Дейвид Едингс
Кралят на мургите (22)

21.

На сутринта валеше. Дъждът беше ситен и размазваше контурите на заобикалящото ги пространство. Те яхнаха конете и се насочиха на север, следвайки извивките на източния бряг на езерото.

Мислите, които бяха налегнали Гарион, бяха мрачни като водите на езерото. Гневът от снощи се бе превърнал в студена решителност. Той бе възпитаван, че правосъдието е абстракция, но беше убеден, че ако отговорните за снощното клане се изпречат на пътя му, ще превърне абстракцията в болезнена реалност. Знаеше, че Белгарат и Поулгара не одобряват тези неща, затова сам обмисляше плана си за възмездие, ако ли не правосъдие.

Когато стигнаха до калния път, водещ от север към Раг Ктака, го намериха претъпкан с бягащи, обзети от паника хора.

— Мисля, че би било по-добре да стоим далеч от пътя. През тази тълпа няма да можем да се придвижваме бързо.

— Но нали отиваме в Раг Ктака? — каза Сади.

Белгарат погледна отново към тълпите бежанци и рече:

— Сега не можем и сал да намерим там, та какво остава за кораб. Дайте да влезем в гората и да се насочим на юг. Не ми се ще да се застоявам на открито във вражеската територия. Сега е по-добре да потърсим лодки в някое рибарско селце, отколкото по кейовете на големия град.

— Вие, ако искате, тръгвайте — предложи Силк. — Аз ще остана да поразпитам.

— Това е добра идея, но не се застоявай прекалено дълго. Ще ми се да стигнем Голямата южна гора преди началото на зимата, ако е възможно.

— Аз ще остана с него, дядо — обади се Гарион. — И без това имам нужда да се отърся от някои неща, които видях напоследък.

Двамата тръгнаха към гъстия поток бежанци, отправени на юг.

— Гарион, онзи, който бута ръчната количка, не е ли сендар? — провикна се Силк, като дръпна юздите на коня си.

— Та какво би правил тук един сендар? — отговори той и заслони очите си с длан. — От друга страна обаче, доста прилича на сендар. Какво ли прави в Ктхол Мургос?

— Да идем да го питаме. Те обичат да клюкарстват, а това винаги може да ни бъде от полза. Ще разберем какво се е случило.

Силк подкара коня си и го изравни с набития човек, който буташе количката.

— Добро утро, приятелю! Доста си се отдалечил от дома.

Човекът спря, пусна дръжките на количката и изгледа изпитателно натрапника с нийсанските одежди:

— Аз не съм роб, така че внимавай да не ти хрумне нещо.

— Това ли те притеснява? — рече Силк и посочи дрехата си. — Не съм нийсанец. Намерих това при едни трупове на няколко левги оттук. Реших, че биха ни били полезни в случай, че се натъкнем на официални лица. Какво правиш?

— Бягам — отговори тъжно сендарът. — Също като останалите нещастници. Вие не знаете ли какво става?

— Идваме от далечен път.

Човекът отново вдигна количката и тръгна полека по пътя.

— Цялата малореанска армия се е насочила насам. Тръгнали са от Горут. Подпалиха града, в който живеех, и избиха половината население. Още не са си направили труда да се занимаят с Рак Ктака и затова всички сме се запътили натам. Надявам се, че там ще намеря кораб за Сендария. Не знам защо, но изведнъж се затъжих доста за родината си.

— Нима си живял в мургски град? — попита учудено Силк.

Сендарът направи кисела физиономия и отговори:

— Е, не беше съвсем по моя воля. Преди десетина години имах известни неприятности със закона в Толнедра. Взе ме на борда си един капитан, който обеща да ми помогне да напусна страната. Беше опасен мошеник и в момента, в който парите ми свършиха, ме заряза на кея в Рак Ктака. Скитах известно време по северните брегове на езерото. Там ми позволиха да остана, тъй като можех да върша неща, които един мург би счел, че са под достойнството му, пък от друга страна бяха прекалено важни, за да бъдат поверени в ръцете на роб. Беше доста унизително, но все пак си изкарвах прехраната. Както и да е, преди няколко дни войската им ни прегази. На тръгване не бе останало нищо здраво.

