Фредерик Форсайт
Юмрукът на Бога (20)

Глава 19

Бригадният генерал Рахмани седеше в кабинета си и размишляваше върху събитията от изминалите двайсет и четири часа с чувство на неизлечимо отчаяние.

Това, че бомбите и ракетите систематично разрушаваха основните командни центрове и военните заводи на неговата страна, не го тревожеше. Седмици по-рано бе предвидил такова развитие и сега то просто приближаваше надвисналото американско настъпление и падането от власт на човека от Тикрит.

Бе нещо, което беше планирал, за което беше копнял и очаквал с увереност, без в този ден, 11 февруари, да знае, че няма да стане. Рахмани беше много интелигентен човек, но не и ясновидец.

Тази сутрин го занимаваше собственото му оцеляване, доколко имаше вероятност да доживее деня, когато Саддам Хюсейн ще падне от власт.

Бомбардирането предишния ден на ядрения машиностроителен завод в Ал-Кубай, така хитро замаскиран, че никой не очакваше да бъде разкрит, разтърси из основи властващия в Багдад елит.

Минути след като британските самолети си отидоха, оцелелите артилеристи влязоха във връзка с Багдад, за да съобщят за нападението. Чувайки за станалото, д-р Джаафар Ал-Джаафар бе скочил в колата си, за да види на място какво е станало с неговия персонал под земята. Ученият беше изпаднал в ярост и по пладне се бе оплакал на Хюсейн Камел, под чието Министерство на гражданската и военната промишленост се намираше цялата ядрена програма.

Разправяха, че дребничкият учен крещял на зетя на Саддам как една програма, която от петдесет милиарда долара, изразходвани за въоръжение за едно десетилетие, беше погълнала осем милиарда, е била разрушена в мига на своя триумф. И в състояние ли е държавата да брани своите поданици и т.н. и т.н.?

Влиянието на иракския физик нямаше нищо общо с личната му физика — едва ли имаше повече от метър и петдесет и приличаше на комар. Твърдяха, че казал още много други неща.

Хюсейн Камел смирено докладвал на тъста си, който на свой ред изпаднал в ярост. Когато се случваше такова нещо, цял Багдад трепереше за живота си.

Учените под земята не само оцелели, но и избягали, защото заводът разполагал с тесен тунел, който извеждал на близо километър в пустинята и завършвал с кръгла шахта с железни стъпала в стената. Персоналът беше излязъл оттам, но щеше да е невъзможно да се придвижат тежки машини по същия път.

Главният пътнически и големият товарен асансьор представляваха огъната развалина на дълбочина шест метра. Да се възстанови, щеше да е върховно постижение на техниката и да отнеме седмици — седмици, с които, както подозираше Хасан Рахмани, Ирак не разполагаше.

Да бе само това, Рахмани щеше да изпитва истинско облекчение, защото живееше в голяма тревога от деня, в който се проведе заседанието в двореца преди началото на въздушната война — тогава, когато Саддам разкри съществуването на „своето“ устройство.

Сега Рахмани се тревожеше от налудничавата ярост на своя държавен глава. Вицепрезидентът Изат Ибрахим му се обади малко след пладне предишния ден — никога не бе чувал най-довереният човек на Саддам да звучи по този начин.

Ибрахим му каза, че президентът не бил на себе си от гняв, а когато той изпаднеше в такова състояние, обикновено се лееше кръв. Само кръвта успяваше да успокои яростта на човека от Тикрит. Вицепрезидентът даде ясно да се разбере, че от Рахмани се очаква да покаже резултати, при това бързо. Той попита Ибрахим:

— Какви резултати имате предвид?

— Открий откъде са разбрали — му изкрещя Ибрахим.

Рахмани влезе във връзка с приятели в армията, които бяха разговаряли с артилеристите — докладите им били категорични по една точка. Англичаните нападнали с два самолета. Имало още два, по-високо, но смятали, че са изтребители, осигуряващи прикритие; във всеки случай не пуснали никакви бомби.

След това разговаря с оперативното планиране на военновъздушните сили. Според тях, а неколцина от офицерите там бяха получили своята подготовка на Запад, нито един обект от голямо военно значение не би бил подложен на удар само с два самолета. По никакъв начин.

И така, разсъждаваше Рахмани, ако англичаните не са смятали, че гробището за стари автомобили е онова, за което се представя, тогава за какво са го смятали? Отговор вероятно можеха да дадат двамата свалени британски летци. Той лично с огромно удоволствие би провел разпитите, убеден, че с помощта на някои халюциногенни препарати ще ги накара да проговорят за няколко часа, при това истината.

От армията бяха потвърдили, че пилотът и навигаторът са заловени три часа след нападението, насред пустинята, като единия бил със счупен глезен. Обаче с невероятна бързина се появила група от АМАМ и отвела двамата летци. Никой не смееше да спори с АМАМ. Така двамата британци попаднаха в ръцете на Омар Хатиб. Нека Аллах бъде милостив към тях.

Рахмани разбираше, че след като не може да блесне с бързо предоставена информация, тогава ще трябва да измисли нещо друго. Въпросът беше — какво?

Само онова, което президентът очакваше, разбира се. А какво е то? Заговор, разбира се. Тогава щеше да получи заговор. Ключа към него щеше да даде предавателят.

Посегна към телефона и повика майор Мохсен Заид, ръководителя на радиопрослушването — отдела, натоварен да прихваща радиопредавания. Време беше отново да си поговорят.

 

 

На трийсет километра западно от Багдад се намира малкият градец Абу Граиб, място, което, без да се отличава с някаква забележителност, беше известно, макар и рядко споменавано в Ирак. Защото в Граиб се намира големият затвор, отделен почти изключително за разпити и задържане на политически затворници. Затова персоналът в него не беше от националната служба по затворите, а от тайната полиция АМАМ.

