Джек Лондон
По море със „Снарк“ (7)

VII
Прокажените на Молокаи

Когато „Снарк“ плаваше покрай наветрения бряг на Молокаи, на път към Хонолулу, аз погледнах картата, после посочих ниско разположен полуостров, заграден откъм сушата с исполинска скала, висока от две до четири хиляди фута, и казах:

— Това е преизподня, най-страшното място на земята!

Сигурно щях да бъда поразен, ако можех да видя себе си как един месец след това, отишъл на най-страшното място на земята, най-позорно се забавлявам с осемстотин души прокажени, които се забавляват, както и аз. Тяхното забавление не беше позорно, но моето беше, защото сред толкова много мъка не ми приличаше да се забавлявам. Така го чувствувах аз и единственото ми извинение е, че не можех да не се забавлявам.

Например този следобед на четвърти юли, Деня на американската независимост, всички прокажени се събраха на хиподрума за състезанията. Бях се отделил от управителя и лекарите, за да снема финиша на едно от надбягванията. Беше интересно надбягване и зрителите разгорещено защищаваха фаворитите си. Участвуваха три коня, единият язден от китаец, един от хаваец и един от португалче. И тримата ездачи бяха прокажени; прокажени бяха и съдиите, и тълпата. Състезателите трябваше да направят две обиколки. Китаецът и хаваецът тръгнаха заедно и препускаха глава до глава, а португалчето ги гонеше двеста фута по-назад. Те свършиха обиколката при същото положение. На половината от втората и последна обиколка китаецът се откъсна и излезе с една дължина пред хаваеца. В същото време португалчето започваше бавно да напредва. Но то изглеждаше безнадеждно. Тълпата подлудя. Всички прокажени са страстни любители на коне.

Португалчето бавно идваше все по-близо и по-близо. Аз подлудях също. Те бяха пред финиша. Португалчето надмина хаваеца. Чуваше се трополенето на копита, препускането на скупчилите се заедно три коня, плющенето на камшиците на жокеите, а зрителите — и мъже, и жени — всички до един си деряха гърлата с писъци и крясъци. Все по-близо и по-близо, мъничко по мъничко, португалчето напредваше и надмина, да, надмина с една глава китаеца. Дойдох на себе си сред група прокажени. Те крещяха, хвърляха нагоре шапките си и танцуваха като бесни. Аз също. Когато се съвзех, размахвах шапка и мърморех възторжено:

— Дявол да го вземе, момчето печели! Момчето печели!

Помъчих се да се въздържа. Убеждавах се, че виждам пред очите си един от ужасите на Молокаи, че е срамно за мен при тези обстоятелства да бъда толкова безгрижен и лекомислен. Но нищо не помагаше. Следващият номер беше надбягване с магарета и то тъкмо започваше; започваше и веселбата. Надбягването щеше да спечели последното магаре, а това, което усложняваше положението, беше, че никой ездач не яздеше своето. Всеки яздеше чуждо, поради което се стремеше да накара язденото от него магаре да надмине собственото му, яздено от някой друг. Естествено, в надбягването участвуваха само тези, които имаха много бавни или изключително необуздани магарета. Едно от тях беше научено да си подгъва, краката и да ляга, щом ездачът допре хълбоците му с петите си. Някои магарета се мъчеха да извият обратно и да се върнат; други проявяваха предразположение към страната на пистата, където мушваха глава през преградата и спираха; но всички се разтакаваха. На половината обиколка едно от тях влезе в спор с ездача си. Когато всички други магарета бяха минали финиша, това магаре все още се инатеше. То спечели надбягването, при все че ездачът му го загуби и се върна пеша. И през цялото време почти хиляда прокажени се деряха от смях пред забавната гледка. Всеки друг на мое място щеше да се присъедини към тяхната веселба.

