Фредерик Форсайт
Юмрукът на Бога (12)

Глава 11

Разстоянието от автогарата, намираща се в северната част на града, до къщата на първия секретар на съветското посолство в квартала Мансур беше доста голямо, но Мартин нямаше нищо против да се разходи в ранната вечер.

От една страна, в продължение на дванайсет часа, изминавайки близо четиристотинте километра от Ар-Рутба до столицата, бе седял затворен в два автобуса, при това далеч не луксозни. От друга страна, разходката му даде възможност да вдъхне отново атмосферата, да „усети“ града, който не бе виждал, откакто двайсет и четири години преди това замина с пътническия самолет за Лондон като притеснителен тринайсетгодишен ученик.

Настъпила бе голяма промяна. Градът, който помнеше, беше твърде арабски, много по-малък, струпан около централните квартали Шаик Омар и Садун на северозападния бряг на Тигър, в Рисафа и около Аалам, от другата страна на реката, в Карч. Животът кипеше преди всичко в този вътрешен град — тесни улици, пазари, джамии, чиито минарета се извисяваха в небето, за да напомнят на хората, че са подчинени на Аллах.

Двайсетте години петролни приходи бяха донесли дълги магистрали с по две платна, разсичащи празните някога пространства, с надлези и детелини. Колите се бяха намножили, а към нощното небе напираха небостъргачи.

Когато стигна по дългата улица „Рабия“ до Мансур, кварталът му се стори почти неузнаваем. Спомняше си откритите пространства около клуб „Мансур“, където баща му водеше семейството в неделните следобеди. Кварталът явно продължаваше да е скъп, но всичко вече беше запълнено с улици и резиденции за онези, които можеха да си позволят да живеят нашироко.

Мина на неколкостотин метра от старото начално училище на господин Хартли, където бе учил уроците си и бе играл в междучасията с приятелите си Хасан Рахмани и Абделкарим Бадри, но в тъмното не можа да познае улицата. Знаеше точно каква работа върши Хасан сега, но почти четвърт век не бе чувал нищичко за двамата сина на доктор Бадри. Дали малкият, Осман, със склонността му към математиката, наистина е станал инженер? А Абделкарим, който печелеше награди за рецитиране на английска поезия, дали той пък на свой ред не е станал поет или писател?

Ако беше ходил с обичайната спортна стъпка на хората от САС, би изминал разстоянието за половината от това време. Но също така някой можеше да му напомни, както на двамата инженери в Кувейт, „облякъл си се като арабин, но ходиш като англичанин“.

Тъй като на краката си нямаше високи походни обувки с връзки, а носеше платнени чехли с изплетени от въже ходила, така както се обуваха бедните иракски фелахи, той се тътреше с приведени рамене и със забита в земята глава.

В Рияд му бяха показали съвременна карта на Багдад и много снимки, направени от голяма височина, но увеличени до положение, че да може с помощта на лупа да види обградените със стени градини, плувните басейни и колите на богатите и властимащите.

Всичко това бе запаметил. Зави наляво по улица „Йордания“ и непосредствено след площад „Ярмък“ сви надясно по обточеното с дървета авеню, където живееше съветският дипломат.

През шейсетте години, под управлението на Касем и генералите, които го поддържаха, СССР заемаше облагодетелствано и престижно положение в Багдад, правейки се, че е прегърнал арабския национализъм, защото го смяташе насочен против Запада, и в същото време се мъчеше да обърне арабския свят към комунизма. В онези години съветската мисия закупи няколко големи резиденции извън територията на посолството, което не успяваше да подслони нарастващия персонал, като на тези сгради и заобикалящите ги паркове бе предоставен статут на съветска територия. Дори Саддам Хюсейн не бе сварил да отмени тази привилегия, още повече че до средата на осемдесетте години основният доставчик на оръжие за него беше Москва, а 6000 съветски военни съветници подготвяха военновъздушните му сили и танковите войски, въоръжени със съветска техника.

Мартин откри вилата и я разпозна по малката месингова табелка, която известяваше, че това е резиденция, принадлежаща на посолството на СССР. Дръпна веригата до портата и зачака.

След няколко минути тя се отвори и на нея се показа едър, ниско остриган руснак, облечен в белия кител на прислужник.

— Да? — рече той.

Мартин отвърна на арабски, с угодническото хленчене на молител, който говори на стоящ по-горе от него. Руснакът се намръщи. Мартин бръкна в дрехата и извади картата си за самоличност. Това вече беше познато на прислужника, в неговата страна знаеха какво е това личен паспорт. Взе картата, каза: „Чакай“ на арабски и затвори вратата.

Върна се след пет минути, давайки знак на иракчанина в зацапания диш-даш да мине в двора. Тръгнаха към стълбите, които водеха към главния вход на вилата. Когато стигнаха до подножието им, горе се появи един мъж, който рече на слугата на руски:

— Достатъчно, аз ще се оправя.

Слугата изгледа за последен път арабина кръвнишки и влезе в къщата.

Юрий Куликов, първи секретар на Съветското посолство, беше професионален дипломат, за когото заповедта, получена от Москва, беше скандална, но неизбежна. Явно в момента вечеряше, защото стискаше в ръка салфетка, с която си попиваше устните, докато слизаше по стълбите.

— Ето те значи — рече на руски той. — Виж какво, след като трябва да изпълняваме този фарс, да го изпълняваме. Но лично аз няма да имам нищо общо с това. Понимаеш?

Мартин, който не говореше руски, сви безпомощно рамене и рече на арабски:

— Моля, бей?

Куликов прие промяната на езика като неизречено безочие. Мартин осъзна, че съветският дипломат наистина смята нежелания нов член на персонала си за свой сънародник, натрапен от онези скапани шпиони от Лубянка в Москва, и изпита иронично задоволство.

— О, много добре, щом така искаш, нека да е арабски — рече троснато Куликов. И той беше учил арабски, който говореше добре с остър руски акцент, и проклет да беше, ако се оставеше този агент на КГБ да му се перчи насреща.

Затова продължи на арабски.

— Ето ти картата. Ето и писмото, което наредих да приготвят за теб. Ще живееш в бараката в далечния край на градината, ще я поддържаш в ред и ще ходиш на пазар. Извън това не искам нищо да зная. Ако те хванат, ще казвам, че съм те взел най-добронамерено. Сега върви си върши работата и махни тези проклети кокошки. Не искам да ми съсипят градината.

Де да беше така, мислеше си той вкиснат, докато се връщаше да довърши прекъснатата си вечеря. Ако пипнат този селяндур, онези от АМАМ скоро ще разберат, че е руснак, и уверението, че е от неговия персонал по случайност, щеше да звучи толкова правдоподобно, колкото че по Тигър карат кънки. Вътрешно Юрий Куликов кипеше от гняв към Москва.

Майк Мартин откри квартирата си при задната стена на трите декара градина. Беше бунгало с едно помещение, в което имаше походно легло, маса, два стола, ред куки на стената, кана и леген на шкафа в единия ъгъл.