— В същото време, когато Рахмани повика при себе си своя специалист по радиопрослушване, към двойната порта от дебело дърво на затвора се приближи дълъг черен мерцедес. Разпознавайки човека в колата, двама пазачи се хвърлиха да отворят вратите. Тъкмо навреме, защото човекът в колата би могъл да накаже безмилостно онзи, който го е забавил и един миг с мудно изпълнение на възложената му работа.

Колата влезе и портите се затвориха. Седналият отзад в колата не удостои усърдието на пазачите с кимване или жест. Те бяха хора без значение.

Колата спря пред стъпалата към главната административна сграда.

Бригадният генерал Омар Хатиб слезе и напето изкачи стъпалата. По целия му път вратите бързо се отваряха пред него. Младши офицер, негов помощник, носеше куфарчето му.

За да стигне до кабинета си, Хатиб се качи на асансьор до петия, последен етаж, а когато остана сам, нареди да му донесат турско кафе и започна да разглежда докладите, които се изготвяха всекидневно с подробности за изтръгнатата от онези в мазето информация.

Независимо от вида, който си даваше, Омар Хатиб беше не по-малко разтревожен от колегата си в другата част на Багдад — човек, когото ненавиждаше точно толкова, колкото беше ненавиждан от него.

За разлика от Рахмани, който със своето частично английско образование, владеене на езици и вид на космополит беше по принцип обект на подозрение, Хатиб можеше да разчита на същественото предимство, а именно че беше от Тикрит. Докато вършеше добре работата, възложена му от президента, и поддържаше потока от признания за предателство, които задоволяваха жаждата на ненаситната параноя, той беше в безопасност.

Но последните двайсет и четири часа бяха тревожни. И на него му се бяха обадили по телефона, но му се обади зетят, Хюсейн Камел. Също както направи Ибрахим с Рахмани. Камел предаде новините за безкрайната ярост на президента по повод бомбардирането на Ал-Кубай и поиска резултати.

За разлика от Рахмани, Хатиб държеше в ръцете си двамата британски летци. От една страна, това му даваше преимущество, а от друга — представляваше клопка. Президентът щеше да иска да знае, при това бързо, какви инструкции са получили летците преди полета — какво всъщност знаеха съюзниците за Ал-Кубай и как са го научили?

Именно от него се очакваше информацията и вече петнайсет часа хората му обработваха летците — от седем предишната вечер, когато ги бяха докарали в Абу Граиб. До този момент нещастниците бяха издържали.

От двора под прозореца му достигна свистене, удар и тихо стенание. Челото на Хатиб се сбръчка озадачено, сетне се изглади, като се сети.

Във вътрешния двор под прозореца му висеше един иракчанин, вързан за китките на напречна греда. Пръстите на краката му стигаха точно на десет сантиметра от земята. Наблизо стоеше кана със солена вода, която вече не беше бистра, а тъмнорозова.

Имаше заповед всеки надзирател и войник, който прекосява двора, да спре, да вземе една от тръстиковите пръчки от каната и да нанесе удар отзад между врата и коленете на висящия мъж. Един ефрейтор под навеса отброяваше ударите.

Увесеният беше продавач на пазара, когото чули да казва, че президентът бил кучи син, и сега, макар и късно, трябваше да се научи да произнася името му с подобаващо уважение.

Интересното беше, че продължаваше да е жив. Това идваше да покаже колко жизнени са някои от тези обикновени хора. Търговецът беше понесъл петстотин удара, постигайки внушителен рекорд. Щеше да умре преди хилядния — никой досега не беше издържал хиляда. Другото интересно нещо беше, че го бе издал десетгодишният му син. Омар Хатиб отпи от кафето, отвъртя капачката на писалката си от масивно злато и се приведе над материалите.

Половин час по-късно на вратата се почука дискретно.

— Влез! — обади се той и вдигна очаквателно поглед. Имаше нужда от добри новини и само един човек можеше да почука, без преди това за него да съобщи помощникът му отвън.

Мъжът, който влезе, беше едър и дори собствената му майка трудно би могла да го нарече красив. Лицето му беше надупчено от прекарана в детството едра шарка, а там, където му бяха изрязали две кисти, лъщяха кръгли белези. Той затвори вратата след себе си и остана на място в очакване да го заговорят.

Беше сержант, макар върху изцапания му работен комбинезон да нямаше нашивки, но въпреки низшия си ранг принадлежеше към малцината, към които бригадният генерал изпитваше добри чувства. От персонала на затвора единствен сержант Али получаваше разрешение да седне в негово присъствие.

Хатиб посочи стол и му предложи цигара. Сержантът я запали и всмука дълбоко; работата му беше неприятна и уморителна, а цигарата — повод за почивка. Причината, поради която можеше да понася подобна фамилиарност от човек с низш ранг като Али, беше, че наистина се възхищаваше от него.

Хатиб високо ценеше хората, които носят резултати, а досега неговият доверен сержант не го бе разочаровал. Спокоен, методичен, добър съпруг и баща, Али беше истински професионалист.

— Е? — попита бригадният генерал.

— На навигатора му трябва още много малко, господин генерал, много малко. Пилотът… — Той сви рамене. — Може би час, може би повече.

— Нека ти напомня, че и двамата трябва да бъдат пречупени, Али, нищо не трябва да скрият. И онова, което казват, трябва да се потвърждава взаимно. Самият президент разчита на нас.

— Може би трябва да дойдете, господин генерал. Смятам, че до десет минути ще получите отговора, който чакате. Първо навигаторът, а сетне, като разбере, и пилотът ще пропее.

— Много добре.

