Серия
Слънчевият Корфу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
My family and other animals, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 47 гласа)

Седемнадесета глава
Шахматните полета

Под вилата, между хълмовете, на които беше разположена, и морето, бяха Шахматните полета. Морето се врязваше в брега и образуваше голям, почти ограден от суша залив — плитък и бистър, а по равната земна повърхност в краищата му се виждаха пресечените линии на тесни ровове — някогашни солници от Венецианско време. Всяко малко парче оградена от канали земя беше усърдно обработвано и се зеленееше от избуялите растения: царевица, картофи, смокини и лози. Тези полета — малки, различно обагрени квадратчета, заобиколени от блестящата вода, се простираха като шарена шахматна дъска, по която се местеха разноцветните фигури на селяните.

Там беше едно от любимите ми места, защото малките ровове и високите храсталаци приютяваха безброй животни. Човек лесно можеше да се изгуби — когато тичах с въодушевление подир някоя пеперуда и обърквах пътя, като минех по някое дървено мостче, свързващо две островчета, изведнъж започвах да се лутам и да търся посоката в лабиринта от смокинови дървета, тръстики и приличащи на завеси редици на царевицата. Повечето ниви бяха собственост на мои приятели — на селски семейства, които живееха по хълмовете, затова когато се разхождах там винаги знаех, че мога да си почина някъде ида си побъбря на чепка грозде с някой познат, или да науча интересни вести — като например това, че в бостана на Георгиос под поникналите пъпеши има гнездо на чучулига. Ако пък вървях направо през шахматните полета, без да се спирам с приятели, и от пътя ме отклоняваха единствено водните костенурки, които се плъзгаха надолу по калните склонове и цамбуркаха във водата, или водните кончета, които внезапно прелитаха с глухо жужене край мен, накрая стигах до мястото, където всички канали се разширяваха и се губеха в огромно равно пясъчно пространство, нагънато на безброй еднакви дипли от приливите и отливите. Дългите криволичещи линии на плавея бележеха бавното отдръпване на морето: чудни вериги от цветни водорасли, умрели морски игли, корк от рибарски мрежи, съвсем като неща за ядене — приличаха на парчета вкусна плодова торта; имаше натрошени стъкла от бутилки — превърнати в прозрачни скъпоценни камъни от търкане в камъчетата и пясъка, и раковини — някои бодливи като таралежи, други гладки и заоблени, на цвят нежно розови, като ноктите на някоя удавила се богиня.

Един следобед нямах какво да правя и реших да се поразходя с кучетата из ливадите. Канех се да направя още един опит да уловя Стария Пльок, да пресека напряко до морето, за да събера миди, да поплувам и да се върна в къщи през мястото на Петрос, където да поседя и да си побъбря с него, докато ядем диня или зрели нарове. Стария Пльок беше престаряла и едра водна костенурка, която живееше в един от каналите. Повече от месец се опитвах да го хвана, но независимо от възрастта си той беше много лукав и подвижен и колкото и предпазливо да го издебвах, когато спеше на разкаляния бряг, винаги се събуждаше в критичния момент, хукваше като обезумял, плъзваше се по брега и цамбурваше като огромна спасителна лодка, пусната на вода. Разбира се, бях хващал много костенурки — както от черните, силно изпъстрени, с големи колкото главички на карфици златисти петънца, така и от сивите костенурки с продълговати черупки на бежови ивици, но най-много мечтаех да уловя Стария Пльок. Не бях виждал толкова голяма костенурка, пък и беше толкова стар, че очуканата черупка и набръчканата му кожа бяха станали съвсем черни и по тях не се виждаха никакви белези, които може да е имал в ранната си младост. Бях си наумил да го притежавам и след като го бях оставил на мира цяла седмица, реших, че е крайно време да предприема ново нападение.

