Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fist of God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Фредерик Форсайт. Юмрукът на Бога

Американска, първо издание

Превод: Цветан Петков

Редактор: Иглика Василева

Технически редактор: Йордан Зашев

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 34

ИК „Златорогъ“ — София, 1996 г.

ISBN: 954-437-038-2

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Тази сутрин британският и американският посланик се срещнаха в Рияд, привидно неофициално, за да пият чай с дребни сладки.

На ливадата в британското посолство присъстваха още Чип Барбър, който се водеше към персонала на посолството на САЩ, и Стив Ланг, който би казал на всеки случайно запитал го, че работи в културния отдел на своята страна. Третият гост, откъснал се от задълженията си по изключение, беше генерал Норман Шварцкопф.

Много скоро петимата мъже се озоваха заедно в един ъгъл на ливадата. Когато всеки знае какво работят останалите, нещата стават много по-лесни.

Темата беше задаващата се война, но петимата разполагаха с информация, която не беше достъпна за другите. Сред нея бяха подробностите на мирния план, който Тарик Азиз беше донесъл от Москва след разговорите си с Михаил Горбачов и в този ден бе представил на Саддам Хюсейн. Това даваше повод за тревога, но по различни причини.

Генерал Шварцкопф вече бе отклонил предложение от Вашингтон да нападне по-рано от планираното. Съветският мирен план предвиждаше да се обяви прекратяване на огъня и още на следващия ден Ирак да се изтегли от Кувейт.

Вашингтон знаеше подробностите не от Багдад, а от Москва. Незабавният отговор на Белия дом беше, че планът има своите достойнства, но не решава ключовите въпроси. В него не се споменава, че Ирак се отказва завинаги от претенциите си върху Кувейт; не взема предвид невъобразимите поражения, понесени от Кувейт — петстотинте петролни пожара, милионите тонове суров петрол, който изтича в Персийския залив и отравя водите му, двестате екзекутирани кувейтци, разграбването на Кувейт Сити.

— Колин Пауъл ми съобщи — каза генералът, — че Държавният департамент настоявал за по-твърд курс. Смятат да поискат безусловна капитулация.

— Това е така — рече американският посланик.

— Аз пък им казах — продължи генералът, — че трябва да се посъветват с някой арабист по въпроса.

— Така ли — попита британският посланик, — а защо?

Двамата посланици бяха изпечени дипломати, работили дълги години в Близкия изток. И двамата бяха арабисти.

— Ами — рече главнокомандващият, — такъв ултиматум не върши работа при арабите. Те по-скоро ще загинат.

В групата настъпи мълчание. Посланиците се вгледаха в невинното лице на генерала с надеждата да открия намек за ирония.

Двамата разузнавачи запазиха мълчание, но мислеха едно и също — та нали точно такава е целта, драги ми генерале.

 

 

— Идваш от къщата на руснака.

Казаното беше изявление, а не въпрос. Офицерът от контраразузнаването носеше цивилни дрехи, но му личеше, че е военен.

— Да, бей.

— Документи.

Мартин започна да рови в джобовете на своя диш-даш и извади картата си за самоличност и мазното и смачкано писмо, което му даде още в самото начало първият секретар на посолството Куликов. Офицерът разгледа картата, сравни лицето със снимката и надникна в писмото.

Израелските фалшификатори си бяха свършили добре работата. През зацапаната пластмаса го гледаше простоватото брадясало лице на Махмуд Ал-Хури.

— Претърси го!

Другият цивилен прекара ръце по тялото под диш-даша, сетне поклати глава. Нямаше оръжие.

— Джобовете.

От джобовете излязоха няколко банкноти, монети, джобно ножче, различни цветни тебешири и целофанено пликче. Офицерът вдигна последната вещ.

— Какво е това?

— Неверникът го хвърли. Слагам си вътре тютюна.

— Тук няма тютюн.

— Да, бей, свърших го. Надявах се да си купя на пазара.

— И не ми викай „бей“. Това си отиде с турците. Откъде си всъщност?

Мартин описа селцето далеч на север.

— То е известно с пъпешите си — добави услужливо той.

— Пъпеши! — сопна се офицерът, който виждаше, че хората му едва сдържат смеха си.

Откъм дъното на улицата се показа голяма лимузина и спря на двеста метра. По-младшият офицер побутна началника си и кимна към колата. Старшият офицер се обърна, погледна и рече на Мартин:

— Чакай тук.

— Кого си хванал? — попита Хасан Рахмани.

— Градинаря, господин генерал. Работи там. Гледа розите и алеите, пазарува за готвачката.

— Умен ли е?

— Не, господин генерал, на практика глуповат. Селянин от дълбоката провинция, дошъл е от някакво село, където отглеждат пъпеши.

Рахмани се замисли. Ако задържи глупака, руснаците ще се чудят защо техният човек не се връща. Това ще ги накара да се усъмнят. Надяваше се, ако руската мирна инициатива се провали, да получи разрешение да претърси къщата. Ако оставеше човека да си свърши възложената работа и да се върне, той можеше да предупреди работодателите си. Опитът на Рахмани говореше, че всеки беден иракчанин говори, при това добре, един език. Извади портфейла си и измъкна сто динара.

— Дай му това. Кажи му като свърши с покупките, да се прибере. Сетне му обясни да си държи очите отворени за човек с голям сребърен чадър. Ако не каже нищо за нас и ни докладва утре какво е видял, ще бъде добре възнаграден. Ако каже на руснаците, ще го дам на АМАМ.

— Слушам, господин генерал.

Офицерът взе парите, върна се и инструктира градинаря какво да прави. Мъжът изглеждаше объркан.

— Чадър ли, сайди?

— Да, голям, сребърен, може би черен, който сочи към небето. Виждал ли си такова нещо.

— Не, сайди — отвърна човекът, — когато вали, всички бягат в къщата.

— Велик е Аллах! — промърмори офицерът. — Той не е за дъжд, тъпако, а за изпращане на съобщения.

— Чадър, който изпраща съобщения — повтори бавно градинарят. — Ще внимавам за него, сайди.

— Хайде, махай се — рече отчаян офицерът. — И на никого нищо да не казваш, ясно ли е?

Мартин мина покрай лимузината. Когато се приближи Рахмани сведе главата си. Не беше нужно селянинът да види началника на контраразузнаването на Република Ирак.

Мартин откри тебеширения знак в седем и прибра съобщението в девет. Прочете го на светлината от прозореца на едно кафене, осветено не с електричество, защото такова нямаше, а с газена лампа. Когато видя текста, си подсвирна тихичко, сгъна хартията и я сложи в гащите си.

И дума не можеше да става да се върне във вилата. Предавателят беше „гръмнат“ и да изпрати ново съобщение, би означавало да си търси белята. Погледна към автобусната гара, но тя гъмжеше от патрули на армията и АМАМ, които търсеха дезертьори.

