Дейвид Едингс
Кралят на мургите (12)

11.

Сади слезе от седлото, отиде до обкованата с пирони врата и хлопна с ръждясалото желязно клепало.

— Кой идва в замъка на Торак? — чу се приглушен глас отвътре.

— Нося съобщение от Джахарб, главния старейшина на Каша, предназначено за ушите на Агачак, йерарха на Рак Урга.

Вратата се отвори със скърцане и един закачулен гролим, с лице, цялото в белези, внимателно ги огледа.

— Ти не си дагаш — каза той обвиняващо на Сади.

— Не съм. Но между Джахарб и Агачак има една договореност и аз съм част от нея.

— Не съм чул за такова нещо.

Сади огледа внимателно неукрасената качулка на робата на гролима, недвусмислено доказателство за ниския му ранг.

— Извини ме, служителю на Торак — студено каза той, — но дали твоят началник има навика да споделя всичко със своя портиер?

Лицето на гролима потъмня и той се вгледа в евнуха.

— Покрий главата си, нийсанецо — каза той след доста дълга пауза. — Тук е свещено място.

— Разбира се. — Сади дръпна качулката на зелената си роба върху обръснатата си глава. — Ще извикаш ли някого да наглежда конете ни?

— Ще се погрижат за тях. Тези слуги ли са ти? — Гролимът погледна над раменете на Сади към останалите.

— Да, благородни жрецо.

— Да дойдат с теб. Ще ви заведа всички при Чабат.

— Извини ме, жрецо на бога Дракон, но моето съобщение е за Агачак.

— Никой не се вижда с Агачак преди да се срещне с Чабат. Вземи слугите си и ме последвай.

Всички слязоха от конете и влязоха през мрачните врати в един осветен от факли коридор. Ужасяващата миризма на горяща плът стана още по-силна. Гарион бе обзет от ужас; замъкът беше просмукан от древното зло, десетки жреци с безизразни лица ги гледаха с подозрение и неприкрита злоба.

Изведнъж проехтя агонизиращ писък, последван от силен металически звук. Гарион потрепера — много добре разбираше какво значат тези звуци.

— Древният обред на жертвоприношение още ли се прилага? — попита Сади гролима малко изненадано. — Мислех, че тази практика вече не е необходима — всичко се преосмисля с времето.

— Нищо не може да ни накара да променим свещения си обред, нийсанецо — студено отговори гролимът. — Всеки час даваме по едно човешко сърце на бог Торак.

— Но Торак вече не е…

Гролимът спря и гневно го изгледа.

— Никога не казвай тези думи отново! — изплющя гласът му. — Това не е мястото, където един чужденец може да богохулства. И духът на Торак продължава да живее и той ще се прероди, за да властва над света. Той самият ще вдигне ножа, когато врагът му Белгарион от Рива легне скимтящ на олтара.

— Доста ободряваща мисъл — измърмори Силк на Белгарат. — Ще трябва да я обсъдим.

— Затваряй си устата, Силк! — изръмжа Белгарат.

Стаята, в която ги въведе гролимът, беше голяма и слабо осветена от няколко газени лампи. По стените висяха черни драперии, а въздухът беше наситен с миризма на тамян. Слаба закачулена фигура седеше зад една голяма маса и четеше голяма черна книга. Гарион усети силата, която се излъчваше от тази фигура. Той погледна крадешком към Поулгара и тя кимна мрачно.

— Прости, Чабат — каза гролимът с треперещ глас и коленичи пред масата, — но този човек каза, че носи съобщение от Джахарб.

Фигурата до масата вдигна глава и Гарион се стресна. Това беше жена. Лицето й беше жестоко обезобразено. На всяка от бледите й бузи имаше по един дълбок червен белег, започващ от слепоочията й и изобразяващ нещо като пламъци. Очите й бяха тъмни и свити, устата й беше стисната и изразяваше презрение. Черната й качулка беше обшита с тъмновиолетова лента.

— Е? — каза тя с дрезгав, почти стържещ глас. — Откога дагашите поверяват съобщенията си на чужденци?

— Аз… аз не попитах, почитаема Чабат — с колеблив глас каза гролимът. — Той каза, че го бил пратил Джахарб.

