Павел Вежинов
Измерения (1)

Колко трудно е човек да се взира в здрачевините на миналото. Много пъти съм си мислил, какъв е този свят и наистина ли съществува? Не е никакъв отговор да кажеш — да, разбира се, поне в спомените на хората. А какво са спомените? Нетленни сенки, призраци, които скитат в уморените ни души? Едва ли е така. Както казват учените, всичко на тоя свят е съставено от частици или вълни, което е почти едно и също. Дори сънищата, дори мечтите. Паметта е малък жив механизъм, който отпечатва битието и го съдържа в себе си веществено и реално. И не само човешката памет, разбира се. Всичко, което съществува на тоя свят, знае и помни своето минало. А това означава, че го съдържа в себе си.

Но защо да изпадаме в ненужни размисли. Важното е, че можем да влизаме и излизаме от това минало, все едно че е някакъв киносалон. По свой избор и свое желание. Точно това правех непрекъснато през последните няколко месеца. Връщах се там, отново излизах и отново се връщах. Валяха ме дъждове, куршуми свиреха край ушите ми, усещах в устата си суровия вкус на кръвта, така силен и свеж, сякаш бе истински. Отначало това ме смайваше. Откъде мога да знам неща, които никога не са били в сетивата ми? Но сетне разбрах и свикнах. Седях спокойно на крайпътните камъни, които измерваха неизмеримото. Не зная какво е времето и никой не знае. Но сега си мисля, че именно то прави нещата действителни, като ги въвежда във фокуса на нашите сетива. Или като ги свързва в общ процес, на който единствената доказана същност е промяната. Ето в това е възелът на всички проблеми. За миналото можем да кажем, че се съдържа поне в самите нас. А бъдещето? Какво е то? Съществува ли реално в нас или извън нас? Или е само една възможна и вероятна проекция на нашето сегашно съществуване?

Всъщност това е разказ за една старица, която съдържаше в себе си и трите лица на времето. А пък от своя страна тя съществува в мен, тъй като е моя баба. Майката на баща ми. Дори физически много приличам на нея. Ако тя е моето минало, аз до ден-днешен съм нейното бъдеще. Независимо че е отдавна мъртва.

Но да почнем отначало. Когато след погрома на Априлското въстание ордите на Хавуз паша нахлули в Панагюрище, баба ми е била едва осемнайсетгодишна, а дядо Манол на трийсет и две. По онова време такава разлика във възрастта е била рядко явление. А на всичко отгоре дядо ми е бил и вдовец. И сега го виждам като жив пред очите си, макар че е загинал шест месеца преди да се роди баща ми. Беше наистина грамаден човек, един от най-едрите „гуги“ в Средногорския край, както тогава се наричали всички мъже от нашия род. Когато човек се връща назад, обикновено не вижда цветовете. Но аз го виждах като на цветна картинка. Най-силно ме впечатляваше неговият ален фес с дълъг черен пискюл. Не само ме впечатляваше, но и малко ме дразнеше. Комитетски човек, личен приятел на Бенковски, а с турски фес в самото навечерие на въстанието — наистина не го разбирах. Но баба казваше, че го носел нарочно, да дразни турците. Такъв хубав и скъп фес, купен навярно във Виена, не е носел дори и пловдивският валия. Тъмновишнев сюртук, закопчан от горе до долу, тесни панталони, унгарски ботуши. Такъв бе на снимката, правена в Гюргево. А що се отнася до цветовете, тях бе запомнила баба ми и никога не ги забрави.

Иначе бе рус човек, почти миловиден, с деликатни черти, каквито рядко се срещат у хора с такъв ръст. Веднъж го попитах защо ни наричат „гуги“. Той ме погледна замислено, сви рамене.

— Открай време носим това име… Още преди да сме станали православни…

А какви са били, преди да станат православни, за мен си остана тайна. Не е жив човек да го разпиташ, както си искаш. При мен думите стигаха като отломки, които морето изхвърля на брега. От парче обгоряла мачта трябва да съдиш за целия кораб. Предполагам, че е произхождал от чипровските католици, които след разгрома на Чипровското въстание са се заселили из страната. Но баба ми Петра твърдеше по-простичко, че името ни излизало от детската игра орехи. Първият най-голям орех, в който са се целили, в нашия край досега се нарича „гуга“. Но наистина не се знае кой на кого е кръстен.

Дядо ми не е бил беден човек, занимавал се е с търговия на добитък, джамбазин, както тогава са ги наричали. Доставял е овце на турската армия. Сам ги е купувал по панагюрските села, от Петрич главно, откъдето всъщност произлиза родът ни. И през планини, реки и бродове ги е откарвал заедно с дружината си чак до Цариград. Тежък и труден занаят, едва ли е имало по-опасен в цялата Османска империя. Баба ми до края на живота си пазеше неговия кетап, който му давал право да язди кон и носи оръжие. Без оръжие ни една овца не би стигнала до турската армия.

И все пак, както по всичко личи, дядо ми Манол е бил добродушен човек. На трапеза с роднини и приятели бил дори весел. Щом пийнел няколко чашки, белите му бузи цъфвали като макове. „Защо ти са такива пембяни бузите, Маноле!“ — шегували се неговите акрани. „От читашка кръв! — отвръщал беззлобно дядо ми. — Ако я повърна наведнъж, Тополница ще потече кървава.“

Но аз малко се увлякох с моя дядо, макар че си заслужава да се кажат и за него няколко хубави думи. Както вече споменах, тая малка хроника се отнася до баба ми, баба Петра, най-чудната жена, която съм виждал в живота си, най-невероятната. А е била обикновена селянка, от село Мечка, което и досега съществува с това хубаво име. Никога не съм ходил там, може би защото не съм вярвал, че е именно от това село. Всичко, свързано с нея, е странно, даже малко необяснимо. Дори начинът, по който се бе появила в Панагюрище. Докато беше жива, тя никога не ми спомена ни за баща, ни за майка. Нямаше ни кръщелно, ни брачно свидетелство, та да знаем как всъщност се е наричала. Пък и нямах кой знае какво желание, все ми се струваше, че това ще оскърби паметта й.