Всичко гореказано е нещо като предисловие към изявлението, че ужасите на Молокаи, както са били рисувани в миналото, не съществуват. Колонията е била многократно описвана от сензационни писатели, и обикновено от сензационни писатели, които никога не са я зървали. Разбира се, проказата е проказа и е ужасно нещо; но за Молокаи са били писани толкова много потресаващи неща, че нито прокажените, нито хората, които посвещават живота си на тях, не са получили онова, което по справедливост им се пада. Ето убедителен пример. Един вестникарски дописник, който, разбира се, никога не се е доближавал до колонията, живо описа управителя Маквей, свил се в сламена колиба, обсаждан всяка вечер от умиращи от глад прокажени, които, застанали на колене, виели за храна. Този разказ, от който може да ти настръхне косата, беше препечатан от вестниците по целите Съединени щати и стана причина за много възмутени протестни уводни статии. Е, аз живях и спах пет дена в „сламената колиба“ на господин Маквей (която, между другото, е комфортна дървена къщурка, а сламена колиба няма в цялата колония) и чух прокажените да вият за храна, само че воят им беше странно хармоничен и ритмичен и придружен от свирене на струнни инструменти — цигулки, китари, юкълейли и банджо. Пък и воят беше различен. Виеше духовият оркестър на прокажените, виеха две певчески дружества и най-после виеше квинтет от прекрасни гласове. Толкова за една лъжа, която не е бивало изобщо да бъде напечатана. Виенето беше серенадата, която певческите дружества винаги правят на господин Маквей, когато се върне от посещение в Хонолулу.

Проказата не е толкова заразна, колкото хората си я представят. Аз отидох на едноседмично посещение в колонията и взех и жена си, но всичко това нямаше да стане, ако имахме някакви опасения, че ще се заразим от болестта. Нито носехме дълги ръкавици с маншети, нито се пазехме от прокажените. Напротив, ние непринудено общувахме с тях и на заминаване познавахме десетки по лице и по име. Като че ли всичко, което е необходимо, бе да се спазват правилата на обикновената чистота. При завръщане в своите къщи, след като са били сред тях и са докосвали прокажените, непрокажените, като лекарите и управителят, просто измиват лицето и ръцете си с леко антисептичен сапун и сменят горната си дреха.

Обаче на това, че прокаженият е нечист, трябва да се настоява и изолирането на прокажените, ако се съди по малкото, което знаем за болестта, трябва строго да се поддържа. От друга страна, безмерният ужас, с който прокаженият е бил гледан в миналото, и страхотният начин, по който са се отнасяли към него, са били ненужни и жестоки. За да разсея някои от всеобщите заблуждения относно проказата, искам да разкажа нещо за отношенията между прокажените и непрокажените, както ги наблюдавах в Молокаи. На утрото след пристигането ни Чармиън и аз посетихме състезание по стрелба на Калаупапския стрелчески клуб и можахме да съберем първите си впечатления за преобладаващата демократичност между страдащите и тези, които се грижат за тях. Клубът тъкмо започваше състезание за купа, подарена от господин Маквей, който е също член, както са и доктор Гудхю и доктор Холмън, лекарите на колонията (които между другото живеят там с жените си). Прокажените бяха навред около нас в стрелбището. Прокажени и непрокажени стреляха със същите пушки и всички се бутаха в тясното помещение. Повечето прокажени бяха хавайци. Седналият до мен на пейката беше норвежец. Точно пред мен, на позицията, стоеше американец, ветеран от Гражданската война, воювал на страната на южните щати. Беше шестдесет и пет годишен, но това не му пречеше да дава добра стрелба. Снажни хавайски полицаи, прокажени, облечени с униформи в защитен цвят, също стреляха, както стреляха и португалци, китайци и „кокуа“ — туземни служители в колонията, които не са прокажени. А онзи следобед, когато Чармиън и аз се качихме на две хиляди фута високата Пали, за да хвърлим последен поглед към колонията, управителят, лекарите и многонационалната смесица от болни и неболни бяха всички заети от вълнуващ бейзболен мач.