— И ти реши да не го разпитваш повече? — Дрезгавият й глас премина в зъл шепот, очите й пронизваха треперещия жрец. После втренченият й поглед бавно се прехвърли на Сади. — Кой си ти?

— Аз съм Уса от Стис Тор, почитаема — отговори той. — Джахарб ми заръча да се представя на йерарха и да му предам съобщение.

— И какво е съобщението?

— Извинете ме, почитаема, но ми беше казано, че то е само за ушите на Агачак.

— Аз съм ушите на Агачак — каза тя със застрашително тих глас. — Нищо не стига до ушите му преди аз да съм го чула. — Тонът й накара Гарион изведнъж да осъзнае, че въпреки че по някакъв начин тази жестоко обезобразена жена е достигнала високо положение в замъка, тя все още не е сигурна в силата си. Тя носеше несигурността си като отворена рана и най-малкото съмнение я караше злобно да мрази този, който го изпитваше. Надяваше се и Сади да разбере колко изключително опасна е тя.

— А, разбирам — мазно каза Сади. — Не бях съвсем наясно със ситуацията тук. Беше ми казано, че Джахарб, Агачак и крал Ургит имат причина да искат някой си Кабах да бъде безопасно закаран до Рак Хага. Аз съм този, който трябва да го откара там.

Очите й се свиха подозрително и тя каза обвиняващо:

— Това със сигурност не е цялото съобщение.

— Това е всичко, почитаема. Предполагам, че Агачак знае значението му.

— Джахарб нищо друго ли не каза?

— Само че този Кабах е тук, в замъка, под протекцията на Агачак.

— Невъзможно! — изсъска тя. — Щях да знам, ако е тук. Агачак не крие нищо от мен.

Сади разпери ръце.

— Мога само да повторя това, което ми каза Джахарб, почитаема.

Очите й изведнъж се изпълниха със съмнение.

— Ако ме лъжеш, Уса, или се опитваш да скриеш нещо от мен, ще ти изтръгна сърцето.

— Това е цялото съобщение, почитаема. Може ли сега да го предам на вашия йерарх?

— Йерархът е в Дроджимския дворец при краля. Няма да се върне преди полунощ.

— Тогава има ли къде аз и моите слуги да изчакаме неговото завръщане?

— Не съм свършила още с теб, Уса от Стис Тор. Какво ще прави този Кабах в Рак Хага?

— Джахарб не ми каза нищо за това.

— Мисля, че ме лъжеш, Уса — каза тя и пръстите й нервно затропаха по масата.

— Нямам причина да ви лъжа, почитаема Чабат — запротестира той.

— Агачак щеше да ми каже за това. Той не крие нищо от мен, нищо.

— Може би е пропуснал, а може би не е нещо важно.

Тя огледа внимателно всички. Очите й бяха скрити под тъмните вежди. После се обърна със студен поглед към все още треперещия гролим.

— Кажи ми — каза тя с глас, съвсем малко по-висок от шепот — Как така си разрешил на този да носи меч в мое присъствие? — И посочи Гарион.

Лицето на жреца се скова.

— Прости ми, Чабат — колебливо каза той. — Не съм забелязал.

— Не си забелязал такова голямо оръжие!? Как ще обясниш това?

Гролимът се разтрепери още повече.

— Може би мечът е невидим? Или може би моята сигурност не те интересува? — Обезобразеното й лице стана още по-жестоко. — Или се решил да доведеш злото, надявайки се този чужденец да ме убие?

Лицето на гролима стана пепеляво.

— Мисля да обърна внимание на Агачак, когато се върне. Той без съмнение ще иска да поговори с теб за този невидим меч.

Вратата на стаята се отвори и влезе един мършав гролим със зелена линия на качулката. Черната му коса беше мръсна и висеше на сплъстени кичури върху раменете му.

— Време е, Чабат — каза бавно той.

Присвитите очи на Чабат се смекчиха.

