Дейвид Едингс
Кралят на мургите (21)

20.

Склонът, който водеше към върха на крайбрежната скала, беше покрит с висока трева, натежала и приведена от дъжда. Когато тръгнаха от плажа, Гарион се обърна назад. Моряците бяха нападнали останките с надеждата да намерят в тях нещо полезно. Спираха се само от време на време, за да отправят по някой изпълнен със страх поглед към провлака.

На върха стихията бушуваше с пълна сила. Белгарат спря, засенчи очите си с длан и се вгледа в подгизналата и обрулена от вятъра тревиста равнина, която се простираше пред тях.

— Това е напълно невъзможно, татко — каза Поулгара, като се загърна в мокрото си наметало. — Ще трябва да се подслоним някъде и да изчакаме.

— Ще ни бъде трудно — каза той като изгледа обширната степ.

— Ургит — попита възрастният мъж, — има ли села или някакви други селища наоколо?

— Не мисля — отговори той и избърса лицето си от водата. — На картата няма нищо отбелязано за тази част от Ктака освен някакъв път към вътрешността. Най-много да се натъкнем на някоя самотна ферма, но се съмнявам. По тези места почвеният слой е прекалено тънък, за да бъде използван за земеделие, а пък зимите са твърде люти за скотовъдство.

— И аз така си мислех — въздъхна старецът.

— Може и да успеем да разпънем палатките, но ще бъдем изложени на бурята, а и няма дърва за огън — каза Дурник.

Ерионд оглеждаше местността със странното чувство за нещо познато.

— Не може ли да се скрием в наблюдателната кула? — каза най-после той.

— Каква кула? — попита го Белгарат и се огледа. — Не виждам нищо.

— Оттук не можеш да я видиш. Тя е полуразрушена, но мазето й все още става.

— Не ми е известно подобно нещо по тези места — рече Ургит.

— Тя е изоставена доста отдавна.

— Ерионд, можеш ли да ни заведеш до нея? — попита Поулгара.

— Разбира се, не е много далече — отвърна младежът и насочи коня си към най-високата точка на брега.

Всички се заизкачваха нагоре по хълма и скоро видяха купчина каменни блокове сред тревата далеч пред тях. Трудно беше да се каже със сигурност оттук, но като че ли някои от тях носеха белези от каменарско длето. Стихията се развихри още повече. Вятърът свистеше, а тревата бичуваше краката на конете.

— Сигурен ли си, Ерионд? — подвикна Поулгара, за да заглуши вятъра.

— Да. Влиза се от другата страна — отвърна той уверено. — Добре ще бъде обаче да слезем и да водим конете, защото пътеката минава до ръба на скалите.

И ги поведе по ниския перваз.

Гарион не се сдържа и погледна надолу.

Оттук се виждаха останките от корабокрушението. Широка ивица следи от стъпки водеше към вътрешността и се губеше някъде в дъжда.

— Тук е — рече Ерионд и миг след това изчезна някъде в тревата заедно с коня си.

Всички го последваха с любопитство през ниския сводест вход, който очевидно бе човешко дело, но бе така обрасъл, че бе почти невидим. С чувство на благодарност Гарион поведе коня си в спокойната, миришеща на застояло тъма на това убежище.

— Някой сети ли се да вземе факли? — попита Сади.

— Те бяха при храната — извини се Дурник. — Я да видим какво мога да направя по въпроса.

Гарион почувства лек тласък и усети някакъв повишаващ височината си звук. Мътно петно светлина се появи на дланта на Дурник. Постепенно силата му се увеличи и те вече можеха да разгледат вътрешността на подземието. Типично за повечето строежи от античността, това мазе също имаше сводест нисък таван, който се крепеше на каменни арки, а стените бяха укрепени с масивни колони. Този тип конструкция беше познат на Гарион — беше виждал нещо подобно в древния замъкна крал Анхег във Вал Алорн, в руините на Воу Вейкюн, както и в основите на Цитаделата в Рива. Дори и гробницата на едноокия бог в Ктхол Мишрак имаше подобни архитектурни решения.

