Фредерик Форсайт
Юмрукът на Бога (9)

Глава 8

Майк Мартин посети гроба на моряка Шептън в гробището Сулайбихат на 1 октомври и откри молбата на Ахмед Ал-Халифа.

Не беше много изненадан. Ако Абу Фуад беше чул за него, то той също знаеше за разрастващото се кувейтско съпротивително движение и за неговия призрачен водач. Очевидно срещата им беше неизбежна.

За шест седмици положението на иракските окупационни сили коренно се бе променило. При нахлуването си не бяха срещнали никаква съпротива и започнаха окупацията с непоклатимо самочувствие, уверени, че престоят им в Кувейт ще бъде също така безпроблемен.

Ограбването беше лесно и доходно, опустошаването — забавно, а използването на жените доставяше удоволствие. Така е било с всички завоеватели още от времето на Вавилон.

Кувейт се оказа тлъста плячка, готова да бъде разграбена. Но за шест седмици плячката се окопити и започна да отвръща на удара. Повече от сто войници и осем офицери бяха изчезнали или намерени убити. Изчезванията не можеха да се обяснят с дезертиране. За пръв път окупационните сили изпитваха страх.

Офицерите вече не смееха да пътуват сами, а настояваха за пълен камион с охрана. Сградите на щабовете трябваше да се охраняват денонощно и се стигна дотам, че иракските офицери започнаха да гърмят над спящите часови, за да ги държат будни.

Нощем никой не си подаваше носа навън. Излизаха само значителни войскови подразделения. Щом паднеше мрак, войниците, охраняващи бариерите, се скриваха в укрепленията си. Въпреки това избухваха мини, камиони хвръкваха във въздуха или закъсваха по пътя, летяха гранати, войници изчезваха, а после ги намираха в канализацията или по сметищата с прерязани гърла.

Нарастващата съпротива принуди Върховното командване да замени Народната армия със Специалните сили — добре подготвени бойни части, които би трябвало да са на фронтовата линия, в случай че американците дойдат. За Кувейт първите дни на октомври бяха, ако си послужим с думите на Чърчил, не началото на края, а краят на началото.

Когато прочете съобщението на Ал-Халифа, Мартин нямаше как да му отговори, затова остави там своето едва на следващия ден.

Бе съгласен да се срещнат, казваше той, но при неговите условия. За да могат хем да използват преимуществото на мрака, хем да избегнат полицейския час в десет вечерта, той предлагаше среща в седем и половина. Даваше точни указания на Абу Фуад къде да паркира колата си в малката градинка, в която ще се срещнат. Посоченото място беше в квартала Абрак Хейтан, близо до главния път от града към вече разрушената аерогара.

Мартин знаеше, че районът е застроен с традиционните каменни къщи с плоски покриви. Той щеше да е на един от тези покриви два часа преди срещата, за да види дали някой не следи кувейтския офицер; дали след него вървят собствените му телохранители или иракчани. Офицерът от САС продължаваше да е на свобода и да воюва във враждебно обкръжение, защото не поемаше рискове, никакви рискове.

Не знаеше как Абу Фуад гледа на сигурността и не смяташе, че представите му са блестящи. Определи срещата за вечерта на седми и остави отговора си под мраморната плоча. Ахмед Ал-Халифа го взе оттам на четвърти.

 

 

На външен вид д-р Джон Хипуел не приличаше на ядрен физик, още по-малко на един от онези учени, които прекарват работното си време зад плътната охрана на Управлението за атомни оръжия в Олдърмастън, разработвайки плутониеви бойни глави за ракетите Трайдънт, които предстояха да бъдат монтирани. Но именно в качеството си на такъв се яви на следващото заседание на комитета „Медуза“.

Страничен наблюдател би го взел за фермер от графствата край Лондон, който би бил по на мястото си сред кошара с тлъсти агнета, отколкото сред смъртоносните дискове от плутоний.

Макар времето да бе все още меко, той носеше, както и през август, карирана риза, вълнена връзка и сако от туид. Преди да започне да докладва, той напълни лулата си със ситно нарязан тютюн. Носът на сър Пол Спрус потрепери от отвращение и той даде знак да засилят климатичната инсталация.

— Е, господа, добрата новина е, че нашият приятел господин Саддам Хюсейн не разполага с атомна бомба. И няма да разполага още дълго време — рече Хипуел и потъна в облак бледосин дим.

Настъпи пауза, през която ученият се занима с огънчето си. Може би, помисли си Тери Мартин, ако рискуваш всеки ден да получиш смъртоносна доза плутониеви лъчи, изпушването на една лула от време на време не е от значение. Д-р Хипуел надникна в бележките си.

— Ирак преследва целта, наречена собствена ядрена бомба, от средата на седемдесетте години, когато Саддам Хюсейн наистина завзе властта. Това, изглежда, е неговата фикс идея.

По онова време Ирак закупи пълна система ядрен реактор от Франция, която точно затова не бе обвързана с Договора за неразпространение на ядрени оръжия.

Смукна със задоволство и раздуха огънчето. Излетялата пепел посипа бележките му.

— Извинете — попита сър Пол, — този реактор за производство на електроенергия ли е бил предназначен?

— Така се е смятало — рече Хипуел. — Пълни глупости, разбира се, и французите са го знаели. Ирак е на трето място в света по своите запаси от петрол. Те биха могли да имат централа на течно гориво за една малка част от тази цена. Не. Въпросът е бил да се захранва реакторът с уран ниска проба, наречен жълта пита или карамел, какъвто по-лесно се намира. След като мине през реактора, остатъчният продукт е плутоний.

Около масата закимаха. Всички знаеха, че британският реактор в Селафийлд произвежда електричество за енергийната система и бълва плутоний, който отива при д-р Хипуел за неговите бойни глави.

— Затова израелците се хванаха на работа — рече Хипуел. — Първо един от техните екипи от командоси взриви огромната турбина в Тулон, още преди да бъде изпратена, връщайки проекта с две години назад. Сетне, през 1981-ва, когато инсталациите Озирак Едно и Две трябвало да влязат в действие, долетели израелски изтребители и изравнили всичко със земята. Оттогава Саддам Хюсейн не разполага с реактор. Известно време се е опитвал да купи друг, но после се отказал.

— Защо ли? — попита Хари Синклер.

