя защо. Само стари кости и толкова.

Разрови с крака рохкавата пръст и сред мръсотията проблесна нещо. Кормак се наведе и вдигна златна верижка, на която висеше кръгло камъче — като парче злато с тънички черни жилки по него.

— Виж, това е добра поличба — промърмори Гриста. — Свободни хора сме само от час, а ти вече намери съкровище.

— Възможно ли е да е било на майка ми?

— Всичко е възможно.

Кормак нахлузи верижката през главата си и мушна златното камъче под ризата си. Чувстваше го топло на гърдите си.

— И ти ли си загазил, Гриста?

Воинът се ухили.

— Може и да казах някоя и друга дума в повече, но всичките попаднаха право в целта!

— Значи ще гонят и двама ни?

— Да, считано от утре сутринта. Тогава ще му мислим. А сега е време да си починем, момче.

Кормак се настани на прашния под до стената в дъното и отпусна глава на ръцете си. Гриста се опъна върху олтара и веднага заспа.

Момчето лежеше, заслушано в похъркването на стареца, после се унесе в странен сън. Стори му се, че отваря очи и сяда. До олтара лежеше черна кучка с пет кученца, а зад нея — млада жена с коса като тъкано злато. Един мъж беше коленичил до нея и люлееше лекичко главата й в скута си.

— Съжалявам, че те докарах дотук — каза той. Галеше я по косата. Лицето му беше силно, косата — тъмна и блестяща, очите — сини като зимно небе.

Тя посегна да докосне бузата му и се усмихна през болката.

— Обичам те. Винаги съм те обичала…

Зов на рог раздра утринния въздух отвън, мъжът тихо изруга, стана и изтегли меча си.

— Открили са ни!

Жената простена, пронизана отново от родилните болки. Кормак застана до нея, но тя не го виждаше. Опита се да я докосне, но ръката му мина през тялото й, сякаш то беше от дим.

— Не ме оставяй! — примоли се тя.

Терзание се изписа по лицето на мъжа, но зовът на рога се чу отново, той се обърна и излезе. Жената извика и Кормак нямаше друг избор, освен да я гледа безсилно, докато тя се бореше да роди детето си. Най-накрая детето излезе, покрито с кръв и съвсем неподвижно.

— О, не! Исусе Христе! — простена жената, вдигна новороденото и го плесна по мъничкото задниче. Детето висеше все така безжизнено. Тя го сложи внимателно в скута си, свали една златна верижка от врата си и затвори пръстчетата на детето около камъка, който висеше на нея. — Живей! — прошепна тя. — Моля те, живей!

Но детето все така не помръдваше… в телцето му нямаше и следа от живот.

Откъм окъпания в слънчева светлина свят извън пещерата долетя звънтеж на стомана, срещаща стомана, чуха се виковете на ранените и гневните крясъци на живите. После настъпи тишина, само птиците пееха в клоните на дърветата. Една сянка препречи светлината и високият мъж влезе в пещерата. Залиташе. Беше ранен в хълбока и в гърдите.

— Детето? — прошепна той.

— Мъртво е — каза жената.

Чул нещо отвън, мъжът се обърна към входа на пещерата.

— Идват още. Слънцето се отразява в копията им. Ще можеш ли да ходиш?

Тя се опита да стане, но падна. Мъжът се наведе и я взе на ръце.

— Живо е! — извика Кормак. Сълзи премрежваха очите му. — Аз съм жив! Не ме оставяйте!

Последва ги в светлината отвън — раненият мъж се изкатери със сетни сили до върха на скалата, там падна на колене и жената се търкули от прегръдката му. Един конник изскочи в галоп от гората и воинът изтегли меча си, но мъжът дръпна юздите и зачака.

Още един мъж се появи куцукайки измежду дърветата — левият му крак бе сакат. Високият воин хвърли меча си към дърветата и той се заби в един дебел, обвит с бръшлян ствол. После вдигна отново жената, обърна се и погледна към морето, което се пенеше на сто стъпки под тях.