Хатиб стана и сержантът отвори вратата пред него. Заедно слязоха с асансьора до първото равнище под земята. Там тръгнаха по един коридор, който водеше до стълбите към второто равнище. Покрай коридора имаше стоманени врати, а зад тях, клекнали сред собствената си мръсотия, бяха затворени седем американски екипажа, четири британски, един италиански и един пилот на кувейтски Скайхок.

На следващото равнище имаше още килии, две от тях заети. Хатиб надникна през прозорчето на вратата в първата.

Килията се осветяваше от гола крушка, стените й бяха опръскани със засъхнали екскременти и други кафяви петна — стара кръв. В средата, на пластмасов стол седеше напълно гол мъж, а по гърдите му течаха струйки повърнато, кръв и слюнка. Ръцете му бяха оковани в белезници зад него, а лицето му — покрито с качулка без прорези за очите.

Двама души от АМАМ, облечени в комбинезони, подобни на тези, които носеше сержант Али, стояха от двете му страни и поглаждаха с длани дългите по метър пластмасови маркучи, напълнени с асфалт, който ги прави по-тежки, без да се отразява на гъвкавостта им. Бяха отстъпили, за да си починат. Очевидно преди това бяха концентрирали вниманието си върху пищялите и капачките на коленете, защото кожата се беше смъкнала от тях и придобила синьо-жълт цвят.

Хатиб кимна и мина към следващата врата. През дупката видя, че вторият пленник не е с качулка. Едното му око беше напълно затворено, подпухналата плът на челото и бузата беше съединена със засъхнала кръв. Когато си отвори устата, вътре се видяха дупки на местата, където му бяха счупили зъбите и между смазаните му устни се показа кървава пяна.

— Тайн, Никлъс Тайн. Лейтенант. Пет-нула-едно-нула-девет-шест-осем.

— Навигаторът — прошепна сержантът. Хатиб също му отвърна шепнешком:

— Кой от нашите говори английски?

Али посочи с ръка онзи от ляво.

— Доведи го.

Али влезе в килията на навигатора и излезе с един от разпитващите. Хатиб проведе с него разговор на арабски. Мъжът кимна, влезе отново в килията и нахлузи качулката на главата на мъжа.

Едва тогава Хатиб разреши да отворят вратите на двете килии.

Англоговорящият се приведе към Ники Тайн и му заговори през плата. Говореше английски със силен акцент, но разбираемо.

— Добре, лейтенант, това беше. С теб свършихме. Няма повече да те бием.

Младият навигатор чу думите. Тялото му сякаш се свлече от облекчение.

— Но твоят приятел, той няма такъв късмет. Вече умира. Можем да го заведем в болница — чисти бели чаршафи, лекари, всичко, от което има нужда, или да го довършим. Ти ще избереш. Когато ни кажеш, ще спрем и ще го заведем в болница.

Хатиб кимна на сержант Али, който стоеше по-нататък в коридора. Той влезе в другата килия. През отворената врата се чу как пластмасовият бич се стоварва върху голи гърди. Сетне пилотът започна да крещи.

— Добре, снаряди — изкрещя Ники Тайн под качулката си, — престанете, копелета такива, беше склад за боеприпаси, за снаряди с бойни газове…

Ударите престанаха. От килията на пилота излезе задъхан Али.

— Гениален сте, господин бригаден генерал.

Хатиб сви скромно рамене и рече наставнически на своя ученик:

— Никога не подценявай сантименталността на англичаните и американците. Сега доведи преводачите, извлечи всички подробности, до последната. Когато имаш написан текст, ми го донеси.

Като се върна в кабинета си, бригадният генерал Хатиб се обади лично на Хюсейн Камел. Час по-късно Камел се обади на свой ред. Тъст му бил очарован; щял да свика съвещание, вероятно тази нощ. Омар Хатиб трябвало да бъде на разположение, в очакване да го повикат.

 

 

Същата вечер Карим започна отново да дразни Едит, мило и без злоба, този път за работата й.

— Не ти ли доскучава понякога в банката, мила?

— Не, работата е интересна. Защо питаш?

— О, не зная. Просто не мога да разбера как можеш да я смяташ за интересна. За мен би била най-скучната работа в света.

— Да, но не е толкова скучна.

— Добре де, какво й е интересното?

— Ами да боравиш със сметки, да правиш капиталовложения, такива неща. Това е важна работа.

— Глупости, да казваш „добро утро“, „да, господине“, „не, господине“, „разбира се, господине“ на хора, които осребряват чек за петдесет шилинга. Скучно.

Лежеше по гръб на леглото й. Тя също легна и се сгуши в него. Обичаше да го усеща до себе си.

— Понякога откачаш, Карим. Но те харесвам такъв. Винклербанк не издава чекове, тя не е търговска банка.

— Каква е разликата?

— Ние нямаме текущи влогове, нито клиенти с чекови книжки, които да влизат и излизат. Не работим по този начин.

— Без клиенти няма пари.

— Разбира се, че има пари, но в депозитни сметки.

— Никога не съм имал такава сметка — призна Карим. — Само малка текуща сметка. Във всеки случай предпочитам да държа парите си в брой.

— Не можеш да ги държиш в брой, когато става дума за милиони. Ще ти ги откраднат. Затова ги влагаш в банка и ги инвестираш.

— Искаш да кажеш, че старият Гемютлих борави с милиони, така ли? Пари на други хора?

— Да, милиони и милиони.

— Шилинги или долари.

— Долари, английски лири, милиони и милиони.

— Може, но аз не бих му доверил парите си.

Тя се изправи в леглото, този път наистина шокирана.

— Хер Гемютлих е честен човек. И през ум няма да му мине да излъже някого.