— Защото е сменил посоката — рече Хипуел широко усмихнат. — Дотогава се е опитвал да стигне до атомната бомба по пътя на плутония. Оттогава обаче следва пътя на урана. Не без успех, между другото. Но още е далеч от крайната цел. Въпреки това…

— Не разбирам — прекъсна го сър Пол Спрус. — Каква е разликата между атомна бомба на основата на плутоний и атомна бомба на основата на уран?

— Уранът е по-прост — рече физикът. — Вижте… има различни радиоактивни вещества, които могат да се използват за верижна реакция, но за една проста, елементарна, ефективна атомна бомба отговорът е уран. Все още не е стигнал целта, но опитите продължават и един ден ще я постигне.

Д-р Хипуел се облегна назад, доволно усмихнат като човек, който е открил тайната на сътворението. Като повечето от останалите, и сър Пол Спрус не беше съвсем наясно и попита:

— Ако може да купи този уран за разрушения си реактор, защо не може да направи бомба от него?

Д-р Хипуел се хвана за въпроса.

— Различен вид уран, мили мой. Той, уранът, е странно вещество. Много рядко. От 1000 тона ураниева руда получаваш всичко на всички блокче с размера на кутия от пури. Жълта пита. Нарича се естествен уран, с изотопен номер 238. С него можеш да захраниш ядрен реактор, но не и да направиш бомба. Не е достатъчно пречистен. За бомба ти трябва по-лекия изотоп уран 235.

— А как се получава той? — попита Паксман.

— Той е във вътрешността на жълтата пита. В това блокче с големината на кутия за пури има толкова уран 235, колкото да влезе под нокътя на пръста, без да ти създава неприятно усещане. Трудното е да ги разделиш. Нарича се изотопна сепарация. Много трудно, много високотехнологично, много скъпо и много бавно.

— Но вие казахте, че Ирак се доближава до целта — обади се Синклер от края на масата.

— Да, но все още е далеч — отговори Хипуел. — Има само един начин да се пречисти и рафинира жълтата пита до чистота 93 процента.

Преди години, по време на проекта „Манхатън“, вашите хора опитали няколко метода. Експериментирали, нали разбирате? Ърнест Лорънс опитал по един начин, Робърт Опенхаймер — по друг. В онези дни използвали и двата метода като взаимнодопълващи се и създали достатъчно уран 235, за да направят Литъл Бой.

След войната открили и постепенно усъвършенствали центрофужния метод. Сега вече се използва само той. По принцип изходният материал се подава в нещо като центрофуга, което се върти толкова бързо, че целият процес трябва да се извършва във вакуум, защото в противен случай лагерите се стопяват.

По-тежките изотопи, онези, които не са необходими, се придвижват много бавно към външната стена на центрофугата, откъдето се изтеглят. Онова, което остава, е много малко по-чисто, отколкото е било в началото. Съвсем малко. Операцията трябва да се повтаря отново и отново, хиляди часове, за да се получи нещо с дебелината на вафлена коричка с размерите на пощенска марка.

— Но той го прави, така ли? — настоя сър Пол.

— Да бе! Прави го вече цяла година. Такива центрофуги, за които стана дума… за да се пести време, ги свързваме в поредици, наречени каскади. Но трябват хиляди центрофуги, за да се направи една каскада.

— Ако са поели по този път от 1982-ра, защо им е трябвало толкова време? — заинтересува се Тери Мартин.

— Защото не можеш да влезеш в първия магазин и да кажеш: „Увийте ми една газоводифузионна уранова центрофуга“ — посочи Хипуел. — Отначало опитали, но им отказали — документите говорят за това. От 1985-а започват да купуват съставни части, за да монтират собствени центрофуги на място. Доставили са си 500 тона базов материал — ураниева жълта пита, половината от Португалия. Купили са голяма част от техниката за центрофугите от Западна Германия…

— Мислех, че Германия е подписала цяла поредица от международни споразумения, ограничаващи разпространяването на технологиите за производство на ядрени бомби — възмути се Паксман.

— Може и да са, не зная как стоят нещата от политическа гледна точка — продължи ученият. — Но са купували части отвсякъде — конструктивни стругове, специална свръхяка стомана, антикорозионни съдове, специални клапани, високотемпературни пещи, или, както ги наричат, „черепни“ пещи, защото приличат на черепи, вакуумни помпи и мехове — говорим за сериозна техника. Значителна част от това, плюс ноу-хау, са получени от Германия.

— Искам да съм наясно — обади се Хари Синклер, — Саддам разполага ли с някакви изотопно сепариращи центрофуги, които да работят?

— Да, една каскада. Работи от около година. И още една, която скоро ще влезе в действие.

— Знаете ли къде се намира всичко това?

— Заводът за монтажа на центрофугите е в един град, наречен Таджи — ето тук — отвърна ученият, подаде голяма спътникова снимка на американеца и загради с кръгчета няколко промишлени сгради.

— Работещата каскада, изглежда, се намира някъде под земята, недалеч от стария унищожен френски реактор в Туайта, реактора, наречен от тях Озирак. Не зная дали е възможно да бъде ударен с бомба. Положително е добре замаскиран и заровен дълбоко под земята.

— А новата каскада?

— Нямам представа — рече Хипуел, — може да е навсякъде.

— Вероятно е някъде другаде — предположи Тери Мартин.

— Откак израелците направиха на пух и прах кошницата, в която бяха сложили всичките си яйца, иракчаните разпръсват и дублират.

Синклер изсумтя.

— Защо сте толкова сигурни, че Саддам Хюсейн няма бомбата?

— Много просто — рече физикът. — Въпрос на време. Не го е имал достатъчно. За една елементарна, но използваема атомна бомба ще му трябват 30 до 35 килограма чист уран 235. След като е започнал от нищо преди година, дори да приемем, че работещата каскада функционира по двайсет и четири часа в денонощието, а това не е възможно, няма как да е получил необходимото количество.

Една центрофугираща програма трае най-малко 12 часа. За да се получат необходимите 93 процента чистота от нулата, са необходими хиляда такива програми. Но има и почистване, обслужване, поддръжка, повреди. Дори при хиляда центрофуги, функциониращи като каскада една година, пак са необходими още пет години. Ако през следващата година въведе още една каскада, ще съкрати времето на три години.

— Значи ще разполага с необходимите му 35 килограма най-рано през 1993-а, така ли? — намеси се Синклер.