По-нататъшното проучване разкри наблизо нужник и кран със студена вода на стената. Тоалетът очевидно щеше да е съвсем примитивен, а храната вероятно щяха да му подават от вратата на кухнята, зад вилата. Въздъхна. Къщата край Рияд остана много далеч. Намери няколко свещи и кибрит. На мъждивата им светлина метна одеяла на прозорците и се залови да обработва грубите плочи на пода с джобното си ножче.

След като цял час стърга плесенясалия хоросан, успя да вдигне четири от тях, а след още четвърт час копане с цветарската лопатка, която откри в близката барака с инструменти, направи дупка, която можа да поеме радиостанцията, батериите, касетофона и сателитната чиния. Смес от кал и слюнка, натрита в цепнатините между плочите, скри и последните следи от дейността му.

Малко преди полунощ изряза с ножа си фалшивото дъно на кошницата и изсипа сламата на истинското дъно, така че не остана и следа от празното място отдолу. Докато работеше, кокошките ровеха по пода, търсейки с надежда несъществуващи зърна, но не ги намериха и изкълваха няколко буболечки.

Мартин изяде последните маслини и остатъка от сиренето, сподели парчето питка със спътничките си, заедно с канче вода, налято от крана на стената.

Кокошките бяха върнати в кошницата и ако все пак забелязаха, че домът им е с десет сантиметра по-дълбок, не се оплакаха. Бяха уморени и заспаха.

Като последен жест преди да се завие в одеялото и да последва примера им, Мартин препика обилно в тъмното розите на Куликов.

Вътрешният му часовник го накара да се събуди в 4 сутринта. Извади апаратурата от пластмасовите торбички, записа кратко съобщение за Рияд, ускори го двеста пъти, свърза касетофона с предавателя и изправи сателитната чиния, която зае по-голямата част от мястото в средата на бараката, и я насочи към отворената врата.

В 4.45 ч. изпрати единичен „откос“ по канала за деня, разглоби отново всичко и го върна под пода.

Небето над Рияд все още беше катраненочерно, когато една подобна чиния на покрива над бюрото на СИС улови едносекундния сигнал и го подаде в комуникационния център. „Прозорецът“ за предаванията беше от 4.30 до 5.00 ч. сутринта и прослушвателите стояха будни.

Две въртящи се ленти записаха предаването от Багдад и предупредителната светлина премига, за да привлече вниманието на операторите. Те забавиха съобщението двеста пъти, докато зазвуча в слушалките в „открит“ текст. Един от тях го стенографира, сетне го написа на пишеща машина и излезе от стаята.

В 5.15 ч. някаква ръка разтърси и събуди ръководителя на бюрото Джулиан Грей.

— Черната мечка. Настанил се е.

С нарастваща възбуда Грей прочете дешифровката и отиде да събуди Саймън Паксман. Ръководителят на сектора за Ирак сега беше командирован за продължително време в Рияд, а задълженията му в Лондон бяха поети от неговия помощник. Той седна в леглото съвършено буден и прочете листчето.

— Мамка му, дотук добре.

— Проблемът може да възникне — рече Грей, — когато се опита да събуди Йерихон.

Мисълта беше отрезвяваща. Бившият агент на Мосад в Багдад стоеше изключен от системата цели три месеца. Можеше да е разкрит, заловен, или просто да не желае повече да работи. Можеше да е изпратен далеч, още повече ако се окажеше, че това е генералът, който командваше войските в Кувейт. Всичко можеше да се е случило. Паксман стана.

— Обади се в Лондон. Дали ще има кафе?

— Ще кажа на Мохамед да направи — отвърна Грей.

В пет и половина, когато хората в къщата се размърдаха, Майк Мартин поливаше лехите. Готвачката, гърдеста рускиня, го видя от прозореца си и когато водата завря, го извика от кухнята.

— Как вас зовут? — попита тя, сетне помисли за момент и използва арабската дума за „име“.

— Махмуд — отвърна Мартин.

— Е, ето ти чаша кафе, Махмуд.

Мартин кимна с глава няколко пъти в знак, че е очарован, мърморейки „шукрън“ и поемайки горещата чаша с две ръце. Не се шегуваше — кафето беше чудесно, истинско и първата топла напитка, откакто пи чай откъм саудитската страна на границата.

Закуската беше в седем, купа леща и питка, които омете. Явно слугата от предишната вечер и съпругата му, готвачката, се грижеха за първия секретар Куликов, който изглежда беше неженен. В осем Мартин се бе запознал с шофьора, иракчанин, който знаеше малко руски и можеше да се използва да превежда прости неща.

Майк реши да не се сближава прекалено с шофьора, който можеше да е пробутан от АМАМ или дори от контраразузнаването на Рахмани. Оказа се, че това не е проблем; агент или не, шофьорът беше сноб и се отнесе с презрение към новия градинар. Все пак се съгласи да обясни на готвачката, че Мартин трябва да излезе за малко, защото работодателят им му е заповядал да се отърве от кокошките си.

Веднъж озовал се на улицата, той се отправи към автогарата, пускайки кокошките на свобода на едно празно място по пътя. Както е присъщо на много арабски градове, автогарата на Багдад не е просто място, където човек се качва на автобуси, отправили се към провинцията. Той е кипеж от трудови хора, където човек може да купи и продаде разни неща. Покрай южната стена е разположен много полезен битпазар. Там, след необходимия пазарлък, Мартин купи раздрънкан велосипед, който скърцаше жаловито, когато човек се качеше на него, но скоро, след като му се капна малко масло, замлъкна в знак на благодарност.

Той знаеше, че няма да разполага с кола и дори моторът би изглеждал прекален лукс за един скромен градинар. Спомняше си как слугата на баща му въртеше педалите от пазар на пазар из града, за да купи продуктите за деня, а доколкото виждаше, велосипедът продължаваше да е съвършено нормален начин на придвижване на обикновените хора.

Поработи малко с джобното ножче и изряза капака на кафеза за пилетата, превръщайки го в отворена квадратна кошница, която прикрепи отзад към багажника с помощта на две здрави гумени въжета, направени от вентилаторни ремъци, които купи от забутан гараж.

Отиде с велосипеда обратно в центъра и от един книжар на улица „Шурджа“, срещу католическата черква „Свети Йосиф“, където ходят да се молят християните халдейци, купи четири разноцветни тебешира.

Спомняше си района от дете, Агид ал Насара, или Християнския квартал, а улиците „Шурджа“ и „Банк“ продължаваха да са пълни с неправилно паркирани коли и чужденци, които бродеха из магазините за билки и подправки.

Когато беше момче, през Тигър имаше само три моста: Железопътния на север, Новия мост в средата, и Фейсал на юг. Сега бяха станали девет. Четири дни след началото на въздушната война, която все още предстоеше да започне, не остана и един, защото Черната дупка в Рияд ги включи в целите и всички бяха разрушени. Но в тази последна седмица на ноември животът в града течеше неспирно през тях.

