Павел Вежинов
Измерения (3)

* * *

На сутринта се събудих едва към девет часа. Жена ми беше отишла на работа, без да ми се обади. Това се случваше за пръв път, откакто живеехме заедно. Но закуската ме чакаше както винаги на кухненската масичка — чаша студено мляко и малко салам. Изобщо не я докоснах, единствен начин поне мъничко да си отмъстя. Вече не чаках от нея ни съвети, ни доброта. Нито съчувствие, което винаги ме обижда. Исках просто да ме разбере, нищо повече.

За да се разсея, прегледах списанията, които ме чакаха на бюрото. Моите списания по химия на живота, които не бях преглеждал от две седмици. Както винаги, последни новини и известия от цял свят. Неща, които преди няколко десетилетия биха ми се сторили невероятни и непостижими. Четох до обед, но през цялото време умът ми се съпротивяваше, душата ми бе пуста. Отново и отново ме обземаше тежката и непоносима мисъл — това ли е, което търся? И не бях ли наистина сбъркал пътя, както на времето се тревожеше баба ми? Сега ми се струва, че знам поне основното. Никога, докато свят светува, няма да се получи изкуствен живот в епруветки и колби. Животът се създава и изчезва само в хода на всевечното съществуване. И не може да има друга възраст освен безкрайността, все едно как се раждат и умират вселените. Но тогава бях съвсем объркан, умът ми кипеше, без да стигне до нищо. Съзнавах, разбира се, че животът е и химия, поне донякъде. Но докъде? Дотам, където свършва и физиката? Но това ми се струваше съвсем абсурдно.

Както винаги, жена ми се прибра към пет часа. Лицето й изглеждаше като восъчно — толкова студено и безчувствено. Не каза нито дума, влезе в кухнята и остана там до вечерта. По някои слаби звуци, които стигаха до ушите ми, можех да предположа, че готви нещо. Готвеше доста посредствено по рецептите на готварските книги, без капка свой вкус или свое въображение. Обикновено обядвах сам, но вечеряхме винаги заедно.

Към осем тя се изправи на прага на кабинета ми. Лицето й, макар и позачервено от топлината на печката, изглеждаше все тъй безчувствено.

— Искаш ли да вечеряш? — попита тя.

— Не! — отвърнах аз късо.

— Защо?

— Ами защо! Може да се окаже съвсем безсмислено!

Тя ме разбра много добре. Нещо трепна в сивите й очи.

— Мислиш, че ще загинем?

— Не мисля — отвърнах аз. — Но все пак войната си е война. В атака не се отива с пълен търбух.

Тя се поколеба за миг, после влезе в стаята. Походката й беше доста унила, бих казал, безпомощна. И това ме удовлетвори донякъде, все пак не беше изградена само от кремъци.

— Заведох Донка на вилата — каза тя. — С Владко, разбира се, заради него направих тоя компромис. Само това имам право да сторя, нищо друго.

Имахме малка дъсчена вила, финландски тип, някъде край Лакатник. Не бяхме ходили там тая година. Всъщност на мен не ми се искаше да остана сам в тая тишина с обърканите си мисли. Самотата не ги подрежда, а ги обърква още повече. И все пак жена ми беше намерила много добро място, където да заведе внука ни. Нашия внук, към когото не изпитвах кой знае какви дядовски чувства. Вилата като че ли бе построена тъкмо за земетресения. Можеше да се изкриви малко, да се разглоби, но да се разруши — никога.

— А ти защо не остана с тях!

— Как така да остана с тях! — отвърна тя раздразнено. — Може да се направи изключение само за Владко, за никой друг.

За Владко, за никой друг — много добре я разбирах. Тя не обичаше много нашата мързелива дъщеря. Донка миналата година се разведе, но не пожела да се върне у нас. Макар че имахме свободна стая. Все ми се струваше, че в тая работа има пръст и жена ми. Докато се развеждаха, тя не каза нито дума, явно съчувствуваше на зет ни.

— Излиза ли днес? — попита тя внезапно.

— Не съм — отвърнах аз с едва спотаена враждебност.

