Дейвид Едингс
Кралят на мургите (14)

13.

Конете потропваха по опустелите среднощни улици на Рак Урга. Стражите на краля бяха изостанали на почтително разстояние.

— Всичко, разбира се, е преструвка — казваше Ургит на Сади. — Покланям се и се умилквам на Агачак, мълвя набожни баналности, за да го зарадвам, но запазвам истинското си мнение за себе си. Нужна ми е подкрепата му, така че ми трябва и одобрението му. Той знае това и извлича от ситуацията всяка възможна изгода.

— Връзката между църква и държава тук, в Ктхол Мургос, е добре известна — отбеляза Сади.

— Връзка! — изсумтя Ургит. — По-скоро верига, Сади, и то около моя врат. — Той вдигна поглед към мрачното небе, острите черти на лицето му червенееха в светлината на факлите. — Все пак Агачак и аз сме единодушни по един въпрос. Абсолютно важно е Кабах да стигне до Рак Хага преди да е дошла зимата. Хората на Джахарб вече месеци наред претърсват цял западен Ктхол Мургос за робовладелец, който да преведе Кабах през малореанските граници. — Той внезапно се ухили. — И за късмет този, когото намериха, се оказа мой стар приятел. Не знам обаче дали да показваме на Агачак, че се познаваме. Бих искал да имам някои тайни от него.

Сади направи кисела физиономия.

— Не е много трудно да се досети човек защо изпращаш убиец в града, където се намира щабът на Кал Закат.

— Не бих те посъветвал да се мотаеш много-много, след като го заведеш там — съгласи се Ургит. — То и без това Рак Хага не е много привлекателен град.

Сади кимна навъсено.

— И аз съм на същото мнение. — Той прекара дългите си пръсти по обръснатия си череп. — Смъртта на Закат обаче няма да реши проблема ти. Не мога да си представя малореанските генерали да си стегнат багажа и да си тръгнат просто защото императорът им е убит.

Ургит въздъхна.

— Едно по едно, Сади. Може би ще мога да подкупя генералите или да им платя данък, или нещо такова. Първата стъпка е да се отърва от Закат. С този човек не можеш да се разбереш. — Той огледа мрачните каменни постройки, грубо осветявани от трепкащите факли. — Мразя това място — внезапно каза той. — От дъното на душата си го мразя.

— Рак Урга?

— Ктхол Мургос, Сади. Мразя цялата тази воняща страна. Защо не е могло да се родя в Толнедра — или може би в Сендария? Защо е трябвало да се забия точно в Ктхол Мургос?

— Но ти си крал.

— Нямах избор. Един от очарователните ни обичаи е, когато се короняса нов крал, всички други възможни претенденти за трона да се осъждат на смърт. За мен изборът беше или тронът, или гробът. Имах много братя, когато станах крал, но сега съм единствено дете — Той потръпна. — Мрачна тема, не мислиш ли? Защо не говорим за нещо друго? Какво правиш в Ктхол Мургос, Сади? Мислех, че си дясната ръка на Салмисра.

Сади се покашля.

— С нейно величество имахме някои недоразумения и си помислих, че ще е по-добре да напусна Нийса за известно време.

— Но защо Ктхол Мургос? Защо не отиде в Тол Хонет? Там е много по-цивилизовано и много, много по-удобно. — Той отново въздъхна. — Бих дал всичко да мога да живея в Тол Хонет.

— Създал съм си някои силни врагове в Толнедра, ваше величество — отговори Сади. — Познавам Ктхол Мургос, затова наех тези алорнски наемници да ме пазят и дойдох тук, дегизиран като робовладелец.

— И Джахарб те хвана — каза Ургит. — Горкият стар Сади, май където и да отидеш, винаги се набъркваш в политиката — дори когато не искаш.

— Това си е проклятие — печално каза Сади. — Преследва ме цял живот.

Свиха зад един ъгъл и приближиха огромна, широко разпростряла се сграда, оградена от висока стена. Куполите и кулите и се издигаха в цялото си варварско великолепие, осветени от светлината на факли. За разлика от останалите сгради на Рак Урга, тази беше боядисана в крещящи и неподхождащи си цветове.

— Ето го и двореца Дроджим — каза крал Ургит, — наследственият дом на рода Урго.

— Доста необикновена архитектура, ваше величество — промърмори Сади.