Затова отиде на пазара за плодове в Касра и намери шофьор на камион, който тръгваше на запад. Човекът отиваше на няколко километра отвъд Хабания и двайсет динара го убедиха да вземе пътник. Много шофьори на камиони предпочитаха да пътуват нощем, защото смятаха, че Кучите синове няма да ги видят в тъмното от самолетите си, без да знаят, че денем или нощем камионите за плодове не стояха на челно място в списъка на генерал Чък Хорнър.

Ето защо пътуваха през нощта, на фарове, които едва блещукаха. На разсъмване Мартин се озова на шосето, непосредствено западно от езерото Хабания, където шофьорът зави към богатите чифлици по горното течение на Ефрат.

Два пъти ги спираха патрули, но Мартин показваше документите си и писмото от руското посолство, обяснявайки, че е работил като градинар за неверниците, но те си отивали у дома и го уволнили. Оплакваше се, че се отнесли зле с него, а нетърпеливите войници му казваха да млъкне и да си върви по пътя.

 

 

Тази нощ Осман Бадри се намираше недалеч от Майк Мартин. Движеше се в същата посока, но го бе изпреварил. Целта му беше базата на изтребители, където командир на ескадрилата беше по-големият му брат Абделкарим.

През 1980-а белгийската строителна фирма „Сикско“ сключи договор за строителство на осем свръхзащитени въздушни бази, където да бъде настанен каймакът на иракските изтребители.

Характерно за базите беше, че почти всичко се намираше под земята — казармените помещения, хангарите, складовете с гориво, помещенията на екипажите и големите дизелови генератори, които ги снабдяваха с електроенергия.

Над земята се виждаха единствено пистите, дълги по три хиляди метра. Но край тях липсваха сгради и хангари и съюзниците смятаха, че са „скелети“ на летища, подобно на Ал Харз в Саудитска Арабия, преди там да се настанят американците.

Ако човек се вгледаше по-внимателно обаче, щеше да открие дебели по един метър бетонни противовзривни врати, които водеха от пистите към подземни рампи. Всяка база беше пет на пет километра и периметърът беше ограден с бодлива тел. Но както и при Тармия, базите на „Сикско“ сякаш не действаха и затова бяха оставени на мира.

За да действат оттам, пилотите получаваха инструкции, влизаха в кабините си и палеха двигателите под земята. Едва когато достигнеха пълната си мощност „на сухо“, вратите към рампите се отваряха. Долу имаше дебели стени, които предпазваха останалата част от базата от струите, изхвърчащи от техните сопла, и отклоняваха отработените газове нагоре, за да се смесят с горещия пустинен въздух.

Изтребителите се втурваха по рампите, излизаха на пълна мощност, с включени ускорители, понасяха се с писък по пистата и се вдигаха за секунди във въздуха. Дори когато се случеше да ги засече някой АУАКС, те се появяваха изневиделица и се приемаше, че са изпълнявали нисък полет, а са излетели от другаде.

Полковник Абделкарим Бадри беше назначен в една от тези бази на „Сикско“, известна като КМ 160, защото се намираше край шосето Багдад-Ар Рутба, на сто и шейсет километра западно от Багдад. По-малкият брат се представи на постовия при оградата малко след залез-слънце.

Имайки предвид чина му, незабавно се обадиха от караулното помещение в жилището на командира на ескадрилата и скоро един джип се появи в голата пустиня.

Млад лейтенант от военновъздушните сили придружи посетителя в базата, докато джипът влезе през друга скрита и по-малка рампа в подземния комплекс.

Лейтенантът остави джипа на паркинга и поведе госта по дългите бетонни коридори, покрай пещери, в които механици работеха край самолети МИГ 29. Въздухът беше чист и филтриран и навсякъде се чуваше бръмченето на генератори.

Накрая влязоха в района, където бяха настанени старшите офицери, и лейтенантът почука на една врата. Отвътре се чу команда и той въведе Осман Бадри в апартамента на началника на базата.

Абделкарим стана и братята се прегърнаха. По-възрастният мъж беше на трийсет и седем години, също полковник, също мургав и красив, с тънък мустак. Не беше женен, но не страдаше от липса на дамско внимание. Гаранция за това даваха бляскавата униформа и крилата на пилот. Видът му съвсем не лъжеше — генералите от военновъздушните сили признаваха, че е най-добрият пилот на изтребител в страната, а и руснаците, които го бяха обучавали на първенеца от тяхната бойна авиация, свръхзвуковия МИГ 29, споделяха това мнение.

— Е, братко, какво те води насам? — попита той.

След като седна и взе прясно свареното кафе, Осман разгледа по-големия си брат. Около устата му забеляза бръчки, каквито преди нямаше, а очите му бяха уморени.

Абделкарим не беше глупав, нито страхлив. Беше изпълнил осем полета срещу американците и англичаните. Върнал се бе от всички — на косъм. Видял бе как ракетите Спароу и Сайдуиндър свалят най-добрите му колеги или пръскат самолетите им във въздуха, а самият той беше избягал от четири.

Още след първия опит да прихване американските изтребители-бомбардировачи му стана ясно, че борбата е повече от неравна. Липсваше му информация къде се намират враговете, колко са на брой, какъв тип, на каква височина и в каква посока се движат. Иракските радари бяха извадени от строя, контролните и командните центрове — изравнени със земята, а пилотите — оставени сами на себе си.

Още по-лошо, американците с техните АУАКС можеха да открият иракските бойни самолети, преди да са се вдигнали на триста метра, да кажат на своите пилоти къде да отидат и какво да направят, за да си осигурят най-добрата позиция за атака. Абделкарим Бадри знаеше, че за иракчаните всеки боен полет е равносилен на самоубийство.

Нищо не каза за това, само се усмихна и попита брат си какви вести носи. Вестите заличиха усмивката.

Осман разказа за събитията от изминалите шейсет часа; появата на АМАМ на разсъмване, претърсването, какво са намерили в градината, как са били майка им и Талат, за арестуването на баща им. Разказа как са го повикали, когато съседът аптекар най-сетне успял да предаде съобщение за него, и как пътувал с колата си и намерил тялото на баща им на масата в трапезарията.

Устните на Абделкарим се свиха гневно, когато Осман му съобщи какво е намерил, когато е срязал чувала с тялото, и как баща им е бил погребан тази сутрин.

По-възрастният мъж се приведе напред, когато Осман му разказа как е бил пресрещнат на излизане от гробището и последвалия разговор. Когато брат му свърши, той попита:

— Всичко ли му каза?

— Да.

— А всичко това вярно ли е? Ти наистина ли си построил тази Крепост, тази Каала?

— Да.

— И му каза къде се намира, за да предаде информацията на американците, така ли?

— Да. Сбъркал ли съм?

Абделкарим помисли известно време.

— Колко души в Ирак знаят за това, братко?

— Шест — отвърна Осман.

— Кои са те?

— Самият президент, Хюсейн Камел, който осигуряваше средствата и работната ръка, Амир Саади, който достави техниката, генерал Ридха, който осигури артилеристите, и генерал Мусули от инженерните войски — той ме предложи за работата. И аз. Аз я построих.

— А пилотите на хеликоптери, които водят посетителите?

— Те знаят координатите, за да стигнат там. Но не и какво има вътре. Освен това ги държат под карантина в някаква база, не зная къде точно.