— Точно така.

— Един последен въпрос. Ако получи въпросното количество уран, още колко време ще му трябва, за да направи атомна бомба?

— Не много. Няколко седмици. Видите ли, ако една страна се е заела да направи собствена бомба, ще работи успоредно по ядрената техника. Устройството на бомбата не е чак толкова сложно, стига да знаеш какво правиш, а Джаафар знае — знае как да направи бомба и да я задейства. Нали, по дяволите, ние го изучихме, в Харуел.

Но работата е там, че сам, при пълно натоварване Саддам Хюсейн все още не може да разполага с достатъчно готов чист уран. Да има най-много десет килограма. Не му достигат най-малко още три години.

Благодариха на д-р Хипуел за седмиците, прекарани в анализи, и заседанието свърши.

Синклер трябваше да се прибере в посолството и да напише подробните си бележки, които щяха да заминат за Америка дълбоко шифровани. Там щяха да ги сравнят с анализите на съответните американски учени, физици, привлечени от лабораториите в Сандия, Лос Аламос и най-вече „Лорънс Ливърмор“ в Калифорния, където от години една тайна секция, наречена просто Отдел „Z“, следеше разпространението на ядрената техника по света и осведомяваше Държавния департамент и Пентагона.

Заключенията на британските и американските екипи се потвърдиха взаимно до последната подробност.

Тери Мартин и Саймън Паксман напуснаха заседанието и се отправиха бавно през Уайтхол под топлите лъчи на приятното октомврийско слънце.

— Отдъхнах си! — рече Паксман. — Оня Хипуел беше съвсем категоричен. Очевидно американците са напълно съгласни с него. Копелето не е стигнало доникъде с атомната си бомба. Един кошмар по-малко.

Разделиха се на ъгъла, Паксман пресече Темза към Сенчъри Хаус, Мартин пресече Трафалгар Скуеър и се насочи по Сейнт Мартин Лейн към Гауър Стрийт.

 

 

Да се установи дали и какво притежава Ирак, е едно, да се открие къде точно се намира то, е съвсем различно нещо. Потокът от снимки не спираше. КХ-11 и КХ-12 се носеха по небето и само снимаха.

Към октомври в небесата се появи още едно средство, един нов американски разузнавателен самолет, толкова секретен, че и Конгресът на САЩ не знаеше за него. Носеше кодовото название Аурора и обикаляше земното пространство, достигайки скорости от порядъка на Мах 8, почти 8000 километра в час, възседнал собственото си огнено кълбо — ефекта на отблъскването — далеч над иракските радарни инсталации или противосамолетните ракети. Дори техниката, с която разполагаше вече агонизиращият Съветски съюз, не бе в състояние да засече Аурора, която бе заменила легендарния Блакбърд.

По някаква ирония, докато Блакбърд беше постепенно изтеглян от въоръжение над Ирак, през същото лято вършеше работата си едно още по-престаряло „вярно другарче“. Почти на четирийсет години, то носеше прякора Змеицата — Ю-2 все още летеше и правеше снимки. През 1960-а Гари Пауърс бе свален в един Ю-2 над Свердловск, в Сибир, и точно такъв самолет откри първите съветски ракети, които бяха разположени в Куба през лятото на 1962-ра, макар че не друг, а Олег Пенковски ги определи като нападателни, а не като отбранителни оръжия, като по този начин помете лъжливите протести на Хрушчов и пося семената на бъдещото си унищожение.

Ю-2 от 1990-а беше преоборудван и превърнат от „зрител“ в „слушател“ и получи новото название ТР-1, макар че продължаваше да снима.

През есента на 1990-а цялата тази информация от професори и учени, аналитици и тълкуватели, проследяващи и наблюдаващи, разговарящи и проучващи, разбули мъглата над Ирак, но колкото по-ясна ставаше картината, толкова по-страшна изглеждаше тя.

От хиляди източници информацията най-сетне стигаше в едно обособено и много потайно помещение два етажа под саудитското Министерство на военновъздушните сили, по пътя към старото летище. Това помещение, където военните командири седяха и заседаваха, обсъждайки своите планове (без да имат такива пълномощия от Обединените нации) за нахлуване Ирак, се наричаше просто Черната дупка.

Тъкмо в Черната дупка британски и американски военни от трите рода войски и от всички чинове — от редник до генерал, определяха местата, които ще трябва да бъдат унищожени. В резултат на това те щяха да предоставят на генерал Чък Хорнър картата на въздушната война. Тя съдържаше 700 евентуални цели. Шестстотин бяха военни — в смисъл че бяха командни центрове, мостове, летища, арсенали, складове за боеприпаси, ракетни площадки и съсредоточия на войски. Останалите сто бяха свързани с оръжията за масово унищожение — изследователски центрове, химически лаборатории, складове.

Линията за производство на газови центрофуги в Таджи влизаше в списъка, както и приблизително определеното, предполагаемо място на каскадата от центрофуги някъде под земята в комплекса Туайта!

Но линията за бутилиране на вода в Тармия я нямаше, нито пък Ал-Кубай. Никой не знаеше за тях.

Копие от пълния доклад на Хари Синклер от Лондон се добави към останалите доклади, произлизащи от различни части на Съединените щати и чужбина. Най-накрая синтез от всички тези задълбочени анализи попадна в един затворен и много дискретен мозъчен тръст на Държавния департамент, известен само на ограничен кръг от хора във Вашингтон под наименованието Група за политическо разузнаване и анализи. Тази група е нещо като аналитична оранжерия за външна политика и създава доклади, които в никакъв случай не са за обществено потребление. Всъщност този отдел е подчинен пряко и само на държавния секретар, който по онова време беше господин Джеймс Бейкър.

 

 

Два дни по-късно Майк Мартин лежеше по корем на един покрив, от който можеше да наблюдава онази част от Абрак Хейтан, където трябваше да се срещне с Абу Фуад.

Точно в определения час забеляза самотна кола, която се отдели от магистралата „Крал Фейсал“, водеща към летището, и влезе в страничната улица. Колата намали ход, няколко коли от магистралата я осветиха, после потъна в тъмнината.

Спря на мястото, което беше описал в съобщението за Ал-Халифа. От нея излязоха мъж и жена. Те се огледаха, увериха се, че друга кола не ги е проследила от магистралата, и продължиха бавно към едно празно място с няколко дървета.

