Фредерик Форсайт
Юмрукът на Бога (14)

Глава 13

Големият сив мерцедес едва си проправяше път сред уличното движение. Блъскайки яростно по клаксона, шофьорът трябваше силом да се придвижва през потока от леки коли, микробуси, моторизирани сергии и ръчни колички, създаващи оживлението между улиците „Халифа“ и „Рашид“.

Това беше старата част на Багдад, където търговци на платове, злато и подправки, амбулантни продавачи на най-известните стоки въртяха своя занаят вече десет века.

Колата свърна по „Банк“, където и двете страни на улицата бяха задръстени с паркирани коли, и накрая запъпли по „Шурджа“. Пред тях пазарът на подправките правеше улицата непроходима. Шофьорът обърна леко глава.

— По-нататък не мога да отида.

Лейла Ал-Хила кимна и изчака да й отворят вратата. До шофьора седеше Кемал, едрият телохранител на генерал Кадири, тромав сержант от танковите войски, прикрепен към персонала на началника си от много години. Мразеше го.

След кратка пауза сержантът се измъкна от колата, изправи огромната си снага и отвори задната врата. Разбираше, че отново го е унижила, и това пролича по очите му. Тя слезе от колата, без да погледне към него или да му благодари.

Едната от причините да мрази телохранителя бе, че я следваше навсякъде. Разбира се, тази работа му бе възложил Кадири, но това не намаляваше нейната неприязън към него. Трезвен, Кадири беше корав професионален военен; в сексуалните дела обаче беше патологично ревнив. Оттам и правилото, което беше въвел — никога да не се движи сама из града.

Друга причина за ненавистта й към телохранителя бе очевидното му желание да я обладава. Тъй като отдавна бе принизила вкусовете си, тя добре можеше да разбере, че всеки мъж може да изпитва похот към тялото й и ако плати необходимата цена, би задоволила неговите желания, колкото и странни да бяха те. Но Кемал й нанасяше непростима обида — бидейки сержант, той беше беден. Как смееше да допусне такива мисли, а той очевидно ги допускаше — някаква смесица от презрение към нея и животинско желание да я обладава. То се проявяваше, когато генерал Кадири не гледаше към него.

От своя страна той разбираше нейното отвращение и се забавляваше, като я оскърбяваше с погледите си, докато на думи запазваше официалното разстояние.

Оплака се на Кадири от безмълвната му наглост, но той само се разсмя. Можеше да подозира всеки мъж, че я желае, но на Кемал бяха простени много волности, защото му бе спасил живота в блатата на Ал Фао срещу иранците и защото беше готов да даде живота си за него.

Телохранителят хлопна вратата и двамата продължиха пеша по „Шурджа“.

Този район се нарича Агид ал Насра, Християнският квартал. Освен черквата „Сейнт Джордж“ от другата страна на реката, изградена от англичаните за тях си и за протестантската им вяра, имаше още три християнски секти, съставящи около 7 процента от населението.

Най-голяма е асирийската или древносирийската секта, чиято катедрала се намира в Християнския квартал, на пресечка на „Шурджа“. На километър оттам се издига арменската черква, близо до друга паяжина от преплетени улички, известна като Камп ел Арман, стария Арменски квартал, чиято история ни връща много векове назад.

Наред с асирийската катедрала е „Свети Йосиф“, черквата на халдейските християни, най-малката секта. Ако богослужението на асирийците прилича на източноправославното, то халдейците са издънка на католическата черква.

Най-известният халдейски християнин в Ирак по онова време беше външният министър Тарик Азиз, чиято кучешка преданост към Саддам Хюсейн и към политиката му на геноцид би накарала човек да се замисли дали господин Азиз не се е отклонил някак си от учението на Принца на мира. Лейла Ал-Хила също беше родена халдейка и сега това се оказваше полезно.

Необичайната двойка стигна до портата от ковано желязо, през която се влизаше в покрития с калдъръм двор пред сводестата врата на халдейската черква. Мюсюлманинът Кемал не можеше да пристъпи и крачка по-нататък. Тя му кимна и мина през портата. Той я проследи с поглед как си купи свещичка от сергия до вратата, как дръпна кърпата от тежка копринена дантела над главата си и влезе в тъмната, пропита с мирис на тамян вътрешност.

Телохранителят сви рамене и мина няколко метра по-нататък да си купи кутия кока-кола, да намери място да седне и оттам да гледа към вратата. Чудеше се защо господарят му позволява такива дивотии. Тази жена беше проститутка; един ден генералът щеше да се умори и му бе обещал, че той, Кемал, ще си направи удоволствието с нея, преди да бъде изхвърлена. Усмихна се при тази мисъл и по брадичката му се стече струйка кола.

Вътре в черквата Лейла спря да запали свещта си от една друга сред стотиците, които горяха до вратата, сетне, с наведена глава, се отправи към изповедалнята в далечния край на главния кораб. Край нея мина свещеник в черно расо, без да й обърне внимание.

Винаги беше същата изповедалня. Влезе в точно уречения час, шмугвайки се преди една жена в черно, която също търсеше свещеник да изслуша литанията й от грехове, може би по-банални от тези на по-младата жена, която я избута и зае мястото й.

Лейла затвори зад себе си вратата, обърна се и седна на мястото на каещия се. От дясната й страна имаше украсена решетка, зад която чу шумолене на дрехи. Сигурна беше, че е там, той винаги беше там в уречения час.

„Кой ли е той? — питаше се тя. — Защо й плаща така щедро за информацията, която му носи? Не е чужденец — говори арабски прекалено добре, арабски на човек, роден и израснал в Багдад. А плаща добре, много добре.“

— Лейла? — гласът шептеше, тихо и равно. Винаги трябваше да идва първа и да си отива преди него. Беше я предупредил да не се навърта навън с надеждата да го види, но и как би могла да го направи, след като Кемал надничаше зад рамото й? Селяндурът недодялан би могъл да види нещо и да го докладва на господаря си. Това щеше да й коства живота.

— Кажи коя си, ако обичаш.

— Отче, съгреших в плътските дела и не съм достойна за твоята милост.

Той беше измислил тази формула, защото никой друг не би казал такова нещо.

— Какво имаш за мен?

