Серия
Слънчевият Корфу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
My family and other animals, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 47 гласа)

Шеста глава
Дъхава пролет

През последните дни на отиващото си лято и цялата топла, влажна зима, чаят у Теодор се превърна в ежеседмично занимание. Всеки четвъртък потеглях за града с колата на Спиро — с джобове, издути от кибритени кутии и пълни с екземпляри епруветки. За нищо на света не исках да изпускам уговорената с Теодор среща.

Той ме приемаше в кабинета си — стая, която напълно одобрявах. Точно такава според мене трябваше да бъде една стая. По стените имаше високи етажерки за книги, пълни с литература за сладководния животински и растителен свят, по ботаника, астрономия, медицина, фолклор и по други не по-малко вълнуващи и нужни въпроси. Сред тях бяха пръснати подбрани томове за призраци и детективи. Шерлок Холмс стоеше редом с Дарвин, Ле Фану[1] с Фабр[2] и според мен това представляваше една съвсем правилно събрана библиотека. На единия прозорец на стаята Теодор бе поставил телескопа си, вдигнал като виещо куче нос към небето, а на первазите на останалите прозорци се виждаше цяла изложба от буркани и шишета, пълни със сладководна фауна, която плуваше и мърдаше из нежните ивици зелени водорасли. В единия край на стаята имаше масивно писалище, направо отрупано с папки за изрезки, микроснимки, рентгенови плаки, дневници и бележници. На противоположния край на стаята стоеше лабораторната маса, със силна лампа върху разтягаща се поставка, наведена като лилия над плоските кутии с Теодоровите сбирки от микроскопски препарати. Самите лъскави като свраки микроскопи бяха скрити под множество стъклени похлупаци с формата на пчелни кошери.

— Как сте? — питаше ме Теодор, все едно че бях напълно непознат, след това се ръкуваше, както обикновено: дръпваше силно ръката ми надолу като човек, който опитва здравината на въже. Когато официалната част свършваше, вече можехме да насочим мислите си към по-важни теми.

— Хъм… да… Точно преди да дойдете, преглеждах препаратите и попаднах на един, който сигурно ще ви заинтересува. Представлява препарат от устата на… да… на… ceratophyllus fasciatus[3] Сега ще наглася микроскопа. Ето. Виждате ли? Извънредно любопитно. Искам да кажа, почти можеш да си въобразиш, че е човешко лице, нали? Имах и един друг препарат… някъде тук… Ама че работа… А, ето го. Той е пък от паяжинна жлеза на градински паяк. На… epeira fasciata…

Така погълнати и щастливи, ние напрягахме очи над микроскопа. Изпълнени с въодушевление, редувахме темите, и ако Теодор не можеше сам да отговори на нещо от безкрайния поток въпроси, неговите книги правеха това. В етажерката едно след друго се появяваха празни места и до нас се трупаше непрестанно растяща купчина от томове, където поглеждахме за справка.

— Това пък е циклоп… cyclops viridis[4] хванах го онзи ден близо до Говино. Екземплярът е женски и има торбички за яйцата. Сега ще наглася микроскопа… Яйцата се виждат съвсем ясно… Така, да го сложа на фокус… Хъм… Да… На Корфу има няколко вида такива рачета…

И в блестящото от бяла светлина кръгче се появяваше някакво странно създание с крушовидно тяло, дълги мустачки, които недоволно помръдваха и опашка като стръкче пирен, а отстрани (преметнати като чували с лук върху гърба на магаре) имаше две големи торби, пълни с розови яйца.

— … Наричат го циклоп, защото, както сам виждате, има само едно око — в средата на челото. Тоест, в средата на това, което би могло да се приеме за чело, ако циклопите имаха чела. В древногръцката митология, както знаете, циклопи са наричали великаните, които… хъм… били еднооки. Те работели като ковачи при Хефест.

Топлият вятър отвън наблягаше на капаците и те проскърцваха, а дъждовните капки се гонеха по стъклата като прозрачни попови лъжички.

— Виж ти! Интересно как ви хрумна това. Селяните от Солунско имат много подобно… хъм… поверие. Не, не точно поверие. Намира ми се една книга, която дава твърде любопитни сведения за вампирите… в… хъм… Босненско. Изглежда, че местното население там…

Пристигаше чаят, сладките бяха поставени на възглавнички от крем, препеченият хляб — покрит с топящо се масло, чашите блестяха, а от чучура на чайника се вдигаше лек облак пара.