Силк гледаше Ерионд с очакване.

— Сигурен съм, че ще ни обясниш как така знаеш за това място.

— Живяхме тук със Зедар, докато той чакаше да порасна достатъчно, за да откраднем Кълбото.

— Колко прозаично! — въздъхна разочаровано Силк.

— Съжалявам — отвърна Ерионд и поведе конете към едно от страничните помещения. — Ако искаш, мога да ти измисля някоя по-пикантна история.

— Зарежи! — каза дребничкият мъж.

Ургит стоеше пред една от колоните и я оглеждаше внимателно.

— Няма начин това нещо да е построено от мурги — отсече той. — Камъните прилепват прекалено плътно един към друг.

— Тази постройка е съществувала далеч преди времето, когато мургите са дошли по тези места — обясни Ерионд.

— Да не би робите да са я построили? — попита Ургит със съмнение. — Те могат да строят само калени колиби.

— Така си мислиш ти. Когато те са строили крепости и градове, мургите са живеели в шатри от козя кожа.

— Нека някой запали огън най-сетне! — помоли Се’Недра с тракащи от студ зъби. — Направо замръзвам.

Гарион я погледна внимателно и видя, че устните й са посинели.

— Дървата са тук — рече Ерионд и миг след като се скри зад една от колоните, се появи отново с наръч избелели пръчки.

— Едно време със Зедар събирахме изхвърлените от морето дърва. Както виждам, запасите ни все още не са напълно изчерпани.

Той отиде до огнището в задната стена, остави товара си там и се наведе да провери комина.

— Изглежда добре — рече той със задоволство.

Сега беше ред на Дурник да извади огнивото си и не след дълго в огнището заиграха оранжеви езичета. Всички наклякаха около тях и се занадпреварваха да слагат още дърва в желанието си по-бързо да се стоплят.

— Не се прави така — скара им се Дурник с необичайно твърд глас. — Така само ще го угасите.

Те се отдръпнаха с нежелание, а Дурник бавно и внимателно започна да подклажда огъня. Първо само съчици, после пръчки и най-накрая цепеници. Пламъците непрекъснато нарастваха и все по-бързо поглъщаха сухата дървесина. Светлина изпълни подземието и стана значително по-топло.

— Така — рече Поулгара делово. — Какво ще правим с храната?

— Моряците си тръгнаха, а отливът е достатъчно голям, така че само най-задната част от кърмата е още във вода. Мисля да се върна там с няколко товарни коня и да видя какво може да се спаси — рече Гарион.

Огънят се беше разгорял. Дурник се изправи и се обърна към Ерионд:

— Ще се справиш ли сам тук?

Той кимна и изчезна зад колоната за още дърва. Ковачът се наведе и вдигна наметалото си от земята.

— Тот и аз ще дойдем с теб, Гарион, в случай че онези нехранимайковци решат да се върнат. Ще ни се наложи да побързаме, защото скоро ще се стъмни.

Гарион и другарите му внимателно се отправиха към заседналия кораб.

— Докога мислиш, че ще продължи бурята? — попита Гарион, като почти крещеше.

— Трудно е да се каже. Може да утихне до утре, а може да продължи и няколко дни.

— Точно от този отговор се страхувах.

Влязоха в кораба през отвора, който бяха избили.

— Не мисля, че тук ще намерим кой знае какво. Нашите припаси са загубени, а не смятам, че моряците са държали храна в трюма — каза Дурник.

— Да вземем все пак готварските принадлежности на леля Поул. Мисля, че тя би им се зарадвала — предложи Гарион.

— И аз така смятам. Ще ида да погледна — рече той.

— Така и така сме тука, можем да си съберем нещата от каютите. Аз ще ида да събера каквото мога, а вие с Тот проверете дали моряците не са оставили нещо в кухнята.