— Благодаря, Сорчак — каза тя и примижа кокетно, изправи се, издърпа едно чекмедже на масата и извади черна кожена кутия. Отвори я и с любов извади от нея дълъг блестящ нож. После погледна студено гролима, когото току-що бе нахокала, и продължи: — Отивам в Светата стая да извърша церемонията по жертвоприношението. — Ако само една дума за това, което стана тук, се изплъзне от устата ти, ще умреш при следващия звук на камбаната. Сега заведи този търговец и слугите му в някоя стая, където да изчакат завръщането на Йерарха.

След това се обърна към дългокосия Сорчак и очите й изведнъж блеснаха.

— Ще ме придружиш ли до Светата стая, за да бъдеш свидетел на изпълнението на церемонията?

— Ще бъде чест за мен, Чабат — отговори той с раболепен поклон, но когато тя се обърна с гръб към него, устните му се свиха с презрение.

— Ще ви оставя в ръцете на този непрокопсаник — каза тя на Сади, когато мина покрай него. — Не сме свършили още разговора си с теб, но трябва да се подготвя за жертвоприношението.

После двамата със Сорчак излязоха от стаята.

Когато вратата се затвори, жрецът с обезобразеното лице се изплю на пода.

— Не знаех, че жена може да се издигне чак до Виолетово — каза Сади.

— Тя е любимка на Агачак — измърмори с неприязън гролимът. — Способността й за магьосничество е доста малка, така че тя се издигна с негова помощ. Йерархът има подчертано предпочитание към грозните неща. Това е единственото, което я пази още да не са й прерязали гърлото.

— Политика — въздъхна Сади. — Навсякъде е еднаква. Тя обаче, изглежда, доста ревностно изпълнява религиозните си задължения.

— Желанието й да изпълнява церемонията по жертвоприношението няма нищо общо с религиозността. Тя обича кръвта. Аз самият съм я виждал да пие кръвта, изтичаща от жертвите на олтара, и да маже лицето и ръцете си с нея. — Жрецът се огледа да не би да го е чул някой друг. — Един ден обаче Агачак ще разбере, че тя практикува вещерство в замъка на Торак и че двамата със Сорчак празнуват Черна неделя с жертвите, докато всички останали в замъка спят. И когато нашият йерарх разкрие нейните извращения, тя самата ще легне скимтяща на олтара и всеки гролим от замъка ще забие ножа си в нея. — Той се изправи. — Елате с мен.

Помещението, в което ги заведе, бе задимена стая с малки ниши в стените. Във всяка ниша имаше тясно легло и на забити куки в стените висяха черни роби на гролими. Когато жрецът си тръгна, Силк огледа централната част, осветена от една-единствена лампа, и изсумтя:

— Трудно може да се нарече луксозно.

— Можем да се оплачем, ако искаш — предложи Велвет.

— Какво й е на лицето? — попита Се’Недра ужасено. — Отвратителна е.

— Това е обичай в някои от замъците в Хага — отговори Поулгара. — Жреците с малки заложби обезобразяват лицата си по този начин, за да докажат привързаността си към Торак.

— Но тя би била красива. Защо се е обезобразила по този начин?

— Понякога хората правят странни неща, обхванати от религиозна истерия.

— Как този гролим пропусна да види меча на Гарион? — попита Силк.

— Кълбото прави това, за да остане незабелязано — отговори Белгарат.

— Ти ли му казваш да го прави?

— Не. Понякога му идват собствени идеи.

— Е, нещата се развиват добре, не мислите ли? — каза Сади и потърка ръце. — Казах ви, че ще съм ви необходим.

— Много си ни полезен — иронично отговори Силк. — До този момент ни въведе в средата на битка, след това директно в бърлогата на дагашите, а сега в самия център на гролимската сила в Ктхол Мургос. Какво си планирал за нас още — ако приемем разбира се, че дамата с интересното лице не ни заколи до сутринта.

— Ще вземем кораб, Келдар — увери го Сади. — Даже Чабат няма да посмее да не изпълни волята на Агачак, колкото и да бъде наранена гордостта й. А корабът ще ни спести месеци.

— Има още нещо, което трябва да свършим с Гарион — каза Белгарат. — Дурник, погледни в коридора и виж дали не са поставили хора да ни пазят.

— Къде ще ходите? — попита Силк.

— Трябва да намеря библиотеката. Искам да разбера дали Джахарб беше прав, че ще я намеря тук.