Впрочем някои от нашите най-стари роднини дълго време мърмореха, че баба Петра не е от Мечка. Това е малък край, хората по селата се знаят. Баща ми се шегуваше, че дядо Манол я е грабнал от каракачаните. Не ми харесваше тая шега, макар че в нея имаше някакво основание. Когато хората я видели за пръв път, в дългите й до пояса плитки били вплетени много синци, медни и сребърни монети, каквито по онова време мечкарските моми не са носили. Сукманчето й било тясно, право, без дипли. Не ме е срам да бъда и каракачански потомък, но това не е вярно. Баба Петра говореше на най-хубавия и чист български език, който и досега се говори по старите и запустели панагюрски села. Дядо ми я довел на своя кон, лъскав, лют и червен като есенна пиперка. Тя седяла отзад, зад седлото, прекрачила якия гръб на коня по мъжки, тъй че тъпичките й, почти детски крака, обути в морави чорапи, се виждали почти до основите. Била такава дребна и тъничка, че хората отначало не разбрали какво всъщност води — момиче ли, момче ли? Видяла им се доста черна, дори жълта, с една дума грозничка, за чирак ставала, но за булка едва ли. Жив оплакали дядо ми — богат човек, учен човек, видял всякакви хора по света и жени всякакви, от черкези до бели бузести банатчанки, та това ли е намерил на пътя. По онова време, ако една мома не била едра и „кръвена“, изобщо не я броели за мома.

Никой от нейната рода не дошъл на сватбата, макар че Мечка не е кой знае къде. Въпреки това сватбата минала много весело — „на джумбуш“, както се шегуваше дядо ми Лулчо. Едни викали за булката — „крадена е“, други — „намерена е“, трети — „отбрулена е от ореха“, като по тоя начин намеквали за нейния дребен ръст. Но баба ми се държала много достойно, без капчица свян или детска стеснителност, като мома от голям род. Седяла изправена и мълчалива на мястото си, едва докосвала с поглед хората, едва се навеждала, когато трябвало да целуне ръка на някой от най-старите. Общо взето, това направило хубаво впечатление на свободолюбивите и с добро самочувствие панагюрци.

Сега си мисля, че баба ми е била просто хубава, даже красива, но както сега разбираме тия думи. Това си личи и на портрета. Чудесен овал на лицето, малко скулесто, но с много нежна брадичка. Тънки черти, жив блестящ поглед на жена, която е осъзнала себе си. На паметни снимки от ония години обикновено жената е седнала, мъжът стои прав до нея, облегнат с една ръка на стола. При тях е обратно — дядо седи, тя стои права до лявата му страна със своята едва доловима усмивчица. Докато беше жива, много често ми показваше тая снимка и ми обясняваше всичко, особено цветовете. Жълта блузка, каквито и сега носят. Лилава чохена контошка. И вместо сукман, дълга до пода черна пола. Сърцето ми се обливаше с милост и доброта, като я гледах колко е остаряла. Тя много добре разбираше това, макар че лицето й отдавна бе престанало да изразява своите радости и скърби.

Двамата много силно са се обичали. Това никой не ми го е казвал, това го разбрах сам, сякаш бях живял в тяхно време. Струва ми се, че днес не е възможно да се случи по света толкова силна любов, толкова предана. И да свърже така неразривно двама самотни хора. Нищо друго не им е било нужно, те са си били съвсем достатъчни и в своя дом, и в своя град, пред прага на толкова страшни събития. Сега животът е съвсем друг, сега човешката душа сякаш се разпилява между толкова много лица, зрелища и събития. Вече е разредена като слабата атмосфера на Марс, която не може да задържи около себе си никакъв живот. И се разрежда все повече и повече. Не зная какво трябва да се случи, за да се приберат хората отново в себе си, да се осъзнаят, да видят истинските си чувства. Иначе съвсем ще заприличат на мравките, които, като се срещнат, не могат да се опознаят, освен пипнешком.

След сватбата дядо ми не отишъл, както винаги, по своя гурбет. Просто не е искал да остави сама жена си още през първата година. Или пък са го задържали комитетските работи. Въстанието вече е зреело, всички се готвели трескаво за него. Всички, освен влюбените може би, макар че дядо ми вършел, както трябва, своята работа. Без особено въодушевление навярно, но и без клинчене. Бенковски много го е обичал и му се е доверявал, защото не е бил от хората на Бобеков. Но истина е, че баба ми не го обичаше, говореше винаги с малко хладен и чужд глас. Веднъж, малко преди въстанието, Бенковски дошъл в къщи около полунощ, както винаги, с цялата свита. Другите останали навън, да поразходят на двора изпотените коне, Бенковски влязъл в голямата одая, в която дядо ми обикновено приемаше гостите. Бенковски я погледнал намръщено и заповядал.

— Булке, иди да свариш две кафета.

Навярно е искал да остане сам с дядо. Баба сварила кафетата и докато ги поднасяла, се обадила сдържано.

— Ще си затриете главите, Георги… Повече от туй нищо няма да сторите.

— Не бой се, твоята няма да се затрие! — отвърнал строго Бенковски. — Тебе турците хич няма да те погледнат.