Нужен му беше около четвърт час, за да събере нещата, които приятелите му бяха изоставили по каютите при принудителното напускане на кораба. Той ги овърза в парче платно, занесе ги до носа и ги стовари върху мокрия пясък. В този момент от предния люк се показа главата на Дурник.

— Гарион, долу няма почти нищо. Моряците са били доста старателни при напускането си.

— Значи ще ни се наложи да се примирим с каквото е останало.

Той погледна нагоре към небето. Облаците ставаха все по-тъмни и по-тъмни.

— Трябва да побързаме.

Стигнаха върха на хълма по здрач. Бурята продължаваше да вилнее с пълна сила. В момента, в който стигнаха входа на подземието, и последните светлини на деня угаснаха. Вътре обаче бе топло и светло от танцуващите пламъци. Докато тях ги бе нямало, приятелите им ли бяха опънали върви между колоните и сега дрехите и одеялата им се сушаха и от тях се вдигаше пара.

— Имахте ли късмет? — попита Силк, докато Гарион вкарваше коня си.

— Не особено. Моряците са прочистили кухнята доста старателно.

Тот и Дурник въведоха и останалите коне и стовариха на земята мокрите вързопи.

— Намерихме торба фасул и делва с мед — съобщи ковачът. — Има и няколко парчета месо и бекон, но са гранясали. Затова и моряците са ги оставили, но според мен можем да изрежем разваленото и пак да ни остане нещичко годно за ядене.

— Това ли е всичко? — попита Поулгара.

— Страхувам се, че да, Поул. Взехме и една скара и торба въглища, след като явно в тази част на света няма никакви дърва за горене.

Поулгара се намръщи разочаровано.

— Знам, че не е много Поул, но пък е всичко, което успяхме да намерим — оправда се той.

— И с това ще се справя, скъпи — усмихна му се тя.

— Събрах и дрехите, които изоставихме по каютите — рече Гарион, докато разседлаваше коня си — Някои от тях са даже сухи.

— Чудесно. Тогава да облечем нещо сухо и да видя какво мога да направя по въпроса с вечерята.

— Яхния? — рече разочаровано Силк.

— Яхнията ще отнеме много време. Каша, мед и малко бекон ще ни бъдат достатъчни за през нощта — отвърна Поулгара.

Той въздъхна с облекчение.

 

 

На сутринта дъжда и градушката вече ги нямаше, но силният вятър, който брулеше хълма, все още напомняше за вчерашната буря. Гарион стоеше на ръба на скалата пред входа, загърнат в наметалото си, и гледаше вълните, които безспирно стоварваха гнева си върху брега. Откъм югоизток облаците започваха да изтъняват и на мръсносивия фон се открояваха тънки ивици синьо небе. През нощта приливът бе отнесъл кърмата. Множество безформени буци се открояваха под вълните и Гарион се опитваше да не ги гледа — това бяха труповете не нещастните моряци, които бурята бе погълнала.

На хоризонта се появиха кораби с червени платна — идваха към останките от крушението.

Ерионд и Белгарат отдръпнаха платното, което Дурник бе окачил на входа на подземието предната вечер, и се присъединиха към Гарион.

— Не вали, а и вятърът, изглежда, утихва — докладва Гарион. — Има друг проблем обаче.

И посочи приближаващите се кораби.

— Със сигурност ще слязат на брега, щом видят останките. Мисля, че е време да се махаме оттук — изръмжа Белгарат.

— Не се е променило чак толкова — каза Ерионд, който се оглеждаше наоколо със странно изражение. — Едно време играех ей там — продължи той, като посочи обраслата с трева пейка. — Поне в случаите, когато Зедар ми даваше да излизам.

— Той говореше ли с теб, докато бяхте тук? — попита Белгарат.

— Не много често. Обикновено мълчеше. Носеше някакви книги и през повечето време се занимаваше с тях.

— Сигурно си бил самотен — отбеляза Гарион.

— Не беше чак толкова зле. Наблюдавах облаците и птиците по цял ден. Пролетно време птиците правят гнездата си по лицевата страна на стената. Ако протегнех глава от ръба, можех да ги наблюдавам. Много обичах да гледам как малките се учат да летят.

