Павел Вежинов
Синият камък (4)

Гладка и остра като кост

Просто не забелязах как се случи това. Сега разбирам, бяха настанали ония години, когато момчетата не забелязват нищо освен себе си. Всички много добре помним тая възраст. Но се стараем с все сила да я забравим. Думата „пубертет“ някак спонтанно ни е противна. Все ни се иска да сме се родили мъже. Не е така, разбира се. Помним само годините, а сме заровили спомените в пепелта на времето. Забравили сме бурите, които са ни разтърсвали, ураганите, които са ни помитали като смет. Забравили сме как сме блуждаели като лунатици между видения и миражи. Мразим тия спомени, изхвърлили сме ги от себе си. Колко много ги мразим, можем да разберем по това, как се държим с децата си, когато стигнат на тая възраст. Дразним се от тях, не можем да ги понасяме, все едно че са заразени от някаква противна болест. Не ги разбираме, не искаме да им помогнем. Като че ли не знаем по себе си, че в тия години се решава целият им живот.

Сега, след половин век, за мен е много трудно да анализирам себе си, да открия всички подтици, които са ме повели по моя път. Но със сигурност мога да кажа, че в основата е било именно моето усещане и разбиране за човешката справедливост. Първият, който безмилостно падна в очите ми, беше не друг, а самият бог. На един съвременен младеж това може да се види малко смешно. Но тогава ни набиваха в главата тоя всемогъщ и справедлив бог всеки ден и всеки час. И ето че това остро чувство, за което говорим, ми показа безпогрешно простата истина. За какво ми е бог, който търпи бедността, унижението, горчивата човешка мъка? Вече познавах мъката, а справедливостта постепенно ме заведе при идеите, които единствени ни обещаваха да я премахнат. Малко по-късно се появи и моята любов към родината. Не за това, че е красива, че е богата, че е единствена. Насълзен падах на колени пред нея заради това, че е наша поругана и ограбена прамайка, която има нужда от нашата защита. Ето как простичко се раждат идеалите.

Нашето младежко движение се разпростря в Първа мъжка гимназия като пожар. Дори досега не мога да разбера тайната на тоя бърз успех. Не знам — искрата ли бе много силна? Или пък материалът бе много сух? Може би двете заедно, защото огънят наистина бе неудържим. И тоя свещен пожар се разпространи именно всред цвета на нашата гимназия, всред нейния ученолюбив елит.

Много добре помня нашата първа истинска битка на това поле. Не мога да я нарека класова, защото фронтовата линия не минаваше през класовото разделение. Оттатък имаше доста лумпени, на които явно не им беше там мястото. Тоя ден трябваше да имаме събрание на Въздържателното дружество в гимназията. То се знае, ръководството беше в наши ръце, а така наречените „родолюбиви“ организации се бяха споразумели да го превземат. Събранието се състоя в някакво мрачно подземие на недовършената сграда на гимназията — ниско помещение с неизмазани стени и циментов под. Когато пристигнах там, то беше претъпкано от ученици. Още от прага усетих като електрически ток всеобщото напрежение. При това те бяха дошли преди нас и здраво окупирали централната част, пред трибуната. Тогава за пръв път разбрах, че никаква битка, дори словесната, не трябва да се приема с принизено внимание.

Всъщност не стана никакво събрание. Те постоянно прекъсваха нашите устати оратори с дюдюкания и викове. Скандираха някакви лозунги. На края, като видяха, че не могат с нищо да ни смутят, запяха „Шуми Марица“. Пееха много гласовито, маршът явно им спореше. Спогледахме се омърлушени — сега какво да правим, не можем да запеем „Интернационалът“, разбира се.