Съвсем е ясно защо баба ми не го обичаше. Тоя разказ, който с такава неохота бе изтръгнала от душата си, тя завърши със следните неприязнени думи:

— Не беше човек от сой… Като изпи кафето, облиза филджана като селски терзия…

Моята скъпа бабичка, кога ли бе изучила тия светски обноски, като тя самата бе дошла в тоя дом със синци, вплетени в дългата й коса. По нашите места синци вплитали само в гривите на конете.

* * *

Иска ми се да разкажа само последния епизод от техния кратък взаимен живот. Най-трагичният — смъртта на дядо ми. Все ми се струва, че това е началото на всичко, което по-нататък ще се стори на мнозина така странно. Но преди това като че ли се налага да опиша с няколко думи дома на дядо Манол, защото там са се развили последните най-тежки събития. Той съществува и до ден днешен, макар че е съвсем изоставен и порутен. След като е бил продаден на времето от баба ми, преди десетина години го купих съвсем на безценица, колкото струва мястото всъщност. За съжаление нямам ни време, ни средства да го поддържам. А тогава къщата е била много хубава, една от най-личните къщи в градчето. Би могла да се реставрира като архитектурен паметник, но, да ви кажа право, нещо ме спира да го направя. Отдавна съм казал на себе си: „Мир на праха им.“ Не искам нищо повече да ги безпокои, тоя свят като че ли не ги заслужава. И едва ли бих разказал тая история, ако нямах някои особено важни причини.

И тъй, къщата е двукатна. Към горните помещения води тясно дървено стълбище, съвсем потъмняло и зеленясало, като изядено от гнилите зъби на времето. На горния кат са двете стаи за спане и одаята за гостите, сега съвършено празни, студени и през зимата, и през лятото.

Идвал съм тук само няколко пъти, винаги със свито сърце, както се ходи при стар и запустял гроб. Стоял съм прав всред одаята. Сега вътре са се навъдили паяци, вонещица, стоножки и някакви други невероятни насекоми, които никъде не съм виждал. Чувствувал съм се винаги малко уплашен и объркан, сякаш съм попаднал в съвсем непознат свят. Тука и времето е съвсем друго, с друга мярка, с друга осезаемост, дори и с друг мирис. Подтискаше ме тягостното чувство, че само моето съзнание е живо, всичко друго е мъртво, включително и моето тяло. За мигновения времето като че ли съвсем изчезваше, именно за мигновения. Това е непоносимо чувство, по-тежко от мъртвина.

Бързах да изляза на верандата. Дълбока провинциална тишина, през клоните на умиращия бряст се вижда олисялото било на планината. Никакъв шум, само някъде едва чуто пърхат крила на птици. Слизам бавно по дървената стълба, която се огъва меко под стъпките ми с гнилотата си. Точно под стълбичката е скована малка барачка, в която някога са нареждали нарязаните дърва за огрев. Там е почвал тунелът — дълбок подземен канал, който е водил до близкото деренце. Дядо ми Лулчо казваше, че е бил по съвета на Левски, за всеки случай, ако турците надушат някое комитетско събрание. Сам той го е прокопал с двете си ръце, за едно лято. За него знаели само двамата с дядо ми, баба ми дори не е подозирала неговото съществуване.

Сега дворът е потънал в буйни като храсталак тръни и бурени. Пътеката едва личи. Много високите зидове придават на целия дом вид на истинска крепост. Никъде другаде по селата не съм виждал такива високи зидове. Цял един век едва се е докоснал до тия яки стени, само хоросановата спойка се е размекнала и се рони. В тоя страшен ден залповете ехтели вън от града, баба ми стояла изправена до вратата и чакала прежълтяла и мълчалива. Оттам до тежката, обкована с железа тежка порта тогава водела тясна пътека от ситни речни камъни. Всичко било пусто, никъде не се мяркал жив човек.

По това време дядо ми се сражавал на Бърдото. Знае се от историята как е завършило това сражение. Времето било студено, намръщено, на Еледжик прехвърчал сняг, макар че по сегашното летоброене не е било към средата на май. Завалял дъжд, който намокрил жалките фишеци с барут на въстаниците. Пушките онемели. И все пак Хавуз паша скъпо платил победата. Но, така или иначе, редовната му войска, предвождана от башибозушките орди, нахлула в опустелия град.

Баба ми все тъй чакала. Веднага разбрала, че мъртвешката тишина вещае не победа, а гибел. Разбитите въстаници се пръснали към планината, всеки търсел спасение сам за себе си. Но мнозина не побягнали, влезли в обречения град. Това са шепата храбреци, за които говори в „Записките“ Захари Стоянов. Известни са имената на Рад Клисаря, на Стоян Пъков, на Тодор Хайдутина от Радилово, които са спрели с шишенетата си цяла армия. Но не е известно името на дядо ми и на неговата малка, храбра жена, то ще остане всред незнайните. Всички те предпочели да загинат в последния бой, вместо да живеят в покрусата на поражението. Но това е вече история, тя не засяга моя разказ.

Когато дядо нахлул запъхтян в двора, баба все тъй чакала в рамките на вратата. Той бил във въстаническа униформа, с тежка аба на плещите, само без калпака, който загубил в сражението. Имал е винчестер с два патронташа. Както е известно, винчестерът е бил една от най-добрите пушки по онова време, с него били въоръжени неколцина. Дядо ми го купил, както се казва, за торба пари от Нури бей, един от най-богатите пирдопски черкези, с които имал някакъв стар достлук. Изглеждал много възбуден, дори устните му били побелели, от умората може би. Но щом заговорил, изведнъж дошъл на себе си, чертите на лицето му омекнали. Дворът бил тих, спокоен, свит като зелено гнездо между яките зидове. Все още не се чувала никаква стрелба из града. Току-що цъфналите зюмбюли се усмихвали, оросени от дъждеца. Дори облаците се поразкъсвали, светнало чисто небе. Светът изглеждал като роден за вечен мир. Дядо ми я погледнал със сините си ясни очи и тихо въздъхнал.