— Защо?

— Казах ти го толкова пъти. Просто няма никакъв смисъл.

— Но ние се договорихме. Аз винаги изпълнявам това, което съм обещавала. Пък и ти досега.

Беше вярно наистина. И все пак аз правех компромисите в тия временни съглашения, не тя.

— Не разбираш ли в какво глупаво положение ще изпадна? — казах аз. — И без това светът е препълнен с какви ли не суеверия. Духове, спиритически сеанси, зодии. И хороскопи на всичко отгоре. Тия, на които разчиташ, само ще се усмихнат скептично като на петричката врачка, да речем. Макар че дълбоко в сърцата навярно ще ми повярват.

— И ще се изпокрият? — нещо блесна в очите й.

— Не, едва ли. Хората са страшно непоследователни. Аз съм сигурен, че много убедени безбожници тайно се молят на бога. Както много вярващи в дъното на душата си тайно го ненавиждат…

Не, нейният ум не можеше да смели тия толкова прости истини. Те щяха да разрушат завинаги нейната вътрешна подреденост. Но тогава само ме погледна и се отпусна като преуморен генерал в едно от креслата.

— Не мога да разбера! — измърмори тя унило. — Наистина не мога да разбера!… Да имаш такова мощно доказателство в ръцете си. Такъв невероятен коз. И да не го използуват.

Почувствувах, че почвам да губя търпение. Та как да влееш толкова проста истина в такава гранитна глава.

— Никакво доказателство! — едва не креснах аз. — Та дори моите предварителни показания да са приподписани от академик Келдиш. Ще кажат, че един случай не е никакъв случай. И не е никакво доказателство, особено ако противоречи на основни истини.

— На какви основни истини? — попита тя враждебно.

— Ами на физическите, да речем. Всички ще изгракат накуп, че се занимавам с метафизика.

Отново нещо живна за миг в очите й.

— А не ти ли е минала през ума една толкова проста мисъл. Метафизиката е всъщност неразкритата част на физиката. Като обратната страна на луната. За която доскоро не знаехме нищо.

С това нашият разговор завърши. Като че ли и двамата се изплашихме, не посмяхме да прибавим нито дума повече. Не вечеряхме. Седнахме мълчаливо пред телевизора с тайното желание да ни отвлече от неприятните мисли. Или поне да притъпи непоносимото очакване. Но програмата беше достатъчно скучна и делнична, за да ни поразсее. Именно нейната делничност, нейната пълна отчужденост от всяко човешко вълнение внезапно ми натрапи тая неочаквана мисъл. Какво земетресение? Разбира се — никакво. Чудеса по света не са ставали и никога няма да станат! И в миг почувствувах някаква силна вътрешна болка, някакъв болезнен гърч. Не, не — трябва да стане! Дори да ни зарови под развалините си. Трябва да стане в името на истината. И в името на надеждата. Човекът не бива да остане вечно сляп за огромния свят, който ни заобикаля.

Първото, което чух, беше нежен звън. На стената бяха окачени няколко старинни чана, които бях купил от един циганин. Висяха там две десетилетия, само от време на време се обаждаха, когато чистачката бършеше праха от стените. И ето че сега те първи усетиха земетресението, тихичко позвъняха.

— Ето! — възкликнах аз. — Ето — започва!

Просто се стреснах в тоя миг, сякаш не бях го очаквал толкова дълго и нетърпеливо. Обърнах се бързо назад и погледнах полилея. Тъкмо бе започнал лекичко да се клати. И точно в тоя миг в огромния френски прозорец, който заемаше едва ли не цялата южна стена, блесна като експлозия огромно синьо сияние. Изведнъж ме обзе панически страх, навярно по-силен от всичко, което досега бях изпитвал. Станах от мястото си и като насън се упътих към вратата, без да помисля за нищо друго освен за себе си. Едва ли съм направил повече от две-три крачки, жена ми здраво ме сграбчи за ръката.

— Стой тука! — едва не кресна тя. — Няма да мърдаш!

