Джек Лондон
По море със „Снарк“ (8)

VIII
Домът на слънцето

Има множество хора, които пътуват като неспокойни духове около тази наша земя, търсят гледки по море, и суша, търсят чудесата и красотите на природата. Пълчища от тях изпълват Европа; човек може да ги срещне на орляци и стада във Флорида и в Индия, на пирамидите и по склоновете и върховете на канадските и американските Скалисти планини; но в Дома на слънцето те са толкова редки, колкото живите и шаващи динозаври. Халеакала е хавайското име на Домът на слънцето. Това е величествено жилище, разположено на остров Мауи, но туристите, които са надзърнали някога в него, са тъй малко, а тези, които са влезли, още по-малко, че броят им може фактически да се сметне за нула. Въпреки това се осмелявам да заявя, че по отношение на природна красота и като чудо любителят на природата може да види други неща, велики като Халеакала, но не по-велики, затова пък никога не ще види другаде нещо по-красиво и по-чудесно. Хонолулу е на шест дена с параход от Сан Франциско; Мауи е на една нощ път с параход от Хонолулу; още шест часа, ако бърза, могат да доведат пътника до Коликоли, който е десет хиляди и тридесет и два фута над морското равнище и се издига до самия портал на входа в Дома на слънцето. Въпреки това туристът не идва и Халеакала продължава да спи в самотно и невидимо величие.

Понеже не бяхме туристи, ние от „Снарк“ отидохме на Халеакала. На склоновете на тази чудовищна планина има скотовъдно стопанство от около петдесет хиляди акра, където прекарахме нощта на височина две хиляди фута. На другото утро с каубои и товарни коне се качихме до Юкълейли, планинска хижа на височина пет хиляди и петстотин фута, където суровият умерен климат правеше необходими одеялата нощем и пращящия огън в камината на всекидневната. Юкълейли, между другото, значи на хавайски „скачаща бълха“, както ечи хавайското название на музикален инструмент, който може да се оприличи на млада китара. По мое мнение планинската хижа е била наречена на младата китара. Ние не бързахме и прекарахме деня на Юкълейли, многознаещо спорихме за височини над морско равнище и барометри и разклащахме всеки своя барометър, когато съображенията на някой друг изискваха демонстрации. Нашият барометър беше най-примирително благосклонният инструмент, който някога съм виждал. Освен това брахме планински малини колкото кокоши яйца и по-големи, заглеждахме се нагоре в покритата с пасища лава на склоновете до върха на Халеакала, четири хиляди и петстотин фута над нас, и гледахме надолу към могъщата битка, водена от облаците под нас, докато ние самите бяхме залени от ярка слънчева светлина.

Тази безкрайна битка се води всеки божи ден. Юкиукиу е името на пасата, който долита, развилнял се, от североизток и се нахвърля върху Халеакала. Обаче Халеакала е толкова масивен и висок, че отбива североизточния пасат от двете си страни така, че в завета му не духа изобщо никакъв пасат. Наопаки, вятърът духа в противоположна посока, направо в зъбите на североизточния пасат. Този вятър се казва Наулу. Ден и нощ, и винаги, Юкиукиу и Наулу се борят един срещу друг, напредват, отстъпват, обхождат фланговете, извиват насам и натам, обръщат се и криволичат и двубоят личи по купища облаци, които те отскубват от небето и запращат напред и назад в дивизии, батальони, армии и големи планински вериги. От време на време Юкиукиу с могъщи пориви прехвърля огромни маси облаци направо през върха на Халеакала, но Наулу хитро ги хваща в плен, строява ги в нов боен ред и ги насочва обратно срещу стария си и вечен противник. Тогава Юкиукиу изпраща огромна армия от облаци да обиколят източната страна на планината. Това е добре изпълнен обход във фланг. Обаче Наулу от леговището си на подветрената страна причаква обхождащата армия, придърпва я, извива я, повлича я, пренарежда я в плътни редици и я изпраща да щурмува отново Юкиукиу иззад западната страна на планината.