— На него и да не мине, на друг ще мине. Например… да кажем, познавам човек, който има сметка във Винклербанк. Името му е Шмит. Един ден влизам и казвам: „Добро утро, хер Гемютлих, казвам се Шмит и имам сметка при вас.“ Той поглежда в книгата и потвърждава: „Да, имате.“ Тогава му викам: „Бих искал да изтегля цялата сума.“ И когато истинският Шмит се появи, няма да е останало нищо. Затова предпочитам парите в брой.

Тя се засмя на неговата наивност, дръпна го надолу и му загриза ухото.

— Няма да мине. Най-вероятно хер Гемютлих ще познава твоя скъпоценен Шмит. Във всеки случай той ще трябва да се легитимира.

— Паспорти се подправят. Проклетите палестинци непрекъснато го правят.

— И ще има нужда от подпис, който ще сравни със спесимена при нас.

— Е и? Ще се упражнявам да подписвам Шмит.

— Карим, мисля че някой ден ще станеш престъпник. Лош човек си.

И двамата се закискаха на тази идея.

— Във всеки случай, ако си чужденец и живееш в чужбина, вероятно ще имаш шифрована сметка. Те са съвършено недостъпни.

Той се надигна на лакът и се втренчи в нея.

— Това пък какво е?

— Шифрована сметка, ли?

— Мммм.

После му обясни как действа системата.

— Това е лудост — избухна той, когато тя свърши. — Всеки може да се появи и да каже, че е негова. Ако Гемютлих не е виждал притежателя…

— Има процедури по установяване на самоличността, идиот такъв. Много сложни шифри, начини на писане на писма, определени начини, по които трябва да постави подписа — все неща, предназначени да потвърдят, че човекът е истинският притежател на сметката. Ако всичко не бъде изпълнено до последната подробност, хер Гемютлих няма да даде нищо. Така че е невъзможно да се представиш за притежателя.

— Трябва да има страхотна памет.

— О, ужасно си глупав. Всичко е записано. Ще ме заведеш ли на вечеря?

— Заслужила ли си я?

— Знаеш, че да.

— Е, добре. Но искам предястие.

Тя не разбра намека му.

— Имам предвид теб.

Посегна, пъхна пръст в ластика на оскъдните й пликчета и я придърпа към себе си в леглото. Тя се изсмя доволно. Претърколи се върху й и започна да я целува. Внезапно спря. Тя се стресна.

— Зная какво ще направя — прошепна той. — Ще наема касоразбивач, ще проникна в сейфа на стария Гемютлих и ще видя кодовете. Тогава ще мога да го направя.

Тя си отдъхна с облекчение, че не е променил намерението си да я люби.

— Няма да стане. Ммм. Направи го пак.

— Ще стане.

— Ааах. Няма.

— Ще стане. Непрекъснато разбиват сейфове. Четем във вестниците всеки ден.

Тя го опипа „там долу“ и се ококори.

— Охо, всичко това за мен ли е? Ти си чудесен, едър, здрав мъж, Карим, и аз те обичам. Но старият Гемютлих, както го наричаш ти, е малко по-умен от теб…

Минута по-късно вече не я интересуваше, колко е умен Гемютлих.

 

 

Докато агентът на Мосад се любеше във Виена, Майк Мартин монтираше своята сателитна чиния, тъй като наближаваше полунощ и единайсетият ден от месеца отстъпваше място на дванайсетия.

Тогава на Ирак му оставаха осем дни до настъплението, насрочено за 20 февруари. Южно от границата най-северната част от пустинята, която принадлежеше на Саудитска Арабия, беше настръхнала от най-голямото струпване на войска и оръжия, оръдия, танкове и запаси върху такова малко парче земя от Втората световна война насам.

Безжалостният пердах от въздуха продължаваше, макар че повечето от обектите в първоначалния списък на генерал Хорнър вече бяха „посетени“, понякога два, че и повече пъти. Въпреки внасянето на допълнителни цели поради краткотрайния бараж от ракети Скъд срещу Израел, първоначалният план беше спазен. Всички известни фабрики за производство на оръжия за масово унищожение бяха направени на прах и пепел и това включваше дванайсет нови, добавени по информация от Йерихон.

На практика иракската авиация беше престанала да съществува като действено бойно средство. Нейните изтребители-прехващачи, когато се случеше да влязат в бой със самолетите на съюзниците, рядко се връщаха в базите си, а към средата на февруари вече не се и опитваха. Елитната част от изтребителната и изтребително-бомбардировачната авиация съзнателно бе изпратена в Иран, където моментално я конфискуваха. Останалите бяха разрушени в блиндираните си хангари или разбити на парчета, ако ги свареха на открито.

На най-високо равнище командването на съюзниците не можеше да разбере защо Саддам е предпочел да изпрати най-добрите си бойни самолети на стария враг. Причината бе, че той твърдо вярваше, че след определена дата нито една страна в района няма да има друг избор освен да преклони глава пред него, и тогава той щеше да си върне бойните машини.

По това време в страната почти не беше останал здрав мост или пък работеща електростанция.

Към средата на февруари съюзниците все повече съсредоточаваха усилията си срещу иракската армия в Южен Кувейт и отвъд кувейтската граница, в съседен Ирак.

От северната саудитска граница до шосето Багдад-Басра Въздушните крепости обстрелваха позициите на артилерията, танковете, ракетните батареи и пехотата. Американските А-10 Тъндърболт, получили прякора „летящите глигани“, бродеха навсякъде и правеха онова, което умееха най-добре, а именно — унищожаваха танкове. На самолетите Игъл и Торнадо също бяха възложили задачата да „мачкат танкове“.

Съюзническите военачалници в Рияд не знаеха, че има още четирийсет големи завода за производство на оръжие за масово унищожение, скрити под пустините и в планините, нито че военновъздушните бази, построени от белгийската компания „Сикско“, продължават да стоят непокътнати.