Спрях като закован. А къщата се тресеше и тресеше, струваше ми се, че всеки миг ще рухне над нещастната ми глава. Докато най-сетне всичко затихна.

* * *

Понякога така внезапно и със сътресения идва денят на голямата равносметка, както би се изразил някой писател. Хубави думи, но малко надути и не дотам точни. Всъщност не ставаше въпрос за дни, а за седмици и месеци, горчиви, тягостни, но и мъдри, ако тая дума би могла да се отнесе до обикновените простосмъртни.

Най-странното беше, че земетресението ме изплаши, но не ме порази така, както очаквах. Уверих се наистина, че имам някаква дарба или способност, каквато другите нямат. Знаех, че е дошъл денят на голямата равносметка, но не бързах. Не биваше да се бърза. Освен това през първите дни други тежки мисли гнетяха душата ми, мислите за жена ми.

Там е работата, че вместо да разреши нашите недоразумения, това земетресение ни отчужди още повече. Никога няма да забравя тия страшни мигове. Те не само ме гнетяха, но ме изпълваха и с някаква вътрешна ярост. Та в крайна сметка тя се бе опитала да ме убие — в тоя миг, в който така здраво ме бе уловила за ръката. От прекалена принципност, от прекалена честност, от прекален морал — все едно. Наистина не само мен — и себе си. Но кой знае защо, като че ли недовиждах второто обстоятелство. Как така ще ни убие — мислех аз възмутен. С какво право и на какво основание? Човек може да разполага само със своя живот, с никой друг, каквито и да са целите и предлозите. Гневях се, не смеех да я погледна. Между нас се бе образувала оная грозна празнина, която учените, пък и политиците наричат с недомислената дума вакуум.

Не бях ли прекалено строг към нея? Или прекалено пристрастен? Не, не — по тоя въпрос едва ли някога ще отстъпя. Всеки е малко пристрастен, но в основата си бях прав. В края на краищата какво ме интересуват нейните принципи, колкото и да изглеждат справедливи и честни. И те не могат да се налагат, нито имат смисъл да се налагат, освен ако човек не стигне до тях по собствените си пътища и пътеки.

Така и мислех в първите дни.

Докато най-после разбрах, че всъщност тя страда. Разбрах го по някакъв свой вътрешен, недоказуем начин, по който бях усетил и това земетресение. Разбрах го, но нямах сили да й простя. В крайна сметка човек всичко може да си прости освен насилието и посегателството върху неговото съществуване. Защото само хората знаят, че то е неповторимо. Да, наистина неповторимо, дори да стигнем до безумния извод, че е вечно. За разлика от всичко друго времето никога не се връща там, където е било.

Тя се измъчваше, но сърцето ми бе хладно. Жестока хладина, която в никой случай не можех да преодолея. Напразно се мъчех да си припомня всичко, което бе направила за мен. Всички нейни жертви, всички нейни грижи и добрини. Дори себеотрицанието й в някои много тежки моменти в живота ми — като смъртта на моите родители, да речем. Сърцето ми понякога омекваше и се смиряваше. Но за минути и часове. След това отново го стягаха хладината и отчуждението.

Съзнавах колко опасно е това — много по-опасно, отколкото всеки друг проблем в живота ми. Трябваше да предприема нещо, преди всичко да се е разрушило. Трябваше, но нямах сили. В края на краищата тя бе започнала войната, тя трябваше да я прекрати.

Но жена ми мълчеше. Като връх на всички добродетели у нея бе заговорила гордостта. Така че, искам, не искам, отново трябваше да се върна към моята равносметка.

Трудна задача, много по-трудна, отколкото можех да си представя. Да се върнеш назад, да преосмислиш цялото си минало. Дните минаваха един след друг, ставах все по-мрачен, все по-вкиснат и лепкав. За един учен като мен, който е свикнал на прецизно логическо мислене, с пределно ясни понятия и категории, тоя вид дейност често е непоносима. Какво е споменът? Летен облак, който всяка минута мени своите форми, става все по-причудлив и фантастичен. Нима може да се изгради от спомени здрава логична система, която да издържи всяка научна проверка? Не може, разбира се.