— Е, Петро, дойде време да се мре! — казал той спокойно. — Поне да умрем като хората!

— А аз! — попитала тя тихо.

— Какво — ти?

— Като нямам оружие.

— И за туй съм помислил! — отвърнал дядо.

Бръкнал под абата и извадил двуцевен пищов.

— Тук има два куршума — казал той. — Ако поганците ме убият, то добре. Ако само ме ранят, ще убиеш и мен и себе си.

И подал пищова така, както се дарява скъп дар. Тя му целунала ръка и свела очи. Баба никога не ни разказа какво е чувствала в тоя миг. Колкото и да са многобройни нейните разкази, в тях никога не се споменава за чувства. Някога хората са се стеснявали от чувствата си, по-точно са се свенели от тях, както от голотата си. От нея съм разбрал, че не може да бъде дълбоко и силно това, което без срам се показва.

А тогава само казала:

— Добре, Маноле.

След малко в града припукали първите пушки. Започнало това, което никога вече няма да се забрави. Не всички от тия, които останали докрай в градчето, са се сражавали. Но всички са се прощавали — с близките си, с горчивите си надежди. И сега, като пиша тия редове, очите ми сякаш са пълни с тихи, молещи гласове, с предсмъртни стонове. Думи за прошка, а може би думи на последни проклятия. Жените са падали на колене пред дъхащите на восък икони, там са дочаквали зловещия, хрускащ удар на ятагана. Може би някой старец е протягал молитвено ръце за пощада. Друг е плакал. Но истинските мъже са се сражавали до последния куршум. Някои дори успели да се спасят, но след това не са живели щастливо. Покрусата от поражението сякаш била по-силна от подарената свобода.

Дядо ми Манол хвърлил абата и се отправил към портата. Сега изглеждал много по-строен с леката пушка в ръка. Баба слушала как сухо и страшно кънтят железните скоби и мандала. След това отпушил с приклада амбразурите в зида, които предварително бил изкъртил. Те били три — две към мегданчето и една към страничната улица. След това грижливо заредил винчестера.

Стрелбата в градчето се усилвала. Дядо стоял край амбразурата и чакал. Най-сетне и на нашата улица се появили турци. Всъщност не били турци, а черкези, лесно било да ги познае отдалече, тъй като вместо кривите ятагани носели своите бляскави прави сабли. Били доста голяма група, около двайсетина души. Пред тях вървял едър мъж с разпасана черкезка и грамаден корем, който от време на време приповдигал с ръце, сякаш бил изсипан. Точно това бил прочутият Нури бей, който продал на дядо винчестера. Навярно бързал да си го прибере, преди Хавуз паша да разбере, че е продал пушката на неверник.

Изведнъж групата спряла. Нури бей избърсал с ръка запотеното си чело.

— Манол ефенди, предай се! — обадил се той не много високо. — Няма да ти сторим нищо лошо.

Навярно вече бил съзрял щръкналата в амбразурата пушка. През това време дядо добре се премерил точно в тумбака му. Треснал изстрел, Нури бей се поклатил тежко и паднал по очи в калта. Другите, без да залягат, открили безразборна стрелба.

Навярно случаен куршум улучил дядо ми още в първите мигове. Точно от гърлото му бликнала алена мъжка кръв. Сега си мисля, че може би не е умрял веднага, така хрипло хъркал пробитият му гръклян. Но баба не може да каже кога точно е станало това. Тя взела като насън пушката и се изправила пред амбразурата. Прицелила се с по-твърда и по-жестока ръка от дядо. Стреляла. Един от бабаитите паднал ничком и повече не помръднал. Едва тогава черкезите залегнали кой къде намери. Те все още не знаели, че се сражават с жена. Както аз никога не разбрах кога баба се е учила да стреля. По тоя въпрос тя упорито мълчеше.

Ако се съди по някои разкази, баба ми се е бранила близо два часа. Изстреляла е почти всичките си куршуми, погубила е четирима души. Най-сетне гламавите се сетили какво трябва да сторят. Един от тях обиколил през дворовете и кой знае как успял да прескочи високия зид. Баба ми все тъй стреляла. Пушката сякаш не трепвала в слабите й женски ръце, толкова голяма била ненавистта й. И толкова яростно желанието й за мъст. Поганецът се приближил тихичко отзад, стоварил с все сила приклада върху главата й. Ние, хората от нейното коляно, досега все мъже, имаме невероятно яки черепи. Наследили сме ги от баба си. Иначе цялата история би свършила с тоя удар. Но баба само се проснала на мократа трева, между белите, ясни като слънчеви капчици момини сълзи.

Кой знае колко е бил смаян черкезинът, като разбрал с кого са се сражавали. Но тогава нямал време за губене. Притичал и отворил тежката врата с трите яки железни мандала. Свирепата орда нахлула вътре. Всички се затичали към дома, където се надявали да намерят плячка. Но трима души мълчаливо приближили проснатата сред цветята жена. Единият от тях бил съвсем млад, с тънки мустачки, приличал повече на писар, отколкото на разбойник.

— Ербап жена! — измърморил той с уважение. — Ако всички са такива, няма да прокопса падишаха.

— Да я замъкна ли на дръвника? — обадил се вторият.

— Ти само това знаеш, глупако! — казал сърдито младият. — По-добре донеси котел с вода, може да я свестим. Само тя знае къде Манол е скрил жълтиците.