— …От друга страна обаче не може да се каже със сигурност, че на Марс няма живот. Според мене е напълно възможно да намерят… хъм… да открият някакви форми на живот, ако някога хората успеят да отидат там. Няма причина обаче да се предполага, че каквато и да е, формата на живот там ще бъде напълно еднаква с…

Теодор седеше, облечен в спретнатия си и елегантен туидов костюм и бавно и методично отхапваше от препечения хляб. Брадата му стърчеше, очите му пламваха от възбуда при всяка нова тема, която подемахме в разговора. Неговите знания ми изглеждаха безкрайни. Те криеха богати залежи от сведения и аз усърдно ги експлоатирах. Какъвто и да беше въпросът, Теодор добавяше нещо интересно. После чувах как Спиро натиска клаксона долу на улицата и с нежелание ставах да си вървя.

— Довиждане — казваше Теодор и разтърсваше ръката ми. — Радвам се, че ми погостувахте… Хъм… Не, в никакъв случай. До следващия четвъртък. Когато времето се оправи… хъм… и не е толкова влажно… да… през пролетта… може би ще направим няколко обиколки заедно… да видим какво ще намерим. Има няколко твърде интересни рова във Вал де Ропа… Хъм… да… Е, довиждане. Няма защо.

Носехме се по тъмните, измити от дъжда пътища; Спиро, наведен над кормилото, си тананикаше в захлас, а аз мечтаех за предстоящата пролет и за всички прекрасни създания, които щяхме да уловим с Теодор.

След време топлият вятър и зимният дъжд сякаш излъскаха небето и когато дойде януари, то блесна с ясен нежносин цвят… Такъв цвят имат пламъчетата, които облизват маслиновите цепеници в огнището. Нощите все още бяха тихи и хладни, а луната изглеждаше толкова крехка, че едва-едва покриваше повърхността на морето със сребърни петънца. Утрините бяха бледи, прозрачни, и мъглата ги увиваше като гигантски пашкули на копринена буба, докато се вдигнеше слънцето и посипеше острова с тъничък слой златен прах.

С месец март дойде и пролетта, островът се из пълни с цветя, с миризми и потрепващи нови листа. Кипарисите, които цяла зима се поклащаха и просъскваха на вятъра, изправиха стройни снаги към небето, облечени с проблясващата одежда от зеленикаво — бели шишарки. Големи китки минзухари, жълти като пчелен восък, надничаха между корените на дърветата и се втурваха надолу по сипеите. Под миртовите храсти кукувичето грозде подаваше тъмно пурпурни главички, приличащи на капки сироп, а сумракът на дъбовия гъсталак като че бе потънал в синя мъгла от хиляди разцъфнали ириси. Нежни и крехки дори за полъха на вятъра съсънки, повдигаха бледи като слонова кост цветове, чиито листенца сякаш са били потапяни във вино. Змийски грах, невени, бърдун и стотици други растения бяха плъзнали по поляните и горите. Дори престарелите маслинови дръвчета, криви и изкорубени от хиляди пролети, се бяха накичили с венци от дребни кремави цветчета — скромни, но красиви, както подхождаше на напредналата им възраст. Пролетта бе дошла с пълна сила: целият остров пулсираше от нейното присъствие, сякаш тя бе дръпнала някаква голяма, звънлива струна. Нейният звук достигна всичко наоколо и не остана без отклик. Това си личеше по излъчващите светлина цветя, по проблясващите крила на птиците и по искрите в тъмните, влажни очи на селските девойки. Хор от жаби, които изглеждаха като току-що емайлирани, пееше с въодушевление в избуялите треви на пълните с вода ровове. Виното в селските кръчми сякаш бе станало по-тъмночервено и по-силно. Мазолестите, загрубели от работа пръсти дърпаха някак необичайно нежно струните на китарите, а плътните гласове извиваха весели, мелодични песни.

Пролетта повлия различно на членовете на семейството ни. Лари си купи китара и голяма бъчва силно червено вино. Започна да изпъстря промеждутъците между писането, като неумело дрънкаше на инструмента, пееше с тъничък тенор любовни песни от Елизабетинската епоха[5] и често спираше, за да си пийне. Това скоро го довеждаше до меланхолия, любовните песни ставаха все по-тъжни, а след всяка от тях Лари правеше пауза, за да уведоми този от нас, който се случи наблизо, че за него пролетта означава не раждане на новата година, а смърт на старата. С всеки изминал сезон, заявяваше той, като изтръгваше зловещи акорди, гробът зейва все по-широко.