— Ти как се спаси? — попита го Силк.

— Скрих се в една купа сено. Изчаках, докато опасността отмине и после се присъединих към тези — отвърна той и огледа уплашените хора, газещи до глезени в меката кал. — Жалко, не мислите ли? Не им е останал достатъчно разсъдък да се разпръснат и да стъпват по тревата. Войниците никога не биха постъпили толкова глупаво.

— Значи имаш опит във военното дело, така ли?

— Разбира се — отговори набитият човек с гордост. — Бях сержант в армията на принцеса Се’Недра. Бих се с нея при Тул Марду.

— Тази аз я пропуснах, бях зает другаде. — сподели Силк. — Дали има малореанци към Голямата южна гора.

— Не знам. Но не ви препоръчвам да идете там. Всичките тези убийства са възбудили равинерите до немай къде.

— Какви са пък тези?

— Таласъми. Хранят се с трупове и напоследък се чуват доста зловещи истории за тях. Отново ви казвам, не ходете там.

— Ще се съобразим със съвета ти, приятелю. Благодарим ти за новините. Късмет като стигнеш Рак Ктака. Пожелавам ти да успееш да се върнеш в Камаар.

— В момента съм съгласен и на Тол Хонет. Тамошните затвори не са чак толкова зле в сравнение с това.

Силк се ухили и препусна към приятелите си. Гарион го последва.

 

 

Същия следобед прекосиха река Ктака на няколко левги от устието й. Щом стъпиха на отвъдния бряг, вече можеха да видят смътните очертания на гората. С настъпването на вечерта дъждът спря, но небето остана облачно.

— Ще се опитаме ли да я достигнем преди да се стъмни? — попита Силк.

— Нека изчакаме. Думите на човека, с когото сте разговаряли, малко ме притесняват. Не мисля, че са ни нужни подобни изненади, особено в тъмното — отговори Белгарат.

— Надолу по течението има групичка плачещи върби — каза Дурник. — Можем да опънем палатките там.

Мястото се намираше на около половин миля. Горичката беше сравнително голяма и се издигаше до самия бряг на реката.

— Добре — съгласи се Белгарат.

— Още колко има до Веркат, дядо? — попита Гарион, докато групата им се придвижваше покрай придошлата река.

— Според картата още около петдесет левги на югоизток, преди да излезем на брега срещу острова. Тогава ще трябва да намерим лодка, която да ни прехвърли от другата страна.

Гарион въздъхна тежко.

— Не се отчайвай. Справяме се дори по-добре, отколкото бях предполагал. Зандрамас не може да бяга вечно. Светът е малък, ще я стигнем рано или късно.

Докато Дурник и Тот бяха заети да опъват палатките, Гарион и Ерионд тръгнаха из горичката в търсене на дърва за огъня. Беше доста трудно да се намери нещо достатъчно сухо за горене. Отне им повече от час, за да набавят скромното количество, необходимо на Поулгара за готвене. Докато тя се зае с еленското и фасула, Гарион забеляза, че Сади обикаля нервно и търси нещо по земята.

— Не е никак смешно, излизай веднага!

— Какво има? — попита Дурник.

— Зит е излязла от бутилката.

— Сигурен ли си? — попита ковачът и скочи като ужилен от мястото, където седеше.

— Понякога се забавлява, като се крие от мене. Излизай веднага, палаво змийче такова!

— Най-добре не казвай на Силк. Ще изпадне в истерия, ако разбере — посъветва го Белгарат. — Той всъщност къде е?

— Излезе с Лизел да се поразходят — намеси се Ерионд.

— На това мокро време! Понякога този човек ме учудва.

Се’Недра се приближи и седна на дървото до Гарион. Той я прегърна и я притисна към себе си. Тя се сгуши в него и въздъхна:

— Какво ли прави детето ни сега?