Третият, който досега мълчал, се навел над баба, после леко докоснал с ръка челото й. Бил нисичък, тантурест, с чалма, може би турчин.

— Ами тя е умряла, ефенди! — казал той.

Много странен е светът, какви ли не изненади могат да ти поднесат хората. Защо е казал тъй? Баба ми е била жива, разбира се, гореща кръв пулсирала в жилите й. Тогава защо е излъгал? Никога няма да разбера. Може би просто го е мързяло да мъкне котела. А може би е съжалил тая малка храбра жена и не е искал черкезите да се гаврят с нея, да я погубят.

Ето как неочаквано се преплитат невидимите нишки на съдбата. Всъщност на тоя непознат, смешен, тантурест турчин дължа живота си. Защото точно по това време баба е била бременна с баща ми и съвсем случайно не се е прекъснала връзката, която може би ще пребъде във вековете.

Но дали всичко на тоя свят е низ от случайности? Не е и не може да бъде. Колкото повече остарявам, толкова повече тая възможност ми се вижда неестествена и противна. Ние не знаем докъде идват световете, това никога няма да разберем. Но непременно отиват някъде, осъществявайки себе си и всички свои възможности.

* * *

А има и нещо друго, което всеки внимателен читател непременно е забелязал. Поне в два епизода тоя разказ изглежда неправдоподобен или поне необясним. Сам аз не мога да си дам никаква сметка за това. Не мога да разбера къде свършва истината. И къде започва въображението. Но в едно съм убеден — или всичко е истина, или всичко е въображение. Сега вече е много късно да се установи какво точно е станало. Във всеки случай искам добросъвестно да предупредя, че в малкото останали летописи никъде не се споменава името на баба ми. И петимата убити черкези се водят за сметка на дядо Манол. Това е понятно донякъде. Баба твърди, че за пръв път е разказала тая история на баща ми, преди да отиде войник. Татко просто си е премълчал, явно, че не е повярвал нито дума. Но аз й повярвах с цялата сила на душата си. И досега като че ли виждам всичко със собствените си очи, толкова ми се струва правдоподобно и истинско. И толкова отговаря на нейния образ, поне такъв, какъвто съм го запазил в спомените си.

И все пак противоречията са противоречия. Най-напред тунелът. Дядо ми Лулчо твърдеше, че баба ми не е знаела нищо за него. Дядо Лулчо не е брат, а чичо на дядо Манол, макар че разликата във възрастта е била само пет-шест години. Както ще разберете, той е много важен свидетел, според мен на него трябва да се вярва без всякакви уговорки. Никога не казах на баба Петра това, което бях научил за тунела. Навярно ще ми дадете право. Може би щях да разруша нещо, което е било основа на нейното съществуване.

А въпросът на пръв поглед е много прост — защо дядо Манол не е използвал тунела, за да се спасят от обсадата и от гибелта, разбира се.

Наистина целият град е бил пълен с войска и башибозук, трудно е било да се отскубнат. И все пак надеждата си е надежда, дядо ми се е спасявал и от по-безнадеждни положения. Най-малкото — могли са да се укрият в скривалището, докато опасността отмине. Както и станало. Градът е бил подпален от всички страни, турците се изтеглили извън града, в околността на черквицата „Св. Петка“. Но нашата къща е оцеляла. И двамата са могли да останат живи.

По всичко изглежда, той съзнателно е пожертвувал живота си. Не само своя, но и на младата си жена. Да, напълно съзнателно. Държал е в ръцете си и живота, и смъртта. И любовта, и достойнството. Колкото и да е била силна любовта, той е предпочел достойнството. Някога тая дума е обяснявала всичко, даже безумието. Но сега става все по-евтина и по-евтина. Мнозина я смятат за наивност, за незряло мислене, за робуване на химери. А всъщност това е може би костната система на човешката нравственост.

Но да продължим нататък. Докато баба Петра разказваше какво е станало в двора, докато е лежала безчувствена на тревата, една неприятна мисъл глождеше като песъчинка ума ми. А ти откъде знаеш, бабичко? Нали си била припаднала? Най-сетне не се сдържах и запитах. Тя ме погледна строго, дори малко учудено.

— Така беше! — отвърна троснато. — Всичко помня!…

Поне да беше казала, всичко чух. Та тя е паднала по очи. Много по-късно е била намерена на две-три крачки от трупа на дядо ми. С фрактура на черепа, както сега се казва. Напълно е била лишена от съзнание. Но да кажем, че все пак е чула нещо, което е останало в нейното подсъзнание. Там е работата, че нищо не е могла да види. Та камо ли чалмата на турчина.

Откъде знам тия подробности? От дядо Лулчо, за когото вече споменах. Той е намерил баба призори на другия ден, все още напълно безчувствена. Сам не разбира как е оживяла без никаква лекарска помощ. След като дошла в съзнание, не проговорила близо десетина дни. Нищо не казала, за нищо не питала, сякаш всичко й било напълно ясно. Такава си остана за цял живот — затворена и мълчалива. Сякаш живееше в някой друг свят, различен от нашия и съвсем, съвсем недостъпен.

И все пак нейният разказ е останал в мен и моите спомени като истински. А не като рожба на мозъчно възпаление. Знам, че не ме е излъгала, преживяла е всичко, макар и в своето въображение. Така беше! — ми каза тя. А може и така да е било. Там е цялата работа, че всички детайли на нейния разказ изглеждаха съвсем правдоподобни, напълно отговаряха на една възможна действителност, а не на едно болно или трескаво състояние.

