Фредерик Форсайт
Юмрукът на Бога (18)

Глава 17

На следващия ден, малко след три следобед, Тери Мартин кацна на международното летище в Сан Франциско, където го посрещна неговият общителен и гостоприемен домакин професор Пол Масловски, облечен в академичната униформа на американските преподаватели — сако от туид, с кожени кръпки на лактите, — и отведнъж се почувства обгърнат в топлата прегръдка на американското гостоприемство.

— Двамата с Бети сметнахме, че хотелът ще е някак безличен, и се питаме дали не би предпочел да се настаниш у нас? — попита го Масловски в колата на път към града.

— Благодаря, това е чудесно — отвърна искрено Мартин.

— Студентите очакват с нетърпение да те чуят, Тери. Разбира се, не сме много хора, нашата арабска катедра положително е по-малка от вашата в Лондон, но хората са истински ентусиасти.

— Чудесно. И аз с нетърпение очаквам да се срещна с тях.

Двамата се разприказваха оживено за общата си страст — Средновековна Месопотамия, докато стигнаха до дървената къща на професор Масловски в крайградския жилищен комплекс Менло Парк.

Там се запозна с Бети, съпругата на Пол, и се настани в топлата и удобна стая за гости. Погледна часовника си — пет без четвърт. Слезе долу и попита:

— Мога ли да се обадя по телефона?

— Естествено — отвърна Масловски. — У вас ли искаш да позвъниш?

— Не, тук. Имаш ли указател?

Професорът му даде указателя и излезе. Намери номера на Ливърмор. Националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“ в околия Алмеда. Успя да ги хване навреме. Когато отсреща отговориха, той попита:

— Бихте ли ме свързали с Отдел „Z“? — Произнесе го като англичанин — „Зед“.

— Кой? — попита телефонистката.

— Отдел „Зи“ — поправи се Мартин. — Кабинета на директора.

— Изчакайте, ако обичате.

Обади се друг женски глас:

— Кабинетът на директора, какво обичате?

Вероятно британското произношение помогна. Тери обясни, че се обажда д-р Мартин, преподавател от Англия, пристигнал за малко в Калифорния, и ще се радва, ако може да разговаря с директора. Сега вече се обади мъжки глас.

— Доктор Мартин?

— Да.

— Аз съм Джим Джейкъбс, заместник-директор. С какво мога да ви бъда полезен?

— Вижте, разбирам, че е съвсем неочаквано, но съм тук на кратко посещение, ще изнасям лекция във факултета по близкоизточни науки в Бъркли. Сетне трябва да отлетя обратно. Всъщност въпросът е дали бих могъл да дойда в Ливърмор и да се срещна с вас?

Усети, че онзи отсреща се озадачи.

— Бихте ли ми казали за какво става дума, доктор Мартин?

— Да, но няма да е лесно. Член съм на британската част на комитета „Медуза“. Това говори ли ви нещо?

— Разбира се. Днес вече приключваме. Ще ви бъде ли удобно утре?

— Идеално. Имам лекция следобеда. Може ли да се видим сутринта?

— Какво ще кажете за десет часа?

Уговориха се. Мартин ловко избегна да спомене, че всъщност той не е ядрен физик, а арабист. Нямаше нужда да усложнява нещата.

 

 

Тази нощ, на другия край на света, във Виена, Карим спа с Едит Харденберг. Прелъсти я много сръчно, без да бърза. Всичко следваше естествения ход на нещата — първо концерт, после вечеря навън. Докато пътуваха в колата й от центъра на града до апартамента й в Гринцинг, Едит продължаваше да се залъгва, че става дума за едно кафе и целувка за лека нощ.

Когато я взе в обятията си и нежно, но настойчиво я целуна, тя му позволи; предишното й решение да протестира сякаш се изпари.

Когато я вдигна на ръце и я понесе към малката й спалня тя склони глава на рамото му и се отпусна. Почти не усети как строгата й рокля се плъзна на земята. Ръцете му бяха сръчни — нещо, с което Хорст не можеше да се похвали. Нямаше бутане, блъскане, нито заяждане на ципове и копчета.

Все още беше по комбинезон, когато се пъхна при нея, под големия виенски пухен юрган и топлината на стегнатото му младо тяло идваше като от голяма електрическа завивка в студената зимна нощ.

Не знаеше какво да прави, затова стисна очи и си рече: да става каквото ще. Бе обзета от необикновени, страшни и греховни усещания, събудени от ласките на неговите устни и нежните търсещи пръсти. Хорст никога не беше правил така.

Когато устните му се откъснаха от нейните и от гърдите й и потърсиха други лоши, забранени места, които майка й неизменно наричаше „там долу“, започна да изпада в паника.

Опита се да го бутне, протестирайки вяло. Знаеше, че всичко това е непристойно, но младият мъж беше упорит като невръстен шпаньол, попаднал на застрелян пъдпъдък.