— Имаш ли представа на какво разстояние се намира пътят, който води към вътрешността на полуострова? — попита го Белгарат.

— Обикновено ни отнемаше по един ден, но тогава аз още бях малък и не можех да вървя бързо.

Белгарат кимна и засенчи очи с длан. Корабите продължаваха да се приближават.

— Най-добре да кажем на другите. Не можем да удържим позицията си срещу няколко екипажа малореански моряци.

Бързо събраха мокрите дрехи и оскъдните си припаси и тръгнаха. Гарион забеляза как Ерионд хвърли последен, изпълнен със съжаление поглед към мястото, където бе израсъл.

— Горе-долу знам пътя — каза той. — Потоците сега са пълноводни и ще трябва да внимаваме.

Той се залюля леко на седлото си и продължи:

— Ще избързам напред. Пък и на Кон и без това му се тича — усмихна се той, погали врата на жребеца си и препусна в щур галоп.

— Странно момче — заключи Ургит. — Наистина ли е познавал Зедар?

— И то доста добре — отговори Силк. — И него, и Ктучик. Цял живот е общувал със странни люде, затова в държането му няма нищо необичайно и неразбираемо.

И хвърли лукав поглед към Поулгара.

Късчетата синьо небе бяха нараснали и първите лъчи на сутрешното слънце осветяваха прорязаната от безброй потоци степ. Вятърът беше утихнал още. Групата се движеше в стегнат тръс, като плътно следваше следите, оставени от Ерионд и темпераментния му кон.

Се’Недра, която беше облечена във вълнен клин и една от туниките на Ерионд, се изравни с Гарион.

— Одеждите ви ми се нравят, кралице моя — рече той и се ухили.

— Всичко друго е мокро — оправда се тя сериозно. — Нещата май не вървят особено добре, нали, Гарион? Толкова много разчитахме на този кораб, а сега…

— Не знам — отвърна той. — Успяхме да спестим доста време. По-голямата част от зоната на бойните действия е вече зад гърба ни. Веднъж да стигнем отвъд Рак Ктака и ще си намерим нов кораб. Според мен въобще не сме се забавили.

— Да, ама и не избързахме, нали?

— Трудно е да се каже.

Тя въздъхна и продължи мълчаливо да язди до него.

Стигнаха пътя по пладне и се отправиха на изток. До края на деня изминаха значително разстояние. По нищо не личеше някой да е минавал скоро оттук, но за всеки случай Силк яздеше като авангард. Групичка плачещи върби осигури подслона им за през нощта, както и колове за палатките им. Вечерята се състоеше от боб и бекон — ястие, което Ургит намери за незадоволително.

— Какво ли не бих дал за една телешка пържола — оплакваше се той. — Даже и да е приготвена от калпавите готвачи на Дроджим, пак бих й се насладил от все сърце.

— А не бихте ли предпочели паница вряла трева, ваше величество? — попита го Прала иронично. — А може би една порция препечена върбова кора?

Той я погледна сърдито и сетне се обърна към Гарион:

— Кажи ми, ти и твоите приятели дълго ли мислите да останете в Ктхол Мургос?

— Не много. Защо?

— Жените от Запада, изглежда, са свикнали да се радват на голяма свобода. Също така проявяват и неприятната тенденция да говорят открито. Намирам тяхното влияние върху някои точно определени мургианки за доста обезпокоително.

В същия момент, сякаш осъзнал, че е прекалил, той отправи плахо поглед към Поулгара и побърза да се извини:

— Не целех да ви обидя, милейди. Просто това е мнението на един мургски дърдорко.

— Разбирам — отвърна тя.

Белгарат остави чинията си настрана и погледна Силк:

— Ти язди напред цял ден. Не видя ли някакъв дивеч?

— Появиха се стада от някакви животни, подобни на елени. Бяха се отправили на север, но през цялото време стояха извън обсега на лъка ми — отговори Силк.

