Серия
Слънчевият Корфу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
My family and other animals, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 47 гласа)

Разговор

Пролетта дойде и островът светна от пъстри цветя. Агнета с увиснали опашки играеха под маслиновите дръвчета и тъпчеха жълтите минзухари с мъничките си копитца. Новородени магаренца с неукрепнали, дебелички крака дъвчеха трева сред бърдуците. Езерцата, потоците и рововете бяха свързани с веригите на петнистия жабешки хайвер, костенурките повдигаха и оставяха настрани зимните си завивки от листа и пръст, а първите пеперуди, избледнели и окъсани от зимата, изнурено пърхаха между цветята.

Това свежо, упойващо време семейството прекарваше най-често на верандата в ядене, спане, четене на книги или просто в спорове. Точно там обикновено се събирахме един път седмично, за да преглеждаме пощата, която Спиро донасяше. Тя се състоеше главно от обемисти каталози с оръжия за Лесли, модни списания за Марго и списания с животни за мене. Пощата на Лари съдържаше най-вече книги и безкрайни поредици писма от писатели, художници и музиканти, в които те му пишеха за писатели, художници и музиканти. Мамината съдържаше дебели писма от роднини, и от време на време — каталози за семена. Докато ги преглеждахме безразборно, често си подхвърляхме по някоя забележка или си четяхме на глас откъси. Правехме това не от желание да общуваме (защото и без това никой не чуваше какво му говори другия), а просто защото не можехме да изпитаме докрай удоволствието от писмата и списанията, ако не го споделяхме. Случваше се обаче някоя новина да бъде достатъчно изненадваща, за да прикове вниманието на всички. Точно това стана един пролетен ден, когато небето приличаше на синьо стъкло, а ние седяхме под шарената сянка на асмата и жадно гълтахме пощата.

— О, това е чудесно… Вижте… Тънък муселин с буфан ръкави… Но ми се струва, че ще бъде по-красиво от кадифе… Или ако горнището е брокатено, а полата — клош. А, това вече е нещо… Ще изглежда чудесно с дълги бели ръкавици и с някоя от тези летни шапки, нали?

В последвалото мълчание тихото пъшкане на Лугареция из трапезарията се сливаше с шумоленето на хартията. Роджър звучно се прозина, последван веднага от Пикльо и Посерко.

— Господи! Каква красота!… Само я погледнете… Оптически мерник, автоматично действие… Каква красота! Хъм… сто и петдесет лири… всъщност, не е толкова скъпа… А, виж, това вече е добра сделка… Да видим… Двуцевка… стеснен канал при дулата… Да… Наистина, като че ли оръжието за патици трябва да е малко по-тежко…

Роджър почеса първо едното, после другото си ухо, завъртя главата си настрани и с блажено изражение на лицето тихичко изръмжа от удоволствие. Пикльо легна и затвори очи. Посерко вяло се помъчи да улови една муха и челюстите му изтракаха, когато зина към нея.

— А! Най-после са приели за печат стихотворение на Антоан! Много талант се крие в него, стига да може да го извади на бял свят! А Варлен си е направил печатарска работилница в една конюшня. Пфу! Собствени издания в ограничен тираж. Господи, помислете си само, Джордж Булък се опитва да рисува портрети! А не може да нарисува дори свещ. Мамо, това е една хубава книга за тебе — „Драматурзи от епохата на Елизабет I“… чудесно произведение… Много хубави работи има в него…

Роджър търсеше бълха по задните си части — използваше предните си зъби като щипки за коса и шумно душеше. Краката и опашката на Пикльо леко потрепваха, а червеникавите му вежди се вдигаха и спускаха — явно се чудеше на собствения си сън. Посерко лежеше и се преструваше на заспал, но надничаше с едно око къде ще кацне мухата.

— Леля Мейбъл се преместила в Съсекс… Пише, че Хенри издържал всичките си изпити и ще постъпи на работа в някаква банка… Струва ми се, че пише „банка“… почеркът й е ужасен, независимо, че е получила скъпо платено образование, с което винаги се хвали… Клетият чичо Стивън си е счупил крака… и нещо си е повредил гръбначния стълб… Не, не е това… ама че почерк… счупил си крака, като паднал от някаква стълба… На тая възраст би трябвало да проявява повече разум и да не се катери по разни стълби… Направо е смешно… Том се е оженил… за едно от момичетата на Гарнътови…

Мама винаги оставяше последно дебелото писмо, адресирано уверено с едри заоблени букви, което беше месечната вноска на Хърмайяни — сестрата на баба ни. Нейните писма винаги предизвикваха буря от недоволство в семейството, затова когато мама с примирена въздишка започваше да прелиства дванадесетината страници, всеки оставяше настрани кореспонденцията си, а тя се наместваше удобно и започваше да чете.

— Хърмайяни пише, че докторите не хранят особени надежди за състоянието й — обади се мама.

— Докторите не хранят особена надежда за състоянието й от четиридесет години насам, а тя е все така яка като бик — отвърна Лари.

— Казва, че винаги й се е виждало странно хрумване от наша страна да хукнем към Гърция, но зимата в Англия е била тежка и вече смята, че е било разумно да решим да живеем при такъв здравословен климат.