Другото, което забеляза, беше вездесъщото присъствие на АМАМ, тайната полиция, макар че повечето от представителите й не се стараеха да остават в тайна. Те наблюдаваха по ъглите на улиците и от паркирани коли. На два пъти видя да спират чужденци и да искат от тях да покажат личните си карти, и още два пъти същото нещо се случи на иракчани. Чужденците посрещаха това с примирено раздразнение, но иракчаните проявяваха страх.

На пръв поглед животът в града течеше нормално и жителите на Багдад бяха все така весело настроени, както ги помнеше, но антените му долавяха, че под повърхността върви, силно и дълбоко, течението на страха, наложен от тиранина в големия палат надолу по реката, към моста Тамуз.

Само веднъж тази сутрин той долови намек за онова, което мнозина иракчани изпитваха всеки Божи ден. Беше на пазара за плодове и зеленчуци в Касра и се пазареше с един възрастен продавач за цената на малко пресни плодове. След като руснаците щяха да го хранят с варива и хляб, можеше да подсили менюто си с по някой и друг плод.

Наблизо четирима от АМАМ обискираха грубо един младеж, а сетне го пуснаха да си върви. Старият продавач на плодове се изкашля, плю в праха, като за малко не улучи няколко от своите патладжани, и промърмори.

— Един ден Бени Наджи ще се върнат и ще прогонят тази измет.

— Внимавай, старче, това са глупави приказки — прошепна Мартин, опипвайки прасковите, за да се увери дали са зрели. Старецът се втренчи в него.

— Откъде си, братко?

— От далече. Едно село на север, отвъд Баджи.

— Ако се вслушаш в съвета на един старец, върни се там. Много съм видял. От небето ще дойдат Бени Наджи, да, и Бени ел Калб.

Отново се изплю и този път патладжаните нямаха късмет. Мартин купи праскови и лимони и завъртя педалите по обратния път. По пладне беше в къщата на първия секретар на Съветското посолство. Куликов отдавна бе отишъл в посолството заедно с шофьора, затова, макар готвачката да му се скара на руски, той сви рамене и се зае с градината.

Но старият човек го заинтригува. Както изглежда, някои предвиждаха навлизането в собствената им страна и нямаха нищо против него. Изразът „ще прогони тази измет“ би могъл да се отнася само до тайната полиция, а оттам и до Саддам Хюсейн.

По улиците на Багдад наричат англичаните Бени Наджи. Кой точно е този Наджи, остава неясно, защото е обвит в мъглявината на миналото, но се смята, че е бил мъдър и свят човек. Младите британски офицери, изпратени по тези места по време на империята, ходели да го видят, да седнат в краката му и да слушат мъдрите му слова. Макар да били християни и следователно неверници, се отнасял с тях като със собствени синове, затова хората започнали да ги наричат „синовете на Наджи“.

Американците ги наричат Бени ел Калб. На арабски „калб“ означава куче, а, за съжаление, в арабската култура на кучето не се гледа с добро око.

 

 

Гидеон Барзилаи откри поне нещо успокоително в доклада за Винклербанк, осигурен от банкера-саян на посолството. То му показа посоката, в която трябва да тръгне.

Първата му задача трябваше да е да разбере кой от тримата вицепрезиденти: Кеслер, Гемютлих и Блай, управлява сметката на иракския ренегат Йерихон.

Най-бързо това би станало с телефонен разговор, но от доклада му бе станало ясно, че нито един от тях няма да каже нищо по отворена линия.

Отправи искане в дълбоко закодирано съобщение, изпратено от укрепеното под Израелското посолство във Виена бюро на Мосад, и получи положителен отговор от Тел Авив.

Той имаше формата на писмо, подправено на истинска бланка, измъкната от една от най-старите и ползващи се с добра репутация банки във Великобритания — Кутс, Лондон, банкери на Нейно величество кралицата.

Подписът дори беше идеално факсимиле от автографа на действително съществуващ висш служител на Кутс в Отдела за чужбина. Както на плика, така и в писмото нямаше обръщение по име и то започваше просто с: „Уважаеми господине…“

Текстът беше прост и по същество. Важен клиент на Кутс скоро щял да прави значителен превод в шифрованата сметка на клиент на Винклербанк, а именно сметка номер еди-кой си. Клиентът на Кутс им съобщил, че поради технически причини ще има забавяне от няколко дни до осъществяването на превода. Ако клиентът на Винклербанк запита защо сумата не е пристигнала навреме, Кутс ще бъдат изключително благодарни, ако господата Винклер информират техния клиент, че преводът наистина е на път и ще пристигне без никакво излишно забавяне. И, накрая, Кутс ще са много благодарни, ако бъдат уведомени за пристигането на своето писмо.

Барзилаи смяташе, че тъй като банките обичат да получават пари, а Винклербанк повече от много други, сериозната стара банка на улица „Балгасе“ ще бъде така любезна да отговори с писмо на банкерите на кралската династия Уиндзор. И се оказа прав.

Пликът от Тел Авив съответстваше на хартията и носеше британски печати, очевидно нанесени от пощенската станция на Трафалгар Скуеър два дни преди това. Беше адресиран до ДИРЕКТОРА, СМЕТКИ НА ЗАДГРАНИЧНИ КЛИЕНТИ, ВИНКЛЕРБАНК и т.н. Разбира се, такава длъжност във Винклербанк нямаше, тъй като работата беше разделена между трима.

Пликът беше пъхнат късно през нощта в пощенската кутия на банката.

По това време специалният екип Ярид наблюдаваше банката вече цяла седмица, отбелязвайки и снимайки рутинното й ежедневие — кога я отварят и затварят, кога пристига пощата, кога тръгва куриерът из града, кога служителката на рецепцията сяда зад бюрото си във фоайето на партера, а охраната — на едно по-малко бюро срещу нея.

Винклербанк не беше настанена в нова сграда. „Балгасе“, както и целият район на Францисканерплац се намира в старата част на града, близо до Зингерщрасе. Вероятно сградата на банката някога е била жилище на семейство на тежък търговец, солидна и просторна, скрита зад тежка дървена врата, украсена с дискретна месингова табела. Хората от екипа бяха разгледали разположението на подобна къща на площада, представяйки се за клиенти на счетоводната кантора, настанена в нея. Сградата беше само пететажна, с не повече от шест стаи на етаж.

Едно от нещата, които те забелязаха, бе, че всяка вечер, тъкмо преди времето за затваряне, изходящата кореспонденция се пуска в пощенската кутия на площада. Тази работа вършеше портиерът-охрана, който след това се връщаше в сградата, за да държи вратата отворена, докато персоналът излезе навън. Най-накрая, преди да си тръгне самият той за вкъщи, пускаше в сградата нощния пазач, който се затваряше отвътре, дърпайки безброй резета, сякаш дебелата дървена врата трябваше да издържи удара на брониран автомобил.