Не така са се отнасяли към прокажения и неговата много по-криворазбрана и будеща страх болест през средните векове в Европа. По онова време прокаженият е бил смятан правно и политически умрял. Той е бил поставян в погребално шествие и отвеждан в черквата, където свещеникът го опявал. След това на гърдите му хвърляли една лопата пръст и той бил мъртъв — жив мъртвец. Макар тези сурови мерки да са били до голяма степен ненужни, все пак хората научили от тях едно нещо. Проказата е била непозната в Европа, докато не е била донесена от завръщащите се кръстоносци, след което бавно се разпространила и поразила голям брой хора. Явно, това е била болест, която се прихващала чрез съприкосновение. Тя е била зараза и също тъй явно е било, че можела да се изкорени чрез изолиране на болните. Колкото ужасно и чудовищно да е било отношението към прокажения в онези дни, хората са научили големия урок на изолацията. Чрез нея проказата е била премахната.

И благодарение на същите средства проказата и сега намалява на Хавайските острови. Но изолирането на прокажените в Молокаи не е онзи страхотен кошмар, с който толкова често са спекулирали писачите от жълтата преса. На първо място, прокажения не го откъсват безмилостно от семейството му. Когато открият някой вероятен болен, Дирекцията на здравето го поканва да се яви в приемателната станция Калихи в Хонолулу. Пътните и всички други разноски му се заплащат. Първо той се подлага на микроскопско изследване от бактериолога на Дирекцията на здравето. Ако бъде открит bacillus leprae, пациентът се подлага на преглед от Контролния лекарски съвет, състоящ се от пет души. Ако те решат, че е прокажен, обявяват го за такъв; това решение по-късно официално се потвърждава от Дирекцията на здравето и прокаженият получава нареждане да замине за Молокаи. Освен това, през време на щателното проучване, на което се подлага неговият случай, пациентът има право на свой представител лекар, когото може да избере и да ангажира сам. Нито пък, след като е бил обявен за прокажен, го отвеждат незабавно в Молокаи. Той получава достатъчно време, седмици, а понякога дори и месеци, през които стои в Калихи и приключва или урежда всичките си частни работи. От друга страна, негови роднини, делови посредници и други могат да го посещават в Молокаи, обаче не им се позволява да се хранят и спят в неговия дом. За тази цел се поддържат „чисти“ домове за посетители.

Видях пример за щателно проучване, на което подлагат заподозрения, когато посетих Калихи с господин Пинкъм, председателя на Дирекцията на здравето. Заподозреният бе седемдесетгодишен хаваец, който тридесет и четири години бе работил като машинист в една печатница. Бактериологът бе решил, че той е прокажен, но Контролният лекарски съвет не можа да го установи и в този ден бяха дошли всички в Калихи да направят още едно изследване.

Когато отиде в Молокаи, обявеният за прокажен има правото да бъде изследван отново и разни пациенти непрекъснато се връщат в Хонолулу с тази цел. Параходът, който ме отведе в Молокаи, носеше на борда си две прокажени, и двете млади жени, една от които бе отишла в Хонолулу да уреди някакви въпроси във връзка с притежаваното от нея имущество, а другата — за да види болната си майка. И двете бяха престояли в Калихи един месец.

Селището Молокаи се радва на още по-хубав климат, отколкото Хонолулу, понеже е разположено на наветрената страна на острова и е открито за свежите североизточни пасати. Гледката е великолепна: от едната страна синьото море, от другата — чудната стена на Пали, снишаваща се тук-там в хубави планински долини. Навред са се ширнали тревисти пасища, по които са се пръснали стотиците коне, притежавани от прокажените. Някои от тях имат собствени каруци, двуколки и кабриолети. В малкото пристанище Калаупапа има рибарски лодки и парен катер — всичките частна собственост и частно ползвани от прокажените. Границите, до които могат да се движат в морето, разбира се, са определени, но няма никакви други ограничения на плаването. Хванатата риба продават на Дирекцията на здравето и получените пари остават за тях. Докато бях там, една нощ уловът беше четири хиляди фунта.