— Не! — изкрещя сакатият. Воинът погледна към конника, който стоеше неподвижен със застинало, сурово лице, отпуснал ръце върху лъка на седлото.

Воинът пристъпи към ръба на скалата и изчезна, отнасяйки жената със себе си.

Със сълзи в очите, Кормак видя как сакатият се срина по очи на земята, но ездачът само обърна коня си, пришпори го и се скри между дърветата. По-надолу по пътеката Кормак видя дружинката да се приближава към пещерата. Хукна, сякаш му бяха порасли криле, и стигна тъкмо навреме, за да види как камъчето в ръката на бебето засиява като пламък на свещ и аура от бяла светлина обгръща телцето му. После се чу и първото силно изплакване. Ловците влязоха в пещерата, черната кучка се хвърли отгоре им и загина под ударите на ножове и секири.

— Кръвта на Один! — промълви един от тях. — Кучката е родила дете!

— Убий го! — извика друг.

— Глупаци такива! — озъби им се Гриста. — Да не мислите, че кучето е убило онези римляни?

Кормак усети, че не може да издържи повече, и затвори очи в мига, когато Гриста посегна към бебето…

Отвори ги и видя как утринният светлик се приближава пълзешком към входа на пещерата. Гриста все още спеше на олтара. Той стана, отиде при стареца и го разтърси за рамото.

— Съмна се — каза той. — Видях майка си и баща си.

— Чакай малко, момче — промърмори старият воин. — Остави ме да се разсъня. — Той се разкърши и седна, затърка очи и запъшка от болката в схванатия си врат. — Подай ми меха с водата.

Кормак му го подаде. Гриста издърпа тапата и пи жадно.

— Така, та какво беше това за майка ти?

Момчето му разказа за съня си, но Гриста не изглеждаше впечатлен, поне докато Кормак не спомена за сакатия мъж.

— Опиши ми лицето му.

— Светла коса, рядка брада. Тъжни очи.

— А конникът?

— Воин, висок и силен. Студен, суров мъж с червена коса и брада, носеше бронзов шлем, обточен с пръстен от стомана.

— По-добре да тръгваме, Кормак — прекъсна го старият воин.

— Дали сънят ми е показал вярно, как мислиш?

— Кой знае, момче? Ще говорим по-късно.

Гриста метна свитото на вързоп одеяло на рамото си и излезе от пещерата. И изведнъж спря като закован и изпусна вързопа.

— Какво има? — попита Кормак. Гриста му махна да мълчи и пристъпи към ниските шубраци под дърветата.

Кормак не виждаше нищо особено, но внезапно иззад един гъст храст се надигна мъж със стрела на лъка и опъната тетива. Кормак замръзна. Ръката на Гриста го бутна през гърдите и го отхвърли встрани миг преди мъжът зад храста да стреля. Стрелата мина през палтото на Гриста и го прониза в гърдите. Последва я втора. Старецът прикри Кормак с тялото си. Кръвта вече се пенеше по устните му.

— Бягай! — изхриптя той и се срина на земята.

Стрела иззвънтя покрай лицето на Кормак и той се метна наляво под дъжд от нови стрели, после се претърколи, скочи и хукна накъдето му видят очите. Яден вик се надигна откъм скритите в шубрака мъже, последва го трополене на тичащи крака и Кормак хукна още по-бързо, прескочи едно повалено дърво и побягна, колкото го държаха краката, към скалистото било. Стрели го засипваха, той се хвърляше ту наляво, ту надясно, накрая заряза пътеката и се шмугна сред дърветата.

Знаеше няколко кухи дънера, където се бе крил от Агвейн и братята му. Беше увеличил разстоянието между себе си и преследвачите и това върна донякъде увереността му.

Но чу лай на кучета и това го изпълни с нов ужас. Дърветата вече нямаше да го скрият.

Излезе на билото и се обърна — очакваше всеки момент кучетата на Калдер да изскочат пред него с оголени зъби. Но засега пътеката беше празна. Кормак извади тънкия си нож и очите му зашариха между дърветата.

