Павел Вежинов
Синият камък (2)

Кога видях за пръв път очите й

Родил съм се в един от най-тъжните квартали на София. Макар че си беше истински краен квартал, той по нищо не приличаше на тия, които ни заобикаляха. Всички други крайни квартали ми напомняха по-скоро на изродени села. И като всички изроди, бяха много по-отвратителни от своя далечен първообраз. Но нашият квартал си беше съвсем градски, съвсем софийски. Той дори не беше така бедняшки като другите, по дворовете му не се търкаляха тикви, не квичеха дръгливи прасета, сутрин не ни будеха гласовити петли. По нашата улица имаше канал, водопровод, дори улично осветление. Няколко триетажни къщи издигаха силните си плещи над другите. Крайната двуетажна къща бе на поп Никифор. Оттам нататък се простираше пусто поле, по което дори ветровете избягваха да замръкват. Макар и не съвсем беден, нашият квартал беше много тъжен. Вие скоро ще се уверите в това.

Макар да съм живял близо четвърт век в тоя квартал, много рядко си спомням за него. И което е много по-странно — той съвсем е изчезнал и от сънищата ми. Когато съзнателно се връщам назад, имам чувството, че се движа в отдавна запуснат мъртъв дом, потънал в забрава и плесен. И въпреки това по някакъв необикновен начин той и сега е съхранил своето време в себе си, както старата ученическа кутия своите моливи. Навсякъде другаде времето е изтекло завинаги, само там се е запазило такова, каквото си е било — застояло и неподвижно. Щом отворя кутията, то се понася около мен като тънък мирис. И затова бързам да я затворя, докато цялото време не е изтекло. Спомени без мириса на времето не са никакви спомени.

Сам аз живеех на третия етаж на нашия голям дом. Плащахме наем. Сега тая дума не говори нищо, разбира се, тя няма мирис. Но тогава имаше. Според българските представи наем по онова време плащаха само хора, прокудени от домовете си. Или всякакви други нещастници, неспособни да се преборят със съдбата. Струва ми се, че и до ден-днешен това разбиране живее с все сила в българския човек. И на моя баща му беше много тежко да плащам наем — не толкова за самите пари, колкото за достойнството на дедите си. Но и парите, макар че живеехме в краен квартал, не бяха малко. Бедняците просто не можеха да го плащат, живееха в колиби и всякакви съборетини.

От върха на моята тухлена кула аз виждах цялата улица — от начало до край. Точно на юг, обкована в своята невероятна каменна броня, течеше Владайската река, такава каквато си е до ден днешен. Но в ония години тая гледка беше толкова нова и неочаквана, колкото Айфеловата кула например. Дори безучастните шопи, когато минаваха по мостовете, спираха там със своите магарета, гюмове, вързани на връзки червени петли, за да позяпат чудото. По-нататък, на мястото на днешния гърмящ транспортен възел, се простираше необработено поле, обрасло в грамадни буренаци и тръни. Всъщност не съм сигурен, че са били чак толкова грамадни. В ония години, когато едва се отлепвах от земята, всичко ми се струваше грамадно — дори креватите и масите, които стърчаха над главата ми. От всички тия големи вещи и същества най-много ме плашеха кучетата. Нашият квартал, пък и всички други крайни квартали, беше пълен с едри рунтави кучета. Бяха ужасно зли. А за да бъдат зли, ги учеха хората. Тогава аз не знаех, че те никога не нападат деца. Достатъчно беше някое от тях да се затича случайно към мен, за да се покрият след това устата ми с пришки. Бях много чувствително момче, с недетско въображение. Смътно усещах, че виждам живия свят съвсем различно от всички други деца — като че ли си го бях измислил сам, недействителен и деформиран. Така например в квартала живееше някакъв странен човек, огромен на ръст, но съвършено кьосав. Голото му лице бе покрито с безброй дълбоки бръчки, приличаше по-скоро на лице на престаряла жена. Когато го срещаха някъде по улицата, другите деца просто спираха, за да го позяпат любопитно. Но в мен той предизвикваше някакъв необясним ужас. В целия тоя загадъчен свят, в който напразно се стремях да проникна, за мен нямаше друго по-страшно същество. Бях го преобразил в себе си в някакъв зъл дух, в някакъв таен удушвач на деца. Моето лакомо и ненаситно въображение безразборно гълташе всичко, за да го преобрази в себе си по някакви съвсем непонятни закони.