Той не обърна внимание на нейното непрестанно: „Nein, Karim, das sollst du nicht“^[1], после вълните се сляха в прилив и тя се почувства като малка лодка в подлудял океан, докато и последната огромна вълна не се стовари върху нея и тя се удави в непознато за нея усещане.

Притисна лицето му към малките си, невзрачни гърди и го приласка мълчаливо.

Тази нощ той я люби два пъти — малко след полунощ и преди зазоряване — и всеки път беше толкова нежен и силен, че сдържаната й дотогава обич се изля като порой, за да се срещне с неговата. След втория път си позволи да прокара ръце по тялото му, докато той спеше, учудвайки се на блясъка на кожата и любовта, която изпитваше към всеки сантиметър от нея.

 

 

Макар да не знаеше, че гостът му има и друг интерес на този свят извън арабистиката, д-р Масловски настоя да закара Тери Мартин до „Лорънс Ливърмор“ сутринта, вместо да го вкара в разноски да взима такси.

— Изглежда, моят гост е по-важен човек, отколкото предполагах — подхвърли той по време на пътуването. Мартин възрази, че не е така, но калифорнийският учен беше наясно, че не всеки може да бъде допуснат в лабораторията след едно телефонно обаждане. Д-р Масловски обаче беше дискретен човек и не зададе повече въпроси.

На главния пропуск униформената охрана разгледа паспорта на Мартин, обади се по телефона и ги упъти към един паркинг.

— Ще почакам тук — рече Масловски.

Като се има предвид какво е значението на работата, която върши лабораторията, човек остава изненадан от сградите на Васко Роуд — някои наистина са съвременни, но останалите приличат на стара казарма. За да е пълен конгломератът от стилове, между старите казармени помещения бяха наместени „временни“ бараки, оказали се, както често става, съвсем трайни. Заведоха Тери в група сгради, разположени от страната на Ист Авеню.

Нямаха внушителен вид, но точно там група учени следят разпространяването на ядрената техника из Третия свят.

Джим Джейкъбс се оказа не много по-възрастен от Тери Мартин, малко под четирийсет години, доктор на науките и ядрен физик. Посрещна Тери в безпорядъка на собствения си кабинет.

— Добро утро. Обзалагам се, че сте очаквали в Калифорния да бъде горещо. Така е с всички. Но не и тук. Кафе?

— С удоволствие.

— Захар, сметана?

— Черно, ако обичате.

Д-р Джейкъбс натисна копчето на секретарската уредба.

— Санди, може ли да получим две кафета? Моето знаеш какво, а другото черно.

И се усмихна на своя посетител. Не си направи труда да спомене, че е разговарял с Вашингтон да се увери, че в комитета „Медуза“ действително фигурира човек с името на посетителя от Англия. Член на американската част на комитета, когото познаваше, провери в списъка и потвърди това. Джейкъбс беше впечатлен. Посетителят изглеждаше млад, но очевидно имаше голямо влияние в Англия. Американецът знаеше всичко за комитета „Медуза“, защото с него и колегите му се бяха консултирали седмици наред за Ирак и те им бяха предоставили всичко, с което разполагаха — всяка подробност за глупостта и немарливостта на Запада, която едва не бе дала на Саддам Хюсейн възможността да се сдобие с атомно оръжие.

— С какво мога да помогна? — попита той.

— Зная, че стрелям напосоки — отвърна Мартин, бъркайки в дипломатическото си куфарче, — но сигурно вече сте виждали това?

И извади снимката от Тармия, която Паксман му бе връчил, независимо от заповедта. Джейкъбс хвърли един поглед и кимна.

— Разбира се, преди три-четири дни получихме една дузина такива снимки от Вашингтон. Какво мога да кажа? Нищо не ми говорят. Не мога да ви кажа нищо повече от онова, което казах на Вашингтон. Никога не съм виждал подобно нещо.

Санди влезе с кафето — ослепителна калифорнийска блондинка, изпълнена със самоувереност.

— Здравейте — рече тя на Мартин.

— О, да, здравейте. Видя ли ги директорът?

Джейкъбс се намръщи. Намекът беше, че той не е достатъчно високопоставен.

— Директорът кара ски в Колорадо. Но ги показах на някои от най-големите мозъци с които разполагаме тук.

— Не се съмнявам — кимна Мартин. Още една глуха улица. Това наистина се оказа изстрел напосоки.

Санди сложи чашите с кафе на бюрото. Погледът й падна върху снимката.

— О, пак ли тези? — рече тя отегчено.

— Пак — рече Джейкъбс и се усмихна закачливо. — Доктор Мартин смята, че трябва да им хвърли поглед някой… по-възрастен.

— Добре — отвърна тя, — да ги покаже на доктор Татко Ломакс.

И излезе от стаята.

— Кой е Татко Ломакс? — попита Тери.