Именно тогава ми хрумна тая щастлива или нещастна мисъл — да напиша моите спомени. Да ги свържа в общ разказ, да потърся решението на задачите и живи образи. В първия миг, естествено, малко се поизплаших. Дали е по силите ми? Навярно не е. Наистина в гимназията бях любимецът на учителката по литература, тя едва ли не виждаше в мен бъдещ писател. Сега си давам сметка, че колкото и да обичаше литературата, тя я разбираше дори по-зле от мен. Но защо все пак да не опитам? Най-малкото ще се спася от тежките мисли, които все по-мрачно надвисваха над главата ми. На хартия по-лесно ще събера спомените си, отколкото в рядката мрежа на паметта. Докато най-сетне един ден седнах над белия лист. И в разстояние на три дни, като пълнех кошчето с изпокъсани листове, най-сетне написах първата страница.

Не знам дали ще се съгласят с мен истинските писатели, но първата страница е най-трудната. След това работата ми потръгна с такава лекота, че сам аз се изненадах. И огорчих едновременно. Тая професия или това призвание, което толкова уважавах, ми се стори доста лесно. Но към десетата страница внезапно спрях. Лесно? Не, жестоко съм се излъгал. Може би наистина не е толкова трудно да се редят хубави думи, дори хубави образи. Но в това, което бях писал до тоя момент, липсваше нещо много важно. Нещо, без което беше просто безсмислено да продължа по-нататък.

Тук искам да отворя една малка скоба. Може би няма да бъде чак толкова малка, но какво да се прави. Колкото и да ви се препоръчах за рационалист и логик, вие навярно сте забелязали, че не ми липсва известен художествен усет, известен вкус може би. Наистина не съм съвсем сигурен. Има и противопоказни данни. Така например много харесвам Съмърсет Моъм, един автор, който се смята за доста демодиран. Но заедно с това чета е удоволствие Чийвър и Гор Видал, които пък са на мода. Понякога сам не се разбирам какво съм и къде съм. Макар да съм учен, по начало ненавиждам технократите за тяхната самонадеяност и късогледство. Смятам се за привърженик на Айнщайн — не толкова на неговата физика, колкото на неговата философия. Винаги съм смятал, че изкуството е много по-съвършено от науката. Това впрочем е забелязал и самият Айнщайн, който често отъждествява принципите на изкуството със законите на научната истина. Сега разбирам тоя великан много по-добре от вчера, когато ми се струваше, че колкото и да е прав, мъничко се превзема. Всъщност науката търси истината, а изкуството я създава. Изкуството е живо като природата, науката е скалпел, който по-често я умъртвява.

Странни мисли, нали? Под перото на един учен. Трябва да призная, че когато започнах тоя ръкопис, те не съществуваха така ясно в главата ми. Всъщност те узряваха заедно с моето произведение. Сега навярно вече разбрахте защо спрях на десетата страница. Много просто защо. Всяко художествено произведение съдържа в себе си и една истина. Или една идея. А аз не знаех моята истина. И едва ли скоро ще я узная. Тогава за какъв дявол ниша?

Ето за какъв!

Навярно и писателите не винаги знаят истината, преди да седнат пред белия лист. И те като всички хора носят у себе си какви ли не предубеждения и глупости. И все пак стигат до истината — пишейки. Като пресъздават действителността по законите на хармонията и красотата. Ако наистина ги носят у себе си като дарба или душевен строй.

А защо и аз да не опитам тоя метод? Ако успея да осмисля моя разказ, все едно че съм постигнал истината. Оная истина за себе си, която съм търсил цял живот.

Съзнавам, че започвам да ставам скучен. Там е целият проблем. Когато изкуството навлиза в науката, от това тя печели. Но ако науката заеме териториите на изкуството, това ще означава пегасът да се превърне в работно муле. Така че спокойно можете да прескочите последната страница. Както самият аз прескочих цели два месеца, преди да продължа моята работа върху белите листове. Но това не стана по моя вина, в цялата тая история сякаш се намеси самата съдба. Но да не избързвам, да се върна към моя разказ. Временно ще оставя на спокойствие жена ми, макар че и самата тя е част от истината. Но не бива да забравяме и земетресението, то е възелът на проблема.