Струва ми се, че двата най-зли врагове на квартала бяха калта и болестите. Софийската кал беше прочута. Навсякъде тя бе дълбока и лепкава, но никъде не бе така черна, както при нас. Или просто така е останала в обезцветените ми спомени. Сега си мисля, че тя просто ме е убивала духом. Понякога седях с часове на прозореца, за да я гледам. По цялата улица нямаше нищо освен кал — неизбродна, черна, прорязана от дълбоките коловози, пълни с антрацитна вода. Беше ми много тъжно от тая гледка, усещане за неизмерима пустота и безнадеждност премазваше детската ми душа. Тогава такава си представях цялата човешка земя, от край до край черна, подгизнала, безучастна. Дори лятото бе кално, улиците изсъхваха съвсем едва през юли, но дори и тогава по нея оставаха да стърчат втвърдени кални гърбици. Едва през август те се превръщаха в плътен слой прах, пепел, но мек, летлив, всепроникващ. Не дай си боже да духне вятър или да минеше случайно гальота или каруца. Целият тоя прахоляк закриваше улицата като плътна завеса, къщите изчезваха в нея, небето ставаше сиво.

По това време баща ми беше млекар. Млекарницата му се намираше на улица „Мария-Луиза“. Когато мама ме заведе за пръв път там, открих с изненада, че има и някакъв друг свят, съвсем различен от нашия — чист, светъл, почти неземен. Масите бяха покрити с бели мраморни плочи, хладни и чисти, все още овлажнели от забърсването. Тезгяхът бе облицован в бели фаянсови плочки, които сякаш светеха в утрото. Зад него, облечен в бяла престилка, стоеше баща ми, златните рамки на очилата му блестяха пленително. Той и без това си беше конте, но сега ми се стори божествен, на всичко отгоре с тоя весел черпак в ръката си. В сребърно калайдисания казан се вареше и кипеше млякото, нежната му пяна бе бухнала като снежна планина.

Като ме видя, моят баща веднага остави черпака и някак гузно се поусмихна. Сега разбирам, че просто се е засрамил от мен, от сина си. Но тогава такава мисъл не можеше да се побере в ума ми. Как да се досетя, че тая професия просто не е била в стила му — да бъде някакъв си дребен млекар с няколко маси, та макар и мраморни. Още не знаех, че никой от дедите ми не е слугувал никому, даже на турците. Но смущението му трая само мигове. Като се засмя отново, той ни настани на една от масите, след това отново се върна на своето царствено място. Взе черпака и една бяла фаянсова купичка. После я наля, като сипваше млякото от високо. И досега е жива, жива в паметта ми тая нежна струйка мляко, която кипеше и преливаше в тънката купичка. Сам я поднесе, като шеговито ми се поклони. В малка чинийка ми сервира и две виенски кифлички. Никога до тоя ден не знаех, че са толкова меки и вкусни. Тия, които понякога носеше у дома, бяха сухи, толкова сухи, че не се чупеха, а просто разпадаха на трохи между пръстите ми.

Не, баща ми не обичаше своята работа. Той скоро я изостави, без да разбира, че завинаги е преминал зенита на своето оскъдно еснафско благополучие. Отсега нататък щяха да го очакват само горчивини и изпитания, само унижения, които дори насън не можеше да си представи. Но тогава бяхме горе-долу заможни хора. И навярно, за да постигне в мен това, което не бе сполучил със себе си, той ме даде във френски колеж. Не стоях дълго време там. Разболях се тежко, а когато оздравях, другите ученици бяха твърде напреднали с езика, за да мога да ги настигна. Преместиха ме в българско училище. Все пак татко ужасно се гордееше, като дърдорех на френски, караше ме да го правя и пред роднините. Те ме гледаха зяпнали от изумление — всъщност не толкова мен, колкото баща ми. За тях той бе преминал в някаква друга, много по-висока човешка категория.