Тя посегна между краката си, отмести дъното на гащите си и измъкна лъжливия тампон, който й бе дал преди седмици. Единият край се отвиваше. От кухата вътрешност извади хартията, навита на не по-дебел от молив масур и я подаде през решетката.

— Чакай.

Чу как пелюрът изшумя, докато мъжът хвърляше опитно око на направените от нея бележки, доклад за дискусията и заключенията, направени на съвета под председателството на самия Саддам Хюсейн, на който беше присъствал генерал Абдуллах Кадири.

— Добре, Лейла, много добре.

Днес парите, които й подаде през решетката, бяха швейцарски франкове, много едри банкноти. Тя ги скри на мястото, където беше скътала информацията си, място, което, както знаеше, повечето мъже мюсюлмани смятат за нечисто в определени периоди. Само лекар или пък страшният АМАМ можеше да ги намери там.

— Докога трябва да продължава това? — попита през решетката тя.

— Още малко. Задава се война. Когато свърши, президентът ще падне. Други ще вземат властта. Аз ще съм един от тях. Тогава ще получиш истинската си награда, Лейла. Остани спокойна, върши си работата и бъди търпелива.

Тя се усмихна. Истински възнаградена. Това означаваше пари, много пари, достатъчно, за да отиде далеч и да е богата до края на дните си.

— Сега върви.

Тя стана и напусна изповедалнята. Старицата в черно беше намерила друг да изслуша изповедта й. Лейла отново пресече главния кораб и излезе на слънце. Тъпакът Кемал седеше отвъд портата от ковано желязо, мачкаше кутията от кола в грамадния си юмрук и се потеше на слънцето. Хубаво, нека се поти. Щеше още повече да се поти, само да знаеше…

Без да поглежда към него, тя тръгна по „Шурджа“ към паркираната кола, през гъмжащия от хора пазар. Вбесен, но безпомощен, Кемал пое тромаво подире й. Лейла не обърна ни най-малко внимание на бедния фелах, който тикаше велосипед с кошница на багажника, а и той не й обърна никакво внимание, фелахът беше на пазара по нареждане на готвачката в домакинството, където той работеше, за да купи сушена кора от индийско орехче, кориандър и шафран.

Останал сам в изповедалнята, мъжът, облечен в черното расо на халдейски свещеник, поседя още малко, за да е сигурен, че агентът му вече няма да е на улицата. Беше повече от невероятно да го познае, но в тази игра дори изключително малките шансове бяха прекалено големи.

Вярваше в онова, което й каза. Задаваше се война. Дори фактът, че Желязната лейди си е отишла от Лондон, едва ли щеше да промени положението. Американците бяха захапали юздечката и вече нямаше да се върнат назад.

Стига онзи глупак в двореца край реката, при моста Тамуз да не развали всичко и да се изтегли едностранно от Кувейт. За щастие той сякаш се бе понесъл безразсъдно към собственото си унищожение. Американците щяха да спечелят войната, сетне щяха да дойдат в Багдад да довършат работата си. Положително те нямаше само да завземат Кувейт и да сметнат, че с това се е свършило. Едва ли хората могат да са така могъщи и толкова глупави.

А когато дойдат, ще имат нужда от нов режим. Бидейки американци, те ще се насочат към някой, който говори свободно английски, някой, който разбира поведението им, начина им на мислене и езика им и ще знае какво да каже, за да им се хареса и да стане техният избраник.

Самото му образование, космополитната му изисканост, която сега въставаше срещу му, щеше да се превърне негово преимущество. За момента беше изключен от най-висшите кръгове и най-интимните решения на президента — защото не произхождаше от това селяндурско племе тикрити, не беше открай време фанатичен член на партията Баас, нито армейски генерал или брат на Саддам.

Но Кадири беше тикрит и му вярваха. Посредствен генерал от танковите войски, с вкусовете на разгонена камила, някога той бе играл из праха по улиците на Тикрит със Саддам и неговия клан и това стигаше. Той, Кадири, присъстваше на всяко съвещание, където се вземаха решения, знаеше всички тайни; а мъжът в изповедалнята също трябваше да знае тези неща, за да се подготви.

Когато се увери, че навън е чисто, той стана и си тръгна. Вместо да пресече централния кораб, се измъкна през една странична врата в ризницата, кимна на един истински свещеник, който се обличаше за литургия, и напусна черквата през друга, странична врата.

Мъжът с велосипеда беше само на пет-шест метра от него. Случайно вдигна поглед тъкмо когато свещеникът излезе на светлото, облечен в черното си расо, и успя навреме да се извърне. Мъжът в расо се огледа, но не обърна внимание на фелаха, наведен над велосипеда, за да му намести веригата, и тръгна бързо по уличката към малка невзрачна кола.

Човекът, тръгнал да купува подправки, се обля в пот, а сърцето му се блъскаше в гърдите. За малко му се размина, съвсем за малко. Напълно съзнателно беше избягвал да се мярка близо до седалището на Мухабарат в Мансур, да не би случайно да налети на това лице. Какво, по дяволите, правеше този човек, облечен като свещеник, в Християнския квартал?

Господи, колко години бяха минали, колко време, откакто играеха заедно на поляната на подготвителното училище на господин Хартли, откакто стовари юмручето си върху брадичката на това момче, защото обиждаше по-малкия му брат, откакто заедно рецитираха поезия в час, винаги надминати от Абделкарим Бадри. Много време беше минало, откакто видя за последен път стария си приятел Хасан Рахмани, сега началник на контраразузнаването на Република Ирак.

 

 

Наближаваше Коледа и готвейки се да прекарат празника в далечните мюсюлмански земи, 300 000 американци и европейци насочиха мислите си към дома. Но въпреки задаващото се Рождество Христово струпването на най-голямата атакуваща сила от времето на десанта в Нормандия не спираше.

Коалиционните сили все така бяха разположени в онази част от пустинята, която се намира право на юг от Кувейт. Нямаше и намек, че в един момент половината от тези сили ще се понесе далеч на запад.

В крайбрежните пристанища продължаваха да се изсипват нови дивизии. Британската Четвърта танкова бригада се присъедини към Седма, Пустинните плъхове, за да сформират Първа танкова дивизия, французите увеличиха своето участие до 10 000 души, включващи Чуждестранния легион.