* * *

За пръв път видях баба, когато бях осемгодишен. По това време живеехме в Пловдив. След като се уволнил от военна служба, баща ми не пожелал да се върне отново в Панагюрище. Малко му се виждало градчето за неговите амбиции. Много повече му харесвала пловдивската чаршия, където спокойно можел да върти своето лакирано бастунче. Или да пие чашка бира край маса, застлана с бяла покривка. Да се вози в черен файтон със сламена гарсонетка на главата си. Така че безцеремонно зарязал своята майка, на която бил единствен син.

Баба дори не се опитала да го задържи. Дала му колкото пари се полагат от дядовото наследство. Тоя факт сам по себе си говори, че разбойниците на Нури бей не са успели да намерят това, което са търсили. Тя самата купила почти на безценица един от градските ханове. Разбира се, никога не стъпила в него, с цялата работа се занимавал дядо Лулчо. Не е бил кой знае колко доходен, по това време ханищата започнали да западат. Но за двама непридирчиви хора, почти без никакви нужди, и това било съвсем достатъчно.

Баща ми станал търговец на тютюн. Не знам как е водил своята търговия, но след три години фалирал. Никак не се учудвам на съдбата му, той сякаш се бе родил с нея. Беше конте, бонвиван, самохвалко на всичко отгоре. Изобщо не приличаше на българин, толкова много го отвращаваше всякаква работа. Все едно дали е физическа, или умствена. Даже когато съвсем обедня, се обличаше като кмет или градоначалник, винаги изискан, винаги изгладен, с внушително златно пенсне с кордела, които по онова време едва си пробиваха път. Иначе беше добър човек, незлобив, щедър, безумно доверчив, поради което навярно бе фалирал. Единствено моята майка го обожаваше, беше се превърнала едва ли не в негова лична слугиня. Не блестеше с нищо моята нещастна майка, ни с ум, ни с хубост. Обикновено така се случва с претенциозните хора, от живота те получават твърде малко. За майка ми той се бе оженил за някакво голямо наследство, което, разбира се, никога не получи. Ето какво сложно нещо е човешката наследственост, по нищо не напомня за граховите шушулки на Мендел.

Когато баба дойде да живее при нас, баща ми беше най-обикновен кафеджия. На всичко отгоре кафенето му едва ли заслужаваше името. Приличаше на някакво тясно коридорче, само с три маси и оджака за варенето на кафетата. Но се намираше на много хубаво място, в центъра на чаршията. Всичко можеше да се откаже на баща ми, освен това, че правеше отлични кафета. Тъй че трите жалки маси бяха недостатъчни за клиентите му. Татко разчиташе главно на разносната търговия. Там е работата, че кафетата разнасях главно аз, много рядко брат ми, който беше шест години по-голям от мен и тая работа много не му приличаше. Пък на всичко отгоре беше горделивец и фукльо. Когато внасяше кафетата, почервеняваше като рак. А може би съм несправедлив с него, той просто е бил стеснителен като мен. Ужасно страдах, когато разнасях тия проклети кафета. Струваше ми се, че всички ме гледат подигравателно и насмешливо, докато мъкнех по улицата кръглата тенекиена табла с дръжка. Другите кафеджийски чираци вървяха и пееха, макар че получаваха толкова, колкото да не умрат от глад.

Никога няма да забравя тоя ден, когато за пръв път видях баба. Отдавна знаех, че ще дойде да живее при нас. Дядо Лулчо бе починал внезапно от мозъчен удар, което се случва доста често с ханджии, които обичат да попийват заедно с клиентите си. Тя не можеше да остане съвсем сама. И все пак трудно се съгласи да дойде в Пловдив. Навярно с огромна сила там я притегляше гробът на дядо. Но дойде — за да не одумват баща ми, както сама тя бе казала. Така или иначе, татко затвори кафенето и замина за Панагюрище. Бави се там цяла седмица. Бяха славни дни, по цял ден се къпехме по плитките вирове на Марица. Като се върнах веднъж, веднага разбрах, че е пристигнала. Майка ми сновеше възбудено из двора, като ме видя, рече: — Влез, влез!… И да не забравиш да й целунеш ръка.

И все пак забравих, толкова бях смаян от вида й. Представях си традиционната баба, малко гърбава, малко сляпа, с възглупава беззъба усмивка. Като влязох, тя бе седнала на високото желязно легло, краката й едва стигаха до земята. Приличаше повече на позастаряло моме, отколкото на бабичка. Дори шамия не носеше. Черните й смолисти коси се спускаха отпред на две яки плитки. Нямаше в тях ни един бял косъм, макар че тогава е била около шейсетгодишна. Гледаше право в мен с втренчен, нетрепкаш, поглед, в който нямаше ни изненада, ни любопитство. Каква баба, ами с нея можехме да си играем на жмичка. Навярно съм имал ужасно глупав вид, защото тя се усмихна, в устата й се бялнаха прекрасни зъби.

— Ти ли си, Маноле!

— Аз съм…

Но не прибавих „бабо“, както се полагаше.

— Ела при мен!

Кой знае защо, приближих малко уплашен — толкова силно ме пронизваха очите й. Баба протегна хубавата си ръка и я положи върху остриганата ми глава. Имах чувството, че я опипва внимателно, като я попритисква от време на време, така както се опипват на пазара зрелите пъпеши. Тоя преглед навярно напълно я удовлетвори, в очите й се мярна някаква доброта и нежност, за пръв и едва ли не за последен път, докато живяхме в Пловдив.

— На мен приличаш! — каза тя доволно. — Само ти имаш моето кокълче.

Аз смутено мълчах.

— А защо си бос?

— Ами сега е лято! — отвърнах аз учуден.

