Джек Лондон
По море със „Снарк“ (3)

III
Любовта към приключенията е жива

Не, любовта към приключенията не е умряла въпреки парната машина и пътническото бюро на Томас Куксин. Когато излезе съобщение за замисленото плаване със „Снарк“, оказа се, че имало безброй млади мъже с „наклонност към странствуване“; пък и млади жени също, да не споменаваме възрастните мъже и жени, които предлагаха услугите си. Ами че между личните ми приятели имаше поне пет-шест души, които съжаляваха за скорошните или предстоящите им женитби, а зная и за една сватба, която малко остана да се провали заради „Снарк“.

Всяка получавана от мен поща беше отрупвана с писма от молители, които се задушавали в „претъпканите с хора градове“, и скоро ми стана ясно, че един Одисей от двадесетия век има нужда от цяла армия стенографи, за да разчисти кореспонденцията си, преди да вдигне ветрила. Не, любовта към приключенията положително не е умряла — поне докато човек получава писма, които започват с:

„Няма съмнение, че когато прочетете тази сърдечна молба на една непозната от Ню Йорк…“

И така нататък. А малко по-надолу човек научава, че тази непозната тежи само деветдесет фунта, иска да бъде каютна прислужничка и „копнее да види разните страни на света“.

Това, че хранел „страстна любов към географията“, бе доводът, с който един молител обясняваше преследвалата го жажда към странствуване; а друг пишеше:

„Аз съм обречен на вечен копнеж да бъда непрекъснато в движение, ето защо ви пиша това писмо.“

Но най-симпатичен бе този, който писа, че искал да дойде, защото го сърбели краката.

Имаше неколцина, които пишеха анонимно, даваха адреса на свои приятели и изреждаха какво мислят за тях тези приятели; но за мен в този начин на действие имаше нещо нередно и с техните писма не се занимавах повече.

С две-три изключения стотиците доброволци, които се предлагаха за моя екипаж, взимаха въпроса много сериозно. Мнозина изпращаха снимки. Деветдесет на сто предлагаха да работят на каква да е длъжност, а деветдесет и девет на сто предлагаха да работят без заплата.

„Като си мисля за плаването ви със «Снарк» — пишеше един, — въпреки свързаните с него опасности, да ви придружавам (в качеството на какъв да е) би било върховно осъществяване на моите амбиции.“

Това ми напомня за младежа, който бил „седемнадесетгодишен и амбициозен“ и който в края на писмото настойчиво подчертаваше:

„… но, моля ви се, да не стигне това до вестниците и списанията.“

Съвсем друг беше този, който писа:

„Готов съм да работя като фурия и не искам никаква заплата.“

Почти всички искаха да им телеграфирам, на техни разноски, че приемам услугите им, а доста голям брой предлагаха да внесат парична гаранция за неотклонение в деня на отплаването.

Някои имаха доста смътна представа за работата, която ще трябва да вършат на „Снарк“, както например този, който пишеше:

„Позволявам си да се обърна към вас с тази бележка, за да узная дали ще има някаква възможност да дойда с вас като член от екипажа на кораба Ви, за да рисувам скици и илюстрации.“

Неколцина, които не знаеха каква работа е необходимо да се върши на малък кораб като „Снарк“, предлагаха да работят, както един от тях се изразяваше, „като помощник при класиране на материали, събирани за книги и романи“. Ето до какво можеш да стигнеш, като си плодовит!

„Позволете ми да ви изложа квалификацията ми за работата — пишеше един. — Аз съм сирак и живея с чичо си, разпален революционен социалист, който казва, че човек без приключенски плам в кръвта си е само една одушевена пачавра.“

Друг пишеше:

„Умея малко да плувам, макар и да не зная новите плувни стилове. Но което е много по-важно от стиловете, водата е моята стихия.“

„Ако ме сложат в платноходка, мога да я закарам, където си поискам.“

Така се препоръчваше трети и това беше по-добра препоръка от следната:

„Гледал съм също как разтоварват рибарските лодки.“

Но може би първата премия трябваше да получи този, който много проникновено подсказа за дълбокото си познаване на света и живота, като писа:

„Възрастта ми, изразена в години, е двадесет и две.“

След това идваха простите, прямите, непретенциозните и без украса писма на млади момчета, на които наистина липсваше умението да се изразяват, но на които много се искаше да участвуват в плаването. Да се отказва на тях беше по-трудно, отколкото на всички други, и всеки път, когато отказвах, струваше ми се, че съм ударил плесница на младостта. Те бяха толкова настойчиви, тези момчета, толкова много им се искаше да дойдат с мен.

