Джек Лондон
По море със „Снарк“ (9)

IX
Траверс в Тихия океан

„От Сандвичевите острови до Таити. Голяма трудност се среща при този преход през пасатите. Китоловците и всички други говорят с голямо съмнение за отиване до Таити от Сандвичевите острови. Капитан Брюс казва, че един кораб трябва да върви на север, докато не срещне попътен вятър, преди да вземе курс към местоназначението си. При неговия преход между тези две точка през ноември 1837 г. той не е срещнал никакви западни ветрове, докато е плавал на юг, и не е могъл да вземе курс на изток нито на единия, нито на другия хале, макар и да е полагал всички усилия да го направи.“

Тъй гласят наставленията за плаване в южния Тихи океан, и това е всичко, каквото те гласят. Няма нито дума повече, която да помогне на уморения морски пътешественик да направи този дълъг траверс, нито има изобщо поне една дума относно прехода от Хавай до Маркизките острови, които лежат към осемстотин мили североизточно от Таити и са точно с толкова по-трудни за достигане. Причината за липса на наставления, предполагам, е тази, че се смята за излишно кой да е морски пътешественик да се мори, като се мъчи да направи такъв невъзможен траверс. Ала невъзможното не можа да спре „Снарк“ — главно поради факта, че ние прочетохме тези няколко реда в наставленията за плаване чак след като бяхме тръгнали. Ние отплавахме от Хило, Хавай, на седми октомври и пристигнахме в Нукухива на Маркизките острови на шести декември. Разстоянието беше две хиляди мили по права линия, а ние, за да стигнем там, пропътувахме всъщност най-малко четири хиляди мили, с което доказахме веднъж завинаги, че най-късото разстояние между две точки невинаги е правата линия. Ако се бяхме насочили направо към Маркизките острови, може би щяхме да пропътуваме пет или шест хиляди мили.

Бяхме твърдо решили едно нещо: че няма да пресечем екватора западно от 130° западна дължина. Ето в какво се състоеше задачата. Пресичане на екватора по-западно от тази точка, ако югоизточните пасати са много на югоизток, щеше да ни отклони толкова много към подветрената страна на Маркизките острови, че и да пукнехме, нямаше да можем да се преборим с насрещния вятър. Трябваше също да не забравяме екваториалното течение, което се движи на запад със скорост от около дванадесет до седемдесет и пет мили на ден. Чудесно положенийце наистина да бъдем на подветрената страна на местоназначението си и да ни бие такова течение в зъбите. Не, ние нямаше да пресечем екватора нито с една минута, нито с една секунда по-западно от 130° западна дължина. Но понеже югоизточните пасати можеше да се очакват пет-шест градуса северно от екватора (което, ако бяха много на югоизток или юг-югоизток, щеше да ни наложи да слезем към юг-югозапад), ние би трябвало да държим курс на изток северно от екватора и северно от югоизточните пасати, докато стигнем поне 128° западна дължина.

Забравих да спомена, че бензиновият двигател със седемдесет конски сили не работеше, както обикновено, и ние можехме да се осланяме само на вятъра. Не работеше и двигателят на моторницата. И докато говоря за тези неща, не ми пречи да призная, че петте конски сили, които захранваха лампите, вентилаторите и помпите, също се бяха писали болни. Поразително заглавие за книга ме преследва наяве и насън. Бих искал да напиша тази книга някой ден и да я нарека „Около света с три бензинови двигателя и съпруга.“ Боя се обаче, че няма да я напиша от страх да не накърня самочувствието на някои млади господа от Сан Франциско, Хонолулу и Хило, които са изучавали занаята си за сметка на двигателите на „Снарк“.