— Тези посетители, колко от тях биха могли да знаят?

— Нито един. Връзват им очите преди излитане и им свалят превръзките, едва след като са пристигнали.

— Ако американците унищожат този Кабдату Аллах, кого според теб ще заподозре АМАМ? Президента, министрите, генералите — или теб?

Осман зарови лице в ръцете си и простена.

— Какво направих?

— Боя се, малки ми братко, че си унищожил всички ни.

И двамата знаеха правилата. За предателство президентът не иска една жертва, а изтребва три поколения; баща и чичовци, та да не остане от опетненото семе; синовете и племенниците, та никой да не порасне и да му отмъсти за тях. Осман Бадри тихо заплака.

Абделкарим стана, изправи брат си на крака и го прегърна.

— Правилно си постъпил, направил си онова, което трябва. Сега да видим как ще се измъкнем оттук.

Погледна часовника си — осем вечерта.

— От тук до Багдад няма обществени телефонни линии — рече той. — Само подземни кабели до хората от отбраната в различните им бункери. Но това съобщение не е за тях. Колко време ще ти трябва, за да стигнеш с кола до нашата къща?

— Три, може би четири часа, отвърна Осман.

— Имаш осем, за да отидеш и се върнеш. Кажи на мама да сложи всичко ценно в колата на татко. Тя може да кара — не добре, но достатъчно. Да вземе Талат и да отидат в селото на Талат. Да потърси убежище при племето му и да чака, докато някой от нас не се свърже с нея. Разбра ли?

— Да. Мога да се върна на разсъмване.

— Преди разсъмване. Утре ще водя едно крило МИГ-ове в Иран. Други преди нас вече отидоха. Това е някакъв налудничав план на президента да спаси най-добрите си изтребители. Глупости, разбира се, но това може да ни спаси живота. Ще дойдеш с мен.

— Смятах, че МИГ 29 е едноместен.

— Разполагам с един учебен, който е двуместен. Ще бъдеш облечен като офицер от военновъздушните сили. Ако имаме късмет, ще се измъкнем. Тръгвай.

 

 

Тази нощ Майк Мартин тръгна в западна посока по пътя за Ар Рутба, когато колата на Осман Бадри префуча край него. Нито един не обърна внимание на другия. Мартин се бе насочил към следващото място за преминаване на реката на двайсет и четири километра по-нататък. Тъй като мостът беше разрушен, камионите трябваше да чакат за ферибота. Предпочиташе да плати на друг шофьор да го закара още по на запад.

В малките часове на нощта намери точно такъв камион, но той го закара само извън Мухамади. Там пак зачака. В три часа колата на полковник Бадри отново профуча край него. Не вдигна ръка, нито пък тя спря. Човекът в колата очевидно бързаше. Преди разсъмване пристигна трети камион, излезе отстрани на главния път и спря да го вземе. Отново плати на шофьора от намаляващия запас динари и мислено благодари на онзи, който бе решил да му даде шепата банкноти в Мансур. На разсъмване домакинството на Куликов щеше да се оплаче, че са загубили градинаря си.

Претърсването на бараката щеше да разкрие блока с хартия за писма под сламеника, странно притежание за неграмотен човек, а по-нататък и предавателя под плочите. Към обяд издирването щеше да е в разгара си — не само в Багдад, а и в цялата страна. До падането на нощта той трябваше да е далеч в пустинята, на път към границата.

Камионът, в който пътуваше, беше отминал КМ 160, когато крилото МИГ 29 излетя.

 

 

Осман Бадри беше в ужас, защото принадлежеше към категорията хора, които страшно мразят да летят. Той стоеше настрана, докато брат му инструктираше четиримата млади пилоти, които щяха да летят с тях. Повечето от пилотите на годините на Абделкарим бяха мъртви, а тези бяха младежи, над десет години по-млади от него, наскоро завършили училището. Слушаха прехласнати командира на тяхната ескадрила и кимаха в знак, че разбират.

В МИГ-а, когато подвижният капак се затвори, Осман помисли, че преди не е чувал такъв рев. В затвореното пространство двата съветски турбореактивни двигателя РД 33 набраха максималната си мощност „на сухо“. Присвит в кабината зад брат си, Осман видя как огромните врати се отварят на хидравличните си повдигачи. В края на пещерата просветна квадрат бледосиньо небе. Шумът нарасна, когато пилотът превключи на ускорител и съветският прехващач с две вертикални перки се затресе на спирачките си.

Когато спирачките се освободиха, Осман изпита чувството, че в кръста го е ритнало муле. МИГ-ът скочи напред, бетонните стени профучаха покрай тях, реактивният самолет премина по рампата и излетя в светлината на утрото.

Осман затвори очи и започна да се моли. Тропотът на колелата престана, стори му се, че се носи по повърхността на вода, и отвори очи. Водещият МИГ правеше кръг ниско над земята, докато останалите четири реактивни машини излетяха с писък от тунела под тях. Сетне вратите се затвориха и военновъздушната база престана да съществува.

Навсякъде се виждаха циферблати и индикатори, копчета, екрани, бутони и лостове. Между краката му стърчеше дублираща колона за управление. Брат му беше казал да не пипа нищо и той с готовност го послуша.

На триста метра крилото от пет МИГ-а застана в редица, като четиримата младежи следваха командира на ескадрилата. Брат му взе курс право на изток и малко на юг, летейки ниско, надявайки се да не го открият и да пресече южните покрайнини на Багдад, като скрие машините от любопитни американски очи в множеството промишлени зони и други радарни изображения.

Рискът, който поемаше, за да избегне радарите на самолетите АУАКС над Персийския залив, беше изключително голям, но друг избор нямаше. Получил беше официална заповед, а освен това Абделкарим Бадри имаше и още една причина да иска да пристигне в Иран.

Тази сутрин имаше късмет. В края на всяка дълга смяна над Залива самолетите АУАКС трябва да се върнат в базата си и да бъдат сменени от други. Понякога по време на смяната има кратък прозорец, когато радарното проследяване се прекъсва. Преминаването ниско над Южен Багдад и Салман Пак на крилото иракски машини имаше късмета да съвпадне тъкмо с такова прекъсване.

Иракският пилот се надяваше, че като продължи да лети на триста метра, ще може да се промъкне под летящите американски самолети, които обикновено действаха от шест хиляди метра нагоре. Искаше да заобиколи иракския град Ал Кут от север и да се отправи директно по най-краткия път към иранската граница.

Тази сутрин, в същия час, капитан Дон Уокър от 356-а тактическа изтребителна ескадрила на база в Ал Харз водеше крило от четири Страйк Игъла на север към Ал Кут, със задачата да бомбардира голям мост над река Тигър, където самолет Джей-СТАР бе засякъл танкове на Републиканската гвардия да се отправят на юг към Кувейт.

През тази война ескадрилата на Дон Уокър беше изпълнявала преди всичко нощни полети, но мостът северно от Ал Кут беше „по спешност“, което означаваше, че няма време за губене, щом се използва от иракски танкове. Така че въздушното нападение тази сутрин носеше гриф „по заповед от Йеремия“, т.е. генерал Чък Хорнър искаше да бъде направено веднага.