Всички добре го помним. Макар да сме в земетръсен район, такова силно земетресение не бе ставало от половин век. Аз вече споменах за другото. Сегашното повече ни изплаши, отколкото да причини някакви сериозни разрушения. Първите съобщения бяха дори прекалено успокоителни, навярно за да не се създаде паника в населението. А аз бях прозрял земетресението именно като разрушително. Бях видял как една сграда рухна в облаци от прахоляк. Има ли наистина такава сграда? И къде се намира тя, за да разбера докъде е стигнало моето прозрение? Може би никъде?

Едва на втория ден открих нейната снимка в пресата. Обикновена жилищна сграда в Свищов, която бе рухнала до основите. Това ме порази повече от самото земетресение. Когато то наистина се случи, аз се изплаших като всички други обикновени хора, за които то бе дошло внезапно. Но сега дълбоко и силно се развълнувах. Затворих се в кабинета си, близо половин час лежах като замаян на кушетката. Докато постепенно се успокоих.

Сега вече нямаше никакво съмнение. Наистина бях видял едно реално събитие, преди то да се е случило. Именно бях го видял, а не усетил или почувствувал с някакви свои вътрешни органи като змиите, лалугерите и плъховете.

Не искам да стряскам прекалено моя читател. Това, което ми се случи, наистина не е естествено. Но не е противоестествено. Всъщност от чисто научна гледна точка, според възгледите на съвременната физика, да се проникне в бъдещето не е физичен абсурд. Но за това са нужни колосални свръхенергии, каквито в момента човечеството не познава. Все пак теоретически такава възможност съществува и не бива да се отхвърля.

Практически въпросът е друг. Как у мен, в моето слабо и неустойчиво човешко тяло, съставено от някакви жалки аминокиселини, могат да се породят такива свръхенергии? Ето това е всъщност физическият абсурд, неразрешимото противоречие. Но нима в това вътрешно противоречие на явлението не се крие и неговата сила? Допустимо е, както казва Бор, следното безумно предположение. Може би не е нужно енергията да бъде свръхмощна, а свръх различна. Присъща, да речем, само на живите тъкани или на човешкото съзнание.

Никога през живота си не съм бил прекалено уверен в своите сили и възможности. Човешката самонадеяност е най-сигурният белег на човешката глупост и слепота. Нищо няма да твърдя, преди да зная. Но и нищо няма да отхвърля, преди да го проверя.

Ето че отново започвам да ставам скучен. Ще кажа само с няколко думи, че захвърлих биохимията и се залових с друг важен клон на биологията, който засега наричаме биофизика. Четях по осем, по девет часа на ден, докато почувствувам, че нямам повече сили. Отначало четях спокойно, уверено, водех си подробни бележки. Но после започнах да се разпалвам, дори да нервнича. Електрон, електричество! Смътни понятия не само за мен, за всички. По дяволите, какво е поле? Дори Айнщайн не е успял да си отговори на тоя въпрос. А МОЕТО поле, което може да прониква в бъдещето, навярно е съвсем друго поле, още по-странно и загадъчно.

Понякога ходех като зашеметен по улиците. Усещах смътно, че около мен се сгъстяват събития, че ще стане някакво чудо, макар и простичко, и човешко. И изведнъж ще прогледна.

Много добре помня тоя ден. Излязох от дома към девет часа, на път към университетската библиотека. Времето беше много свежо — от ония есенни дни, които биха приличали на пролетни, ако по тротоара не се търкаляха лъскави кестени. Движех се бавно по дясната алея на булевард „Руски“, тая, която минава край китайското посолство. Както обикновено през тия последни дни, бях потънал в мисли — тоя път за странното поведение на жена ми. И все пак не беше ли по-разумно аз да взема инициативата. Никога не съм бил честолюбив, крачка назад или встрани едва ли ще ме засегне.