Изглеждаше лесно на хартия. Ето го Хило, а ето нашата цел на 128° западна дължина. Ако духа североизточен пасат, бихме могли да минем по права линия между двете точки и дори доста да поотпуснем платната. Но една от главните беди с пасатите е, че човек никога не знае къде ще налети на тях и в каква точно посока ще духат. Ние попаднахме на североизточен пасат, щом излязохме от пристанището Хило, но проклетият вятър се беше обърнал на изток. После пък и това екваториално течение, насочило се на запад като могъща река. Освен това малко корабче в бейдевинд и удряно от големи насрещни вълни не върви чак много добре. То се люшка нагоре и надолу и не напредва. Ветрилата му са пълни с вятър и издути, то току заравя подветрения релинг във водата, мята се, подскача, плиска и толкоз. Щом започне да набира скорост — бух! — удари се във водна планина и спре на място. Така и „Снарк“ поради малките му размери, поради пасата, обърнал се на изток, и поради силното екваториално течение направи дълго отклонение на юг. О, не, не отиваше съвсем на юг. Но напредването му на изток беше обезпокоително. На единадесети октомври той напредна на изток четиридесет мили; на дванадесети октомври — петнадесет мили; на тринадесети октомври не напредна на изток изобщо; на четиринадесети октомври — тридесет мили; на петнадесети октомври — двадесет и три мили; на шестнадесети октомври — единадесет мили; а на седемнадесети октомври отиде четири мили на запад. Така за една седмица беше изминал в източна посока сто и петнадесет мили, което е равно на шестнадесет мили на ден. Но между дължината на Хило и 128° западна дължина разликата е двадесет и седем градуса или, грубо казано, хиляда и шестстотин мили. При шестнадесет мили на ден ще ни трябват стотина дни, за да изминем това разстояние. Но дори и така нашата цел — 128° западна дължина — беше пет градуса на север от екватора, а Нукухива на Маркизките острови лежеше девет градуса южно от екватора и дванадесет градуса на запад.

Оставаше ни да направим само едно нещо — да излезем на юг от пасата и да навлезем в зоната на западните ветрове. Вярно е, че капитан Брюс не намерил никакви западни ветрове при своя траверс и че „не е могъл да вземе курс на изток нито на единия, нито на другия хале“. Само западните ветрове можеха да ни спасят и нищо друго, и ние се молехме за по-добър късмет, отколкото бяхме имали досега. Западните ветрове представляват пояса на океана, който лежи между пасатите и екваториалната безветрена зона и се предполага, че са течения на нагорещен въздух, които се издигат в безветрената зона, минават високо в посока, противоположна на всички пасати, и постепенно се снишават, докато задухат по повърхността на океана, където се намират. А те се намират… където ги намериш, защото се вклиняват между пасатите и безветрената зона, които от своя страна променят територията си от ден на ден и от месец на месец.

Ние намерихме западните ветрове на 11° северна ширина и се придържахме към 11° северна ширина с всички сили. На юг се простираше безветрената зона. На север бе зоната на североизточния пасат, който отказа да духа от североизток. Дните идваха и си отиваха и намираха „Снарк“ все някъде около единадесетия паралел. Променливите западни ветрове бяха наистина променливи. Лек насрещен вятър замираше и ни оставяше да се клатушкаме в затишието четиридесет и осем часа. После — ура! — излизаше вятър от запад, силен, чудесно силен, и караше „Снарк“ да полети напред и наред, с разпенена диря и опънал се право зад кърмата лаг. След около половин час, докато ние се приготвяхме да вдигнем спинакера, вятърът замираше с няколко хилави въздишки. И така си вървеше. Ние залагахме оптимистично на всеки благоприятен повей на въздуха, който изтрайваше повече от пет минути, но всичко оставаше безполезно. Всеки полъх затихваше въпреки всичко.

Но имаше и изключения. В зоната на променливите западни ветрове, ако чакаш достатъчно дълго, нещо все може да се случи, а ние бяхме тъй богато запасени с храна и вода, че можехме да си позволим да чакаме. На двадесет и шести октомври наистина минахме сто и три мили в източна посока и после дни наред говорихме за това. Веднъж ни хвана една умерена буря от юг, която стихна след осем часа, но тя ни помогна да изминем седемдесет и една миля на изток през това денонощие. А след това, тъкмо когато тя замираше, излезе вятър точно от север (диаметрално противоположната посока) и ни отнесе още един градус на изток.

Години и години наред никакъв платноход не се беше опитвал да направи този траверс и ние се намерихме сред една от най-безлюдните тихоокеански самоти. През шестдесетте дни, докато я преплаваме, не зърнахме нито едно ветрило, не забелязахме да се издига параходен пушек на хоризонта. Повреден кораб би могъл да дрейфува по тези пустинни простори в течение на десетина поколения, без да има кой да му помогне. Единствената вероятност да получи помощ би била от кораб като „Снарк“, а „Снарк“ се намираше там главно поради случайността, че траверсът е бил започнат, преди да са били прочетени точно тези редове в наставленията за плаване. Когато човек застанеше изправен на палубата, права линия, теглена от окото до хоризонта, възлизаше на три и половина мили. Така седем мили бе диаметърът на морския кръг, центърът на който бяхме ние. Понеже винаги оставахме в центъра и понеже непрекъснато се движехме в някаква посока, ние гледахме много кръгове. Обаче всички кръгове си приличаха. Нито едно зелено островче, сив нос или блеснало петно на бяло ветрило не нарушаваше симетрията на този сключен кръг. Облаци идваха и отминаваха, издигаха се над ръба на морето, протичаха през неговата шир и преливаха през насрещния ръб.