На Абу Фуад и жената им бе казано да чакат до половин час. В случай че бедуинът не се появи, трябваше да се приберат. Всъщност те чакаха четирийсет минути, преди да се върнат при колата. И двамата бяха разочаровани.

— Трябва да са го задържали — рече Абу Фуад на спътничката си. — Може би иракски патрул. Кой знае? Във всеки случай, ще трябва да започна отначало.

— Смятам, че си луд да му се доверяваш — рече жената. — Ти всъщност не знаеш кой е той.

Говореха тихо, а ръководителят на кувейтската съпротива оглеждаше улицата за иракски войници.

— Той знае какво върши и е много хитър, работи като професионалист. Повече от това не ми трябва. Бих искал да си сътруднича с него, ако е съгласен.

— Тогава и аз нямам нищо против.

Жената изпищя. Абу Фуад подскочи на мястото си.

— Не се обръщайте! Нека просто поговорим — обади се гласът от задната седалка. В огледалото за обратно виждане кувейтецът видя бедуинска куфия и долови миризмата на човек, който живее при полеви условия. Въздъхна с облекчение.

— Безшумно се придвижваш, бедуине.

— Не обичам да вдигам шум, Абу Фуад. Той привлича иракчаните.

Зъбите на Абу Фуад проблеснаха под черните мустаци.

— Много добре, сега вече се намерихме. Да поприказваме. Между другото, защо се скри в колата?

— Ако срещата беше клопка за мен, първите ти думи, когато влезе в колата, щяха да бъдат различни.

— Сам щях да се изоблича…

— Разбира се.

— И тогава…?

— Щеше да си мъртъв.

— Разбирам.

— Коя е спътничката ти? Не съм казвал нищо за придружители.

— Ти определи срещата, аз бях този, който трябваше да рискува. Тя е доверен колега, Асрар Кабанди.

— Много добре. Моите поздравления, госпожице Кабанди. За какво искате да говорим?

— За оръжие, бедуине. Автомати Калашников, съвременни ръчни гранати, Семтекс-Х. Ако разполагат с такива неща, моите хора могат да сторят много повече.

— Твоите хора ги залавят много лесно, Абу Фуад. Десет заобиколени в една къща от цяла рота иракска пехота под ръководството на АМАМ. Всички разстреляни. Всичките младежи.

Абу Фуад не каза нищо. Това беше голям провал.

— Девет — рече най-сетне той. — Десетият се направил на мъртъв и се измъкна по-късно. Ранен е и се грижим за него. Той ни каза.

— Какво?

— Че са били предадени. Ако беше умрял, нямаше да знаем.

— Аха, предателство. Винаги съществува опасност от такова нещо в едно съпротивително движение. А предателят?

— Знаем го, разбира се. Смятахме, че може да му се доверим.

— Но той е виновен, така ли?

— Така изглежда.

— Само изглежда ли?

Абу Фуад въздъхна.

— Оцелелият се кълне, че само единайсетият мъж е знаел за срещата и адреса. Но нищо чудно да е имало изтичане на информация и от друго място; или пък някой от тях да е бил проследен…

— Тогава заподозреният трябва да бъде подложен на изпитание. И ако е виновен, да бъде наказан. Госпожице Кабанди, бихте ли ни оставили за малко насаме?

Младата жена погледна Абу Фуад и той й кимна. Тя излезе от колата и се отдалечи. Бедуинът обясни внимателно и подробно на Абу Фуад какво иска от него.

— Няма да изляза от къщата преди седем — завърши той, така че при никакви обстоятелства не трябва да се обаждаш преди седем и половина. Разбра ли?

Бедуинът се измъкна от колата и потъна в мрака. Абу Фуад потегли сам, после взе госпожица Кабанди и двамата се прибраха заедно.

Бедуинът не видя повече жената. Асрар Кабанди бе заловена от АМАМ, дълго изтезавана, подложена на масово изнасилване, застреляна и обезглавена. Но никого не бе издала.

 

 

Тери Мартин се обади по телефона на Саймън Паксман, който продължаваше да е затрупан с работа и би се радвал, ако не го прекъсваха. Прие разговора само защото беше започнал да харесва придирчивия професор по арабистика.

— Зная, че ставам досаден, но имаш ли някакви връзки в Правителствения щаб на съобщенията?

— Да, разбира се — рече Паксман. — Предимно в арабския сектор. Познавам директора му.

— Можеш ли да ми уредиш среща с него?

— Предполагам, че да. Какво имаш предвид?

— Става дума за онова, което постъпва тези дни от Ирак. Разбира се, разучих всички речи на Саддам, изгледах репортажите за заложниците, човешките щитове и нескопосаната им пропаганда по телевизията. Но бих искал да видя дали няма нещо друго, пропуснато от тяхното министерство на пропагандата.

— Нали точно това прави Правителственият щаб на съобщенията — призна Паксман. — Не виждам защо да не стане. След като заседаваш в комитета „Медуза“, значи си проверен и одобрен. Ще му се обадя.

Същия следобед Тери Мартин замина с кола до Глостършър. Яви се за определената си среща на добре охраняван портал, откъдето се отиваше към няколко претрупани с антени сгради, които наред с МИ-6 и МИ-5 представляват третата основна част от британското разузнаване — Правителствения щаб на съобщенията.

Директор на арабския отдел беше Шон Плъмър, под чието ръководство работеше същия господин Ал-Хури, който бе проверил арабския на Майк Мартин в ресторанта в Челси единайсет седмици преди това.

Директорът се бе съгласил да се срещне с Мартин, въпреки че бе затънал до гуша в работа, само защото бе чувал за младия учен и се възхищаваше от оригиналното му изследване върху Халифата на Абасидите.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита той, след като двамата се бяха настанили пред чаша ментов чай. Мартин обясни, че е изненадан от бедния материал, прихванат от Ирак, който му е бил предоставен. Очите на Плъмър светнаха.

— Прав сте, разбира се. Както знаете, нашите арабски приятели обичат да плямпат по отворени линии. През последните няколко години трафикът рязко спадна. Или националният им характер се е променил, или…

— Подземни кабели — рече Мартин.

— Именно. Сигурно Саддам и момчетата му са заровили около 72 000 километра оптични комуникационни кабели. По тях говорят. Аз се чувствам отвратително. Докога да продължавам да подавам на шпионите в Лондон все същите прогнози за времето и скапаните списъци с прането на мама Хюсейн?

