Джек Лондон
По море със „Снарк“ (4)

IV
Ние се учим

— Но как смеете да излезете в морето без щурман на борда? — противопоставяха се приятелите ни. — Ти не си щурман, нали?

Трябваше да си призная, че не съм щурман, че никога в живота не си съм гледал през секстант и че се съмнявам дали бих могъл да направя разлика между секстант и морски астрономически годишник. А когато питаха дали Роско е щурман, клатех глава. Роско се обиждаше от това. Той беше попрегледал наръчника за навигация „Епитомий“, който бяхме купили за плаването, умееше да си служи с логаритмични таблици, беше виждал някога секстант, та покрай това и покрай мореплавателския си произход смяташе, че разбира от навигация. Но Роско не беше прав, продължавам да настоявам аз. Като малко момче той дошъл в Калифорния от Мейн през Панамския провлак и това бил единственият случай в живота му да е толкова навътре в морето, че да не вижда суша. Никога не е бил в навигационно училище, нито е държал изпит по навигация; нито бе плавал в дълбоки води и научил това изкуство от някой друг щурман. Беше собственик на яхта от залива на Сан Франциско, където сушата е винаги само на няколко мили и никога не става нужда от изкуството на навигацията.

И тъй „Снарк“ потегли на далечното си плаване без щурман. Ние излязохме през Златните врата на двадесет и трети април и взехме курс към Хавайските острови — на две хиляди и сто морски мили по права линия, както лети чайката. И нашето оправдание е в резултата. Ние пристигнахме. Нещо повече — пристигнахме, както ще видите, без всякакви затруднения; искам да кажа, без каквито да било значителни затруднения.

Да започнем с това, че с управляването на кораба се занимаваше Роско. Теорията беше усвоил, но сега я прилагаше за първи път в живота, което се доказваше от налудничавото поведение на „Снарк“. Не, в морето „Снарк“ се държеше напълно сериозно; прищевките си проявяваше на картата. В ден с лек вятър правеше на картата скок, който говореше за „попътен вятър и силно течение“, а в ден, когато направо се носеше по океана почти не променяше местоположението си на картата. Но когато корабът ти е вървял с шест възела в течение на последователни двадесет и четири часа, не подлежи на никакво съмнение, че е изминал по океана сто четиридесет и четири мили. На океана всичко му беше наред, наред беше и патентованият лаг; колкото за скоростта, човек я виждаше със собствените си очи. Следователно това, което не беше наред, бяха изчисленията, които отказваха да придвижат „Снарк“ напред на картата. Не че това се случваше всеки ден, но се случваше. И то беше съвсем редно — не можеше и да се очаква повече, когато човек прави първия си опит да приложи една теория.

Придобиването на знания по навигация оказва странно влияние върху ума на хората. Средният щурман говори за навигацията с дълбоко уважение. За непосветения навигацията е дълбока и страшна загадка — чувство, което е било породено у него от дълбокото и страшно уважение пред навигацията, показано пред непосветения от щурмани. Познавал съм откровени, чистосърдечни и скромни младежи, простодушни като отворена книга, които с научаването на навигацията веднага започваха да проявяват потайност, въздържаност и да си дават важност, сякаш са постигнали някакъв огромен интелектуален успех. Средният щурман прави на непосветения впечатление на жрец, извършващ някакъв свещен обред. Със затаен дъх любителят щурман, собственик на яхта, те кани да видиш хронометъра му. Тъкмо поради всичко това нашите приятели бяха обладани от такива опасения, когато ние отплавахме без щурман.

Докато строихме „Снарк“, Роско и аз имахме споразумение — нещо подобно.

— Аз ще доставя книгите и инструментите — казах аз, — а ти ще научиш сега навигацията. Аз ще бъда твърде много зает и няма да имам време за учене. После, когато тръгнем по море, можеш да ми обясниш всичко, което си научил.

Роско беше във възторг. Нещо повече, Роско беше толкова откровен, чистосърдечен и скромен, както описаните от мен младежи. Но когато тръгнахме по море и той започна да упражнява този свещен обред, докато аз наблюдавах с възхищение, в държането му пролича промяна, тънка и характерна. Когато определяше височината на слънцето по пладне, развълнуван от постиженията си, той целият плаваше в меко сияние. Когато слизаше долу, изчисляваше наблюденията си, а след това се връщаше на палубата и съобщаваше нашата ширина и дължина, в гласа му прозвучаваше нетърпяща възражение нотка, която беше нова за всички ни. Но не това беше най-лошото. Той се изпълни с премълчавани сведения. И колкото повече откриваше причините за налудничавите скокове на „Снарк“ по картата, и колкото по-малко „Снарк“ скачаше, толкова по-потайна, свята и страшна ставаше неговата осведоменост. Леките ми намеци, че е горе-долу време и аз да започна да се уча, не намираха отклик в сърцето му и не бяха последвани от никакви предложения от негова страна да ми помогне. Той не проявяваше ни най-малко намерение да устои на споразумението ни.