Едно пишеше:

„Аз съм шестнадесетгодишен, но съм едър за възрастта си“

Друго заявяваше:

„Седемнадесетгодишен, но едър и здрав.“

Очевиден слабак се определяше като:

„Силен съм поне колкото средно момче с моя ръст“

Мнозина твърдяха, че не ги е страх от никаква работа, а пък един, без съмнение, за да ме подлъже с евтинията, пишеше:

„Мога да си платя пътните до брега на Тихия океан, тъй че тази част ще бъде вероятно приемлива за вас.“

Като че ли единственото нещо, което искаха да направят няколкостотин момчета беше да обиколят света.

Едно момче биеше на чувства:

„Нямам никого, който би се интересувал дали ще замина или не“

Друго беше изпратило снимката си и във връзка с нея пишеше:

„Аз съм грозноват, но невинаги външността е важното.“

И съм убеден, че хлапакът, който писа следното, е щял да бъде много добър:

„Аз съм на деветнадесет години, но съм доста дребен и следователно няма да заемам много място, и съм по-издръжлив от самия дявол“.

А имаше един тринадесетгодишен молител, в когото Чармиън и аз се влюбихме и сърцето ни се късаше, когато трябваше да му откажем.

Но не бива да мислите, че повечето от моите доброволци бяха момчета; наопаки, броят на момчетата беше относително малък. Имаше мъже и жени от всички житейски поприща. Лекари, хирурзи и зъболекари изобилствуваха, както и всички хора от свободните професии; те предлагаха да дойдат безплатно, да заемат каква да е длъжност и дори да платят за правото да дойдат.

Безбройни бяха желаещите да дойдат печатари и репортери, да не споменавам опитните камериери, готвачи и стюарди. Много се интересуваха от пътуването строителните инженери; изникваха безчет „компаньони“ за Чармиън, докато аз бях засипан от молби на евентуални частни секретарки. За това пътуване жадуваха много гимназисти и студенти, обадиха се по няколко кандидати и от всякакъв вид работници, а особено голям интерес към пътуването проявяваха машинисти, електротехници и механици. Бях изненадан от тези, които в плесенясали юридически канцеларии бяха чули гласа, призоваващ ги към приключения и бях повече от изненадан от броя на възрастните и оттеглили се от служба морски капитани, които все още бяха роби на морето. Неколцина младежи с чакащи ги в бъдеще милиони, както и няколко околийски училищни инспектори, бяха луди за това приключение.

Бащи и синове молеха да дойдат и много мъже със своите жени, да не казваме нищо за младата стенографка, която ми писа:

„Пишете незабавно, ако имате нужда от мен. Ще донеса пишещата си машина с първия влак.“

Но най-хубаво от всички е следващото писмо (забележете деликатния начин, по който авторът е вмъкнал и жена си):

„Рекох да ви драсна няколко реда и да питам каква възможност има да дойда на плаването с вас; аз съм на двадесет и четири години, женен и безпаричен, и подобно пътуване би било точно това, от което имаме нужда.“

Като си помисля, за един обикновен човек трябва да е доста трудно да напише честно препоръчително писмо за самия себе си. Един от моите кореспонденти се беше видял в такова чудо, че беше започнал писмото си с думите:

„Това е трудна задача.“

И след напразни опити да опише добрите си качества, бе завършил така:

„Трудно нещо е да пишеш за самия себе си.“

Въпреки всичко имаше един, който най-пламенно и надълго и широко описваше достойнствата си и в заключение признаваше, че написването на това писмо му доставило огромно удоволствие.