— Какво си намислил, старче? — попита го Поулгара.

— Нужно ни е прясно месо — рече той и се изправи. — С мухлясал бекон и варен боб доникъде няма да стигнем.

Той погледна замреженото от облаци нощно небе и каза:

— Нощта ще бъде прекрасна за лов. Ти как мислиш?

По устните на Поулгара пробяга любопитна усмивка.

— Мислиш ли, че още можеш да смогваш, стари вълко?

— Щом се налага. Ела с мен, Гарион, нека се отдалечим малко от конете.

— Какво са намислили? — попита Ургит Силк.

— Не би искал да знаеш, братко. Наистина не би искал да знаеш!

Луната докосваше със сребристите си лъчи полюшваната от вятъра трева. Миризмите на нощната степ така силно удариха обонянието на Гарион, сякаш бяха десетократно засилени. Той тичаше с лекота до вълка със сребриста козина. Нейде над главите им се рееше снежнобяла сова. Приятно бе отново да тича неуморно със скоростта на вятъра до дядо си. Усещаше вятъра в козината си, а ноктите на лапите му се забиваха с лекота във влажната почва. Те се носеха из обгърнатата от нощта степ, впуснати в древния ловен ритуал.

На няколко левги от лагера подплашиха стадо еленоподобни животни, които бяха вече заспали. Гонитбата продължи с мили през хълмистата степ. В мига, в който животните стигнаха един придошъл от дъждовете поток, един стар мъжкар, изморен до смърт, обърка крачка, тежко се срина във водата и си прекърши врата.

Гарион скочи във водата и вкопчи мощните си челюсти в един от предните му крака, та силното течение да не го повлече.

Поулгара и Белгарат бяха възвърнали естественото си състояние и се приближаваха към каменистия бряг с такова спокойствие, сякаш бяха излезли на разходка.

— Добър е, не смяташ, ли? — подхвърли Поулгара.

— Не е лош — призна баща й. — Ще го одерем — продължи той, извади нож от пояса си и провери остротата му с палец. — Можеш да се върнеш и да вземеш Дурник заедно с един товарен кон.

— Добре, татко — рече тя и полетя назад.

— Гарион, ръцете ще ти трябват — напомни му Белгарат.

— О! Прощавай, дядо, бях забравил — извини се той и възвърна човешкия си вид.

 

 

Доста изумени погледи се стрелкаха към тях, когато на другата сутрин вместо каша Поулгара сервира печено месо. Все пак никой не се осмели да каже нещо по отношение на промяната в менюто.

Около пладне на втория ден изкачиха един висок хълм, зад който се синееше огромна водна площ.

— Езерото Ктака — рече Ургит. — Заобиколим ли го, сме на два дни от Рак Ктака.

— Сади — обади се Белгарат, — в тебе ли е картата?

— Тук е — отговори евнухът и посегна към пазвата си.

— Дай да видя — каза старият магьосник, слезе от коня си, взе пергамента от ръцете на евнуха, огледа го и продължи: — Мисля, че ще трябва да се отклоним от пътя. Крушението и бурята ни забавиха доста и сега не знаем докъде са напреднали малореанците, откакто напуснахме Рак Урга. Не ми се ще да се сблъскаме с някое военно подразделение. Поради тази причина ще се отправим в другата посока.

Той посочи с ръка онази част от картата, по която бяха нанесени означения за дървета, и продължи:

— Ще можем да разузнаем какво е положението в Рак Ктака и ако ни се наложи, ще можем да разчитаме на убежището на Голямата южна гора.

— Белгарат — обади се разтревожено Дурник. — Какво е това?

На хоризонта се издигаше тъмно петно пушек.

— Най-вероятно някакъв пожар в степта — предположи Сади.

— Не е — намеси се Белгарат и започна да ругае. — Няма характерния цвят. Според картата там има някакви села. Мисля, че това е едно от тях.

— Малореанци! — възкликна Ургит.

— Как са успели да стигнат толкова далече? — обади се Силк.