Взех торбата, пълна със стъкленици и кутии, мрежа и една кошница, в която да сложа Стария Пльок, ако го уловя и тръгнах с кучетата надолу по хълма. Савараките викаха подире ми „Джери! Джери!“ жалостиво и умолително, но като видяха, че не се обръщам, започнаха да се кискат хрипливо и да издават груби звуци. Дрезгавите им гласове позаглъхнаха, когато навлязохме в маслиновите горички, а хорът на цикадите, от който въздухът трептеше, напълно ги заглуши. Вървяхме по пътя — горещ, бял и мек като пухче за пудра. Спрях на кладенеца на Яни да пия вода, после надникнах в надве-натри направената от маслинови клони кочина — там имаше две прасета, които се въргаляха с радостно грухтене в море от лепкава кал. След като подишах дълбоко и със задоволство въздуха около прасетата и потупах по-голямото по зурлата, продължих надолу по пътя. На следващия завой известно време се разправях с две дебели селянки, понесли на главите си кошници с плодове, които бяха много ядосани на Пикльо. Беше се приближил тихичко до тях, както били увлечени в разговор, подушил ги, след което краката и полите им пострадали в съответствие с името на кучето. Разправията кой е виновен ни създаде щастливо занимание за десет минути, след това продължи и когато тръгнах надолу по пътя, докато бяхме разделени от такова разстояние, че вече не се чувахме и не можехме да оценяваме обидите, които си отправяхме.

Пресякох направо първите три полета и спрях за миг на лозето на Таки, за да опитам гроздето. Той не беше там, но знаех, че няма да има нищо против. Гроздето беше ситно и сочно, със сладък мускусен дъх. Като стиснех зърната, мекият плод, който нямаше семе, се стрелваше към устата ми, а обелената кожа оставаше между показалеца и палеца ми. Заедно с кучетата изядох четири чепки, после прибрах още две в колекционерската си торба — за да ги поизследвам в бъдеще. След това тръгнахме по извивката на канала към мястото, където Стария Пльок обичаше да се спуска по калната си пързалка. Като наближихме, приготвих се да предупредя кучетата, че трябва да пазят пълна тишина, но изведнъж от близката царевица изскочи голям зелен гущер и уплашено побягна. Кучетата високо залаяха и се втурнаха подире му. Докато стигна пързалката на Стария Пльок, само леките, уголемяващи се кръгове по повърхността на водата свидетелстваха за неговото присъствие. Седнах и зачаках да дойдат кучетата, а през ума ми минаваха звучните и цветисти ругатни, с които щях да ги бомбардирам. За мое учудване обаче те не се завърнаха. Квиченето им заглъхна в далечината, последва тишина, след това те залаяха монотонно и равномерно в хор, което означаваше, че са намерили нещо. Заинтригуван, какво може да бъде това, хукнах към тях.

Кучетата бяха застанали в полукръг около обрасло в трева място в края на канала и се втурнаха игриво да ме посрещнат. Размахваха опашки, квичаха от възбуда, а Роджър повдигаше горната си устна и се усмихваше, зарадван, че съм дошъл да разгледам находката им. Отначало не разбрах какво ги е развълнувало толкова, после нещо, което бях сметнал за коренище, се раздвижи и аз видях две тлъсти кафяви водни змии, страстно преплели тела в тревата, които ме гледаха с безизразни сребристи очи върху плоските главички. Тази находка бе изключителна и почти покриваше загубата, че не улових Стария Пльок. Отдавна исках да хвана такава змия, но тези змии плуваха много бързо и подвижно и аз никога не успявах да стигна близо до тях навреме. А сега кучетата бяха намерили една чудесна двойка, легнала на припек, сякаш специално, за да бъде уловена.

Кучетата, изпълнили дълга си да открият животните и да ме доведат при тях, сега се оттеглиха на безопасно разстояние (защото нямаха вяра на влечугите), седнаха и ме загледаха с интерес. Бавно се заех да размотавам сакчето за пеперуди, докато отвих дръжката — вече имах нещо, с което да ги хвана, но въпросът беше как да хвана две змии с една пръчка? Докато се чудех какво да правя, едната змия ми помогна: бавно се отви и се плъзна във водата без плясък, като острие на нож.