— Наистина дипломатичен начин на изразяване. — Ургит погледна двореца си критично. — Той е крещящо ярък, грозен, построен с ужасно лош вкус. Обаче все пак пасва на личността ми почти идеално. — Той се обърна към един от стражите си. — Бъди така добър, тръгни напред и кажи на стражата на портите, че върховният крал идва и че ако се наложи да чакам, докато отворят, ще им отрежа ушите.

— Веднага, ваше величество.

Ургит се ухили на Сади.

— Едно от малкото ми забавления — обясни той. — Единствените хора, които мога да заплашвам, са слуги и прости войници, а всеки мург изпитва дълбока нужда да заплашва някого.

Минаха през набързо отворената порта и слязоха от конете в един широк двор. Ургит пак огледа ярко боядисаните стени.

— Ужасно, нали? — Той потръпна. — Да влезем.

Изкачиха се по каменно стълбище, стигнаха до голяма врата и Ургит ги поведе през нея и после по дълъг мрачен коридор. Накрая спря пред полирана двукрила врата, пазена от двама войници с белези по лицата.

— Е? — каза им той.

— Да, ваше величество? — отговори единият.

— Смяташ ли, че ще успея да те накарам да отвориш? — попита го Ургит. — Или би предпочел незабавно прехвърляне на фронтовата линия?

— Веднага, ваше величество — отговори войникът и бързо дръпна вратата.

— Отлично, приятелю. Само че следващия път се опитай да не изкъртваш вратата от пантите й. — Кралят бавно мина през вратата и величествено каза: — Тронната ми зала. Продукт на цели поколения от болни въображения.

Залата беше по-голяма от залата на риванския крал. Таванът беше лабиринт от пресичащи се сводове, всички покрити с листи ковано червено злато от мините на Ктхол Мургос. Стените и колоните блестяха с обкови от скъпоценни камъни, а столовете, подредени в редици от двете страни на залата, също бяха инкрустирани със злато. В дъното на залата се издигаше украсен със скъпоценности трон, стоящ на фона на кървавочервени драперии. Седнала на обикновен стол до трона, една дама с посребрени коси спокойно бродираше.

— Отвратително е, нали? — каза Ургит. — Урго грабят от хазната векове наред, за да украсят двореца Дроджим, а би ли повярвал, че таванът още капе?

С безгрижна походка той мина до другия край на залата и спря пред облечената в черно дама, която все още беше заета с ръкоделието си.

— Майко — поздрави я той с малко лъжлив поклон, — доста до късно си будна.

— Вече не ми трябва толкова сън, колкото на младини, Ургит. — Тя остави ръкоделието си настрана. — Освен това обикновено с теб обсъждаме събитията от деня преди да се оттеглиш за през нощта.

— Това е връхната точка от деня ми, майко — отговори той и по устните му пробяга лека усмивка.

Тя отвърна на усмивката му — личеше, че е привързана към него. Беше забележително привлекателна жена — въпреки прошарената коса и бръчките в ъгълчетата на очите, лицето й все още носеше следите от някогашна извънредна красота. Леко раздвижване привлече погледа на Гарион и той видя Силк да се свива зад широкия гръб на Тот и да придърпва качулката на зелената си роба, за да скрие лицето си.

— Кои са приятелите ти, Ургит? — попита сина си среброкосата дама.

— А, прости ми, майко. Обноските ми нещо понакуцват. Позволи ми да ти представя Сади, главен евнух на кралица Салмисра от земите на змийските хора.

— Бивш главен евнух, страхувам се — поправи го Сади и направи дълбок поклон. — За мен е чест да се запозная с кралицата майка на кралството на мургите.

— О — каза Ургит, изкачи се до трона, седна и преметна крак през едната от инкрустираните му облегалки. — Все забравям за любезностите. Сади, това е кралицата майка, лейди Тамазин, бижуто на рода Хага и скърбяща вдовица на Таур Умопобъркания — благословена да бъде ръката, изпратила го в недрата на Торак.

— Ти въобще можеш ли да бъдеш сериозен, Ургит? — сгълча го майка му.

— Но ти наистина скърбиш, нали, майко? Знам, че в сърцето ти наистина ти липсват всички онези чудесни мигове, прекарани с баща ми — да го гледаш да гризе мебелите, да слушаш лудите му брътвежи и да се наслаждаваш на всички тези игриви удари в стомаха и ритници по главата, с които той показваше своята привързаност към жените си.