И така, както тези хора ловят риба, други се занимават със земеделие. Тук се упражняват всички занаяти. Един прокажен, чист хаваец, е предприемач бояджия. Той има осем души работници и сключва договори с Дирекцията на здравето за боядисване на сгради. Член е на Калаупапския стрелчески клуб, където се запознах с него, и трябва да призная, че беше много по-добре облечен от мен. Друг, със същото положение, е предприемач дърводелец. Сетне, освен магазина на Дирекцията на здравето, има малки частни дюкянчета, където хора с души на търговци могат да дадат простор на тези си инстинкти. Помощник-управителят, господин Уайамау, високообразован и способен човек, е чист хаваец и прокажен. Господин Бартлет, сегашният управител на магазина, е американец, който се е занимавал с търговия в Хонолулу, преди да бъде засегнат от болестта. Всичко, което тези хора припечелват, остава в джобовете им. Ако не работят, властите на областта пак се грижат за тях, дават им храна, подслон, облекло и медицинска помощ. Дирекцията на здравето поддържа земеделие, скотовъдство и млечно стопанство за местни нужди и всички, които искат да работят, получават работа срещу доста добра плата. Никой не ги принуждава да работят обаче, понеже са подопечни на областта. За малките, много старите и безпомощните има приюти и болници.

С майор Ли, американец и дългогодишен морски инженер в междуостровното параходно дружество, се запознах, когато усилено работеше в новата парна пералня, където инсталираше машините. Срещах го често след това и един ден той ми каза:

— Пишете някоя добра дума за нашия живот тук. За бога опишете ни по съвест. Сложете край на всички тия глупости за ужасии и всичко друго. Ние не обичаме да ни представят в лъжлива светлина. Ние също имаме своя гордост. Кажете на света истината за условията, в които живеем тук.

Мъж след мъж от тези, с които се запознавах в селището, а и жена след жена, по един или друг начин изказваха същото мнение. Беше явно, че дълбоко ги огорчаваше сензационният и лъжлив шум, вдиган около тях в миналото.

Въпреки това, че страдат от болест, прокажените са жизнерадостна колония, разделена на две села и многобройни отделни къщи във вътрешността и край морето с около хиляда души жители. Те имат шест черкви, сгради на Младежкото християнско дружество, няколко зали за събрания, естрада за оркестър, хиподрум, бейзболно игрище, стрелбища, гимнастически клуб, множество певчески дружества и два духови оркестъра.

— Толкова са доволни там — каза ми господин Пинкъм, — че с топ не можеш ги пропъди.

Това можах да проверя после сам. В януари тази година единадесет прокажени, у които, след като беше нанесла известни поражения, болестта не давала по-нататъшни признаци на развитие, били заведени обратно в Хонолулу за ново изследване. Те не искали да отидат, а след като ги запитали дали желаят да бъдат освободени, ако ги намерят чисти от проказа, всички до един отговорили: „Обратно в Молокаи!“

В старите времена, преди да открият бацила на проказата, малък брой мъже и жени, страдащи от съвсем други болести, били сметнати за прокажени и изпратени в Молокаи. Години след това те изживели голям ужас, когато бактериолозите заявили, че те не страдат от проказа и никога не са страдали. Те се борили да не бъдат върнати от Молокаи и по един или друг начин, като санитари и медицински сестри, получили служби от Дирекцията на здравето и останали. Сегашният тъмничар е един от тези хора. Обявен за здрав от проказа, той приел срещу заплата да стане надзирател в затвора, за да не бъде върнат.

В настоящия момент в Хонолулу има един ваксаджия. Той е американски негър. Господин Маквей ми разказа за него. Много отдавна, преди бактериологическите изследвания, той бил изпратен в Молокаи като прокажен.

Като подопечен на държавата, той проявил висша степен на самостоятелност и ставал подстрекател на много дребни пакости. И после, след като бил в течение на години постоянен източник на незначителни неприятности, бил подложен на бактериологично изследване и обявен за здрав.

