Уилям Фокнър
Коса (1)

I

Това момиче, Сюзан Рийд, беше сираче. Живееше у едно семейство на име Бърчет, което имаше и други деца, още две-три. Някои казваха, че Сюзан им била племенница ли, братовчедка ли, нещо такова. Други, както е обичайно, се стремяха да очернят Бърчет, та дори и мисиз Бърчет: знаете как. И това бяха повечето жени.

Когато Хокшоу дойде в града, тя беше на около пет. Беше му първо лято зад стола в бръснарницата на Макси и мисиз Бърчет за пръв път довела Сюзан. Макси ми е разправял как той и останалите бръснари три дни гледали, че мисиз Бърчет се мъчи да вкара Сюзан в бръснарницата. По това време беше тъничко момиченце с големи уплашени очи и права мека коса, нито руса, нито тъмна. Макси казваше как накрая Хокшоу излязъл на улицата, правил каквото правил петнайсет минути, довел я в дюкяна и я настанил на своя стол — той, дето нито един път не беше казал нещо повече от „да“ и „не“ на който и да било мъж или жена в градчето. „Да пукна — разправяше Макси, — ако Хокшоу не е чакал точно нея.“

Било й първото подстригване. Подстригал я Хокшоу, а тя седяла под кърпата като подплашено зайче. Шест месеца по-късно вече идвала сама и оставяла Хокшоу да подрязва косата й, — разбира се, още приличала на зайче с това уплашено лице и тия големи очи и щръкналата над кърпата коса, за чийто цвят няма дума. Ако Хокшоу бивал зает, казваше Макси, влизала и сядала на пейката за чакащи близо до неговия стол с протегнати право напред крачета и го чакала, додето се освободи. Макси разправяше, че почнали да я смятат за редовен клиент на Хокшоу, все едно че е от ония, дето идват за бръснене в събота вечер. Веднъж, както казваше Макси, другият бръснар, Мат Фокс, й предложил той да я подстриже, тъй като Хокшоу бил зает, но Хокшоу се обърнал като светкавица: „Още миг и свършвам — рекъл. — Аз ще я взема.“ Макси казваше, че откакто работел при него вече цяла година по това време, за първи път го чул да казва нещо повече от обикновеното си отрицание.

Есента момичето тръгнало на училище. Всяка сутрин и следобед минавало покрай бръснарницата. Още се срамувало, бързало като всички момиченца, а жълто-кафявата му главица префучавала на височината на витрината, сякаш е на кънки. В началото се движела сама, но много скоро главата й почнала да се появява сред облаче от други глави, разговарящи и изобщо не поглеждащи към витрината, а Хокшоу стоял до стъклото и ги изпращал с поглед. Макси разправяше, че той и Мат нямало защо да гледат часовника, за да познаят кога е осем без пет или три без пет, защото разбирали по Хокшоу. Той някак се понасял към витрината, без сам да съзнава какво прави, и почвал да се оглежда кога ще минат учениците. Когато отивала в бръснарницата да се подстриже, Хокшоу й давал две или три ментови бонбончета, докато на другите деца давал по едно. Макси ми каза.

Не, каза ми го Мат Фокс, другият бръснар. Пак той ми каза и за куклата, която Хокшоу й подарил на Коледа. Не знам откъде е разбрал. Защото Хокшоу не му е казвал. Беше узнал някак, той знаеше за Хокшоу повече неща от Макси. Този същият Мат бе женен. Малко пълничък, отпуснат човечец, с пепеляво лице и очи, които гледаха уморено и тъжно, нещо такава. Смешен човек и също такъв добър бръснар като Хокшоу. И той много-много не приказваше, та просто недоумявам как е могъл да научи толкова неща за Хокшоу, когато от него и разговорлив човек нищо не би измъкнал. Според мен, тия, дето много говорят, нямат време да научат нещо друго, освен повече думи.

Както и да е, Мат ми каза, че Хокшоу й давал подаръци за всяка Коледа, дори и когато пораснала. Тя все тъй идвала при него, сядала на неговия стол и той все тъй я наблюдавал всяка сутрин и следобед, като отива и се връща от училище: вече голямо момиче и не се срамувала.

И да не си помислите, че беше същото момиче! Порасна, и то страшно бързо. Там беше цялата работа я! Казваха, че тъй ставало със сираците и не знам още какво си. Но не е това. Момичетата не са като момчетата. Момичетата се раждат направо отбити от кърменето, а момчетата никога не се отбиват истински. Ще срещнеш мъж на шейсет години, но да пукна, ако не му се иска за миг да се върне в детската си количка.

Не че тя беше лоша. Няма такъв случай жена да се роди лоша, защото те всички се раждат лоши, раждат се с лошотията си. Работата е да ги омъжиш още преди лошотията им да се е проявила естествено. Но нали все се мъчим да се придържаме към някакви правила, според които жената не можела да се омъжва, ако не е навършила определена възраст! А природата не обръща внимание на никакви правила, още по-малко пък жените, те на нищо не обръщат внимание. Сюзан просто израсна много бързо. И стигна дотам, дето лошотията се проявява, преди правилата да са казали, че й е време. Не помагат. Казвам го, защото и аз имам дъщеря.

