Джек Лондон
По море със „Снарк“ (1)

I
Предговор

Всичко започна в плувния басейн на Глен Елън. Бяхме свикнали между плуването да излизаме, да се изтягаме на пясъка и да оставяме кожата си да диша топлия въздух и да попива слънчевата светлина. Роско караше яхта. Аз бях служил малко като моряк. Неизбежно беше да говорим за кораби. Говорихме за малки корабчета и за тяхната издръжливост. Привеждахме за пример капитан Слокъм и тригодишното му околосветско пътешествие със „Спрей“.

Твърдяхме, че не ни е страх да обиколим света с малко корабче, да речем, дълго четиридесет фута. Твърдяхме още, че бихме искали да го направим. Твърдяхме най-после, че няма нищо друго на света, което бихме искали повече, отколкото случая да го направим.

— Хайде да го направим! — казахме ние… на шега.

После попитах Чармиън насаме дали наистина й се щеше да го направи и тя каза, че то е твърде хубаво, за да се сбъдне.

Следващия път, когато оставихме кожата си да диша на пясъка до плувния басейн, казах на Роско:

— Хайде да го направим!

Не се шегувах. Не се шегуваше и той, защото ми отговори:

— Кога ще тръгнем?

Аз трябваше да строя къща на ранчото, а също да насадя овощна градина, лозе и няколко живи плета и да свърша още редица неща. Рекохме си, че ще тръгнем след четири-пет години. После жаждата за приключения започна да ни завладява. Защо да не тръгнем веднага? Няма да станем по-млади, никой от нас. Нека овощната градина, лозето и живите плетове си растат, докато ни няма. Когато се върнем, те ще са готови за нас, а ние ще можем да живеем в обора, докато вдигнем къщата.

Така въпросът за пътуването беше решен и строежът на „Снарк“ започна. Нарекохме го „Снарк“^[1], защото не можахме да измислим друго име — това сведение давам заради тези, които в противен случай биха си помислили, че в името се крие някаква тайна.

Приятелите ни не могат да разберат защо предприемаме това пътуване. Те тръпнат, стенат и вдигат ръце. Никакви обяснения не могат ги накара да разберат, че ние се движим по линията на най-малкото съпротивление; че за нас е по-лесно да тръгнем по море с малко корабче, отколкото да останем на суша; също както за тях е по-лесно да останат на суша, отколкото да тръгнат по море с малко корабче. Това душевно състояние се дължи на прекалено изявеното „аз“. Те не могат да се откъснат от себе си. Не могат да се измъкнат достатъчно дълго от собствената си кожа за да видят, че тяхната линия на най-малкото съпротивление не е непременно линията на най-малкото съпротивление на всички други. Те превръщат собствените си желания и всичко, което обичат и не обичат, в аршин, с който мерят желанията, и това, което обичат и не обичат всички други. Това не е справедливо. Аз им го казвам. Но те не могат да се откъснат от собственото си нещастно „аз“ достатъчно дълго, за да ме изслушат. Мислят, че съм побъркан. Аз им отвръщам със съчувствие: „Това душевно състояние ми е познато. Всички сме склонни да мислим, че има нещо не наред с умствените процеси на човека, който не е съгласен с нас.“

Решаващата дума е аз харесвам. Тя е основата на философията и се е увила около същината на живота. След като философията разглаголствува цял месец и поучава човека какво трябва да направи, идва миг, когато човекът казва аз харесвам и прави нещо друго, и философията отива по дяволите. Аз харесвам това, което кара пияницата да пие и мъченика да ходи с власеница, което прави едного гуляйджия, а другиго отшелник; което кара едного да гони слава, друг — злато, трети — любов, четвърти — вяра. Философията много често служи на човека за средство да обясни своето аз харесвам.

Но да се върнем към „Снарк“ и защо аз, от своя страна, искам да обиколя с него света. Нещата, които харесвам аз, представляват кръга на онова, което е ценно за мен. Това, което харесвам най-много, е личното постижение — не постижение, на което да ми аплодират хората, а постижение за мое собствено удоволствие. Това е старото: „Направих го! Направих го! Направих го с моите собствени ръце!“ Но личното постижение за мен трябва да бъде конкретно. Предпочитам да спечеля една борба с плувния басейн или да се задържа на гърба на кон, който се мъчи да се измъкне изпод мен, отколкото да напиша епохален американски роман. Всеки със своя вкус. Някой друг би предпочел да напише епохален американски роман, вместо да спечели борба във водата или да обуздае коня.