Спомените от френския колеж са едни от най-мрачните в живота ми. Никога няма да забравя отците, които ни преподаваха — зловещи като гарвани в черните си дрехи. Всяка проява на детска палавост или жизненост предизвикваше у тях нечовешка ненавист. Наказваха ни непрекъснато и жестоко. Отивах на училище като осъден, връщах се като спасен. Но тия метаморфози поне закалиха крехката ми момчешка душа.

И замяна на тона пред мен се разкри някакъв нов свят, който нямаше нищо общо с нашата кална улица. Колежът се намираше на улица „Пиротска“, съвсем близо до градските хали, тоест в самия център на града. Тук животът бе съвсем друг. Тук весело дрънчеха трамваи, с гръмотевичен пукот преминаваха автомобили, призивно звъняха входовете на многобройните кина. На връщане от училище неизбежно минавах през халите. Винаги влизах с малко страх в този хладен, жесток дворец на месото и кръвта. Огромни одрани животни, разцепени на две, висяха окачени на железните куки. Жълта, втвърдена лой закриваше кухините на утробите им, от мускулестите им шии се изцеждаха последните капки кръв. Вътре, в железните клетки на месарите, се размахваха кървави брадви, чуваше се грозното стържене на триони в яките кости. Но по-нататък не бе толкова страшно. Без особен интерес минавах през птичето царство. Понякога спирах за малко пред гъските. Синьо-бели, с жълти крака, те много елегантно висяха на дългите си оскубани шии. Най-дълго време прекарвах пред рибарските магазини. Имаше много риба тогава, купища прясна риба — морска и речна, — примесена с парчета лед. По най-големите сергии лежаха проснати истински чудовища — сомове, есетри, колкото лодки, тук-таме вече насечени на едри късове. Никога няма да забравя тяхното бледо и розово месо, което в ония години не ми бе съдено да опитам. (Както и сега между впрочем, когато има много рибарски задруги, флотилии, но няма сомове.) Няма да забравя плоските им глави, беззъбите им уста, мустаците им, които се виеха като живи. Единствените истински живи същества в това царство на смъртта бяха раците — грамадни кошове с раци, които шумяха и скърцаха с броните си. Когато се връщах в къщи, с увлечение разказвах за всичко, което съм видял. То се знае, преувеличавах малко, поне що се отнася до сомовете и есетрите, но все пак в моите детски очи те наистина бяха грамадни. Майка ми слушаше, слушаше, после казваше малко тъжно:

— Делчо, чудя ти се, защо не купиш малко риба… Ще се урочаса това дете, риба му се яде.

Наистина ми се ядеше, макар да не бях лаком. Докато бях съвсем малък, затворен в моята тухлена кула, без движение, без игри, просто не знаех какво значи думата апетит.

— Да не се учи! — отвръщаше назидателно баща ми. — Риба ядат само богатите.

— Е, не сме чак толкова бедни — измърморваше унило майка ми.

— Ще яде риба, когато идем на село… Там ще хвърля серкмето в Тополница.

Тъй и не купи риба, нито веднъж, макар че в никакъв случай не беше стиснат човек. Сега го разбирам — как ще дава пари за нещо, което за него цял живот е било дар на природата. За риба ни се оре, ни се копае, просто са я ловили в спокойните вирове на една от най-красивите реки в България. Ловили са я с ръце, с вилици, с мрежи, богата река, пълна с мряна и кленове — толкова много риба, че е имало дори за последните бедняци, които са нямали мрежи. Сега Тополница вече не е река, сега в нея тече само някаква сива мътилка с метален отблясък, по-мъртва от водите на Лета и хиляди пъти по-безнадеждна. Поне такава я видях преди две години.

През тая най-знаменита година в детския ми живот, малко преди да се разболея от дизентерия, се случи още едно важно събитие.

През пролетта татко ми купи плетено вълнено костюмче, от тия, които сега наричаме ескимосчета. По онова време те почти не се носеха, особено в квартал като нашия. То бе цялото бяло, прилепнало до тялото, с малки гамашки. Навярно съм бил много смешен с него, приличал съм на балетно зайче. Но тогава такава мисъл не можеше да мине през ума ми. Радвах се ужасно на новата си дрешка, просто хвърчах от гордост. Издебнах от кулата да се съберат повечко деца на улицата, стъкмих се и слязох. Като ме видяха, децата просто се опулиха срещу мен. Отначало навярно са помислили, че е станала някаква грешка, че случайно съм излязъл по долни гащи. Но като видяха как самодоволно се въртя пред смаяните им погледи, изведнъж разбраха подлата истина. Моето облекло им се видя ненормално и позорно, все едно че бях излязъл с рокличка. Те само ахкаха и всички наведнъж се нахвърлиха върху мен. Събориха ме в калта, овъргаляха ме там като прасе, даже натикаха главата ми в тинята, та да запомня завинаги тоя ден. Като свършиха цялата тая работа, те бързо се разбягаха, сякаш отнякъде се бе задал баща ми.