Но вината не беше у Роско: той не можеше да не се държи така. Просто беше тръгнал по пътя на всички други, учили навигация преди него. Поради понятно и простимо объркване на стойности, плюс загуба на ориентация, той се чувствуваше обременен с отговорност и обладан от сила, която напомняше силата на един бог. Целия си живот Роско бе живял на суша и следователно винаги бе имал суша пред очите. Понеже непрекъснато бе имал пред очите си суша с ориентири, по които да се води, беше успявал, с известни затруднения от време на време, да управлява тялото си насам-натам по земята. Сега се намери на море, широко проснало се, граничещо само с вечния кръг на небето. Този кръг имаше винаги един и същ вид. Нямаше ориентири. Слънцето изгряваше на изток и залязваше на запад и звездите описваха кръг през нощта. Но кой може да погледне слънцето или звездите и да каже: „В настоящия момент моето място върху лицето на земята е на четири и три четвърти мили западно от дюкяна на Джоунз в Смидързвил“ или „Зная къде съм сега, защото Малката мечка ми казва, че Бостън е на три мили от втория завой надясно“. И все пак това беше точно каквото правеше Роско. Че беше изумен от постижението си, би било много меко да се каже. Той изпитваше благовейно страхопочитание пред самия себе си, — беше извършил чудодеен подвиг. И тази операция — да намери себе си върху лицето на водите — се превърна в обред и той се почувствува по-висше същество от всички нас другите, които не разбирахме този обред, и от него зависеше да ни преведе през развълнуваната и безгранична пустош, соления воден път, който свързва континентите и по който няма камъни, отбелязващи милите. И така със секстанта той се прекланяше пред бога на слънцето, съветваше се със стари томове и таблици с вълшебни цифри, мърмореше молитви на непознат език, които звучаха като „индексерорпаралаксрефракция“, чертаеше кабалистични знаци на хартия, събираше и пренасяше едно наум, а после на лист от свещено писание, наричан Граал^[1]… искам да кажа карта, слагаше пръста си на едно място, което биеше на очи със своята празнота, и казваше:

— Тука сме.

Когато ние поглеждахме празното пространство и питахме „А къде е това“, той отговаряше на условния таен език на върховните жреци:

— Тридесет и един, петнадесет, четиридесет и седем север, сто тридесет и три, пет, тридесет запад.

А ние казвахме „О!“ и се чувствувахме ужасно малки.

Затова настоявам, виновен не беше Роско. Той беше като бог и ни носеше в шепата си през празните пространства на картата. Аз изпитвах голяма почит към Роско; тази почит стана така дълбока, че ако ми беше заповядал; „Коленичи и се преклони пред мен“, сигурен съм, че щях да се пльосна на палубата и да загъгна молитви. Но един ден заговори в мен приглушена мисълчица, която казваше: „Това не е бог. Това е Роско, обикновен човек като мен. Каквото е направил той и аз мога да го направя. Кой го е научил? Научил се е сам. Върви и направи същото: научи се сам.“ И в същия миг Роско се сгромоляса и престана да бъде върховен жрец на „Снарк“.

Аз нахълтах в светилището и поисках да ми се дадат древните томове и вълшебните таблици, както и молитвената цев — секстантът, искам да кажа.