— Аха! — зарадвал се господин Маквей. — Падна ли ми сега! Вън оттук със следващия параход и на добър ти час!

Но негърът не искал да напусне. Той се оженил веднага за една бабичка в последните стадии на проказата и започнал да засипва Дирекцията на здравето с молби за позволение да остане да гледа болната си жена. Нямало никой — прочувствено заявил той, който би могъл да се грижи така добре за бедната му жена, както той. Играта му била разбрана и той бил качен на парахода и пуснат да върви, където му видят очите. Но той предпочел Молокаи. Една нощ слязъл на подветрената страна на острова, промъкнал се надолу по Пали и се установил в колонията. Бил заловен, съден, намерен виновен в нарушение на граници, осъден да плати малка глоба и отново изселен с парахода с предупреждението, че ако наруши границите пак, ще бъде глобен сто долара и изпратен в затвора в Хонолулу. И сега, когато господин Маквей отива в Хонолулу, ваксаджията му лъска обувките и казва:

— Знаеш, шефе, аз загубих добър дом там. Да, драги, загубих добър дом — след това гласът му се снишава до доверителен шепот и той казва: — Слушай, шефе, не може ли да се върна? Не можеш ли да ми го наредиш, че да се върна?

Беше живял девет години на Молокаи и животът му е бил по-добър, отколкото някога преди или след това вън, на свобода.

Колкото за страха от самата проказа, никъде в колонията сред прокажените или непрокажените не съм забелязал и следа от него. Ужасът преобладава главно в ума на онези, които никога не са видели прокажен и не знаят нищо за болестта. В хотела в Уайкики една дама с ужас изрази изумлението си, че съм имал смелостта да посетя колонията. Като поприказвах с нея, разбрах, че е родом от Хонолулу, живяла там целия си живот и никога не е виждала прокажен. Това беше повече, отколкото аз можех да кажа за себе си в Съединените щати, където за изолирането на прокажените не се следи толкова строго и гдето неведнъж съм виждал прокажени из улиците на големите градове.

Проказата е ужасна, не ще и дума, обаче ако съдя по малкото, което зная за болестта и степента на заразността и, много по-лесно бих се съгласил да прекарам остатъка от дните си в Молокаи, отколкото в кой да е санаториум за туберкулозни. Във всяка градска или околийска болница за бедни в Съединените щати или в подобни заведения в други страни човек може да види гледки толкова страшни, колкото и в Молокаи, а общият сбор на тези гледки е безкрайно по-ужасен. Колкото затова, ако трябваше да избирам къде да прекарам принудително остатъка от живота си — в Молокаи, Източния край на Лондон, Източната страна на Ню Йорк или Кланиците на Чикаго, без да разсъждавам, бих избрал Молокаи. Бих предпочел една година живот в Молокаи пред пет години живот в гореспоменатите клоаки на морално падение и мизерия.

В Молокаи хората са щастливи. Никога не ще забравя чествуването на Четвърти юли, на което присъствувах там. В шест часа сутринта „скверните“ бяха наизлезли, фантастично облечени, яхнали коне, мулета и магарета (тяхна собственост) и вършеха лудории из цялата колония. Излезли бяха и двата духови оркестъра. Там бяха и ездачките „па-у“, тридесет-четиридесет жени, всичките хавайки, изключителни майсторки на езда, разкошно облечени със стари туземни ездачески носии и препускаха насам-натам по две, по три и на групи. След обед Чармиън и аз стояхме на трибуната за жури и раздавахме награди за ездаческо майсторство и носии на ездачките „па-у“. От всички страни ни обкръжаваха стотиците прокажени с венци от цветя на главите и гирлянди на вратовете и рамената, гледаха и се веселяха. И през цялото време по стръмните склонове на хълмовете и равните тревисти поляни се появяваха и изчезваха групи жени и мъже, пъстро облечени, препускащи на коне, и конете и ездачите окичени с цветя и гирлянди, засмени, носещи се като вихър. И както стоях на трибуната за жури и гледах всичко това, в паметта ми изпъкна лепрозорият в Хавана, където веднъж видях към двеста прокажени, затворени до смъртта си между четири стени. Не, познавам няколко хиляди места на този свят, пред които бих предпочел Молокаи като място за постоянно жителство. Вечерта отидохме в една от залите за събрания на прокажените, където пред многобройна публика певческите дружества се състезаваха за награди и където вечерта завърши с танци. Бях видял хавайците, които живеят в бедняшките квартали на Хонолулу, и след като ги видях, мога лесно да разбера защо прокажените, доведени от колонията за ново изследване, викаха всички до един: „Обратно в Молокаи!“