И през цялото време, над и под главното бойно поле, високо по склоновете към морето Юкиукиу и Наулу непрекъснато изпращат малки валма облаци в разпокъсан партизански строй, които пълзят и се промъкват по откритите места, между дърветата и през клисурите, нахвърлят се и се залавят едно друго в неочаквани засади и внезапни нападения. А понякога ту Юкиукиу, ту Наулу ненадейно изпращат тежка щурмуваща колона, пленяват разпокъсаните малки вериги или ги подгонват към небето, като ги преобръщат в отвесни вихри на хиляди фута във въздуха.

Главната битка обаче се води по западните склонове на Халеакала. Тук Наулу струпва най-тежките си части и печели най-големите си победи. Юкиукиу отслабва късно следобед, както и всичките пасати, и Наулу го отблъсва назад. Стратегията и тактиката на Наулу са превъзходни. Цял ден е събирал и трупал огромни резерви. С напредването на следобеда той ги споява в плътна колона с остър връх, с мили дълга, цяла миля широка и стотици фута дебела. Тази колона той бавно забива напред в широката бойна линия на Юкиукиу и бавно, но сигурно Юкиукиу, който бързо губи сили, се вижда разбит. Но всичко не минава без кръвопролития.

От време на време Юкиукиу подема буйна борба и с пресни попълнения на силите от безграничния североизточен пасат разбива всеки път по половин миля от колоната на Наулу и я помита към Западен Мауи. Понякога, когато двете щурмуващи армии се срещнат лице с лице, образува се огромен отвесен вихър, масата на облаците, вкопчили се един в други, се изкачват с хиляди фута във въздуха и непрекъснато се преобръщат. Любимият похват на Юкиукиу е да изпрати нисък, сбит строй, в гъсти редици, напред по земята и под Наулу. Когато Юкиукиу се озове отдолу, той започва да рита. Мощната средна част на Наулу поддава на удара и се извива нагоре, но обикновено той насочва атакуващата колона обратно върху самата нея и я кара да се разбърка. А през цялото това време разпокъсаните малки партизански отреди, разпръснати и самостоятелни, се промъкват между дърветата и по клисурите, пълзят по тревата и взаимно се изненадват с неочаквани пристъпи и схватки; а горе, високо горе, ведър и самотен в лъчите на залязващото слънце, Халеакала наблюдава сражението. Така настъпва нощта. Но сутринта, по обичая на пасатите, Юкиукиу събира сили и отблъсква пълчищата на Наулу назад, объркани и разгромени. И всички дни си приличат един на друг в битката на облаците там, където Юкиукиу и Наулу водят вечен бой по склоновете на Халеакала.

Пак утро и пак ботуши и седла, каубои и товарни коне, и качването към върха започна. Един от конете носеше двадесет галона вода, преметнати в петгалонови мехове от двете му страни, защото водата е скъпа рядкост в самия кратер, въпреки факта, че няколко мили по на север и изток от ръба на кратера пада повече дъжд, отколкото където и да е другаде по земята. Пътят водеше нагоре през безбройни потоци от лава, без всякакви пътеки, и никога не съм виждал коне с по-сигурна крачка от тринадесетте в нашия керван. Те се покатерваха или слизаха на отвесни места със сигурността и самообладанието на планински кози и нито веднъж никой не падна, нито се задърпа.

Има една позната и странна илюзия, която изпитват всички, когато се изкачват на самотни планини. Колкото повече се качваш, толкова по-голям става кръгът на видимата земна повърхност и това поражда впечатлението, че хоризонтът сякаш се извишава над наблюдателя. Тази илюзия се забелязва особено много на Халеакала, защото старият вулкан се издига направо от морето, без предпланини или свързани с него хребети. Поради това, колкото бързо се качвахме по страховития склон на Халеакала, още по-бързо Халеакала, самите ние и всичко около нас потъваше в центъра на нещо, което приличаше на дълбока бездна. Навсякъде, далеч над нас, се извишаваше хоризонтът. Океанът се спускаше надолу към нас от хоризонта. Колкото по-високо се качвахме, толкова по-надолу като че ли хлътвахме, толкова по-далече над нас блестеше хоризонтът и толкова по-стръмен ставаше наклонът към тази хоризонтална линия, където се срещаха небето и океанът. Това беше странно и недействително и в ума ни се мяркаха мимолетни мисли за Дупката на Сим и за вулкана, през който Жул Верн пътувал към центъра на земята.