— Не е ли по-добре да почакате до довечера, когато всички си легнат?

Старият вълшебник поклати глава.

— Може да ни отнеме повече време да открием това, което ни трябва. Агачак ще бъде в замъка до полунощ и сега е най-удобното време да поразровим библиотеката му. — Той се усмихна на дребния драснианец и добави: — Освен това, въпреки че може да не си съгласен, но понякога човек може да се движи по-незабелязано през деня, отколкото да се прокрадва покрай ъглите след полунощ.

— Това е абсолютно неестествено, Белгарат.

— Коридорът е чист — докладва Дурник от вратата.

— Добре. — Белгарат взе две гролимски роби и подаде едната на Гарион. Докато двамата събличаха зелените роби и обличаха черните, Дурник пазеше на вратата.

— Все още е чисто — каза той, — но по-добре побързайте. Чувам стъпки.

Старият вълшебник кимна, дръпна качулката над очите си и каза на Гарион:

— Да вървим.

По коридорите срещнаха само няколко гролима. Те вървяха със странна полюшваща се походка, с ръце, скрити в ръкавите на робите и с наведени глави, покрити от качулките, и Гарион се досети, че неразбираемо защо, но е важно да се върви така, и им подражаваше, докато следваше дядо си по полутъмния коридор.

Белгарат вървеше с престорена сигурност, сякаш знаеше точно къде отиват. Стигнаха един по-широк коридор и видяха в дъното му отворена врата, зад която трепкаше светлина.

— Не тук — прошепна старият вълшебник на Гарион.

— Какво е това?

— Свещената стая. Тук е олтарът. — Той бързо го поведе към един страничен коридор.

— Това може да ни отнеме часове, дядо — каза Гарион тихо.

Белгарат поклати глава и каза:

— Архитектурата на гролимите е доста предвидима. Намираме се където трябва. Ти провери вратите от тази страна, а аз — от другата.

Тръгнаха по коридора, като внимателно отваряха всяка врата.

— Гарион — прошепна старият вълшебник. — Тук е.

Стаята, в която влязоха, беше доста голяма и миришеше на стари пергаменти и мухлясали кожени подвързии. Цялата беше в рафтове. Уединени маси с по две пейки стояха в ниши покрай стените.

— Вземи коя да е книга — каза Белгарат, — седни на онази маса там и се преструвай, че четеш. Дръж качулката на главата си и наблюдавай вратата. Аз ще огледам наоколо. Ако някой влезе, закашляй се.

Гарион кимна, взе една дебела книга, седна и се престори, че чете. Изведнъж пак се чу познатият вече писък — дълъг, отчаян вик на агония, последван от метален звън, идващ откъм Свещената стая, където гролимите извършваха невъобразимия си ритуал. В съзнанието на Гарион се появи невикан образът на обезобразената Чабат, с радост убиваща поредната жертва, и той стисна зъби, за да не скочи да спре това.

В същия миг Белгарат леко му подсвирна и после прошепна:

— Намерих я. Продължавай да наблюдаваш вратата.

Гарион нервно потръпна. Нервите му не издържаха да чака, да слуша и гледа дали някой няма да отвори вратата. Какво трябваше да направи, ако влезеше някой в черно расо? Дали да каже нещо, или да остане наведен над книгата? Какви бяха обичаите тук? Той обмисли десетина варианта, но когато вратата се отвори, направи това, което не беше обмислял — застина. А после приклекна зад високите тъмни рафтове.

— Дали е безопасно да се говори тук? — чу се глас.

Втори глас измърмори:

— Никой вече не идва тук. Какво искаше да ми кажеш?

— Не изтърпя ли вече достатъчно от нея? И няма ли да направиш нещо?

— Говори тихо, глупако! Ако някой чуе виковете ти и й каже, сърцето ти ще стане на въглен при следващия звън на камбаната.

— Отвращавам се от тази белязана вещица! — изсъска първият гролим.

— С всички е така, но животът ни зависи от това тя да не научи. Докато е любимка на Агачак, властта й е абсолютна.

— Няма да му е любимка, ако научи, че се занимава с магия тук, в замъка.

