Дейвид Гемел
Последният Меч на Силата (17)

Глава 15

Пет дни стопяващите се два легиона на Гемин Като удържаха свирепите атаки на готите, като се оттегляха под прикритието на нощта и заемаха нови позиции все по-назад по пътя към Еборакум. Мъжете бяха уморени до границата на изтощението и на петата нощ Като свика командирите си на съвещание.

— Сега е време да покажем смелостта си — каза той. — Ще атакуваме.

— Лудост! — викна Деций с недоумение. — Време е да отстъпим, а не да нападаме. Останаха ни по-малко от шест хиляди войници, и то толкова уморени, че не могат да вдигнат щитовете си.

— И накъде да отстъпим? Към Еборакум? Той е мъчно защитим. Още по на север към Виновия? Там ще попаднем на втора армия готи. Не. Тази нощ ще ударим!

— Аз няма да участвам в това! — каза Деций.

— Тогава се връщай в Еборакум! — викна Като. — И срещу десет вили не бих те изтърпял още секунда край себе си.

Младият мъж стана и се отдалечи от групата, а Като се обърна към останалите осем офицери.

— Някой друг? — Никой не помръдна. — Добре. Така, от пет дни използваме една и съща тактика срещу готите — задържай и отстъпвай. Лагерът им ще бъде между реките и ние ще ги нападнем от двете страни. Агрипа, ти ще водиш дясната колона. Опитай да си пробиеш път към шатрата с пряпореца на Вотан. Пълководците му би трябвало да са в центъра на лагера. Аз ще нападна отляво и ще подпаля палатките.

Агрипа, тъмноок млад мъж с десет години боен опит зад гърба си, кимна.

— Деций имаше известно право — каза той. — Каквото и да направим, нашите хора пак ще са двойно по-малко от врага. Нападнем ли, отстъпление няма да има. Или ще победим, или ще умрем.

— Реално погледнато, шансовете ни са малки. Но божественият Цезар веднъж победил армия, която го превъзхождала сто към едно.

— Така поне твърди в записките си — каза Агрипа.

— Ще нападнете в разгърнат фронт, а навлезете ли в лагера, ще се престроите. След като се справиш с пълководците, гледай да се съединиш с моята колона.

— А ако не успеем?

— Тогава вземете със себе си колкото можете повече от враговете.

След като командирите се върнаха при хората си, римската армия вдигна безмълвно лагера си и потегли в две колони.

Готите бяха разпънали шатрите си върху широк равен терен между двете реки. Пламтяха стотици огньове, но малко от хората все още бяха будни. Повечето постове или дремеха, или спяха, сврени зад някой храст. Никой не се страхуваше от една отстъпваща армия.

Готските командири седяха в шатрата на Леофрик върху плячкосани килими, пиеха вино и обсъждаха падането на Еборакум и богатствата, които ги чакаха там. Леофрик седеше до една гола британска девойка, която съгледвачите бяха пленили същия ден. Преди да я изнасилят, един от мъжете я беше ударил с юмрук и сега голяма синина загрозяваше лицето й. Но въпреки това Леофрик все още я намираше за привлекателна — беше я имал на два пъти и смяташе да се възползва от тялото й още веднъж, преди да я пусне на хората си. Обхвана гърдата й с длан и стисна силно. Тя примижа и извика, а Леофрик се ухили доволно.

— Кажи ми колко много ме обичаш — нареди й той и стисна още по-силно.

— Обичам те! Обичам те! — изпищя тя.

— Естествено, че ме обичаш — каза той и я пусна. — И аз те обичам, поне за тази нощ. — Мъжете се разсмяха. — Утре ще има жени за всички ни — каза той. — При това не селянки като това девойче, а благородни римски крави с бяла кожа и начервени устни.

— Мислиш, че Като ще отстъпи към града? — попита Баски, по-малкият брат на Леофрик.