— Не й обръщайте внимание. Работеше по-рано тук. Сега е пенсионер, живее сам в планината. От време на време наминава да се види със старите си колеги. Момичетата го обожават, носи им планински цветя. Странна птица.

Изпиха си кафето, но вече нямаше какво да си кажат. Джейкъбс трябваше да си върши работата. Извини се още веднъж, че не е успял да помогне. Сетне изпрати посетителя, върна се в кабинета си и затвори вратата.

Мартин изчака няколко секунди в коридора, после надникна в стаята на Санди и попита:

— Къде да намеря Татко Ломакс?

— Не зная. Живее в планината. Никой не е ходил там.

— Има ли телефон?

— Не, кабелите не стигат дотам. Но май има радиотелефон. По настояване на застрахователната компания. Трябва да знаете, че е ужасно стар.

Лицето й изразяваше искрена загриженост, каквато само калифорнийската младеж може да прояви по отношение на хора, преминали шейсетте. Порови в една картотека и му даде номера. Мартин го записа, благодари й и си отиде.

 

 

На десет часови пояса от Калифорния, в Багдад беше вечер. Възседнал велосипеда си, Майк Мартин препускаше на северозапад по улица „Порт Саид“. Току-що беше минал покрай стария Британски клуб, място, което преди се наричаше Саутгейт, и тъй като го знаеше още от детските си години, обърна глава да го огледа.

Невниманието му за малко не предизвика катастрофа. Беше стигнал до края на площад „Нафур“ и без да се замисли, продължи напред. От лявата му страна идваше голяма лимузина и макар формално да нямаше предимство, двамата ескортиращи мотоциклетисти очевидно не възнамеряваха да спират.

Единият зави рязко, за да избегне нескопосания фелах с кошница за зеленчуци на багажника си, но предното колело на мотоциклета удари велосипеда и го събори.

Мартин се просна на платното и зеленчуците се разпиляха. Лимузината удари спирачки, забави ход и зави край него, преди да продължи пътя си.

Застанал на колене, Мартин вдигна очи, докато колата отмина. Пътникът от задната седалка погледна през прозореца към селяндура, който си бе позволил да го забави дори частица от секундата.

Лицето на човека в униформата на бригаден генерал беше студено, слабо и язвително. От двете страни на носа се спускаха две дълбоки бръчки, които очертаваха ядно свити устни. За тази половин секунда Мартин забеляза очите. Не студени или гневни, не кървясали или проницателни, нито дори жестоки, а безизразни — напълно и съвсем безизразни; очи на отдавна умрял човек. Сетне лицето зад прозореца изчезна.

Беше виждал това лице и преди, но неясно, не на фокус, снимано, докато козирува, а снимката лежеше на масата в Рияд отпреди седмици. Току-що бе видял човека, от когото хората в Ирак най-много се страхуваха, може би дори повече, отколкото от президента. Наричаха го Ал-Муаззиб, Мъчителя, онзи, който изтръгваше признания, шефа на АМАМ Омар Хатиб.

 

 

По време на обедната почивка Тери Мартин набра номера, който му дадоха. Никой не се обади, чу само записа на захаросаното гласче: „Абонатът, когото търсите, не се обажда или е извън обсега на станцията. Моля, опитайте отново по-късно.“

Пол Масловски беше завел Мартин на обяд заедно с колегите от университета. Разговорът беше оживен и академичен. Набра отново номера след обяда, докато отиваше към Бароус Хол в компанията на завеждащата учебната част Катлин Келър, но отново не получи отговор.

Лекцията му се прие добре. Присъстваха двайсет и седем аспиранти и той остана във възторг от равнището и дълбочината на техните познания по всички доклади, които беше писал за халифата, владял Централна Месопотамия по времето, наричано в Европа Средни векове.

Накрая един от аспирантите стана да му благодари, че си е направил труда да прелети такова разстояние, за да говори пред тях. Всички го аплодираха, а Тери Мартин се изчерви и се кланя дълго в знак на признателност. Сетне забеляза телефон на стената във фоайето. Този път му се обадиха — един сопнат глас рече: „Да.“

— Извинете, доктор Ломакс ли е на телефона?

— Тук има само един, приятелче, и това съм аз.

— Зная, че ще ви прозвучи налудничаво, но идвам от Англия. Искам да се срещна с вас. Казвам се Тери Мартин.

— Англия, значи? Някъде далеч оттук. За какво ви е притрябвал стар бухал като мен, господин Мартин?

— Искам да се възползувам от познанията ви. Да ви покажа нещо. Хората в Ливърмор казват, че сте стара кримка, виждали сте всичко във вашата специалност. Искам да видите и това, което нося. Трудно ми е да обясня по телефона. Мога ли да дойда при вас?

— Няма да ми донесете данъчна декларация, нали?

— Не.

— Или афиш от „Плейбой“?

— Боя се, че не.

— Сега вече възбудихте любопитството ми. Знаете ли как да дойдете?