И сега, на прост език, ще опиша как сам научих началата на навигацията. Един ден цял следобед седях пред кормилото, управлявах с едната ръка и учих логаритми с другата. Два следобеда по два часа наред учих общата теория на навигацията и в частност как се измерва меридиалната височина. После взех секстанта, пресметнах корекцията на индекса и определих височината на слънцето. Пресмятането на данните от това наблюдение бе детска игра. В „Епитомия“ и „Мореплавателски алманах“ имаше десетки знаменити таблици, всичките изработени от математици и астрономи. Беше все едно, че употребяваш лихвени таблици или таблици за бързи изчисления, каквито всеки от вас познава. Загадката не беше вече загадка. Аз сложих пръст на картата и заявих, че това е мястото, където се намираме. И бях прав или поне толкова прав, колкото и Роско, който избра точка на четвърт миля от моята. Той беше дори готов да разделим разликата на две. Аз бях унищожил загадката и чудното в цялата работа беше, че въпреки това усещах в себе си нова сила и изпитвах вълнение и гъделичкаща гордост. А когато Мартин ме попита къде сме по същия смирен и почтителен начин, по който преди това аз бях питал Роско, отговорих му с въодушевление и духовно пъчене на условния таен език на върховните жреци и чух самоунижаващото се и обожаващо „О!“ на Мартин. Колкото за Чармиън, струваше ми се, че по някакъв нов начин беше доказал правото си върху нея; но си давах сметка и за друго чувство, а именно, че тя е най-щастливата жена да притежава мъж като мен.

Това ставаше въпреки волята ми. Казвам го за оправдание на Роско и всички други щурмани. Отровата на силата действуваше в мен. Аз не бях като другите мъже — като повечето други мъже; аз знаех онова, което те не знаеха — загадката на небесата, която показваше пътя през морските дълбини. И вкусената от мен нова сила ме караше да продължавам. Аз управлявах дълги часове кормилото с едната ръка и изучавах загадката с другата. Като се обучавах така, към края на седмицата можех да правя разни неща. Например определих височината на Полярната звезда, разбира се, нощем; пресметнах я, коригирах индекса, наклона и така нататък и установих нашата ширина. И тази ширина съвпадна с ширината от пладне на предния ден, като добавих пътя, изминат до този момент. Дали бях горд? Да ви кажа, бях още по-горд със следващото си чудо. Канех се да си легна в девет часа. Разработих задачата със собствени сили и узнах коя звезда от първа величина ще пресече меридиана към осем и половина. Тази звезда се оказа Алфа круцис. Никога не бях чувал за тази звезда преди. Намерих я на картата на звездното небе. Тя била една от звездите на Южния кръст. „Какво? — помислих си аз. — Нима сме плавали с Южния кръст на небето нощем и не сме го знаели? И ние ако не сме тъпаци! Хапльовци и дръвници!“ Не можех да го повярвам. Проверих задачата отново и се уверих, че е така. Чармиън беше на кормилото от осем до десет тази вечер. Казах й да си отваря очите и да търси право на юг Южния кръст. И когато звездите излязоха, ниско над хоризонта блесна Южният кръст. Дали бях горд? Никой магьосник, нито върховен жрец не е бил някога по-горд. Освен това с молитвената цев определих Алфа круцис и по нейната височина пресметнах нашата ширина. И повече от това, определих височината и на Полярната звезда и тя ми потвърди намереното чрез Южния кръст. Дали бях горд? Ами че езикът на звездите бе мой, аз слушах и ги чувах да ми сочат пътя през морските глъбини.

Дали бях горд? Бях чудотворец! Аз забравих колко лесно се бях научил от печатните книги. Забравих, че цялата работа (при това огромна работа) е била извършена от големи умове преди мен, от астрономите и математиците, които бяха открили и разработили цялата наука на навигацията и съставили таблиците в „Епитомия“. Помнех само нямащото край чудо — че бях чул гласа на звездите, които ми казваха къде се намирам по морския път. Чармиън не знаеше, Мартин не знаеше, Точиги, каютният прислужник, не знаеше. Но аз им казах. Аз бях божи пратеник. Аз стоях между тях и безкрая. Аз превеждах висшите небесни словеса с обикновени, понятни за тях думи. Ние бяхме ръководени от небесата и аз бях този, който можеше да разчете пътепоказателите на небето!… Аз! Аз!