Светът избледняваше с изнизващото се шествие на седмиците. Светът избледняваше, докато престана да съществува всякакъв друг свят, освен малкия свят на „Снарк“, натоварен с неговите седем човешки души, понесъл се по безкрая на водите. Спомените ни за света, за големия свят, заприличаха на сънища за предишен живот, който сме живели някъде, преди да се родим на борда на „Снарк“. След като ни се свършиха пресните зеленчуци, известно време споменавахме такива неща горе-долу така, както бях чувал баща ми да споменава изчезналите ябълки от неговото детинство. Човекът е изтъкан от навици и ние на борда на „Снарк“ свикнахме със „Снарк“. Всичко свързано с него и всичко, каквото имаше на него, бе напълно естествено и всичко по-различно щеше да дразни и да бъде нарушение на привичния ред.

Нямаше начин, по който големият свят можеше да ни се натрапи. Нашият звънец отбелязваше часовете, но никой посетител никога не е позвънял на него. Нямаше гости за вечеря, нямаше телеграми, нямаше настойчиви разправии по телефона, които да нахълтат в уединението ни. Не трябваше да бързаме на уречени срещи или на влакове и нямаше сутрешни вестници, над които да губим време, за да узнаем какво става с останалия милиард и половина наши братя хора.

Но не беше скучно. Делата на малкия ни свят трябваше да се уреждат и противно на големия свят, нашият свят трябваше да се управлява при пътуването му през пространството. Освен това трябваше да се сблъскваме и да се борим с космически смущения, каквито не засягат голямата земя по нейната свободна от всякакви търкания орбита в безветреното безвъздушно пространство. И нямаше миг, в който да знаем какво ще се случи в следващия. Солчицата и разнообразието бяха достатъчно и предостатъчно. Например в четири сутринта сменям Херман на кормилото.

— Изток-североизток — съобщава ми той курса. — Има отклонение осем румба, но не слуша кормилото.

Нищо чудно. Няма кораб, който да може да се управлява в такова пълно затишие.

— Имах ветрец преди малко… може да задуха пак — казва с надежда Херман, преди да се запъти напред към кабината и своето легло.

Бизанът е прибран здраво и свит. През нощта, със страничното клатушкане и липсата на вятър, той беше правил живота твърде непоносим, за да му позволим да продължава да скрибуца на мачтата, да се блъска в такелажа и да изтласква празния въздух с кухи плющящи звуци. Но големият грот е още опънат, а стакселът, кливерът и бомкливерът чакат и пляскат в шкотите си при всяко поклащане. Изгрели са всички звезди. Ей тъй, на късмет, завъртам кормилото рязко в посока, противоположна на тази, в която е било оставено от Херман, а сам се облягам назад и се заглеждам в звездите. Няма какво друго да правя. Няма какво да се прави с платноход, който се люшка в мъртво затишие.