Това беше неговият начин на изразяване. Всъщност службата на Плъмър подаваше много повече от това.

— Все още ги използват, разбира се — министри, държавни чиновници, генерали, та чак и танкови командири по границата със Саудитска Арабия. Но сериозните, свръхсекретни телефонни разговори ги няма. Просто са изчезнали.

През следващите четири часа Тери Мартин прегледа доста прехванати разговори. Радиопредаванията бяха прекалено явни; той търсеше по-скоро нещо като непредпазлив телефонен разговор, неволно изпускане, грешка. Най-накрая затвори папките с резюмета.

— Бихте ли следили за нещо наистина странно, нещо, което звучи безсмислено? — попита той.

 

 

Майк Мартин си мислеше, че вече е готов да напише туристически пътеводител за плоските покриви на Кувейт Сити. През по-голямата част от времето си лежеше по корем на някой от тях и оглеждаше района под себе си. От друга страна, те предлагаха великолепна възможност за лежане по гръб.

Почти два дни бе прекарал на един конкретен покрив, наблюдавайки къщата, чийто адрес съобщи на Абу Фуад. Тя беше една от шестте, предоставени му от Ахмед Ал-Халифа, онази, която се бе отказал да използва.

Макар че даде адреса на Абу Фуад преди два дни и би трябвало нищо да не се случи до тази вечер — 9 октомври, той все пак бе наблюдавал денонощно, хапвайки по малко хляб и плодове.

Ако преди седем и половина вечерта на девети се появят иракски войници, щеше да знае кой го е предал — самият Абу Фуад. Погледна часовника си. Седем и половина. Кувейтският полковник би трябвало да се обади сега, както му бе казано.

На другия край на града Абу Фуад наистина вдигаше слушалката. Набра един номер. Отговориха му на третото позвъняване.

— Салах?

— Да, кой е?

— Не сме се срещали, но съм чувал много хубави неща за теб — че си верен и храбър, един от нашите. Хората ме познават като Абу Фуад.

Отсреща край се чу възклицание.

— Имам нужда от помощта ти, Салах. Можем ли ние, движението, да разчитаме на теб?

— О да, Абу Фуад. Кажи какво искаш.

— Не аз лично, а един приятел. Той е ранен и болен. Зная, че си аптекар. Трябва веднага да му се занесат лекарства, бинтове, антибиотици, обезболяващи. Чувал ли си за човек, наречен Бедуина?

— Да, разбира се. Да не искаш да кажеш, че го познаваш?

— Няма значение, но ние работим заедно от седмици. Той е страшно важен за нас.

— Веднага отивам да взема нещата. Сам ще му ги занеса. Къде да го намеря?

— Скрил се е в една къща в Шуайх и не може да мръдне. Вземи лист и молив.

Абу Фуад издиктува дадения му адрес. От другата страна го записаха.

— Тръгвам веднага с колата, Абу Фуад. Можеш да ми имаш доверие — рече аптекарят.

— Добър човек си. Ще бъдеш възнаграден.

Абу Фуад затвори. Бедуинът беше казал, че ще се обади по телефона на разсъмване, ако нищо не се случи и аптекарят е чист.

Майк Мартин по-скоро видя, отколкото чу първият камион да пристига преди осем и половина. Движеше се по инерция, с изключен двигател, за да не вдига шум. Мина кръстовището и спря няколко метра по-нататък. Мартин кимна одобрително.

Вторият камион направи същото няколко секунди по-късно. От двата слязоха безшумно по двайсет войника. Зелени барети, които си знаят работата. Войниците се придвижиха в колона нагоре по улицата, начело с един офицер и някакъв цивилен, чийто диш-даш се белееше в полумрака. Табелите навсякъде бяха свалени и войниците имаха нужда от местен водач, за да намерят улицата, която търсят. Номерата на къщите все още си стояха.

Цивилният спря пред една къща, взря се в табелката с номера и посочи. Капитанът прошепна нещо на сержанта, който взе петнайсет войника и заварди къщата отзад. Последван от останалите войници, капитанът бутна желязната врата към малката градина. Тя се отвори. Войниците се втурнаха напред. Гаражът заемаше почти целия приземен етаж. Беше празен. При входната врата вече се отказаха от всякаква предпазливост. Капитанът опита бравата, видя, че е заключена, и даде знак на един войник зад него. Войникът изстреля един откос в ключалката и вратата се отвори.

Зелените барети нахълтаха вътре. Една част влязоха в тъмните помещения на приземния етаж, а капитанът и останалите тръгнаха направо към спалнята.

От площадката капитанът видя вътрешността на слабо осветената спалня, креслото с гръб към вратата и карираната куфия, която се подаваше отгоре. Не стреля. Полковник Сабауи от АМАМ беше съвсем категоричен — този го искаше жив, за да бъде разпитан. Втурвайки се напред, младият офицер не усети найлоновата корда за въдица, която опъна с глезена си.

Чу хората му да се втурват през задната врата, а други тичаха нагоре по стълбите. Видя отпуснатата форма в мръсна бяла дреха, напълнена с възглавници, и голямата, увита в куфия диня. Лицето му се изкриви от гняв, после наруга през зъби треперещия от страх аптекар, който стоеше на прага.

Два и половина килограма Семтекс-Х не е много голямо количество. Къщите в този район бяха построени от камък и бетон, което спаси от сериозни разрушения околните жилища, някои от които бяха заети от кувейтци. Но вилата, в която бяха войниците, се срути до основи. По-късно намериха керемиди от покрива й на няколкостотин метра от мястото.

Бедуинът не изчака да види делото си. Той се намираше вече на две пресечки оттам, вървеше умислен, когато чу глухия тътен, сякаш се хлопна врата, последва секунда тишина, а сетне започнаха срутванията.

На следващия ден по мръкнало се случиха три неща. В Кувейт бедуинът се срещна за втори път с Абу Фуад. Този път кувейтецът дойде сам на срещата, в сянката на дълбок сводест вход само на двеста метра от хотел „Шератон“, където се бяха настанили десетки старши иракски офицери.

— Чу ли, Абу Фуад?

— Разбира се. Целият град е на крак. Изгубили са повече от двайсет души, а останалите са ранени. — Той въздъхна. — Ще има нови репресии.

— Искаш ли да се откажеш?