След атаката срещу фабриката Ал-Кубай настроението беше по-весело не само на четиримата генерали, които знаеха какво всъщност е имало там, а и на представителите на ЦРУ и СИС в Рияд.

Това настроение намери отражение в краткото съобщение, което Майк Мартин получи тази нощ. В началото ръководителите съобщаваха за успеха на мисията на Торнадо, въпреки загубата на един самолет. По-нататък го поздравяваха, че е останал в Багдад въпреки разрешението да се махне, както и за цялата му мисия. Накрая му казваха, че по-нататъшното му оставане е излишно. На Йерихон трябваше да се изпрати едно последно съобщение в смисъл, че съюзниците му благодарят, парите му са изплатени, а връзката ще бъде възстановена след войната. Тогава, твърдяха те, за да бъде в безопасност, той наистина трябва да избяга в Саудитска Арабия, преди да е станало късно.

Мартин затвори апаратурата си, прибра я и полежа така, преди да заспи. Интересно, мислеше си той, армиите няма да дойдат в Багдад. Ами Саддам, не беше ли той предмет на цялата операция? Нещо се бе променило.

 

 

Ако знаеше за съвещанието, което се провеждаше в седалището на Мухабарат, на около половин километър от него, сънят на Майк Мартин нямаше да е така спокоен.

Когато става дума за техническа компетентност, хората се делят на четири вида: опитни, много добри, блестящи и „родени“. Последната категория не включва просто подготовка, а попада в сфера, където всички технически знания се съчетават с вроден усет, с природен инстинкт, шесто чувство, любов към предмета и машините, която няма как да намери място в учебниците.

Когато ставаше въпрос за радио, майор Мохсен Заид попадаше в категорията „роден“. Съвсем млад, той носеше очила с дебели стъкла, които му придаваха вид на бухал, на прилежен ученик. Заид живееше заради радиотехниката. Квартирата му беше осеяна с последните западни списания, а щом попаднеше на ново устройство, което би могло да повиши резултатността на поверения му отдел, той настояваше да го получи. Тъй като ценеше своя човек, Хасан Рахмани се стараеше да му го достави.

Малко след полунощ двамата мъже седяха в кабинета на Рахмани.

— Някакъв напредък? — попита Рахмани.

— Може би — отвърна Заид. — Там е, това е сигурно. Бедата е, че използва кратки „откоси“, които са почти неуловими. Много кратки. Но с професионализъм и търпение човек понякога може да хване такава станция, дори „откосите“ да са само от по няколко секунди.

— Кога ще стане това?

— Ами сведох честотите на излъчване до относително тесен диапазон в свръхвисоките честоти, което улеснява работата. Преди няколко дни ми излезе късметът. За всеки случай прослушвахме една тясна честотна ивица и той започна да предава. Слушайте.

Заид извади един касетофон и помещението се изпълни с пълна каша от звуци. Рахмани изглеждаше объркан.

— Това ли е?

— Шифровано е, разбира се.

— Разбира се — каза Рахмани. — Можеш ли да откриеш шифъра?

— Почти сигурно не. Шифроването става със силиконов чип, в който е вложена сложна комбинация от микросхеми.

— И не може да се дешифрира, така ли? — Рахмани преставаше да разбира; Заид живееше в свой собствен свят и говореше на собствения си език. Не полагаше никакво усилие да говори с прости думи на своя началник.

— Това не е шифър. За да се превърне тази каша в първоначалните думи, е необходим още един силиконов чип. Пермутациите наброяват стотици милиони.

— Тогава какво е станало?

— Станало е това, господин бригаден генерал, че имам идея.

Хасан Рахмани се приведе възбуден напред:

— Идея ли?

— Да, при това втора по ред. И знаете ли какво? Това предаване беше излъчено посред нощ, трийсет часа преди бомбардировката над Ал-Кубай. Предполагам, че в него са се съдържали подробностите за ядрения завод. Има и още нещо.

— Продължавай.

— Той е тук.

— Тук в Багдад ли?

Майор Заид се усмихна и поклати глава. Беше запазил най-хубавата част за края. Искаше да бъде оценена както трябва.

— Не, господин генерал, той е тук, в Мансур. Смятам, че е в един квадрат от два на два километра.

Рахмани напрегнато започна да мисли. Това означаваше, че са близко, невероятно близко. Телефонът иззвъня. Той слуша няколко секунди, сетне сложи слушалката на място и стана.

— Викат ме. Едно последно нещо. Още колко прихващания ти трябват, докато го засечеш с точност? В рамките на един блок или дори на една къща?

— Ако имам късмет — едно. Първия път може да не го хвана, но при първото прихващане смятам, че ще мога. Моля се да изпрати дълго съобщение, да предава няколко секунди. Тогава ще ви дам квадрат сто на сто метра.

Рахмани дишаше тежко, докато слизаше към чакащата го кола. За срещата с президента пристигнаха в два автобуса с черни прозорци. В единия бяха седемте министри, в другия шестте генерали и тримата ръководители на разузнаването. Никой не знаеше къде отиват, а седналият отвъд преградата шофьор просто следваше моториста. На деветимата във втория автобус разрешиха да слязат от него едва когато спря в ограден със стени двор. Бяха пътували по обиколен път в продължение на четирийсет минути. Рахмани прецени, че се намират в провинцията, на около петдесет километра от Багдад. Не се чуваше шумът от движението, а светлината на звездите очертаваше смътно голяма вила със затъмнени прозорци.

В просторния хол вече стояха седемте министри. Генералите заеха определените им места и зачакаха мълчаливо. Охраната посочи на д-р Убайди от задграничното разузнаване, на Рахмани от контраразузнаването и Омар Хатиб от тайната полиция да седнат на трите стола с лице към единичния голям тапициран стол, отделен за президента.