Изведнъж усещам полъх на бузата си, лек, толкова лек, че едва успявам да го доловя, преди да изчезне. Но идва втори, трети, докато задухва истински, започващ да се чувствува вече ветрец. Как могат да го усетят платната на „Снарк“ не ми е понятно, но го усещат, както го усеща и той, защото розата на ветровете започва да се върти бавно в нактоуза. Земният магнетизъм я държи на едно място и „Снарк“ е този, който се върти, центриран върху това чувствително картонено приспособление, което плава в затворен съд със спирт. — Така „Снарк“ се връща на своя курс. Полъхът се разраства в мъничък повей. „Снарк“ усеща тежестта му и дори едва забележимо се навежда. Над главата ми летят разпокъсани напластени облаци и аз забелязвам, че звездите започват да изчезват. Загражда ме стена от мрак така, че когато и последната звезда угасва, струва ми се, само да протегна ръка и ще мога да я пипна от всички страни. Когато се навеждам към нея, тя се изправя застрашително пред лицето ми. Повей следва повея и аз се радвам, че бизанът е свит. Уфф! Този беше силен! „Снарк“ се обръща и се навежда, докато подветреният релинг се потопява и целият Тихи океан се излива отгоре му. Четири-пет такива порива ме карат да съжалявам, че кливерът и бомкливерът не са били прибрани. Започват да се надигат вълни, поривите стават по-силни и по-чести и има пръски вода във въздуха. Няма полза да се мъча да се взирам срещу вятъра. Стената на мрака е на една ръка разстояние. Въпреки това не мога да не се мъча да видя и да преценя ударите, които се стоварват върху „Снарк“. Има нещо злокобно и застрашително там, в наветрената страна, и аз изпитвам чувството, че ако гледам достатъчно дълго и достатъчно втренчено, ще мога да го разгадая. Напразно чувство! Между два порива напускам кормилото и изтичвам до трапа към кабината, където запалвам кибрит и поглеждам барометъра. „29-90 — показва той“! Този чувствителен инструмент отказва да си вземе бележка за вълнението, което бръмчи с нисък, гърлест глас в такелажа. Връщам, се при кормилото тъкмо навреме да посрещна нов порив, най-силния досега. Е, както и да е, вятърът е от траверса, „Снарк“ върви по курса си и просто лапа милите в източно направление. Поне това е добре.

Кливерът и бомкливерът ме тревожат и съжалявам, че не са прибрани. „Снарк“ щеше по-лесно да се справя с вълнението, пък и по-сигурно. Вятърът пръхти и заблудени капки дъжд шибат като дребни сачми. Положително ще трябва да повикам всички горе, си казвам аз, но в следващия миг си казвам да почакам още малко. Може това да е краят на бурята и ще съм ги повикал напразно. По-добре да ги оставя да спят. Аз държа „Снарк“ на курса, а от тъмнината, под прав ъгъл, се изсипва потоп от дъжд, придружен от пискащ вятър. После всичко стихва, остава само мракът и аз се радвам, че не съм повикал екипажа.

Щом стихва вятърът, морето става по-бурно. Вълните се разбиват и корабът се мята като тапа. После поривите на вятъра долитат от тъмата по-силни и по-бързи отпреди. Само да знаех какво става там, в наветрената страна, в мрака! „Снарк“ се бори със силното вълнение и подветреният му релинг е повечето време под водата. Вятърът пак писка и пръхти. Ако изобщо трябва да се вика екипажът, сега му е времето. Ще ги повикам, решавам аз. Тогава руква дъжд, вятърът отслабва и аз не викам никого. Но е много самотно там, на кормилото, да управляваш един малък свят през непрогледна тъма. Не е малка отговорност да бъдеш съвсем сам на повърхността на един малък свят в моменти на напрежение и да мислиш заради спящите му обитатели. Аз изтръпвам пред отговорността, когато нови пориви започват да налитат, а вълните се удрят във фалшборда и плискат в рубката. Солената вода се усеща странно топла на тялото ми и е изпъстрена с призрачни клъбца фосфоресцираща светлина. Положително ще повикам целия екипаж да свият ветрилата. Защо ще спят? Много съм глупав да изпитвам някакви угризения по този въпрос. Умът ми въстава против сърцето. Сърцето ми беше, което каза: „Нека спят.“ Да, но умът ми беше този, който поддържа сърцето в това решение. Нека тогава умът ми оттегли това решение; и докато аз разсъждавам коя същност в мен е дала тази заповед на ума, поривите на вятъра стихват. Грижите само за удобствата на тялото нямат място в практическото мореходство — заключвам, аз велемъдро, но проучвам как се усеща следващата поредица пориви на вятъра и не повиквам екипажа. В края на краищата зад всичко наистина се крие умът, който протака, като измерва със знанията си доколко „Снарк“ може да устои на отправените срещу него удари и изчаквам с повикването на целия екипаж до налитането на вероятни още по-силни удари.