И изведнъж някой запя „Жив е той, жив е“. Изведнъж се окуражихме, тясното помещение гръмна от песента ни. Надпявахме се тъй пет-шест минути, после ние явно взехме връх в тая непредвидена спявка. Нервното напрежение се изостри докрай, тук-там пламнаха частични схватки. Но помещението беше толкова тясно, а хората толкова много, че дори един свестен бой не можа да стане — нямаше къде човек да си развърти лактите. Но така или иначе някой ме хласна яко по носа с някакъв твърд предмет. Много неочакван и силен удар, за миг едва не загубих свяст от болката. Но слава богу, кръв не потече. След удара моят нападател благоразумно се бе оттеглил в множеството, видях го как се пеняви там и върти в ръцете си крак от стол. Обзе ме бясна, неописуема ярост, хвърлих се отчаяно напред, но тяхната еластична стена ме отхвърли бързо назад с още няколко леки контузии.

Точно тогава просто усетих как всичко в мен се втвърди и изостри. Сега вече нямах нужда от моето море, в него човек можеше само да се удави. Имах нужда от оръжие — камък, кост! — като моите най-далечни прадеди. И понеже нямах оръжие, трябваше отново да надуя гърлото си, дано някак ми се размине сляпата, нечовешка ярост. Напразно!… Каква утеха и каква битка е това — да се надпяваш!

Като нямаше какво повече друго да направим, с песен излязохме на улицата. Вече се смрачаваше, патрул от двама конни полицаи тъкмо минаваше пред гимназията. Погледнаха ни безучастно — да се пее „Жив е той, жив е“ тогава не беше забранено. Но не минаха дори година-две, само за няколко звука от песента можеха да те скъсат от бой в кой да е полицейски участък.

Бързите ни успехи като че ли малко ни зашеметиха, направиха ни самоуверени и непредпазливи. Никак не е било трудно на полицията да внедри в нашите редове провокатор. Дори не беше трудно да се досетим кой е той. Така или иначе една много ранна утрин, за велико изумление на моите родители, домът ми бе блокиран от полицейска група. Направиха ми щателен обиск, откриха достатъчно компрометиращи материали и вещи. Наистина една от първите ни работи в нашите кръжоци бе да изучим някои от неписаните закони на конспирацията. Но едно е да знаеш, друго е да го правиш. Навярно в нашето опиянение просто не сме вярвали, че това може да ни се случи. В крайна сметка намериха в мен и нелегално издадени книги, които бях скрил доста наивно. Най-доброто, което се случи, бе, че веднага ме арестуваха и отведоха в Дирекцията на полицията. Така поне получих възможност да мина една по-добра конспиративна школа.

Когато най-сетне полицаите ме изведоха, навярно е било към десет часа. Зарзаватчии тътрузеха делнично количките си по прашната улица, късокраки шопкини разнасяха гюмове с мляко. По външните порти бяха наизлезли жени и деца, някои просто зяпаха, други тихо кълнеха. Заобиколено от полицаите, мършавото учениче се понесе по своя крилат път. Като някакъв опасен конспиратор ме настаниха в отделна килия. Всъщност това беше доста големичка стая на последния етаж на дирекцията, съвършено гола, само с един дъсчен под. Много скоро след това ме извикаха на разпит. Най-големият ми успех се състоеше в това, че със своите нелепи отговори доведох до бяс прословутия Гешев. Откъде имам нелегалните книги? Купил съм ги от един уличен продавач. (Тогава книги наистина се продаваха и на двуколки като зарзавата и дребната кинкалерия.) Тоя отговор продължавах да повтарям, докато ми посиняха бузите от плесниците му. Сега разбирам, че надали съм могъл да измисля друга по-сполучлива лъжа.

Навярно за да ме накаже за моето нахалство или просто за да ме сплаши, Гешев ми измисли наказание, което ще помня до края на живота си. След разпита, вместо да ме изпратят в старата килия, ме преместиха в нова. В нея имаше още един човек. И тоя човек бе така здраво омотан във въжета, че не приличаше на човек, а на жалък вързоп. Вратата се затвори зад гърба ми, останах сам с нещастника. Още щом зърнах свирепото му лице, изведнъж разбрах, че са ме затворили с кумаришкия убиец.