— Я почакайте — намеси се Гарион. — Кой би победил в битка с малореанци в планините?

— Ние, разбира се! Защото умеем да използваме местността в своя полза.

— Да, но ако битката се води в равнината, кой би спечелил?

— Те. Те разполагат с повече хора.

— Тогава вашите армии са в безопасност само в планините.

— Вече го казах, Белгарион!

— Ако аз се биех против вас, бих се опитал да ви примамя да слезете. Ако маневрирах заплашително около Рак Ктака, вие най-вероятно бихте отвърнали, нали? Бихте изпратили всички налични бойци от Урга и Морч в града, за да го защитават. Но ако вместо да атакувам, се отправех на север и запад, бих могъл да ви устроя засада по пътя в равнината. Ако можех да избирам бойното поле, бих унищожил и двете ви армии само за един ден.

Лицето на Ургит беше бяло като платно.

— Значи това са правили корабите в Горандско море. Следели са движението на моите войници от Рак Урга. Закат ми залага капани.

Очите му заплашваха да изскочат от орбитите си.

— Белгарат, трябва да ме пуснеш да предупредя хората си. Те са напълно неподготвени за такава атака. Малореанците ще ги пометат, а те са единствената преграда пред Рак Урга.

Белгарат се почеса до ухото и примижа.

— Моля те, Белгарат!

— Мислиш ли, че можеш да се движиш достатъчно бързо, за да ги изпревариш?

— Налага се. Ако не го сторя, Ктхол Мургос ще падне. По дяволите, старче, това е мой дълг!

— Мисля, че започваш да се учиш, Ургит. В края на краищата може и да направим крал от тебе. Дурник, дай му храна, колкото можем да отделим. Не рискувай — продължи той, като отново се обърна към брата на Силк. — Избягвай билата на хълмовете, където силуетът ти ще се очертае ясно на фона на небето. Старай се да бързаш колкото можеш, но гледай да не убиеш от преумора коня си. Пожелавам ти късмет! — каза тай накрая и потупа Ургит по рамото.

Ургит само кимна и тръгна към коня си. Прала го последва по петите.

— Какво си намислила? — попита рязко той.

— Идвам с теб.

— В никакъв случай!

— Така само губим време.

— Там сигурно ще има битка. Момиче, вразуми се!

— Аз съм мургианка, потомка на династията Ктанг. Никоя битка не ще ме уплаши.

Тя хвана здраво юздите на коня си и свали кожената чанта от седлото си. Развърза ремъците и я отвари. Вътре лежеше меч, чиято дръжка бе инкрустирана с рубини. Тя го извади и го вдигна над главата си.

— Това е мечът на последния крал от династията Ктанг — заяви тя гордо. — Той е влязъл с него в битката за Воу Мимбре. Пази честта му!

После обърна дръжката към Ургит и му подаде меча. Той я гледаше вцепенено, но после се осъзна и го пое.

— Щях да ти го подаря в деня на сватбата ни, но сега ти е по-нужен. Вземи меча си, кралю на мургите, и възседни коня си! Чака ни битка, която трябва да спечелим.

Той вдигна високо меча над главата си, после внезапно се обърна към Гарион:

— Кръстосай меча си с моя Белгарион. За късмет.

Кралят на Рива кимна и извади оръжието си. Огънят, който се плъзгаше по острието му, беше искрящо син. В мига, когато двата меча се докоснаха, дребничкият крал на мургите подскочи, сякаш дръжката го бе изгорила. Всички зяпнаха. Камъните по дръжката вече не бяха рубини, а сини сапфири.

— Ти ли направи това?

— Не. Кълбото го направи. По някаква причина си му симпатичен. Желая ти успех!

— Благодаря ти. Пожелавам успех на всички ви.

— Благодаря ти, Се’Недра — рече Прала, като възседна коня си. — Благодаря ти за всичко.

Двамата пришпориха конете и препуснаха.

— Страхувам се, че ще го изгубя — въздъхна тъжно Силк.

— Заради малореанците ли? — попита Дурник.