Игълите бяха натоварени с еднотонни, направлявани с лазер бомби, и ракети въздух-въздух. Поради положението на пилоните за закачане на бомбите под крилата на Игъл товарът беше асиметричен, защото от едната страна те тежаха повече, отколкото ракетите Спароу от другата. Това пилотите наричат гаден товар. Автоматичното управление на елероните компенсира неравновесието, но това не е товар, с който пилотите биха искали да влязат във въздушен бой.

Докато МИГ-овете, които летяха на сто и петдесет метра, бръснеха повърхността на терена и се приближаваха от запад, Игълите идваха от юг и се намираха на сто двайсет и пет километра.

Първият признак за присъствието им за Абделкарим Бадри беше чуруликането в ушите. Брат му зад него не разбираше какво е това, но бойните пилоти знаят. Учебният самолет водеше, четиримата младежи го следваха, общо взето в клинообразна формация. И те го чуха.

Чуруликаха приемниците им, предупреждаващи за радар. Това означаваше, че някъде във въздуха наоколо има други радари, които претърсват небето.

Четирите Игъла бяха настроили радарите си на функцията „търси“ — лъчите „премитаха“ пред тях, за да им показват какво има там. Съветските приемници бяха приели лъчите и предупреждаваха пилотите.

МИГ-овете нямаха избор. Трябваше да продължат напред. На сто и петдесет метра те бяха много под Игълите и щяха да пресекат проекцията на посоката, в която те летяха.

На деветдесет километра чуруликането в ушите на иракските пилоти се превърна в остър сигнал. Приемниците им казваха: някой там е превключил от функция „търси“ и те е заковал.

Зад Дон Уокър влъхвата му Тим забеляза промяната в поведението на своя радар. От плавно движение насам-натам американските радари бяха заковали, стеснили лъча си и се бяха съсредоточили върху откритието си.

— Имаме пет неидентифицирани обекта — промърмори влъхвата и включи сигнала за разпознаване на приятел или враг. Другите влъхви от ятото направиха същото.

Всички бойни самолети носят този апарат. Той изпраща пулсиращ сигнал на определени честоти, които се сменят ежедневно. Бойните самолети, които се сражават на една и съща страна, получават този сигнал и отговарят: „Приятел съм.“ Вражеските машини не могат да го направят. Петте точки на радарния екран, пресичащи пътя на Игълите километри пред тях и близо до земята, биха могли да са „приятелски“, които се връщат от боен полет. Беше много вероятно, защото в небето имаше повече съюзнически, отколкото иракски самолети.

Тим отправи въпрос към неидентифицираните обекти на функции едно, две и четири. Не получи отговор и докладва:

— Вражески.

Дон Уокър превключи ракетите си на радар и промърмори: „Търсим схватка“ на останалите трима пилоти. Насочи носа на самолета надолу и се понесе.

Абделкарим Бадри беше в неблагоприятно положение и го знаеше. Разбра го в момента когато американците го засякоха. Знаеше без всякакъв апарат за разпознаване, че другите машини не могат да са иракски. Знаеше, че е засечен от вражески самолети и че младите му колеги няма да могат да се справят с тях.

Неблагоприятното му положение произтичаше от МИГ-а, на който летеше. Тъй като беше учебен, единственият вид с две места, той въобще не беше предназначен за бой. Едноместните МИГ-ове имат радари, с които могат да оглеждат около себе си, за да се обслужват ракетите им, докато учебният самолет имаше радар, който оглеждаше под ъгъл от шейсет градуса на носа. Знаеше, че някой го е засякъл, но не можеше да го види.

— Какво имаме? — попита късо партньора си. Отговори му задъхано и изплашено.

— Четири вражески самолета, които се спускат бързо.

И така, опитът не беше успял. Американците се бяха спуснали надолу от юг с намерение да ги гръмнат във въздуха.

— Разпръснете се, спуснете се ниско, преминете на ускорител, насочете се към Иран — заповяда им той.

Младите пилоти нямаха нужда от подканяне. От соплата на самолетите им изскочи пламък и изтребителите преминаха звуковата бариера, като почти удвоиха скоростта си.

Въпреки огромния разход на гориво, едноместните можеха да поддържат ускорителя достатъчно дълго, за да избягат от американците и въпреки това да стигнат Иран. Преднината, която имаха, нямаше да позволи на американците да ги догонят, макар че и те сигурно бяха включили ускорителите.

Абделкарим Бадри нямаше такъв избор. Когато бяха строили учебния вариант, съветските инженери не само бяха монтирали по-прост радар, но и значително бяха намалили резервоарите за гориво, за да направят място за ученика и неговото собствено тегло.

Полковникът носеше под крилата си допълнителни резервоари за продължителен полет, но те нямаше да са достатъчни. Можеше да избира между четири неща. Не му трябваха повече от две секунди, за да ги прецени.

Можеше да включи ускорителя и да продължи за Иран, като избяга от американците, но скоро след като пресечеше границата, щеше да остане без гориво. Дори ако двамата с брат му катапултираха и се спуснеха без произшествия, щяха да паднат сред персийските племена, които бяха пострадали ужасно по време на войната между двете страни от онова, което пускаха върху им иракските авиатори.

Можеше да използва ускорителя си, за да избяга от Игълите, сетне да полети на юг, да катапултира над Саудитска Арабия и да стане пленник. И през ум не му мина, че могат да се отнесат хуманно с него.

Полковник Абделкарим Бадри натисна до край ръчката за газта, премина на ускорител и полетя на среща с идващите американци.

Още щом се обърна, четирите Игъла влязоха в обсега на радара му. Два от тях се бяха отклонили. Втурнали се бяха след бягащите едноместни машини, всички с включени ускорители, всички преминали звуковата бариера.

Но водачът на американците идваше право към него. Бадри усети потреперването, когато МИГ-ът прескочи звуковата бариера, намести мъничко колоната, за управление и се понесе към гмуркащия се Игъл пред себе си.

— Господи, той идва право към нас! — възкликна Тим от задната седалка. Уокър знаеше и без това. Собственият му радарен екран му показваше четирите изчезващи точки на иракските машини, побягнали към Иран, и единичната бляскава точка на вражеския изтребител, който се качваше към него за схватка. Индикаторът, който отмерваше разстоянието, се въртеше като повреден будилник. На петдесет километра един от друг те се носеха със скорост от 2500 километра в час. Не виждаше с просто око МИГ-а, но и това скоро щеше да стане.

На задната седалка полковник Осман Бадри беше съвсем объркан. Не беше разбрал нищо от онова, което ставаше. Внезапният тласък на включения ускорител отново го беше блъснал в кръста, а резкият завой при тази скорост го бе накарал да загуби за няколко секунди съзнание.

— Какво става? — извика той в микрофона си, без да разбира, че не е натиснал копчето и брат му не може да го чуе.

Палецът на Дон Уокър се поколеба над копчетата за изстрелване на ракетите.