И сега, в по-спокоен миг, бързам да издам колко просто е то, да издам Роско, другите щурмани и всичките останали жреци само от страх, че може да стана като тях, потаен, нескромен, надут от самомнение. И искам да го кажа сега: всеки младеж с обикновено сиво вещество, обикновено образование и с най-мъничка следа от научно мислене може да се сдобие с книгите, картите, инструментите и да усвои науката на навигацията сам. Но не бива да ме разбирате погрешно. Изкуството да управляваш кораб е съвършено друго нещо. То не се научава за един ден, нито за много дни; то изисква години. Воденето на кораб без астрономически наблюдения също така изисква продължително школуване и практика. Но да водиш кораб чрез наблюдаване на слънцето, луната и звездите, благодарение на астрономите и математиците, е детска игра. Всеки младеж със средни способности може да се научи сам за една седмица. Но пак не искам да бъда погрешно разбран. Не искам да кажа, че след изтичането на една седмица някой младеж би могъл да поеме отговорността за един параход от петнадесет хиляди тона, който върви с двадесет възела на час по морските води, кръстосва от бряг до бряг в добро време и лошо, при ясно небе или облачно, движи се по градусите на розата на ветровете и стига в пристанищата с изумителна точност. Това, което искам да кажа, е само следното: описаният от мен младеж със средни способности може да се качи на добър ветроход и да потегли през океана без да разбира нищо от навигация, и към края на седмицата ще знае достатъчно, за да познае къде се намира на картата. Ще може да направи достатъчно точно меридионално наблюдение и с десетминутни изчисления да установи своята ширина и дължина. И като няма нито товар, нито пътници, и нищо не го кара да стигне по-бързо местоназначението, може да се клатушка спокойничко напред и ако му се случи да го обземат съмнения за направените изчисления и го дострашее да не се блъсне неочаквано в брега, може да легне в дрейф за цялата нощ и да продължи сутринта.

Джошуа Слокъм преди няколко години обиколи света съвсем сам с тридесет и седем фута дълъг ветроход. Никога не ще забравя онова място в неговото описание на плаването, където насърчава идеята млади хора да правят подобни пътешествия с такива малки корабчета. Аз веднага се въодушевих от идеята му, и то така, че взех със себе си и жена си. Докато то прави една обиколка, уредена от пътническото бюро Кук, да изглежда като нещо съвсем незначително, освен радостта и удоволствието такова плаване представлява прекрасно образование за един младеж — о, не само образование по отношение на външния свят, на страни, народи и климати, но образование по отношение на вътрешния свят, образование по отношение на самия себе си, една възможност да опознаеш себе си, да станеш интимен със собствената си душа. После и подготовката, и дисциплината. Първо, разбира се, младежът ще разбере какво може, а след това, естествено, ще се помъчи да разшири границите на това, което може. И неизбежно ще се върне от такова плаване като по-достоен и по-добър човек. А колкото за спорта, това е царски спорт — да заведеш себе си около света, да го направиш със собствените си ръце, да не зависиш от никой друг, освен от себе си, и на края, когато се върнеш там, откъдето си тръгнал, да видиш с вътрешния си поглед планетата, както се носи във вселената, и да си кажеш: „Направих го, направих го със собствените си ръце. Обиколих цялото това вихрено въртящо се кълбо и мога да пътувам сам, без някой капитан като бавачка да насочва стъпките ми през моретата. Може и да не летя до други звезди, но на тая звезда сам аз съм господар.“

Когато пиша тези редове, вдигам очи и поглеждам морето. Аз съм на плажа Уайкики на остров Оаху. Далеч в лазурното небе облаците на пасата се влачат ниско над синьо-зелените тюркоазни дълбини на морето. По-наблизо морето е смарагдово и светло маслиненозелено. После идва рифът, където водата е съвсем тъмносиво пурпурна, напръскана с червено. Още по-наблизо последователно се редуват ивици по-светли зелени и кафеникави оттенъци, които показват къде има пясъчно дъно между живи рифове от корали. През, над и от това чудно многоцветие се блъска величествен прибой. Както казвам, аз вдигам очи и сред белия гребен на огромен талаз изведнъж се появява тъмна фигура, човек-риба или морско божество, най-отпред на гребена, където върхът прелива, и се срива надолу, понесла се навътре към брега, покрита до слабините от вдигащи се като пушек пръски, хваната от вълната и запокитена насилствено от четвърт миля към брега. Това е канака на водна шейна. И аз зная, че когато довърша тези редове, ще бъда там, сред тази пъстрота и бушуващ прибой, ще се мъча също както него да обуздая тези талази и макар и да не сполучвам така, както той винаги сполучва, ще живея живота тъй, както могат да го живеят само най-добрите от нас. И картината на това многобагрено море и този летящ морски бог канака добавя още едно основание за младежа да пътува на запад и още по на запад, отвъд залез-слънце и още по на запад, докато стигне отново у дома си.

Но да се върнем. Моля ви се, не мислете, че зная вече всичко. Аз зная само основните начала на навигацията. Предстои ми да науча още сума нещо. На борда на „Снарк“ ме чакат още двадесетина увлекателни книги върху навигацията. Този опасен ъгъл на Леки, тази линия на Съмнър, която, когато най-малко знаете къде сте, ви показва най-убедително къде сте и къде не сте. Има десетки и десетки начини да узнаете местоположението си в морето и човек може да работи години, докато усвои всичко това във всичките му тънкости.