Една вечер всички излязохме, а мама и Лари останаха сами вкъщи. През това време Лари бе пял все по-жални песни, докато накрая това докарало и двамата до пристъп на тежка депресия. Опитали се да облекчат състоянието си с вино, но за жалост постигнали обратен резултат, защото не бяха свикнали с тежките гръцки вина. При завръщането си малко се изненадахме, когато видяхме мама да ни посреща на вратата на вилата с ветроупорен фенер в ръка. Изпълнена с достойнство като истинска дама, тя ни уведоми, че желае да бъде погребана под розовите храсти. Необикновеното в това изявление бе, че тя избираше толкова леснодостъпно място за тленните си останки. Мама прекарваше голяма част от свободното си време да си избира места, където да я погребем, но те обикновено се намираха в най-отдалечените краища и човек си представяше как погребалното шествие изтощено спира край пътя много преди да стигне до гроба.

Но когато Лари не смущаваше духа на мама, пролетта за нея означаваше безкраен низ от експерименти с пресни зеленчуци и богатството на отглежданите нови цветя в градината. От кухнята се лееше неспирен поток нови ястия: супи, яхнии, пикантни деликатеси и сосове, всяко следващо ядене — по-вкусно, по-ароматно и по-екзотично от предишното. Лари започна да страда от стомах. Презрял простото средство срещу това — да яде по-малко — той се снабди с огромна кутия сода за хляб и тържествено си вземаше дозата, след като се нахранеше.

— Миличък, защо ядеш толкова много, щом като не ти понася? — попита мама.

— Ако ям по-малко, ще обидя готварските ти способности — отвърна Лари лицемерно.

— Започнал си ужасно да надебеляваш — обади се Марго. — Не е хубаво.

— Глупости! — уплашено извика Лари. — Мамо, нали не съм надебелял?

— Струва ми се, че малко си наддал — призна мама, като го оглеждаше критично.

— Ти си виновна! — каза Лари, без да се замисли. — Непрекъснато ме изкушаваш с тези вкусни деликатеси. Ще ми докараш язва. Трябва да започна да пазя диета. Коя диета е подходяща, Марго?

Марго с въодушевление се впусна в любимата си тема.

— Можеш да опиташ диета с портокалов сок и салата. Много е сполучлива. Или с мляко и сурови зеленчуци — и тя е добра, но изисква повече време. Има и една диета с варена риба и черен хляб. Но не зная дали е подходяща — още не съм я пробвала.

— Боже господи, та това диети ли са? — възкликна искрено изумен Лари.

— Да, при това добри — отвърна сериозно Марго. — Бях на диетата с портокаловия сок и тя повлия направо чудотворно върху пъпките ми.

— Не — твърдо заяви Лари. — Няма да пазя диета, щом от мене се иска да хрупам купища сурови плодове и зеленчуци, като че съм копитно животно. По-добре вие да се примирите с мисълта, че ще ви напусна без време поради затлъстяване на сърцето.

Преди следващото ядене Лари предприе предпазна мярка, като изпи голяма доза сода за хляб, а после жалостно се оплакваше, че храната има странен вкус.

Пролетта винаги влияеше зле на Марго. Грижите за външния й вид, към който проявяваше дълбок интерес, сега се превръщаха в натрапчивост. Стаята й бе отрупана с току-що изпрани дрехи, а въжето вече бе увиснало под тежестта на ново пране. Тя се мотаеше из вилата, като пееше фалшиво с писклив глас, понесла купища фино долно бельо или шишета парфюм. Не изпускаше възможност да се напъха в банята, увита в множество бели кърпи, а влезеше ли веднъж вътре, по-лесно беше да се откъсне залепена за скала китайска шапчица[6], отколкото да я измъкнем от там. Всички се изреждахме да викаме и да тропаме по вратата, но в отговор трябваше да се задоволим с уверението, че тя почти свършва, а от горчив опит знаехме, че не може да й се вярва. Най-после тя се появяваше, светнала и безупречно чиста и се понасяше навън, за да прави слънчеви бани край маслиновите горички, или да плува в морето. В една от тези екскурзии до морето Марго беше срещнала някакъв неимоверно красив турски младеж. С неприсъща скромност тя не сподели с никого, че е зачестила къпането в морето заради този съвършен образец. Чувствала, както ни каза по-късно, че това няма да представлява интерес за нас. Естествено, Спиро беше човекът, който научи пръв. Като вярно санбернарско куче, той бдеше загрижено за благоденствието на Марго и почти нямаше начин тя да направи нещо, което той да не узнае. Една сутрин Спиро причакал мама в кухнята, огледал се тайнствено да провери дали някой не подслушва, въздъхнал тежко и й съобщил тази вест.