Светлината на кръстовището беше жълта — много добре помня това. Щом стана зелена, стъпих на асфалтовото платно. И това е моят последен спомен. Когато дойдох на себе си, изведнъж се почувствувах в море от светлина. Слънчева светлина навярно, макар че имаше млечно матово сияние. Беше толкова силна, че неволно затворих очи. Но сега мракът ми се стори непоносим, сякаш бях прекарал в него милиони години. Отново отворих очи. Пред погледа ми изплува мъчително бавно женско лице. Много деликатно и чисто женско лице с бяла касинка на главата. И малък червен кръст, който всички познаваме.

Медицинска сестра. Тя трепна така, сякаш беше видяла да се събужда мъртвец. После докосна с края на тънките си пръсти лицето ми, стана и излезе, без да ми проговори.

Какво означава това? Какво стяга лицето ми? Пипнах се неволно — бинт. Главата ми бе така здраво бинтована, че едва отварях уста. Бавно се обърнах натам, откъдето идваше светлината. Пред очите ми се спусна зелена, трептяща от светлините завеса. Клони на дървета, които почти докосваха чистите стъкла. Един кос, стъпил с жълтите си крачка върху сухо клонче, сякаш гледаше право в мен. Какво по-прекрасно? Жив съм, слънцето свети, вечната зеленина на планетата се готви да залее като вълна леглото ми. В пролуките на листата просветваше великолепното земно слънце. Досега не знаех, че е толкова хубава тая светлина, толкова жива, толкова вечна. Ето, това е самият живот, самото съществуване, което се мъчим да проумеем. Светлината. Косът ми кимна в знак на разбиране, аз се усмихнах. Голяма бяла стая, грамаден бял прозорец, висок бял статив със система за преливане на кръвна плазма. Стори ми се за миг като наказан гимназист с леко клюмнала между плещите унила стъклена глава. Здрасти, ученик, какво се е случило?

В стаята влезе нисък, веждест мъж, също в бяла манта, лекар навярно. Той седна на бялото столче до мен и се усмихна широко, неуместно широко, както ми се стори. Явно искаше да ми даде кураж, макар и по най-баналния начин.

— Какво търся тук? — попитах аз.

— Една малка катастрофа, професоре — отвърна шеговито той. — Блъсна ви тролей номер три. Много яка глава имате, честна дума ви казвам. Тролеят още не е пуснат в движение, плаши се от минувачите.

Мигновено си припомних — жълтата светлина, после зелената. Но самия тролей, разбира се, не съм видял.

— Днес?

— Не, преди четири дни.

Значи четири дни съм бил в пълна кома. Едва сега разбрах защо се изтръгнах от мрака като от бездна. По-късно научих, че ми е била направена трапанация, много тежка и сложна. Но затова пък изключително сполучлива. Но сега само запитах.

— Къде е жена ми?

— Преди час си отиде… През цялото време стоя край вас, не помръдна от леглото ви.

— Съвсем се съсипа — едва чуто се обади сестрата.

Но аз я чух много добре, макар че ушите ми бяха така яко бинтовани. Сърцето ми се сви в тъпа болка, съвсем различна от тая, която чувствувах в изпотрошената си глава.

— Много ви моля да я извикате… И веднага, ако може.

— Да, разбира се — кимна лекарят.

Обърна се и нареди нещо на сестрата, което почти не чух. После отново погледна към мен.

— Мисля, че голямата опасност мина! — проговори отново той, тоя път съвсем сериозен. — И вие сам разбирате, никакви рискове. Трябва да лежите неподвижен. Да не се вълнувате, да не се тревожите, да забравите това нещастие. Ще излезете оттук възроден.

— Разбирам! — казах аз. — Но кога ще дойде жена ми?

— Бъдете спокоен, след половин час ще бъде тук. Стига да я събудим. Та за четири дни тя не е спала и четири часа. Къде ви е телефонът?

— В моя кабинет.

— Е, не е много удобно, може и да не чуе. Яка жена имате, докторе, наистина ви завиждам.

— Знам, знам — отвърнах аз. — Не е гъкнала, една сълза не е проронила.