Докато безчинствуваха така с мен, аз дори не гъкнах. Не заплаках и докато безславно се прибирах у дома. Не се разсърдих, не се разгневих, дори не се оплаках. Просто се засрамих, едва не изгорях от срам. Знам, че има хора, които изобщо са лишени от това чувство. И други, които успяват да го сдъвчат някак си, да го погледнат откъм смешната му страна. Но аз не умея и до ден днешен. Понякога ми се струва, че животът ми е просто безкраен наниз от такива нелепи случки, от печални гафове, които дължа само на себе си. Но най-старият урок като че ли се оказа най-силен. До ден-днешен не съм посмял да облека нещо, което да е в най-малка степен екстравагантно, да направя нещо, което безочливо да ме отделя от хората.

Както вече споменах, болестите бяха една от най-тежките беди на квартала. Хората още не се бяха съвзели от тежкото военно гладуване, епидемиите следваха една след друга. Всички инфекциозни болести, като се почне от коремния тиф и се свърши с грипа, сякаш смятаха нашия квартал за опитно поле. Тук те за пръв път пробваха своите сили, преди да се впуснат в голямото настъпление. Оттук потегляха и първите черни катафалки за гробищата, които бяха много близко до нас. Хората ги приемаха с примирение, рядко се съпротивяваха, търпеливо чакаха злото да ги отмине.

Така и аз се разболях от моята дизентерия. Сега не си спомням почти нищо от дългите мрачни месеци, които прекарах в леглото. Просто виждам себе си непрекъснато клекнал върху синьото емайлирано гърне, слаб като шушулка, с изтънели крачета. Пренасяха ме като коте до леглото, щом ме положеха върху него, веднага потъвах в някакво небитие, страшно като смъртта. Нямаше тогава никакви свестни лекарства против тая болест. Единственото, което лекарите познаваха, беше пълната и абсолютна диета. Не поемах нищо освен слаби чайове и отвара от някакви треви и билки. Болестта ме изцеди до капка, в мен не остана нищо освен бледото, мигащо пламъче на живота. Колкото и трагично да премигаше, то все пак надви. Най-сетне станах от това проклето красиво гърне, в което едва не изцедих, живота си, и когато един ден ми поднесоха първата лъжица пилешка супа, изведнъж разбрах, че съм спасен. Някаква необикновена човешка сила, която дори не подозирах, че може да съществува в мен, мина като пламък през кръвта ми.

И все пак се съвземах бавно, едва-едва. Помня отлично деня, в който за пръв път ми облякоха дрешките. Дори майка ми не знаеше, че просто съм се отучил да ходя. Или не бяха останали никакви мускули по тънките ми крачета. Тя едва не заплака, като ме гледаше как залитам като болно коте между стола и масата и масата и кревата. Но така или иначе вече не свалях дрешките, много ми се искаше дори да спя с тях.

Все по-често започнах да ставам от леглото. До смърт ми бяха омръзнали езерото и белият замък, изрисувани върху табления креват. Вече бяха престанали да бъдат за мен извор на мечти и странни видения. Сега хиляди пъти предпочитах грозната, парцалива гледка, която виждах през прозореца. Понякога с часове стоех там и просто гледах и гледах, макар че нямаше нищо за гледане. Тая пролет бе необикновено дъжделива и хладна. Полето зад реката, там, където сега е сточната гара, изглеждаше тъмнокафяво от изгнилите бурени. На високия железопътен насип бе спрял маневрен влак, коминът му бълваше тежко „гъст гноен дим“. Тия думи не съм ги измислил сега. Просто така ги почувствувах в онзи далечен ден като образ. Няколко години по-късно, като пишех свободно съчинение за „нашата улица“, аз спонтанно ги вложих там, горд в себе си от това внезапно откритие. Но учителката никак не ги хареса.