— Не, не би могъл да го удържи. Мисля, че ще раздели войската си и ще продължи към Виновия, като се опита да набере хора сред триновантите, но ще удари на камък. Ще се наложи да го преследваме, което е твърде неприятно, но все някога ще му видим сметката. Той просто няма къде да отиде.

— Вярно ли е, че в Еборакум има стени, покрити със злато? — попита Баски.

— Съмнявам се, но градът е богат и богатствата му ще станат наши!

— Какви богатства?

— Като тези тук — каза той, бутна девойката на земята и разтвори краката й. Тя затвори очи сред надигналите се окуражителни викове. Леофрик развърза панталоните си и я възседна.

Изтезанието сякаш продължи вечно, като първо Леофрик, после Баски, а след тях и останалите й се изредиха. Болка и унижение я връхлитаха на вълни. Накрая мъжете я сритаха настрани и се върнаха по шатрите си.

Внезапно тромпетен зов прониза нощта. Пиян и залитащ, Леофрик се довлече до входа и видя римски войници да нахлуват в лагера му. Сащисан, той затърси меча си.

Готите се щураха в паника, докато римляните вилнееха из лагера в стегнати и дисциплинирани формирования. Мъже изхвърчаха от палатките си и падаха съсечени преди да са направили повече от няколко крачки. Сварени неподготвени, повечето без защитата на доспехите си, готите се биеха поединично.

Хората на Като, нахлули от левия фланг, палеха методично шатрите. Вятърът раздухваше пламъците в огнен ад, който пълзеше безпрепятствено по открития терен.

Отдясно силите на Агрипа се врязаха в готските редици, оформяйки клин, който се насочи към шатрата на Леофрик. Колкото и да беше пиян, той имаше достатъчно боен опит, за да разбере отчаяния риск, поет от Като, и знаеше, че би могъл да наклони везните в своя полза. Опитното му око обхвана бойното поле. Там! Хората на Баски бяха издигнали стена от щитове, но трябваше да направят друго, а именно да ударят римския клин и да спрат хода му напред. Огънят щеше да попречи на римляните да съединят силите си и самото числено превъзходство щеше да реши изхода от сражението. Но тъпият Баски никога нямаше да се сети за подобна стратегия. Леофрик излезе от шатрата… и нещо го удари изотзад. Той се спъна и падна по гръб.

Британската девойка го обкрачи и с широка усмивка вдигна нож пред очите му.

— Обичам те — каза тя.

И замахна.

 

 

Като стоеше над трупа на Леофрик и гледаше дръжката на ножа, пробол окото му.

— Последните оцелели бягат към Петвария — каза Агрипа. — Луций и три кохорти ги преследват по петите.

— Чудя се какво ли е станало тук — каза Като.

— Не знам. Но позволете да поднеса поздравленията си за тази невероятна победа!

— И защо поздравяваш мен? Вие свършихте своята част, както и всеки от мъжете под мое командване. Богове, каква воня!

Тъмните очи на Като обходиха бойното поле. Навсякъде лежаха трупове, някои обгорени до черно от огнения ад, който вилнееше сред шатрите, други посечени от мечовете на двата легиона. Убитите британци бяха изнесени при един набързо изкопан ров. Готите бяха оставени на гарваните и лисиците, след като им бяха свалили доспехите и им бяха взели оръжията.

— Дванайсет хиляди от вражеските войници са убити — каза Агрипа. — Оцелелите никога няма да се прегрупират в нова армия.

— Никога не казвай „никога“. Някой ден ще се върнат. Сега трябва да решим дали да поведем хората си на юг, за да подсилим Куинтас, или на север, за да попречим на готите да тръгнат към Еборакум.

— Уморен сте. Починете днес, а решенията оставете за утре.

— Утре може да е твърде късно.

— Нали винаги казвате: „Уморените мъже допускат грешки“. Наистина трябва да си починете.

— Не ме цитирай. И грам уважение ли не ти е останало? — попита Като и се ухили.