„Само си представете следното: каютният ви прислужник да може да кара двигателя, да го поправя, когато се развали. Представете си да може да изкара вахтата си на кормилото, да свърши каква да е работа вместо дърводелец или машинист. Представете си, че е як, здрав и иска да работи. Не бихте ли предпочели него пред някой хлапак, който страда от морска болест и не може да върши нищо друго, освен да мие чинии?“

Да пиша отказ на ей такива писма ми беше много трудно. Авторът му, научил английски сам, бе прекарал в Съединените щати само две години и както казваше, „аз не искам да дойда с вас, за да си изкарам прехраната, но искам да науча и да видя нещо“. В момента, когато ми пишеше, беше конструктор в едно от големите дружества за производство на двигатели; беше доста скитал по море и цял живот беше управлявал малки кораби.

„Имам добра служба, но това няма особено значение за мен, понеже предпочитам пътешествията — пишеше друг. — Колкото за заплатата, вижте ме и ако заслужавам някой друг долар, добре, ако не заслужавам, все едно че нищо не съм казал. Що се отнася до моите честност и характер, с удоволствие ще ви помоля да се обърнете към работодателите ми. Никога не пия, не пуша, но да си кажа честно, самият аз, след като добия повече опит, искам да се позанимавам с писане.“

„Смея да Ви уверя, че съм във висша степен почтен, но намирам другите почтени хора отегчителни.“

Човекът, който писа горното, положително ме озадачи и аз все още се чудя дали е щял да ме намери отегчителен или не, и какво, по дяволите, е искал да каже.

„Видял съм и по-добри дни от това, което ми е на главата днес — пишеше един морски вълк, — но съм видял и много по-лоши.“

Ала готовността да се жертвува от страна на човека, който писа следното, бе тъй трогателна, че не можех да се съглася:

„Имам баща, майка, братя и сестри, скъпи приятели и доходна служба, но ще пожертвувам всичко, за да стана член от вашия екипаж.“

Друг доброволец, когото никога не бих могъл да приема, бе претенциозният младеж, който, за да ми покаже колко е необходимо да го взема, изтъкваше, че:

„… да тръгна с обикновен кораб, бил той шхуна или параход, би било неприемливо, понеже би ме принудило да общувам и да живея с обикновени моряци, което, по правило, не може да се нарече порядъчен живот.“

Имаше един двадесет и шест годишен мъж, който бил „изпитал всички възможни човешки страсти“ и би „се занимавал с всичко от готвачество до посещаване на лекции в университета Стамфорд“ и който, докато пишел, имал нещо общо с „каубой на едно пасбище от петдесет и пет хиляди акра“. Съвсем противоположна бе скромността на едного, който казваше:

„Не мога да се похваля с никакви одобрени качества, които биха ме препоръчали на вашето внимание. Но в случай че ви направи впечатление, бихте могли да сметнете, че заслужава да отделите няколко минути да ми отговорите. В противен случай в този занаят работа винаги се намира. Не очаквам, но се надявам и оставам и т.н.“

Но още оттогава и досега си стискам главата с двете ръце, когато се мъча да проумея духовната близост между мен и този, който ми писа:

„Много преди да чуя за вас, съм съчетавал политическата икономия и историята и съм изваждал от тях много от вашите конкретни заключения.“

Ето в известен смисъл едно от най-добрите, понеже е най-краткото от всички, които сън получил:

„Ако някой от сегашните хора, сключили договор за плаването, случайно се уплаши и имате нужда от още един човек, който да разбира от кораби, двигатели и т.н., бих ви помолил да ми се обадите, и т.н.“

Ето още едно кратко:

„Направо казано, бих искал да получа длъжността на каютен прислужник за вашето околосветско пътешествие, или каква да е друга служба на кораба. Аз съм деветнадесетгодишен, тежа сто и четиридесет фунта и съм американец.“

А ето едно хубаво писмо от човек, който е „малко по-висок от пет фута“:

„Когато прочетох за мъжествения ви план да обиколите земното кълбо с малък кораб, заедно е госпожа Лондон, тъй много се зарадвах, че ми се стори сякаш сам аз ковях тези планове и мислех да Ви пиша да ми дадете една от двете длъжности — на готвача или на каютния прислужник, но кой знае защо не го направих и отидох миналия месец от Оуклънд в Денвър, за да стана съдружник в предприятието на мой приятел, обаче всичко е по-зле и неблагоприятно. За щастие, вие сте отложили тръгването си поради голямото земетресение, тъй че най-после реших да ви предложа да заема една от двете длъжности. Не съм много силен, понеже съм човек малко по-висок от пет фута, макар и да съм напълно здрав и работоспособен.“