— Стига вече, Ургит — каза тя твърдо.

— Да, майко.

— Добре дошъл в Дроджим, Сади — сдържано поздрави лейди Тамазин евнуха и погледна въпросително към другите.

— Слугите ми, лейди Тамазин — каза бързо Сади. — Повечето са алорни.

— Доста необикновено стечение на обстоятелствата — промърмори тя. — Вековната война между Мургос и Алория не ми даде възможност да срещна кой знае колко представители на тази раса. — После тя погледна право в леля Поул и скептично каза: — Със сигурност обаче тази дама не е слугиня.

— Временна уговорка, милейди Тамазин — отговори Поулгара с дълбок грациозен реверанс. — Нуждаех се да прекарам известно време на някое друго място, за да избегна някои неприятности вкъщи.

Кралицата майка се усмихна.

— Наистина ви разбирам — каза тя. — Мъжете си играят на политика, а жените трябва да плащат за безумията им. — Тя отново се обърна към сина си. — А как мина срещата ти с йерарха?

— Не беше зле. — Той присви рамене. — Унизих се достатъчно, за да остане доволен.

— Прекаляваш, Ургит. — Гласът й беше рязък. — Агачак е в състояние да ти направи голяма услуга, така че проявявай нужното уважение към него.

— Да, майко — меко отговори той. — О, почти забравих. Жрицата Чабат имаше малък неуспех.

На лицето на кралицата майка се изписа отвращение.

— Поведението й е публичен скандал — заяви тя. — Не мога да разбера защо Агачак я търпи.

— Мисля, че я намира за забавна, майко. Гролимите имат особено чувство за хумор. Както и да е, тя си имаше един приятел — много близък приятел, който претърпя малка злополука. Ще и се наложи да си намери друго другарче преди да може отново да скандализира добрите хора на Рак Урга.

— Защо винаги си толкова несериозен, Ургит?

— Защо просто не го наречем симптом на начеващата ми лудост?

— Ти няма да полудееш — твърдо каза тя.

— Разбира се, че ще полудея, майко, направо го очаквам с нетърпение.

— Невъзможно е да се говори с теб, когато си такъв — упрекна го тя. — Скоро ли ще си лягаш?

— Да. Сади и аз имаме да обсъдим някои неща, но те могат да почакат до утре.

Кралицата майка се обърна към Поулгара.

— Покоите ми са достатъчно просторни, лейди — каза тя. — Бихте ли желали вие и вашите придружителки да ги споделите с мен по време на престоя ви тук, в Дроджим?

— За нас би било чест, милейди — каза Поулгара.

— Много добре тогава — каза майката на Ургит и после извика: — Прала!

Момичето, което пристъпи напред от сенките иззад трона, беше стройно, може би около шестнадесетгодишно. Носеше черни дрехи и имаше дълга лъскавочерна коса. Тъмните ъгловати очи, които караха повечето мурги да изглеждат толкова странно, при нея бяха много големи и с нежна бадемова форма, което придаваше на чертите й екзотична красота. Изражението й обаче бе изпълнено с решителност, необичайна за едно толкова младо момиче. Тя пристъпи към стола на лейди Тамазин и й помогна да се изправи.

Лицето на Ургит помръкна и погледът му изстина, докато наблюдаваше майка си да накуцва, слизайки от платформата, подпряла се тежко на рамото на момичето.

— Малък подарък от безценния Таур — каза той на Сади. — Една вечер, когато му се играеше, бутна майка ми по едно стълбище и тя си счупи таза. Оттогава накуцва така.

— Вече дори не го забелязвам, Ургит.

— Удивително е как всичките ни малки болежки и болки се пооправиха точно след като сабята на крал Чо-Хаг разпори вътрешностите на баща ми. — Ургит се усмихна криво и добави: — Чудя се дали все още не е твърде късно да изпратим нещо на Чо-Хаг в знак на признателност.

— Това е лейди Прала, принцеса от рода Ктан — каза кралицата майка на Поулгара.

— Принцесо — поздрави Поулгара стройното момиче, подкрепящо лейди Тамазин.

— Милейди — отговори с ясен глас Прала.

Лейди Тамазин, опирайки се на рамото на Прала, бавно излезе, придружена от Поулгара, Се’Недра и Велвет.