Реших, че няма да мога да я уловя и ядосано загледах как вълнистата линия на тялото й се прелива в блясъка на водата. После зарадван видях, че от дълбочината нагоре се вдига стълб размътена кал и разцъфва като роза на повърхността — влечугото се бе заровило на дъното и аз знаех, че ще стои там докато реши, че съм си отишъл. Съсредоточих вниманието си върху другата змия и я притиснах с пръчката из буйната трева. Тя се сви на плътно кълбо, отвори розовата си уста и засъска. Сграбчих я здраво за врата с палеца и показалеца си и тя се отпусна безжизнено в ръцете ми, докато поглаждах красивото й бяло коремче и кафявото гръбче, където люспите бяха леко надигнати като повърхността на елова шишарка. Внимателно я поставих в кошницата и се приготвих да ловя другата змия. Отидох малко по-надолу по брега и пъхнах дръжката на сакчето в канала, за да проверя дълбочината — установих, че има три стъпки мека плискаща се тиня, а върху тях — две стъпки вода. Тъй като водата беше мътна, а змията се бе заровила в калта, реших, че най-лесният начин е да се опитам да я напипам с пръстите на краката (както когато търсех миди) и тогава бързо да се хвърля отгоре й.

Събух си сандалите и се потопих в топлата вода. Усещах между пръстите си как рядката кал, мека като пепел, се процежда и облива краката ми. От двете ми страни се вдигнаха големи тъмни облаци от мътилка и се понесоха по канала. Тръгнах към мястото, където се криеше моята плячка, като се движех бавно и предпазливо в местещата се тинеста завеса. Изведнъж усетих под краката си плъзгавото тяло, пъхнах ръцете си до лактите във водата и посегнах да го хвана. Ръката ми сграбчи само тиня, която изцвъка между пръстите и бавно, на мътни облачета се понесе по течението. Тъкмо проклинах късмета си, когато змията изскочи на повърхността на един ярд от мене и заплува лъкатушейки. Нададох победоносен вик и се хвърлих с цяло тяло отгоре й.

Последва суматоха, в която аз потънах в размътената вода и наносът запуши очите, ушите и устата ми, но в лявата си ръка здраво стисках влечугото, което обезумяло се мъчеше да се изскубне и затова бях изпълнен с радост. Задъхан и плюещ тиня, с която бях покрит от глава до пети, аз седнах в канала и сграбчих змията за врата, преди да се съвземе и да ме ухапе, после дълго време почиствах зъбите и устните си от полепналите дребни песъчинки. Когато накрая се изправих на крака и понечих да прецапам до брега, за мое учудване открих, че публиката вече не се състои само от кучета — към нея се бе присъединил някакъв незабелязано пристигнал човек, който бе клекнал на брега и ме гледаше с интерес и любопитство.

Беше нисък и набит, а над почернялото му лице късо остриганата светла коса с тютюнев цвят приличаше на сламен покрив. Имаше големи яркосини очи, в които се таеше насмешливо огънче, със ситна мрежа от бръчици около ъглите. Къс орлов нос бе закривен като клюн над готова да се разтегли в широка усмивка уста. Бе облечен със синя памучна риза, избеляла и променила цвета си като прегоряла от слънцето незабравка, и износени сиви вълнени панталони. Виждах го за първи път и предположих, че е рибар от някое село по-надолу на острова. Докато излизах на брега, той ме гледаше сериозно, после се усмихна.

— Живо-здраво! — каза човекът с плътен, приятен глас.

Учтиво отговорих на поздрава и се заех да напъхам втората змия в кошницата, като внимавах да не избяга първата. Очаквах да чуя лекция колко са страшни безвредните водни змии и на каква опасност се излагам, като ги ловя, но за мое учудване мъжът мълчеше, като наблюдаваше с интерес как слагах извиващото се влечуго в кошницата. Когато приключих, измих си ръцете и извадих гроздето, което бях задигнал от лозето на Таки. Човекът прие половината чепка и без да си кажем дума, ние седяхме и с наслада шумно осмуквахме меките зърна. Когато последната обелка цопна в канала, мъжът измъкна тютюн и сви цигара с късите си, почернели пръсти.

— Не си тукашен, нали? — попита той, като с голямо задоволство пое дълбоко дима.