— И как ще научи? Ти ли ще му кажеш? Тя ще го отрече и тогава Агачак ще остави на нея да избере какво да прави с теб.

Последва продължителна, изпълнена със страх тишина.

— Освен това — продължи първият гролим — не мисля, че Агачак ще се заинтересува от такива жалки забавления. Единственото, което го интересува, е как да намери Ктраг Сардиус. Той и останалите йерарси мислят само за това как да го открият. Ако тя иска да вика демони в полунощ със Сорчак, това си е нейна работа, а не наша.

— Това е отвратително. — Гласът на първия гролим бе изпълнен ярост. — Тя осквернява нашия замък.

— Не ща да слушам такива думи. Искам сърцето ми да си остане в гърдите ми.

— Добре. — Гласът на първия жрец стана лукав. — Може би е така, както казваш. И двамата сме Зелени и нашето израстване във Виолетови ще бъде по-истинско от нейното. Ако успеем да я пипнем, когато е сама, ти просто само я хвани със силата си, а аз ще пронижа сърцето й с ножа си. Тогава тя ще застане пред Торак и ще чуе присъдата му за това, че е престъпила заповедите му да не се използва магия.

— Изобщо не ща да те слушам!

Чуха се бързи стъпки и вратата пак се хлопна.

— Глупак — измърмори първият жрец и също излезе.

— Дядо! — подвикна Гарион. — Къде си?

— Тук съм. Те излязоха ли?

— Излязоха.

— Интересен разговор, нали?

Гарион отиде при дядо си в дъното на библиотеката.

— Мислиш ли, че Чабат наистина се опитва да извика демоните?

— Някои от гролимите мислят така. Ако е така, тя върви по доста несигурна почва. Торак изцяло забрани магията. Любимка или не, Агачак ще трябва да я осъди за това, ако разбере.

— Намери ли нещо? — Гарион погледна книгата, която лежеше на масата пред дядо му.

— Мисля, че това може да ни помогне. Слушай: „Пътеката, която беше загубена, ще се намери отново на Южния остров.“

— Веркат?

— Би трябвало да е той. Веркат е единственият остров в южен Ктхол Мургос. Това потвърждава нещата, които ни каза Сади, а аз обичам потвържденията.

— Но това означава, че все още сме след Зандрамас. Не намери ли нещо, което да ни каже кога ще сме по-напред от нея?

— Не още — призна Белгарат, обърна страницата и изведнъж възкликна: — Ха!

— Какво има?

— Слушай. — Старият вълшебник вдигна книгата така, че светлината от лампата да освети страницата, и зачете: — „В дните, които ще последват възкачването на Тъмния бог на небесата, кралят на Изтока и кралят на Юга ще водят война и това ще бъде знак, че денят на срещата е скоро. Там ще бъде избраната жертва и кралят на Ангарак. И тогава, в присъствието на Ктраг Сардиус и след жертвоприношението, кралят на Ангарак ще се възвиси над всички останали. И знайте, че в момента на жертвоприношението Тъмният бог ще се възроди и ще триумфира над Детето на Светлината.“

Гарион се вгледа в него. Кръвта му се смрази.

— Жертвоприношение? — извика той. — Това ли смята да направи Зандрамас с моя син?

— Така изглежда — измърмори Белгарат. — Това обяснява много неща, но не ми е много ясно защо кралят на Ангарак трябва да присъства на срещата. Кайрадис не каза нищо за това.

— Това е книга на гролимите, дядо — отбеляза Гарион. — Може би не е вярна.

— Това е възможно, наистина, но не обяснява защо Зандрамас се движи толкова потайно. Ако Урвон знае това, което знае Агачак, двамата ще направят всичко възможно да отнемат детето ти от нея. Който от двамата открие Сардион с Геран ще добие абсолютен контрол над гролимската църква.

— Но защо моят син? — попита Гарион. — Защо той е избраният за жертвоприношение?

— Не съм сигурен, Гарион. Още не съм намерил обяснение за това.

— Мисля, че е по-добре да не казваме на Се’Недра — каза Гарион. — Има достатъчно проблеми и без това.

Вратата отново се отвори и Гарион се извъртя с ръка на меча си.

— Белгарат? Тук ли сте? — Беше гласът на Силк.