Преди пликът от Кутс, Лондон, да бъде пуснат в пощенската кутия на банката, ръководителят на „техничарите“ от Невиот разгледа пощенската кутия на Францисканерплац и презрително се изсмя. Тя едва ли представляваше проблем. Един от хората му беше първокласен специалист по отваряне на ключалки и той я отвори и затвори за три минути. Благодарение на онова, което разбра за нея, когато я отвори, той успя да направи ключ. След няколко дребни донатъкмявания изработеният от него ключ работеше не по-зле от този на пощенския служител.

По-нататъшното наблюдение разкри, че охраната на банката пуска изходящата кореспонденция между двайсет и трийсет минути преди редовното й събиране в 6 ч. следобед от служебния пикап на пощите.

В деня, когато писмото на Кутс падна през процепа на пощенската кутия, хората от специалния екип Ярид и ключарят от Невиот работеха съвместно. Докато охраната на банката се връщаше по уличката към сградата, ключарят отвори вратичката на пощенската кутия. Двайсет и двата плика от Винклербанк лежаха най-отгоре. За трийсет секунди извадиха плика адресиран до господата Кутс в Лондон, върнаха останалите и заключиха отново кутията.

И петимата членове на екипа Ярид бяха пръснати по площада, за да не би някой да се опита да попречи на „пощаджията“, чиято униформа, купена набързо във вехтошарски магазин, приличаше забележително на действителните униформи на виенските пощенски служители.

Добродушните виенчани не бяха свикнали агенти от Близкия изток да нарушават неприкосновеността на пощенските им кутии; на площада по това време имаше само двама души и никой от тях не обърна внимание на човека, който изглеждаше като пощенски служител и се занимаваше със законната си работа. Двайсет минути по-късно истинският пощенски служител свърши онова, което трябваше, но предишните минувачи вече ги нямаше, и на тяхно място бяха дошли други.

Барзилаи отвори отговора на Винклербанк до Кутс и забеляза, че е кратък, но любезен, като уведомяваше за получаването на писмото им. Бе написан на приличен английски и подписан от Волфганг Гемютлих. Ръководителят на операцията вече знаеше точно кой контролира сметката на Йерихон. Оставаше да го пречупят или да се доберат до него. Но Барзилаи не знаеше, че проблемите му едва сега започват.

 

 

Когато Майк Мартин напусна руската резиденция в Мансур, отдавна се беше стъмнило. Не виждаше никаква причина да безпокои руснаците, излизайки през главната врата; имаше една много по-малка врата на задната стена с ръждясала ключалка, от която му дадоха ключ. Той извади велосипеда си на уличката, заключи отново вратата и започна да върти педалите.

Знаеше, че му предстои много работа. Чилийският дипломат Монкада беше описал подробно и точно на служителите на Мосад, които го разпитаха след като напусна страната, къде е разположил трите тайника предназначени за съобщения от него за Йерихон, и къде трябва да се сложат знаците с тебешир, за да подскажат на невидимия информатор, че го чака съобщение. Мартин реши, че не му остава друго, освен да използва и трите наведнъж, като остави едно и също съобщение навсякъде.

Беше написал тези съобщения на арабски на тънка хартия за въздушна поща и бе сгънал всяко от тях в квадратна пластмасова торбичка. Трите торбички бяха прикрепени с лепенки от вътрешната страна на бедрото му. Тебеширите се намираха в страничен джоб.

Първата му спирка беше гробището Алуазия, от другата страна на реката в Рисафа. Познаваше го, защото го помнеше от едно време и го бе разучавал продължително на снимки в Рияд. Но да намери вадещата се тухла в тъмното, беше нещо съвсем различно.

Около десет минути опипва с върховете на пръстите в тъмнината, преди да открие онова, което му трябваше. Но беше точно там, където бе казал Монкада. Измъкна тухлата, пъхна пластмасовия плик зад нея и я върна на мястото й.

Следващият обект също беше стара и разнебитена стена, този път близо до разрушената крепост в Аадхамия, където от древния ров бе останало едно застояло езерце. Недалеч от крепостта се намираше светилището Иман Аладхам, старо и рухнало като крепостта. Мартин намери стената и самотното дърво, растящо опряно в нея. Пресегна се зад дървото и преброи десет реда тухли от горе на долу. Десетата тухла се клатеше като прогнил зъб. Мартин провери дали някой не го следи, но беше съвършено сам; никой не би искал да се доближи до това пусто място след стъмване.

Третата и последна спирка беше друго гробище, този път британското, отдавна изоставено, в Уазирая, близо до Турското посолство. Както и в Кувейт, трябваше да намери един гроб, но скривалището не беше под мрамора на плочата, а в малка каменна ваза, циментирана там, където би трябвало да е надгробният камък, в края на отдавна изоставен парцел.

— Няма нищо — прошепна Мартин на отдавна покойния войник на Империята, който почиваше отдолу, — продължавай в същия дух, чудесно се справяш.

Тъй като Монкада беше работил в сградата на Обединените нации на километри надолу по пътя за летището, той съвсем разумно беше избрал местата, където да оставя знаците с тебешир, близо до широките улици на Мансур, за да могат да се забелязват от минаваща кола. Правилото беше, че онзи, който види знака, ще разбере за кой от тайниците става дума и ще го изтрие с влажна кърпа. Минавайки оттам след ден-два, онзи, който е поставил знака, ще забележи, че го няма, и ще знае, че съобщението му е получено и (по всяка вероятност) тайникът е посетен, а пратката — прибрана.

По този начин двамата агенти бяха поддържали, без да се срещнат, връзка в продължение на две години.

За разлика от Монкада, Мартин нямаше кола, затова въртя педалите на велосипеда по цялото това разстояние. Първия знак, кръста на Свети Андрей, наподобяващ „X“, направи със син тебешир върху каменна колона при портата на изоставена резиденция.

Втория, Лорански кръст^[1], нанесе с бял тебешир върху ръждивочервената ламаринена врата на гараж, намиращ се на гърба на една къща в Ярмък. Третият — ислямски полумесец с хоризонтална черта през средата, изписа с червен тебешир върху стената на сградата на Съюза на арабските журналисти, в края на квартала Мутанаби. Иракските журналисти не са насърчавани да проявяват голямо любопитство и някакъв знак с тебешир на стената им едва ли щеше да попадне в заглавията.

Нямаше как да знае, въпреки предположението на Монкада, че информаторът може да се върне, дали Йерихон продължава да кръстосва града и да наднича от прозореца на колата си да види дали по разни стени има оставени знаци. Оставаше му само да проверява всеки ден и да чака.

Беше 7 ноември, когато забеляза, че знака с бял тебешир го няма. Дали пък собственикът на гаража не бе решил да почисти ръждясалата тенекия?

Мартин продължи нататък. Липсваше и синият тебешир на портата; също така и червеният на стената на журналистите.

Тази нощ той посети и трите тайника, предвидени за съобщения от Йерихон за неговата свръзка.

Единият беше зад разхлабена тухла на гърба на стената, която затваря зеленчуковия пазар Касра откъм ул. „Садуна“. Там го чакаше сгънат лист тънка като лукова ципа хартия. Вторият — под един разхлабен камък на перваза на полусъборена къща в лабиринта от криви улички на северния бряг на реката, близо до моста Шухада — даде същия резултат. В третия и последен, под разхлабена плоча от настилката на изоставен двор до Абу Науас, намери трети къс тънка хартия.