 

 

Прасамак дръпна юздите на коня си. На север се простираше полуразрушената Антониева стена, а пред нея се водеше сражение. Хиляди бригантски воини бяха обградили една готска армия и клането беше невиждано. Никоя от двете страни не разчиташе на стратегия, просто се вихреше дивашко и хаотично безумие от сечащи мечове, секири и ножове.

Той подкара коня си встрани — опитното му око прецени, че битката ще завърши без победител и двете страни ще се оттеглят от бойното поле обезкървени и капнали от умора. Самият той беше бригант и знаеше какво ще се случи след това. На следващия ден съплеменниците му щяха да подновят атаката и да продължат да атакуват, докато не избият врага или сами не бъдат избити.

Пое на запад и прекоси торфения вал на място, където стената се бе сринала край един разрушен форт. Потръпна, отправи шепнешком молитва към духовете, които още бродеха тук, и продължи на северозапад към Каледонските планини.

Пътуването му беше минало почти без произшествия, макар да бе видял много бежанци и да бе чул ужасяващи разкази за изстъпленията на нашественическата армия. Някои бяха преувеличени, от други му се гадеше. Старият бригант отдавна бе престанал да се изненадва от ужасните неща, които хората бяха в състояние да си причиняват, и все пак благодареше на боговете, че подобни разкази все още извикваха у него ужас и жал.

Нощува край един разпенен поток и още призори потегли нагоре през планината към хижата, където за пръв път бе срещнал Кулаин лах Фера. Хижата си беше все същата и димът, който се издигаше гостоприемно от късия комин, повдигна духа му. Докато слизаше от седлото, някакъв грамаден мъж излезе от хижата с меч в ръка.

Прасамак закуцука към него — надяваше се, че преклонната му възраст и очевидната му сакатост ще успокоят непознатия.

— Кой си ти, старче? — попита гигантът, пристъпи напред и опря върха на меча си в гърдите на Прасамак.

Бригантът сведе поглед към острието, после погледна светлите очи на воина.

— Не съм ти враг.

— Враговете носят най-различни лица.

Мъжът изглеждаше изтощен, тъмни сенки се бяха вдълбали под очите му.

— Търся един млад мъж и една млада жена. Един приятел ми каза, че са тук.

— И кой е този приятел?

— Казва се Кулаин. Довел ги е тук, за да ги опази.

Мъжът свали меча, обърна се и влезе в хижата. Прасамак го последва. На тясното легло лежеше ранен човек. Бригантът застана над него и видя, че раните са зараснали добре, но кожата на мъжа бе мъртвешки бледа и гърдите му се повдигаха едва-едва. На гърдите му лежеше черно камъче с тънки като косъм златни жилки.

— От седмици е така. Повече нищо не мога да направя.

— А момичето?

— Погребах го отвън. Загина, докато се опитваше да го спаси.

Прасамак се взря в лицето на ранения мъж и видя образа на Утер — същите високи скули, същата волева челюст, същият дълъг прав нос и същите плътни вежди.

— Магията почти се е изчерпала — каза той.

— И аз така реших — отвърна мъжът. — В началото камъчето беше златно с черни жилки, но колкото повече време минаваше, толкова повече ставаше черното. Ще умре ли?

— Боя се, че да.

— Но защо? Раните му заздравяват добре.

— Наскоро видях и друг воин в състояние като неговото — каза Прасамак. — Казват, че духът му бил напуснал тялото.

— Но това е същото като да си умрял — възрази Олег. — А това момче е живо.

Прасамак сви рамене и вдигна китката на Кормак.

— Пулсът му е много слаб.

— Има варено, ако си гладен — каза Олег и тръгна към масата. Прасамак докуцука до един стол и седна.

След като се нахраниха, Олег разказа на бриганта за битката при хижата и как собствената му дъщеря Рианон ги бе предала. Прасамак го изслуша мълчаливо — виждаше болката в очите му.