— Много съм жален да ви го казвам, госпожо Дарълс — избоботил той, — но мислеше, че трябва да знаете.

Мама, напълно свикнала с конспираторския тон, използван от Спиро, когато има да съобщи нещо за семейството, изобщо не се разтревожила.

— Какво има, Спиро? — попитала тя.

— За госпожица Марго — тъжно казал Спиро.

— Какво е станало?

Спиро притеснено се огледал.

— Известно ли ви е, че тя се среща с мъж? — попитал той с треперлив шепот.

— С мъж ли? Ах, да, зная — храбро излъгала мама.

Спиро попривдигнал смъкналите се панталони и се навел напред.

— Обаче известно ли ви е, че той е турчин? — задал той въпроса толкова свирепо, че кръвта се смръзвала в жилите.

— Турчин ли? — небрежно попитала мама. — Не, не знаех, че е турчин. Какво лошо има в това?

Спиро изглеждал ужасен.

— Божке, госпожо Дарълс, как какво лошо? Та той е турчин! Нямам им вяра, когато ставаш въпрос за момичета. Ще вземе да й пререже гърлото. Честен кръст, опасно е госпожица Марго да плуваш с него.

— Добре, Спиро — успокоила го мама. — Ще поговоря с Марго.

— Смяташ, че трябва да знаете. Но не се безпокойте — ако той направиш нещо на госпожицата, ще го наредя добре — уверил я най-сериозно Спиро.

В съответствие с получените сведения, мама спомена за разговора на Марго, без да представя нещата толкова смразяващи кръвта, и й предложи да покани младия турчин на чай. Зарадвана, Марго отиде да го доведе, а мама набързо приготви кейк и кифлички, като предупреди всички ни да се държим възможно най-прилично. Пристигналият турчин се оказа висок млад човек със старателно накъдрена коса и ослепителна усмивка, която успяваше да изрази минимум чувства и максимум снизходителност. Притежаваше увереността на подмилкващ се, мазен мартенски котарак. Притисна ръката на мама до устните си, сякаш й оказваше някаква чест, а останалите награди с великодушна усмивка. Мама, усетила как се наежваме, отчаяно се хвърли да спасява положението.

— Колко е хубаво, че дойдохте… Отдавна исках… Просто нямаше кога, нали разбирате… Времето сякаш лети… Марго толкова много ни е разказвала за вас… Вземете си кифличка… — редеше тя задъхано и му се усмихваше невероятно очарователно, докато му подаваше парче кейк.

— Любезно — измърмори турчинът, като ни накара малко да се усъмним дали има предвид нас, или себе си. Последва мълчание.

— Той е на почивка тук — внезапно съобщи Марго, като че ли това беше нещо неповторимо.

— Нима? — заядливо попита Лари. — На почивка, така ли? Изумително!

— И аз веднъж бях на почивка — изрече Лесли нечленоразделно, защото устата му бе пълна с кейк. Добре си спомням.

Мама започна нервно да мести приборите за чая и свирепо изгледа братята ми.

— Да ви сложа ли захар? — попита с меден глас тя. — Искате ли захар в чая?

— Да, благодаря.

Отново последва кратко мълчание, докато седяхме и наблюдавахме как мама сипва чая и отчаяно се мъчи да измисли тема за разговор. Накрая турчинът се обърна към Лари:

— Струва ми се, че вие пишете? — попита той без всякакъв интерес.

Очите на Лари проблеснаха. Мама, забелязала признаците на опасност, бързо се намеси, преди Лари да успее да отговори.

— Да, да, той непрекъснато пише, всеки ден. Вечно чука на машината — усмихнато каза тя.

— Винаги съм чувствал, че ако се опитам да пиша, ще го правя изключително хубаво — подхвърли младежът.