Мартин ги залепи с лента около лявото си бедро и завъртя педалите към Мансур.

На трептящата светлина на свещта ги прочете. Съдържаха едно и също съобщение. Йерихон бил жив и здрав. Готов бил да работи отново за Запада и разбирал, че сега англичаните и американците са получателите на неговата информация. Но рисковете бяха нараснали неимоверно, и съответно на това и хонорарите му. Очакваше да разбере дали са съгласни на тези условия и да му кажат какво искат да знаят.

Мартин изгори трите съобщения и смачка пепелта на прах. Вече знаеше отговорите и на двете запитвания. Лангли беше готов да прояви щедрост, истинска щедрост, ако продуктът е качествен. Що се отнася до необходимата информация, Мартин беше запаметил списък от въпроси относно настроението на Саддам, неговата стратегия и разположението на големи командни центрове и места, където се произвеждат оръжия за масово унищожение.

Тъкмо преди разсъмване той изпрати известие на Рияд:

ЙЕРИХОН ОТНОВО ВЛИЗА В ИГРАТА.

 

 

На 10 ноември д-р Тери Мартин се върна в малкия си и разхвърлян кабинет във факултета по ориенталистика и африканистика и намери бележка от секретарката си, сложена на видно място на подложката за писане.

„Обади се някакъв господин Плъмър; каза, че имате телефонния му номер и знаете за какво става дума.“

Текстът беше рязък и това показваше, че г-ца Уърдсуърд е била раздразнена. Тя беше дама, на която се харесваше да покровителства поверените й академични бройки по собственическия начин, присъщ на кокошка, измътила пиленца. А това очевидно означаваше, че трябва да знае какво става по всяко време. Хората, които отказваха да й кажат защо се обаждат и по какъв въпрос, не се радваха на нейното одобрение.

Зимният семестър беше в разгара си и при купа нови студенти, с които трябваше да се оправя, Тери Мартин почти беше забравил за молбата си към директора на Арабския сектор в Правителствения щаб на съобщенията.

Когато се обади, Плъмър беше излязъл да обядва; Мартин беше зает със следобедни лекции до четири. Обади се в Глостършър в пет и хвана Плъмър тъкмо преди да си тръгне за вкъщи.

— А, да — рече Плъмър. — Спомняте си, че помолихте да ви дадем нещо странно, нещо неразбираемо, нали? Нашата станция в Кипър е уловила нещо, което изглежда изключително трудно. Можете да го чуете, ако искате.

— Тук в Лондон ли? — попита Мартин.

— О, не, боя се, че не. Разбира се, имаме го на лента, но честно казано, трябва да го чуете на голямата машина с всички нейни възможности за усилване на звука. Обикновен касетофон няма да има това качество. Записът е доста глух, дори моите араби не могат да го разберат.

И за двамата дните до края на седмицата бяха заети изцяло. Мартин се съгласи да отиде с колата си в неделя, а Плъмър предложи да го заведе на обед в „една доста прилична кръчма на около километър и половина от службата“.

Никой в заведението с дебели стари греди на тавана не обърна внимание на двамата мъже, облечени в сака от туид. И двамата поръчаха неделното печено говеждо и йоркширски пудинг.

— Не знаем кои разговарят — рече Плъмър, — но очевидно това са доста високопоставени хора. По някаква причина оня, който се обажда, използва открита телефонна линия и изглежда се връща от Кувейт. Може би това е телефонът в колата му — знаем, че не е от армейската мрежа, следователно човекът, с когото вероятно говори, не е военен. Може би е някакъв висш служител.

Говеждото дойде и те престанаха да разговарят, докато им го сервираха с печени картофи и пащърнак. Когато сервитьорката ги остави, Плъмър продължи.

— Този, който се обажда, сякаш обсъжда съобщения на Иракските военновъздушни сили, че американците и англичаните все по-често изпращат въздушни патрули току до границата, които в последния миг завиват встрани.

Мартин кимна. Беше чувал за тази тактика. Тя имаше за цел да проследи каква ще е реакцията на иракската противовъздушна отбрана на такива привидни навлизания в тяхното въздушно пространство, като по този начин я принуди да „освети“ радарните си екрани и насочващите приспособления на ракетите САМ, така че точното им местоположение да бъде засечено от самолетите АУАКС, които кръжаха над Персийския залив.

— Той споменава за Бени ел Калб. Кучите синове, имайки предвид американците, а онзи, от другата страна, се смее и подхвърля, че Ирак греши, като реагира на тази тактика, която очевидно цели да разкрие позициите на отбраната му.

Сетне първият човек споменава нещо, което не можем да разберем. На това място има някакво изкривяване, атмосферни смущения или нещо от този род. Успяваме да усилим звука и да отстраним страничния шум, но на това място той произнася неясно думите си.

Във всеки случай другият се ядосва и му казва да млъкне и да затвори телефона. Нещо повече, този същият, за когото смятаме, че се намира в Багдад, трясва слушалката. Бих желал да чуеш последните две изречения.

След обяда Плъмър закара Мартин до прослушвателния комплекс, който продължаваше да работи по същия начин, както и във всеки работен ден. В едно изолирано от външни шумове помещение, което приличаше много на звукозаписно студио, Плъмър нареди на един оператор да пусне тайнствения запис. Двамата с Мартин седяха мълчаливо, докато гърлените гласове от Ирак изпълниха стаята.

Разговорът започна така, както го описа Плъмър. Към края иракчанинът, който, както изглеждаше, се бе обадил, сякаш се възбуди. Гласът му промени височината си.

— Не за дълго, рефик. Скоро ще…

Сетне започнаха страничните шумове и думите се изкривиха. Но те подействаха върху човека в Багдад като шок. Той прекъсна другия:

— Млъкни, ибн-ал-гахба.

Сетне тресна слушалката, сякаш внезапно и с ужас осъзнал, че линията не е сигурна.

Операторът пусна записа три пъти на малко по-различна скорост.

— Какво смяташ?

— Първо, и двамата са партийни членове — отвърна Мартин. — Само хората от партийната йерархия използват обръщението „рефик“, другарю.

— Точно така, следователно имаме двама големи началници, които си бъбрят за струпването на американско оръжие и за провокациите на американската авиация при границата.

— После един от тях се възбужда, вероятно се гневи, донякъде изпада в екзалтация. Използва израза „не за дълго“…

— Иска да каже, че ще настъпят промени ли? — попита Плъмър.

— Така изглежда — отвърна Мартин.

— Следват изкривените думи. Но чуй как реагира другият, Тери. Той не само прекъсва разговора, а нарича колегата си „курвенски син“. Доста силничко, а?

— Много силно. Само по-старшият от двамата може да използва този израз и да му се размине — потвърди Мартин. — Какво, по дяволите, го е предизвикало?

— Изкривената част от записа. Чуй отново.