— Ти много обичаш дъщеря си — отбеляза той.

— Вече не.

— Глупости. Отглеждаме ги, пазим ги, разбираме ги, оплакваме слабостите и тъгите им. Къде е тя сега?

— Не знам. Изгоних я.

— Разбирам. Благодаря ти, че си помогнал на принца, Олег.

— Принц?

— Той е син на Утер, върховния крал на Британия.

— Не говореше като благородник.

— Да. Но и съдбата не му е позволила да живее като такъв.

— Нищо ли не можем да направим?

— Ако имаше начин, бих го отнесъл там, където е баща му, но е прекалено далеч и той няма да издържи пътуването.

— Значи само ще си седим и ще го гледаме как умира? Не мога да се примиря с такова нещо.

— Не се и налага — каза един глас от прага и двамата светкавично се извърнаха натам, а Олег скочи и посегна към меча си.

— Това не е необходимо — каза новодошлият, затвори вратата и тръгна към тях. Беше висок и широкоплещест, с коса и брада като тъкано злато. — Помниш ли ме, Прасамак?

Старият бригант седеше, без да помръдва.

— В деня, когато Утер намери меча… ти беше там и помогна на Лаита. Но би трябвало да си остарял.

— Бях там. А сега съм тук. Свали меча си, Олег Чукорък, и се приготви за път.

— Къде ще ходим?

— На Кристалния остров — отвърна Пендарик.

— Това е на другия край на кралството — рече Олег. — Ще ни трябват седмици.

— Не и по пътищата, по които ще пътува той — каза Прасамак.

— Че какви са тези пътища? — попита Олег, когато Пендарик излезе на поляната пред хижата.

— Пътищата на духовете — отговори бригантът.

Олег бързо направи защитния знак на рога и последва куцукащия мъж на поляната. Пендарик сръчно чертаеше по земята тебеширени линии във формата на пресичащи се триъгълници около един централен кръг. После вдигна очи и каза:

— Не стойте така. Облечете момчето с топли дрехи и го донесете тук. И внимавайте да не стъпите върху линиите.

— Той е магьосник — прошепна Олег.

— Да — съгласи се Прасамак.

— Какво ще правим?

— Каквото ни казва.

Олег въздъхна. Двамата облякоха безжизнения момък, Олег внимателно го вдигна от леглото и го изнесе навън. Пендарик ги чакаше в центъра на нещо, което приличаше на странно оформена звезда. Олег прекрачи предпазливо линиите и положи тялото до високия магьосник. Прасамак вървеше след него, понесъл меча на Олег и още един меч.

Когато всички влязоха в кръга, Пендарик вдигна ръце и слънчева светлина заструи от златното камъче в дясната му ръка. Въздухът запука и се появи трептящо сияние, което набра сила и заблестя толкова ярко, че Прасамак заслони очите си с ръка. После сиянието изчезна…

И тримата стояха в каменен кръг на билото на обрасъл с дървета хълм.

— Оттук ще продължите сами — каза Пендарик. — Нека съдбата е с вас до края на пътуването ви.

— Къде сме? — попита Олег.

— Край Камулодунум — каза Пендарик. — Нямаше как да ви пренеса направо на острова. Оттук ще се появите право в центъра на поселището, защото е било построено като повторение на каменен кръг. Една стара твоя приятелка те чака, Прасамак. Предай й много поздрави от мен.

Пендарик излезе от кръга и махна с ръка. И въздухът затрептя отново, а следващото, което видяха, бяха три изумени жени, седнали в кръгла зала и бдящи над тялото на Утер.

— Моля за извинение — каза Прасамак и се поклони. Олег вдигна Кормак, занесе го до голямата кръгла маса, върху която лежеше кралят, и го положи нежно до баща му. Прасамак се приближи и се взря с обич в двете тела.

— Колко жалко, че се срещат чак сега.

Една от жените излезе от стаята, а другите се върнаха към молитвите си.