— Какво като е лято? Ти си внук на дядо си Манол, носиш му името. Не може да ходиш бос.

Така обух проклетите обувки, които повече не събух. Но тогава не мислех за тях, все още гледах стреснат баба ми. Защо никой не ми е казал, че нося името на дядо си? Толкова са ме смятали за човек!

— А ти защо си толкова млада! — откъсна се внезапно от устата ми.

— Не съм млада! — отвърна тя сериозно. — Много отдавна помня, още от Христово време.

Никога не разбрах какво е искала да ми каже. И сега не знам. Навярно се бе пошегувала.

— А да не си вещица? — попитах аз като някакъв последен глупак. — Чул съм, че само вещиците не остаряват.

Някаква слаба усмивка се появи на нейните тънки, но свежи устни. И ни най-малко не се обиди.

— Може и да съм вещица — отвърна тя. — Не съм мислила досега… Но сигурно съм вещица! — добави тя и лекичко ме опъна по ушето, дребно и навито като нейното.

Колкото и силно да обичах моята странна бабичка, винаги малко съм се страхувал от нея. Дори когато пораснах. Мислех си, че може да се превърне на каквото си иска — на бухал, на черен козел, дори на красива принцеса. Баба вдигна крайчеца на черната си копринена пола, под нея се показа възгрубичка фуста. Бръкна в цепката на джоба си и извади оттам някаква монета.

— Върви да си купиш бонбони! — каза тя. — Хайде, припкай…

Преди да изляза, видях, че в стаята е внесено нещо ново. Беше голям сандък, много по-голям от баба ми. Никога не бях виждал толкова хубав сандък, целия обкован в разноцветни тенекийки — сини, зелени, златисти, сякаш бе донесен тук от приказките на Шехеразада. Като дете ужасно мечтаех да надникна в него, да видя какви тайни съкровища има баба. Дори като пораснах, баба живя с нас още петнайсет години, но мечтата ми никога не се сбъдна. Сандъкът бе разрушен, просто изчезна през голямата нощна бомбардировка на София. Тогава в развалините загина и баба ми.

* * *

Баба живееше в своята стаичка тихичко и безшумно като прилеп. Никъде не ходеше, почти нищо не ядеше. През цялото време нито веднъж не стъпи в църква, сякаш все още бе сърдита на бога заради жестоката смърт на дядо ми. Навярно така е било. А може би и там, дето е била родена, изобщо не е имало църкви.

Само веднъж седмично, в петък, ходеше на старата турска баня. Дълго се приготовляваше, шумолеше нещо в стаичката си, отваряше и затваряше своя сандък. Никак нямаше да се учудя, ако извади оттам вълшебно килимче и полети с него към оловните кубета на банята. Никога няма да забравя нейната права, лека походка, когато поемаше своето пътешествие. Дори съседите се показваха на прозореца да я видят. Но самата тя никого не поглеждаше, сякаш живееше самичка на тоя свят. А може би точно тъй е било. Нейните спомени — още от времето на Христа — са били единственият й реален живот. Никой човек не може да каже кой живот е по-истински — реалният или тоя, който живее в нас. Само лудите са наясно по този въпрос, всички други се мамим.

От банята се връщаше точно след три часа, макар че никога не поглеждаше часовници, сякаш не съществуваха. Тя наистина беше единственият жив човек, който носеше времето в себе си. В къщи винаги пристигаше крехка и розова, с два пресни симида в пазвата. По онова време все още правеха симиди. Не знам как ги правеха, но ми се струваше, че като нафората имат небесен вкус. Дори брат ми, въпреки всички предвземки, го излапваше с удоволствие.

И именно при едно от нейните пътешествия до банята стана нещастието, баба си счупи крака. И то в самата баня, хлъзнала се по влажните плочи, и готово. От банята баща ми я заведе с файтон направо в градската болница. Върна се в къщи загрижен, че ще лежи най-малко два месеца с гипсиран крак.

Баба ми наистина се задържа дълго в тая проклета болница. Два пъти седмично ходихме да я видим — веднъж с баща ми, следния път с мама. Но имах чувството, че се радва само на мен, другите едва ги поглеждаше. Слагаше, както винаги, ръката си на коравата ми глава, черешовите й очи едва доловимо се усмихваха. Винаги ме питаше как върви училището. Ами добре вървеше, научих се да чета много лесно, само в сметките не ме биваше. И досега не съм сигурен колко е осем по седем.

— Учи, учи! — казваше назидателно баба ми. — От тебе голям човек ще стане.

Баща ми се усмихваше скептично, но не спореше. По онова време не беше прието да се спори с родители. Особено пък да им се противоречи. Сам той нямаше никаква вяра в мен. И с право. От първо отделение за второ преминах с четири, това съвсем отчая баща ми. Моят брат Йордан никога досега не бе получавал бележка по-малка от шест. А не беше и зубрач на всичко отгоре. Предпочиташе да стои пред огледалото вместо над учебника. В това отношение съвсем приличаше на баща ми. А какво бях аз в сравнение с него — белолик и красив като баща ми и като дядо Манол, разбира се. Нищо, най-обикновен заплес с черна човка като току-що излюпено гардже. По право той трябваше да носи името на дядо Манол, но татко в сладостно очакване на наследството бе предпочел да го кръсти на тъста си. Откъде можеше да знае, че онзи ще превърне цялата мелница на жетони, които се стопиха само за една седмица в игралното казино във Висбаден.

И именно по това време, в края на април, стана нещо, което не може да се забрави. Като отидохме в болницата заедно с татко, баба ни посрещна някак особено неспокойна и възбудена. Дори не ни остави да я поздравим, подхвана ни още на прага.