— О, нима? — отвърна мама. — Е да, разбира се, това е дарба, както много други неща.

— Той плува добре — отбеляза Марго. — И отива страшно навътре.

— Не изпитвам страх — скромно заяви турчинът. — Плувам великолепно, затова не изпитвам страх. И когато яздя не изпитвам страх, защото яздя великолепно. А по време на ураган прекрасно се справям с лодката и изобщо не изпитвам страх.

Той отпиваше с изтънчени движения от чая, като гледаше с одобрение страхопочитанието по лицата ни.

— Нали разбирате — продължи той, сякаш се боеше, че не сме схванали мисълта му, — не съм страхливец.

Резултатът от поканата за чай беше, че на следващия ден Марго получи от турчина бележка, с която той питаше дали не би искала вечерта да отиде с него на кино.

— Смяташ ли, че трябва да отида? — попита Марго мама.

— Ако искаш, върви, миличка — отвърна мама, като добави твърдо: — Но му кажи, че и аз ще дойда.

— Страшно ще се забавлявате — отбеляза Лари.

— О, мамо, как така ще идваш! — възпротиви се Марго. — Ще му се види толкова странно!

— Глупости, миличка — каза мама небрежно. — Турците са свикнали момичетата да бъдат придружавани. Помисли си за харемите.

И така, вечерта мама и Марго, облечени подходящо за случая, се спуснаха по хълма, за да се срещнат с турчина. В града имаше едно-единствено кино — лятно — и ние преценихме, че прожекцията ще свърши най-късно в десет часа. Лари, Лесли и аз с нетърпение очаквахме завръщането им. В един и половина след полунощ мама и Марго, на границата на пълното изтощение, се довлякоха до вилата и се строполиха на столовете.

— А, върнахте ли се? — попита Лари. — А ние си мислехме, че сте избягали с турчина. Представяхме си как препускате из Константинопол на камили, а ветрецът привлекателно развява яшмаците ви.

— Отвратителна вечер беше — отвърна мама, като изхлузваше обувките си. — Направо отвратителна.

— Какво стана? — попита Лесли.

— Първо на първо той миришеше на такъв ужасен парфюм, че веднага ми подейства отблъскващо — каза Марго.

— Седнахме на най-евтините места, толкова близо до екрана, че ме заболя глава — оплака се мама. — Бяхме натъпкани като сардели. Такава задуха, че не можех да дишам. И като капак на всичко, започна да ме хапе бълха. Не се смей, Лари, просто не знаех как да постъпя. Гадинката се напъха под корсета ми и усещах как тича насам-натам. Не можех да се почеша — толкова неудобно щеше да бъде. Трябваше да не мърдам от стола. Обаче мисля, че той забеляза… Непрекъснато ми хвърляше странни погледи с крайчето на окото си. През почивката пък излезе и донесе от ония ужасни локуми, от които ми се повдига; след миг вече бяхме покрити с пудра захар и страшно ожаднях. През втората почивка отново излезе и се върна с цветя. Питам те, миличък, за какво са му на човек цветя по средата на филма?! Това на масата е букетът на Марго.

Мама посочи огромна китка пролетни цветя, вързана с преплетени разноцветни панделки. После се порови в чантата и измъкна букетче теменужки, които изглеждаха като стъпкани от невероятно тежък кон.

— А това е моят.

— Най-лошото обаче беше като се прибирахме — каза Марго.

— Ужасно пътувахме! — съгласи се мама. — Като излязохме от киното мислех, че ще вземем такси, но той ни напъха в един файтон, при това страшно вмирисан. Честна дума, това момче трябва да е побъркано щом смята, че целият този път може да се измине с файтон. Пътуването трая с часове, защото клетият кон бе изморен. Седях и се опитвах да се държа учтиво, а умирах от желание да се почеша и гърлото ми бе пресъхнало. А глупакът му с глупак не се помръдваше, усмихваше се на Марго и пееше турски любовни песни. Малко ми оставаше да го цапардосам. Струваше ми се, че никога няма да пристигнем. Не можахме да се отървем от него дори в подножието на хълма. Настоя да ни придружи, въоръжен с огромна тояга, защото смятал, че по това време на годината в горите е пълно със змии. Такава радост изпитах, когато му видях гърба. Марго, боя се, че ти се налага в бъдеще да подбираш по-внимателно приятелите си. Не бих могла втори път да преживея подобно нещо. Изпитах ужас, че ще дойде чак до вратата и ще се наложи да го поканим вътре. Струваше ми се, че никога няма да се отървем от него.