Та и тя така. Мат казваше, че според тяхната сметка нямала повече от тринайсет години, когато мисиз Бърчет един ден я напердашила, дето си слага червило и пудра. Същата година я виждали заедно с две-три други момичета да се кикотят и заливат от смях по улицата точно в ония часове, когато трябвало да са на училище; все тъй тънка и с тая коса, ни руса, ни тъмна, а лицето й наплескано с един пръст мазила, та като се засмее, чак ти се струва, че ей-сега ще се напука като засъхнала кал, и все с вечната си проста басмена рокличка, ама тъй дръпната тук-таме, че се виждат работи, каквито тринайсетгодишни деца нямат за показване; не е да речеш като големите момичета с техните коприни, крепове и прочие.

Мат разправяше как я видял един ден — минавала и той изведнъж се сетил, че нито един път не я бил виждал с чорапи. Помислил си и не можал да си спомни някога да е носела чорапи през лятото, докато накрая разбрал, че това, дето го забелязал, не било липсата на чорапи, а че краката й били като на жена. И само на тринайсет години!

Мен ако питате, това не е зависело от нея. Тя не е виновна. И Бърчетови не са й виновни. Защото никой, никой друг не може като мъжете да бъде тъй добър с тях, с лошите искам да кажа, тия, дето нямат късмет и рано си показват лошотията. Да вземем само начина, по който всички мъже в града се отнасяха към Хокшоу. Дори след като всички хора разбраха и приказките почнаха, дори тогава не се намери ни един да се изпусне пред Хокшоу. Мислеха си може би, че и той знае, че не може да не е чул какво се говори, но в дюкяна приказваха за нея само когато го нямаше. С всички мъже беше същото, защото нямаше нито един да не е виждал Хокшоу на витрината — стои там и я наблюдава, или на улицата — когато се случи да мине покрай нея. Все ставаше тъй, че той ще е някъде около киното, когато пуска, а тя ще излезе с някое момче; тръгна с момчета, още нямаше четиринайсет. Хората разправяха как се измъквала скришом от къщи да се среща с тях и после се промъквала обратно, а мисиз Бърчет си въобразявала, че е с някоя приятелка.

Пред Хокшоу никога не говореха за нея. Чакаха го да си отиде, било за вечеря, било в тия необикновени двуседмични отпуски, които взимаше през април и за които никой нищо не успя да разбере — къде отива, какво прави, нищо. Махнеше ли се той, почваха открито да я наблюдават — как се разнася насам-натам и си търси белята; бе сигурно, че рано или късно ще си я намери, дори ако Бърчетови можеха да подочуят нещо предварително. Беше напуснала училище още преди една година. Цяла година Бърчет и мисиз Бърчет смятаха, че ходи на училище всеки ден, а тя изобщо не се вестяваше там. Ще се намери някой — най-често ученик, макар че тя не правеше разлика: ученици, женени мъже, всякакви, — който всеки месец ще й задигне отнякъде ученическа книжка, а тя сама ще си я попълни и ще я отнесе на мисиз Бърчет за подпис. И дяволът не знае как става тъй, че като обичат една жена, хората сами й се оставят да ги лъже.

Напуснала, значи, училище и се хванала на работа в магазина „Всичко за десет цента“. Ходела в бръснарницата за подстригване цялата нарисувана, с едни безцветни дрехи, които едва се крепяха, все едно че ги няма, а лицето й — едновременно нащрек, нагло и сдържано, косата й сплъстена и усукана около него. Но дори и боклуците, с които я мажеше, не можаха да изменят нейния кафяво-жълтеникав оттенък. Косата изобщо не й се променяше. Сега вече не сядала само при Хокшоу. Дори столът му да е празен, сядала при някой от другите, разговаряла с бръснарите, изпълвала целия дюкян с шум, с парфюми и с нозете си, които се протягали изпод бялата кърпа. В такива случаи Хокшоу не я поглеждал. И да не бил зает, правел се на такъв: напрегнат и с наведен поглед, сякаш има много работа, скрит зад собствените си заключения.

Такова било положението, когато преди две седмици той заминал в своята априлска отпуска — тайното пътешествие, което хората се бяха отказали да разгадават още преди десет години. Пристигнах в Джеферсън няколко дни след заминаването му и се отбих в бръснарницата. Говореха за него и за нея.

— Още ли й прави подаръци за Коледа? — попитах аз.

— Преди две години й купи ръчен часовник — каза Мат Фокс — Шейсет долара даде.

Макси бръснеше един клиент. Спря с бръснача в ръка, острието цялото в пяна.

— Абе, да пукна аз, ама той сигурно… мислите ли, че е бил първият…

— Още не й го е дал — рече сериозно Мат.

— Да му умра на часовника! — каза Макси. — Глупаво е, като почнат стари мъже да се занасят с млади момичета. Ама човек да излъже младо момиче и след това с нищо да не й се отплати…

Мат се огледа; и той бръснеше някакъв човек.

— А какво ще кажеш, ако чуеш, че не и го е дал, защото смята, че е още твърде млада да получава скъпоценности от чужди хора?

— Да не искаш да кажеш, че той не знае? Че не знае онова, което всички в града, освен може би мистър и мисиз Бърчет, знаят от три години?

Мат продължи да бръсне клиента, лакътят му се движеше в една и съща посока, а бръсначът напредваше на малки подскоци.

— Отде ще знае? Кой може да му е казал, освен някоя жена. Пък той познава само една, мисиз Кауън. А според мене тя си мисли, че вече е чул.

— Факт! — каза Макси.

Така стояха нещата, когато Хокшоу си взел отпуската преди две седмици. Свърших си работата в Джеферсън за ден и половина и продължих нататък. Към средата на следващата седмица стигнах Дивижън. Не бързах. Исках да му дам време. Когато пристигнах, бе сряда сутринта.