— Тук отзад — отговори Белгарат. — Говори по-тихо.

— Имаме проблем — каза дребният мъж, когато отиде при тях в задната част на библиотеката. — Ерионд изчезна.

— Какво? — извика Гарион.

— Измъкнал се е някъде.

Белгарат удари с юмрук по масата и изруга.

— Какво му става на това момче?

Силк махна качулката на гролимската роба, която носеше.

— Поулгара искаше да тръгне да го търси, но аз и Дурник я спряхме.

— Ще трябва да го намерим — каза старият вълшебник и се изправи. — Поул ще почака. По-добре да се разделим — така ще можем да огледаме повече места. — Той ги поведе към вратата на библиотеката, погледна бързо навън и след това излезе в коридора. — Не прави нищо необичайно — тихо предупреди той Гарион. — Тук е пълно с гролими, а те са доста талантливи и ще те усетят веднага.

Гарион кимна.

— И от време на време проверявайте и другите. Няма да свършим кой знае какво, ако открием Ерионд, а след това трябва да търсим и тях. Да вървим. — Той бързо тръгна по слабо осветения коридор.

— Как е успял да се измъкне на леля Поул? — тихо попита Гарион Силк, докато двамата се връщаха по обратния път.

— Се’Недра имаше истеричен пристъп — отговори той. — Жертвоприношението я разтревожи. Поулгара я заведе в една от килиите и се опита да я успокои. Сигурно тогава се е измъкнал.

— Тя добре ли е? — попита Гарион разтревожено.

— Мисля, че да. Поулгара й даде нещо, за да заспи. — Силк внимателно погледна зад ъгъла. — Ще тръгна оттук. Внимавай.

Като внимаваше да остане в сянка, Гарион мина в другия коридор. Държеше ръцете си на гърдите и главата наведена, имитирайки гролимите. Какво беше намислил Ерионд? Абсолютно безотговорното му момчешко поведение го накара да удари с ярост стената. После сепнато се озърна и тръгна по коридора, като се опитваше да не прави нещо подозрително и внимателно оглеждаше всяка врата по пътя си.

— Кой е? — натъртено попита дрезгав глас от една тъмна стая, която току-що беше отворил.

— Извинявай, братко — измърмори Гарион, опитвайки се да имитира говора на ангараките. — Сбърках вратата. — Той затвори и тръгна по коридора толкова бързо, колкото смееше.

Вратата зад него обаче се отвори широко и един полуоблечен гролим излезе и викна гневно:

— Ей, ти! Спри!

Гарион не се обърна, а зави в централния коридор на замъка.

— Върни се! — викна гролимът и Гарион чу босите му крака да тупкат след него по каменния под. Гарион изруга и реши да рискува. Отвори първата врата, която видя, и влезе вътре. Стаята бе празна. Той затвори вратата и се ослуша.

— Какво е станало? — чу се глас в коридора отвън.

— Някой се опита да влезе в килията ми. — Гарион разпозна гласа на гролима, когото беше обезпокоил.

Последва лукаво кикотене.

— Може би е трябвало да почакаш, за да видиш какво иска дамата.

— Беше мъж.

Настана тишина.

— Е — каза първият глас. — Ами…

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, съвсем нищо. По-добре иди се облечи. Ако Чабат те хване в коридора по долни гащи, може да й дойдат някои интересни идеи.

— Ще намеря този нахалник. Тук става нещо странно. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се.

От далечния край на коридора се чу бавно, протяжно псалмопеене и шум от тътрещи се крака.

— Бързо — каза единият глас отвън. — Насам, в този коридор. Ако ни видят, ще настоят да ги придружим.

Гарион чу тропота на краката им — отдалечаваха се. Той внимателно открехна вратата и погледна навън. Една редица гролими с качулки на главите и с ръце, скръстени отпред, се движеха с церемониална стъпка към центъра на замъка. Той изчака в тъмната стая да отминат и изведнъж, след един странен импулс, който понякога го караше да върши неща, без да мисли, излезе в коридора и се присъедини в края на редицата.

Стигнаха до едно широко място, където мирисът на изгоряло месо ставаше все по-силен, тъй като групата приближаваше Светата стая. После, запявайки по-силно, те влязоха през една сводеста врата в самата Светая светих.