— По някаква причина това момиче много ме изнервя — промърмори Ургит на Сади. — Майка ми е луда по нея, но тя си е наумила нещо друго. Не сваля очи от мен. — Той разтърси глава, като че ли искаше да отхвърли някаква нежелана мисъл. — Ти и хората ти сте имали доста тежък ден, Сади. Можем да продължим разговора утре, след като и двамата добре си поспим. — Той протегна ръка, дръпна една копринена връв и някъде извън тронната зала се чу тежкият звън на голям гонг. Ургит извъртя очи към тавана. — Защо винаги трябва да са такива звучни дрънчения? — оплака се той. — Иска ми се някой ден да дръпна една такава връв и да чуя лекичък звън.

Вратата в отсрещния край на тронната зала се отвори и влезе набит мург на средна възраст. Косата му беше сива и белязаното му лице беше нашарено от бръчки. Нямаше дори намек, че това мрачно лице въобще някога е било докосвана от усмивка.

— Ваше величество позвъни — каза той с дрезгав глас.

— Да, Оскатат — отговори Ургит със странно почтителен глас. — Смяташ ли, че би могъл да придружиш моя добър приятел Сади и слугите му до съответните покои? — Той отново се обърна към Сади. — Оскатат е сенешал. Той е служил и на баща ми в това си качество в Рак Госка. — В говора му нямаше и следа от обичайния за него подигравателен тон. — Майка ми и аз не бяхме много добре приемани в дома на баща ми и Оскатат беше най-близкото до приятел, което и двамата имахме там.

— Милорд — каза Сади на едрия сивокос човек с дълбок поклон.

Сенешалът кимна, след което обърна мрачния си поглед към краля и попита:

— Оттегли ли се вече милейди Тамазин за през нощта?

— Да, Оскатат.

— Тогава и ваше величество трябва вече да го направи. Късно е.

— Точно бях тръгнал — отговори Ургит и бързо стана. После жално каза: — Оскатат, вече не съм болнаво момченце. Вече не е нужно да прекарвам в сън дванадесет часа, както преди.

— Тежестите на короната са много — каза кратко сенешалът. — Нуждаете се от почивка. — Той се обърна към Сади. — Последвайте ме.

— Тогава до утре, Сади — каза Ургит. — Спи спокойно.

— Благодаря, ваше величество.

Стаите, в които ги отведе мрачният Оскатат, бяха също толкова ярки, колкото и останалата част от двореца. Стените бяха боядисани в яйченожълт цвят и бяха окичени с пъстри гоблени. Мебелите бяха направени от безценна дървесина, а тъмносиният малореански килим беше дълбок като вълната на овчи гръб. Щом им отвори вратата, Оскатат кратко кимна, след което се обърна и си тръгна.

— Очарователен човек — промърмори Сади.

Гарион гледаше с любопитство Силк, чието лице все още беше закрито от качулката му.

— Защо толкова усилено се опитваш да се скриеш? — попита той.

Драснианецът смъкна качулката си и каза:

— Един от недостатъците да пътешестваш из света е, че непрестанно се натъкваш на стари познати.

— Не те разбирам.

— Помниш ли онзи път, когато бяхме на път за Як Ктхол и Таур ме хвана и ме хвърли в онази яма?

— Да.

— А помниш ли защо го направи — и защо на другия ден искаше да одере кожата ми сантиметър по сантиметър?

— Ти каза, че веднъж си бил в Рак Госка и случайно си убил най-големия му син.

— Точно така. Имаш отлична памет, Гарион. Ами случи се така, че преди тази нещастна злополука бях ангажиран с някои преговори със самия Таур. Често посещавах двореца в Рак Госка и съм срещал лейди Тамазин няколко пъти. Почти сигурно е, че тя ме помни — особено като се има предвид фактът, че е познавала и баща ми.

— Това би могло да създаде някои проблеми — каза Белгарат.

— Не и ако я отбягвам — вдигна рамене Силк. — Жените мурги рядко се срещат с мъже — особено с непознати, така че не мисля, че ще си налитаме един на друг кой знае колко често през следващите няколко дни. С Оскатат обаче нещата седят другояче. Срещал съм и него, докато бях там.

— Мисля, че, ако въобще е възможно, ти ще трябва да оставаш тук, в стаите ни — предложи старецът. — Това би могло да те предпази от неприятности.