— Е, за сълзите не сте прав — той се усмихна. — Но не мислете за нея, мислете за себе си…

Но сега едва го чувах. Изведнъж всичко се отпусна в мен, коравото болнично легло сякаш се превърна в лодка, която бавно, по инерция, се плъзга по гладката повърхност на езеро. Лежах с щастливо сърце на нейното дъно и виждах как по синьото небе се носят леки облаци. Така унесен в себе си, в това непознато чувство, неусетно съм заспал. Когато най-сетне отворих очи, видях я до мен, на същия стол, на който преди това седеше лекарят. Нейният вид ме порази, макар да ми бе толкова познат и близък.

— Ти ли си? — едва чуто се обадих аз.

Тя не отвърна, само се усмихна посърнало. И все пак в тая едва забележима усмивка личеше огромно облекчение, което веднага можеше да се превърне в плач.

— Знаеш ли, толкова е странно, че съм жив. Сега разбирам, че през цялото време съм мислел за теб.

— Ти беше в пълно безсъзнание — каза тя.

Но очите я издаваха. Като че ли си беше все същата и съвършено различна.

— Тия думи са измислени — отвърнах аз.

— Кои?

— Безсъзнание. Небитие. Все пак аз бях някъде, макар че не помня…

— Мисля, че те разбирам — отвърна тя тихо. — Колко е тъжно, че другите не те разбират.

Почувствувах странна слабост, стори ми се, че ще загубя отново свяст. Но не се страхувах от това. Няма небитие, всичко е съществуване. Навярно съм затворил очи, сега не помня. Мъчех се отново да надниква в тоя странен свят, дълбоко в нас, който така малко познаваме. Никога вече няма да разбера какво съм преживял там. Но усещах, че е дълбоко и силно.

След две седмици тя дойде да ме вземе с колата си. Чаках я във фоайето, облечен, стегнат, дори с тая лоша синя вратовръзка на бели точки, която тя ми бе донесла от своята италианска екскурзия. Имах странното усещане, че съм момче. Че тя ще ме погали по косата, ще ме хване за ръка — и ще ме отведе в някоя сладкарница да ме почерпи. Знаете ли в коя сладкарница? Тая на „Екзарх Йосиф“, срещу Старата баня, в която някога продаваха такива пресни хубави пасти. И банята, и сладкарницата отдавна са разрушени, от тях няма ни помен. И все пак те съществуват в мен, което значи, че наистина съществуват.

— Да вървим — каза тя.

Тръгнахме — жената и момченцето със синя моряшка панделка, която се поклащаше и галеше бузките му, но щом видях колата, отново дойдох на себе си. Един щастлив миг отлитна завинаги. Настани ме грижливо до себе си, отзад сложи оскъдния ми багаж. Какъв багаж, няколко детективски романа, две-три кутии шоколадови бонбони, които ми бяха донесли моите колеги.

— Имаш голяма поща — каза тя, когато колата потегли по оръфания асфалт. — Но нарочно не ти я донесох, трябваше да си починеш.

— Само това?

— Е, не сама това — тя едва забележимо поруменя. — Сигнален екземпляр от твоята нова книга. Исках да те изненадам, но ето… Сега вече нямам подарък.

Моята книга за ензимите. Но това сега ми бе съвсем безразлично. Макар че там някъде се допираха необикновеният живот и обикновената химия.

— Не се ли радваш? — попита тя, без да откъсне погледа си от пътя.

— Ни най-малко — отвърнах аз неохотно. — Искам да ти кажа, докато е време. От днес нататък вече не съм професор. Ще стана отново най-обикновен ученик. Докато разбера това, ако изобщо го разбера някога.

И тогава се случи нещо, което дори насън не съм очаквал. Тя внезапно пусна кормилото, взе ръката ми и я целуна. Много добре виждах как дясното колело се насочва към високия гранитен бордюр. Но дори не трепнах. Един удар повече, един по-малко, човек никога не знае какво му е нужно на тоя свят. Но в последния миг тя сръчно извъртя кормилото и насочи колата по правата пуста улица.