И после, когато най-сетне стигнахме върха на тази чудовищна планина — връх, който напомняше дъното на преобърнат конус, разположен в центъра на страхотна космична яма, открихме, че не бяхме нито на връх, нито на дъно. Далече над нас беше извисилият се в небето хоризонт, а далече под нас, където би следвало да бъде върхът на планината, лежеше по-дълбока дълбочина, огромният кратер — Домът на слънцето. В кръг от двадесет и три мили се простираха шеметните стени на кратера. Ние стояхме на ръба на почти отвесната западна стена и дъното на кратера лежеше почти на половин миля под нас. Това дъно, набраздено с потоци от лава и купища пепел, беше така червено, свежо и неерозирало, сякаш огньовете бяха угаснали едва вчера. Купищата пепел — най-малките високи над четиристотин фута, а най-големите над деветстотин — изглеждаха само като дребни дюнички, толкова исполински бяха размерите на обстановката. Две цепнатини, дълбоки с хиляди фута, разсичаха ръба на кратера и през тях Юкиукиу напразно се мъчеше да вкара рунестите си стада от облаците на пасата. Щом се вмъкнеха през цепнатините, горещината на кратера ги превръщаше в разреден въздух и макар да прииждаха непрекъснато, от тях не оставаше нищо.

Това бе гледка на безкрайна голота и опустошение — сурова, внушаваща страх, смайваща. Ние виждахме долу съсипии от пожар и земетресение. Скелетът на земята лежеше разголен пред нас. Това бе работилница на природата, все още отрупана със суровините за построяването на света. Тук-таме грамадни диги от първични скали бяха щръкнали от недрата на земята, направо през стопената кипяща земна повърхност, която очевидно се беше охладила едва онзи ден. Всичко това беше недействително и неправдоподобно. Като погледнехме нагоре, далече над нас (всъщност под нас) плаваше сражението на облаците на Юкиукиу и Наулу. А по-високо по склона на мнимата бездна, над битката на облаците, във въздуха и небето висяха островите Ланаи и Молокаи. Оттатък кратера, на югоизток, все още като че ли загледани нагоре, ние виждахме да се издига първо тюркоазното море, после бялата черта на прибоя край брега на Хавай; под нея поясът на пасатните облаци, а след това, на осемдесет мили разстояние, издигнали зашеметяващите си снаги от лазурното небе, покрити със сняг, увенчани с облаци, потрепващи като мираж, върховете Мауна Кеа и Мауна Лоа висяха върху стената на небето.

Разказват, че много отдавна някой си Мауи, синът на Хина, живял на мястото, което сега е известно като Западен Мауи. Майка му Хина посвещавала времето си да прави „капа“. Трябва да ги е правила нощем, защото денем била заета с опити да ги изсуши. Всяка сутрин и цялото утро тя се трудела и ги разстилала на слънце. Но щом ги проснела, започвала да ги внася, за да ги прибере всички на закрито за нощта. Защото знайте, че дните били по-къси тогава, отколкото са сега. Мауи наблюдавал напразния труд на майка си и я съжалявал. Той решил да направи нещо… о, не, не да й помогне да простира и да прибира своите „капа“. Той бил твърде умен за такова нещо. Той си наумил да накара слънцето да се движи по-бавно. Може да е бил първият хавайски астроном. Във всеки случай той направил редица наблюдения на слънцето от различни части на острова. Заключението му било, че пътят на слънцето минавал точно над Халеакала. Противно на Исус Навин, той нямал нужда от божествена помощ. Той събрал огромно количество кокосови орехи, от влакната на които оплел яко въже и на единия му край направил клуп, също както каубоите от Халеакала го правят и днес. След това се вмъкнал в Дома на слънцето и се спотаил. Когато слънцето се задало забързано по своя път, решило да завърши пътуването си за възможно най-кратко време, доблестният младеж метнал ласото си на един от най-големите и най-силните му лъчи. Той го накарал да позабави своя ход — освен това пречупил накъсо лъча. И продължил да хваща и пречупва лъчите, докато слънцето казало, че е съгласно да се вслуша в думите му. Мауи изложил условията си за мир, които слънцето приело и се съгласило да се движи по-бавно занапред. И тогава Хина имала вече достатъчно време да суши своите „капа“ и дните станали по-дълги, отколкото били, което напълно съвпада с учението на съвременната астрономия.