Човекът, който бе изпратил да ги повикат, влезе няколко минути по-късно. Всички станаха, а той им даде знак да седнат.

Някои от тях не бяха виждали президента повече от три седмици. Изглеждаше напрегнат, с торбички под очите, а бузите му бяха по-увиснали.

Без предисловия Саддам Хюсейн пристъпи към темата на заседанието. Имало е бомбардировка — всички знаеха за нея, дори и онези, които преди това нямаха представа за съществуването на мястото, наречено Ал-Кубай.

Бомбардираният обект е бил толкова секретен, че едва ли повече от дузина мъже в Ирак са знаели точно къде се намира. И въпреки това са го бомбардирали. Никой освен най-високопоставените хора в страната и неколцина верни на каузата технически лица са посещавали това място, и то с вързани очи или в превозни средства с черни прозорци, и въпреки това то е било бомбардирано.

В помещението цареше мълчание, мълчание, породено от страх. Генералите Ради от пехотата, Кадири от танковите войски, Ридха от артилерията и Мусули от инженерните войски бяха вперили неподвижен поглед в килима пред себе си.

Нашият другар, Омар Хатиб, разпитал двамата британски летци, говореше президентът. Сега той щял да обясни какво се е случило.

Никой не поглеждаше към президента, но сега всички очи се преместиха към тънкия като върлина Омар Хатиб.

Мъчителя стоеше с поглед, вперен в корема на държавния глава, който седеше с лице към него от другата страна на помещението.

Летците проговорили, рече с равен глас той. Нищо не скрили. Командирът на ескадрилата им казал, че съюзнически самолети са забелязали камиони, армейски камиони, как влизат и излизат в едно предприятие за нарязване на стари автомобили. От това Кучите синове останали с впечатление, че предприятието скрива склад за боеприпаси, по-конкретно там са складирани снаряди с боен газ. Не са погледнали на него като обект с висок приоритет и не смятали, че ще има някаква противосамолетна отбрана. Така че за нападението отделили само два самолета, с още два над тях да бележат целта. Не са имали други машини, за да смажат Тройното-А, защото не са смятали, че ще има такова. Те, пилотът и навигаторът, не знаели нищо повече.

Президентът кимна към генерал Фарук Ридха.

— Вярно ли е или е лъжа, рефик?

— За тях е нормално, господин президент — отговори човекът, който командваше артилерията и ракетите САМ, — да изпратят първо изтребителите, снабдени с ракети за поразяване на отбраната, сетне бомбардировачите за обекта. Винаги правят така. Досега не се е случвало да се изпратят само два самолета без подкрепа за обект с висок приоритет.

Саддам предъвка отговора, без тъмните му очи да издават какво мисли. Това беше част от властта, която имаше над тези мъже — те никога не знаеха как ще реагира.

— Има ли някаква възможност, рафик Хатиб, тези хора да са скрили нещо от теб, да знаят нещо повече от онова, което са казали?

— Не, господин президент, те бяха… убедени да сътрудничат напълно.

— Тогава с това се приключва въпросът, така ли? — попита президентът тихо. — Нападението е било просто нещастна случайност.

Навсякъде из стаята закимаха глави. Когато отекна крясъкът, всички се парализираха.

— ГРЕШИТЕ! Всички грешите!

За секунда гласът се върна към тих шепот, но страхът се бе вселил. Всички те знаеха, че мекият тон би могъл да предшества най-страшни разкрития, най-жестоки наказания.

— Не е имало камиони, не е имало армейски камиони. Обяснение, дадено на пилотите в случай, че ги заловят. Има още нещо, не е ли така?

Повечето вече се потяха, въпреки климатичната инсталация. Винаги е ставало така, когато тиранът на племето е викал магьосника да открие вещицата и всички от племето са седели и треперели да не би жезълът му да посочи него или нея.

— Има заговор — прошепна президентът. — Има предател. Някой е предател, който заговорничи срещу мен.

Потъна в мълчание и ги остави да треперят. После се обърна към тримата мъже, които седяха точно срещу него.

— Намерете го! Намерете го и го доведете при мен. Той ще разбере какво е наказанието за такива престъпления. Той и цялото му семейство.

Напусна стаята сърдито, последван от личния си телохранител. Шестнайсетте мъже не смееха дори да се погледнат. Щеше да има жертвоприношение. Никой не знаеше кой ще бъде пожертван. Всеки се боеше за себе си, да не е казал случайно нещо, макар и това да не беше задължително. Петнайсет от мъжете стояха настрана от шестнайсетия — онзи, който щеше да посочи вещицата, човека, когото наричаха Ал-Муаззиб, Мъчителя. Той щеше да поднесе жертвата.

И Хасан Рахмани запази мълчание. Не остана време да спомене за прехванатите радиопредавания. Операциите, ръководени от него, бяха деликатни, изтънчени и основани на детективска работа, на истинско разузнаване. Последното, което би желал, беше да чуе как дебелите ботуши на АМАМ трополят по неговите проучвания.

Изтръпнали от ужас, министрите и генералите се върнаха към задълженията си в нощния мрак.

 

 

— Не ги държи в сейфа на кабинета си — каза Ави Херцог, наричан още Карим, на своя ръководител Гиди Барзилаи, докато закусваха късно сутринта на следващия ден.

Срещата беше безопасна, в апартамента, където живееше Барзилаи. Херцог се обади от телефонна кабина едва след като Едит Харденберг беше влязла в банката. Скоро след това пристигнаха хората от Ярид, направиха „кутия“ около своя колега и го придружиха до мястото на срещата, за да са сигурни, че няма и най-малък шанс да го проследят. Ако му беше пораснала „опашка“, щяха да я видят. Такава им беше специалността.