— Винаги ли е такъв крал Ургит? — попита Дурник Сади. — Изглежда ужасно шеговит, както се казва. Не мислех, че мургите знаят дори как да се усмихват.

— Той е доста сложен човек — отговори Сади.

— Отдавна ли го познаваш?

— Той често посещаваше Стис Тор като по-млад, обикновено по задачи, възложени от баща му. Смятам, че се е хващал за всевъзможни причини да излезе от Рак Госка. Той и Салмисра се разбираха доста добре. Разбира се, това беше преди лейди Поулгара да я превърне в змия. — Евнухът разсеяно прекара длан по черепа си. — Не е много силен крал — забеляза той. — Детството му, прекарано в двореца на Таур, го е направило плах и той страни от каквато и да било конфронтация. Въпреки това е оцелял. Прекарал е целия си живот, опитвайки се просто да остане жив, а това прави човек много бдителен.

— Утре пак ще говориш с него — каза Белгарат. — Виж дали ще можеш да го накараш да ти даде по-конкретна информация за онзи кораб, който смятат да ни дадат. Искам да стигна до остров Веркат преди настъпването на зимата, а и много хора от групата ни правят неща, които биха могли да привлекат внимание, ако се наложи да останем тук за по-дълго. — Той погледна укорително Ерионд.

— Наистина не бях виновен аз, Белгарат — кротко запротестира младежът. — Просто огънят в светилището не ми хареса, това е всичко.

— Опитай се да овладееш предразсъдъците си, Ерионд — каза старецът с леко саркастичен тон. — Нека не се отклоняваме по такива нравствени поводи точно сега.

— Ще се опитам, Белгарат.

— Оценявам това.

 

 

На другата сутрин Оскатат ги свика на аудиенция с краля на мургите в едно осветено от свещи помещение, което беше по-малко и не толкова ярко като огромната тронна зала. Гарион забеляза, че Силк остана с внимателно смъкната качулка, докато сивокосият мъж не напусна залата. Ургит и Сади си говореха тихо, докато другите седяха настрана на столовете, наредени покрай стените.

— Това може би беше първият намек, че на баща ми започва да му хлопа дъската — казваше кралят на мургите. Той отново носеше лилавия си елек и панталон и се беше проснал небрежно в стола. — Внезапно беше обхванат от дивата амбиция да стане върховен крал на Ангарак. Аз лично смятам, че Ктучик му насади тази идея, за да подразни Урвон. Както и да е — продължи той, въртейки масивния златен пръстен на един от пръстите си — бяха нужни обединените усилия на всичките му генерали, та вманиаченият ми баща да бъде убеден, че армията на Закат може да го размаже като буболечка, когато си поиска. Щом в края на краищата тази идея се просмука в главата му, той напълно подивя.

— О? — каза Сади.

Ургит се ухили.

— Хвърли се на пода и започна да дъвче килима. След като се поуспокои, реши да опита с преврат. Заля Малореа с агенти — а мургите са може би най-непохватните шпиони на света. Накратко, по онова време Закат беше около деветнадесетгодишен и беше безразсъдно влюбен в едно мелценско момиче. Семейството й беше затънало в дългове и агентите на баща ми изкупиха всичките им задължения и започнаха да ги притискат. Според блестящия план, роден в болния мозък на баща ми, момичето трябваше да отговори на чувствата на влюбения до уши Закат, да се ожени за него, а после при първа възможност да забие нож между императорските му ребра. Един от мелцените, които онези високоинтелигентни шпиони бяха подкупили, за да им помагат в плана, изтичал до Закат с цялата тази мръсна история и момичето и цялото й семейство бяха незабавно осъдени на смърт.

— Каква трагична история — промърмори Сади.

— Още не си чул най-интересната част. Няколко от шпионите били накарани да разкрият цялата история — малореанците са много добри в убеждаването — и Закат за свой ужас открил, че момичето не е знаело абсолютно нищо за плана на баща ми. Тогава той се заключил в стаята си в двореца в Мал Зет за цял месец. Когато влязъл, бил един приятен и открит младеж, който предвещавал да стане един от най-великите императори на Малореа. Когато излязъл, вече бил студенокръвното чудовище, което всички познаваме и обичаме. Той събрал всички мурги в Малореа — включително доста голям брой роднини на баща ми — и се забавляваше, като изпращаше в Рак Госка парчета и късове от тях в богато украсени ковчежета, придружени от оскърбителни бележки.