Обядвахме с говежда пастърма и твърд „пои“ в градена, от камък кошара, където в стари времена затваряли за през нощта добитъка, който прекарвали през острова. След това обиколихме половин миля по ръба и започнахме да слизаме в кратера. Две хиляди и петстотин фута под нас лежеше дъното и ние се спуснахме надолу по стръмен склон от ронлива вулканична пепел; сигурно стъпващите коне се плъзгаха и пързаляха, но винаги оставаха на крака. Черната повърхност на пепелта, разбита от копитата на конете, се превръщаше в охрово жълт прах, отровен наглед и остър на вкус, който се вдигаше на облаци. Едно равно място минахме в галоп до устието на удобен проветрив тунел, а след това слизането продължи сред облаци от вулканичен прах, с криволичене насам-натам между конуси от пепел, тухлено червени моравочерни и с цвета на стара роза. Над нас все по-високо и по-високо се извишаваха стените на кратера, а ние пътувахме нататък през безбройни потоци от лава, които извиваха и криволичеха на всички страни сред елмазено твърди талази на едно вкаменено море. Назъбени като трион вълни от лава прорязваха повърхността на този зловещ океан, а от друга страна се надигаха нащърбени хребети и кратери с фантастична форма. Пътят ни минаваше край бездънна яма и седем мили по протежението й през главното русло на най-скорошния поток от лава.

В долния край, в малка горичка от дървета олапа и колеа, закътана в едно ъгълче на кратера в основите на стени, които се издигаха отвесно на хиляда и петстотин фута, беше мястото на нашия стан. Тук имаше пасбище за конете, но нямаше вода и първо свърнахме настрана и предпазливо минахме през лавата една миля до познат водоем в цепнатина в стената на кратера. Водоемът беше празен. Но като се покатерихме петдесетина фута нагоре по цепнатината, намерихме събрала се на едно място вода, към пет-шест бурета. Качиха там една кофа и скоро несекваща струя от скъпоценната течност заструи надолу по скалата и взе да пълни долния водоем, докато каубоите долу бяха заети да пият само един по един. Тогава продължихме към стана в подножието на стената, нагоре по която се закатереха и заврещяха диви кози, и палатката се издигна под звуците на пушечни гърмежи. Говежда пастърма, твърдо „пои“ и яре на скара беше нашето меню. Над върха на кратера, точно над нашите глави бушуваше море от облаци, гонени от Юкиукиу. Макар да бушуваше над върха непрекъснато, това море нито за миг не закриваше, нито забулваше луната, понеже горещината на кратера стопяваше облаците, щом прехвърляха ръба. В лунната светлина, привлечени от лагерния огън, дойдоха пасящите в кратера говеда, да ни видят и проверят кои сме. Те бяха загладени, при все че много рядко пиеха вода, и си я наваксваха със сутрешната роса по тревата. Тъкмо заради тази роса палатката представляваше добре дошла спалня и ние заспахме под звуците на „хула“, пята от неуморните хавайски каубои, в чиито жили, без съмнение, течеше кръвта на Мауи, доблестния им праотец.