Дори в малкото, което ние успяхме да научим, имаше опущения, обясняващи явно чудноватото поведение на „Снарк“. Например в четвъртък, шестнадесети май, пасатът ни изневери. През двадесет и четирите часа, които свършиха в петък на пладне, според пресмятанията ни без астрономически наблюдения ние не бяхме изминали и двадесет мили. Но ето положението ни на пладне за двата дни според астрономическите ни наблюдения:

Разликата между двете положения беше някъде към осемдесет мили. Въпреки това ние знаехме, че не сме пропътували и двадесет. Обаче изчисленията ни бяха правилни. Ние ги проверихме няколко пъти. Грешката беше в направените от нас наблюдения. За да направиш правилно наблюдение, са необходими практика и умение, особено на такъв малък кораб, както „Снарк“. Вината е в стремително движещия се кораб и близостта на окото на наблюдателя до повърхността на водата.

Голяма вълна, която се надига на една миля от вас, може да ви закрие хоризонта.

Но специално в нашия случай имаше друга объркваща причина. Слънцето в годишното си движение по небето към север увеличаваше отклонението си. На деветнадесетия паралел северна ширина към средата на май слънцето е почти над главата. Ъгълът на дъгата беше между осемдесет и осем и осемдесет и девет градуса. Ако беше деветдесет градуса, щеше да бъде точно над главите ни. Беше друг ден, когато ние научихме едно-друго за определяне височината на почти отвесно стоящото слънце. Роско започна с това, че спусна перпендикуляр от слънцето към източния хоризонт и продължи да се придържа до тази точка на компаса, макар че слънцето щеше да пресече меридиана на юг. Аз, от друга страна, започнах с това, че спуснах перпендикуляр от слънцето на югоизток и се отклоних на югозапад. Както виждате, ние се учехме. В резултат в дванадесет часа и двадесет и пет минути корабно време аз обявих пладне според слънцето. А това означаваше, че сме променили местоположението си върху лицето на земята с двадесет и пет минути, което е равно на около шест градуса дължина или триста и петдесет мили. Това показваше, че „Снарк“ е пътувал с петнадесет възела в продължение на двадесет и четири последователни часа… а ние изобщо не сме го забелязали! Това беше нелепо и смешно. Но Роско, който все си гледаше на изток, настояваше, че още няма дванадесет часа. Той беше склонен да твърди, че се движим с двадесет възела. Тогава започнахме да насочваме секстантите си съвсем наслуки към всички точки на хоризонта, и където да погледнехме, виждахме пред себе си слънцето озадачаващо близко до кръгозора, понякога над, а понякога и под него. В една посока слънцето провъзгласяваше утрото, в друга провъзгласяваше следобеда. В слънцето нямаше грешка — ние знаехме това, значи, цялата грешка беше у нас. И ние прекарахме останалата част от следобеда в рубката, четохме по този въпрос в книгите и се мъчехме да разберем къде е грешката. Пропуснахме наблюдението този ден, но не го пропуснахме на следващия. Бяхме се научили.

И се научихме добре, по-добре, отколкото известно време мислехме, че сме се научили. Една вечер в началото на втората полувахта Чармиън и аз седнахме на палубата на носа да изиграем една игра крибедж. Когато погледнах случайно напред, видях от морето да се издигат увенчани с облаци планини. Ние бяхме във възторг да видим суша, но аз бях отчаян от нашата навигация. Мислех си, че сме понаучили нещичко, но според положението ни по пладне плюс изминатото оттогава разстояние трябваше да сме на повече от сто мили от сушата. Обаче земята беше пред нас и се топеше пред погледа ни в пламъците на залеза. Земята си беше там. За това нямаше спор. Следователно нашите изчисления бяха съвсем объркани. Но не бяха. Сушата, която видяхме, беше върхът Халеакала, „Домът на слънцето“, най-големият угаснал вулкан в света. Той се извишаваше десет хиляди фута над морето и си беше на не по-малко от стотина мили от нас. Ние плавахме цяла нощ със скорост от седем възела и сутринта „Домът на слънцето“ все още беше напред и трябваше да плаваме, още няколко часа, докато стигнем пред него.

— Този остров е Мауи — казахме ние, като проверихме по картата. — Другият остров, дето стърчи там, е Молокаи, където са прокажените. А островът след него е Оаху. Ето го нос Макапуу. Утре ще бъдем в Хонолулу. Изчисленията ни са правилни.