Американците бяха довели Първа оторизирана дивизия, Втори и Трети бронирани полкове, Първа механизирана пехотна дивизия, както и Първа и Трета бронирани дивизии, две дивизии от морската пехота и 82-ра и 101-ва въздушнодесантни дивизии.

Почти до границата, съответно на желанието им, бяха разположени саудитският Отряд за специални задачи и Специалните части, подсилени от египетски и сирийски дивизии и други поделения, изпратени от различни по-малки арабски държави.

Северните води на Персийския залив бяха почти изцяло покрити от стоманата на бойни кораби от флотите на коалиционните сили. В Залива и в Червено море, от другата страна на Саудитска Арабия, Съединените щати бяха разположили пет групи самолетоносачи начело със самолетоносачите „Айзенхауер“, „Индипендънс“, „Джон Кенеди“, „Мидуей“ и „Саратога“, а предстоеше да пристигнат „Америка“, „Рейнджър“ и „Тиодор Рузвелт“.

Сама по себе си въздушната мощ на тези кораби, със самолетите Томкет, Хорнет, Интрудър, Праулър, Авенджър и Хокай на борда си, беше внушителна.

В Персийския залив бе заел своето място тежковъоръженият брониран кораб „Уисконсин“, към който през януари щеше да се присъедини „Мисури“.

Из държавиците от Персийския залив и в Саудитска Арабия всяко нещо, което можеше да мине за летище, беше претъпкано с изтребители, бомбардировачи, транспортни самолети и самолети за ранно предупреждение. Всички те летяха по всяко време на денонощието, макар и все още да не навлизаха в иракското въздушно пространство, с изключение на разузнавателните самолети, които преминаваха невидими високо горе.

В няколко случая американската авиация делеше летища с ескадрили от Британските кралски военновъздушни сили. Тъй като екипажите говореха един език, общуването помежду им беше лесно, неофициално и приятелско. Но понякога възникваха и недоразумения. Едно от тях беше свързано с място, известно само на англичаните, наречено ММШП.

В самото начало, при тренировъчен полет въздушният диспечер попитал пилота на британски Торнадо дали е стигнал определената точка, където трябва да се обърне назад. Пилотът отвърнал, че не е — продължавал да се намира над ММШП.

С течение на времето мнозина американски пилоти чули за това място и претърсвали картите, за да го намерят. Оказало се истинска загадка по две причини: очевидно англичаните прекарвали много време над него и то не било отбелязано на нито една американска въздушна карта.

Лансирана била теорията, че това сигурно са погрешно прочетените инициали на някоя голяма саудитска военна база. Но я отхвърлили и търсенето продължило. Накрая американците се предали. Където и да се намирало ММШП, то просто не било отбелязано на бойните карти, с които щабовете в Рияд снабдявали американските ескадрили.

В края на краищата пилотите на Торнадо признали тайната. Това означавало „мили и мили шибана пустиня“.

Долу, на сушата, войниците живееха в сърцето на ММШП. За мнозина, които спяха под танковете, самоходните артилерийски установки и бронетранспортьорите, животът беше труден. И нещо още по-лошо — скучен.

Дните се точеха бавно, макар да имаше и разнообразия — едно от тях беше да посещават съседни части. Американците бяха снабдени с особено добри походни легла, за които англичаните копнееха. По някаква случайност на американците даваха също необикновено отблъскващи готови, опаковани храни, вероятно измислени от някой чиновник в Пентагона, който по-скоро би умрял, отколкото да ги яде три пъти на ден.

Бяха наречени ГЯД — което значеше „готови за ядене дажби“. Американското войнство им отричаше тези качества и ги кръщаваше по друг начин — „гадости явни за дажби“. За разлика от тях англичаните се хранеха много по-добре и тъй като оставаха верни на капиталистическия морал, те скоро завъртяха оживена размяна на американски легла срещу британски дажби.

Друго, което озадачаваше много американците по отношение на англичаните, беше поръчката, направена от Министерството на отбраната в Лондон за половин милион презервативи, предназначени за войниците в Залива. В безплодната Арабска пустиня това караше американските войници да мислят; че англичаните сигурно знаят нещо, което те не знаят.

Тайната се разбули в деня преди започването на войната по сушата. Американците прекараха сто дни да търкат оръжието си и да го чистят от проникващите навсякъде пясък, прах, пепел и мръсотия, които вятърът непрестанно натикваше в дулата. Англичаните смъкнаха от тях презервативите и се разкриха чудни, блестящи дула, които лъщяха от смазочно масло.

Друго голямо събитие, което настъпи точно преди Коледа, беше включването отново на френския контингент в ядрото на съюзническите планове.

В началото министър на отбраната на Франция беше Жан-Пиер Шевенман, който сякаш изпитваше симпатия към Ирак и беше наредил на френския командващ да предава всички решения, взети от съюзниците, в Париж.

Когато това стана ясно на генерал Шварцкопф, двамата със сър Питър де ла Билиер едва не се разсмяха на глас. Мосю Шевенман по онова време беше председател на Дружеството за приятелство между Франция и Ирак. Макар френският контингент да се командваше от един чудесен военачалник в лицето на генерал Мишел Рокжофр, трябваше да го изключат от всички съвещания.

В края на годината за френски министър на отбраната бе назначен Пиер Жокс, който тутакси отмени заповедта. От този момент Рокжофр можеше да бъде посветен в намеренията на американците и англичаните.

 

 

Два дни преди Коледа Майк Мартин получи отговор на един въпрос, зададен седмица преди това. Йерихон беше категоричен — през изминалите няколко дни се е провело спешно съвещание, в което са участвали само вътрешното ядро от кабинета на Саддам Хюсейн, Революционният команден съвет и най-висшите военни.

На това съвещание бил повдигнат въпросът дали Ирак да се изтегли доброволно от Кувейт. Очевидно никой от участниците не направил такова предложение — нямало толкова глупав човек сред тях. Всички помнели прекалено добре как по време на войната с Иран станало дума за едно иранско предложение — че ако Саддам Хюсейн се оттегли, може да сключат мир. Саддам попитал за становища.