— Не. Приготвил съм лист и молив. Ще ми обясните ли?

Татко Ломакс му каза как да стигне до мястото, където живее. Това отне доста време. Мартин внимателно си отбеляза всичко.

— Утре сутрин — рече пенсионираният физик, — сега е твърде късно, ще се загубите в тъмното. Ще ви трябва джип.

 

 

Сутринта на 27 януари сигналът бе уловен от единия от двата Е-8А Джей-СТАР, участващи във Войната в Залива. Тези самолети все още бяха в експериментална фаза и екипажите им се състояха най-вече от цивилни технически лица. Но в началото на месеца ги извикаха набързо от базата им в завода „Груман“ в Мелбърн, Флорида, да дойдат едва ли не на другия край на света — на Арабския полуостров.

Тази сутрин една от двете машини, настанени във военновъздушната база на Рияд, летеше високо над иракската граница, все още в саудитското въздушно пространство, обхващайки с радара си Нордън около сто и петдесет километра от западната иракска пустиня.

Сигналът беше слаб, но говореше за метал, който се движи бавно, далеч в Ирак — може би конвой, състоящ се от два-три камиона. Но нали Джей-СТАР беше създаден точно за това. Командирът се обади на един от самолетите АУАКС, кръжащи над северната част на Червено море, като му даде точното местоположение на малкия иракски конвой.

В туловището на АУАКС-а командирът отбеляза координатите и се огледа за намираща се във въздуха двойка самолети, които биха могли да направят недружелюбно посещение на конвоя. Всички операции в западната пустиня по това време продължаваха да са насочени към търсенето на ракети Скъд, независимо от вниманието, което се отделяше на двете огромни иракски военновъздушни бази, наречени Х-2 и Х-3, разположени точно в тази част на страната. Джей-СТАР може би бе засякъл мобилна ракетна установка Скъд, макар това да не беше нещо нормално през деня.

Командирът на АУАКС най-накрая откри една двойка Ф-15Е Страйк Игъл.

Дон Уокър летеше на юг на височина 6 000 метра след изпълнението на боен полет до покрайнините на Ал Каим, където двамата с партньора си Ранди Робъртс току-що бяха унищожили една ракетна база, отбраняваща заводи за отровни газове, определени за унищожаване по-късно.

Уокър прие повикването и провери горивото. Беше малко. Нещо по-лошо, беше пуснал своите насочвани с лазер бомби и на пилоните под крилете на самолета висяха само две ракети Сайдуиндър и две Спароу. Но това бяха ракети въздух-въздух, предназначени за среща с иракски реактивни самолети.

Някъде на юг от границата го чакаше търпеливо определеният танкер и той щеше да има нужда от всяка капка гориво, за да стигне до Ал Харз. И все пак конвоят се движеше само на 80 километра оттам и само на 8 километра встрани от определения курс. Можеше да хвърли един поглед, независимо че не разполага с бомби.

Партньорът му бе чул всичко, въздухът бе чист, затова Уокър махна през стъклото на Ранди и двата самолета направиха лупинг вдясно от своя път.

От 2500 метра видя източника на светлата точка, появила се на екрана на Джей-СТАР. Не беше ракетна установка Скъд, а два камиона и два БРДМ-2, съветско производство — бронирани коли на колела, а не на вериги.

Но от тази височина виждаше много повече от Джей-СТАР. Долу под него, в дълбоко пресъхнало корито на река стоеше самотен ландроувър. От 1500 метра забеляза четиримата мъже от САС край него — мънички мравки, пълзящи по кафявата тъкан на пустинята. Но те не виждаха четирите иракски машини, които образуваха около им подкова, нито войниците, които се изсипваха от свалените капаци на камионите, за да заобиколят пропастта.

Дон Уокър бе срещал хората от САС в Оман. Знаеше, че действат в западните пустини срещу ракетните установки и неколцина от неговата ескадрила бяха влизали вече в радиовръзка с тези странно звучащи английски гласове от земята, когато те бяха засекли цел, с която не можеха сами да се справят.

От 1200 метра виждаше как четиримата англичани гледат любопитно нагоре. Както и иракчаните, на близо километър оттам. Уокър натисна копчето за предаване.

— Мини до мен, вземи камионите.

— Готово.

Не разполагаше с бомби и ракети, но прибрано в дясното му крило, точно до отвора за поемане на въздух имаше 20-мм оръдие Вулкан М-61-А1, чийто шест въртящи се дула бяха в състояние да избълват с внушителна скорост всичките 450 снаряда. Снарядът на 20-мм оръдие има размерите на малък банан и се взривява при съприкосновение. Попаднали сред войници в камион или тичащи на открито, те са в състояние да нанесат страхотни поражения.

Уокър превключи на „цели“ и „зареди“ и точно на средата на екрана над него се показаха двата бронетранспортьора плюс кръст за прицелване, при който вече бяха отчетени неговата собствена скорост и ъгълът на стрелба.