— Но нали двамата са обединили силите си в битката при Тул Марду?

Ургит се изсмя.

— Това може би е общоприетото схващане, Сади, но всъщност армията на принцеса Се’Недра просто нямаше късмет и попадна между двамата воюващи ангаракски монарси. Те и пет пари не даваха за нея или пък за онази купчина тор, която хората наричат Мишрак. Всичко, което опитваха да направят, бе да се избият един друг. Тогава побърканият ми баща направи грешката да предизвика крал Чо-Хаг на дуел и Чо-Хаг му даде един доста остър урок по сабльорство. — Той се загледа замислено в огъня. — Все още мисля, че трябва да изпратя на Чо-Хаг нещо в знак на признателност.

— Извинете ме, ваше величество — намръщи се Сади. — Но все пак нещо не разбирам. Конфликтът на Кал Закат е бил с баща ви, а той е мъртъв.

— О, да, съвсем мъртъв — съгласи се Ургит. — Прерязах гърлото му преди да го погреба — просто за всеки случай. Мисля, че проблемът на Закат произтича от факта, че не е имал възможността да убие баща ми лично. След като не успя в това, май иска да се задоволи с моята смърт. — Той стана и навъсено започна да крачи напред-назад. — Изпращал съм му много предложения за мир, но всичко, което той прави в отговор, е да ми изпраща главите на пратениците ми. Мисля, че и той е луд като баща ми. — Той спря неспокойното крачене. — Знаеш ли, може би малко прибързах с качването си на трона. Имах дузина братя. Ако бях запазил някои от тях живи, може би щях да мога да ги дам на Закат. Може би ако беше изпил достатъчно ургска кръв, това щеше да притъпи апетита му за нея.

Вратата се отвори и влезе едър мург със златна верига на шията.

— Трябва ми подписа ви за това — каза той грубо на Ургит и пъхна някакъв пергамент в ръцете му.

— И какво е то, генерал Крадак? — меко попита Ургит.

Лицето на офицера помръкна.

— Добре де — каза Ургит кротко, — не се вълнувай толкова.

После занесе пергамента до една маса, на която имаше мастилница и перо, топна перото в мастилото, драсна името си в долната част на пергамента и го подаде на генерала.

— Благодаря ви, ваше величество — студено каза генерал Крадак, обърна се и излезе.

— Един от генералите на баща ми — кисело каза Ургит на Сади. — Всички се отнасят така с мен. — Той отново закрачи по килима. После внезапно попита: — Какво знаеш за крал Белгарион, Сади?

Евнухът присви рамене.

— Ами, виждал съм го един-два пъти.

— Не каза ли, че повечето от слугите ти са алорни?

— Алорнски наемници, да. Те са надеждни и много полезни в случай, че настане битка.

Кралят на мургите се обърна към Белгарат, който дремеше в един стол.

— Ти, старче, — рязко каза той. — Срещал ли си се някога с Белгарион?

— Няколко пъти — спокойно призна Белгарат.

— Какъв човек е той?

— Искрен — отговори Белгарат. — Полага големи усилия да бъде добър крал.

— А колко е силен?

— Ами, целият Алорнски съюз стои зад него, и в действителност той е Върховният господар на Запада — въпреки че толнедранците предпочитат да са самостоятелни, а арендите по-скоро биха се били помежду си.

— Не това имах предвид. Колко добър магьосник е?

— Защо питате мен, ваше величество? Изглеждам ли ви като човек, който разбира от такива работи? Но все пак той успя да убие Торак и предполагам, че за това се иска умение.

— Ами Белгарат? Съществува ли наистина такъв човек, или той е просто мит?

— Белгарат съществува.

— И е на седем хиляди години?

— Около седем хиляди — присви рамене Белгарат. — Плюс минус няколко века.

— А дъщеря му Поулгара?

— И тя съществува.

— И е на хиляди години?

— Някъде там. Може би бих могъл да науча, но един джентълмен не пита за възрастта на една дама.

Ургит се изсмя — кратък, грозен, лаещ звук.

— Думите „джентълмен“ и „мург“ взаимно се изключват, приятелю — каза той. — Смяташ ли, че Белгарион ще приеме пратениците ми, ако ги изпратя в Рива?