— Спи, най-вероятно.

— Много обичам да го гледам, докато спи — прошепна тя и притвори очи.

В този момент откъм върбите се разнесе оглушителен вик. С разширени от ужас очи Силк се втурна в осветеното от огъня пространство. Лицето му беше мъртвешки бледо.

— Какво има? — попита Дурник.

— Змията беше в пазвата й!

— Чия пазва?

— На Лизел.

Поулгара се обърна с черпак в ръка към треперещия драснианец:

— Кажете ми, принц Келдар, какво точно търсихте в пазвата на Лизел?

За известно време той успя да издържи на изпитателния й поглед, но после започна да се изчервява.

— О, разбирам — рече тя и се върна към гозбите си.

 

 

Към полунощ Гарион се събуди от някакви звуци. Внимателно, за да не събуди Се’Недра, той стана и излезе от палатката. От реката се беше надигнала гъста мъгла и плътната й мръснобяла завеса скриваше всичко.

Далече в мъглата се разнесе металическо дрънчене. Звукът беше познат, но му беше нужно известно време, за да разбере какъв е.

Към тях се приближаваха конници в метални доспехи. Гарион се пресегна в тъмното и тихо хвана меча си.

— Няма ли най-после да кажеш какво имаше в къщата, преди да я запалиш? — чу се нейде в мъглата глас с малореанско произношение.

Говорещият не беше близо, но в тихата нощ звуците се разнасяха безпрепятствено, така че Гарион чуваше всичко.

— Нищо особено, ефрейтор.

— Смятам, че трябва да поделим плячката. Все пак сме група.

— Странно, че го казваш. В такъв случай, след като искаш част от плячката, следващия път обърни повече внимание на къщата, вместо да побиваш на колове обитателите й.

— Ние сме във война — рече ефрейторът с фалшива убеденост. — Наш дълг е да се разправим с врага.

— Дълг ли! — рече първият подигравателно. — Та ние сме дезертьори, ефрейторе. Единственият ни дълг е нашето собствено добруване. Ако ти предпочиташ да колиш мургски семейства, добре, но аз се опитвам да изкарам достатъчно за пенсия.

Гарион бе обзет от някакво странно спокойствие. Той се изправи, отиде тихо до купчината вързопи и внимателно извади ризницата си и я облече, като разтресе няколко пъти рамене, за да я намести.

От мъглата изплува грамадната фигура на Тот, който стоеше на пост при конете.

— Това е нещо, което трябва да свърша сам — прошепна Гарион в ухото на немия исполин.

Тот кимна тъжно, отвърза един от конете и му подаде юздите. Сетне сложи гигантската си лапа върху рамото на Гарион в знак на мълчаливо одобрение и се отдръпна, за да му направи път.

Гарион възседна неоседлания кон и тихо пое през върбовия шубрак.

Гласовете на престъпниците идваха откъм гората. Гарион ги последва все така тихо. След около миля някъде напред и вляво се разнесе шумен смях.

— Ама как пищяха, докато ги побивахме на коловете! — рече нечий дрезгав глас в лепкавата мъгла.

— Е, стига толкова — процеди Гарион през стиснатите си зъби и заби пети в хълбоците на животното. Конят полетя напред. Влажната земя попиваше тропота от копитата му.

— Да запалим факлите — чу се глас.

— Мислиш ли, че е безопасно? — отвърна друг глас. — Знаеш, че наоколо непрекъснато обикалят патрули в търсене на дезертьори.

— Давай. Патрулите вече са си легнали. Полунощ отдавна мина.

След миг проблесна мъждива светлина.

Атаката на Гарион дойде като гръм от ясно небе. Няколко от разбойниците вече не бяха между живите преди останалите дори да разберат какво става. Докато Гарион летеше из редиците им, поваляйки ги от седлата един след друг, въздухът се изпълни с писъци. Широкото острие на оръжието му не преставаше да разсича плът и кости — ризниците не бяха преграда за него. Петима паднаха още при първата атака. После той се обърна към останалите трима. Единият се втурна да бяга, вторият извади оръжие, а третият, който държеше факлата, остана вцепенен от ужас.