Може би най-славното постижение в моя живот, най-висшия миг в моето съществуване съм изживял, когато бях седемнадесетгодишен. Бях на тримачтова шхуна край бреговете на Япония. Вилнееше тайфун. Целият екипаж беше на палубата през по-голямата част от нощта. Мен ме вдигнаха от сън в седем сутринта да застъпя на кормилото. Всички платна бяха свалени. Бяхме се оставили на милостта на стихията с голи мачти, но шхуната се носеше напред. Вълните бяха по на една осма от милята една от друга, вятърът грабваше белите им гребени и изпълваше въздуха с шибащи пръски толкова гъсто, че човек не можеше да види повече от две вълни. Шхуната почти не се поддаваше на управление, загребваше с релинга ту на щирборд, ту на бакборд, извиваше и се насочваше под всички ъгли от югоизток до югозапад й, а когато огромните вълни се надигаха под кърмата, заплашваше да се обърне странешком към вятъра. Извиеше ли се така, в края на краищата щеше да свърши със съобщение, че е безследно изчезнала с целия екипаж.

Застанах на кормилото. Капитанът ме наблюдава за известно време. Беше го страх от младостта ми, боеше се, че ми липсва сила и хладнокръвие. Но когато ме видя да прекарвам успешно шхуната през няколко налетели вълни, слезе долу на закуска. Всички моряци от носа и кърмата бяха слезли на закуска. Ако тя се обърнеше напреки на вятъра, нито един нямаше да успее да се качи на палубата. Четиридесет минути стоях сам на кормилото с неудържимо носещата се шхуна и живота на двадесет и двамата души в моите ръце. Веднъж една вълна се разби в кърмата. Аз я видях да идва и полуудавен, с тонове вода, стоварили се отгоре ми, задържах устремилата се да се обърне напреки шхуна. Когато измина един час, потен и капнал, бях сменен. Но бях го направил! Бях изкарал вахтата си на кормилото и със собствените си ръце бях превел стотина тонове дърво и желязо през няколко милиона тона вятър и вълни.

Удоволствието ми беше в това, че го бях направил — не във факта, че двадесет и двама моряци знаеха, че съм го направил. Не се мина и година и половината от тях бяха умрели, загинали, но гордостта ми за извършеното не бе намаляла наполовина! Готов съм да призная обаче, че обичам да имам малко публика. Но трябва да бъде много малко, съставена от хора, които обичам и които ме обичат. И тогава, когато се домогна до лично постижение, изпитвам чувството, че оправдавам обичта им. Но то е нещо съвсем отделно от удоволствието от самото постижение. Това удоволствие е лично мое и няма нищо общо със свидетелите. Когато извърша нещо подобно, обзема ме възторг. Аз целият горя. Аз изживявам гордост от себе си, която е моя и само моя. Тя е органична. Всяка моя фибра тръпне от нея. Тя е много естествена. Тя е само едно задоволство от нагаждането към обстановката. Тя е успехът.

Живот, който живее, е успешен живот, а успехът е дъхът, който поема с ноздрите си. Извършването на труден подвиг е успешно нагаждане към неумолимо взискателна обстановка. Колкото е по-труден подвигът, толкова е по-голямо задоволството от извършването му. Така е с човека, който скача от трамплина над плувния басейн и с полуобръщане на тялото назад влиза във водата с главата напред. Щом се откъсне от трамплина, обстановката му става безжалостна и безжалостно ще е наказанието, което ще му наложи, ако не сполучи и падне във водата по гърди. Разбира се, никой не го кара да поеме риска на това наказание. Би могъл да остане на брега в приятната и мирна обстановка на летния въздух, слънчевата светлина и сигурността. Само че той не е устроен по този начин. В този кратък миг във въздуха той живее тъй, както никога не би могъл да живее на брега.