Можеше да избира между дългобойната АИМ-7 Спароу, която се насочваше с радар от самия Игъл, и АИМ-9 Сайдуиндър с по-малък обсег и насочваща се по топлинната следа.

На разстояние двайсет и четири километра видя малката черна точка, която препускаше към него. Двата отвесни стабилизатора показваха, че това е МИГ 29, който, в подходящи ръце, се смята за един от най-добрите изтребители прехващачи. Уокър не подозираше, че има пред себе си невъоръжен учебен самолет. Знаеше само, че машината срещу него може да носи съветска ракета АА-10 със същия обхват както собствената му АИМ-7. Затова избра Спароу.

На петнайсет километра изстреля своите ракети право напред. Те проблеснаха и изчезнаха, прихванаха радарния лъч от МИГ-а и послушно тръгнаха към него.

Абделкарим Бадри видя проблясването на ракетите, когато те бяха изстреляни от Игъла, което му даваше още няколко секунди живот, освен ако можеше да принуди американеца да се отклони. Посегна от лявата си страна и дръпна един лост.

Дон Уокър често се бе питал как ли ще бъде и сега разбра. От долната част на крилата на машината срещу него видя ответните блясъци. И сякаш ледена ръка го хвана за корема, почувства смразяващ страх. Друг човек беше изстрелял две ракети срещу него и сега той гледаше смъртта право в очите.

Две секунди след като изстреля Спароу, на Уокър му се щеше да бе избрал Сайдуиндър. Причината беше проста, те бяха ракети, които изстрелваш и забравяш за тях — щяха да намерят врага независимо къде се намира Игълът. А Спароу имаха нужда от Игъла, за да ги насочва; ако сега се отклонеше, без ръководство те щяха да „оглупеят“, да започнат да бродят по небето и да паднат, без да поразят нищо на земята.

Частица от секундата преди да се отклони, видя как „ракетите“, изстреляни от МИГ-а, започват да падат към земята. Без да вярва на очите си, разбра, че това съвсем не са били ракети; иракският пилот го беше изиграл, като беше освободил допълнителните резервоари. Алуминиевите резервоари бяха блеснали на утринното слънце, имитирайки блясъка на ракетното гориво. И той, Дон Уокър от Тълса, Оклахома, почти се беше хванал на номера.

В своя МИГ Абаделкарим Бадри разбра, че американецът няма да се отклони. Постави на изпитание куража на противника и загуби. На задната седалка Осман беше намерил бутона за включване. Виждаше през рамото на брат си, че се качват, вече се намираха на много километри над земята.

— Къде отиваме? — Изпищя той. Последното нещо, което чу, беше съвсем спокойният глас на Абделкарим:

— Не се тревожи, братко мой. Отиваме да поздравим баща си.

Уокър видя как в същия момент двете Спароу се взривиха, огромни червени божури на пет километра от него, сетне парчетата от съветския изтребител започнаха да падат надолу. Усети как по гърдите му се стичат струйки пот.

Неговият партньор Ранди Робъртс, който беше летял над и зад него, се появи край дясното му крило, вдигнал дясната си ръка с палец нагоре. Отвърна му по същия начин. Останалите два Игъла, които се бяха отказали от безплодното преследване на другите МИГ-ове, изплуваха под него и те отново се построиха както преди. Сетне се отправиха към моста над Ал Кут.

При сражение между изтребители нещата се развиват с такава бързина, че от засичането на радара до унищожаването на МИГ-а бяха изминали само трийсет и осем секунди.

 

 

„Наблюдателят“ пристигна във Винклербанк точно в десет сутринта, придружен от своя „счетоводител“. По-младият мъж носеше голямо дипломатическо куфарче със сто хиляди долара в банкноти.

Всъщност тези пари бяха взети за кратко време като заем, уреден от саяна в банковата система, който изпита голямо облекчение, че парите просто ще бъдат депозирани за известно време във Винклербанк, сетне ще бъдат изтеглени и върнати.

Хер Гемютлих остана очарован, като видя парите. Едва ли щеше да изпита такъв ентусиазъм, ако беше забелязал, че доларите заемат само половината от дълбочината на куфарчето, и щеше да е ужасен, ако видеше какво се намира под фалшивото дъно.

За пълна дискретност, докато адвокатът и банкерът уреждаха поверителните шифри за опериране с новата сметка, счетоводителят беше прогонен в стаята на фройлайн Харденберг. Върна се, за да получи разписката за парите, и до единайсет часа работата беше свършена. Хер Гемютлих повика портиера да придружи посетителите обратно до фоайето и външната врата.

Докато слизаха, счетоводителят прошепна нещо в ухото на американския адвокат, а той го преведе на портиера. Последният кимна рязко, спря стария асансьор с решетестата врата на мецанина и тримата слязоха от него.

Адвокатът посочи мъжката тоалетна на своя колега и счетоводителят влезе в нея. Адвокатът и портиерът останаха на площадката отвън.

В този момент до ушите им достигна шум от неразбория във фоайето. Чу се добре, защото то се намираше на шест метра по-нататък по коридора и на петнайсет мраморни стъпала надолу.

Портиерът промърмори някакво извинение и закрачи по коридора, докато стигна до стълбището, откъдето можа да види какво става долу. Гледката го накара да се втурне по мраморните стъпала, за да оправи положението.

Сцената беше непристойна. По някакъв начин трима хулигани, очевидно пияни, бяха влезли във фоайето и тормозеха администраторката, като искаха от нея още пари за пиене. По-късно тя щеше да признае, че са я подмамили да отвори вратата, като се престорили на пощальони.

Изпълнен с възмущение, портиерът се опита да изблъска хулиганите навън. Никой не забеляза, че при влизането си единият от тримата пусна пакет цигари до автоматично затварящата се врата и сега тя стоеше незаключена. Нито пък някой забеляза в блъсканицата, че във фоайето е влязъл на четири крака четвърти човек. Когато се изправи, към него веднага се присъедини нюйоркският адвокат, който беше последвал портиера по стълбите до фоайето.

Те стояха настрана, докато портиерът изблъска тримата хулигани на улицата. Когато се обърна, банковият служител видя, че адвокатът и счетоводителят са слезли от мецанина сами. С многословни извинения за случилото се той ги изпрати до вратата.

Щом стъпи на тротоара, счетоводителят изпусна продължителна въздишка на облекчение.

— Надявам се никога повече да не ми се налага да го правя — рече той.

— Не се безпокой — отговори адвокатът, — чудесно се справи.

Говореха на иврит, защото „счетоводителят“ не знаеше друг език. Всъщност беше банков касиер от Беиршива и се намираше във Виена за своята първа и последна нелегална мисия единствено защото беше еднояйчен близнак на Касоразбивача, който по това време седеше неподвижен в тъмното, в шкафа на тоалетната на мецанина. Там той щеше да остане все така неподвижен дванайсет часа.

 

 

Майк Мартин пристигна в Ар Рутба по средата на следобеда. Трябваха му двайсет часа да измине разстояние, което нормално се изминава за шест часа с кола.