Вратата се отвори и висока, облечена в бяло фигура влезе в залата. Зад нея вървеше жената, която беше излязла преди малко.

Прасамак закуцука напред.

— Милейди, искам още веднъж да ви се изви… — Той се спъна и спря като закован — беше познал Лаита.

— Да, Прасамак, аз съм. И гневът ми постоянно расте заради всички тези сенки от миналото. Бих дала всичко, за да ги забравя, но напоследък те упорито ме преследват. Още колко тела смятате да донесете на острова?

Той не намери думи да й отговори. Тя мина покрай него и сведе поглед към лицето на Кормак Демонсон.

— Това е синът ти, Гиан — прошепна Прасамак.

— Виждам — каза тя. — Много прилича на баща си.

— Да те видя отново е голяма радост за мен — каза той. — Често съм си мислил за теб.

— И аз се радвам да те видя. Как е Хелга?

— Почина. Но двамата бяхме щастливи заедно и не съжалявам за нищо.

— Де да можех и аз да кажа същото! Този човек — каза тя и посочи Утер — разруши живота ми. Отне ми сина, отне ми надеждата да бъда щастлива.

— И като направи това, ограби себе си — каза бригантът. — Той те обичаше, милейди. Вие просто… просто не бяхте един за друг. Ако ти знаеше, че Кулаин е жив, никога нямаше да се венчаеш за Утер. Ако той не беше толкова горд, щеше да прогони мисълта за Кулаин от главата си. Сърцето ми плака и за двама ви.

— Моите сълзи пресъхнаха отдавна — каза Лаита. — Още когато лежах в един кораб, плаващ за Галия, и скърбях за мъртвото си дете… или поне така мислех тогава — промълви тя, а после замълча. — Двамата със спътника ти трябва напуснете острова. Ще намерите Кулаин на хълма от другата страна на езерото — направил си е бивак и чака новини за мъжа, комуто измени.

Прасамак се взря в очите й. Косата й още беше тъмна, макар сребърен кичур да бе пролазил по едното й слепоочие, а лицето й беше красиво и странно безвременно. Не изглеждаше като жена, прехвърлила четирийсетте, но очите й бяха празни и безжизнени, а в държането й Прасамак долавяше някаква смущаваща твърдост.

Тя погледна още веднъж с безизразно лице телата, после вдигна очи към бриганта.

— В него няма нищо от мен — каза тя. — От Утер се е пръкнал и с него ще умре.

 

 

Завариха Кулаин да седи на върха на хълма. Зад него имаше тясна пътека, която водеше надолу и се показваше само при отлив, като сега. Кулаин стана и прегърна бриганта.

— Как дойдохте тук?

— Донесох Кормак.

— Къде е?

— Тялото му е положено до това на краля.

— Исусе Христе! — прошепна Кулаин. — Да ни би да е мъртъв?

— Почти. Същото като с Утер. Само един камък го дели от смъртта, а и той е кажи-речи целият черен.

Прасамак му представи Олег, който още веднъж разказа за събитията, довели до смъртта на Андюин. Кулаин се отпусна тежко на земята и се загледа на изток. Бригантът сложи ръка на рамото му.

— Не е твоя вината, Господарю на копието. Отговорността не лежи върху твоите плещи.

— Знам. Но все пак можех да ги спася.

— Някои неща са неподвластни дори на твоята сила. Поне Утер и синът му са още живи.

— Докога обаче?

Прасамак не каза нищо.

— В момента си имаме други грижи — тихо каза Олег и посочи на изток. Голяма група въоръжени мъже препускаше към хълма.

— Готи! — възкликна Прасамак. — Какво правят тук?

— Дошли са да убият краля — каза Кулаин, изправи се и стисна сребърната си тояга. Завъртя я в средата — в ръцете му се появиха два къси меча — после се обърна и хукна към пътеката. На половината път надолу по хълма се обърна и викна на Прасамак:

— Скрий се! Тук не е подходящо за сакати.