— Не, но колко още трябва да страдаме?

— Американците и англичаните ще дойдат. Един ден.

— Нека Аллах направи така, че да е по-скоро. Беше ли Салах с тях?

— Той ги доведе. Имаше само един цивилен. На друг не си казвал, нали?

— Не, само на него. Той трябва да е бил. На съвестта му тежи смъртта на девет души. Няма да види рая.

— Добре. Какво още искаш от мен?

— Не питам кой си, нито откъде идваш. Аз съм професионален военен и разбирам, че не може да си прост бедуин, камилар от пустинята. Разполагаш с експлозив, оръжие, боеприпаси, гранати. Моите хора могат да направят много с тези неща.

— Какво предлагаш?

— Присъедини се към нас и ни дай запасите си. Или остани да действаш сам, но ги сподели с нас. Не съм дошъл тук да заплашвам, а да моля. Но ако искаш да помогнеш на нашата съпротива, това е единственият начин.

Майк Мартин помисли за миг. След два месеца дейност му бяха останали само половината от запасите — заровени в пустинята, или пръснати в двете вили, които не използваше, за да живее в тях, а за складове. От останалите четири къщи една беше срината и една — компрометирана. Можеше да им даде запасите си и да поиска да му бъдат пуснати с парашут нови — рисковано, но възможно, стига да не прихващаха съобщенията му за Рияд, което не можеше да знае. Или пък пак да тръгне с камила през границата и да се върне с още два коша. Но и това нямаше да е лесно — сега по границата бяха разгърнати шестнайсет иракски дивизии — три пъти повече, отколкото когато влезе.

Трябваше отново да се свърже с Рияд и да поиска указания. Междувременно щеше да даде на Абу Фуад почти всичко. На юг от границата имаше още; само трябваше да намери начин да го пренесе.

— Къде искаш да ти го предам? — попита той.

— Имаме склад на пристанището Шуайх. Съвсем сигурно е. Там складират риба. Собственикът е наш човек.

— След шест дни — рече Мартин.

Споразумяха се за времето и мястото, където верен помощник на Абу Фуад щеше да се срещне с бедуина и да го преведе до склада. Мартин описа колата, която ще кара, и горе-долу как ще изглежда.

 

 

Същата вечер, но два часа по-късно, поради разликата във времето, Тери Мартин седеше в тих ресторант, недалеч от апартамента си, и въртеше чаша вино в ръка. Гостенинът, когото очакваше, се появи след няколко минути — възрастен мъж с прошарена коса, очила и папионка на точки. Той се огледа въпросително.

— Моше, насам.

Израелецът се забърза към мястото, където се бе изправил Тери Мартин, и прочувствено го поздрави:

— Тери, мило момче, как си?

— По-добре след като те виждам, Моше. Не бих позволил да минеш през Лондон, без да се срещнем поне за една вечеря.

Израелецът беше достатъчно възрастен, за да бъде баща на д-р Мартин, но ги свързваха общи интереси. И двамата бяха учени и запалени изследователи на древните близкоизточни арабски цивилизации, на тяхната култура, изкуство и език.

Професор Моше Хадари имаше богат опит зад гърба си. Като млад беше участвал в разкопки на много места из Светата земя с Ител Ядин, професор и генерал от армията. Най-много съжаляваше, че като израелец по-голямата част от Близкия изток беше затворена за него, дори за научна работа. Въпреки това беше един от най-добрите в своята област, а специализацията му бе достатъчно тясна, че да познава всички свои колеги.

Храната беше отлична и разговорът се въртеше около най-новите проучвания, около последните прозрения за това, какъв е бил животът в близкоизточните царства преди десет века.

Тери Мартин знаеше, че е обвързан от Закона за държавната тайна, затова не можеше да говори за новото си амплоа, откак бе прикрепен към Сенчъри Хаус. Но докато си пиеха кафето, разговорът съвсем естествено се завъртя около кризата в Персийския залив и опасността да избухне война.

— Мислиш ли, че ще се изтегли от Кувейт, а, Тери? — попита професорът. Мартин поклати глава:

— Не, той не може да го направи, освен ако не му предложат отстъпки, които да използва за оправдание. Отиде ли си, гол пада.

Хадари въздъхна.

— Толкова съсипия — рече той, — през живота си видях толкова много съсипия. Всички тези пари, които можеха да превърнат Близкия изток в земен рай; толкова талант, всички тези загинали младежи. И за какво? Тери, ако има война, англичаните ще се бият ли заедно с американците?

— Разбира се. Вече изпратихме Седма бронирана бригада и, доколкото зная, Четвърта бронирана ще я последва. Това прави цяла дивизия, без да се броят изтребителите и бойните кораби. Не се тревожи. В тази война Израел не само може, но и трябва да стои настрана.

— Да, зная — рече израелецът тъжно. — Но още много млади мъже ще трябва да умрат.

Мартин се наведе напред и потупа приятеля си по ръката.

— Виж какво, Моше, този човек трябва да обуздан. Рано или късно. Ако не другите страни, то поне Израел трябва да знае колко далеч е стигнал той с разработването на оръжия за масово унищожение. В известен смисъл ние чак сега започнахме да си даваме сметка за размерите на онова с което разполага.

— Но нашите хора помагат, разбира се. Вероятно сме главната му цел.

— Да, това показва анализът на целите — рече Мартин. — Главният ни проблем е, че нямаме разузнаване на място. Просто не разполагаме с първокачествени разузнавателни сведения от Багдад. Нито англичаните, нито американците, а и твоите хора също.

Двайсет минути по-късно вечерята приключи и Тери Мартин изпрати професор Хадари до едно такси, което да го отведе до хотела.

 

 

Около полунощ по заповед на Хасан Рахмани от Багдад в Кувейт бяха въведени три пеленгаторни станции.

Тези антени бяха разработени така, че да проследяват източника на радиовълни и да го засичат по компаса. Едната беше неподвижна, монтирана на покрива на висока сграда в Ардия, един от крайните южни квартали на Кувейт Сити. Чинията й беше насочена към пустинята.

Другите две станции бяха подвижни — големи затворени камиони с чинии на покрива, вграден генератор за електроенергия и затъмнена вътрешност, където операторите можеха да седят пред таблата си и да пускат мрежите си за предавателя, който търсеха и за който знаеха, че вероятно се намира някъде в пустинята — между града и саудитската граница.