Предполагам, че все още е известен с това прозвище, по мое време то бе станало нарицателно. Аз вече знаех за него, предния ден ужасените вестникари вече бяха описали безподобните му зверства. Сега не си спомням подробности, дори истинското му име съм забравил. Убиецът, пиян и озверен, се бе нахвърлил с брадва върху своите съселяни. И бе изпосякъл сума народ. Десетилетия неговото име бе символ на кръвожадност и зверство. Нещастните жители на бедното софийско село дори не смееха да кажат, че са от Кумарица. Не на шега рискуваха всеки нормален човек да им обърне гърба си. Едва след Девети септември селцето успя да се отърве от грозното си име, за съжаление не по най-подходящия начин.

Несъмнено тоя ден и тая нощ, които прекарах с него, ще си останат едни от най-кошмарните в живота ми. По-късно дори въздушните нападения над София надали са ми направили по-силно впечатление. Стоях прав всред стаята и изтръпнал го гледах. Беше силно брадясал, вкочанен, с петна засъхнала кръв по дрехите. Дори не обърна към мен страшните си очи. Лицето му бе празно, мъртво, безчувствено, не зная сега коя дума да подбера. Стоях втрещен известно време. След това започнах да ходя бавно от единия край на стаята до другия. Струваше ми се, че ако спра или седна, ще се случи нещо страшно.

Ходих тъй може би цял час. Но напрежението най-сетне ме изтощи. Седнах на пода, с лице към него, за да мога да следя какво прави. И точно в тоя миг той ме погледна. Погледът му бе съвсем обикновен, човешки. Нямаше в него ни злина, ни ярост, дори мъка нямаше, само някакво особено притеснение като при всеки вързан човек, който не може даже да се почеше. Чаках уплашен нещо да ми проговори, да поиска нещо, вода може би. Не каза нищо, не поиска нищо, погледът му угасна.

Тъй ни завари нощта. Не можах да мигна нито за минутка, просто не ми се спеше. Имах чувството, че ако заспя, той може би ще се отвърже. Знаех колко е нелепо това чувство, но не можех да се отърва от него. Слабата лампа мижеше и премигваше, струваше ми се, че изведнъж съм попаднал в някакъв нереален и измислен свят. Най-сетне не издържах, станах и се преместих зад гърба му — по-хубаво да не гледам лицето му. Не, надали е било по-хубаво. Неговият премазан гръб, обелената му от побоищата глава, сплъстената му коса, закоравяла тук-там от засъхналата кръв, скоро започнаха да ми вдъхват не страх, а милост и състрадание. Сега вече звярът не беше звяр, а жертва. Каквото и да бе направил, сега той бе чисто и просто един нещастник, един смазан човек, обречен на гибел.

И точно тогава ми мина мисълта: всъщност кой от двамата носи истинския човек в себе си? Разпънатият на кръст или тоя тук, овързан като кървава наденица. Тоя тук, проснат на мръсния под, не съм ли аз? Не сме ли ние, които не познаваме добре себе си? Не са ли нашите инстинкти, нашата скрита и неосъзната природа, подтиснати от разума и законите на обществото? Колкото и да бях млад, смътно усещах, че стената, която ни дели, не е ни толкова дебела, ни толкова непроницаема. Може би само въжетата, които ни обвързват, са други, но човекът е горе-долу същият. И аз бях убивал, макар и мислено. Същия тоя Гешев, да речем. Бях го пронизвал с куршуми и хладни оръжия, бях го подпалвал със специално измислени от мен смъртоносни лъчи. И с дълбоко вътрешно удовлетворение бях наблюдавал как гори като плъх. Нима могат да бъдат принципно толкова различни нещата, които мислим и които правим? Сега ми се струваше, че тоя тук, вързаният, е може би по-истински и дори по-вечен от мен. Всеки от нас живее само един живот. Той е живял във всички, минал е през всички, донесъл е до днешния ден всичко, което е приел през вечността — своята мъка, своя гнет, своята човешка злоба от всичките си нещастия.