Колкото за мен, аз бих предпочел да бъда този човек, отколкото другите, които седят на брега и го наблюдават. Ето защо аз строя „Снарк“. Така съм устроен. Така харесвам и толкоз. Околосветското пътешествие предполага големи моменти в живота. Потърпете ме за миг и вижте. Ето ме, едно животинче, наречено човек — късче одухотворена материя, сто шестдесет и пет фунта месо и кръв, нерви, жили, кости и мозък — всичко меко и чувствително, лесно за нараняване, лесно изпадащо в грешка, крехко. Удрям с опакото на ръката буен кон по носа и една кост в ръката ми се счупва. Потапям за пет минути главата си във водата и се удавям. Падам от двадесет фута височина и съм смазан. Аз съм същество, което зависи от температурата. Няколко градуса по-малко и пръстите на ръцете и краката и ушите ми почерняват и окапват. Няколко градуса повече и кожата ми се покрива с мехури, и се обелва от кървящата, тръпнеща плът. Още няколко градуса повече или по-малко — и животът, и светлината на света угасват. Капка отрова, вкарана в тялото ми от змия, и аз спирам да се движа — спирам да се движа завинаги. Късче олово влиза в главата ми и аз потъвам във вечен мрак.

Изложен на грешки, тленен, късче пулсиращ, пихтиест живот — това е всичко, което съм. Аз съм заобиколен от велики природни сили — исполински заплахи, титани на разрухата, безчувствени чудовища, които ги е по-малко грижа за мен, отколкото мен ме е грижа за песъчинката, която стъпквам с крака си. Те не ме знаят. На тях им липсва съзнание, милосърдие, морал. Това са циклоните и ураганите, проблясъците на светкавицата и поройните дъждове, сблъскванията на противоположните приливи, приливните вълни, водните смерчове и мъртвите вълнения, страшните вихри и въртопи, земетресенията и вулканите, морският прибой, който се разбива в скалистите брегове, и вълните, които прехвърлят палубите на най-големите кораби и смачкват човешките същества на пихтия или ги отнасят в морето към смъртта — и тези безчувствени чудовища не познават дребното чувствително създание, изтъкано от нерви и слабости, което хората наричат Джек Лондон и което смята, че всичко му е наред и че е във всяко отношение висше същество.

И аз съм този, който трябва да си проправям изпълнения с опасности път сред лабиринта и хаоса от стълкновението на тези огромни ветровити титани. Късчето живот, което съм аз, иска да възтържествува над тях. Късчето живот, което съм аз; сполучи ли да ги въздържи или да ги обуздае, за да му служат, е готово да си въобрази, че е богоподобно. Добре е да яхаш буря и да се чувствуваш богоподобен. Смея да твърдя, че за малката смъртна пулсираща пихтия да се чувствува богоподобна е много по-прекрасно чувство, отколкото да се чувствува богоподобен един бог.

Ето го морето, вятъра и вълната. Ето ги моретата, ветровете и вълните на целия свят. Ето я жестоката обстановка. И ето го трудното нагаждане, постигането на което представлява наслада за дребното тръпнещо тщеславие, което съм аз. Аз харесвам. Така съм устроен. Това е мой собствен вид тщеславие и толкоз.

Има и друга страна в пътешествието със „Снарк“. Тъй като съм жив, искам да видя, а целият свят е по-голямо нещо за виждане от едно градче или долина. Ние понабелязахме маршрута на пътешествието. Само едно нещо е положително, а то е, че първото пристанище, където ще спрем, ще бъде Хонолулу. Освен няколко общи намерения, не сме се установили на следващото пристанище след Хавай. Ще го решим, когато стигнем по-наблизо. В общи черти знаем, че ще прекосим Южните морета, ще се отбием в Самоа, Нова Зеландия, Тасмания, Австралия, Нова Гвинея, Борнео и Суматра и ще продължим през Филипините за Япония. После ще дойдат Корея, Китай, Индия, Червеното и Средиземното море. След това пътешествието става твърде неясно, за да го опиша, макар и да знаем редица неща, които непременно ще направим, и смятаме да прекараме от един до няколко месеца във всяка страна в Европа.

„Снарк“ ще бъде ветроход. На борда ще има бензинов двигател, но той ще се използва само при форсмажорни обстоятелства, например в лоши води сред рифове и плитчини, където внезапно затишие при бързо течение прави платнохода безпомощен. По стъкмяване „Снарк“ ще бъде това, което се нарича „кеч“. Кечът е компромис между йол и шхуна. През последните години се е показал най-удобен за морски обиколки. Кечът запазва достойнствата на йола, но включва и няколко от ветроходните достойнства на шхуната. На горното не трябва да се дава много вяра. Както ми се вижда, всичко това е теория. Никога не съм плавал с кеч, нито дори съм виждал как изглежда. Теорията ми харесва. Почакайте, докато изляза в океана, тогава ще мога да ви кажа повече относно качествата на кеча за обиколки и за ветроходство.