Първият бронетранспортьор получи сто снаряда и се пръсна. Вдигайки леко нос, Дон закова движещия се кръст върху плексигласа на задницата на втората машина. Видя как резервоарът за горивото експлодира, после дръпна нагоре, преобърна се и кафявата пустиня се появи над главата му.

Уокър продължи да прави лупинги, после изведе самолета си отново във водоравно положение. Синьокафеникавият хоризонт се върна на мястото си, с кафявата пустиня под него и синьото небе отгоре. И двата бронетранспортьора горяха, единият камион лежеше обърнат на една страна, другият беше превърнат на овъглени парчета. Дребни фигурки се щураха нагоре-надолу и отчаяно търсеха прикритие.

Долу в низината четиримата от САС бяха разбрали намека. Бяха се метнали в джипа и се носеха по протежение на пресъхналото корито, извън засадата. Никога нямаше да разберат кой ги е „засякъл“ — най-вероятно бродещи овчари — и бе издал местоположението им, но много добре знаеха кой им бе спасил живота.

Самолетите се вдигнаха и полетяха право към границата, където ги чакаше танкерът.

Сержантът, който командваше патрула на САС, се казваше Питър Стивънсън. Той вдигна ръка към отдалечаващите се изтребители и рече:

— Не те познавам, приятел, но ти дължа много.

 

 

Оказа се, че госпожа Масловска разполага с едно „Сузуки“, за да си върши работата, и макар че никога не го бе управлявала като джип, тя настоя Тери Мартин да го вземе. Тръгна рано, макар полетът му до Лондон да беше чак в пет следобед, защото не знаеше колко ще се забави. Каза й, че има намерение да се върне най-късно в два.

Д-р Масловски трябваше да отиде на работа, но даде на Мартин карта, за да не се изгуби.

Тръгна нагоре по течението на река Мочо и отвъд Ливърмор откри пътя за мините, който тръгваше от Тесла.

Километър след километър къщите на предградието Ливърмор оставаха все по-далеч назад, а пред него ставаше все по-стръмно. Имаше късмет с времето. Зимата по тези места никога не е така студена, както може да е другаде в Щатите, но поради близостта с морето се образуват дебели и плътни облаци и често пада гъста мъгла. В този ден, 27 януари, небето беше синьо и свежо, въздухът спокоен и студен.

През предното стъкло виждаше далеч пред себе си ледения връх на планината Седър. На шестнайсет километра след отклонението излезе на черен път, който се придържаше към ръба на склона и водеше към пустошта.

Мина покрай една зелена къща, но Ломакс му беше казал да кара до края. След още пет километра откри дървената хижа с комин от грубо издялани камъни, от който се издигаше струя дим.

Спря в двора и слезе от колата. От обора надникна крава порода Джързи. Откъм задния двор на хижата долетяха ритмични звуци. Заобиколи и намери Татко Ломакс, застанал на една канара, надвесена над долината и течащата отдолу река.

Беше на седемдесет и пет години и въпреки загрижеността на Санди имаше вид на човек, дето ще пребори и мечка гризли. Висок около метър и осемдесет и пет, облечен с мръсни дънки и карирана риза, възрастният учен цепеше дърва с такава лекота, сякаш режеше хляб.

Снежнобялата коса се спускаше до раменете, а брадичката му се очертаваше от бакенбарди с цвят на слонова кост. От отворената яка на ризата се подаваха още бели къдри и той сякаш не изпитваше студ, въпреки че Тери Мартин се свиваше в топлия си подплатен анорак.

— Значи ме намерихте? Чух, че идвате — рече Ломакс и разцепи последното дърво с един удар. Сетне остави брадвата и подаде ръка на посетителя си. Ломакс посочи един пън, а той седна на съседния.

— Доктор Мартин, така ли?

— Да.

— От Англия?

— Да.

Ломакс бръкна в джоба на ризата, извади тютюн и оризова хартия и започна да си свива цигара.

— Да не си от онези, дето много държат на правилата, а?

— Не, смятам, че не съм.

Ломакс изръмжа одобрително.

— Имах един такъв доктор, дето все към правила се придържаше. Караше ми се да не пуша.

Мартин отбеляза миналото време.

— Предполагам, че сте се отказали от него?

— Ами. Той се отказа от мен. Умря миналата седмица. На петдесет и шест. Стрес. Какво ви води насам?

Мартин бръкна в дипломатическото си куфарче.

— Трябва предварително да ви се извиня. Вероятно си губя времето, както и вашето. Но дали бихте хвърлили поглед на това?

Ломакс взе подадената му снимка и се вгледа в нея.

— Наистина ли сте от Англия?

— Да.

— И сте минали целия този път, за да ми покажете това?

— Познато ли ви е?

— Би трябвало. Прекарах пет години от живота си там.

Мартин зяпна стъписан.