— Явно не си успяла да се представиш като страшилище — заключи Лари.

За Лесли идването на пролетта означаваше леко свистене на птичи крила, когато пристигаха гургулиците и гривяците, а дивите зайци се мяркаха и изчезваха сред миртовите храсти. След като посети различни магазини за оръжие и след много спорове по технически въпроси, един ден той се завърна във вилата, понесъл гордо двуцевка. Първата му работа беше да влезе в стаята и да я разглоби и почисти, докато аз гледах, приковал очи в лъскавите цеви и приклади и с упоение вдишвах плътната, тежка миризма на смазката.

— Нали е прекрасна? — промърмори Лесли повече на себе си, отколкото на мене, а ясните му сини очи проблеснаха. — Нали е чудесна?

И той нежно погали гладката повърхност на оръжието. После рязко го вдигна, опря го на рамо, насочи го към тавана и започна да го мести, следвайки въображаемо птиче ято.

— Бум! Бум! — напевно редеше той, а пушката отскачаше от рамото му. — Първо наляво, после надясно, паднаха до една!

За последен път прекара напоения в масло парцал по пушката и внимателно я положи в ъгъла на стаята до леглото.

— Утре ще си опитаме късмета с гургулиците, нали? — продължи да говори той, като разкъса една кутия и изсипа алените сачми върху леглото. — Долитат към шест часа. Хълмчето отвъд долината е подходящо място.

И така, призори ние двамата тръгнахме забързани през потъналите в мъгла маслинови горички с разкривени дръвчета, минахме долината с мокрите, скриптящи от росата миртови храсти и стигнахме на хълмчето. Стояхме, потънали до пояс сред лозите, в очакване да се развидели и да долетят птиците. Внезапно бледото утринно небе се изпъстри с тъмни петна, които се носеха шеметно като стрели и дочухме честия плясък от размахвани крила. Лесли чакаше, здраво стъпил на земята, опрял пушката на хълбок и следеше с напрегнат и светнал поглед птиците. Те идваха все по-близо, докато ни се стори, че ще прелетят над нас и ще се зареят в далечните сребристи хълмове с маслинови дръвчета. В последния миг Лесли плавно вдигна пушката към рамото си, лъскавите като бръмбари цеви насочиха муцунки към небето и двуцевката подскочи, а изстрелът за миг проехтя като изпукване на голям клон в тиха гора. Гургулицата, доскоро устремена в бързия си полет, сега бавно падаше към земята, следвана от вихъра на меки светлокафяви перца. Когато на колана му увиснаха пет безжизнени, окървавени гургулици, свенливо склопили очи. Лесли запали цигара, дръпна козирката на шапката над очите си и прегърна пушката.

— Е, стига толкова — каза той. — Нека клетите дяволи си отдъхнат.

Завърнахме се през нашарените със слънчеви петна маслинови горички, където гласовете на сипките прозвънтяваха сред листака като стотици дребни монети. Козарят Яни бе подкарал стадото си на паша. Почернялото му лице с огромните пожълтели от никотина мустаци се сбърчи в усмивка, от тежките гънки на ямурлука се подаде съсухрената му, вдигната за поздрав ръка.

— Херете! — изрече той с плътен глас красивото гръцко приветствие. — Херете, кирии[7]! Бъдете щастливи!

Козите се пръснаха сред дръвчетата, като отсечено блееха и си отговаряха, а хлопката на водача им ритмично дрънчеше. Сипките оживено бъбреха. Сред миртовите храсти една червеношийка издуваше портокаловата си гръд и отронваше своята песен. Островът, потопен в роса, блестеше на ранното утринно слънце, пълен с живот. Бъдете щастливи… Нима можеше човек да не бъде щастлив през пролетта?

Бележки

[1] Ирландски писател, автор на разкази за свръхестествени явления (1814–1873). — Б.пр.

[2] Френски ентомолог (1823–1915). — Б.пр.

[3] Бълха по птиците и бозайниците. — Б.пр.

[4] Нисше раче. — Б.пр.

[5] Времето на Елизабет I (1558–1603) — епоха на литературен ренесанс. — Б.пр.

[6] Мекотело с черупка, подобна на калпаче. — Б.пр.

[7] Здравейте, господа! (гр.). — Б.пр.