— В момента той не е в страната — учтиво каза Белгарат.

— Не бях чул за това!

— Прави го от време на време. Често му доскучава от всички церемонии и той заминава.

— Как успява? Как така просто става и тръгва?

— Кой ще му противоречи?

Ургит угрижено загриза един от ноктите си.

— Дори ако Кабах успее да убие Закат, пак ще имам цяла малореанска армия пред прага си. Ще ми трябва съюзник, ако искам да се отърва от тях. — Той отново закрачи нервно. — Освен това — добави той, — ако успея да постигна споразумение с Белгарион, може би ще мога да разхлабя малко хватката на Агачак. Мислиш ли, че той би се вслушал в едно предложение от моя страна?

— Предполагам, че бихте могли да го попитате и да узнаете.

Вратата се отвори отново и кралицата майка влезе, подпомагана от Прала.

— Добро утро, майко — поздрави я Ургит. — Защо си излязла да бродиш из залите на тази лудница?

— Ургит — твърдо каза тя, — ще си много по-приятен, ако престанеш да си правиш майтап с всичко.

— Помага ми да не мисля за поражението си — дръзко й каза тай. — Губя война, половината от поданиците ми искат да ме свалят и да поднесат главата ми на тепсия на Закат, скоро ще полудея, и май на врата ми излиза цирей. Съвсем малко неща ми останаха, за които да се смея, майко, така че, моля те, остави ме да си направя някой и друг майтап, докато все още мога.

— Защо все настояваш, че ще полудееш?

— Всеки мъж от рода Урго през последните петстотин години е полудявал още преди да стане на петдесет — напомни й той. — Това е една от причините да имаме такива добри крале. Никой с ума си не би искал трона на Ктхол Мургос. Нещо конкретно ли искаш, майко? Или просто искаш да се насладиш на очарователната ми компания?

Тя се огледа и попита:

— Кой от вас, господа, е женен за онова малко червенокосо момиче?

Гарион бързо вдигна поглед.

— Какво е станало, милейди?

— Поул, дамата с белия кичур на челото, каза, че трябва веднага да дойдете. Изглежда, нещо е разстроило младата ви съпруга.

Гарион последва кралицата, която бавно се отправи към вратата. Точно преди да я достигне, тя спря и погледна Силк, който беше затулил лицето си с качулката при нейното влизане, и предложи:

— Защо не придружите приятеля си? Просто за всеки случай.

Покоите на лейди Тамазин бяха украсени с много по-добър вкус, отколкото останалата част от двореца. Леля Поул седеше на нисък диван, прегърнала ридаещата Се’Недра, а Велвет стоеше до тях.

„Тя добре ли е?“ — бързо попитаха пръстите на Гарион.

„Не мисля, че е нещо сериозно — отговориха ръцете на Поулгара. — Вероятно нервен пристъп, но не искам тези пристъпи на депресия да продължават твърде дълго. Тя все още не се е възстановила напълно от меланхолията си. Виж дали ще можеш да я утешиш.“

Гарион отиде при дивана и нежно взе Се’Недра в прегръдката си. Тя се притисна до него, все още ридаеща.

— Често ли изпада в такива състояния, Поул? — попита кралицата майка, докато сядаха на столове от двете страни на приветливия огън, танцуващ по решетката на камината.

— Не чак толкова често, Тамазин — отговори Поулгара. — Но наскоро преживя семейна трагедия и понякога нервите й просто не издържат.

— Мога ли да ви предложа чаша чай, Поул? Винаги намирам сутрешния чай за много успокояващ.

— Да, благодаря, Тамазин. Би било чудесно.

Постепенно плачът на Се’Недра утихна, но тя остана плътно притисната до Гарион. Накрая повдигна глава и избърса очи с върховете на пръстите си.

— Толкова съжалявам — извини се тя. — Не знам какво ми стана.

— Всичко е наред, мила — прошепна и Гарион.

Тя пак избърса очите си — този път с ефирна малка кърпичка.

— Сигурно изглеждам ужасно — каза тя с лек сълзлив смях.

— Умерено ужасно, да — съгласи се той с усмивка.

— Веднъж вече ти казах, скъпа, че никога не трябва да плачеш пред хора — каза й Поулгара. — Просто нямаш необходимото излъчване.

Се’Недра се усмихна и стана.