Отвърнах, че съм англичанин и че семейството ми живее в една вила горе на хълма. После зачаках неизбежните въпроси за пола, броя и възрастта на членовете на семейството ми, с какво се занимават, какви интереси имат, последвани от ловък кръстосан разпит защо живеем в Корфу. Обикновено така постъпваха селяните — но не го правеха по досаден начин, нито с друга цел, освен от приятелски интерес. Удостояваха те с простичък искрен разказ за собствения си живот и се обиждаха, ако не получеха същото в замяна. За мое учудване обаче човекът изглеждаше доволен от отговора ми — не ме попита нищо повече, седеше и пускаше към небето тънки струи дим, а замечтаните му сини очи оглеждаха околността. Изчегъртах с нокът една красива фигура върху засъхващия по бедрата ми слой сива кал и реших, че ще отида до морето да се измия и да изпера дрехите си, преди да се завърна в къщи. Станах и преметнах през рамо торбата и мрежите. Кучетата също се изправиха, отърсиха се и се прозинаха. Повече от учтивост, отколкото по друга причина попитах човека накъде се е запътил. В крайна сметка според селския етикет трябваше да се задават въпроси. До сега не го бях питал нищо.

— Отивам към морето — каза той, като размаха натам цигарата. — При лодката си… А ти накъде си?

Отговорих му, че и аз съм нататък — първо, за да се измия, и второ, да потърся миди за ядене.

— Ще дойда с тебе — каза човекът, изправи се и се протегна. — В лодката имам кош с миди — ако искаш, можеш да си вземеш от тях.

Тръгнахме мълчаливо през полетата, а когато стигнахме до пясъка, той ми посочи далечния силует на лодка с гребла, полегнала удобно на една страна, с надиплени вълнички около кърмата. Докато вървяхме към нея, попитах го дали е рибар и къде живее.

— Роден съм… по тия места — отговори той. — Поне домът ми е тук, но сега съм във Видо.

Отговорът ме озадачи, защото Видо беше малко островче близо до град Корфу и доколкото знаех, там изобщо нямаше хора, освен каторжници и надзиратели, защото островчето беше местният затвор.

— Прав си — съгласи се той, като се наведе да погали Роджър, който мина край нас. — Прав си. Аз съм каторжник.

Помислих, че се шегува и го стрелнах с очи, но изражението на лицето му беше съвсем сериозно. Казах, че тогава сигурно току-що е бил пуснат на свобода.

— А, не, нямах тоя късмет — усмихна се той. — Остава ми да лежа още две години. Но съм добър затворник, така да се каже. Имат ми доверие, не им създавам главоболия. На такива като мене, които заслужават доверие, разрешават да си направят лодка и да си ходят у дома за празниците, ако не е далече. Трябва да се върна рано в понеделник.

Естествено, щом ми обясни това, работата изглеждаше ясна. Изобщо не ми хрумна, че този обичай е странен. Знаех, че на английските затворници не разрешават да си ходят у дома по празниците, но всичко бе възможно на остров Корфу. Щях да се пръсна от любопитство да разбера какво престъпление е извършил и измислях наум как тактично да задам въпроса си, но стигнахме до лодката, в която видях нещо, което изби всички мисли от главата ми. На кърмата, вързана за жълтия си крак към седалката, стоеше огромна черногърба чайка, която ме гледаше насмешливо с жълтите си очи. Пристъпих развълнувано напред и протегнах ръка към широкия й, тъмен гръб.

— Внимавай… пази се! Много е зла — побърза да каже човекът.

Предупреждението му закъсня, защото вече бях докоснал гърба на птицата и леко прокарвах пръсти по гладките като свила пера. Чайката настръхна, понечи да раззине клюна си и тъмните ириси на очите й се свиха от учудване, но така бе изненадана от дързостта ми, че не направи нищо.

— Свети Спиридоне! — възкликна изумен човекът. — Сигурно те хареса — иначе хапе всички, които искат да я пипат.

Зарових пръсти в шумолящите бели перца на врата на птицата и леко я погалих, от което тя наведе глава и погледът на жълтите й очи се замъгли от удоволствие. Попитах човека къде е успял да улови такава великолепна птица.

— През пролетта ходих с лодката до Албания за зайци и я намерих в едно гнездо. Тогава беше малка и пухкава като агънце. Сега прилича на голяма патица — каза човекът и замислено погледна птицата. Дебела грозна патица, която кълве, това си ти, нали?