— Какъв е тоя „гноен дим“! — каза тя строго. — Забранявам ти да употребяващ такива думи.

Но въпреки нейното строго предупреждение влакът си остана там, до ден-днешен там. Досега виждам как бълва, жълто-бели кълба дим, които се стелят бавно над пустото поле. Като облаци се вдигаха ята от гарвани, объркваха в миг строя си, после бавно се понасяха към Подуяне. И никакъв човек, нищо освен пустота, подсилена от тъжния грак на птиците — ето това се виждаше от моя прозорец.

И улицата под мен бе съвсем пуста. Просто не съществуват възрастни хора в моите спомени. Не съм ги забелязвал може би. Или съм помнел само тия, които по някакъв начин са ми вдъхвали страх. Имаше много страшни хора по нашата улица — като се почне от касапите, та се свърши с черпня брадат поп. Особено старателно заобикалях гальотаджиите. Бяха все едри мъже, вечно пияни, черните им лица ми се виждаха много свирепи. Може би не всички помнят техните возила — гальота сега и за цяр не може да се намери из целия град. Бяха едноосни коли с грамадни колела и две стръки, в които се впрягаше конят. Товареха се като всички други коли, но не се разтоварваха — просто се изпразваха, като се навеждаха по оста им. Бяха много удобни коли, особено за пренасяне на въглища. Калта не беше страшна за тях, тъй като осите им бяха много високи, по-високи отколкото на днешните трактори. И все пак всичко зависеше от силата на единствения впрегатен кон.

Тоя ден зърнах гальотата още като влезе в нашата улица. Возеше я много едър, мършав кон. Навярно беше много стар, острите му бедрени кости бяха опънали ожулената му кожа. И краката му бяха доста осакатени, сякаш не ходеше, а креташе. Щом влезе в калта на улицата, веднага опъна шия, ребрата му изскочиха от напрежение. Но калта ставаше по-дълбока, пък и силите му се лоизчерпиха. И точно пред нашия дом той затъна.

Мъчно мога да опиша какво се случи след това. Галъотаджията се опита да оправи работата с камшика си. Биеше го не само по гърба. Биеше го по главата, през очите, през влажната запъхтяна муцуна. Не бях виждал до тоя ден толкова озверен човек. Камшикът, изглежда, му се видя недостатъчен, започна да го рита с все сила с калните си ботуши по опънатия корем.

Най-сетне конят падна безпомощно в калта. Падна и сякаш потъна в нея. От моя прозорец виждах само предните крака и ушите му. Човекът сякаш съвсем подивя. Измъкна някакъв кол, започна да го бие с него, където свари, чувах как якият му череп пукаше и пращеше от ударите. Конят направи последно усилие да се изправи. Но успя само да се повдигне на предните си крака, после внезапно рухна и пречупи като клечка дясната стръка. Бяха се спрели вече доста хора наоколо, махаха с ръце и подвикваха, навярно го съветваха как да постъпи. Защо беше нужно да го съветват, просто трябваше да се нахвърлят върху тоя побеснял урод, да го вържат като луд или да го стъпчат в калта. Усетих как някаква силна ръка сякаш ме помъкна към вратата. Едва обух с разтреперани ръце обувките, тръгнах по стълбите. Виеше ми се свят от слабост, но вървях. Когато стигнах долу, направи ми впечатление необикновената тишина. Вече не се чуваха ни псувните, ни ударите. И хората наоколо мълчаха. Едва се промъкнах между тях. И тогава за пръв път видях съвсем отблизо коня. Лежеше неподвижен, само щръкналата му глава подсказваше, че е жив. Коларят тежко дишаше край него с кола в ръце. Изглежда, събираше сили отново да се нахвърли върху жертвата си.