В покрайнините на града попадна на един козар със стадото му и го остави доста озадачен, но съвсем щастлив, купувайки четири от козите за останалата шепа динари, на цена, която беше почти два пъти по-висока от пазарната.

Козите също бяха доволни, че се връщат в пустинята, макар и сега да ги държаха за поводи. Трудно можеше да се очаква от тях да знаят, че са там, за да осигурят правдоподобно обяснение на това, защо Мартин броди из пустинята южно от шосето през следобедната жега.

Проблемът му беше, че не разполагаше с компас; уредът, заедно с останалите му принадлежности, остана под плочките на бараката в Мансур. Използва слънцето и евтиния си часовник, за да определи колкото е възможно по-точно посоката от радиомачтата в града до пресъхналото корито на реката, където беше заровен моторът му.

Вървя осем километра пеш, козите го бавеха, но компанията им си струваше, защото на два пъти забеляза войници, които го проследиха откъм пътя, докато се скри от погледа им, но нищо не предприеха.

Малко преди залез намери пресъхналото корито, което му трябваше, разпознавайки близките скали, и се отпусна да си почине, докато бе все още светло. Едва след като се стъмни, започна да копае. Доволните кози се отдалечиха.

Намери го на същото място, завит в полиетиленовия си чувал — здрав кросов мотор Ямаха 125 кубика, целия черен, с допълнителни резервоари за гориво. Заровеният компас също беше на мястото си, заедно с оръжието и боеприпасите.

В продължение на много години САС предпочитаха пистолети Браунинг с 13 патрона, но горе-долу по това време бяха преминали на швейцарските деветмилиметрови Зиг Зауер. Той препаса по-тежкия швейцарски автоматичен пистолет в кобура на дясното бедро. От този момент нататък вече не можеше и дума да става да се прави на Махмуд Ал-Хури — един прост иракски селянин няма да препуска на подобна машина по тези места. Ако го пресрещнеха, щеше да стреля и да бяга.

Понесе се в нощта, придвижвайки се далеч по-бързо от ландроувърите. С кросовия мотор можеше да кара бързо по равните места и да води машината по скалистите склонове и пресъхналите речни корита.

В полунощ зареди отново, пи вода и хапна от дажбите, оставени в скривалището. Сетне потегли право на юг към саудитската граница.

Така и не разбра кога пресече границата. Местността си беше все същата пустош — скали и пясък, чакъл и сипеи, а като се има предвид зигзагобразното му движение, нямаше начин да знае колко километра е изминал.

Разбра, че е в Саудитска Арабия, чак когато излезе на Таплинския път — единственото шосе по тези места. Теренът стана по-равен и той се движеше с трийсет и повече километра в час, когато насреща му изникна кола. Ако не беше така уморен, би реагирал по-бързо; но умората го бе замаяла и забавила реакциите му.

Предното колело на мотора удари опънатата тел и той изхвърча, премятайки се през глава няколко пъти, преди да се просне по гръб. Когато отвори очи, над се беше надвесила една фигура, а светлината на звездите се отразяваше от нещо метално.

— Bouge pas, mec.[1]

Не беше арабски. Напрегна умореното си съзнание. Нещо от много отдавна. Да, Хейлибъри, където някакъв злощастен учител се опитваше да го посвети в сложностите на езика на Корней, Расин и Молиер.

— Ne tirez pas — рече бавно той. — Je suis Anglais.[2]

Във френския Чуждестранен легион има само трима британски сержанти и един от тях се казва Маккълин.

— Така ли? — рече на английски той. — Тогава вземи да си размърдаш задника и да отидем до бронираната кола. И ако нямаш нищо против, дай ми пистолета си.

Патрулът на легионерите се намираше много по на запад от определеното му място в съюзническите линии и проверяваше Таплинския път за иракски дезертьори. С помощта на сержант Маккълин, който превеждаше, Мартин обясни на френския лейтенант, че е бил със задача в Ирак.

Това звучеше съвсем приемливо за легионерите; те действаха зад линията на фронта — това беше тяхна специалност. Добрата вест беше, че разполагат с радиостанция.

 

 

Касоразбивача престоя в шкафа за метли целия вторник до късно вечерта. Чуваше как различни мъже от персонала влизат в помещението, вършат онова, за което са дошли, и излизат. През стената се долавяше и шумът от движението на асансьора. Седеше върху куфарчето си, облегнат на стената, и от време на време хвърляше поглед към светещия циферблат на часовника си. Между пет и половина и шест чу как персоналът се разотива. Знаеше, че в шест ще дойде нощният пазач, ще го пусне портиерът, който дотогава ще е проверил дали всички са излезли по списъка за деня пред себе си.

След като портиерът си тръгнеше малко след шест, нощният пазач щеше да заключи предната врата и да включи алармите. Сетне щеше да се настани пред портативния си телевизор, който си носеше всяка вечер, за да гледа спортните предавания. И така, докато дойдеше време за първата му обиколка.

Според хората от Ярид, дори и чистачите бяха под надзор. Те почистваха общите части — преддверията и стълбите, клозетите в понеделник, сряда и петък вечер, но във вторник вечер Касоразбивача щеше да остане необезпокояван. В събота идваха да почистят кабинетите под надзора на портиера, който оставаше с тях през цялото време.

Очевидно нощният пазач спазваше неизменно една и съща схема: правеше три обиколки на сградата, като проверяваше всички врати в десет вечерта, два през нощта и в пет сутринта.

Във времето преди първата си обиколка гледаше телевизия и вечеряше. През най-дългия промеждутък — между десет и два — дремеше, като си навиваше малък будилник да го събуди за втората обиколка. Касоразбивача имаше намерение да направи своя взлом именно тогава.

Вече беше видял кабинета на Гемютлих и, най-важното, вратата към него. Беше от масивно дърво, но за щастие без аларма. Прозорецът беше с аларма, а бе забелязал и слабите очертания на два датчика между паркета и килима.

Точно в десет чу как асансьорът потраква нагоре с нощния пазач, който започваше обиколката на вратите, тръгвайки от последния етаж надолу.

Половин час по-късно възрастният мъж беше свършил, надникна в мъжката тоалетна, светна за малко лампата, колкото да провери дали всичко е наред, затвори вратата и се върна на бюрото си във фоайето. Там реши да гледа едно късно спортно предаване.

В 10.45 Касоразбивачът излезе от мъжката тоалетна и се прокрадна нагоре по стълбите на четвъртия етаж.

Вратата на кабинета на хер Гемютлих му отне петнайсет минути. Четвъртото резе на секретната брава се дръпна и той пристъпи вътре.

На главата си носеше лента с прикрепено към нея фенерче с тесен сноп светлина, но сега извади друго, по-голямо, за да огледа стаята. С негова помощ избегна двата датчика и приближи бюрото откъм неохраняваната му страна. Там го — загаси и продължи работата си само на светлината на малкото фенерче.

Ключалките на горните три чекмеджета не представляваха проблем — малки месингови неща на повече от сто години. Когато извади трите чекмеджета, пъхна ръката си и започна да опипва за копче, бутон или лостче. Нищо. Намери го час по-късно на гърба на третото чекмедже вдясно. Малко месингово лостче, дълго не повече от два-три сантиметра. Когато го натисна, се чу тихо щракане и в основата на крака се отвори на сантиметър тясна ивица.