Усетила, че се обръщат към нея, чайката отвори едното си око и нададе дрезгав крясък, който можеше да бъде и протест, и съгласие. Човекът се наведе и измъкна изпод седалката голяма кошница — беше до горе пълна с едри заоблени миди, които мелодично се удряха една в друга. Седнахме в лодката и докато ядяхме от тях, непрекъснато наблюдавах птицата, омагьосан от белоснежната й гръд и глава, от дългата извита човка и силните, черни като сажди крила. Според мене беше много хубава — като се почне от големите й ципести крака и се стигне до върха на клюна. Изядох последната мида, обърсах ръцете си в борда на лодката и попитах човека дали не може на следващата година да ми намери новоизлюпена чайка.

— Искаш чайка ли? — попита учудено той. — Харесват ли ти чайките?

Изпитах чувството, че подценява вълнението ми. Бях готов да си продам душата за такава чайка.

— Щом искаш, вземи я — подхвърли човекът, като посочи с палец птицата.

Не вярвах на ушите си. Възможно ли е някой да притежава такова прекрасно създание и толкова безразлично да го предлага за подарък? Нима иска да се отърве от птицата, попитах аз?

— Птицата ми харесва — каза човекът, като погледна замислено чайката. — Обаче не мога да й намирам толкова храна, колкото изяжда. Пък и е прекалено лоша — хапе всички, и затворниците и надзирателите не я обичат. Опитах да я пусна на свобода, но тя не отлита — все се връща. Канех се да я закарам до Албания някой ден и да я оставя там. Ако си сигурен, че я искаш, вземи я.

Дали бях сигурен, че искам чайката? Според мене все едно, че ми предлагаше да си имам ангел. Вярно, малко зловещ на вид ангел, но какви великолепни криле имаше! От вълнение дори не помислих как семейството ще посрещне появяването на птица, голяма колкото гъска, с клюн, остър като бръснач. За да не позволя на човека да промени решението си, бързо се съблякох, изчистих, доколкото можах изсъхналата по дрехите кал и поплувах на плиткото. После се облякох, свирнах да повикам кучетата и се приготвих да отнеса трофея си в къщи. Човекът отвърза въжето, взе чайката и ми я подаде. Сложих я подмишница и се изненадах, че такава огромна чайка е лека като перце. Благодарих безкрайно много на човека за прекрасния подарък.

— Тя си знае името — каза ми каторжникът, като улови леко клюна на чайката и го подръпна. — Наричам я Алеко. Като чуе, че я викаш, идва.

Алеко чу името си, запристъпва неспокойно и впери въпросително в мене жълтите си очи.

— Ще ти трябва риба за него — каза човекът. — Утре около осем часа излизам с лодката. Ако искаш, ела — ще наловим доста.

Отговорих, че нямам нищо против, а Алеко изкряска одобрително. Човекът опря ръце на носа на лодката, за да я изтика в морето и точно тогава се сетих нещо. Сякаш между другото, аз го попитах как се казва и защо е в затвора. Той ме погледна през рамо, подкупващо се усмихна и отвърна:

— Казвам се Костис, Костис Панопулос. Убих жена си.

И като се напъна, започна да бута лодката. Тя се плъзна леко по скриптящия пясък и стигна водата. Малки вълнички като игриви кутрета заподскачаха и заоблизваха кърмата. Костис се покатери вътре и взе греблата.

— Жив и здрав! — каза той. — До утре!

Греблата мелодично заскърцаха и лодката се понесе по бистрото море. Обърнах се, стиснал здраво скъпоценната птица под мишница и се затътрих по пясъка към Шахматните полета.