Както първоначално замислихме, „Снарк“ трябваше да бъде четиридесет фута дълъг по ватерлинията. Но открихме, че нямаше място за баня и по тази причина увеличихме дължината му на четиридесет и пет фута. Най-голямата му ширина е петнадесет фута. Той няма надстройка, нито трюм. Междупалубното пространство е шест фута, а палубата е едно цяло, само с два люка към кабините и един към трюма на носа. Това, че няма надстройка, която да намалява здравината на палубата, ще ни помогне да се чувствуваме по-сигурни, ако голямо вълнение започне да стоварва на борда тонове вода. Голяма просторна рубка под палубата с автоматично устройство за изчерпване на вода ще прави дните и нощите по-приятни, когато времето е лошо.

Екипаж няма да има. Или по-скоро екипажът сме ние: Чармиън, Роско и аз. Ние ще правим всичко със собствените си ръце. Със собствените си ръце и ще го управляваме, и ще обиколим земното кълбо. Ще го управляваме или ще го потопим, но ще го направим със собствените си ръце. Разбира се, ще има готвач и каютен прислужник. Защо да се пържим край печката, да мием чинии и да слагаме масата? Бихме могли да си останем на суша, ако искахме да вършим тези неща. Освен това ще трябва да стоим на вахта и да управляваме кораба. А също аз ще трябва да си гледам писмената работа, та да изкарвам за прехраната и за нови платна и въжета и да поддържам „Снарк“ в пълна изправност. А пък и ранчото — трябва да се грижа лозето, овощната градина и живите плетове да растат.

Когато увеличихме дължината на „Снарк“, та да има място за баня, открихме, че за баня не трябва толкова място. Поради това увеличихме мощността на двигателя. Седемдесет конски сили — това е нашият двигател, и понеже очакваме да ни кара с девет възела в час, не ни е известно името на река с толкова бързо течение, че да ни се опре.

Имаме намерение да навлизаме доста нагоре по реките. Малките размери на „Снарк“ дават тази възможност. Когато навлезем в река, ще сваляме мачтите и ще пускаме двигателя. Имаме пред вид каналите на Китай и Яндзъ. Ще прекараме месеци по тях, ако получим разрешение от правителството. Това ще бъде единствената пречка за плаването ни във вътрешността — разрешение от правителството. Но ако го получим, едва ли има предел за плаванията, които можем да предприемем.

Като стигнем до Нил, нали можем да тръгнем и нагоре по него. Може да отидем нагоре по Дунава до Виена, нагоре по Темза до Лондон, а може да отидем и нагоре по Сена до Париж и да спрем на котва срещу Латинския квартал с носа към Нотр Дам и кърмата към Моргата. Може да оставим Средиземното море и да се качим по Рона до Лион, там да влезем в Саона, да се прехвърлим по Канал дьо Бургон от Саона на Марна, а от Марна да навлезем в Сена и да излезем от Сена при Хавър. Когато прекосим Атлантика до Съединените щати, може да тръгнем нагоре по Хъдзън, да минем по, канала Ири, да прекосим Големите езера, да напуснем езерото Мичиган при Чикаго, да стигнем до Мисисипи по реката Илиноис и съединяващия ги канал и да слезем по Мисисипи до Мексиканския залив. А после големите реки на Южна Америка! Когато се върнем в Калифорния, ще сме понаучили малко география.

Хората, които строят къщи, често се виждат много затруднени; но ако това напрежение им харесва, бих ги посъветвал да строят кораб като „Снарк“. Само си помислете за миг какво напрежение се крие във всяка подробност. Да вземем двигателя. Кой вид двигател е най-добър? Двутактовият? Тритактовият? Четиритактовият? Устата ми се изкълчи от какви ли не професионални думички, умът ми се изкълчи от още по-непонятни представи и си подби краката и капна от бъхтене из новите каменливи предели на мисълта. Начините на палене? Дали ще използваме сухи или акумулаторни батерии? Акумулаторна батерия е за препоръчване, но за нея трябва динамо. Динамо с каква мощност? А щом ще инсталираме динамо и акумулаторна батерия, направо смешно ще е да не осветим кораба с електричество. Тогава започва обсъждането с колко крушки и по колко свещи. Това е великолепна идея! Но за електрическите крушки ще трябва по-мощна акумулаторна батерия, която на свой ред изисква по-мощно динамо.