Наистина трудно се заспива с такива мисли. Не е достатъчно само да оплакваш мъката, да й съчувствуваш. Нужно е да я изтръгнеш от корен. Ако бях бог или просто всесилен, незабавно щях да го сторя. Но после? Какво щеше да стане с нас? Нямаше ли да заприличаме на скопени петли, на тъжни или лениви кастрирани котараци? Не, не, не! — крещеше всичко в мен. Но тая нощ тия гласове бяха слаби, толкова силна бе омразата.

На другата сутрин ме повикаха отново при Гешев. Той ме гледаше и подигравателно, и с известно човешко съжаление все пак. Може би тогава все още не е бил така озверен, както десетина години по-късно. И все още не ме третираше като свой враг, по-скоро като глупак, който от невнимание или разпаленост е сбъркал пътя си.

— Как спа нощес? — попита той иронично.

— Мерси, много добре.

— Тъй ли? — засмя се той. — Ами тогава ще се разпоредя да го развържат нощес.

— Все ми е едно — отвърнах аз равнодушно.

Наистина го казах равнодушно, това не е измислица. Тогава все още не умеех да се преструвам. Гласът ми наистина беше равнодушен, макар че вътрешно потреперах. Е, и какво? Щом го бях приел в себе си, нима сега можех да го отхвърля пред своя враг? Изглежда, че тогава моята момчешка доблест е била по-силна от гласа на разума или страха. Или просто някакъв инстинкт ме е карал да се съпротивявам. Така прави дори птицата, когато скача срещу зъбите на огромния хищник.

И ето че успях. Гешев ме погледна колебливо. Очевидно сега решаваше в себе си: да ме тласне ли в пропастта? Да си спечели ли още един враг? Или просто да ме остави, докато в мен заговори уплашеното благоразумие. Той си прибра плесника и отново седна зад бюрото. Стана ми ясно, че временно съм се избавил.

— Слушай, ти си син на заможни родители! — каза той. — Какво търсиш при тия дрипльовци?

По това време баща ми наистина се бе заел с някаква неудачна търговия. Какво да му кажа? Да му изкрещя, че дядо ми е бил революционер и заточеник? И ето че благоразумието, на което той е разчитал, потече като пот по лицето ми. Все пак не се предадох изведнъж.

— Това са идеи, господин Гешев — отвърнах аз тихо. — Не може човек да живее без идеи… И Христос е казал, че хората трябва да бъдат равни.

— Така ли пише в твоята книжка? — кресна ядосано той.

Съвсем бях забравил, че една от книгите, които бяха намерили у мен, носеше възглупавото заглавие „Съществувал ли е Христос?“.

— Така пише в неговите книги! — отвърнах аз.

— Слушай, момче, това е глупост над глупостите. Който и да го е казал. Ще станеш някой ден мъж, ще разбереш… Винаги ще искаш да стърчиш една глава над другите.

Можех, разбира се, да му отвърна. Да стърчиш, но с какво? С ума си? Или с властта и парите си? Още веднъж благоразумно замълчах.

На другия ден ме освободиха. Върнаха ми по опис джебните вещи, които ми бяха прибрали. Между тях имаше и малко пари, които майка ми благоразумно ми бе пъхнала в джоба. После с два-три ритника ме натириха навън. Стоях примижал на многолюдната улица, приличах на котка, която току-що са изтърсили от чувала в някаква неизвестна местност. Все още се оглежда със свити уши, но дълбоко в себе си знае, че ще намери отново верния път, да, знае.

Тръгнах бавно, все още зашеметен, прекосих като насън Лъвовия мост. Там наблизо се намираше млекарницата, която някога бе на баща ми. Седнах край мраморната масичка, поръчах си топло мляко и кифли. Донесе ми ги някаква мрачна жена, постави ги мълчаливо пред мен и си отиде. Изядох всичко много бавно, с дълбока наслада. Сега още по-ясно разбрах колко непоносимо и страшно е да си лишен от свобода, да бъдеш жертва. Безкрайно по-приятно е да гълташ бавно и сито горещото мляко и меките, хрупкави виенски кифлички.