Пътят до дома ми отне доста време. Реших, че Алеко тежи повече, отколкото ми се бе сторило, защото с всяка измината крачка ми ставаше по-трудно да го нося. Превърна се в непосилен товар, непрекъснато ме теглеше към земята и аз се принудих да го намествам отново под мишницата си, а той протестираше с високи крясъци. Бяхме изминали половината полета, когато видях едно подходящо смокиново дърво. Това означаваше и сянка, и храна, затова реших да си почина под него. Докато лежах във високата трева и дъвчех смокини, Алеко стоеше наблизо, без да помръдва — все едно, че бе издялан от дърво — и наблюдаваше кучетата с немигащите си очи. Единственият признак, че е жив, бяха ирисите му, които възбудено се свиваха и разширяваха всеки път, когато някое куче помръднеше. След малко, отпочинал и освежен, аз предложих на спътниците си да се заемем с последната част от пътешествието. Кучетата послушно се надигнаха, но при тази мисъл Алеко настръхна, перата му зашумоляха като сухи листа и той потрепери. Явно не беше съгласен да го разнасям като торба под мишница и да мачкам перата му. След като ме беше накарал да го оставя на земята на толкова приятно място, изглежда нямаше намерение да продължи пътуването, което му се виждаше уморително и ненужно. Когато се наведох да го взема, той затрака с клюн, изпищя дълго и пронизително и вдигна криле над главата си в позата, която заемат обикновено ангелите на надгробните плочи. Гледаше ме свирепо. Защо, сякаш ме питаше той, да тръгваме от това място? Тук е сянка, можем да се разположим на меката трева, наблизо има вода. Какъв смисъл има да ме влачиш из полето по начин, който не само е неудобен, но и недостоен? Известно време го умолявах да тръгне и като ми се видя поуспокоен, отново се опитах да го взема. Този път Алеко не остави съмнение, че не иска да тръгне. Клъвна ме толкова бързо, че не успях да се дръпна и клюнът му се заби право в ръката, с която посегнах. Сякаш заби в нея брадва. Разранените кокалчета ме заболяха, от дълбоката два инча рана обилно потече кръв. Алеко изглеждаше толкова спокоен и доволен от постъпката си, че ме изкара от кожата. Грабнах сакчето за пеперуди, ловко замахнах и за учудване на чайката я омотах в мрежата. Скочих отгоре й, преди да се беше съвзела от изненадата и улових здраво клюна й. После го омотах плътно с носната си кърпа и я вързах здраво с връвчица, след което съблякох ризата си, и я увих така, че прилепих разперените криле неподвижно към тялото. Чайката лежеше, направена на вързоп като стока за продан, гледаше ме свирепо и от вързания клюн приглушено се чуваха гневни писъци. Мрачно вдигнах багажа си, сложих птицата под мишница и гордо потеглих към къщи. След като бях успял да получа чайката, нямах намерение да се спирам пред никакви трудности, за да я отнеса в къщи. През останалата част от пътя продължиха да се чуват глухо непрекъснатите пронизителни крясъци на Алеко и когато стигнахме до вилата, вече му бях съвсем сърдит.

Затрополих из всекидневната, сложих чайката на пода и започнах да я развързвам, а тя дрезгаво пищеше. Привлечени от шума, мама и Марго дотичаха от кухнята. Алеко, вече освободен от ризата ми, стоеше в средата на стаята с клюн, все още здраво увит с носната ми кърпа и яростно надаваше тръбни звуци.

— Господи, какво е това? — ахна мама.

— Каква огромна птица! — възкликна Марго. — Това орел ли е?

Липсата на всякакви познания по орнитология от страна на семейството ми винаги ме дразнеше. Сопнато им обясних, че това не е орел, а черногърба чайка и им разказах как съм се сдобил е нея.

— Но, миличък, как ще я изхраним? — попита мама. — Яде ли риба?

Заявих уверено, че Алеко яде всичко. Опитах се да го хвана, за да освободя клюна му, но той явно си мислеше, че го нападам — започна да пищи и да тръби високо през кърпата. Този нов пристъп на ярост накара Лари и Лесли да излязат от стаите си.

— Кой, по дяволите, свири на гайда? — втурна се ядосан във всекидневната Лари.

Алеко поспря за миг, огледа спокойно новодошлия и като прецени колко струва, закрещя силно и презрително.

— Господи! — каза Лари, като бързо отстъпи и се блъсна в Лесли. — Какво, по дяволите, е това?

— Това е новата птица на Джери — осведоми го Марго. — Нали е много свирепа?

— Това е чайка — каза Лесли, като надникна през рамото на Лари. — Ама че голямо кречетало!

— Глупости — отсече Лари. — Това е албатрос.

