Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Слънчевият Корфу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
My family and other animals, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ogibogi (2011)

Издание:

Джералд Даръл

Моето семейство и други животни

 

Превод: Огняна Иванова

Редактор: Цанко Лалев

ISBN 954-657-175-X

 

ИК „Пан ’96“ ООД, 1998

Предпечатна обработка ЕТ „Катерина“

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава
Говорещите цветя

Не мина много време и аз узнах нерадостната новина, че са ми намерили нов домашен учител. Този път беше някакъв индивид на име Кралевски — човек, чието потекло бе сложна смесица от националности, но преобладаваща бе английската. Семейството ме уведоми, че е много симпатичен, при това има интерес към птиците, поради което сигурно ще си допаднем. Аз обаче ни най-малко не се впечатлих от последното: познавах доста хора, които твърдяха, че се интересуват от птици, а се оказваха (след като ги разпиташ по-подробно) шарлатани — не знаят как изглежда папуняка, нито могат да направят разлика между черната градинска червеноопашка и обикновената червеноопашка. Бях сигурен, че семейството е изнамерило новия ми учител — любител на птици — само от желание да ме поразведри, тъй като ще започвам отново да уча. Убеден бях, че славата му на орнитолог се основава на факта, че на четиринадесетгодишна възраст е имал канарче. По тези причини, когато се отправих за първия урок в града, бях във възможно най-мрачно разположение на духа.

Кралевски заемаше горните два етажа на една правоъгълна плесенясала стара къща в покрайнините на града. Изкачих се по широкото стълбище и с прекомерно самочувствие затраках силно с чукалото, което украсяваше входната врата. Чаках, обзет от яд, като с доста голяма сила въртях тока на обувката си във виненочервения килим. Тъкмо се канех отново да почукам, когато дочух леки стъпки, предната врата широко се отвори и видях пред себе синовия учител.

Мигновено реших, че Кралевски изобщо не е човешко същество, а джудже, което се прави на човек, като си облича много извехтял, но елегантен костюм. Голямата му глава, приличаща на яйце с леко сплескана страна, бе наклонена назад към гладко заоблена гърбица. Поради това той изглеждаше странно сякаш непрекъснато свива рамене и вдига поглед към небето. Имаше дълъг, остър и крив нос с широки ноздри, а необикновено големите му очи бяха воднисти и с цвят на светло шери. Гледаха втренчено и отнесено, сякаш собственикът им в момента излизаше от някакъв транс. Голямата му уста с тънки устни успяваше да изрази смесица от педантичност и добронамереност, а сега лицето му бе разтегнато в усмивка, с която ме приветстваше — толкова широка, че се виждаха дори потъмнелите му зъби.

— Ти Джери Даръл ли си? — попита ме той, заподскача като влюбено врабче и взе да размахва големите си костеливи ръце. — Нали се казваш Джери Даръл? Влизай, момчето ми, влизай!

Той ми даде знак с дългия си показалец, аз минах покрай него и влязох в неосветения хол, а дъските проскърцваха под проскубаната козина на килима.

— Оттук, в тази стая ще работим — с глас, тъничък като флейта ми каза Кралевски, като отвори една врата и ме въведе в малка, скромно мебелирана стая.

Сложих учебниците си на масата и седнах на посочения ми стол. Кралевски се наведе над масата, опря се на връхчетата на грижливо поддържаните си ръце и ми се усмихна разсеяно. Усмихнах се в отговор, без да зная какво точно очаква от мене.

— Да бъдем приятели! — възкликна той с въодушевление. — Много е важно да бъдем приятели. Аз никак, ни най-малко не се съмнявам, че ще се сприятелим, нали?

Кимнах със сериозно изражение, но се ухапах отвътре по бузата, за да не се засмея.

— Приятелство… — измърмори той, затворил в екстаз очи при тази мисъл, — приятелство… Това ни е нужно!

Устните му се мърдаха беззвучно и аз се почудих дали не казва молитва, и ако казва, за кого? За мене, за себе си, или за двама ни? Една муха кръжеше над главата му, после се разположи уверено върху носа му. Кралевски се сепна, прогони я, отвори очи и запримига.

— Да! Точно така! — твърдо каза той. — Сигурен съм, че ще се сприятелим. Твоята майка ми каза, че много обичаш естествената история. А с това веднага ще намерим общ език… то, така да се каже, ще ни свърже, нали?

И той пъхна палеца и показалеца си в джобчето на жилетката си, извади голям златен часовник и укоризнено го погледна. После въздъхна, прибра го и поглади с ръка плешивото петно на главата си, което блестеше като кафяво огладено речно камъче под приличащата на лишей коса.