Министърът на здравеопазването дал да се разбере, че един такъв ход може да е разумен, разбира се, като съвършено временна маневра. Саддам поканил министъра в едно странично помещение, извадил пистолета си, застрелял го и се върнал да продължи заседанието на кабинета.

Въпросът за Кувейт бил повдигнат под формата на осъждане на Обединените нации — че са имали наглостта да предложат такава идея. Всички зачакали Саддам да започне. Той обаче не го направил, седял, както често правел, като кобра нащрек начело на масата, погледът му се местел от човек на човек, опитвайки се да открие евентуална липса на лоялност.

Съвсем естествено, без президентът да даде насока, разговорът замрял. Тогава Саддам заговорил, заговорил съвсем тихо — тогава бил най-опасен.

Онзи, рекъл той, който допуска дори мисълта за такова катастрофално унижение за Ирак пред американците, бил готов да играе ролята на американски гъзолизец до края на живота си. За такъв човек не можело да има място на тази маса.

С това се сложило край. Всеки от присъстващите се съсипвал да обяснява, че не би могъл, при никакви обстоятелства, да допусне такава мисъл.

Сетне иракският диктатор добавил и още нещо. Само ако Ирак би могъл да победи или се види, че побеждава, било възможно да се изтегли от деветнайсетата провинция на страната, заявил той.

Всички около масата закимали мъдро, макар никой да не разбрал какво говори той.

Докладът беше дълъг и Майк Мартин го предаде по радиото във вилата край Рияд същата тази нощ.

Чип Барбър и Саймън Паксман мъдруваха над думите му в продължение на часове. И двамата бяха решили да отлетят до дома за няколко дни, поверявайки връзката от Рияд с Майк Мартин и Йерихон на Джулиан Грей за англичаните и на местния ръководител на бюрото на ЦРУ за американците. Оставаха само двайсет и четири дни до изтичането на крайния срок, даден от Обединените нации, и до началото на въздушната война на генерал Чък Хорнър срещу Ирак. И двамата искаха кратка домашна отпуска и много важният доклад на Йерихон им предостави такава възможност. Всеки от тях можеше да го отнесе със себе си.

— Какво смяташ, че има предвид с това „победи или се види, че побеждава“? — попита Барбър.

— Нямам представа — отвърна Паксман. — Ще трябва да се обърнем към някой специалист, който да го прегледа.

— И ние също. Предполагам, че през следващите няколко дни тук ще се навъртат само дежурните. Ще дам доклада на Бил Стюарт. Той вероятно ще хване неколцина умници да му направят задълбочен анализ, преди да го предаде на директора и на Държавния департамент.

— Познавам един такъв, който бих желал да го погледне — рече Паксман, след което двамата се разделиха и се отправиха към аерогарата, всеки да хване съответния полет до дома си.

На Бъдни вечер, седнал в дискретен бар в лондонския Уест Енд със Саймън Паксман, доктор Тери Мартин получи пълния текст на доклада на Йерихон и бе помолен да се опита да проумее какво е имал предвид Саддам Хюсейн, ако въобще е имал нещо предвид, споменавайки за победа над Америка като цена за изтеглянето му от Кувейт.

— Между другото — обърна се Тери към Паксман — зная, че това е в разрез с правилото за „само който трябва да знае“, но наистина съм разтревожен. Аз ти правя услуги — направи ми и ти една в замяна. Как е брат ми Майк в Кувейт? Все още ли е невредим?

Паксман се вгледа в доктора по арабистика в продължение на няколко секунди и едва тогава му отвърна.

— Мога да ти кажа само, че вече не е в Кувейт. И това може да ми струва работата.

Майк Мартин се изчерви от облекчение.

— Най-хубавият коледен подарък, който мога да получа. Благодаря ти, Саймън. — Вдигна поглед и замаха с пръст. — Знай само едно — хич да не си помисляте да го изпращате в Багдад.

Паксман вършеше тази работа от петнайсет години. Чертите на лицето му не мръднаха, тонът му остана небрежен. Очевидно преподавателят само се шегуваше.

— Така ли? Защо?

Мартин допиваше чашата си с вино и пропусна да забележи проблясъка на тревога в очите на разузнавача.

— Мили ми Саймън, Багдад е единственият град на света, където не трябва да стъпва. Спомняш ли си онези ленти с прихванати радиопредавания, които ми даде Шон Плъмър? Някои от гласовете са разпознати. Аз зная едно от имената. Страхотно съвпадение, но зная че съм прав.

— Така ли? — попита спокойно Паксман. — Кажи нещо повече.

— Разбира се, оттогава мина много време, но съм сигурен, че е същият човек. И можеш ли да си представиш? Сега е началник на контраразузнаването в Багдад, ловецът на шпиони номер едно на Саддам.

— Хасан Рахмани — промърмори Паксман. Тери Мартин не трябваше да пие алкохол дори преди Коледа, не му понасяше. Говореше повече, отколкото трябва.

— Точно същият. Те бяха съученици, разбираш ли. Всички бяхме. Началното училище на добрия господин Хартли. Майк и Хасан бяха най-добрите приятели. Разбираш ли? Затова не бива да си подава носа в Багдад.

Като излязоха от бара, Паксман остана загледан в трътлестата фигура на арабиста, тръгнал надолу по улицата, и промърмори.

— Мамка му стара, каква гадост.

Бяха му съсипали коледното настроение и той се готвеше да направи същото със Стив Ланг.

 

 

Едит Харденберг беше отишла в Залцбург да прекара празниците с майка си, традиция, която датираше от много години.

Младият йордански студент Карим можеше да посети Гиди Барзилаи в тайната му квартира, където ръководителят на операция „Иисус Навин“ разливаше по чашка на свободните от работа членове на групите Ярид и Невиот, работещи за него. Само един нещастник беше в Залцбург да държи под око госпожица Харденберг, за да не би внезапно да се върне в столицата.

Истинското име на Карим беше Ави Херцог, двайсет и девет годишен, който преди време беше командирован в Мосад от Поделение 504, отдел на армейското разузнаване, специализиран в набези през границата, а това обясняваше свободното владеене на арабския. Беше красив, с измамно срамежлив и стеснителен вид, а това му придаваше непреодолим чар. Затова Мосад два пъти вече го бе използвал за операции с прелъстяване.

— Как върви, любовнико? — попита Гиди, докато подаваше чашите.