Онзи с оръжието едва смогна плахо да го вдигне над главата си в желанието да се предпази от удара, който Гарион вече нанасяше. Мечът на риванския крал отплесна оръжието на малореанеца, разцепи шлема му и стигна почти до кръста на нещастника. Без да губи време, Гарион го издърпа от гърчещото се тяло и се обърна към човека с факлата.

— Милост! — извика той и се опита да обърне коня си. — Милост!

Викът вбеси Гарион още повече и той стисна зъби, замахна ожесточено и изпрати главата на убиеца далеч в тъмнината. Само миг след това препусна след последния от бандитите.

Отне му по-малко от минута да го настигне. В началото се водеше само по звука, но скоро вече можеше да различи смътния силует на бягащия. Той го заобиколи отдясно и рязко спря коня си на пътя му.

— Кой си ти? — провикна се брадатият малореанец. — Защо ни нападна?

— Аз нося правосъдие — рече Гарион и замахна.

Непознатият с ужас се взря в огромния меч, който стърчеше от гърдите му, със задавена от кръвта въздишка се изхлузи от него и се свлече безжизнен на земята.

Все още без да изпитва нищо, Гарион слезе от коня и избърса меча си в туниката на мъртвеца, почти машинално сграбчи юздите на коня му и се запъти към мястото на битката. Като стигна, внимателно огледа жертвите си за признаци на живот, успя да събере още три коня и пое към лагера.

Силк стоеше до Тот при конете.

— Къде беше? — попита той шепнешком.

— Имахме нужда от коне — отговори Гарион, докато слизаше от коня си, и подаде юздите на пленените коне на Тот.

— Малореански — продължи Силк. — Ако може да се съди по седлата. Къде ги намери?

— Чух собствениците им да си говорят за посещението на една мургска ферма, докато минаваха покрай лагера ни.

— И не ме покани с теб?

— Съжалявам, но трябваше да бързам. Не исках да се изгубят в мъглата.

— Четирима? — продължи Силк.

— Останалите четири коня не можах да ги намеря. Надявам се, че тези ще са достатъчни да наваксаме за загубените при корабокрушението.

— Осем души! — учуди се дребосъкът.

— Успях да ги изненадам. Не беше кой знае каква битка. Хайде да си лягаме.

— Не би било лошо да се по измиеш преди да си легнеш. Нервите на Се’Недра са доста деликатни и сигурно няма да й се отрази добре, като се събуди и те види целия в кръв.

 

 

Утрото дойде в още по-гъста мъгла. Беше влажно и студено. Виждаха се само провисналите клони, обсипани с бляскави перлени нанизи от капчиците вода по тях.

— Поне ни прикрива — отбеляза Гарион.

— Да. Но затова пък крие и от нас доста неща — отвърна Сади. — Гората пред нас се слави с доста лошо име.

— Колко е голяма?

— Може би е най-голямата на света — отговори Сади, докато вдигаше един вързоп на коня си. — Простира се на стотици левги. Само на мен ли така ми се струва, или тази сутрин имаме повече коне?

— Снощи съвсем случайно открих още четири.

След като закусиха и опаковаха и готварските прибори на Поулгара, се запътиха към скритата в мъгла гора. Докато яздеха, Гарион чу разговора на Дурник и Силк, които се движеха точно зад него.

— Какво правеше снощи? Имам предвид, когато намери Зит в пазвата на Лизел.

— Тя ще докладва на Джевълин, когато всичко това свърши — отговори Силк. — Ще ми се той да не разбере за някои неща. Ако не успея да я убедя с разум, ще ми се наложи да го направя с чувства.

— Горкото момиче.

— Повярвай ми, Дурник, тя може да се грижи сама за себе си. Двамата играем игра, но в случая не разчитах на присъствието на Зит.