Операторът пусна отново тази фраза.

— Нещо за Аллах? — предположи Плъмър. — Скоро ще бъдем с Аллах? Ще бъдем в ръцете на Аллах?

— На мен ми звучи като: „Скоро ще имаме… нещо… нещо… Аллах“.

— Добре, Тери. Готов съм да се съглася. Може би „Аллах ще ни се притече на помощ“…?

— Да, но тогава защо другият ще избухне в ярост? — попита Мартин. — Да призовеш добрата воля на Всевишния на своя страна не е нещо ново. Нито пък обидно. Не зная. Можеш ли да ми дадеш презапис на лента да го слушам у дома?

— Разбира се.

— Пита ли американските братовчеди за това?

Макар и само от няколко седмици да се намираше в контакт с този странен свят, Тери Мартин започваше да използва неговия език. За хората от британското разузнаване собствените им колеги са „приятели“, а американските — „братовчеди“.

— Разбира се. Във форт Мийд са хванали същия разговор чрез един от сателитите. И те не могат да го разберат. Всъщност не му отдават голямо значение. За тях е маловажен.

Тери Мартин потегли обратно с колата с малката касета в джоба си. За голямо раздразнение на Хилари той непрекъснато пускаше краткия разговор на касетофона до леглото им. На протестите Тери отвръщаше, че понякога и Хилари се върти като шугав, докато открие някоя от думите в кръстословицата на „Таймс“. Хилари се възмути от сравнението.

— Поне научавам отговора на следващата сутрин — сопна се той, обърна се настрана и заспа.

Тери Мартин не намери отговора на следващата сутрин, дори и на по-следващата. Той пускаше записа през междучасията и във всеки свободен момент, нахвърляйки възможните алтернативи за неясните думи. Но смисълът все така му убягваше. Защо другият участник в разговора така се гневи на едно безобидно споменаване на Аллах?

Едва пет дни по-късно проумя какво означават двата гърлени и шипящият звук, които съдържаше изкривената фраза.

Веднага опита да се свърже със Саймън Паксман в Сенчъри Хаус, но му казаха, че той ще отсъства до второ нареждане. Помоли да го свържат със Стив Ланг, но оперативният ръководител за Близкия изток също не беше на разположение.

Паксман беше в продължителна командировка в щаба на СИС в Рияд; Ланг се намираше там за важно съвещание с Чип Барбър от ЦРУ.

 

 

Човекът, когото наричаха „наблюдателя“, пристигна от Тел Авив през Лондон и Франкфурт във Виена, където никой не го посрещна. Взе такси от аерогара „Швехат“ до хотел „Шератон“, където имаше резервация.

Той беше червендалест и общителен мъж, виден американски адвокат от Ню Йорк, снабден с необходимите документи за това. Американският му английски беше безпогрешен, което съвсем не беше изненадващо, като се има предвид, че беше прекарал много години в Щатите, а немският му — приемлив.

Няколко часа след пристигането си се възползва от машинописните услуги на „Шератон“, за да състави и редактира любезно писмо на бланка на фирмата си до някой си Волфганг Гемютлих, вицепрезидент на Винклербанк.

Бланката беше напълно автентична и ако някой би се сетил да провери по телефона, щеше да се увери, че подписаният е старши съдружник в много престижна юридическа кантора в Ню Йорк, макар да се намираше в отпуск (нещо, което Мосад беше проверил на място) и съвсем да не беше човекът във Виена.

Писмото беше едновременно интригуващо и обстоятелствено, както и трябваше да бъде. Авторът му представял много богат и високопоставен клиент, който сега искал да вложи значителна част от своето богатство в Европа.

Точно този клиент настоял, очевидно след като говорил със свой приятел, да се обърнат по този въпрос към Винклербанк и конкретно и лично към добрия хер Гемютлих.

Авторът би уредил предварително среща, но както неговият клиент, така и юридическата му фирма отдавали голямо значение на изключителната дискретност, като се избягват откритите телефонни линии и факсове, когато ставало дума за делата на съответния клиент, затова той се възползвал от посещението си в Европа, за да прескочи лично до Виена.

Програмата, за съжаление, му позволявала да прекара само три дни във Виена, но ако хер Гемютлих бъде така любезен да му отдели време за разговор, той, американецът, с удоволствие ще се отбие в банката.

Писмото беше пуснато лично от американеца в пощенската кутия на банката през нощта, а до пладне на следващия ден куриерът й достави отговора в „Шератон“. Хер Гемютлих щял да се радва да се срещне с американския адвокат на другата сутрин в десет часа.

От мига, когато въведоха „наблюдателя“, очите му не пропуснаха нищо. Бележки не си водеше, но той отбелязваше и запомняше всяка подробност. Служителката във фоайето провери документите му, обади се горе да се увери, че наистина го очакват, и портиерът го придружи — през целия път до вратата, на която почука. „Наблюдателят“ така и не остана сам нито за миг.

При заповедта „Herein“^[2] разсилният отвори вратата и въведе американския посетител, сетне се оттегли и я затвори зад себе си, връщайки се на бюрото си във фоайето.

Хер Волфганг Гемютлих стана от бюрото, стисна ръката на госта си, посочи му стола срещу себе си и се върна зад бюрото.

На немски думата „гемютлих“ означава „спокоен“, с нюанс на общителен. Едва ли бе възможно едно име така да не съответства на човека. Този Гемютлих беше мършав, малко над шестдесетте, облечен в сив костюм, със сива връзка и коса в същия цвят. От него се излъчваше сивота. В бледите му очи нямаше и намек за хумор, а приветствената му усмивка напомняше отвор в лицето на труп в морга.

Кабинетът беше в тон с аскетичността на своя обитател; тъмна ламперия по стените, дипломи по банково дело вместо картини и голямо, претрупано с орнаменти бюро, по което нямаше дори и намек за някакво безредие.

Волфганг Гемютлих очевидно не се занимаваше с банково дело за забавление; явно забавленията под каквато и да е форма не срещаха неговото одобрение. Банковото дело беше нещо сериозно; нещо повече, то беше самият му живот. Ако хер Гемютлих сериозно осъждаше нещо на този свят, то бе харченето на пари. Парите трябваше да се пестят, за предпочитане под егидата на Винклербанк. Изтеглянето на пари би могло да му причини сериозна криза от киселини, голям превод от Винклер в друга банка бе в състояние да му съсипе цялата седмица.

„Наблюдателят“ знаеше, че е там да гледа и да докладва. Основната му задача, вече изпълнена, беше да установи кой всъщност е Гемютлих, за да го покаже на екипа Ярид вън на улицата. Освен това търсеше някакъв сейф, в който биха могли да се съдържат подробности относно сметката на Йерихон, както и ключалки, резета, алармени системи — с две думи той беше там да огледа заведението за евентуално претръшкване.

Избягвайки да спомене въобще нещо конкретно за размера на сумите, които клиентът му би желал да прехвърли в Европа, но намеквайки за огромния им размер, той насочи разговора към сферата на сигурността и дискретността, осигурявани от Винклербанк. Хер Гемютлих с удоволствие обясни, че шифрованите сметки при Винклер са непроницаеми, дискретността — доведена до мания.