Когато плащах, една дребна монета се изтърколи на пода. Малко непредпазливо се наведох да си я взема. И странно! — тоя път не усетих лекото коварно бодване. Не усетих острието на гладката кост. Нима я бях загубил в ареста? Нима я бях предал на брадясалия нещастник?

Сега имам чувството, че точно през тия три страшни дни в мен се е образувал синият прозрачен кристал. Защо? Не знам, може би така е устроена вселената. От хаоса се образуват звезди, от гигантските мъглявини — галактики. Колкото и да е странно, мракът ражда сам светлината, черният мазен графит — блестящите диаманти. А може би не е възможно да има и истинско човешко щастие без страдание.

Дълги години тоя син камък бе най-скъпото, което имах. И все пак един ден го загубих така неочаквано, както го бях намерил.

Винаги го носех в себе си, може би в това се състоеше моята грешка. Не знам защо, избягвах да го гледам, освен нощем понякога, когато угаснат всички земни светлини.

Неговото меко синьо сияние ме плашеше, раждаше в душата ми дълбока мъка. А през тия години твърде много мъка имаше в живота на хората, за да прибавям към нея и тъжната светлина на камъка.

Войната отиваше към своя неизбежен край. Когато заминах на фронта в Унгария, отново го взех със себе си. Носех го винаги в горния ляв джоб на куртката, обвит в парче черен сатен. Може би смътно съм се плашел от неговото синьо рентгеново облъчване. През дългите месеци война само веднъж го разгънах, за да го погледна със спотаен трепет. Това стана, когато немците пробиха нашия фронт при Драва Соболч. Гледах го и сякаш не вярвах на очите си — камъкът сияеше по-бляскав от всякога. Нима това никога няма да свърши, помислих си аз отчаян. Нима никога няма да свърши?

Беше най-тежката нощ, която ми се случи да прекарам на фронта. Веднага ни извикаха в щаба на армията. Когато влязохме в ниската едноетажна сграда, стените й просто се люлееха от артилерийската канонада. А знаехме, че сражението се водеше доста далече — на около двайсетина километра от нас. Полковник Гилин мрачно ни съобщи, че още тая нощ трябва да се евакуираме — далече в тила, чак в югославянския град Сомбор. Просто не вярвахме на ушите си — да отстъпим точно сега, когато фронтовете на съветската армия вече неудържимо наближаваха Берлин? Дали не е станало нещо неочаквано, дали немците най-сетне не са пуснали в ход своето прословуто тайно оръжие? Само при тая мисъл усетихме как гърбовете ни се вледеняват.

Но нямаше време за размишления, заповедта трябваше да се изпълни. Натоварихме цялата печатница на „Фронтовак“ с бързина, на която вече бяхме свикнали. Пътят за Сомбор минаваше близо до фронтовата линия, по високото плато над Харкан. Спряхме за малко, за да видим поне отдалече най-голямото сражение, в което някога българска войска бе участвувала. И сигурно най-епичното. Трудно може да се опише гледката, която се разкри пред очите ни. Вече бях виждал София след една от най-големите нощни бомбардировки, цялата потънала в море от пламъци. Гореше като факел, който би подпалил дори черното мъртво небе. Но тая гледка тук надминаваше всяко човешко въображение. Огромно кърваво зарево се бе издигнало като венец над хоризонта. Артилерийските урагани се преплитаха един друг и сливаха един с друг, техните остри припламвалия разкъсваха нощта като гигантски светкавици. Точно над Драва Соболч всичко бе потънало в огън и кръв. Гледахме и не можехме да повярваме на очите си. Нима наистина е възможно там да дишат и да се сражават обикновени хора? Къде всъщност започва границата на ужаса и пълното вцепенение? Ние не можахме да издържим дори гледката, качихме се на нашия продънен автобус и потеглихме, да не кажа побягнахме. Не знам за какви дяволи не ни бяха дали и оръжие — в целия ешелон имаше само един развален пистолет. Ако се случеше най-лошото — да ни преградят пътя, — щяхме да загинем като зайци. И досега си мисля, че командуването на армията нарочно ни бе унизило по тоя начин.