Дневна светлина, сива и рязка, прониква през савана на облаците и разкрива разпенено море, което се сплесква под тежестта на все по-нови и по-силни шквалове. Сетне завалява и дъждът изпълва ветровитите долини на морето с млечен пушек и още повече сплесква вълните, които само чакат да позатихне вятърът и дъждът, за да се надигнат по-бесни отпреди. Моряците излизат на палубата, отспали се, и между тях Херман с широка усмивка на задоволство от вятъра, който съм намерил. Аз предавам кормилото на Уорън и се запътвам да сляза долу, като спирам пътем и спасявам кюнеца от печката на камбуза, който се е откачил и се търкаля. Аз съм бос и пръстите на краката ми са великолепно обучени в изкуството да прилепват, ала когато релингът се потопява в зеленото море, аз неочаквано сядам върху залятата палуба. Херман добродушно решава да ме запита защо съм избрал такова място. В това време корабът се накланя пак и сега той сяда внезапно и без предварителна подготовка. „Снарк“ се клати и гмурка, релингът изчезва под зелената вода и Херман и аз, както съм стиснал скъпоценния кюнец, се виждаме отнесени в подветрените отвори за оттичане на водата. След това аз завършвам пътуването си до кабината и докато се преобличам, се усмихвам: „Снарк“ върви на изток.

Не, ние не страдаме от еднообразие. Когато въпреки всички трудности стигнахме 126° западна дължина, ние изоставихме променливите западни ветрове и се насочихме на юг през безветрената зона, където времето беше много тихо и където, като използвахме всеки полъх на въздуха, често се радвахме, ако изминехме двадесетина мили за толкова часа. И все пак, за един такъв ден можеше да минем през десетина шквала и да бъдем обкръжени от десетки други. А на всеки шквал трябваше да се гледа като на сопа, способна да направи „Снарк“ на парчета. Понякога попадахме в центъра, понякога в периферията на тези шквалове и никога не знаехме точно къде или как ще бъдем ударени. Напълно вероятно беше шквалът, който се вдигаше, да се разцепи на два, които безобидно да минат от двете ни страни; докато малкият невинно изглеждащ шквал, който като че ли не носеше повече от едно буре вода и един фунт вятър, изведнъж приемаше исполински размерили ни удавяше с дъжд и смазваше с вятър. После имаше предателски шквалове, които дръзко се отдалечаваха назад и крадешком се нахвърляха пак отгоре ни от една миля разстояние от подветрената страна. Случваше се също два шквала да профучат от двете ни страни и всеки от тях да ни шибне по един юмрук. Вижте, една буря става отегчителна след няколко часа, но шкваловете никога. Хилядният шквал, който преживяваш, е толкова интересен, колкото и първият, а може би и малко повече. Новакът е този, който не се опасява от тях. Човекът, преживял хиляда шквала, се отнася с уважение към всеки шквал. Той ги знае какво представляват.

Именно в зоната на безветрието ни се случи най-вълнуващата преживелица. На двадесети ноември открихме, че поради нещастен случай сме загубили половината от оставащия ни запас прясна вода. Понеже това стана на четиридесет и третия ден след отплаването, ни от Хило, запасът не беше голям. Да загубим повече от половината бе истинско бедствие. При намалени дажби останалата ни вода щеше да стигне за двадесет дни. Но ние бяхме в безветрената зона; никой не можеше да каже къде са югоизточните пасати, нито къде ще навлезем в тях.

На помпата незабавно бе сложен катинар и водата се раздаваше веднъж на ден. Всеки от нас получаваше по една кварта за лични нужди, а на готвача се даваха осем кварти. Тук се проявява психологическата подкладка на положението. Щом бе направено откритието за недостига на водата, обзе ме изгаряща жажда. Струваше ми се, че никога в живота си не съм бил толкова жаден. Бих могъл да изпия мъничката си кварта вода на един дъх и само със страшно усилие на волята можех да се въздържа да не го направя. Нито пък само аз се чувствувах така. Всички говорехме за вода, мислехме за вода и сънувахме вода, когато спяхме. Проучихме картите за острови, където бихме могли да отидем в случай на крайна нужда, но такива острови нямаше. Маркизките острови бяха най-близо, а те бяха оттатък екватора и безветрената зона, което правеше положението още по-лошо. Ние бяхме на 3° северна ширина, докато Маркизките острови бяха на 9° южна ширина — разлика, надхвърляща хиляда мили. Освен това Маркизките острови лежаха около четиринадесет градуса западно от нашата дължина. Хубава каша за една шепа създания, изнемогващи сред океана от жегата на тропическия безветрен пояс.