Само веднъж по време на разговора им ги прекъснаха. Отвори се една странична врата, и вътре се шмугна като мишка някаква жена, която носеше три писма за подпис. Гемютлих се навъси раздразнен.

— Казахте, че са важни, хер Гемютлих. Иначе… — рече жената. При втория оглед не беше толкова стара, колкото му се стори в началото, може би към четирийсетте. Опънатата назад коса, кокът, костюмът от туид, чорапите й от пресукан памук и ниските обувки създаваха впечатление за по-голяма възраст.

— Ja, ja, ja… — рече Гемютлих и протегна ръка за писмата. — Entschuldigung…^[3] — обърна се към посетителя си той.

Двамата разговаряха на немски, след като се разбра, че Гемютлих говори английски с голямо запъване. Но „наблюдателят“ се изправи и леко се поклони на новодошлата с думите:

— Grüss Gott, Fraulein.^[4] — Тя изглеждаше объркана. Гемютлих обикновено не ставаше при влизането на секретарка. Но жестът принуди Гемютлих да се покашля и да промърмори:

— А, да, ъъъ… частната ми секретарка, госпожица Харденберг.

„Наблюдателят“ отбеляза и това, докато сядаше на мястото си.

Когато си тръгна с уверенията, че може да предложи на своя клиент в Ню Йорк най-благоприятните условия за откриване на сметка от Винклербанк, режимът беше същият, както и на влизане. Портиерът бе извикан от преддверието и се появи на вратата. „Наблюдателят“ каза „довиждане“ и последва човека навън.

Заедно влязоха в малкия асансьор с решетка отпред, който потракваше, докато слизаше надолу. „Наблюдателят“ попита дали може да се отбие до мъжката тоалетна, преди да излезе. Портиерът се намръщи, сякаш докато пребивава във Винклербанк, човек не бива да изпитва физиологични нужди, но спря асансьора на мецанина. Близо до него той посочи дървена врата без надпис и „наблюдателят“ влезе вътре.

Помещението беше очевидно предназначено за чиновниците на банката от мъжки пол; вътре имаше писоар, кабинка, мивка, руло хартия за бърсане на ръцете и стенен шкаф. „Наблюдателят“ пусна чешмата и бързо огледа помещението. Запечатан прозорец с решетки, през който минаваха жиците на алармена система — възможно, но не и лесно. Проветрение с автоматичен вентилатор. В шкафа имаше метли, съдове, препарати за почистване и прахосмукачка. Следователно имаха чистачи. Но кога работеха те? Нощем или в края на седмицата? Ако можеше да се съди по досегашните му наблюдения, дори и чистачът вероятно работеше в кабинетите само под надзор. Очевидно за портиера или нощния пазач можеха „да се погрижат“, но не там беше работата. Заповедта на Коби Дрор беше съвсем ясна — да не се оставят каквито и да било следи.

Когато излезе от тоалетната, портиерът го чакаше. Забелязвайки недалеч от тях широките мраморни стъпала, водещи до фоайето на половин етаж под тях, „наблюдателят“ се усмихна, посочи ги и закрачи към тях, вместо да се качва на асансьора за толкова малко разстояние.

Портиерът подтичваше след него, изпрати го през фоайето до вратата и го пропусна да излезе. Той чу как месинговият език на самозаключващия се механизъм щракна зад него. Попита се как, ако портиерът е някъде по етажите, администраторката долу ще отвори на клиент или куриер?

В продължение на два часа той осведомява Гиди Барзилаи за вътрешните механизми на банката, доколкото бе успял да ги забележи, и докладът му не вдъхваше оптимизъм. Ръководителят на групата Невиот седеше и клатеше глава.

Можеха да проникнат с взлом, рече той. Никакъв проблем. Ще намерят алармената система и ще я неутрализират. Но що се отнася до това, да не оставят никаква следа, ще е ужасно трудно. Имаше нощен пазач, който вероятно обхождаше на определени интервали от време. А освен това какво ще търсят? Сейф? Къде? Какъв модел? Колко стар? С ключ или с шифър, или и с двете? Щяха да им трябват часове. И щеше да се наложи да обезвредят нощната охрана. Това би оставило следа. Дрор беше забранил да правят такова нещо.

На следващия ден „наблюдателят“ отлетя от Виена и се върна в Тел Авив. Същия следобед той разпозна в поредица от снимки Волфганг Гемютлих и, за всеки случай, фройлайн Харденберг. Когато си отиде, Барзилаи и ръководителят на групата Невиот останаха да се съвещават.

— Честно казано, Гиди, имам нужда от повече информация. Прекалено много са нещата, които все още не зная. Той сигурно държи документите, които ти трябват, в някакъв сейф. Къде? Зад ламперията? В пода? В стаята на секретарката? В специален трезор в мазето? За това ни е необходима вътрешна информация.

Барзилаи изръмжа. Много отдавна, още докато се подготвяха, един от инструкторите им каза: няма човек без слабо място. Намерете това място, натиснете нерва, той ще сътрудничи. На следващия ден всички от групите Ярид и Невиот започнаха усилено да наблюдават Волфганг Гемютлих.

Но вкиснатият виенчанин щеше да докаже, че инструкторът е грешал.

 

 

Стив Ланг и Чип Барбър бяха изправени пред голям проблем. В средата на ноември Йерихон бе дал първия си отговор на поставените му посредством тайника в Багдад въпроси. Цената му беше висока, но американското правителство преведе сумата във виенската банкова сметка, без да мърмори.

Ако информацията му беше точна, а нямаше причина да се подозира противното, тя беше изключително полезна. Не беше отговорил на всички, а само на някои въпроси, и беше потвърдил отговорите на други, в които не бяха сигурни.

Преди всичко назова седемнайсет места, свързани с производство на оръжия за масово унищожение. За осем от тях съюзниците подозираха вече; от тях беше коригирал две. Останалите девет представляваха нова информация, като най-важната от тях уточняваше местоположението на тайната лаборатория, където функционираше каскадата от газоводифузионни центрофуги за добив на чист уран 235.

Проблемът беше следният: как да уведомят военните, без да разкрият факта, че Лангли и Сенчъри Хаус разполагат с високопоставен източник, който предава Багдад отвътре?

Не че шпионите нямаха доверие на военните. Напротив, те неслучайно бяха старши офицери. Но в света на сенките има старо и добре изпитано правило, наречено „само който трябва да знае“. Човек, който не е запознат с нещо, не може да се изпусне, дори и неволно. Ако хора в цивилно облекло извадят паднал сякаш от небето списък с нови цели, колко от генералите, бригадирите и полковниците щяха да се сетят откъде е дошъл той?

През третата седмица от месеца Барбър и Ланг имаха среща на четири очи с генерал Бъстър Глосън, заместник на командващия военновъздушните сили в Персийския залив генерал Чък Хорнър.