— Бавно — отвърна Ави.

— Не се мотай много. Старецът иска резултат, помниш нали?

— Тази дама е много задръстена — оплака се Ави. — Интересува се само от среща на интелекти — все още.

В рамките на легендата, че е студент от Аман, той делеше малък апартамент с друг арабски студент, всъщност специалист по подслушване на телефони, който също говореше арабски. Уредиха нещата така, в случай че Едит Харденберг или пък някой друг си науми да провери къде и как живее, а също и с кого.

Апартаментчето би устояло на всякакво изпитание — беше затрупано с учебници по техника, а също така и с йордански вестници и списания. И двамата бяха действително записани в Техническия университет, за да не би някой да провери и там. Сега се обади неговият съквартирант.

— Среща на интелекти ли? Зарежи това нещо.

— Там е работата, че не мога — отвърна Ави.

Когато смехът утихна, той добави:

— Между другото ще искам да ми се плаща за опасен труд.

— Защо? — поиска да знае Гиди. — Да не смяташ, че ще ти го отхапе, когато си смъкнеш дънките?

— Не бе. Работата е в галериите, концертите, оперите, рециталите. Може да си пукна от скука, докато се стигне дотам.

— Карай както си знаеш, пиленцето ми. Ти си тук само защото Службата смята, че имаш нещо, с което ние не разполагаме.

— Да — обади се момичето, включено в проследяващата група Ярид, — около двайсет и два сантиметра.

— Я да мълчиш, Яел. Всеки момент, когато пожелаеш, можеш да се върнеш на работа на улица „Хаяркон“.

Пиенето, смехът и закачките на иврит продължиха все така весело. По-късно същата вечер Яел установи, че е била права. Хубаво прекара Коледата екипът на Мосад във Виена.

 

 

— И така, какво мислиш, Тери?

Стив Ланг и Саймън Паксман бяха поканили Тери Мартин в един от апартаментите на фирмата в Кенсингтън. Беше по-сигурно, отколкото в някой ресторант. Оставаха два дни до Нова година.

— Интересно — рече доктор Мартин. — Невероятно интересно. И това е наистина така? Саддам наистина го е казал, така ли?

— Защо питаш?

— Е, надявам се, че няма да се обидите, но това е необикновено прихващане на разговор. Говорещият сякаш докладва на другиго за съвещание, на което е присъствал… А другият човек нищо не казва.

Просто нямаше начин фирмата да обясни на Тери Мартин как са се сдобили с доклада.

— Казаното от другия беше без значение — рече спокойно Ланг. — Той само сумти и възклицава. Не сметнахме за необходимо да го включваме.

— Но това все пак са думите, които Саддам е използвал, така ли?

— Така смятаме.

— Интересно. За първи път виждам нещо, казано от него, което не е предназначено за публикуване или за по-широка публика.

Мартин не държеше в ръцете си ръкописния доклад на Йерихон, който брат му беше унищожил още щом го бе прочел в микрофона. Той гледаше написана на машина дешифровка на арабски на текста, приет в Рияд преди Коледа. Разполагаше също така и с превода, направен от фирмата.

— Последната фраза — попита Паксман, който заминаваше за Рияд същата вечер, — когато казва „победи или се види, че побеждава“ — говори ли ти нещо?

— Разбира се. Но знаеш ли, ти продължаваш да използваш думата „побеждавам“ в смисъла, който го разбираме в Европа и Северна Америка. Аз бих използвал на английски думата „успявам“.

— Добре, Тери, как смята, че може да успее срещу Америка и коалицията? — поиска да разбере Ланг.

— Като ги унижи. Казах ти и преди това, той трябва да накара Америка да изглежда като пълен глупак.

— Но той няма да се изтегли от Кувейт през следващите двайсет дни, така ли? Ние наистина трябва да сме сигурни, Тери.

— Виж какво, Саддам нахлу там, защото претенциите му не бяха задоволени — отвърна Мартин. — Той искаше четири неща: да получи островите Уарба и Бубиян, за да има излаз на море; компенсация за извлечения, според неговите твърдения, в повече петрол от петролните полета, които заедно експлоатират; да се сложи край на свръх добива от страна на Кувейт; и опрощаване на дълга от петнайсет милиарда долара. Ако ги получи, той може да се изтегли с чест, като остави Америка да увисне. Това означава победа.

— А някакъв намек за това как може да ги получи?

Мартин сви рамене.

— Смята, че миротворците от Обединените нации са в състояние да дръпнат черджето. Залага на това, че времето работи за него, че ако успее да разтегли нещата, решимостта на ООН ще се притъпи. Може и да е прав.

— Този човек говори глупости — сопна се Ланг. — Даден му е краен срок шестнайсети януари, а това е след по-малко от двайсет дни. Ще бъде смазан.

— Освен ако един от постоянните членове на Съвета за сигурност не предложи в последната минута мирен план, за да отложи крайния срок — обади се Паксман.

Ланг предрече мрачно:

— Париж или Москва, или двете заедно.

— А ако се стигне до война — попита Паксман, — продължава ли да смята, че ще победи, тоест „успее“?

— Да — каза Тери Мартин. — Но се връщаме към онова, което ви казах и преди — американските загуби. Не забравяй, че Саддам е потаен главорез. Той се чувства в собствени води не в дипломатическите коридори на Кайро и Рияд. Става дума за всички онези улички и базари, натъпкани с палестинци и други араби, а те мразят Америка, която подкрепя Израел. Всеки човек, който може да окървави Америка, независимо от вредите за собствената си страна, ще стане герой в очите на тези милиони.

— Но той не може да го направи — настоя Ланг.

— Смята, че може — оспори го Мартин. — Виж какво, той е достатъчно умен да схване, че в очите на американците Америка не може да бъде победена, не бива да бъде победена. Това просто не е приемливо. Виж какво стана с Виетнам. Ветераните се върнаха у дома и ги замеряха с боклуци. За Америка ужасяващият брой жертви, понесени от омразен враг, е вид загуба. Неприемлива загуба. Саддам може да загуби във всеки момент петдесет хиляди души. И това хич няма да го засегне. Чичо Сам обаче ще бъде засегнат. Ако Америка понесе такива загуби, ще бъде разтърсена до основи. Ще се търкалят глави, ще се съсипват кариери, ще падат правителства. Взаимните обвинения и самообвинения ще продължат в живота на цяло поколение.