— Значи дори сте били там?

— Живях там пет години.

— В Тармия ли?

— Ами да. Това не е в Оук Ридж, нали.

Мартин преглътна няколко пъти.

— Доктор Ломакс, тази снимка е направена преди шест дни от изтребител на американската флота, летял над бомбардиран завод в Ирак.

Ломакс вдигна поглед, очите му бяха яркосини под надвиснали бели вежди, сетне отново се вгледа в снимката и накрая рече:

— Мамка му, предупредих ги копелдаците му с копелдаци. Преди три години. Доклад им написах, че страните от Третия свят ще прибегнат точно до тази технология.

— И какво стана с него?

— О, сигурно са го хвърлили на боклука.

— Кои?

— Нали знаете, дървените глави с козирки.

— А тези дискове, фризбитата в завода, те какво представляват?

— Това са калутрони. А това на снимката е копие на едновремешния завод в Оук Ридж.

— Калу… как беше?

Ломакс вдигна отново поглед.

— Вие не сте доктор по естествени науки. Не сте и физик, така ли?

— Не. Занимавам се с арабистика.

Ломакс изръмжа, сякаш да не си физик е нещо срамно.

— Калутрони. Калифорнийски циклотрони. Накратко калутрони.

— Какво правят те?

— Електромагнитна изотопна сепарация. На вашия език те рафинират суровия уран 238, за да извлекат от него годния за бомба уран 235. И казвате, че това нещо е заснето в Ирак?

— Да. Бомбардирано е случайно преди седмица. Снимката е направена на следващия ден. Но най-важното е, че никой не знае какво е това.

Ломакс се загледа отново към долината, всмукна от цигарата си и пусна тънка струйка синкав дим от устата си.

— Мамка му! — изруга той. — Господине, живея тук, защото така искам. Далеч от всичкия този смог и движение. Нагледал съм се на цялата тази суматоха. Нямам телевизор, а само радио. Става дума за онзи тип, Саддам Хюсейн, нали?

— Да, точно така. Ще ми кажете ли за калутроните?

— Четирийсет и трета. Отдавна, а? Близо петдесет години. Преди да сте се родили, преди повечето от сегашните хора да са се родили. Тогава бяхме неколцина, които се опитвахме да направим невъзможното. Бяхме млади, запалени, находчиви и не знаехме, че е невъзможно. Затова и успяхме.

Сред нас бяха Ферми и Понтекорво от Италия; Фукс от Германия, Нилс Бор от Дания, Нън Мей от Англия и други. Ние, янкитата: Юри, Опи и Ърнест. Аз бях много зелен, само на двайсет и седем.

Опипвахме почвата с неща, които не бяха правени дотогава, изпробвахме други, за които се казваше, че не могат да станат. Разполагахме с бюджет, с какъвто днес не можеш да си купиш парче хляб, затова работехме денонощно и търсехме преки пътища. Срокът ни беше също така малък, както и бюджетът. Но някак си успяхме — за три години. Решихме задачата и направихме бомбата: Момченцето и Дебелака.

Сетне авиацията ги пусна над Хирошима и Нагасаки и светът каза, че всъщност не е трябвало да го правим. Бедата е, че ако не ние, друг щеше да го направи. Нацистка Германия, сталинска Русия…

— А калутроните… — подсети го Мартин.

— Да. Чували ли сте за проекта „Манхатън“?

— Разбира се.

— Е добре, в „Манхатън“ участваха много гении и по-специално двама. Робърт Опенхаймер и Ърнест Лорънс. Чували ли сте за тях?

— Да.

— Смятате, че са били колеги, партньори, така ли?

— Предполагам.

— Грешите. Бяха съперници. Вижте какво, всички знаехме, че ключът е уранът, най-тежкият елемент на този свят. В 1941-ва вече знаехме, че само по-лекият изотоп 235 би предизвикал верижната реакция, от която имахме нужда. Номерът беше как да отделим 0.7-те процента 235, които се спотайват някъде из масата от уран 238.

Когато Америка се намеси във войната, получихме много пари. След като години наред не ни обръщаха внимание, началниците изведнъж поискаха от нас резултати. Все същата изтъркана история. Затова се опитвахме по всевъзможни начини да отделим тези изотопи.

Опенхаймер се насочи към газовата дифузия — да превърне урана в течност, а сетне в газ, ураниев хексафлуорид, много отровен, корозивен и труден за обработка. Центрофугата дойде по-късно, измисли я един австриец, пленен от руснаците и впрегнат да работи в Сухуми. Преди центрофугата газовата дифузия беше много бавна и трудна.

Лорънс тръгна по друг път — електромагнитна сепарация с ускорение на частиците. Знаете ли какво означава това?

— Боя се, че не.

— С две думи казано, ускоряваш атомите дяволски много, сетне използваш огромни магнити, за да ги накараш да описват крива. Два състезателни автомобила влизат на скорост в крива, единият е тежък, другият лек. Кой ще се озове на най-външната писта?