— Аз съм нещо като птицевъд, макар и любител скромно заяви той. — Може би ще ти бъде интересно да видиш колекцията ми. Осмелявам се да смятам, че някакъв половин час с пернатите създания няма да ни навреди, преди да започнем работа. Освен това, тази сутрин не смогнах навреме и остана да сменя водата на една-две птици.

И Кралевски ме поведе по скърцащото стълбище към най-горния етаж на сградата и спря пред една тапицирана със зелено сукно врата. Извади огромна връзка ключове, която мелодично издрънка, докато търсеше нужния ключ; пъхна го в ключалката, завъртя го и отвори тежката врата. От стаята се изсипа ослепителна слънчева светлина и ме зашемети, а заедно с нея се чу оглушителен птичи хор — сякаш в мръсния коридор на последния етаж Кралевски бе отворил райската порта. Таванът беше обширен, заемаше почти цялата площ. Нямаше килим, а единствената мебел беше голямата чамова маса в средата на стаята. Но по стените от пода до тавана бяха наредени една до друга големи просторни клетки, в които пляскаха с криле и чуруликаха птички. Подът бе покрит с тънък слой зрънца и те приятно хрущяха под краката ти, сякаш вървиш по едър морски пясък. Запленен от множеството птици, аз бавно обикалях край стените и спирах пред всяка клетка, докато Кралевски (който явно бе забравил за мене) грабна голяма кана от масата, леко заподскача от клетка на клетка и сипваше вода.

Отначало помислих, че всички птици са канарчета, но грешах: за моя радост, видях щиглеци, шарени като палячовци — ярко алени, жълти и черни; зеленики — зелени и жълти като лимонов листак в средата на лятото; конопарчета, облечени в елегантните си шоколадово — бели дрехи; червенушки с розово — червена гръд и безброй други птици. В единия ъгъл на стаята имаше стъклена врата, водеща към балкона. И в двата му края бяха направени волиери — в едната живееше мъжки кос — кадифеночерен, с ярка бананово жълта човка; в отсрещната имаше птица, приличаща на дрозд, покрита с разкошни сини пера — прекрасна комбинация на оттенъци от морскосиньо до гълъбово.

— Скален дрозд — съобщи ми Кралевски, който внезапно подаде глава през вратата и посочи красивата птица. — Миналата година ми го изпратиха от Албания, беше съвсем голишарче… За съжаление все още не съм успял да му намеря дама.

Той приятелски размаха каната към дрозда и изчезна в стаята. Птицата ме изгледа дяволито, изпъчи гърди и продължително и тихичко изкряка, сякаш се смееше доволно. Дълго и завистливо я гледах, след това се върнах на тавана, където Кралевски продължаваше да сипва вода.

— Не би ли искал да ми помогнеш? — попита ме той, втренчил в мене невиждащ поглед. Бе навел каната и тънка струйка вода течеше върху едната му старателно лъсната обувка. — Винаги съм си мислил, че такава работа се върши много по-лесно от два чифта ръце. Ето, ти ще вземеш каната… така… а аз ще подлагам поилките… Чудесно! Това беше нужно! Ще свършим много бързо.

И аз започнах да пълня пръстените поилки с вода, а Кралевски ги хващаше внимателно с палеца и показалеца си и ловко ги пъхваше през вратичките на клетките — сякаш слагаше бонбони в устата на дете. Докато вършеше това, той говореше едновременно и с мен и с птиците, но тъй като ни най-малко не променяше тона си, понякога не разбирах дали забележката се отнася до мене, или до някой от обитателите на клетките.

— Да, днес те са в хубаво настроение… Понеже грее слънце… Щом слънцето огрее тази част на къщата, започват да пеят, нали разбираш? Следващия път трябва да снесеш повече яйца… Само две са, миличка, само две. Колкото и да ти се иска, това не може да бъде наречено „люпило“. Харесват ли ти новите семенца? А ти отглеждаш ли някакви птици? По тия места има много интересни птици, които се хранят със семена… Такива работи не се вършат в чистата вода!… Естествено, някои от тях се отглеждат трудно, затова пък усилията се възнаграждават — според мен особено при хибридите. По принцип много ми върви с хибридите… Обаче не бива да снасяш само по две яйца. Разбойник, разбойник!

Накрая сипахме вода навсякъде, Кралевски се изправи и усмихнато загледа птиците, докато бършеше внимателно ръцете си в малка кърпа. После ме разведе из стаята, като се спираше пред всяка клетка и ми разказваше историята на обитателя й — какъв е произходът му и какво се кани да прави с него. Тъкмо разглеждахме безмълвно и радостно една дебела ярка червенушка, когато над шумния птичи глъч внезапно се извиси пронизително, треперливо иззвъняване. За мое учудване установих, че източникът на звука явно беше в корема на Кралевски.