Макар че той сигурно си имаше име, никой не назоваваше бригадния генерал Глосън другояче освен като „Бъстър“^[5]. Той беше човекът, който беше планирал и продължаваше да планира евентуалното масирано въздушно нападение над Ирак. Както всички знаеха, то щеше да предшества настъплението по сушата.

Както Лондон, така и Вашингтон отдавна бяха стигнали до съгласие, че независимо от Кувейт, бойната машина на Саддам Хюсейн трябва просто да бъде унищожена, а това в много голяма степен се отнасяше до средствата за производство на бойни газове, бактериологични оръжия и атомни бомби.

Подготовката на плановете за евентуална въздушна война под кодовото название „Внезапен гръм“ се намираше в доста напреднала фаза още преди операция „Пустинен щит“ да беше окончателно отстранила всякаква възможност за успешно иракско настъпление срещу Саудитска Арабия. Истинският архитект на тази война беше Бъстър Глосън.

Към 16 ноември Обединените нации и различни дипломатически канцеларии по света продължаваха да търсят отчаяно някакъв „мирен план“, за да сложат край на кризата, без да се даде и един изстрел, без да бъде пусната нито една бомба, или да бъде изстреляна ракета. Тримата мъже в подземното помещение знаеха, че подобен план просто нямаше да се състои.

Барбър беше кратък и конкретен:

— Както знаеш, Бъстър, ние с англичаните се опитваме от месеци твърдо да установим обектите за производство на оръжия за масово унищожение на Саддам.

Генералът от военновъздушните сили на САЩ кимна предпазливо. В своя кабинет по-надолу по коридора той имаше карта с повече игли от тези на таралеж и всяка представляваше отделна цел за бомбардиране. Сега пък какво? Барбър продължи:

— Така че започнахме с разрешенията за износ и проследихме кои са страните износителки и съответните компании, които са изпълнили договорите. Сетне учените, които са оборудвали тези заводи. Мнозина от тях обаче са били отведени на местата в автобуси с тъмни стъкла, живели са на място и всъщност така и не са разбрали къде са се намирали.

Накрая, Бъстър, се свързахме със строителите, онези, които всъщност са построили повечето от обектите за производство на бойни газове на Саддам. И някои от тях се оказаха истинска находка, дадоха съвсем точни сведения.

Барбър подаде на генерала новия списък с цели. Глосън го разгледа с интерес. Те не бяха означени с координати по картата, но описанията бяха достатъчно ясни, за да се установят по въздушните снимки, с които вече разполагаха.

Генералът изръмжа. Знаеше, че едни от обектите в списъка са вече дадени като цели; други, които бяха под въпрос, сега се потвърждаваха; а трети бяха съвсем нови. Вдигна очи.

— И това е съвсем сигурно, така ли?

— Абсолютно — отвърна англичанинът. — Убедени сме, че строителите са добър източник, може би най-добрият досега, защото това са работници, които са знаели какво строят и говорят без задръжки много повече от бюрократите.

Глосън стана.

— Добре. Ще има ли още?

— Продължаваме да ровим из Европа, Бъстър — отвърна Барбър. — Ако открием още сигурни обекти, ще ти ги дадем. Нали знаеш, че са заровили страшно много неща под земята. Дълбоко под пустинята. Говорим за големи строителни обекти.

— Само ми кажете къде са ги построили и ще им сринем покривите върху главите — рече генералът.

По-късно Глосън занесе списъка на своя началник Чък Хорнър. Той беше по-нисък от Глосън, сбръчкан мъж с опечален вид, с лице на хрътка и дипломатичен колкото слон в стъкларски магазин. Но обожаваше своя летателен и наземен персонал, а той му отговаряше с взаимност.

Известно бе, че ако сметне за необходимо, той ще се бори на тяхна страна срещу доставчиците, бюрократите и политиците чак до Белия дом, при това без да си мери приказките. Беше едно към едно — такъв, какъвто изглеждаше.

Когато посещаваше държавите от Персийския залив — Бахрейн, Абу Даби и Дубай, където бяха настанени някои от неговите части, той избягваше скъпите хотели, където течеше (в буквалния смисъл на думата) хубавият живот, и вместо това се хранеше с летателния персонал в базата и спеше на походно легло в спалните им.

Военнослужещите, били те мъже или жени, не изпитват влечение към преструвките; те бързо разбират какво харесват и какво не понасят. За Чък Хорнър американските пилоти щяха да летят срещу Ирак с едновремешните двукрили самолети, които са се държали на телове и канапи. Той разгледа списъка от разузнаването и изпръхтя. Два от обектите се намираха на място, отбелязано на картата като гола пустиня.

— Откъде са взели това? — попита той.

— Разговаряли са със строителните групи, които са ги изградили, или поне така казват — отвърна Глосън.

— Бабини деветини — рече генералът, — тези педерасти имат човек в Багдад. Бъстър, няма да казваме нищо за това. На никого. Вземай направо каквото са ти дали и го набутай в списъка на целите. — Замълча, помисли, а след това добави: — Питам се кое ли е това копеле.

 

 

На осемнайсети Стив Ланг се върна в Лондон, който беше в трескава суетня от кризата, обхванала правителството, след като един депутат от вътрешната опозиция се опита да използва партийния устав, за да свали госпожа Маргарет Тачър от министърпредседателския пост.

Ланг намери на бюрото си съобщение, че го е търсил Тери Мартин, и въпреки умората си му се обади във факултета. Поради възбудата на преподавателя, той се съгласи да се види с него за кратко на чашка след работа, за да се върне възможно най-бързо у дома си в отдалечените предградия.

Когато се настаниха на ъглова маса в тих бар в Уест Енд, Мартин извади от дипломатическото си куфарче касетофон и касета. Като ги показа на Ланг, той обясни какво го е помолил преди седмици Шон Плъмър и разказа за срещата им миналата седмица.

— Да ти го пусна ли? — попита той.

— Е, след като момчетата от Правителствения щаб на съобщенията не го разбират, убеден съм, че няма да мога — отвърна Ланг. — Та Шон Плъмър има сред хората си араби като Ал-Хури. Ако те не са в състояние…

Все пак изслуша от любезност записа.

— Чу ли — попита възбуден Мартин — звука „к“ след „имаме“? Този човек не призовава Аллах да помогне на иракската кауза. Той използва название. Ето това е накарало другия толкова да се ядоса. Явно никой не бива да го използва открито. Сигурно е известно само на много малък кръг от хора.

— Но какво всъщност казва той? — попита напълно объркан Ланг. Мартин го изгледа с празен поглед. Та нищо ли не разбираше този човек?

— Той казва, че огромното струпване на американски сили няма значение, защото „скоро ще имаме Кабдату Аллах“.

Ланг продължаваше да изглежда объркан.

— Трябва да е някакво оръжие — настоя Мартин. — Нещо, с което скоро ще разполагат и с него ще задържат американците.

— Прости ми за слабия арабски — рече Ланг. — Но какво е това Кабдату Аллах?

— О — отвърна Мартин, — означава „Юмрукът на Бога“.