— Тежкият — отвърна Мартин.

— Правилно. Това е принципът. Калутроните са огромни магнити — около шест метра в диаметър. Това тук е повторение на едновремешния ми завод в Оук Ридж, Тенеси.

— Щом са вършили работа, защо са се отказали от тях? — попита Мартин.

— Бързината — отвърна Ломакс. — Опенхаймер спечели. Неговият начин се оказа по-бърз. Калутроните бяха изключително бавни и много скъпи. След 1945-а и още повече когато руснаците освободиха австриеца и той дойде тук да ни покаже изобретената от него центрофуга, калутронната технология беше изоставена. Престана да е секретна. Можете да се сдобиете с всички подробности, с плановете от библиотеката на Конгреса. Вероятно иракчаните са постъпили точно така.

Двамата мъже замълчаха.

— Искате да кажете — обади се Мартин, — че иракчаните се захванали да използват технология от времето на старите фордове и тъй като всички са решили, че целта им е Формула 1, никой не обърнал внимание точно какво правят.

— Точно така. Хората забравят, че старият „форд“ може да е стар, но е вършил работа. Закарвал те е там, закъдето си тръгнал. Прекарвал те е от точка „А“ до точка „Б“. И почти никога не се е развалял.

— Доктор Ломакс, учените, с които моето и вашето правителство се консултираха, знаят, че Ирак разполага с каскада от газоводифузионни центрофуги, и тя е работила през изтеклата година. Друга се готви да влезе в действие, но вероятно все още не работи. На тази основа те пресмятат, че Ирак няма как да е пречистил достатъчно уран, да речем трийсет и пет килограма, за да направи една бомба.

— Съвсем правилно — кимна Ломакс. — Трябват му пет години с една каскада, дори повече. Минимум три години с две каскади.

— Но да предположим, че са използвали едновременно с това калутрони. Ако вие бяхте начело на иракската ядрена програма, как бихте постъпили?

— Не по този начин — отвърна възрастният физик и започна да свива друга цигара. — Казаха ли ви там в Лондон, че започвате с жълта пита, която се нарича нулева чистота и трябва да я пречистите до 93 процента, за да получите необходимото качество за една бомба?

Мартин си спомни как д-р Хипуел кадеше с лулата си в помещението под Уайтхол и приказваше съвършено същото.

— Да, казаха.

— Но не са си направили труда да ви кажат, че пречистването на това нещо от 0 до 20 процента отнема повечето от това време? Не ви казаха, че колкото по-чисто става, процесът се ускорява?

— Не.

— Да, но е така. Ако разполагам с калутрони и центрофуги, няма да ги използвам паралелно. Ще ги използвам последователно. Ще прекарам изходния уран през калутроните и ще го пречистя от 0 до 20 процента, може би до 25 процента чистота, сетне ще използвам това като суровина за новите каскади.

— Защо?

— Така ще съкратя времето за пречистване десет пъти.

Мартин се опита да смели чутото, докато Татко Ломакс пуфкаше с цигарата си.

— И при това положение кога според вас Ирак може да има тези трийсет и пет килограма чист уран?

— Зависи кога са започнали с калутроните.

Мартин се замисли. След като израелците разрушиха иракския реактор в Озирак, Багдад започна да прилага два начина — да разпръсква и да дублира, да разпръсква лабораториите си из цялата страна, така че да не могат повече да бъдат бомбардирани наведнъж, и да използва прикрити начини при закупуването и експериментирането. Озирак беше бомбардиран през 1981-ва.

— Да речем, че са купили частите на пазара през 1982-ра и са ги монтирали към 1983-а.

Ломакс взе от земята една клечка и започна да пише в праха.

— Тези типове имали ли са някакви проблеми с доставката на жълтата пита, изходния материал? — попита той.

— Не, имали са предостатъчно изходен материал.

— Така си и мислех — изръмжа Ломакс. — В наше време човек може да си купи дяволската пита и от супермаркета.

После почука с клечката по снимката.

— На тази снимка виждам около двайсет калутрона. Това ли е всичко, с което разполагат?

— Може да има и още. Това не знаем. Но да приемем, че са били всичките, с които са работили.

— От 1983-а, така ли?

— Като основа така да приемем.

Ломакс продължи да пише по земята.

— Господин Хюсейн да изпитва някакъв недостиг от електроенергия?

Мартин си спомни за 150 мегаватовата електроцентрала отвъд пясъците край Тармия и подсказаното от Черната дупка — че кабелите вървят под земята към завода.

— Не, никакъв недостиг на електроенергия.

— Ние изпитвахме — рече Ломакс. За да работят, калутроните имат нужда от страшно много електроенергия. В Оук Ридж разполагахме с най-голямата електростанция на въглища, строена дотогава. Но дори и при това положение трябваше да посягаме към енергосистемата и тогава в Тенеси настъпваше бедствие — картофите оставаха сурови, а крушките едва мъждукаха — толкова енергия използвахме.