А щом вече сме решили това, защо да нямаме прожектор? Той ще е ужасно полезен. Но пък за прожектора трябва толкова много ток, че когато той работи, всички други крушки ще бъдат неизползваеми. И ние пак изминаваме уморителния път да търсим повече енергия за акумулаторната батерия и динамото. И после, когато въпросът е най-сетне разрешен, някой подхвърля: „Ами ако двигателят се повреди?“ И на нас ни прилошава. Ами бордовите светлини, лампата за осветяване на компаса и котвената светлина? Животът ни зависи от тях! И тъй трябва да снабдим целия кораб с газени фенери.

Но още не сме свършили с този двигател. Двигателят е мощен. Ние сме двама дребни мъже и една дребна жена. Ще си пръснем сърцата и ще си изкривим гръбнаците, ако вдигаме котвата на ръка. Нека го прави двигателят. И тогава възниква въпросът, как да прекараме електричество от двигателя напред към брашпила. И докато установим всичко това, пак променяме разпределението на площта за машинното отделение, камбуза, банята, каютите и каюткомпанията и започваме всичко отново. И след като сме изместили двигателя, аз изпращам телеграма, пълна с галиматии, до фабриката за двигатели в Ню Йорк — нещо от този вид: „Отказваме коленчато съединение променете петовия лагер съответно разстоянието от предната страна на маховика до лицето на ахтерщевена шестнадесет фута шест инча.“

Ако искате да изпитате напрежение поради малка подробност, поблъскайте се да намерите най-доброто кормилно устройство или се помъчете да решите дали искате да снабдите своя такелаж със старомодни въжени опъвачи или с талрепи. Дали нактоузът да бъде пред кормилото, точно на половината ширина на кораба, или от едната страна пред кормилото? — Само по този въпрос има цяла библиотека с противоречиви мнения на морските вълци. После тази проблема за бензина — хиляда и петстотин галона бензин, — кои са най-безопасните начини за съхраняването и препомпването му? И кои са най-добрите пожарогасители срещу запалил се бензин? После и симпатичната проблема за спасителната лодка и устройството за държането й на кораба. А когато това се свърши, човек се изправя пред кошмарните изгледи във връзка с готвача и прислужника. Корабчето е малко и ние ще бъдем натъпкани всички един до друг. Слугинската проблема на хората от сушата бледнее и става незначителна. Ние си избрахме един прислужник и това понамали тревогите ни. А после прислужникът се влюби и се отказа от мястото.

И как може човек между всичко това да намери време да учи навигация, когато е разкъсан между тези проблеми и печеленето на пари, с които да урежда тези проблеми? Нито Роско, нито аз разбираме нещо от навигация, а лятото свърши, ние сме пред тръгване, проблемите се трупат все повече и касата е натъпкана с празнота. Е, както и да е, трябват години, за да изучи човек мореходството, а ние и двамата не сме моряци. Ако не намерим време, ще се запасим с книги и инструменти и ще се обучим на навигация сами в океана между Сан Франциско и Хавай.

Има едно нещастно и смущаващо обстоятелство, свързвано с плаването на „Снарк“. Роско, който ще бъде мой сънавигатор, е последовател на някой си Сайръс Р. Тийд. Този Сайръс Р. Тийд изповядва космология, различна от общоприетата, и Роско споделя неговите схващания. Поради това Роско вярва, че повърхността на земята е вдлъбната и ние живеем на вътрешната страна на кухо кълбо. Така, при все че ще плаваме на един и същ кораб — „Снарк“, Роско ще обикаля света от вътрешната страна, а аз ще пътувам от външната. Но към това ще се върнем по-нататък. Ние се каним да постигнем единодушие, преди да завършим плаването. Аз се чувствувам сигурен, че ще го убедя да направи пътешествието по външната страна, докато той е също толкова сигурен, че преди да се върнем в Сан Франциско, аз ще бъда на вътрешната страна на земното кълбо. Как ще ме прекара през земната кора, не знам, но Роско е голям майстор.

П. П. Този двигател! Щом вече ще имаме и него, и динамото, и акумулаторна батерия, защо да нямаме машина за правене на лед? Лед в тропиците! Той ще е по-необходим от хляба. Да се заловим впрочем за машината за леда! Но сега съм задълбал в химията и устните ме болят, и мозъкът ме боли, и как ли ще намеря време да уча навигация!