Фотоапаратът не може да отдаде дължимото на Дома на слънцето. Пречистената химия на фотографията може да не лъже, но положително не казва цялата истина. Проломът Кулау може да бъде възпроизведен вярно, точно както е бил възприет от ретината на фотоапарата, и все пак на получената снимка ще липсват исполинските му мащаби. Тези стени, които изглеждат високи няколкостотин фута, са високи почти толкова хиляди фута; този навлизащ клин от облака е една миля и половина широк в самия пролом, а отвъд пролома той е истински океан; а този преден план с конус от пепел и вулканичен прах, кашав и безцветен наглед, в действителност е разкошно оцветен в тухленочервено, теракота, розово, охрово-жълто и мораво-черно. Думите също са безсилни и довеждат до отчаяние. Да кажеш, че стената на кратера е висока две хиляди фута, значи да кажеш само точно това, че е висока две хиляди фута; но в тази стена на кратера има нещо много повече от обикновена статистика. Слънцето е отдалечено на деветдесет и три милиона мили, но според схващанията на простосмъртните съседната околия е по-далече. Безсилието на човешкия мозък е несправедливо, спрямо слънцето. То е също така несправедливо спрямо Дома на слънцето. Халеакала има да каже на човешката душа нещо, което не може да бъде разказано по делегация. Коликоли е на шест часа от Кахулуи. Кахулуи е на една нощ път от Хонолулу, Хонолулу е на шест дена от Сан Франциско и толкоз.

Ние се катерехме по стените на кратера, прекарвахме конете през невъзможни места, търкаляхме камъни и стреляхме по диви кози. Аз не ударих никаква коза. Бях твърде зает да търкалям камъни. Спомням си особено едно място, където търкулнахме камък колкото кон. Той пое доста бавно, преобръщаше се, поклащаше се и заплашваше да спре; но след няколко минути прелиташе във въздуха по двеста фута на едно подскачане. Той бързо се смали, докато се удари в лек наклон от вулканичен пясък, през който се стрелна като подплашен заек и вдигна подире си мъничка следа от жълт прахоляк. Камъкът и прахолякът ставаха по-малки, докато някой каза, че камъкът спрял. Каза го, защото не можеше вече да го види. Беше изчезнал в далечината, извън кръга на зрението. Други го виждаха как продължава да се търкаля — аз зная, че го виждах; и моето твърдо убеждение е, че този камък още се търкаля.

През последния ни ден в кратера Юкиукиу ни даде да разберем силата му. Той разгроми Наулу по цялата фронтова линия, изпълни Дома на слънцето до преливане с облаци и направи палатката ни необитаема. Нашият дъждомер беше чаша от една пинта под малка дупчица в палатката. Тази последна бурна и дъждовна нощ препълни чашата и нямаше начин да премерим количеството вода, което се изсипа върху одеялата. С изваден от строя дъждомер нямаше вече никакво основание да останем там, затова вдигнахме стана в мократа сивота на съмването и потеглихме през лавата на изток към пролома Каупо. Източният Мауи горе-долу не е нищо друго, освен огромен поток от лава, потекъл много отдавна през пролома Каупо, и надолу по този поток ние слизахме от височина шест хиляди и петстотин фута към морето. Това, само по себе си, беше цял ден работа за конете, но никога още не е имало такива коне. Сигурни на лошите места, те никога не бързаха, никога не загубваха ума и дума, а щом намереха достатъчно широка и гладка пътека за препускане, препускаха.

Човек не можеше да ги спре, докато пътеката не станеше пак лоша, и тогава спираха сами. Непрекъснато, дни наред, бяха вършили най-трудната работа, бяха се хранили повечето време с трева, която пасяха сами нощем, докато ние спяхме, и въпреки това в този ден те изминаха двадесет и осем мили, всяка от които можеше да им изпотроши краката, и влязоха в Хана в галоп, като хергеле жребчета. А някои от тях бяха отрасли в сухия район към подветрената страна на Халеакала и никога в живота си не са били подковавани. Ден след ден, неподковани, бяха вървели по острата лава с добавъчен товар от един човек на гърба си и копитата им бяха в по-добро състояние, отколкото на подкованите коне.