Ние опънахме въжета от двете страни между такелажа на гротмачтата и бизанмачтата. За тях вързахме голямата палубна тента, като я повдигнахме на кърмата с обтегача за платна така, че колкото дъжд и да събере, да се стича напред, където можем да си го налеем. Шкваловете кръстосваха тук-там кръга на морето. Цял ден ги наблюдавахме ту откъм десния, ту откъм левия борд, ту, откъм носа, ту откъм кърмата. Но нито един не се доближи достатъчно, за да ни намокри. След обяд голям шквал се понесе срещу нас. Той се простря през океана с приближаването си и ние виждахме как изпразва безбройни галони прясна вода в соленото море. Ние отделихме особено внимание на тентата и зачакахме. Уорън, Мартин и Херман представляваха жива картинка. Събрали се заедно, хванали се за такелажа, поклащайки се в такт с люлеенето, те се взираха съсредоточено в шквала. Напрежение, тревога и копнеж се четяха във всяка извивка на телата им. До тях беше сухата и празна тента. Но те като че ли отмаляха и клюмнаха, когато шквалът се раздели на две и едната половина отмина напред, а другата изви зад нас и се отдалечи в подветрената страна.

Но тази нощ заваля. Мартин, чиято психологическа жажда го беше накарала да изпие своята кварта вода рано, доближи устата си до ръба на тентата и изпи най-голямото количество, което съм виждал да се изпива на един дъх. Скъпоценната течност се стичаше в кофи, в корита и за два часа ние събрахме и наляхме в цистерни сто и двадесет галона. Колкото и да е странно да го кажа, през цялото ни останало пътуване до Маркизките острови на борда не падна вече нито една капка дъжд. Ако този шквал ни беше отминал, катинарът щеше да остане на помпата, а ние щяхме да се заемем с използването на излишния бензин, за да дестилираме.

Да не забравим и риболова. Нямаше нужда да ходим да търсим риба, защото тя беше до нас, до релинга. Трябваше да имаш само триинчова стоманена кука на края на здраво влакно с парче бял парцал за стръв, за да ловиш бонито, тежащи от десет до двадесет и пет фунта. Бонито се хранят с хвърчащи риби, поради което нямат обичая да кълват по въдицата. Те налапват стръвта тъй дръзко, както най-дръзките риби в морето, и човек, който някога е ловил бонито, никога не ще забрави първия си пасаж. Също така бонито са истински канибали. В мига, когато някое се хване, другите се нахвърлят върху него. Често, много често сме ги вадили на борда с пресни, направо изгризани в тях дупки колкото чаена чаша.

Един пасаж бонито, много хиляди парчета на брой, вървя с нас денонощно повече от три седмици. С помощта на „Снарк“ това беше голям улов, защото те прорязваха през океана опустошителна диря, половин миля широка и хиляда и петстотин мили дълга. Те се нареждаха от двете страни наравно със „Снарк“ и се нахвърляха върху хвърчащите риби, които се вдигаха във въздуха, подплашени от форщевена му. Понеже непрекъснато гонеха към кърмата хвърчащите риби, които оставаха живи след няколко излитания, те през цялото време настигаха „Снарк“ и всеки миг, като погледнеше към кърмата, човек можеше да види по повърхността на разбиващата се вълна десетки сребристи силуети да се гмуркат точно отдолу. След като се нахранеха до насита, правеше им удоволствие да се приберат в сянката на кораба или на ветрилата му и винаги можеше да се видят стотина парчета да се хлъзгат на хладно наред с нас.