— Вие драснианците вечно ли играете такива игрички?

— Разбира се. Така си убиваме времето, особено през зимата. В Драсния зимите са дълги и скучни. Това ни помага да изостряме сетивата си.

Първите дървета вече се очертаваха на фона на мъглата. Бяха почти голи — зимата беше близо. Докато навлизаха под усуканите клони, Гарион се огледа. Не знаеше какви са тези дървета. Имаха фантастични форми. Клоните им се сучеха към небето около покритите с мъх стволове. Те пък бяха осеяни от безброй чворове, дълбоко впити в грубата им кора, които създаваха гротескната прилика с ужасно изкривени от болка човешки лица. Земята бе застлана с дълбок пласт опадали листа, изгнили и почернели. Нагоре клоните се губеха в сиво-бялата мъгла.

Се’Недра се загърна в наметалото си и потрепери.

— Трябва ли наистина да минаваме оттук?

— Мислех, че обичаш дърветата — рече Гарион.

— Не и тези. В тях има нещо жестоко. Имам чувството, че се мразят.

— Да се мразят? Дърветата?

— Да. Те се блъскат и мачкат, за да достигнат слънцето. Отвратително място.

— Опитай се да не мислиш за това — посъветва я той.

Продължиха навътре и все по-навътре в гората. Яздеха в тишина, настроението на всички се беше помрачило от просмукващата се от странните дървета враждебност.

По пладне спряха да хапнат набързо и продължиха през мрачната гора.

— Мисля, че изминахме достатъчно път за днес — каза по едно време Белгарат. — Да запалим огън и да опънем палатките.

Може би беше просто неговото въображение или викът на някоя птица, но с първите пламъци на огъня Гарион чу изпълнен с болка писък, който сякаш идваше от самите дървета. В него бяха смесени ужас и гняв. Той се огледа и видя как жестоките човешки образи по стволовете се раздвижват на колебливата светлина на огъня.

След като се нахраниха, Гарион се отдалечи от лагера. Все още чувстваше празнотата, останала в душата му след битката. С изненада откри, че вече не помни подробностите от снощи. Пред очите му изникваха неясни картини на плискаща се кръв под мъждивата светлина на факлата. Видя ездачите да падат от конете си, видя и главата на човека с факлата да отлита далеч в мъглата.

— Говори ли ти се за това? — чу се гласът на Белгарат зад него.

— Не особено, дядо. Не мисля, че би одобрил това, което направих, затова нека да не продължаваме. Няма начин да те накарам да разбереш.

— Аз те разбирам, Гарион. Просто не смятам, че по този начин си постигнал нещо. Ти уби… колко?

— Осем.

— Толкова много! Добре, уби осем малореанци. И какво доказа по този начин?

— Не го направих, за да доказвам нещо, дядо. Просто исках да съм сигурен, че те никога повече няма да го правят. Дори не съм сигурен, че точно те са онези, които са убили мургските фермери. Чух, че са направили нещо подобно някъде, и исках да ги спра.

— Наистина. Спря ги. Как те кара да се чувстваш това сега? По-добре ли?

— Не. Всъщност не. Не ги убих, защото бях ядосан. Просто почувствах, че трябва да го направя, и го направих. И след като вече така и така нищо не може да бъде променено, бих предпочел да забравим за случилото се.

— Добре тогава. Стига да помниш това, мисля, че не си се увредил сериозно — рече Белгарат, след като го изгледа дълго и изпитателно. — Да се връщаме при огъня.

Гарион спа лошо тази нощ. Се’Недра също непрекъснато се въртеше и говореше насън.

На сутринта Белгарат стана и се огледа наоколо с горчива гримаса.

— Това е налудничаво! — избухна той. — Къде е слънцето?

— Зад мъглата и облаците, татко — отговори Поулгара, докато спокойно решеше дългата си черна коса.

— Знам, Поул, но искам да го видя поне за момент, за да определя посоката. Ако не успея, може да се окаже, че се въртим в кръг.