Чекмеджето беше плитко, около два сантиметра, но стигаше да побере двайсет и два листа тънка хартия. Всеки от тях бе копие на пълномощното, което единствено можеше да задвижи сметките под ръководството на Гемютлих.

Касоразбивача извади фотоапарата и стойката с четири сгъваеми крака, която държеше предварително фокусирания апарат точно на определеното разстояние от хартията под него, за да се получат най-ясните възможни снимки.

Най-отгоре върху купчината листа стоеше описанието как трябва да се оперира със сметката, открита предишната сутрин от „наблюдателя“ от името на фиктивния клиент в Америка. Онова, което търсеше, беше седмият лист от горе на долу. Номера вече го знаеше — Мосад беше превеждал пари в сметката на Йерихон в продължение на две години, докато не го поеха американците.

За по-сигурно снима всичките. След като възстанови кашета в първоначалното му състояние, върна чекмеджетата на местата им и ги заключи, той се измъкна и заключи вратата на кабинета след себе си. В един и десет вече се намираше в шкафа за метли.

Когато банката започна работа на сутринта, Касоразбивача остави асансьора да се качва и слиза в продължение на половин час, защото знаеше, че портиерът никога не придружава персонала до стаите му. Първият посетител се появи в десет без десет. Когато асансьорът мина покрай него, Касоразбивача се измъкна от мъжката тоалетна, отиде на пръсти в дъното на коридора и надникна във фоайето. Бюрото на портиера беше празно — той беше горе, придружавайки клиента.

Касоразбивача извади пейджър и натисна копчето два пъти. Три секунди по-късно на външната врата се позвъни. Администраторката включи домофона и попита:

— Ja?[3]

— Lieferung[4] — рече тъничък глас. Тя натисна копчето за отваряне на вратата и във фоайето се появи едър весел разносвач. Той мъкнеше голяма маслена картина, опакована в кафява хартия и вързана с канап.

— Ето, госпожо, почистена и готова за окачване — рече той.

Зад него вратата бавно се затвори. Докато това ставаше, се показа една ръка и пъхна между нея и рамката нагъната хартия. Тя се затвори, но всъщност езикът не щракна.

Разносвачът постави картината в края на бюрото на администраторката. Беше голяма, широка метър и половина и висока един и двайсет. Тя закри целия й изглед към фоайето.

— Но аз не зная нищо… — запротестира тя. Главата на разносвача се показа иззад картината.

— Моля да подпишете, че сте я получили — рече той и подаде формуляра на разписката. Докато тя го разглеждаше, Касоразбивача слезе по мраморните стъпала и се измъкна през вратата.

— Но тук пише галерия „Харцман“ — посочи тя.

— Точно така. „Балгасе“, номер четиринайсет.

— Но ние сме номер осем. Това е Винклербанк. Галерията е по-нататък.

Обърканият разносвач се извини и си тръгна. Портиерът се върна по мраморните стъпала. Тя обясни какво се е случило. Той изсумтя, зае мястото си от другата страна на фоайето срещу администраторката и отново подхвана сутрешния вестник.

 

 

Когато по обяд хеликоптерът Блакхок доведе Майк Мартин, във военновъздушната база Рияд го очакваше малък, но нетърпелив комитет по посрещането. Там бяха Стив Ланг и Чип Барбър. Човекът, когото не очакваше да види, беше неговият командир, полковник Брус Крейг. Докато той стоеше в Багдад, в западните пустини на Ирак вече се бяха разположили два пълни ескадрона на САС от всичко четирите, които имаше в казармата в Херефорд. Един беше останал там на разположение, докато хората от четвъртия, разпръснати на малки групи, бяха ангажирани в тренировъчни мисии.

— Носиш ли го, Майк? — попита Ланг.

— Да. Последното съобщение на Йерихон. Не можах да го предам по радиото.

— Човече, разтревожихме се, след като не успяхме да се свържем с теб през изминалите четирийсет и осем часа — обади се Барбър. — Голяма работа свърши, господин майор.

— Един момент, господа — рече полковник Крейг. — Ако сте свършили с него, мога ли да получа обратно своя офицер?

Ланг разглеждаше хартийката, разчитайки арабския, доколкото можеше. Вдигна очи.

— Да, така предполагам. С искрените ни благодарности.

— Почакайте минута — рече Барбър. — Какво ще правите с него сега, господин полковник?

— О, легло в нашата база от другата страна на летището, малко ядене…

— Имам по-добра идея — каза Барбър. — Господин майор, какво бихте казали за канзаска пържола и пържени картофи, един час в мраморна вана и голямо меко легло?

— Страхотно — засмя се Мартин.

— Точно така, господин полковник, вашият човек получава апартамент в хотел „Хаят“ за двайсет и четири часа с комплиментите на моите хора. Може ли?

По време на краткото пътуване до хотела срещу щаба на СЕНТАФ Мартин преведе на Ланг и Барбър съобщението на Йерихон. Ланг го записа дума по дума.

— Това е то — рече Барбър. — Нашите летци ще отидат там и ще го пометат.

Трябваше да се намеси Чип Барбър, за да бъде настанен мърлявият иракски селянин в най-добрия апартамент в „Хаят“, и когато това стана, човекът на ЦРУ отиде отсреща в Черната дупка.

Мартин прекара един час във ваната, изми се, обръсна се, а когато излезе, пържолата и пържените картофи го чакаха върху един поднос в дневната. Още не си беше доял, когато сънят го обори. Едва успя да стигне до широкото меко легло в съседната стая, отпусна се и заспа.

Докато спеше, се случиха куп неща. В дневната бяха оставени изгладени гащи, панталони, чорапи, обувки и риза.

Във Виена Гиди Барзилаи изпрати подробностите за опериране с шифрованата сметка на Йерихон в Тел Авив, където беше подготвено съответното копие с необходимата редакция.

Карим се срещна с Едит Харденберг на излизане от работа, заведе я да пият кафе и й обясни, че трябва да се върне в Йордания за една седмица да види майка си, която била болна. Тя прие обяснението и му каза да се връща колкото е възможно по-скоро.

От Черната дупка издадоха заповед до военновъздушната база Таиф, където един шпионски самолет ТР-1 се готвеше да излети, за да заснеме голям оръжеен комплекс в Ас-Шаркат, в северен Ирак.

Самолетът получи нова задача, с нови координати по картата и по-конкретно да посети и снима една част от веригата планини в северната част на Джебал ал Хамрин. Когато командирът на ескадрилата възрази против внезапната промяна, му казаха, че заповедта носи гриф „Направо от Йеремия“. Протестът приключи.

Над Джебал в този ден беше облачно и валеше дъжд, но с помощта на своя радар с инфрачервени лъчи и топлинни сензори, уреда АСАРС-2, за който няма облаци, дъжд, градушка, суграшица, сняг, нито тъмнина, шпионският самолет направи необходимите снимки.