Гиди Барзилаи се приведе през покритата със съдове маса, със светнали очи.

— Чудесно, пиленцето ми, сега зная къде не държи шифрите. Въпросът е къде са всъщност?

— В бюрото му.

— В бюрото ли? Ти си луд. Всеки може да го отвори.

— Виждал ли си го?

— Бюрото на Гемютлих ли? Не.

— Очевидно е много голямо, много претрупано с украси и много старо. Истинска антика. Освен това в него има отделение, което е толкова трудно да се открие, че Гемютлих го смята за по-сигурно от какъвто и да е сейф. Според него един крадец може да се захване със сейфа, но никога няма да се сети за бюрото. А дори да го претърси, никога няма да открие отделението.

— И тя не знае къде е то?

— Не знае. Не го е виждала отворено. Той винаги се заключва в кабинета, когато трябва да направи справка.

Барзилаи премисли казаното.

— Хитро копеле. Не мислех, че е способен на такова нещо. Знаеш ли, че вероятно е права?

— Мога ли вече да скъсам, да сложа край на връзката?

— Не, Ави, все още не. Ако е така, справил си се блестящо. Но не си отивай, продължавай да разиграваш театър. Ако изчезнеш сега, тя ще се сети за последния ви разговор, ще събере две и две и ще има пристъп на разкаяние, или нещо от този род. Остани с нея, говорете, но никога повече на тема банки.

Барзилаи обмисли проблема, пред който стоеше. Никой от хората му във Виена не беше виждал бюрото, но имаше друг човек, който го беше виждал.

Той изпрати кодирано съобщение до Коби Дрор в Тел Авив. Там повикаха „наблюдателя“ и го настаниха в една стая с художника.

Наблюдателят не беше много талантлив човек, но имаше едно качество, което бе смайващо — зрителна памет. В продължение на пет часа седя със затворени очи и се връща мислено към разговора си с Гемютлих, докато се представяше за адвокат от Ню Йорк. Основната му задача тогава беше да открие следи от алармена инсталация върху прозорците и вратите, стенен сейф или жици, които говорят за сигнални датчици — всички номера, които правят едно помещение сигурно. Това беше отбелязал и докладвал. От бюрото въобще не се бе интересувал тогава. Но седмици по-късно, седнал в помещението под булевард „Цар Саул“, той можеше да затвори очи и да види всичко отново.

Чертичка по чертичка той описа бюрото на художника. От време на време поглеждаше нарисуваното, правеше поправки и пак започваше. Художникът работеше с туш, с тънко перо и оцветяваше с водни бои. След пет часа той създаде точна оцветена рисунка на бюрото, което се намираше в кабинета на хер Волфганг Гемютлих във Винклербанк, на улица „Балгасе“ във Виена.

Картината замина с дипломатическата поща от Тел Авив за посолството на Израел в Австрия. Гиди Барзилаи я получи след два дни.

Преди това прегледаха списъка на саяните из цяла Европа и сред тях откриха някой си мосю Мишел Леви, антиквар на булевард „Распай“ в Париж, смятан за един от водещите специалисти по класически мебели на континента.

 

 

Едва през нощта на четиринайсети, същия ден, когато Барзилаи получи рисунката във Виена, Саддам Хюсейн свика отново министрите, генералите и началниците на тайните служби.

И отново заседанието стана по искане на началника на АМАМ Омар Хатиб, който беше предал вестта за успеха си чрез зетя Хюсейн Камел, и отново то се проведе в една вила през нощта.

Президентът влезе в помещението и махна на Хатиб да докладва какво е открил.

— Какво да кажа, господин президент? — Началникът на тайната полиция вдигна ръце, а после ги отпусна безпомощно. Един майсторски изигран етюд на скромност.

— Както винаги президентът излезе прав. Наистина бомбардировката на Ал-Кубай не е била случайна. Наистина е имало предател и той е заловен.

Стаята забръмча от подлизурски изблик на учудване. Човекът, който седеше на тапицирания стол с права облегалка, с гръб към стената без прозорци, разцъфна в усмивка и вдигна ръце да сложи край на тези ненужни овации. Те престанаха, но не веднага.

„Нали бях прав, говореше усмивката, не съм ли винаги прав?“

— Как откри всичко, рафик? — попита президентът.

— Съчетание от късмет и детективска работа — призна скромно Хатиб. — Колкото до късмета, знаем, че е дар от Аллах, който се усмихва благосклонно на нашия президент.

— Два дни преди нападението на бомбардировачите на Бени Наджите, на близкия път е имало контролно-пропускателен пост. Просто най-рутинна, случайна проверка от моите хора, които проверявали за дезертьори, контрабандни стоки… Отбелязали са номерата на колите.

Преди два дни ги проверих и установих, че повечето от тях са били местни — пикапи и камиони. Но е имало и една скъпа кола, с багдадска регистрация. Издирихме собственика — човек, който е имал причина да посети Ал-Кубай. Но като се обадихме по телефона, се уверихме, че не е посещавал завода. Защо тогава е бил в района, запитах се аз.

Хасан Рахмани кимна. Това наистина беше добра детективска работа, стига да беше вярно. Не подобаваше на Хатиб, който обикновено разчиташе на грубата сила.

— И защо е бил там? — поиска да знае президентът.

Хатиб замълча в стремежа си да постигне максимален ефект.

— За да отбележи точното описание на депото за нарязване на старите автомобили, да определи разстоянието от най-близкия отличителен белег на местността и точните посоки по компаса — всичко, от което ще има нужда една авиация, за да го намери.

Присъстващите изпуснаха шумно дъх.