Но това беше последното ни изпитание. Един месец по-късно ние вече напредвахме с цялата армия по равнините на Южна Унгария. Пробихме линията Маргит. След това нашият десен фланг влезе в Надьканижа. Там редакцията се установи малко по-дълго в хубави и удобни квартири. Тоя чист и приветлив унгарски град беше за нас първият мирен оазис след изпитанията на войната. Изкъпахме се, избръснахме се, светехме от чистота. За пръв път се чувствувахме истински хора. Сега вече нямах никакво желание да погледна своя вълшебен камък.

Войната неудържимо вървеше към своя край. Новините от фронта говореха за пълен хитлеристки разгром. И все пак в Берлин все още бушуваха жестоки боеве. Тоя град, символ на хитлеризма, в тия дни ни приличаше на полудял човек, който не знае какво прави. Макар и отдалече, ние с дълбока ненавист наблюдавахме тая животинска агония. Сега всяка наша жертва ни се струваше безкрайно по-скъпа, главно защото беше безсмислена. Колкото и да се обръщам назад, в историята, едва ли бих могъл да видя по-позорно събитие. И навярно никога историците няма да го обяснят, нито психолозите да проникнат в същността му, толкова всички изводи са унизителни за човека.

Беше привечер, малко подтиснати от тия новини, се прибрахме в нашия нов дом. И изведнъж в града избухна стихиен огън. Насън не можех да си представя, че толкова войска има в града. Стреляше се с всичко, което една армия може да притежава — с пушки, с картечници, дори с оръдия. Светещите куршуми просто замрежиха небето с огнените си тропоски.

В първия момент ние дори се стреснахме. Пак ли някоя последна немска лудост като тая при Драва Соболч. Не, не беше възможно, знаехме, че фронтовете са доста далече. Може би някое последно въздушно нападение? Но не се чуваше никакво бучене на самолети. Стояхме тъй слисани всред улицата, не знаехме какво да правим. Тогава някъде срещу нас изтрещя прозорец, на него изникна руски войник. Беше гологлав, лицето му бе необикновено възбудено.

— Берлин падна! — изкрещя той срещу нас.

После вдигна автомата си и започна да стреля срещу небето.

Това бе краят. И в такъв естествен образ се бе явил той пред очите ми.

Тая нощ бе нощ на победни пирове. Пируваше целият град — по столове, по квартири, дори на улицата. Никой не пестеше куршумите, за какво повече са ни куршуми? В ония дни всички искрено вярвахме, че тая проклета война ще бъде наистина последна. На всички ни се струваше, че след тая нощ ще изгрее някакво друго слънце — може би по-голямо, по-радостно, по-светло. За съжаление не мина дори месец, за да разберем колко наивни са били тия наши надежди.

Но през оная незабравима нощ всички пирувахме. Събрахме се цялата редакция в един от апартаментите. Както винаги, яденето беше доста оскъдно, но за това пък имаше алкохол в изобилие — вино, коняк, унгарска палинка, която наистина палеше гърлото. Изпонапихме се здравата, всички без изключение, даже тия, които никога не бяха слагали капка алкохол в устата си. Като Рашо Шоселов например. Но опиянението от алкохола не беше нищо в сравнение с опиянението от радостта и надеждите.

По едно време се отпуснах изтощен на едно от леглата. И точно тогава си спомних за моя камък. Как ли се чувствуваше той в тая небивала нощ? Извадих го предпазливо от джобчето, разгънах сатенената му обвивка. И ето че отново лежеше на дланта ми. Стори ми се в тоя миг спокоен и хладен, толкова хладен, че дори се обидих. Нямаше капка радост в мекото му сияние. Даже напротив, синята му светлина ми се стори малко тъжна. Какво можеше да означава това? Може би нямаше сили да прежали жертвите? Или пък смяташе, че всичко, което се бе случило до днес, не може нито да се оправдае, пито да се изкупи. Малко го намразих в тоя миг. В крайна сметка той бе част от самия мен, беше длъжен поне мъничко да сподели радостта ми.