— Прав е — каза Олег. — Макар че малко такт не би му навредил. Ей там долу има няколко високи храста.

— А ти?

— Аз дължа на Кормак живота си. Ако тези мъже са дошли да убият краля, без съмнение ще заколят и момчето.

И без да каже нищо повече, забърза надолу по разкаляната пътека — ширината й не беше повече от шест стъпки. Мочурливата почва му създаваше допълнителни трудности. Олег предпазливо тръгна по нея и спря до Кулаин, който чакаше на трийсетина стъпки под върха.

— Добре дошъл — каза Кулаин. — Възхищавам се на куража ти… но не и на ума ти.

— Не можем да ги спрем — каза Олег. — Дори само численото им превъзходство ще ни принуди да отстъпим, а излезем ли на равен терен, ще ни пометат за нула време.

— Моментът е изключително подходящ да се замисли човек за резервна тактика — отбеляза Господаря на копието, докато готите се прегрупираха под тях.

— Просто поддържах разговора — отвърна Олег. — Имаш ли нещо против да поема десния фланг?

Кулаин се усмихна и поклати глава. Олег се премести отдясно. Готите вече скачаха от седлата, после неколцина от тях се заизкачваха по пътеката.

— Изглежда, не са си довели стрелци с лъкове — каза Олег.

Стрела прониза въздуха, мечът на Кулаин се стрелна нагоре и я отби миг преди да се е забила в гърдите на Олег.

Още една я последва, и още една. Кулаин се сниши, избягвайки втората, а третата отби с меча си.

— Бива те — каза Олег. — Искам някой ден да ме научиш на този номер.

Готите нападнаха преди Кулаин да успее да отговори. Ширината на пътеката не позволяваше да се движат по повече от двама един до друг. Кулаин мина напред, отби един съсичащ удар и изкорми първия мъж. Олег се наведе под бесния замах на другия и заби юмрук в челюстта му, при което воинът залитна, падна във водата и потъна като камък, повлечен към дъното от тежките си доспехи.

Мечовете на Кулаин свистяха като святкащи дъги от сребърна стомана, докато тъчеше страховита паяжина от смърт сред устремилите се напред воини. До него Олег Чукорък се биеше с цялото си умение. И въпреки това двамата неумолимо отстъпваха крачка подир крачка.

За миг готите спряха и Кулаин се опита да успокои тежкото си дишане. Кръв се стичаше от плитък разрез върху слепоочието му и от по-дълбока рана в рамото. Олег беше ранен в бедрото и хълбока. Но все още и двамата бяха на крака.

От склона на хълма Прасамак можеше само да наблюдава с тъжно възхищение битката, докато двамата мъже се опитваха да постигнат невъзможното. Слънцето залязваше величествено зад гърбовете им и водата грееше червена под лъчите му. Готите нападнаха за пореден път и за пореден път бяха посрещнати със студена стомана и смелост.

Кулаин се подхлъзна и меч прониза хълбока му, но собственото му острие се стрелна нагоре и потъна в слабините на противника, който изкрещя и падна назад. Кулаин, изправил се някак на крака, отби още един удар, а вторият му меч преряза гърлото на врага с прецизен и неумолим замах. Олег Чукорък умираше. Белите му дробове бяха пронизани и кървава пяна се стичаше по брадата му. Острие на меч се заби в корема му, но поразилият го умря, съсечен от инстинктивния ответен удар.

С яростен и отчаян рев Олег се хвърли върху готските редици и исполинската му снага събори първите на земята. Мечове го запронизваха от всички страни, но дори миг преди да умре той удари с юмрук един от мъжете в гърба и гръбнакът му изпука скършен. Кулаин се хвърли в мелето, остриетата му сечаха и сееха смърт. Объркани, готите отново отстъпиха.