— Но той не може да го направи — настоя Ланг.

— Смята, че може — отвърна Мартин.

— Бойните газове — промърмори Паксман.

— Може би. Между другото, дали въобще открихте какво означава онази фраза в прихванатия телефонен разговор?

Ланг погледна към Паксман. Отново Йерихон. Не биваше да се споменава за него.

— Не. Никой не е чувал за това. Никой не може да го разбере.

— Може да се окаже важно, Стив. Нещо друго… не и газ.

— Тери — рече Ланг търпеливо, — след по-малко от двайсет дни Америка, заедно с нас, с французите, италианците, саудитците и други, ще хвърлят срещу Саддам Хюсейн най-голямата въздушна армада, която светът е виждал. Толкова огнева мощ че след още двайсет дни ще надхвърли тонажа на всички бомби, пуснати през Втората световна война. Генералите в Рияд са много заети. Не можем просто да отидем и да кажем: „Задръжте всичко, момчета, има една фраза в прихванат телефонен разговор, която не можем да разберем.“ Да приемем нещата такива, каквито са — това е бил просто превъзбуден човек, който е призовал по телефона Бога на тяхна страна.

— В това няма нищо странно, Тери — добави Паксман. — Открай време хората, тръгнали на война, са твърдели, че Бог е на тяхна страна. Това е всичко.

— Другият човек казва на нашия да млъкне и да затваря — напомни им Мартин.

— Значи е бил зает и раздразнителен.

— Той го нарича курвенски син.

— Не го обича особено.

— Може би.

— Тери, моля те, остави тази работа. Това е просто някаква фраза. Става дума за бойните газове. Той на това разчита. С всичко останало от анализа ти сме съгласни.

Мартин си тръгна пръв, двамата разузнавачи го последваха двайсетина минути по-късно. Завити в палтата си и с вдигнати яки, те слязоха на тротоара да потърсят такси.

— Знаеш ли — рече Ланг, — той е умно момче и много ми харесва. Но е и ужасна стара мома. Чувал си за частния му живот, нали?

Мина такси, празно, но без светлини. Време за чай. Ланг изруга по негов адрес.

— Да, разбира се, момчетата от Кутията го проучиха.

Кутията, или Кутия 500, е жаргонното название на Службата за сигурност, МИ-5. Някога, много отдавна, адресът на МИ-5 е бил ПК 500, Лондон.

— Е, тогава разбираш, нали — каза Ланг.

— Стив, аз наистина не смятам, че това има нещо общо.

Ланг спря и се обърна към подчинения си.

— Саймън, повярвай ми. Втълпил си е нещо и само ни губи времето. Послушай съвета ми. Просто забрави професора.

 

 

— Ще бъде химическа война, господин президент.

Три дни след Нова година празненствата в Белия дом отдавна бяха отзвучали. Цялото Западно крило, сърцето на американската администрация, дейно бръмчеше.

Джордж Буш седеше на огромното си бюро под герба на Съединените американски щати, в тихия Овален кабинет. Беше с гръб към високите тесни прозорци със светлозелени стъкла, дебели повече от дванайсет сантиметра, през които не можеше да проникне куршум.

Срещу него седеше генерал Брент Скоукрофт, съветник на президента по националната сигурност.

Президентът сведе поглед към обобщението на анализите, което току-що му представиха.

— Всички ли са съгласни с това? — поиска да знае той.

— Да, господин президент. Онова, което преди малко получихме от Лондон, говори, че и техните хора са напълно съгласни с нашите. Саддам Хюсейн няма да се изтегли от Кувейт, освен ако не му се даде „сламка“, за която да се хване, нещо с което да запази достойнството си, а ние ще се погрижим да не го получи.

Колкото до останалото, той ще разчита на масирани атаки с бойни отровни газове срещу коалиционните сили на сушата преди или по време на преминаването през границата.

Джордж Буш беше първият американски президент от времето след Джон Кенеди, който сам се беше сражавал. Виждал бе убити в битка американци. Но за него имаше нещо особено отвратително, особено отблъскващо в мисълта за млади бойци, които се гърчат в последните мигове от живота си, докато газ разкъсва белодробните тъкани и парализира нервната система.

— А как ще употреби отровния газ? — попита той.

— Според нас има четири възможности, господин президент. Очевидната е бомби, пуснати от изтребители и ударни бомбардировачи. Колин Пауъл току-що е разговарял с Чък Хорнър в Рияд. Генерал Хорнър твърди, че са му необходими трийсет и пет дни неспирна въздушна война. След двайсет нито един иракски самолет няма да стига до границата. На трийсетия ден нито един иракски самолет няма да може да остане във въздуха повече от шейсет секунди. Казва, че гарантира това. В противен случай можете да му вземете звездите.

— А останалото?

— Саддам разполага с много ракетни установки. Това сякаш е втората възможност.

Иракските ракетни установки бяха съветско производство на основата на старите Катюши от Втората световна война. Сега много усъвършенствани, тези ракети, изстрелвани в бърза поредица от „пакет“, разположен на камион или стационарно, имаха обсег от 100 километра.

— Естествено, господин президент, поради своя обсег те ще трябва да се изстрелват от територията на Кувейт или от иракската пустиня на запад. Смятаме, че самолетите Джей-СТАР ще ги открият на своите радари и те ще бъдат обезвредени. Иракчаните могат да ги прикриват колкото си щат, но металът ще ги издаде.

Колкото до останалото, Ирак разполага със запаси от снаряди, заредени с бойни газове за танковете и артилерията си. Обсег под трийсет и седем километра. Знаем, че запасите са вече на място и че при този обсег те трябва да са в пустинята — няма как да се прикрият. Момчетата от авиацията са убедени, че могат да ги намерят и унищожат. И най-сетне имат и ракети Скъд. За тях следят непрекъснато, дори в момента, в който разговаряме.

— А предпазните мерки?

— Взети са, господин президент. С оглед на възможно нападение с антракс всички войници са ваксинирани. Англичаните също. А всички чинове имат противогази и противогазови наметала. Ако се опита…

Президентът стана, обърна се и се загледа нагоре към герба. Гологлавият орел, стиснал в ноктите си стрелите, отвърна на погледа му.