Едно нещо е сигурно. Прокаженият в колонията е много по-добре от прокажения, който се укрива вън. Такъв прокажен е отхвърлен от обществото самотник, който живее във вечен страх да бъде открит и бавно, но неотклонно загива. Действието на проказата не е непрестанно. Тя хваща жертвата си, нанася поражение и след това се спотайва за неопределен период, може да не нанесе ново поражение пет години, десет години или четиридесет години и пациентът може да се радва на непрекъснато здраве. Рядко обаче тези първи поражения спират сами. Необходим е опитен хирург, а при прокажен, който се крие, не можеш извика опитен хирург. Например първото поражение може да има формата на пробила язва на стъпалото на крака. Бъде ли засегната костта, започва некроза. Ако прокаженият се укрива, той не може да бъде опериран, некрозата ще продължи да си пробива път нагоре по костта на крака и за кратко страшно време прокаженият ще умре от гангрена или някакво друго ужасно усложнение. От друга страна, ако същият прокажен е в Молокаи, хирургът ще оперира крака, ще отстрани язвата, ще очисти костта и ще тури пълен край точно на това поражение на болестта. Един месец след операцията прокаженият ще е на воля, ще язди кон, ще участвува в надбягвания, ще плува във вълните на прибоя или ще се катери по главозамайващите склонове на клисурите, за да бере планински ябълки. И както казах и по-горе, както се спотайва, болестта може да не го засегне пак в течение на пет, десет или четиридесет години.

Старите страхотии за проказата се отнасят до условията, които са съществували преди дните на антисептичната хирургия и преди времето, когато лекари като доктор Гудхю и доктор Холмън са се заселили в колонията. Доктор Гудхю е първият хирург там и няма начин да се изкажат достатъчно похвали за извършената от него благородна работа. Прекарах една сутрин с него в операционната зала и от трите операции, които направи, две бяха на мъже, новодошли, пристигнали на същия параход с мен. И в двата случая болестта беше нападнала само едно място. Единият имаше гнояща язва на глезена, доста напреднала, а другият страдаше от подобна рана, доста напреднала, под мишницата. И двата случая бяха много напреднали, защото болните са били извън колонията и не са били лекувани. И в двата случая доктор Гудхю незабавно сложи пълен край на поражението и след четири седмици тези двама мъже ще бъдат така добре и толкова здрави, както не са били никога в живота си. Единствената разлика между тях и вас или мен се състои в това, че болестта се спотайва в техните тела и в бъдеще може всеки миг да нанесе ново поражение.

Проказата е стара като историята. Тя се споменава в най-ранните писмени паметници. И въпреки това фактически днес не се знае за нея нищо повече, отколкото се е знаело тогава. Толкова се е знаело и тогава, а именно, че е заразна и че засегнатите от нея трябва да бъдат изолирани. Разликата между тогава и сега е, че днес прокажените се изолират много по-строго и с тях се отнасят много по-човечно. Но самата проказа все още си остава същата страшна и тъмна тайна. Ако прочетем съобщенията на лекарите и специалистите от всички страни, ще открием загадъчната природа на тази болест. Тези специалисти по проказата не са единодушни нито по една фаза от заболяването. Те не знаят. В миналото те прибързано и тесногръдо обобщаваха. Вече не обобщават. Единственото възможно обобщение, което може да се тегли от всички направени изследвания, е, че проказата е леко заразна. Но по какъв начин е леко заразна, не се знае. Те са изолирали бацила на проказата. Могат да установят чрез бактериологично изследване дали даден човек е прокажен или не е, но са още все тъй далече от знанието как бацилът си пробива път в тялото на непрокажения. Не знаят колко дълъг е инкубационният период. Мъчили са се да заразят с проказа какви ли не животни и не са успели.