Един от камионите се намираше извън Джара, на запад от колегата в Ардия, а третият — надолу по брега, в двора на болницата „Ал Адан“, където в първите дни на нахлуването бяха изнасилили сестрата на студента по право. Пеленгаторната станция в „Ал Адан“ можеше да засече посоката на обекта, докладван от другите станции, в обсег с диаметър не повече от неколкостотин метра.

Във военновъздушната база Ахмади, откъдето навремето бе излетял Халед Ал-Халифа, в денонощна готовност чакаше боен хеликоптер Хайнд, произведен в Съветския съюз. Екипажът беше от военни пилоти, отстъпка, която Рахмани трябваше да измъкне с усилия от генерала, който командваше иракските въздушни войски. Екипите за проследяване бяха от контраразузнаването на Рахмани, доведени от Багдад и най-добрите, с които разполагаше.

Професор Хадари прекара една безсънна нощ. Едно нещо, казано от приятеля му, го бе разтревожило. Той се смяташе за лоялен израелец, произхождащ от старо семейство сефарди, което беше емигрирало в самото начало на века заедно с хора като Бен Йехуда и Давид Бен Гурион. Самият той бе роден край Яфа, когато градът беше оживено пристанище на палестински араби, и затова още от малък знаеше арабски.

Отгледа двама сина и доживя да убият единия от тях в някаква жалка засада в Южен Ливан. Беше дядо на пет внучета. Кой можеше да му каже, че не обича страната си?

Но нещо не беше наред. Ако започнеше война, щяха да загинат много млади мъже, тъй както загина неговият Зеев, макар че щяха да са англичани, американци и французи. Сега ли беше времето Коби Дрор да си отмъщава, да проявява шовинизма на малката страна?

Стана рано, плати си хотела, събра багажа си и поръча такси за летището. Преди да напусне фоайето, се повъртя край телефоните, но после се отказа.

По пътя за летището обаче каза на шофьора да се отклони от М4 и да намери телефонна кабина. Мърморейки за усилията, които това ще му струва, шофьорът все пак се подчини. Хадари извади късмет. От апартамента в Бейсуотър отговори Хилари.

— Момент — рече той, — току-що излиза.

Тери Мартин се обади на телефона.

— Аз съм, Моше, нямам много време. Кажи на твоите хора, че Институтът има източник доста нависоко в Багдад. Кажи им да попитат какво е станало с Йерихон. Довиждане, приятелю.

— Моше, сигурен ли си в това? Откъде го знаеш?

— Няма значение. Не си го чул от мен. Довиждане.

Телефонът прекъсна. Възрастният учен се качи отново в таксито и продължи към Хийтроу. Трепереше от чудовищната си постъпка. И как би могъл да каже на Тери Мартин, че той, професорът арабист от университета в Тел Авив, беше написал първия отговор до Йерихон в Багдад.

Тери Мартин намери Саймън Паксман на бюрото му в Сенчъри Хаус малко след десет.

— Обяд ли? Съжалявам, не мога. Ужасен ден. Може би утре — рече Паксман.

— Не става. Спешно е, Саймън.

Паксман въздъхна. Сигурно неговият учен бе измислил ново тълкуване на някакъв израз в иракско радиопредаване и смяташе, че то коренно ще промени смисъла му.

— Не мога да отделя време за цял обяд. Голямо вътрешно съвещание. Слушай, да пием набързо по чашка. В „Дупка в стената“ под моста Ватерло, съвсем близо до нас. В дванайсет става ли? Давам ти половин час, Тери.

— Предостатъчно — отвърна му Мартин.

Минути след дванайсет седяха в бирарията, над която прогърмяваха влаковете за Кент, Съсекс и Хампшър. Без да разкрива своя източник, Мартин разказа какво е научил сутринта.

— Майка му стара! — изруга Паксман; в съседното сепаре имаше хора. — Кой ти каза?

— Не мога да ти кажа.

— Обаче трябва.

— Виж какво, той и без това пое страшен риск. Обещах му. Той е учен, при това възрастен. Това е всичко.

Паксман помисли. Учен, свързан с Тери Мартин. Положително някой арабист. Може да е бил прикачен към Мосад. Независимо от всичко информацията трябваше час по-скоро да стигне до Сенчъри Хаус. Благодари на Мартин, остави бирата си и се забърза към неугледната сграда на Сенчъри Хаус.

Заради обедното съвещание Стив Ланг не бе напуснал сградата. Паксман го дръпна настрана и му каза всичко. Ланг отиде направо при Шефа.

Сър Колин, който не обичаше да преувеличава, заяви, че генерал Коби Дрор е „много досаден тип“, отказа се от обяда си, заповяда да му донесат нещо на бюрото и се оттегли на най-горния етаж. Оттам се обади лично по една изключително сигурна линия на директора на ЦРУ съдията Уилям Уебстър.

 

 

Във Вашингтон беше само осем и половина, но съдията беше от хората, които обичат да стават с чучулигите, и разговорът го свари вече на бюрото. Той зададе на своя британски колега няколко въпроса за източника на информацията, изръмжа недоволно поради липсата на такава, но се съгласи, че това не е нещо, което трябва да се отмине.

Господин Уебстър съобщи новината на своя заместник-директор Бил Стюарт, който избухна от ярост, а сетне се съвещава половин час с Чип Барбър, оперативен ръководител на отдела за Близкия изток. Барбър се ядоса дори повече, защото именно той бе седял срещу генерал Дрор в ярко осветената стая на хълма извън Херцлия и очевидно го бяха излъгали право в очите.

Двамата измислиха един вариант и се върнаха да го обсъдят с директора.

Следобеда Уилям Уебстър разговаря с председателя на Съвета за национална сигурност Брент Скоукрофт, а той отнесе въпроса до президента Буш. Уебстър каза какво иска и получи абсолютни пълномощия.

Потърсиха помощта на държавния секретар Джеймс Бейкър и той веднага се отзова. Същата нощ Държавният департамент изпрати спешно искане до Тел Авив, което беше представено на получателя на следващата сутрин, само три часа по-късно, поради часовата разлика.

Заместник-министър на външните работи на Израел по онова време беше Бенямин Нетаняху, красив, елегантен, сивокос дипломат, брат на Джонатан Нетаняху, единствения убит израелец по време на атаката срещу аерогарата на Ентебе, по времето на Иди Амин, когато израелски командоси освободиха пътниците на френски самолет, отвлечен от палестински и германски терористи.

