Серия
Слънчевият Корфу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
My family and other animals, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 47 гласа)

Завръщането

С джентълменска почтеност, която ми беше трудно да оправдая, Кралевски уведоми мама, че се е занимавал с мен, доколкото може, но според него било дошло времето, когато трябва да замина за Англия или Швейцария, за да завърша образованието си. Отчаяно изтъквах доводи против тази идея — казах, че предпочитам да остана необразован — колко повече се учудва човек на света, ако е невеж! Но мама бе непреклонна. Настояваше да се завърнем в Англия, около месец да оправяме положението си (което означаваше, че ще води спорове с банката) и после да решим къде да продължа образованието си. За да успокои разсърдените, готови за бунт духове на семейството, тя ни каза да гледаме на това като на ваканция, като на едно приятно пътешествие. И обеща скоро да се завърнем на Корфу.

Подредихме багажа в сандъци, чанти и куфари, направихме клетки за птиците и костенурките, а кучетата се чувстваха неловко като наказани с новите си нашийници. Направихме последните разходки из маслиновите горички, взехме си със сълзи на очи сбогом с безбройните си приятели — селяни и после колите, догоре натоварени с вещи, потеглиха бавно надолу по пътя. Както Лари забеляза, това много напомняше погребално шествие на някой преуспяващ вехтошар.

Струпахме планината от багаж в митницата и мама застана до нея, като дрънкаше с огромна връзка ключове. Навън, под ярко бялата слънчева светлина, останалите членове на семейството разговаряха с Теодор и Кралевски, които бяха дошли да ни изпратят. Появи се митничарят и леко се оклюма при вида на купа от багаж, завършващ с поставената най-отгоре клетка на Савараките, които надничаха злобно отвътре. Мама нервно се усмихна и размаха ключовете. Изглеждаше гузна като крадец на диаманти. Митничарят хвърли поглед към нея, после към багажа, затегна колана си и смръщи вежди.

— Това ваше? — попита той, за да се увери.

— Да, целият багаж е мой — изчурулика мама и прокара пръсти по ключовете като по клавиши на пиано. — Искате ли да отворя нещо?

Митничарят явно дълбоко разсъждаваше върху думите й, защото замислено сви устни: — Да имате некви нои дреи? — попита той.

— Моля? — не разбра мама.

— Да имате некви нои дреи?

Мама отчаяно затърси с поглед Спиро.

— Извинете. Не мога напълно да схвана какво…

Митничарят я изгледа сърдито и изрече заплашително, като се наведе над бюрото си:

— Мадам! Знае ли ти английски?

— О, да! — възкликна мама, зарадвана, че го е разбрала. — Зная малко.

Спиро пристигна точно навреме, за да я спаси от гнева на митничаря. Влезе с трополене, целият изпотен, утеши мама, успокои митничаря, като му обясни, че от години не сме си купували нови дрехи и преди да успеем да мигнем, багажът ни вече бе изнесен вън на пристана. После Спиро взе парчето тебешир на митничаря и собственоръчно беляза с него всичко, за да няма повече недоразумения.

— Е, няма да ви кажа сбогом, а само au revoir промълви Теодор, като се ръкува с всички наред. — Надявам се, че ще бъдете отново сред нас… хъм… съвсем скоро.

— Довиждане, довиждане — с напевен глас изрече Кралевски, като подскачаше от човек на човек. — Ще очакваме с нетърпение вашето завръщане! Да, да! Пожелавам ви да прекарате добре, използвайте най-целесъобразно престоя си в старата Англия. Превърнете го в истинска ваканция! Това ви е нужно!

Спиро мълчаливо разтърси ръката на всеки от нас, после застана и ни загледа. Лицето му беше както винаги смръщено, а огромните му ръце мачкаха шапката.

— Е, да ви казвам довиждане — започна той, а гласът му потрепери, секна и големи едри сълзи закапаха от очите му и потекоха по набразденото от бръчки лице. — Честен кръст, не искаше да плаче — захлипа той, а големият му корем се вдигаше и спускаше. — Обаче все едно, че си взема довиждане с роднини. Чувства, че вие сте мои.

Корабчето търпеливо трябваше да изчака, докато го успокоим. После моторът забръмча и то се понесе по тъмната синя вода, а тримата ни приятели стояха редом на разноцветния фон от схлупени къщи, накацали по хълмовете: Теодор — елегантен и изправен, с проблясваща на слънцето брада, бе вдигнал тържествено бастуна за поздрав; Кралевски подскачаше, сгушил глава и развълнувано ни махаше с ръка; Спиро, с тяло като бъчва, се мръщеше и ту бършеше очи с носната си кърпа, ту ни махаше.

Когато корабчето прекоси водите на залива и остров Корфу със свистене потъна в седефената мараня на хоризонта, бяхме обзети от мрачно настроение, което продължи чак до Англия. Мръсният влак се носеше по пътя от Бриндизи до Швейцария, а ние седяхме, потънали в мълчание. Не ни се говореше. Върху багажника над главите ни сипките пееха в своите клетки, Савараките се кискаха и тракаха с човки, а от време на време Алеко тъжно изкрещяваше. Кучетата похъркваха в краката ни. На швейцарската граница паспортите ни бяха проверени от един неприятно експедитивен служител. Той ги върна на мама заедно с малка бланка, поклони се, без да се усмихне и ни остави на унинието ни. Малко по-късно мама погледна листчето, попълнено от служителя, и докато го четеше, направо се вцепени.

— Само вижте какво е написал! — възмутено възкликна тя. — Що за нахалство!

Лари погледна бланката и изсумтя.

— Такова е наказанието, което трябва да изтърпим за това, че напускаме Корфу — натъртено каза той.

На картончето, в графата, озаглавена „Описание на пътниците“ беше написано четливо с главни букви: „Пътуващ цирк (един брой) и персонал“.

— Как може да пише такова нещо! — каза мама, все още кипяща от гняв. — Някои хора са странни!

Влакът потракваше по релсите и се носеше към Англия.