Преди двайсет години беше видял онези ужасни чували за трупове с ципове, който се връщаха от Виетнам, и знаеше, че още повече такива чували са складирани в дискретни контейнери без надписи под саудитското слънце.

Дори при всички предпазни мерки щеше да има частици непокрита кожа, някои войници няма да успеят да се доберат до противогазите си и да ги нахлузят навреме.

Следващата година трябваше да се бори за преизбирането си. Но не там беше въпросът. Независимо дали щеше да победи или да загуби, той нямаше намерение да влезе в историята като американския президент, обрекъл десетки хиляди войници на смърт, и то не както във Виетнам, в течение на девет години, а само за няколко седмици или за дни.

— Брент…

— Да, господин президент.

— Джеймс Бейкър ще се срещне скоро с Тарик Азиз, нали?

— След шест дни в Женева.

— Помоли го, ако обичаш, да дойде при мен.

 

 

През първата седмица на януари, за първи път от много време, Едит Харденберг започна да се забавлява, наистина да се забавлява. Доставяше й удоволствие да разглежда и да обяснява на младия си приятел чудесата на културата, които се криеха в нейния град.

Винклербанк разрешаваше на своя персонал четири дни ваканция, която включваше Нова година; след това се наложи да планират културните си заниманията вечерта, а това все пак им оставяше театралните представления, концертите и рециталите, или за уикендите, когато музеите и галериите бяха отворени.

Прекараха половин ден в Югендщил, възхищавайки се на ар нуво, и още половин ден в Сецесиона, където има постоянна изложба на творби от Климт.

Младият йорданец беше очарован и възбуден, от него се лееше непрекъснат поток от въпроси и Едит Харденберг се зарази от неговия ентусиазъм, очите й блестяха, докато обясняваше, че има друга чудесна изложба в Кюнстлерхаус, която непременно трябва да видят следващия уикенд.

След като посетиха изложбата на Климт, Карим я заведе на обяд в „Ротисри Зирк“. Тя възрази срещу големия разход, но новият й приятел обясни, че баща му бил богат хирург в Аман и не се скъпял с парите, които му дава.

Колкото и да беше невероятно, тя му позволи да й налее чаша вино и пропусна да забележи, че той я наля догоре. Говорът и стана по-възбуден и на бледите й страни изби лека червенина.

Докато пиеха кафе, Карим се наведе напред и сложи ръка върху нейната. Тя изглеждаше объркана и бързо се огледа наоколо да види дали някой е забелязал, но никой не им обръщаше внимание. Отдръпна си ръката, но съвсем бавно.

До края на седмицата бяха посетили четири от културните забележителности, които тя имаше предвид, а когато след прекараната в Музикферайн вечер вървяха към колата й, той взе облечената й в ръкавица ръка в своята и не я пусна. Тя не я издърпа, усещайки топлината му да прониква през памучната тъкан.

— Много мило от твоя страна, че правиш това за мен — рече сериозно той. — Сигурно ти е много скучно.

— О, не, съвсем не — рече разпалено тя. — Прави ми удоволствие да виждам и чувам всички тези красиви неща. Радвам се, че и ти имаше тази възможност. Много скоро ще станеш специалист по европейско изкуство и култура.

Когато стигнаха до колата, той й се усмихна, взе измръзналото й от вятъра лице между своите голи, но изненадващо горещи длани, и я целуна по устните.

— Благодаря, Едит.

Сетне се отдалечи. Тя се отправи както обикновено към къщи, но ръцете й трепереха и за малко не се удари в един трамвай.

 

 

Държавният секретар Джеймс Бейкър се срещна с иракския външен министър Тарик Азиз в Женева на 9 януари. Срещата не продължи дълго и не беше дружеска. Не беше и замислена като такава. Присъстваше само един преводач от английски на арабски, макар че английският на Тарик Азиз беше напълно достатъчен, за да разбере думите на американеца, който говореше бавно и много ясно. Посланието му беше съвсем просто.

— Упълномощен съм да уведомя вас и президента Хюсейн, че ако по време на някакви военни действия, които биха могли да се водят между двете страни, вашето правителство реши да използва забранени от международните договори химически оръжия, моята страна ще използва ядрено оръжие. С две думи, ще подложим Багдад на ядрено нападение.

Нисичкият сивокос иракчанин разбра съдържанието на посланието, но отначало не можа да го повярва. Първо, никой с всичкия си не би посмял да предаде такава открита заплаха на президента. Той имаше навика, по подобие на някогашните вавилонски царе, да излее яда си на носителя на неприятната вест.

От друга страна, в началото не беше убеден, че американецът говори сериозно. Та нали реактивните отпадъци, придружаващи атомния взрив, не биха се ограничили до Багдад? Та нали такъв взрив щеше да унищожи половината от Близкия изток?

Тарик Азиз, който силно разтревожен се отправи обратно към Багдад, не знаеше три неща.

Едното беше, че така наречените тактически ядрени бомби, създадени от съвременната наука, бяха далеч от бомбата, пусната над Хирошима през 1945 г. Новата, „чиста“ бомба с ограничено действие е наречена така, защото, макар пораженията, нанасяни от топлинната и взривната вълна да са все така ужасяващи, остатъчната радиоактивност има много кратък живот.

Второ, че в трюма на кораба „Уисконсин“, който по това време беше разположен в Персийския залив и към който се присъединяваше друг брониран кораб — „Мисури“, носеше в трюмовете си три много специални кесони от стоманобетон, достатъчно здрави, за да издържат 10 000 години, ако корабът потъне. В тях имаше три ракети Томахоук Круз, които Съединените щати се надяваха никога да не се наложи да използват.

Трето — че държавният секретар съвсем не се шегува.

 

 

Генерал сър Питър де ла Билиер се разхождаше сам в нощната тъмнина на пустинята, придружен единствено от хрускането на пясъка под краката му и собствените му тревожни мисли.

Професионален военен и ветеран от сражения, неговите вкусове бяха аскетични, както тялото му беше мършаво. Неспособен да извлече удоволствие от лукса, предлаган от градовете, той се чувстваше отпуснат и повече у дома си в лагерите и биваците, в компанията на военни. Подобно на други преди него той харесваше арабската пустиня, безкрайните й хоризонти, изпепеляващата горещина и сковаващия студ и, многократно повече, внушаващата страхопочитание тишина.