Бенямин Нетаняху беше трето поколение сабра и отчасти получил образованието си в Америка. Поради свободното владеене на езика и умението му да се изразява добре, както и поради страстния му национализъм, той беше член на правителството на Ликуд, ръководено от Ицхак Шамир, и често се явяваше като убедителен говорител на Израел в интервюта със западни средства за масово осведомяване.

Той кацна на летището „Дълес“ във Вашингтон след два дни, на 14 октомври, донякъде смутен от настойчивата покана на Държавния департамент да пристигне в Америка за много важни разговори.

Смути се дори още повече, след като двата часа разговори на четири очи със заместник-държавния секретар Лорънс Игълбъргър не се оказаха нищо повече от един подробен преглед на събитията в Близкия изток след 2 август. Приключи разговорите напълно неудовлетворен, а му предстоеше да лети с късния нощен самолет за Израел.

Точно когато напускаше Държавния департамент, един сътрудник му пъхна в ръката луксозна картичка. Картичката започваше с личен знак и в текста, изписан с елегантен курсивен шрифт, авторът го молеше да не напуска Вашингтон, без да отиде в дома му за кратко посещение, за да обсъдят един доста спешен въпрос, „касаещ двете ни страни и народи“.

Познаваше подписа, познаваше човека и знаеше властта и богатството, които той притежава. Лимузината на автора стоеше пред вратата. Израелският заместник-министър взе решение, нареди на секретаря си да се върне в посолството, да вземе багажа на двамата и да дойде да го вземе от една къща в Джорджтаун след два часа. Оттам щяха да продължат за летището. Сетне се качи на лимузината.

За първи път видя къщата, но тя отговори на очакванията му — беше пищна, в най-добрата част на Ем Стрийт, не повече от 300 метра от сградите на университета „Джорджтаун“. Поканиха го в библиотека, където ламперията беше от скъпо дърво, картините и книгите — изключително редки и говорещи за изискан вкус. Няколко мига по-късно влезе домакинът му и прекоси с протегната ръка килима от Кашан.

— Драги ми Биби, колко мило от твоя страна да ми отделиш време.

Сол Нейтансън беше банкер и финансист, професии, които го бяха направили безкрайно богат, но без мошеничеството, което петнеше Уолстрийт по време на господството на Бьоски и Милкен. Същинското му богатство само намекваше за себе си, а не се заявяваше, докато самият той беше прекалено културен, за да парадира с него. Но произведенията на Ван Дайк и Брьогел по стените не бяха копия, сумите, които отделяше за благотворителност, както и даренията му, включително някои, намиращи се в Израел, бяха пословични.

Също като израелския политик той беше елегантен и с посивяла коса, но за разлика от малко по-младия от него мъж, костюмът му бе шит на Савил Роу, в Лондон, а копринената риза беше от Сулка.

Той покани гостенина си да седне в едно от двете дълбоки кожени кресла пред огъня от истински дърва и един английски иконом влезе с бутилка и две чаши върху сребърен поднос.

— Нещо, което сметнах, че ще ти достави удоволствие, докато си побъбрим, приятелю. — Икономът наля червеното вино в две чаши от Лалик и израелецът отпи. Нейтансън вдигна въпросително вежда.

— Великолепно, разбира се — каза Нетаняху. Шато Мутон Ротшилд ’61 не се намира лесно и се пие бавно, на глътки. Икономът остави бутилката наблизо и се оттегли.

Сол Нейтансън беше прекалено изискан, за да мине направо към същността на онова, което искаше да каже. Първо бяха сервирани предястията на разговора. Сетне минаха на Близкия изток.

— Ще има война, нали знаеш — рече тъжно той.

— Нямам съмнение за това — съгласи се Нетаняху.

— Преди да свърши, ще загинат много млади американци, които не заслужават да умрат. Всички ние трябва да направим каквото можем, за да бъде броят им колкото се може по-малък, не мислиш ли? Още вино?

— Абсолютно съм съгласен.

Накъде биеше този човек? Заместник-министърът на външните работи на Израел наистина нямаше представа.

— Саддам е заплаха — рече Нейтансън, загледан в огъня. — И трябва да бъде спрян. Вероятно той е по-голяма заплаха за Израел, отколкото за която и да е друга съседна страна.

— Казваме го от години. Но когато бомбардирахме ядрения му реактор, Америка ни осъди.

Нейтансън махна с ръка.

— Хората на Картър. Глупости, разбира се, все козметични глупости за пред света. И двамата го знаем, и двамата знаем, че не е така. Имам син, който служи в Персийския залив.

— Не знаех. Дано се върне невредим.

Нейтансън беше истински развълнуван.

— Благодаря ти, Биби, благодаря ти. Моля се всеки ден. Първородният ми и единствен син. Само си мисля… че в този момент… не бива да се скъпим в сътрудничеството помежду ни.

— Несъмнено. — Израелецът имаше отвратителното чувство, че се задава нещо неприятно.

— За да се намали броят на жертвите, нали разбираш. Затова те моля за помощ, Бенямин, да сведем до минимум загубите. Ние сме на една и съща страна, нали? Аз съм американец и евреин.

Редът, по който изрече двете съществителни, беше многозначителен.

— А аз съм израелец и евреин — промърмори Нетаняху. И той имаше своите приоритети, финансистът съвсем не се смути.

— Точно така. Но след като си учил тук, ще разбереш колко… как да се изразя… емоционални могат да бъдат понякога американците. Мога ли да бъда пределно откровен?

„Това ще бъде голямо облекчение за мен“, помисли си израелецът.

— Ако бъде сторено нещо, което поне малко да намали броя на жертвите, аз и моите сънародници ще бъдем безкрайно благодарни. — Другата половина остана неизказана, но Нетаняху беше прекалено опитен дипломат, за да му убегне.

— А ако по нечия вина броят на жертвите се увеличи, Америка няма да забрави това и ще намери начин да си отмъсти.

— Какво искаш от мен? — попита той.

Сол отпи от виното си и се загледа в играещите пламъци.

— Очевидно има един човек в Багдад, с кодово име Йерихон…

Когато свърши да говори и израелският заместник-министър се качи на колата, за да потегли към аерогара „Дълес“, той беше дълбоко замислен.