Не им се удава да открият серум, с който да се борят против болестта. И при цялата си работа досега не са намерили никакъв ключ, никакъв лек. Понякога е проблясвала надежда, теории за причините и громко разгласявани лечения, но всеки път мракът на несполуката е гасил пламъка. Един доктор настоява, че причината на проказата е в продължителната рибна диета и обширно доказва теорията си, докато лекар от високопланинските области на Индия отправи въпрос защо тогава болестта напада туземците по тези места, след като никога не са яли риба, нито са я яли всичките поколения на техните деди преди тях. Някой си лекува прокажен с даден вид растително масло или билка, съобщава, че е намерил лек, а пет, десет или четиридесет години след това болестта се проявява отново. Именно тази особеност на проказата да се спотайва в тялото за неопределени периоди е отговорна за многото лъжливи лекове. Но толкова е сигурно: досега не е имало истински случай на излекуване.

Проказата е слабо заразна, но по какъв начин е заразна? Един австрийски лекар, присадил проказа на себе си и на помощниците си, но никой от тях не се заразил. Ала това не е решаващо, защото имаме прочутия случай с хавайския убиец, чиято смъртна присъда била заменена с доживотен затвор, след като се съгласил да бъде заразен с bacillus leprae. Известно време след присаждането болестта се проявила и той умрял като прокажен на Молокаи. Но и това не е било решаващо, защото било открито, че по времето, когато са му я присадили, няколко членове от семейството му вече страдали от проказа на Молокаи. Може да се е заразил от тях, а може болестта да е била вече доста напреднала в своя тайнствен инкубационен период по времето, когато е бил заразен официално. След това имаме и случая на този герой на църквата, отец Дамиан, който отишъл на Молокаи като чист човек, а умрял като прокажен. Имало е много теории за това, как се е заразил от проказа, но никой не знае. Сам той никога не го е знаел. Но всичките опасности, на които се е излагал, положително важат и за една жена, която сега живее в колонията, която е живяла там много години, имала е пет съпрузи прокажени и деца от тях и която днес, както винаги е била, е чиста от болестта.

Засега никаква светлина не е била хвърлена върху тайната на проказата. Когато повече се узнае за болестта, ще можем да очакваме и лек. Изнамери ли се веднъж ефикасен серум, проказата, както е слабо заразна, скоро ще изчезне от лицето на земята. Борбата, която ще се поведе срещу нея, ще бъде кратка и решителна. Междувременно как да намерим този серум или някакво непредполагано от нас оръжие? Понастоящем това е сериозен въпрос. Преценява се, че само в Индия има половин милион неизолирани прокажени. Карнегиеви библиотеки, Рокфелерови университети и много други подобни благотворителности са чудесни, но човек не може да не си помисли колко работа биха свършили няколко хиляди долара, да речем, в колонията за прокажени на Молокаи, живущите там са мъченици на съдбата, изкупителни жертви на някакъв тайнствен природен закон, за който хората не знаят нищо, изолирани за доброто на своите братя-човеци, които иначе може да прихванат ужасната болест така, както са я хванали самите те — никой не знае как. Не само заради тях, но заради бъдните поколения няколко хиляди долара биха свършили голяма работа за планомерни научни издирвания за лекарство против проказата, на някой серум или някое несънувано откритие, което ще даде възможност на медицинския свят да изкорени bacillus leprae. Ето място за вашите пари, господа филантропи.