Природата между Виейра (където проломът Каупо се влива в морето) и Хана — разстояние, което взехме за половин ден, — заслужава цяла седмица или месец; но дивата й красота бледнее и издребнява в сравнение със страната на чудесата, която се простира отвъд каучуковите плантации между Хана и ждрелото. Хономану. Трябваха ни два дни, за да изминем този великолепен път, който лежи откъм наветрената страна на Халеакала. Хората, които живеят там, наричат тази местност „страна на рововете“, което не звучи привлекателно, но друго име няма. Никой друг никога не идва тук. Никой друг не знае нищо за нея. С изключение на една шепа хора, които делова работа е довеждала там, никой не е чувал за страната на рововете на Мауи. Но ровът е ров, по всяка вероятност кален и обикновено минаващ през неинтересна и еднообразна гледка. Обаче ровът Нахику не е обикновен ров. Наветрената страна на Халеакала е гъсто прорязана от стотици стръмни клисури, по които се сриват стотици буйни потоци и всеки поток образува двадесетина каскади и водопади, преди да стигне морето. Тук валят повече дъждове, отколкото където и да било другаде по света. В 1904 година валежите са били четиристотин и двадесет инча. Вода значи захар, а захарта е гръбнакът на областта Хавай, а това е родило и рова Нахику, който не е ров, а верига от тунели. Водата тече под земята и се появява само на интервали, за да прескочи някоя клисура, като минава високо във въздуха по замайващо висок улей и хлътва в срещуположната планина. Този великолепен воден път се нарича „ров“ — със същия успех бихме могли ладията на Клеопатра да наречем товарен вагон.

В страната на рововете няма коларски път, а преди да построят или по-скоро да пробият рова, не е имало и пътека за коне. Стотици инча дъжд годишно върху плодородна почва под тропическо слънце значи изпълнена с изпарения джунгла. Човек, който пеша си прорязва път през нея, би могъл да мине една миля на ден, но към края на седмицата би се превърнал в развалина и би трябвало да побърза да се измъкне пълзешком обратно, ако иска да излезе преди растителността да покрие направената от него просека. О’Шонеси е бил смелият инженер, който е победил джунглата и клисурите, прокарал рова и направил пътеката за коне. Той е строил трайно, с бетон и зидария, и е направил една от най-забележителните напоителни системи в света. Всяко ручейче и вада са хванати и отбити по подземни канали към главния ров. Но понякога вали толкова много, че безбройни преливници позволяват на излишъка да се изтече в морето.

Конската пътека не е много широка. Както инженерът, който я е прокарал, тя не се спира пред нищо. Там, където ровът пробива планината, пътеката се качва през билото, а там, където ровът прескача клисурата по улей, конската пътека се възползва от рова и минава отгоре по него. Тази нехайна пътека не се и замисля да се покатери нагоре или да слезе надолу по отвесни пропасти. Тя си издълбава тясно трасе в стената, заобикаля водопади или минава под тях там, където те, побелели от ярост, се сгромолясват надолу, там, където право над главата стената се издига на стотици фута и право надолу пропада на хиляда. А тези чудесни планински коне не дават пет пари, както и пътеката. Те си вървят почти в тръст, сякаш в това няма нищо особено, макар пътеката и да е хлъзгава от дъжд, и са готови да се понесат в галоп със задните крака, изплъзващи се през ръба, стига да ги оставите. Съветвам само хора със здрави нерви и самообладание да тръгват по този път.

Един от нашите каубои минаваше за най-силен и най-смел на голямото ранчо. Беше яздил планински коне целия си живот по скалистите западни склонове на Халеакала. Беше първенец в обяздване на коне, а когато другите смятаха за съвсем естествено да се дърпат, той излизаше срещу див бик в кошарата. Беше си спечелил слава. Но никога не беше минавал по рова Нахику. Именно там той загуби славата си. Когато се изправи пред първия улей, прехвърлен през клисура, от която да ти настръхне косата, тесен, без перила, с ревящ водопад отгоре и друг отдолу, а точно под него бушуваща каскада, с въздух, изпълнен с шибащи водни пръски и разлюлян сред тътена и устрема на звуците и движението — е, този каубой слезе от коня, обясни кратко, че имал жена и две деца, и мина пеша, повел коня подире си.