Тази нощ бе дошъл на посещение на предните линии — едно от удоволствията, които си позволяваше, когато можеше — и беше тръгнал пеша от лагера Сейнт Патрик, оставяйки зад себе си мрачните очертания на танковете Чалънджър, приклекнали под мрежите си като готови за скок животни, търпеливо чакащи да дойде техният час, и бойците, които готвеха вечерята си под тях.

Вече близък приятел на генерал Шварцкопф и участник във всички най-секретни съвещания на щаба, той знаеше, че войната наближава. По-малко от седмица преди изтичането на поставения от Обединените нации краен срок нямаше и намек, че Саддам Хюсейн има някакво намерение да се изтегли от Кувейт.

Тази нощ, под звездите на пустинята, генералът се тревожеше, че не е в състояние да разбере какво е наумил тиранинът от Багдад. Като военен британският генерал обичаше да разбира своя враг, всички негови намерения, мотивировки, тактика и цялостна стратегия.

Лично той не изпитваше друго освен презрение към човека в Багдад. Добре документираните сведения, описващи геноцид, мъчения и убийства, го отвращаваха. Саддам не беше войник, никога не е бил, а доколкото е съществувал истински военен талант в армията му, той до голяма степен го бе пропилял, защото отменяше решенията на своите генерали, дори бе наредил да екзекутират най-добрите.

Не там беше проблемът; работата се състоеше в това, че Саддам Хюсейн беше поел пълното ръководство в политическата и военната област и всичко, което правеше, беше лишено от всякакъв смисъл.

Навлезе в Кувейт в неподходящ момент и по неподходящ повод. Сторил веднъж това, той провали всички шансове да увери другите араби, че е готов на преговори, че се поддава се на убеждаване и че проблемът може да се реши в рамките на преговори между арабите. Да бе поел по този път, той, вероятно съвсем правилно, можеше да разчита, че петролът ще продължава да тече и Западът постепенно ще изгуби интерес, докато съвещанията между арабите се затлачат с години.

Той обаче доведе Запада със собствената си глупост, а в добавка към окупирането на Кувейт, изнасилванията и зверствата, опитът му да използва западни граждани като човешки щитове бе гарантирал пълната му изолация.

В самото начало имаше в краката си богатите петролни полета в североизточната част на Саудитска Арабия, но се въздържа да ги завладее. Със своята армия и въздушни сили, при добро военно ръководство би могъл да стигне дори до Рияд и да диктува условията си. Не го направи, а докато стоеше в Багдад и замисляше една след друга пропагандни кампании, които завършваха с катастрофа, пред него се вдигна „Пустинният щит“.

Може да беше опитен в мръсните игри, но по отношение на стратегията беше пълен некадърник. И все пак, разсъждаваше британският генерал, може ли човек да е толкова глупав?

Дори и пред лицето на въздушната мощ, която сега се бе изправила срещу му, всяко нещо, което правеше, беше погрешно от политическа и военна гледна точка. Имаше ли представа какъв ужас щеше да се изсипе от небето над Ирак? Наистина ли не схващаше каква огнева мощ щеше да върне за малко повече от месец бронираните му войски десет години назад?

Генералът спря и се загледа на север през пустинята. Тази нощ нямаше луна, но в пустинята звездите са толкова ярки, че тяхната светлина стига, за да се видят неясни очертания. Теренът беше равен, в края си опираше до един лабиринт от пясъчни валове, окопи, минни полета, преграждения с бодлива тел и дерета — иракските отбранителни линии, през които американските сапьори щяха да прокарат с взривове път за настъплението на танковете Чалънджър.

И все пак тиранинът в Багдад имаше коз, за който генералът знаеше и от който се боеше. Саддам можеше просто да се изтегли от Кувейт.

Времето не беше на страната на съюзниците; то принадлежеше на Ирак. На 15 март щеше да започне мюсюлманският рамадан. В продължение на месец, между изгрев и залез-слънце, мюсюлманите нямаше да поемат вода или храна. Яде се и се пие през нощта. При това положение, по време на рамадана, една мюсюлманска армия почти не е в състояние да воюва.

След 15 април пустинята щеше да се превърне в ад, като температурите щяха да достигнат 55 градуса. У дома щеше да нараства натискът момчетата да се приберат, а мъките в пустинята щяха да станат непоносими. При това положение щеше да се наложи съюзниците да се изтеглят и те никога повече нямаше да се върнат по същия начин. Коалицията беше нещо единствено по рода си.

И така, крайният срок беше 15 март. Като се имаше предвид, че войната по суша може да трае най-много двайсет дни, тя трябваше да започне до 23 февруари, в противен случай ставаше безсмислена. Но Чък Хорнър имаше нужда от трийсет и пет дни въздушна война, за да смаже иракското въоръжение, полкове и отбрана. 17 януари — това беше последната възможна дата.

Ами ако Ирак се изтегли? Щеше да остави половин милион съюзници разтеглени като последни глупаци в пустинята, увиснали в безтегловност, и за тях щеше да има само един път — назад. И въпреки това Саддам продължаваше да е непреклонен — не искаше да се изтегли.

„Какво е намислил този луд?“, запита се отново генералът. Дали чака нещо, някаква божествена намеса, сътворена от собственото му въображение, която да смаже враговете и да го направи победител?

Чу някой да вика откъм танковия лагер зад него. Обърна се. Командирът на Ирландските хусари на Нейно величество Артър Денаро го викаше на вечеря. Плещестият веселяк Артър Денаро, който един ден щеше да е в първия танк, преминал през бреша в иракската отбрана.

Усмихна се и тръгна назад. Щеше да е приятно да приклекне в пясъка с войниците, да гребе боб от канчето, да слуша на сиянието на огъня различните гласове, равния носов диалект на ланкашърците, търкалящите се „р“-та на хампшърците и мекия изговор на ирландците; смеха при закачките и шегите, грубия речник на войниците, които говорят направо, без да украсяват мислите си.

Мътните го взели онзи на север! Какво, по дяволите, чака той?