Някак несъзнателно направих още една крачка напред, краката ми затънаха в калта. Гледах жалката разкървавена глава на животното, с цялата сила на душата си исках да му помогна. Никога дотогава не бях изпитвал такова силно, непоносимо желание. Тогава конят обърна глава и ме погледна. Точно в мен погледна, може би защото бях най-близо до него. Очите му се белнаха за миг, после сякаш изчезнаха. И аз видях как от мъртвите дупки, черна като катран потече мъката. Не разбрах как другите не я виждат. Не течеше, а просто бликаше като от рана, стичаше по изпотената му шия, по счупената стръка, локвата под него заблестя като антрацитена. Обърнах се изплашен и побягнах. Дори не помня как съм се качил в стаята. Завих се презглава с одеялото, исках да умра. Колкото и малък да бях, колкото и слаба да беше душата ми, вече нямах друго желание.

Тогава се досетих за суджуците.

Тия суджуци висяха на един пирон върху стената. На тоя пирон закачвахме лампата, преди да ни прекарат тока. После си остана тъй на стената, ръждясал и ненужен. Когато оздравях, татко ми заръча строго да не ги пипам. Беше фелдшер, преди да се заеме със своите търговии, разбираше доста от медицина. И подробно ми обясни, че поради болестта червата са ми станали тънки, съвсем тънички, просто като цигарена хартия, даже по-тънки. Каквато и корава храна да глътна, ще ги пробие. А що ли остава до тия люти суджуци.

Както всички бащи, и моят не разбираше от деца. Никой не разбира от деца. И досега това ми се вижда странно, да не кажа невероятно. Та нали, в края на краищата, всички сме били деца? Но така е, иначе баща ми не би закачил там суджуците, да ги гледам по цял ден. Защо трябваше да се пазя сам, когато той трябваше да ме пази. Дългата страшна диета за пръв път бе събудила в мен глада. Не обикновения глад, детския, невинния, а някакъв друг, непознат, животински, както сега разбирам; Коремът ми се опипаше, крещеше, плачеше. Но нито веднъж дори не помислих да посегна към тях. Възрастните хора винаги забравят, че страхът от смъртта у децата о много по-силен, отколкото у самите тях. Децата се боят от смъртта посвоему, като от страшна, неизмерима болка. За всичко може да си помисли едно дете, само не да призове смъртта. Децата и смъртта са така чужди й различни, както огънят и водата.

А ето че сега си помислих за суджуците.

И не само си помислих. Просто станах и откъснах един от тях. Едва го откъснах, толкова слаби и уплашени бяха ръцете ми. Сега ми е трудно да разбера себе си. Наистина ли съм искал да умра? Или просто мъката е победила в мен страха. Изглежда, че второто е много по-вероятно. Но така или иначе държех в ръката си проклетия суджук, целият треперех. Не знаех дори, че трябва да го обеля, започнах да го гриза лакомо, като малко зверче, точно през средата. Още първата хапка сякаш опари устата ми. Това живо и силно месо приличаше на огън. Усетих как тоя огън пламна и в стомаха ми, но не ме ужаси. Ръфах и ръфах, докато се самозабравих. Но като се понаситих, в мен отново се появи страхът.

Сега вече знаех, че наистина ще умра. Легнах, завих се отново презглава с одеялото и зачаках. Така след половин или един час ме намерила майка ми — облян в сълзи, притиснал до гърдите си остатъците от проклетия суджук. Не помня какво е направила тя, за да ме спаси. Може би нищо. И не само че не умрях, но не получих дори най-леко разстройство. Баща ми години наред разказваше на гостите ни тоя случай, за да се погаври с лекарските диети, разбира се. Но дори не подозираше колко рано в живота ми е било съдено истински да преживея смъртта.

От тоя страшен ден сърцето ми охладня към хората. Макар и не към всички. Нося това чувство до ден-днешен в сърцето си. Нищо, което се случва в детските ни години, не изчезва. Ако не можем да разберем нещо в себе си, трябва да се вгледаме внимателно в детските си години. Сигурен съм, че винаги ще открием там истинските причини. Аз вече бях разбрал, че хората са страшни — по-страшни от всичко, което може да мине през нещастните ни умове. През дългия си живот видях безброй човешки бедствия и страдания. Бях на война. Гледах на снимки хитлеристки концентрационни лагери. И винаги сърцето ми си оставаше малко хладно. Вече знаех, че хората плащат. Плащат за какво, заради себе си? Не исках да мисля. Но някъде в мътилката на спомените бавно се издигаше на предните си крака страшният кон, мъката бликаше като катран от очите му. Сега хората се давеха в тоя катран, много по-страшен от катрана на пъкъла.