Огромно черно куче изскочи пред него и докато го връхлиташе, Кормак падна на колене, заби ножа в корема му и го разпра, докато то прелиташе над него. Раненото куче падна тежко и лапите му се заплетоха в разпилените вътрешности. Кормак не го погледна втори път, а хукна към дърветата и си запробива път през най-непроходимите храсталаци.

После внезапно спря, защото право пред него, забит в обраслия с бръшлян и мъх дънер на огромен дъб, стърчеше мечът от съня му. Той прибра ножа в канията, сграбчи дръжката от слонова кост и дръпна меча. Беше с дължината на мъжка ръка и нито едно петънце ръжда не беше докоснало острието му за петнайсетте години, през които бе стоял тук.

Кормак затвори очи и прошепна:

— Благодаря ти, татко.

Дръжката беше достатъчно дълга, за да държи меча с две ръце, и момчето замахна няколко пъти, колкото да усети баланса на оръжието.

После излезе на открито миг преди второто куче да изскочи на билото и да се хвърли към него. Замахна и почти му отсече главата. С очи, блеснали от ярост, неизпитвана досега, Кормак хукна надолу по пътеката срещу следващите кучета.

До група брястове шумът, вдиган от хайката, стигна до ушите му и той свърна встрани от пътеката и се скри зад ствола на едно голямо дърво. Четирима мъже тичаха към него — Агвейн най-отпред, следван от братята си, и накрая ковачът Керн — плешивото му кубе лъщеше от пот.

Когато първите трима подминаха тичешком прикритието му, Кормак си пое дълбоко дъх и изскочи на пътеката пред изумения Керн. Ковачът държеше бойна брадва, но не му остана време да я използва, защото мечът на Кормак литна нагоре, странично и надолу и преряза гръкляна му. Керн залитна, изпусна брадвата и пръстите му запритискаха отчаяно раната, опитвайки се да спрат шуртящата кръв, с която изтичаше животът му.

Кормак пак се шмугна сред дърветата и последва останалите трима. Агвейн и Ленокс вече бяха далече напред, но Барта се тътреше доста зад тях. Кормак го настигна, потупа го по рамото и русият младеж се обърна.

Мечът на Кормак се плъзна през вълнения му елек като през масло, заби се в корема му и заора нагоре към дробовете и сърцето. Той завъртя безмилостно острието, за да го измъкне по-лесно, после го издърпа от тялото. Барта умря, без да издаде и звук.

Движейки се като привидение, Кормак се стопи сред потъналите в сянка дървета по петите на последните двама преследвачи.

На билото Агвейн беше открил убитите кучета. Обърна се и хукна да предупреди брат си, че Кормак е въоръжен. На връщане по пътеката откриха труповете и побягнаха към долината.

Кормак си помисли дали да не ги последва чак до селото, но здравият разум надделя и той тръгна към пещерата. Гневът му бавно затихваше. Гриста лежеше, опрял гръб на скалата. Бялата му брада беше оцапана с кръв, а лицето му бе посивяло.

Кормак коленичи до него и хвана ръката му. Гриста отвори очи.

— Виждам валкириите, Кормак — прошепна той, — но те отвръщат поглед от мен, защото нямам меч.

— Ето — каза момчето и сложи дръжката от слонова кост в лявата ръка на воина.

— Не… не казвай… на никого… за произхода си.

После се килна и се свлече на земята, а мечът се изплъзна от безжизнените му пръсти.

Кормак поседя безмълвно до тялото на единствения си приятел. После се изправи и пристъпи под лъчите на слънцето, вперил поглед към долината.

Искаше му се да изкрещи гнева си към небесата, но не го направи. Сети се за една от поговорките на Гриста: „Отмъщението е блюдо, което е по-добре да се поднася студено.“

Пъхна меча под колана си, събра нещата на Гриста и тръгна на изток. На върха на последното възвишение се обърна за последно назад и тихо каза:

— Ще се върна. И тогава ще се срещнете с демона. Кълна се!