Тот, който беше зает с огъня, стана и отиде пред възрастния човек. Лицето му както винаги в подобни случаи беше изразително. Той посочи с ръка в една посока, която се отклоняваше от маршрута, който бяха следвали.

— Сигурен ли си? — рече Белгарат и се намръщи.

Тот кимна.

— Друг път минавал ли си оттук?

Немият великан отново кимна и пак посочи.

— И ако продължим в тази посока, ще излезем на южния бряг при остров Веркат?

Тот кимна за трети път и се върна при огъня си.

— Кайрадис каза, че той ще дойде с нас, за да ни помага в търсенето, дядо — припомни му Гарион.

— Добре. След като знае пътя, ще го оставим да ни води. И без това вече ми писна да налучквам.

 

 

Вече бяха изминали поне две левги в мъгливото утро. Тот уверено водеше групата. Изведнъж Поулгара рязко дръпна юздите на коня си и изкрещя:

— Внимавайте!

От мъглата изхвърча стрела и просвистя право към техния водач. Огромният Тот успя да я отбие с тоягата си. В същия миг група дрипави мъже изскочиха от гората — размахваха какви ли не оръжия. Повечето бяха мурги, а останалите — някаква междурасова кръстоска.

Без капка колебание Силк скочи от седлото и измъкна камите си. Докато бандата негодници се приближаваше, дребосъкът вече бе излязъл пред другарите си, за да ги посрещне. Гарион още не беше успял да слезе от коня си, когато Тот вече бе тръгнал с тежката си тояга към нападателите. Дурник държеше брадвата с две ръце и описваше с нея кръгове над главата си. Кралят на Рива измъкна меча на Желязната хватка и размаха пламтящото му острие. Един от разбойниците скочи във въздуха в жалък опит да направи движението, така характерно за Силк, но резултатът от това бе плачевен за него: вместо да удари Гарион с пети в лицето или гърдите, гимнастикът срещна пламтящото острие и се наниза на него.

В същия момент Силк прониза другиго и докато се завърташе, за да освободи оръжието си, сряза още един през челото.

Тот и Дурник успяха да заклещят няколко от нападателите помежду си и методично започнаха да ги избиват.

— Гарион!

Той се обърна и видя как един брадат здравеняк дърпа от седлото Се’Недра с едната си ръка, докато с другата размахва нож. В следващия момент и двете ръце на разбойника бяха заети със здравия копринен шнур, който някой бе хвърлил през главата му изотзад. Със завидно спокойствие златокосата Велвет бе опряла коляно в гърба му и стягаше все по-силно и по-силно. Се’Недра гледаше с ужас как нейният кандидат-убиец се души пред очите й. Гарион се обърна и започна да кълца редиците на вече пообезверените разбойници. Въздухът се изпълни с викове, крясъци и парчета плат и човешка плът. След миг нападателите вече бягаха.

— Страхливци! — изкрещя някакъв човек в черни дрехи подир бягащите злодеи. Той държеше лък и го насочи право към Гарион. След секунда обаче вече падаше напред като пречупен в кръста и заби стрелата си в земята. Една от камите на Силк се бе забила в корема му до дръжката.

— Има ли някой ранен? — извика Гарион.

— Има. От техните хора — засмя се Силк доволно, докато гледаше последиците от битката.

— Моля те, спри! — извика Се’Недра на Велвет с измъчен глас.

— Какво? — рече разсеяно русокосата девойка, която още стискаше примката около врата на вече издъхналия нападател. — О! Съжалявам! — извини се тя. — Отклоних си вниманието.

Тя отпусна шнура и трупът се срина в краката й.

— Чудесно свършена работа! — поздрави я Силк.

— Става с тренировки — рече тя, докато внимателно навиваше връвта.

— И не ти ли призлява?

— Е, чак пък толкова. Нали е част от онова, на което ни учат.

Той, изглежда, имаше готова реплика, но отговорът и го смути и той замълча.

— Да? — попита тя.

— Няма нищо.