Но нещастните хвърчащи риби! Преследвани и изяждани живи от бонито и делфини, те търсеха спасение във въздуха, където налитащите морски птици ги вкарваха обратно във водата. Нямаше убежище за тях под небесата. Хвърчащите риби не играят, когато литват във въздуха. За тях това е въпрос на живот или смърт. Хиляда пъти на ден можехме да вдигнем очи и да видим разиграването на трагедията. Бързите неравни кръгове на някоя птица могат да привлекат вниманието ви. Един поглед надолу открива гърба на делфин, прорязващ повърхността с буен устрем. Тъкмо пред носа му блещукаща, трепкаща сребриста резка се стрелва от водата във въздуха — фин ограничен летящ механизъм, надарен със сетивност, сила да направлява движението си и любов към живота. Птицата се спуска надолу и не улучва, а хвърчащата риба, набрала височина, издигнала се като хвърчило срещу вятъра, прави полукръг и се плъзва в подветрената страна, носена от самия вятър. Под нея в кипяща пяна личи следата на делфина. Така той следва, загледал нагоре с големи очи бляскащата закуска, която плава в стихия, различна от неговата. Той не може да се издигне до толкова високо положение, но е безкомпромисен емпирик и знае, че рано или късно, ако не я лапне птицата, хвърчащата риба трябва да се върне във водата. И тогава — ето я закуската. Ние все съжалявахме нещастните крилати риби. Печално беше да гледаш такава подла и безмилостна касапница. А после, през нощните вахти, когато някоя клета хвърчаща рибка се удряше в грота, падаше и задъхана се мяташе на палубата, ние се нахвърляхме отгоре й също тъй настървено, също тъй ненаситно, също тъй лакомо, както делфините и бонито. Защото знайте, хвърчащата риба е най-вкусна за закуска. Винаги ми е чудно, че такова нежно месо не образува нежни тъкани в телата на тези, които го поглъщат. Може би месото на делфините и бонито е по-жилаво поради голямата скорост, с която движат телата си, за да хванат своята плячка. Но пък и хвърчащите риби движат телата си с голяма скорост също.

Акули ловяхме от време на време с големи куки, с въртушки, вързани на парче въже. А акулите означаваха риби-лоцмани, римора и различни видове паразитни твари. Някои от акулите се оказваха истински човекоядци, с тигърски очи и дванадесет реда остри като бръснач зъби. Между другото ние от „Снарк“ единодушно твърдим, че сме яли много риби, които не могат да се сравнят с печена акула, задушена с доматен сос. В безветрените пояси ни се случваше да хванем риба, която японецът готвач наричаше „хаке“. А веднъж с блесна, влачена стотина ярда зад кърмата, хванахме змиеподобна риба, над три фута дълга и не повече от три инча в диаметър, с четири змийски зъба в челюстта. Тя се оказа най-вкусната риба — с най-нежно месо и вкус — която сме яли на борда на „Снарк“.

Най-желаната добавка към припасите ни бе зелена морска костенурка, която тежеше цели сто фунта и се появяваше на масата във вид на най-апетитни пържоли, супи и яхнии и най-сетне като чудесно къри, което съблазни целия екипаж да яде повече ориз, отколкото е полезно за здравето им. Костенурката бе забелязана откъм наветрената страна спокойно да спи на повърхността сред огромно стадо любопитни делфини. Това бе положително дълбоководна костенурка, понеже най-близката суша бе на хиляда мили. Ние обърнахме „Снарк“ и се върнахме заради нея, и Херман я удари в главата и врата. Когато я вдигнахме на борда, по корубата й имаше полепнали сума римори, а от кухините в основите на плавниците изпълзяха няколко големи рака. За екипажа на „Снарк“ бе достатъчен следващият обед, за да стигне до единодушно заключение, че всеки миг на драго сърце ще обърне „Снарк“ заради някоя костенурка.

Но истинският цар на дълбоководните риби е делфинът. Цветът му никога не е същият два пъти наред. Когато плува в морето — ефирно създание в най-блед лазурен цвят, — само в този си облик той разкрива цяла съкровищница от нюанси. Но то е нищо в сравнение с онова, което може да покаже. Един път изглежда зелен — бледозелен, наситено зелен, фосфоресциращо зелен; друг път син — наситено син, електрик, целият спектър на сини оттенъци. Хванеш го на въдица и той става златен, жълто златен, съвсем златен. Вдигнеш го на палубата и той надминава спектъра и прелива с изумителни сини, зелени и жълти отсенки, а после изведнъж става призрачно бял, но сред тази белота има ярки сини петна и неочаквано откриваш, че е пъстър като пъстърва. После от бяло той отново преминава през цялата гама от цветове, докато накрая става седефен.