— Но това стана по-късно, господин президент. Първо поканих този човек при мен в централата на АМАМ, за да си поговорим откровено.

Хатиб се върна мислено към откровения разговор в Садун, Багдад, в мазето под централата на АМАМ, известно като Гимнастическия салон.

Обикновено Омар Хатиб оставяше подчинените му да провеждат разпитите, задоволявайки се с това, да определя доколко жестоки да са и да надзирава резултата. Но случаят беше толкова деликатен, че пое задачата лично, оставяйки всички останали зад непропускащата звуци врата.

От тавана на килията се подаваха две стоманени куки, на разстояние метър една от друга, а от тях висяха две къси вериги, прикачени на дървена летва. Беше накарал да вържат китките на заподозрения в краищата на гредата, така че мъжът висеше с ръце, разтворени на разстояние един метър. Тъй като не стояха вертикално, натоварването на ставите ставаше още по-голямо.

Краката висяха на десет сантиметра от пода, като глезените им бяха вързани на друг, дълъг един метър прът. Тази поза във формата на „X“ откриваше достъп до всички части на тялото, а тъй като висеше в средата на помещението, до него можеше да се стигне от всички страни.

Омар Хатиб остави окървавената палмова пръчка на една маса и застана отпред. Маниакалните писъци на мъжа при първите петдесет удара бяха престанали, замрели до умолителен шепот. Хатиб се втренчи в лицето му.

— Ти си глупак, приятелю. Можеш толкова лесно да сложиш край на всичко това. Предал си президента, но той е милостив. Имам нужда само от признанието ти.

— Не, кълна се… уа-Аллах-ел-Адхим… в името на Великия Аллах, никого не съм предавал.

Мъжът плачеше като дете, по лицето му се стичаха сълзи на агония. Мекушав е, отбеляза Хатиб, няма да му трябва много.

— Да, предал си. Предал си Кабдату Аллах. Нали знаеш какво означава това?

— Разбира се — изхленчи мъжът.

— И знаеш къде е прибран на сигурно място?

— Да.

Хатиб вдигна коляно и го заби в откритите тестикули. Мъжът би искал да се превие на две, но не можеше. Той повърна, повърнатото потече по голото тяло и започна да капе от края на пениса.

— Да… какво?

— Да, сайди.

— Така е по-добре. А къде беше скрит Юмрукът на Бога, та нашите врагове да не знаят?

— Не, сайди, това е тайна.

Ръката на Хатиб се стрелна и зашлеви увисналия мъж по лицето.

— Манюк, мръсен манюк, а тогава как днес на разсъмване вражеските самолети го бомбардираха и унищожиха нашето оръжие?

Затворникът разтвори широко очи, шокът му надви срама от обидата. Манюк на арабски означава мъж, който играе пасивна роля в хомосексуалното съвкупление.

— Но това не е възможно. Никой, освен малцина не знае за Ал-Кубай…

— Но враговете знаеха… те го съсипаха.

— Сайди, кълна се, това не е възможно. Никога не могат да го намерят. Човекът, който го построи, полковник Бадри, го маскира така добре…

Разпитът продължи още половин час до неизбежния си край.

От размислите му го изтръгна самият президент.

— А кой е той, нашият предател?

— Инженерът, доктор Салах Сиддики.

Всички ахнаха. Президентът кимна бавно, сякаш е подозирал този човек открай време.

— Може ли да попитам — обади се Хасан Рахмани, — за кого е работила тази отрепка?

Хатиб хвърли отровен поглед към Рахмани и не отговори веднага.

— Това не каза.

— Но ще каже, ще каже — настоя президентът.

— Господин президент — промърмори Хатиб. — Трябва да ви докладвам, че за съжаление в този момент от признанията си предателят умря.

Рахмани скочи на крака, пренебрегвайки протокола.

— Господин президент, трябва да протестирам. Това е проява на смайваща некадърност. Предателят трябва да е имал връзка до враговете, някакъв начин да изпраща съобщенията си. Сега никога няма да научим.

Хатиб му хвърли изпълнен с такава омраза поглед, че Рахмани, който като ученик при господин Хартли беше чел Киплинг, си спомни за Крейт, пепелянката, която съскала: „Внимавай, аз съм смъртта!“

— Какво имаш да кажеш? — попита президентът.

Хатиб беше изпълнен с разкаяние.

— Господин президент, какво мога да кажа? Мъжете, които служат под моя команда, ви обичат като баща, не, повече дори. Готови са да умрат за вас. Когато чули мръсният предател да си признава… са се престарали.

Глупости! — помисли си Рахмани. Но президентът кимна бавно. Такива слова обичаше да чува.

— Разбираемо е — рече той. — Такива неща се случват. А ти, бригаден генерал Рахмани, който критикуваш колегата си, постигнал ли си някакъв успех?

Направи впечатление, че не се обърна към Рахмани с думата рафик, другарю. Трябваше да внимава, много да внимава.

— Има предавател, господин президент, и той е в Багдад.

И разкри онова, което му бе казал майор Заид. Мислеше да добави едно последно изречение: „Още едно предаване и ако го прихванем, смятам, че ще уловим човека, който работи с предавателя“, но реши, че за това е още рано.

— Сега, след като предателят е мъртъв — рече президентът, мога да разкрия пред вас онова, което не можех да ви кажа преди два дни. Юмрукът на Бога не е унищожен, дори не е погребан. Едно денонощие преди нападението наредих да го преместят на по-сигурно място.

Дълго не стихнаха аплодисментите, с които приближените изразиха възторга си пред невероятния гений на своя ръководител.

Той им каза, че устройството е заминало в Крепостта, чието местоположение не ги интересува, а от Каала ще бъде изстреляно, за да промени хода на историята в деня, в който първият американец стъпи на свещената земя на Ирак.