— Не, чайка е.

— Глупости говориш. Къде се е чуло и видяло да има такива големи чайки? Казвам ти, това огромно чудовище е албатрос.

Алеко направи няколко крачки към Лари и отново нададе вик.

— Махнете го! — нареди Лари. — Джери, обуздай тая проклетия, готви се да ме нападне!

— Не мърдай, и няма да те закачи — посъветва го Лесли.

— На тебе ти е лесно, защото си зад гърба ми. Джери, веднага улови птицата, преди да ми нанесе непоправими щети!

— Не крещи така, миличък, ще я изплашиш.

— Хубава работа! Тази птица на пода, голяма колкото митическата Рух[1], размахва криле, готова да нападне всеки, а вие ми казвате да не я плаша!

Успях да се прокрадна зад Алеко и да го сграбча, и докато той заглушено протестираше, успях да махна кърпата от клюна му. Когато я пуснах, чайката възмутено се отърси и два-три пъти изтрака с клюн, сякаш изплющя камшик.

— Само чуйте! — извика Лари. — Скърца със зъби!

— Те нямат зъби — отбеляза Лесли.

— Въпреки това скърца с нещо. Надявам се, мамо, че няма да разрешиш на Джери да го задържи. Явно това е опасен звяр, само погледни очите му. Освен това носи нещастие.

— Защо пък нещастие? — попита мама, която проявяваше дълбок интерес към поверията.

— Това е всеизвестно. Ако внесеш в къщата дори пера от него, всички се тръшват от чума, подлудяват и така нататък.

— Бъркаш го с пауните, миличък.

— Не, със сигурност знам, че албатросите носят нещастие. Всеизвестно е.

— Не, миличък, това е за пауните.

— Както и да е, не можем да оставим тая птица вкъщи. Ще бъде чисто безумие. Спомни си какво се е случило с древния мореплавател[2]. Като си лягаме, ще трябва да си слагаме под възглавницата арбалети.

— Ах, Лари, ти прекалено усложняваш нещата — каза мама. — Птицата ми се вижда съвсем питомна.

— Една прекрасна сутрин ще се събудиш и ще откриеш, че ти е изкълвала очите.

— Глупости говориш, миличък. Изглежда ми съвсем кротка.

В този миг Додо, която винаги схващаше със закъснение бързо протичащите събития, изведнъж забеляза Алеко. Задиша тежко, опули очи от любопитство, приближи до него с клатушкаща походка и го подуши. Алеко стремително насочи клюна си, и ако Додо в същия миг не се беше извърнала — привлечена от уплашения ми вик — носът й направо щеше да бъде отхапан, но сега само пострада от смекчен удар по главата, който толкова я изненада, че кракът й изскочи от ябълката. Тя отметна назад глава и запищя пронизително. Алеко явно реши, че това е предизвикателство към певческите му способности и положи всички сили да я надвика, като размаха така енергично криле, че угаси най-близката газена лампа.

— Видяхте ли? — доволно попита Лари. — Какво ви казах? От пет минути е в къщи и вече ще убие кучето.

Мама и Марго направиха масаж на Додо, и тя накрая млъкна, а Алеко наблюдаваше с интерес действията им. Затрака шумно с клюн, сякаш изумен колко е хилав кучешкият род, пищно украси пода и размаха оживено опашка, явно с чувството, че е направил страшно умно нещо.

— Прекрасно! — каза Лари. — Сега пък ще трябва да вървим из къщи, потънали до пояс в гуано.

— Не е ли по-добре да го изнесеш навън, миличък? — предложи мама. — Къде ще го държиш?

Казах, че мисля да разделя клетката на Савараките и да настаня Алеко в едната половина. Мама отвърна, че идеята ми е много добра. Докато приготвя клетката, вързах птицата на верандата, като поред уведомих всички членове на семейството за това. Когато седнахме да обядваме, Лари каза:

— Е, няма да бъдете прави да ме обвините, ако къщата бъде отнесена от ураган. Направих всичко, което можах — предупредих ви.

— Защо от ураган, миличък?

— Албатросите винаги докарват лошо време.

— За пръв път чувам да описват урагана като „лошо време“ — забеляза Лесли.