На онези, които се увличат от риболов, не мога да препоръчам по-хубав спорт от лова на делфини. Разбира се, те трябва да се ловят с тънко влакно, с макара и пръчка. Най-подходяща е кука №7 на О’Шонеси за тарпон с цяла хвърчаща риба за стръв. Както и бонито, делфинът светкавично се храни главно с хвърчаща риба и се нахвърля светкавично върху стръвта. Първото предупреждение е, когато макарата заскрипти и видиш влакното да се изнизва под прав ъгъл към кораба. Преди да имаш време да изпиташ, безпокойство за дължината на влакното, рибата се вдига във въздуха в няколко последователни скока. Понеже тя положително е четири или повече фута дълга, можете да си дадете сметка за удоволствието да извадиш такова рибище. Когато се хване, делфинът неизменно става златен. Целта на редицата скокове е да се освободи от куката и човекът, който го е хванал, трябва да бъде от желязо или да е покварен, ако сърцето му не забие малко по-ускорено, когато види такава разкошна риба, блеснала със златна броня, да се отърсва като жребец при всеки скок във въздуха. Не отпускайте! Ако отпуснете, при един от тези скокове куката ще излети и ще отхвръкне на двадесет фута. Недейте отпуска и той ще се втурне в нов бяг, завършващ с още една редица скокове. По това време човек започва да се тревожи за влакното и да съжалява, че не е имал на макарата по начало деветстотин фута вместо шестстотин. С внимателно водене влакното може да се спаси и след един час вълнуваща игра рибата да бъде докарана до борда. Един такъв делфин, който извадих на „Снарк“, беше дълъг четири фута и седем инча.

Херман ловеше делфини по-прозаично. Трябваше му само влакно с кука и парче месо от акула. Влакното му беше много дебело, но неведнъж му се късаше и губеше рибата. Един ден делфинът избяга с блесна, изработена от самия Херман, на която бяха сложени четири куки. Не се мина един час и същият делфин бе хванат на въдица с прът и четирите куки намерени при разрязването му. Делфините, които не се отделяха от „Снарк“ повече от месец, ни напуснаха на север от екватора и ние не видяхме вече нито един през остатъка от траверса.

Така минаваха дните. Имаше толкова много да се прави, че никога не усещахме как минава времето. Да беше имало малко работа, времето пак не би могло да върви мудно при такива чудесни гледки на морето и облаците: зори, които приличаха на пламнали грандиозни градове под слънчеви дъги, които почти допираха зенита; залези, които къпеха пурпурното море в реки от розова светлина, потекли от слънцето, чиито разклоняващи, се, устремени нагоре към небето лъчи бяха чисто сини. Оттатък борда, сред знойния ден, морето бе лазурна атлазена материя, в дълбините на която слънчевата светлина се събираше във фунии от блясък. Зад кърмата дълбоко долу, когато имаше ветрец, клокочеше шествие от млечно тюркоазни видения — пяната, запращана от корпуса на „Снарк“ всеки път, когато се блъснеше във вълна. Нощем дирята се превръщаше във фосфоресциращ пламък, където на слузестите медузи не се харесваше минаването на нашия кораб, а далече надолу се наблюдаваше несекващо прелитане на комети с дълги, вълнисти, мъгливи опашки, причинено от преминаването на пасажа бонито през отблъскващите слузести медузи. А от време на време, сред мрака от двете страни, точно под повърхността, проблясваха като електрически крушки по-едри фосфоресциращи същества, отбелязвайки сблъсквания с невнимателните бонито, препускащи напред към добрия лов тъкмо пред нашия бушприт.

Ние направихме отклонението на изток, прекосихме зоната на безветрието и срещнахме хубав юг-югозападен вятър. Подкарани от вятъра в такава посока, щяхме да минем много по-западно от Маркизките острови. Но на другия ден, четвъртък, двадесет и шести ноември, в разгара на голям шквал вятърът обърна внезапно на югоизток. Най-после това беше пасатът. Нямаше вече шквалове, само хубаво време, вихрено носещ се лаг, отпуснати шкоти и люшкащи се и издуващи се спинакер и грот от двете страни. Пасатът променяше все повече и повече посоката си, докато задуха от североизток, а ние държахме постоянен курс на югозапад. Десет дена вървяхме така и сутринта на шести декември, в пет часа, видяхме земя точно където трябваше да бъде, право пред нас. Минахме на подветрената страна на Уахука, обиколихме южния край на Нукухива и същата нощ, сред поройни шквалове и непрогледен мрак, пробихме път до място за спиране на котва в тесния залив Тайохае. Котвата издрънча надолу под врещенето на диви кози по скалите, а въздухът, който дишахме, бе напоен с уханието на цветя. Траверсът бе завършен. Шестдесет дни от суша до суша през безлюдно море, над хоризонтите никога не се бяха появили изопнати корабни ветрила.