Прасамак затвори очи. Сълзи се стичаха по бузите му. Не можеше да гледа как убиват Господаря на копието. Нямаше и смелостта да погледне встрани. Изведнъж някакъв звук долетя отдясно, звук от стъпките на маршируващи мъже. Прасамак извади ловджийския си нож и закуцука да застане на пътя им, готов да посрещне смъртта. Първият, когото съзря, беше Галчмай. До него вървеше Северин Албин. Зад тях крачеха оцелелите мъже от Девети легион, побелели ветерани, отдавна преминали разцвета на силите си, но все още с немигащия поглед на орел в очите.

— Какво става, приятелю? — викна Галчмай.

— Кулаин се опитва да удържи пътеката. Готите са дошли за тялото на краля.

— Девети, при мен! — извика Северин и гладиусът му изскочи от бронзовата си ножница. С рев на уста, осемдесетте мъже се сбраха около него, заемайки позиция, сякаш годините на цивилен живот не бяха повече от сън.

— В клин! — извика Албин и войниците в крайните редици отстъпиха назад, оформяйки легендарния римски клин. — Напред!

Клинът се придвижи на открития терен пред готите, които зяпнаха невярващо. Някои дори се усмихнаха при вида на белокосите ветерани, но усмивките им бързо угаснаха, когато мечове заразсичаха редиците им.

Един огромен гот се хвърли към Албин и в следващия миг с изненада установи, че един гладиус лети неумолимо към гърлото му.

— Рогове! — извика Албин. Ветераните огънаха фронта си в страховитите бичи рога и обградиха в полукръг смаяните готи, които заотстъпваха хаотично с надежда да се прегрупират. — Напред! — ревна Албин и мъжете в средата на редицата се хвърлиха напред. Готите не устояха и се разбягаха. Кулаин невярващо гледаше как готите скачат във водата, вместо да се изправят срещу ветераните от Девети. Въпреки усилията им да стигнат до брега, повечето потънаха, повлечени от доспехите си. Кулаин се свлече на колене, смъртна умора заливаше тялото му.

Мечовете се изплъзнаха от ръцете му.

Галчмай изтича при него и го хвана миг преди да се катурне във водата.

— Пазете пътеката. Те ще се върнат — прошепна Кулаин.

— Ще те занеса на острова, там ще те излекуват.

Яките ръце на Галчмай го вдигнаха и кантийският боец тръгна залитайки по пътеката към няколкото жени, които стояха и наблюдаваха битката.

— Помогнете ми! — каза той. Те колебливо се приближиха и поеха товара му. После заедно понесоха умиращия към кръглата зала.

Лаита ги гледаше да се приближават. По лицето й не се четеше никакво чувство.

— Спасете го — каза Галчмай. Една от жените разтвори туниката на Кулаин, огледа ужасните рани и отново го загърна. — Магията! Използвайте магията си!

— Магията вече не може да му помогне — тихо каза друга от жените. — Остави го да си отиде в покой.

Прасамак се приближи до тях и коленичи до Кулаин.

— Двамата с Олег убихте трийсет и един от враговете. Бихте се великолепно — каза той. — Албин остави хората си да охраняват пътеката, други пазят езерото. Ветераните идват, всеки ден все повече и повече. Ще опазим краля и сина му.

Очите на Кулаин се отвориха.

— Гиан?

— Тя не е тук — каза Прасамак.

— Кажи й… — Кръв изригна на мехурчета от ранените му дробове.

— Кулаин? Господи! Кулаин?!

— Той си отиде — каза Галчмай.

Прасамак затвори мъртвите очи и уморено се изправи. На прага стоеше Лаита и ги гледаше с широко отворени очи.

— Поиска да те види — каза й той. Гласът му бе натежал от неизречени обвинения. — А ти дори това не можа да му дадеш. Къде е душата ти, Гиан? Носиш одеждите на християнка. Къде е любовта ти?

Без да каже и дума, тя му обърна гръб и излезе.