— Миличък, вече ти казах, че не албатросите, а пауните носят нещастие — с умолителен глас каза мама. — Зная го със сигурност, защото една моя леля имаше в къщата си паунови пера и готвачката й умря.

— Скъпа ми мамо, албатросът е известен в целия свят като птица, която означава лоша поличба. Знае се, че когато стари и опитни моряци видят албатрос, пребледняват и припадат. Повярвай ми, една прекрасна нощ ще открием, че на комина горят огньовете на свети Елм[3] и преди да се опомним, ще бъдем удавени в леглата си от огромна приливна вълна.

— Каза, че ще има ураган — напомни му Марго.

— Ураган и огромна вълна — повтори Лари. — Както сигурно и леко земетресение, придружено с две-три изригвания на вулкан. Ако оставим звяра в къщи, това ще е предизвикателство спрямо Провидението.

— Как точно намери чайката? — попита ме Лесли.

Описах срещата си с Костис (като изобщо не споменах водните змии, защото змиите бяха табу за Лесли) и как ми беше дал птицата.

— Никой нормален човек не би направил подобен подарък — забеляза Лари. — А що за човек е този Костис?

Без да се замисля, отговорих, че е каторжник.

— Каторжник ли? — потрепери гласът на мама. Как така каторжник?

Обясних, че пускат Костис да си ходи у дома по празниците, тъй като е доверен член на колонията във Видо. Добавих, че двамата ще ходим за риба на следващата сутрин.

— Не съм сигурна, че това е разумно, миличък — каза мама със съмнение в гласа. — Не ми се нрави да скитосваш с някакъв каторжник. Кой знае какво престъпление е извършил.

Възмутено заявих, че зная отлично какво е престъплението му — убил е жена си.

— Той е убиец?! — ужаси се мама. — Но защо тогава го пускат из околността? Защо не са го обесили?

— Тук осъждат на смърт само бандитите — обясни Лесли. — За убийство дават три години, а за ловене на риба с динамит — пет.

— Направо смешно! — възмути се мама. — Това е най-скандалното нещо, което съм чувала.

— Намирам, че добре показва стойността на нещата — каза Лари. — Дребните риби се смятат по-важни от убитите съпруги.

— Във всеки случай няма да ти позволя да скитосваш с убиец — каза ми мама. — Може например да ти пререже гърлото.

След като цял час спорех и убеждавах мама, накрая тя се съгласи да ме пусне за риба с Костис, след като Лесли дойде с мене, за да го види. И така, на следващата сутрин отидох за риба с Костис и когато се завърнахме, бяхме уловили толкова риба, че Алеко щеше да се занимава с нея поне два дни. Помолих приятеля си да дойде до вилата, за да може мама сама да го проучи.

Мама много напрегна мисълта си и след големи усилия успя да си припомни две-три гръцки думи. Бедните й познания по чуждия език и в най-добрите случаи пречеха на разговора да се разпростре, а сега, когато бе изправена пред необходимостта да си приказва светски с убиец, тя изцяло забрави гръцкия. Седеше на верандата и се усмихваше нервно, докато Костис, облечен с избелялата си риза и скъсани панталони пиеше бира, а аз им превеждах.

— Изглежда много симпатичен — каза мама, когато Костис си взе довиждане. — Изобщо не прилича на убиец.

— Да не мислиш, че убийците имат заешки устни, куцат по рождение и в едната си ръка стискат шише с надпис „отрова“? — попита Лари.

— Глупости, миличък, не смятам така. Но мислех, че той поне ще изглежда, нали разбираш, малко като убиец.

— Не бива да съдиш по външния вид, а по действията на човека — натърти Лари. — Аз например веднага разбрах, че е убиец.

— По какъв начин, миличък? — попита силно заинтригувана мама.

— Много просто — с презрение въздъхна Лари. — Само на убиец може да хрумне да подари на Джери чайка.

Бележки

[1] От приказките „Хиляда и една нощ“. — Б.пр.

[2] Поема от английския поет С. Т. Коулридж (1772–1834), в която албатросът донася нещастие на моряците. — Б.пр.

[3] Светене на върха на мачтите при бурно време. — Б.пр.