— Май ще трябва да си измия лицето — каза тя. — А после смятам малко да полегна. — Тя се обърна към Гарион. — Благодаря ти, че дойде.

— Винаги щом имаш нужда от мен — отговори той.

— Защо не отидеш с дамата, Прала? — предложи лейди Тамазин.

— Разбира се — съгласи се стройната принцеса и бързо стана.

Силк стоеше нервно край вратата с ниско дръпната качулка и приведена глава, за да скрие лицето си.

— О, стига вече, принц Келдар — каза му кралицата майка, след като Се’Недра и Прала излязоха. — Още снощи те познах, така че няма смисъл да се опитваш да скриеш лицето си.

Той въздъхна и свали качулката си.

— Страхувах се, че може да сте ме познали — каза той.

— И без това тази качулка не скрива най-очебийната ти отличителна черта — каза тя.

— И коя е тя, милейди?

— Носът ти, Келдар, този дълъг, заострен, подчертан нос, който те предшества, където и да отидеш.

— Но това е толкова благороден нос, милейди — каза Велвет. На страните й се появиха трапчинки. — Без него той въобще нямаше да е мъжът, който е сега.

— Ако обичаш! — помоли я Силк.

— Все го пъхаш, където не трябва, нали, принц Келдар? — каза му лейди Тамазин. — Колко време мина, откакто напусна Рак Госка с половината армия по петите си?

— Петнадесет-двадесет години, милейди — отговори той и се приближи до огъня.

— Неприятно ми беше да чуя, че си си тръгнал — каза тя. — Не изглеждаш кой знае колко предразполагащо, но разговорите с теб бяха доста забавни, а забавленията в дома на Таур не бяха много.

— Значи да разбирам, че не смятате да оповестите публично кой съм? — внимателно каза той.

— Не е моя грижа, Келдар. — Тя сви рамене. — В Мургос жените не се бъркат в мъжките работи. През вековете сме се научили, че така е най-безопасно.

— Значи не сте разстроена, милейди? — попита я Гарион. — В смисъл, чух, че принц Келдар случайно е убил най-големия от синовете на Таур. Това не ви ли засегна поне малко?

— Това нямаше нищо общо с мен — отговори тя. — Този, когото Келдар уби, беше дете от първата жена на Таур — непоносима беззъба вещица от рода Горут, която злорадстваше от факта, че е родила прекия наследник и че щом той се възкачи на трона, тя ще накара да издушат всички останали.

— Радвам се да чуя, че не сте били особено привързана към онзи младеж — каза Силк.

— Привързана? Той беше чудовище — точно като баща си. Като беше малко момченце, се забавляваше, като пускаше живи кученца във вряща вода. Светът е по-добър без него.

Силк направи надута физиономия и заяви:

— Винаги ми е харесвало да правя такива малки услуги на обществото. Чувствам го като граждански дълг.

— Мислех, че каза, че смъртта му е била случайна — каза Гарион.

— Ами, не точно. Всъщност аз се опитвах да го намушкам в корема — вероятно болезнено, но рядко фатално, но той блъсна ръката ми, докато замахвах, и ножът ми някак се заби право в сърцето му.

— Срамота — промърмори Тамазин. — Все пак на твое място бих била внимателна тук, в двореца, Келдар. Нямам намерение да разкривам самоличността ти, но сенешалът Оскатат също те познава и вероятно би се чувствал задължен да донесе за теб.

— И аз така си помислих, милейди. Ще се опитам да го избягвам.

— А сега, принц Келдар, кажи ми как е баща ти?

— Той почина, за жалост — тъжно въздъхна Силк. — Преди няколко години. Беше доста внезапно.

Докато Силк казваше това, Гарион гледаше кралицата майка право в лицето и видя как за миг на него се изписа мъка. Кралицата бързо се овладя, въпреки че очите й оставаха изпълнени със скръб.

— Ах — много тихо каза тя: — Съжалявам, Келдар, повече, отколкото можеш да си представиш. Много харесвах баща ти. Спомените за месеците, през които той беше в Рак Госка, са сред най-щастливите от живота ми.

За да не бъде забелязан, че я наблюдава, Гарион извърна глава и погледът му попадна върху Велвет, чието изражение беше леко замислено. Тя отвърна на погледа му и в очите й той видя цял един свят и няколко въпроса без отговор.