Един доброжелател пишеше:

„Мисля, че мога да добавя към снаряжението ви един допълнителен метод за използване силата на вятъра. Без да пречи на обикновените платна при леки ветрове, той ще ви даде възможност да използвате пълната сила на вятъра при най-мощните му пориви, тъй че дори и когато тя е толкова голяма, че може да ви се наложи да свиете и сетното платно, използвано по обикновения начин, по моя метод ще можете да опънете всичките си платна. С моето приспособление корабът ви не ще може да се преобърне.“

Горното писмо е било написано в Сан Франциско с датата 16 април 1906 година. А два дни след това, на 18 април стана голямото земетресение. Ето защо и аз пострадах от земетресението, понеже то превърна в бежанец човека, който ми написа писмото, и ни попречи изобщо да се срещнем.

Мнозина от другарите ми социалисти бяха против моето плаване и следващото писмо е едно от типичните им възражения:

„Социалистическата кауза и милионите потиснати жертви на капитализма имат право върху вашия живот и съдействие й го предявяват. Ако, обаче, вие настоявате, тогава, когато погълнете последната глътка солена вода, която можете да поемете, преди да се удавите, помнете поне, че сме протестирали.“

Един скитник по света, който би могъл, ако се представи случай, да разкаже за много необикновени сцени и събития, беше изписал няколко страници в ревностни старания да заговори за целта на писмото си и най-сетне стигаше до следното:

„Аз все още премълчавам въпроса, по който съм седнал да ви пиша. Та да кажа веднага, че в печата бе съобщено за намерението ви с още един-двама други да предприемете околосветско плаване о малко петдесет или шестдесетфутово корабче. И затова не мога да се помиря с мисълта, че един човек с вашите способности и опит може да се позволи такава постъпка — това значи направо да си търсите смъртта. И дори да я избегнете за известно време, цялото ви тяло, както и на другите, които ще са с вас, ще се натърти от непрекъснатото движение на кораб с горните размери, дори и да е тапициран — нещо, което не е обичайно по моретата.“

Благодаря ви, любезни приятелю, благодаря ви за тази уговорка: „нещо, което не е обичайно по моретата.“ Той казва за себе си:

„Аз не съм сухопътен моряк и съм преплавал всички морета и океани.“

И завършва писмото си с:

„Макар и да нямам желание да обиждам, би било лудост да изведете коя да е жена извън залива на такова корабче.“

И въпреки всичко в момента, когато пиша това, Чармиън седи пред пишещата машина в каютата си, Мартин готви вечерята, Точиги слага масата, Роско и Бърт калафатят палубата, а „Снарк“ върви горе-долу с пет възела на час по доста бурно море, при това не е тапициран.

„Като видяхме съобщение във вестника за възнамеряваното от вас пътешествие, поискахме да узнаем дали не ви трябва добър екипаж, понеже ние сме шест момчета, всичките добри моряци, с чисти уволнителни билети от военния и търговския флот, всичките добри американци и всички между двадесет и двадесет и две годишна възраст, и понастоящем на работа като такелажници в Сюзния железолеярен завод, и бихме искали много да плаваме с вас.“

Ето такива писма ме караха да съжалявам, че корабът не е по-голям. А ето какво пише единствената жена в целия свят (освен Чармиън), годна за плаването ни:

„Ако не сте успели да си намерите готвач, много бих искала да направя пътешествието на тази служба. Аз съм петдесетгодишна, здрава и работоспособна, и мога да върша работата за малката група, от която се състои екипажът на «Снарк». Аз съм много добра готвачка и много добър моряк, а падам малко нещо и пътешественичка и продължителността на плаването, ако трае десет години, ще ми допадне повече, отколкото ако е една. Препоръки и пр.“

Някой ден, когато спечеля много пари, ще построя голям кораб, на който да има място за хиляда доброволци. Те ще трябва да вършат цялата работа по воденето на този кораб около света, иначе да си стоят в къщи. Вярвам, че те ще обиколят света с кораба, защото зная, че любовта към приключенията не е умряла. Зная, че любовта към приключенията не е умряла, защото съм водил дълга и интимна кореспонденция с тази любов.