Той продължи да драска с клечката, да прави изчисления, да ги изтрива и да започва други на тяхно място.

— Да са имали недостиг от медна жица?

— Не, това са могли да купуват свободно на пазара.

— Огромните магнити трябва да се намотаят с хиляди километри меден проводник — рече Ломакс. — По време на войната не можехме да се снабдим с него. Нужен беше за военното производство — всеки грам от него. Знаеш ли какво направи старият Лорънс?

— Нямам представа.

— Взе на заем всички сребърни слитъци от форт Нокс^[2] и ги претопи на жица. Вършеха същата работа. Дойде краят на войната и трябваше да ги върнем във форт Нокс. — Засмя се — Страшен екземпляр беше.

Най-сетне свърши и се изправи.

— Ако са монтирали двайсет калутрона през 1983-а и са прекарвали жълтата пита през тях до осемдесет и девета, а сетне са взели уран с чистота 30 процента и са го прекарвали през каскадата от центрофуги в продължение на една година, тогава би трябвало да имат трийсет и петте килограма уран с чистота 93 процента, годен за атомна бомба… през ноември.

— Този ноември ли? — попита Мартин.

Ломакс се изправи, протегна се и подаде ръка на своя гост, за да стане.

— Не, синко, миналия ноември.

 

 

Мартин се спусна надолу по склона и погледна часовника си. Пладне. Осем часът вечерта в Лондон. Паксман си е вече у дома. Не знаеше домашния му номер.

Можеше да изчака дванайсет часа в Сан Франциско, или да лети. Реши да лети. Кацна На Хийтроу в 11 ч. сутринта на 28 януари и се срещна с Паксман в дванайсет и половина. В два след обяд Стив Ланг говореше спешно с Хари Синклер в посолството на Гроувнър Скуеър, а час по-късно ръководителят на лондонското бюро на ЦРУ вече разговаряше по една пряка и много сигурна връзка с оперативния заместник-директор Бил Стюарт.

 

 

Чак сутринта на 30 януари Бил Стюарт успя да приготви пълния си доклад до директора Уилям Уебстър.

— Така е — рече той на бившия съдия от Канзас. — Изпратих човек в хижата на планината Седър и старецът Ломакс потвърдил всичко. Намерихме доклада му — пратен е в архив.

Архивите от Оук Ридж потвърждават, че тези дискове са калутрони…

— Как е могло да се случи? — попита директорът. — Как така не сме забелязали?

— Ами идеята е вероятно на Джаафар Ал-Джаафар, ръководителя на иракската програма. Освен в Харуел, Англия, той се е готвил и край Женева, където има гигантски ускорител на елементарни частици.

— Е и?

— Калутроните са ускорители на елементарни частици. Във всеки случай цялата калутронна технология е престанала да бъде поверителна през 1949-а. Оттогава е на разположение на всеки, който я пожелае.

— А калутроните — те откъде са купени?

— На части, преди всичко от Австрия и Франция. Покупките не са предизвикали интерес поради остарялата технология. Заводът е построен от югославяните по договор. Казват, че поискали планове, по които да го построят, и тогава иракчаните им дали плановете на Оук Ридж — затова и Тармия е копие.

— Кога е станало всичко това? — попита директорът.

— През осемдесет и втора.

— Значи онова, което онзи агент, как му беше името…

— Йерихон.

— Каквото е казал, не е лъжа, така ли?

— Йерихон съобщи само онова, което твърди, че е чул да казва Саддам Хюсейн на закрито съвещание. Боя се, че не можем да изключим възможността и този път човекът да е казал истината.

— А ние изритахме този Йерихон от играта, нали?

— Искаше един милион долара за информацията си. Не сме плащали толкова и по онова време…

— За Бога, Бил, малко ни е поискал за такова нещо.

Директорът стана и отиде до панорамния прозорец. Трепетликите нямаха вече листа и, за разлика от август, сега през тях се виждаше как ниско в долината Потомак се носи по пътя си към морето.

— Бил, искам Чип Барбър да се върне в Рияд. Да види дали има някакъв начин да се възстанови връзката с този Йерихон…

— Има път към него. Разполагаме с британски агент в Багдад. Той минава за арабин. Но ние казахме на хората от Сенчъри Хаус да го изтеглят.

— Ти само се моли да не са го изтеглили. Трябва ни отново Йерихон. Средствата са без значение, ще ги разреша. Трябва да открием къде е скрито това устройство и преди да е станало твърде късно, да го пратим по дяволите с бомбите си.

— Слушам. Ъъъ… Кой ще каже на генералите?

Директорът въздъхна.

— След два часа ще се видя с Колин Пауъл и Брент Скоукрофт.

„По-добре ти, отколкото аз“, помисли си Стюарт на излизане.