— Здравословен! Ама че дума!

— О, господи! О, не… О, Боже!

— Какво има?

— Пише, че иска да дойде да ни гостува… Докторите я посъветвали да отиде на по-топъл климат!

— Не съм съгласен! Няма да го понеса! — извика Лари и скочи на крака. — Достатъчно е и това, че Лугареция всяка сутрин ми показва венците си, остава само баба Хърмайяни да дойде и да заумира на части из къщата… Трябва да я откажеш, мамо. Отговори й, че няма място.

— Не мога, миличък. Последния път й писах каква голяма вила имаме.

— Сигурно вече е забравила — каза Лесли с надежда в гласа.

— Не е забравила. Споменава го тук… къде беше… А, ето: „Щом като можете да си позволите такова просторно жилище, аз съм сигурна, драга Луи, че няма да откажете на старата жена, която няма да живее дълго, едно малко ъгълче…“ Това е положението. Какво за Бога можем да направим?

— Пиши й, че тук върлува епидемия от едра шарка, и й изпрати снимка с акнето на Марго — предложи Лари.

— Глупости, миличък. Вече й споменах, че тук няма болести.

— Мамо, ти си направо невъзможна! — ядосано възкликна Лари. — Готвех се да поработя на спокойствие лятото, като поканя само няколко избрани приятели, а сега ще ни нападне тази зла стара камила, вмирисана на нафталин, която пее религиозни химни в тоалетната!

— Лари, моля те, не преувеличавай. И не виждам от къде на къде намесваш тук тоалетните. Никога не съм чувала леля Хърмайяни да пее химни — където и да било.

— Единственото, което тя прави, е да пее химни: „Води ни, свята светлина…“, а всички се струпват и чакат пред вратата.

— Както и да е. Трябва да измислим някаква уважителна причина. Не мога да й пиша, че не искам да дойде, защото пее химни.

— Защо да не можеш?

— Не бъди неразумен, миличък. В края на краищата, тя ни е роднина.

— Какво общо има едното с другото? От къде на къде трябва да се подмазваме на старата вещица, защото ни била роднина, след като единственото смислено нещо е да я изгорим на клада?

— Тя не е чак толкова лоша — възпротиви се с половин уста мама.

— Любезна мамо, от всичките проклети роднини, с които сме затрупани, тя определено е най-лошата. Не мога да си обясня за нищо на света, кое те кара да поддържаш връзка с нея.

— Но на писмата й не мога да не отговарям, нали?

— Защо? Просто пиши върху пликовете „заминали“ и ги изпращай обратно.

— Не мога да го направя, миличък. Тя ми познава почерка — каза мама разсеяно. — Освен това, вече разпечатах това писмо.

— Не може ли някой от нас да й пише, че си болна? — предложи Марго.

— Точно така, и че докторите са загубили всякаква надежда — добави Лесли.

— Аз ще напиша писмото — каза Лари е въодушевление. — Ще намеря един от ония прекрасни пликове с черно по края… Така цялата работа ще изглежда по-правдоподобна.

— Нищо такова няма да правиш — твърдо отсече мама. — Ако го направиш, тя веднага ще пристигне, за да се грижи за мене. Познаваш я добре.

— Защо поддържаш връзка с тях? Това не мога да проумея — с отчаяние в гласа попита Лари. — Какво удоволствие ти доставя? Те са вече или вкаменелости, или умопобъркани.

— Да си имаме уважението, не са умопобъркани възмути се мама.

— Глупости, мамо… Спомни си за леля Бърта, дето отглежда несъществуващи котки… Или за Патрик, брата на дядо — разхожда се гол и разказва на съвсем непознати хора как убил двайсет кита с джобно ножче… На всичките им хлопа дъската.

— Вярно е, че са чудаци, но те са много стари хора, затова им е позволено. Обаче не са умопобъркани — обясни мама, и добави любезно: — Поне не дотолкова, че да ги затворят в лудница.

— Е, щом ни предстои нападение от страна на роднини, остава ни да направим само едно — каза примирено Лари.

— Какво? — попита мама и надникна с очакване над очилата.

— Естествено, да се преместим.

— Да се преместим ли? Че къде? — попита учудено мама.

— В някоя по-малка вила. Тогава можеш да пишеш на всички тия покойници, че няма място.

— Но ние не можем непрекъснато да се лашкаме насам-натам из острова. Хората ще решат, че сме полудели.

— Още по-бързо ще ни помислят за луди, ако се появи тази стара харпия. Честна дума, мамо, ако тя дойде, няма да го преживея. Сигурно ще поискам от Лесли някоя от пушките му и ще й надупча корсета.

— Лари! Умолявам те да не говориш подобни неща пред Джери!

— Просто те предупреждавам.

Последва мълчание, докато мама трескаво бършеше очилата си.

— Но не е ли прекалено… ексцентрично непрекъснато да сменяме вилите, миличък? — каза накрая тя.

— Разбира се, че е ексцентрично — съгласи се Лесли. — Но това поне е някаква форма на самозащита.

— Мамо, бъди разумна — каза Марго. — В края на краищата, вместо да извадим вежди, ще изпишем очи.

И като имахме предвид тази нова поговорка, ние се преместихме.