— Не, заради това момиче. На тръгване имаше някакво странно сватбено изражение на лицето.

— Мисля, че е много романтично — прошепна Се’Недра.

— Романтично ли? Според мен е отвратително! — рече той възмутено и се огледа. — Ако ще заобикаляме от юг, най-добре да тръгваме.

Групата се впусна в галоп по южното крайбрежие на езерото под топлите лъчи на следобедното слънце и скоро се отдалечи от мястото на внезапната раздяла с Ургит и Прала. Силк, който отново бе начело на колоната, се изкачи на билото на един хълм и с жест ги подкани да се приближат внимателно.

— Какво има? — попита Белгарат.

— Пред нас отново има пожар. Мисля, че е някоя самотна ферма.

— Да идем да проверим — рече Дурник на Тот и двамата се отправиха към дима на хоризонта на изток.

— Бих искал да знам дали Ургит е добре! — каза Силк с разтревожена гримаса.

— Харесваш го, нали? — попита Велвет.

— Ургит ли? Мисля, че да. В много неща си приличаме. — Той я погледна и продължи: — Предполагам, че ще споменеш за това в доклада си до Джевълин.

— Естествено!

— Бих искал да не го правиш.

— Защо не?

— Не съм сигурен. Просто не искам да дам възможност на драснианското разузнаване да използва връзката ми с ктхолския крал на мургите в своя изгода. Бих желал до запазя това в тайна.

Когато двамата разузнавачи се върнаха в лагера, над езерото вече се стелеше сребрист здрач. Лицата им бяха тъжни.

— Ферма — докладва ковачът. — Посетили са я малореанци, но не смятам, че са били редовно подразделение. По-скоро са някакви дезертьори. Оплячкосали са я и са подпалили всичко. Обикновено войниците им не правят така, особено ако с тях има и офицери. Къщата е напълно унищожена, но част от обора е все още здрава.

— Достатъчно голям ли е да ни приюти за през нощта? — поинтересува се Гарион.

Дурник повдигна рамене.

— По-голямата част от покрива е непокътната.

— Нещо нередно ли има? — попита Белгарат.

Дурник му направи знак да се отдалечат. Белгарат и Гарион го последваха.

— Какво има, Дурник? — попита старецът, когато другите вече не можеха да ги чуят.

— Малореанците са побили на колове всички обитатели на фермата. Гледката не е за женски очи.

— Не можеш ли да ги скриеш някъде?

— Ще видя какво може да се направи по въпроса — рече Дурник тихо. — Защо им е трябвало да го правят! Какво ги е накарало?

— Невежеството. Невежата се опира на жестокостта си, когато му липсва въображение. Иди с тях, Гарион. Те ще имат нужда от помощ. Като сте готови, размахайте факла да ни предупредите.

Тъмнината до известна степен ги улесни, понеже скриваше лицата на жертвите. Под овъглените, още димящи останки от къщата имаше мазе и те скриха труповете там. Гарион взе една факла, за да съобщи на останалите да дойдат. Скоро внимателно изчистеното пространство в обора се изпълни с приятна топлина от огъня, който Дурник бе запалил върху застлания с камъни под.

— Тук е приятно — засмя се Се’Недра, като огледа веселия танц на сенките по стените на хамбара. После седна върху купа ароматно сено и като подскочи върху него няколко пъти, продължи: — Ще станат чудесни легла. Ще ми се всяка нощ да можем да спим така.

Гарион не се осмели да отговори. Той самият бе израснал във ферма почти като тази. Мисълта за отряда войници, спускащи се като хищни птици върху фермата на Фалдор, го изпълни с гняв. Внезапно пред очите му изплува ужасна картина. Мургите, побити на коловете, можеха да бъдат неговите приятели от детинство. Това го потресе до дън душа. Мъртвите бяха мурги, но бяха мирни фермери. Внезапно той се почувства близък с тях. Диващината, която ги бе сполетяла, започна да се превръща в лична обида и съзнанието му се изпълни с мрачни мисли.