Единствената почивка от улеите бяха пропастите, а единствената почивка от пропастите бяха улеите, освен местата, където ровът беше дълбоко под земята; в тези случаи минавахме един по един (кон и конник) по примитивни дървени мостове, които се клатеха и люлееха, и заплашваха да бъдат отнесени. Признавам, че първо яздех на такива места с крака, съвсем свободни от стремената, а на отвесните стени се стараех с определено и съзнателно усилие на волята да държа крака в стремето от външната страна, увиснало над хилядата фута урва. Казвам „първо“, защото, както в самия кратер загубихме представа за големина, така и на рова Нахику скоро загубихме чувството за дълбочина. Непрекъснато редуващите се височина и дълбочина породиха състояние на съзнанието, в което височината и дълбочината се приемаха като обикновени условия за съществуване, а да гледаш четири или петстотин фута право надолу от гърба на коня стана нещо съвсем привично, което не можеше да вълнува. И също тъй нехайни, както пътеката и конете, ние яздехме напред в шеметни височини, обикаляхме или минавахме през водопади.

Такова пътуване! Навред падаше вода. Ние минавахме над облаците, под облаците, през облаците! А от време на време лъч слънчева светлина като прожектор проникваше в дълбочините, зинали под нас, или блясваше върху някой зъбер по ръба на кратера хиляди фута над главите ни. При всеки завой на пътеката пред очите ни ненадейно се откриваше водопад или десетина водопади, сриващи се от стотици фута височина. Първата вечер от нашия стан в клисурата Кеана преброихме тридесет и два водопада, които се виждаха от една точка. Растителността буйно се ширеше по тази дива земя. Имаше гори от дървета коа, колеа и свещено дърво; а имаше и дървета, наричани охия-ай, които раждаха червени планински ябълки, сладки и сочни, чудесни за ядене. Диви банани растяха навсякъде, притиснали се до склоновете на проломите и претоварени с големи снопове зрели плодове, които падаха на пътеката и ни пречеха да минем. А над гората бушуваше море от зелен живот, стотици видове виещи се растения, някои от които пускаха във въздуха дантелени нишки от най-високите клони; други, които се катереха и увиваха около дърветата като грамадни змии, а едно „ей-ей“, което беше досущ като пълзяща палма, се люшкаше на дебело стебло от клон на клон и от дърво на дърво и задушаваше стеблата, които му служеха за опора. През морето от зеленина високите дървоподобни папрати подаваха големите си нежни вейки и лехуа поклащаше алените си цветове. Под виещите се растения в не по-малко изобилие растяха ярко обагрени и с чудновати форми цветя, каквито в Съединените щати човек е свикнал да вижда грижливо отглеждани в парници. Всъщност страната на рововете на Мауи не е нищо друго, освен огромен парник. Тук виреят всички познати видове папрати и сума видове, които не са познати — от миниатюрния богородичен косъм до буйния и ненаситен платицериум или „еленски рог“, това страшилище на горските жители, който се преплита в непроходими маси, покриващи големи площи и стигащи до пет-шест фута дълбочина.

Никога не е имало друго такова пътуване! Два дена продължи то, докато излязохме на хълмиста местност и по истински коларски път се върнахме в галоп в ранчото. Зная, че беше жестоко да препускаме в галоп след такова дълго и трудно пътуване, но на ръцете ни излязоха мехури от напразни усилия да задържим конете. Ето какви коне отглеждат на Халеакала. На ранчото устроиха голямо празненство с гонене на говеда, дамгосване и обяздване на коне. Над главите ни сърцато се сражавах Юкиукиу и Наулу, а далече горе, в слънчевия блясък, се възвишаваше мощният връх на Халеакала.