Веднага след като се получиха, двамата най-добри фотоанализатори в Черната дупка — полковник Бийти от американската авиация и командирът на ескадрила Пек от Кралските военновъздушни сили, седнаха да ги разучат.

Съвещанието започна в шест. Присъстваха само осем души. Председателстваше заместникът на генерал Хорнър, също така решителен, но по-весел генерал Бъстър Глосън. Двамата разузнавачи — Стив Ланг и Чип Барбър, също присъстваха, защото бяха донесли местоположението на обекта и знаеха как е бил открит. От двамата анализатори, Бийти и Пек, се искаше да обяснят своето тълкуване на снимките от района. Присъстваха и трима щабни офицери, двама американци и един британец, които щяха да решат какво трябва да се направи и как.

Полковник Бийти започна с нещо, което се превърна в лайтмотив на съвещанието.

— Имаме проблем — рече той.

— Обяснете какъв — отсече генералът.

— Господин генерал, информацията, която получихме, ни дава координатите. Дванайсет цифри — шест за дължина и шест за ширина. Но това не е по нашата система САТНАВ, която свежда мястото до няколко квадратни метра. Говорим за един квадратен километър. За по-сигурно го разширихме до километър и половина.

— И?

— Ето го.

Полковник Бийти посочи към стената. Тя беше почти цялата заета от увеличена снимка, изключително чиста, допълнена от компютър, с големина метър и осемдесет на метър и осемдесет. Всички се вторачиха в нея.

— Нищо не виждам — рече Генералът. — Само планини.

— Това е проблемът, господин генерал. Няма нищо.

— Какво би трябвало да има там? — бавно попита генералът.

— Оръдие — отвърна Ланг.

— Оръдие ли?

— Така нареченото оръдие Вавилон.

— Мислех, че сте ги засекли още на етап производство.

— Така смятахме и ние. Очевидно някое се е промъкнало.

— Вече говорихме за това. Трябва да е ракета или секретна база на изтребители-бомбардировачи. Няма оръдие, което да изстреля толкова голям полезен товар.

— Това може, господин генерал. Проверих в Лондон. Дулото е дълго повече от сто и осемдесет метра, калибърът е един метър. Полезен товар повече от половин тон. Радиус на действие до хиляда километра, според използвания взрив.

— А разстоянието от тук до Триъгълника?

— Седемстотин и петдесет километра. Господин генерал, могат ли вашите изтребители да прихванат снаряд?

— Не.

— А ракетите Пейтриът?

— Може би, ако са където трябва и когато трябва, но по-вероятно не.

— Въпросът е, че независимо дали е оръдие или ракета, то не е там — рече полковник Бийти.

— Може би е под земята, както монтажният завод Ал-Кубай? — подхвърли Барбър.

— Онова беше маскирано с автомобилно гробище — рече командирът на ескадрила Пек. — Тук няма нищо. Няма шосе, черен път, силови кабели, отбрана, хеликоптерни площадки, огради от бодлива тел, казармени помещения на охраната, нищо — само пусти склонове, ниски хълмове и долини.

— Да предположим — рече Ланг, като искаше да се защити, — че са използвали същия номер както при Тармия — сложили са зоната за отбрана далеч встрани от онова на снимката?

— Опитахме и това — рече Бийти. — Огледахме на осемдесет километра във всички посоки. Нищо, никаква отбрана.

— А ако са заложили изключително на маскировката?

— Няма начин, иракчаните винаги охраняват ценните си неща, дори от собствения си народ. Погледнете и вижте тук.

Полковник Бийти се приближи до снимката и посочи скупчени на едно място колиби.

— Село, точно до тях. Дим от огън, кошари, кози, които пасат в долината. Има още две извън снимката.

— Може да са издълбали цялата планина — рече Ланг. — Вие направихте така с планините Чейен.

— Там има поредица от пещери, тунели, много помещения зад блиндирани врати — каза Бийти. — Тук говорите за дуло, дълго сто и осемдесет метра. Ако се опитате да вкарате такова нещо в планина, тя непременно ще пропадне. Вижте какво, господа, разбирам долният край на дулото, затворът, всички помощни помещения да са под земята, но поне някаква част от дулото би трябвало да стърчи навън. Такова нещо няма.

Отново се загледаха в снимката. В квадрата имаше три възвишения и част от четвърто. По най-голямото от трите нямаше никакви следи от устойчиви на взрив врати или път, който да води натам.

— Ако се намира някъде там — предложи Пек, — нека го бомбардираме целия. Това би сринало цялата планина върху оръдието.

— Добро хрумване — подкрепи го Бийти. — Господин генерал, можем да използваме Въздушните крепости. Ще засипем целия периметър.

— Мога ли да насоча вниманието ви върху нещо друго? — попита Барбър.

— Моля, заповядайте — разреши генерал Глосън.

— Ако аз бях Саддам Хюсейн с неговата параноя и разполагах с едно-единствено оръжие от такова значение, ще поставя да го командва човек, на когото мога да вярвам. И ще му дам заповед, ако някога крепостта бъде подложена на въздушно нападение, да стреля. С две думи, ако първите две бомби не улучат, а квадратен километър и половина е много нещо, останалите могат да паднат със закъснение една десета от секундата.

Генерал Глосън се приведе напред.

— Какво искате да кажете, господин Барбър?

— Господин генерал, ако Юмрукът на Бога е някъде в тези възвишения, той е скрит с изключителна вещина. Единственият начин да бъде унищожен е със също такава операция. Един самолет, дошъл изневиделица, напада и още от първия удар поразява обекта.

— Не зная колко пъти трябва да повтарям — рече излезлият от търпение полковник Бийти, — но ние не знаем къде е този обект.

— Смятам, че моят колега говори за маркиране на целта — обади се Ланг.

— Но това означава друг самолет — възрази Пек. — Както Буканиър маркират на Торнадо. Дори и онзи, който маркира, трябва преди това да види обекта.

— Това свърши работа с ракетите Скъд — каза Ланг.

— Така е, хората от САС маркираха ракетните установки, а ние ги гръмнахме. Но те бяха там, на земята, на хиляда метра от ракетите и установките.

— Именно.

За миг всички се умълчаха.

— Казвате да изпратим хора в планините, за да ни дадат целта в размери десет квадратни метра, така ли? — попита генералът.

Обсъждането продължи още два часа. Но все се връщаха към довода на Ланг.

Първо да се открие, после да се отбележи и най-сетне да се унищожи, и всичко това без иракчаните да ги забележат.

В полунощ един ефрейтор от Кралските военновъздушни сили отиде в хотел „Хаят“. Чукането на вратата не даде резултат, така че нощният управител му отвори. Той влезе в спалнята и разтърси мъжа, който спеше по хавлия върху леглото.

— Господин майор, събудете се. Викат ви отсреща, господин майор.

Бележки

[1] Не мърдай (фр.). — Б.пр.

[2] Не стреляйте. Англичанин съм (фр.). — Б.пр.

[3] „Да?“ (нем.). — Б.пр.

[4] „Доставка“ (нем.). — Б.пр.