— Делчо, искам веднага да ме изпишеш… До вечеря трябва да си спя у дома.

— Защо? — погледна я учуден баща ми.

— Така трябва! — отвърна тя строго.

— То не зависи от мен — отвърна разтревожен баща ми. — Трябва да питам главния лекар…

И веднага излезе. Тоя път баба едва ме погледна, чувствувах колко е разтревожена. До тоя ден все си мислех, че нея и дяволът не би могъл да я стресне. Като се върна след половин час, баща ми беше съвсем угрижен.

— Не дават, мамо. Лекарят изрично забрани. Можеш да останеш саката за цял живот.

Сега знам, че е лъгал. Просто не е намерил човек, който да разреши. А не беше от тия хора, които ще свършат нещо на своя глава, нямаше тая сила у себе си. Баба сякаш усети това.

— Цял живот си бил некадърен! — каза тя презрително. — И некадърен ще си умреш.

Татко така почервеня, сякаш бе готов всеки миг да се пръсне.

— Но защо? — едва не изпищя той с изтънял глас. — Защо трябва точно днес да се върнеш? Това са детинщини!

Баба се поколеба за миг, после каза тихичко:

— Наведи се!… Не ме карай да викам.

И набързо се поогледа. Имаше още две жени в стаята, но и двете бяха доста далеч.

— Утре ще има земетресение! — каза тихичко баба. — Таванът ще падне точно над нас.

Колкото и да беше послушен син, баща ми едва ли не побесня.

— Чуваш ли се какво приказваш? — кресна той. — Кой може да предскаже земетресение. Никой, никой… Дори господ да слезе жив от небето!…

Много ясно видях как погледът на баба се изпълни с неизмеримо презрение.

— Я си върви! — каза тя сухо. — Какво човек може да чака от тебе!…

Татко подскочи като ужилен на стола и хукна навън. В тоя миг съвсем неочаквано и за себе си аз неудържимо се разридах.

— Бабичко! Мила бабичко! Искам да остана при теб!

Лицето на баба сякаш грейна. Тя хвана с две ръце главата ми и нежно ме целуна по мършавата бузичка. За пръв и за последен път. Впрочем, не. Целуна ме още веднъж, когато влязох в казармата. Но то не беше същото, в никой случай не беше същото.

— Само ти, чеденцето ми. Ти, ти! — едва не изплака тя. — Баба никога няма да те забрави.

Но това трая само мигове. След това лицето й стана, както винаги, затворено и малко строго.

— Слушай, Маноле, слушай, мойто момче. Нали сте във ваканция? Утре не стой в къщи. Утре идете с децата навън по полето… За кадънки, за синигери.

— Добре, бабо.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърнах аз.

Тя ме гледаше, чертите на строгото лице бавно омекнаха. Отново в погледа й се появи сенчица от едва сдържана нежност.

— Хайде, върви, върви! — каза тя. — Ти не си като баща си. Ти ще изпълниш каквото си обещал.

На другата сутрин тръгнахме още рано по роса. Бях съвсем забравил това глупаво земетресение. Помнех само обещанието пред баба. Откакто тя бе дошла у дома, вече не разнасях кафета, татко си бе наел чирак. Сега и аз бях свободен като повечето деца. Можехме да ходим, където си искахме. Ловът на птички е нещо извънредно увлекателно, не усещах как минава денят. Нарамихме мрежите и капаните, възбудено потеглихме за нашата експедиция, както Крумчо я бе нарекъл. Чудно хубаво утро, свежо, прохладно — ще остане в паметта ми за цял живот. Няма по-хубави дни от тия, които сме преживели в детинството. По-хубави облаци, по-зелени върби, по-спокойни, унесени в дрямка вирове. И по-хубави птички под горещото лятно небе, мънички като орехи, топлички, разтреперани в яростните ни шепи, с гласчета, по-чисти от самото небе.

Криехме се зад една рътличинка, сгорещената земя под нас пареше, лекичко ни бодяха сухите летни треви. Крумчо държеше края на връвта, ние само му асистирахме. Кадънките цвъртяха край капана, прашни и наперушинени, кълвяха се весело, вдигаха своята безгрижна птича врява, но не влизаха под мрежата. Знаехме, че няма да издържат. И ще влязат. Само трябва да имаш търпение да изчакаш. И небето чакаше заедно с нас, и трънките, и едва посинелият глог — спотайваха се и може би като нас се забавляваха.

Внезапно птичките притихнаха за миг, после с писък литнаха към небето.

И се случи това, което трябваше да се случи. Изведнъж земята се огъна като жива под нас, след това се разлюля, така силно и рязко, сякаш беше гитантски бивол, който иска да се отърси от калта и паразитите. Въздухът сякаш се съсири и като прозрачно желе затрептя пред очите ни. Някакъв непонятен, неизпитван досега ужас смрази душата ми. Дори не посмях да се изправя като другите, просто лежах и чаках земята да ме погълне. Помня само, че от полето с тежък грак се вдигнаха ята гарвани. Небето сякаш почерня от птици, не вярвах, че толкова много птици се крият в това пусто поле.

След това всичко утихна, въздухът отново възвърна своята кристална прозрачност. Само небето бе все тъй черно от птиците. И някакъв закъснял в своята паника смок префуча като сляп край нас. Вцепенението ме напусна така внезапно, както ме бе връхлетяло, аз изкрещях:

— Баба!

И без да чакам другите, хукнах с все сила към града. Тичах, докато отново се появи пред очите ми. Стоеше си все тъй цял и невредим, сякаш нищо не се бе случило. Невредим, но мъртъв, като че ли в него не бе останал никакъв жив човек. Някак несъзнателно намалих крачките, готов на всичко.