Малко нервно го бутнах в джобчето си, без да си дам дори труда да го завия в неговото сатенено парцалче. Поизправих се, глътнах чаша вино. И точно в тоя миг забелязах, че Рашо бавно се отправя към отворената врата на балкона. Беше доста бледен, леко залиташе. Веднага ми мина през ума какво може да се случи с човек, който за пръв път пие. Станах и се запътих след него. Като излязох на балкона, той вече се бе надвесил ниско над перилата, готвеше се да се пооблекчи навярно. Под него зееше тъмната бездна, той висеше безпомощно там, колко му трябваше, за да се прекатури. Инстинктивно протегнах ръка и го улових за яката. Навярно съм се навел доста ниско, но бях сигурен, че вече няма да го изпусна.

Ето в тоя миг съм изтървал моя камък, той просто се е изхлузил от джоба ми, който иначе винаги държах закопчан. Мигновено усетих това, но беше късно. Видях само как се разби в каменните плочи на тротоара. Разби се като малка звезда, пламнаха живи, сини искри и веднага угаснаха. Стори ми се, че не се е разбил, а просто изгорял в своята мъка. Отдръпнах се поразен, чувствувах, че се е случило нещо непоправимо. Радостта ми изведнъж изстина, усещах в себе си някаква необикновена пустота. После бавно се прибрах при другите, които все още се веселяха. Моят пир бе свършил.

* * *

Не, не преживях загубата толкова тежко, колкото можете да си помислите. На другия ден се чувствувах дори мъничко облекчен. Останах още два месеца в Унгария, в дни на мир и спокойствие. Всички, които са били там, помнят колко хубава беше тая пролет, без нито едно облаче по синьото унгарско небе. Преживях много радости, натрупах незабравими впечатления. Едва когато се върнах в България, осъзнах, че дълбоко в себе си съм тъгувал за моя камък. Но може само за миг да изчезне нещо, което се е образувало в теб с десетилетия.

Колко тежка е била тая загуба, усетих, когато отново започнах да пиша. Преди всичко много трудно стана това, сякаш съвсем бях отвикнал. Сядах насила зад машината, мислите ми бяха някъде другаде. Тоя вечен огън, който винаги съм усещал по-жив и по-истински дори от моя собствен живот, сякаш бе поугаснал. Или просто бе засипан под пепелта на толкова много събития. Сега трябваше да вадя отново въглените и грижливо да ги разпалвам. Разбира се, не е толкова трудно да разгориш отново огън от въглени, стига да има какво да сложиш върху тях. Но може би това, което съм слагал, е било все още доста сурово.

Така или иначе огънят отново се разгоря. Но смътно усещах, че грейката като че ли не е същата. В първите години описвах войната. Много искрени и истински чувства имаше в душата ми. И в книгите ми навярно личи, че са истински. И все пак това надали е било достатъчно. Струваше ми се, че заедно с камъка съм загубил нещо от моя път.

Сега вече истински ме болеше за него. Не можеш да опишеш един огромен, бушуващ пожар на фона на слънцето. Сам аз го бях видял при Драва Соболч на фона на черното страшно небе. А може би не е нужно да описвам непременно пожари. Защо трябва непрекъснато да напомням на хората мрачната нощ, от която се бях отскубнал. Така мислех в ония години. Или по-точно така се успокоявах.

Сега често се събуждам нощем, със затаен дъх почвам да се ослушвам. Няма ли отново да доловя шепота на морето? На истинското море, което се блъска като ослепяло в скалите. После затварям очи и чакам отмалял, да, чакам, докато отново доловя тихото пляскане на вълните му. И ги усещам как прииждат като могъщ прилив, как заливат бреговете, които ги чакат. На другата сутрин се събуждам съвсем бодър, отивам до прозореца и се усмихвам. Дори моето остаряло и пробито сърце да изчезне съвсем, камъкът винаги ще остане да свети.