Таванът не се виждаше от кълбетата дим. На стената срещу вратата висеше лъскава желязна маска — точно копие на лицето на бог Торак. Под маската имаше черен олтар и на него — горящ мангал, чакащ следващото треперещо сърце да бъде предложено на отдавна умрелия бог.

Целият треперещ, Гарион се скри зад една колона до вратата. Той знаеше значението на това ужасно място. Но Торак беше мъртъв. Той самият беше усетил последните удари на сърцето на този бог, когато бе забил блестящия си меч в гърдите му. А това мръсно място пак бе пълно с кръв — дан, която се плащаше на осакатения бог, който беше умрял, оплаквайки горко съдбата си на безчувствените звезди. Бавно изгаряща го ярост обхващаше гърдите му, горчилка пълнеше устата му. Искаше да разбие маската и олтара и да разруши това отвратително място.

„Не за това си тук, Белгарион“ — обади се гласът в ума му.

Бавно, сякаш страхувайки се, че може да унищожи целия град, Гарион потисна желанието си. Щеше да има достатъчно време да свърши веднъж завинаги с този ужас. Но първо трябваше да намери Ерионд. Той внимателно вдигна глава и се огледа. Един жрец с виолетова лента на качулката тъкмо влизаше откъм далечния край на Свещената стая. Носеше тъмночервена възглавница, на която лежеше дълъг нож. Той погледна към маската на умрелия бог и с благоговение вдигна възглавницата и ножа към нея.

— Държа оръдието на твоята воля, божествени драконе на Ангарак — изговори той в транс. — Предназначено е за сърцето, което ще ти бъде предложено.

Четирима гролими довлякоха един гол пищящ роб в Светата стая, без да обръщат внимание на безпомощната му борба и паническите му молби за милост. Без да се замисля, Гарион докосна дръжката на меча над рамото си.

„Спри!“ — изкомандва гласът.

„Не! Няма да позволя това да се случи!“

„Нищо няма да се случи! Пусни меча!“

— В никакъв случай! — високо каза Гарион и измъкна оръжието. И изведнъж сякаш се вкамени — не можеше да помръдне дори миглите си.

„Пусни ме“ — помоли той.

„Не! Ти си тук, за да гледаш този път. Стой и гледай.“

И изведнъж Гарион видя Ерионд — светлите му къдрици блестяха в мрачната тъмнина. Младежът току-що бе влязъл през вратата, през която бяха довлекли роба. Лицето му изразяваше абсолютна решителност.

— Съжалявам — каза твърдо той, — но не можете повече да правите това.

— Хванете този осквернител! — извика жрецът при олтара. — Неговото сърце ще цвърчи в пламъците!

Десетина гролими скочиха, но изведнъж замръзнаха, хванати от същата сила, която беше блокирала мускулите на Гарион.

— Това не може да продължава — каза Ерионд. — Знам колко много значи то за вас, но просто не може да продължава. Един ден, надявам се, че ще е скоро, вие всички ще разберете.

А после пламтящият огън в мангала пред олтара изведнъж хвърли пламъци и искри чак до тавана. В задушаващо горещата стая изведнъж захладня, сякаш бе задухал пречистващ вятър. След това пламъкът се стопи и угасна, а нажеженият до бяло мангал омекна и започна да се разпада под собствената се тежест.

Ужасеният жрец изпусна ножа, хвърли се към мангала и без да се замисля, протегна ръце, сякаш можеше да задържи разтопения метал, но изпищя от болка и се дръпна.

Ерионд гледаше умиращите пламъци със задоволство. След това се обърна към зашеметените гролими, които все още държаха голия роб, и каза:

— Пуснете този човек.

Те се взираха невярващо в него.

— Вие също може да си вървите — каза спокойно Ерионд. — Не можете да извършвате жертвоприношения без пламъците, а пламъците няма повече да горят. Каквото и да правите, няма да успеете да ги запалите.

„Свърши се“ — каза гласът в ума на Гарион.

Жрецът с изгорените ръце посочи Ерионд и изкрещя:

— Хванете го! Хванете го и го заведете при Чабат.