— Господи! — ужасено извика той, като обърна към мен изпълнени с мъка очи. — Господи!

Пъхна палеца и показалеца си в джобчето на жилетката и извади часовника си. Натисна някакво копче и звънът спря. Изпитах леко разочарование, че звукът идва от толкова обикновено място — да имам учител, чиито вътрешности звънят от време на време щеше да допринесе много за очарованието на уроците. Кралевски погледна развълнувано часовника, после с отвращение вдигна очи.

— Господи! — тихичко повтори той. — Вече е дванадесет часът… Да, времето наистина е крилато… А ти трябва да си ходиш в дванадесет и половина, нали?

Той прибра часовника в джобчето, поглади плешивото петно на главата си и каза:

— Е, струва ми се, че за половин час няма да постигнем кой знае какво в областта на образованието. Но за да ти бъде приятно през това време, предлагам да слезем долу в градината и да наберем малко глухарчета за птиците. Както знаеш, много е полезно за тях, особено в периода на снасянето.

И така, слязохме в градината и брахме глухарчета, докато клаксонът на спировата кола изсвири на улицата с глас на ранена патица.

— Сигурно е колата за тебе — любезно каза Кралевски. — Без съмнение, успяхме да съберем доста трева за това време. Оказа ми незаменима помощ. А утре ще дойдеш точно в девет, нали? Чудесно. Можем да смятаме, че сутринта не премина напразно беше нещо като въведение, като преценка кой колко струва. Надявам се, че бе докосната първата струна на приятелството. А колко е важно това, боже мой! Е, тогава au revoir[1] до утре!

Притворих скърцащата желязна порта, а той ми помаха приветливо с ръка и се запъти към къщата, оставяйки след себе си диря от златисти цъфнали глухарчета, а гърбицата му се мяркаше сред храстите на розите.

Когато се върнах, семейството ме попита дали съм харесал новия си учител. Без да се впускам в подробности, казах, че ми се вижда доста симпатичен и смятам, че много ще се сприятелим. На запитването какво ми е преподавал първата сутрин отговорих донякъде, без да лъжа, че сме посветили сутринта на орнитологията и ботаниката. Семейството изглеждаше доволно. Твърде скоро обаче открих, че господин Кралевски много държи да работим и че твърдо е решил да ме образова, независимо от идеите ми по този въпрос. В известен смисъл уроците бяха отегчителни, защото методът на обучение сигурно беше някъде от средата на XVIII век. Сервираше ми историята на големи, несмилаеми късове, а датите трябваше да помня наизуст. Седяхме и ги повтаряхме монотонно, като речитатив, докато те се превръщаха в напевно заклинание, което избъбряхме машинално, докато си мислехме за нещо друго. За мое нещастие географията се простираше само върху Британските острови и трябваше да чертая безброй карти, които да попълвам с имената на купища графства и областни центрове. После трябваше да ги научавам наизуст, заедно с имената на по-важните реки, с основния поминък, населението и още много досадни и съвсем безполезни данни.

— Съмърсет? — изпяваше името Кралевски и ме сочеше с укор.

Смръщвах вежди и отчаяно се мъчех да си спомня нещо за това графство. Очите на Кралевски се уголемяваха от вълнение, докато наблюдаваше умствените ми усилия.

Накрая, когато ставаше ясно, че знанията ми за Съмърсет са несъществуващи, той казваше:

— Е, да оставим Съмърсет и да опитаме Уоркшир. Значи, Уоркшир! Кой е главният град? Уорик. Точно така. А какво произвеждат в Уорик?

Ако ставаше въпрос за моето мнение, според мене в Уорик не произвеждаха нищо, но правех рискован опит да отгатна и казвах: „Добиват въглища“. Бях установил, че ако човек непрекъснато и твърдо посочва някой продукт (независимо за кое графство или град става дума) рано или късно отговорът му се оказва верен. Кралевски искрено страдаше от моите грешки — в деня, когато го уведомих, че в Есекс произвеждат неръждаема стомана[2], очите му плувнаха в сълзи. Но тези дълги мигове на униние се компенсираха в излишък от невероятно доволство и радост, ако по някаква странна случайност отговорех вярно на въпроса.

Веднъж седмично ние се подлагахме на мъчения, като посвещавахме сутринта на френския език. Кралевски говореше френски прекрасно и когато чуваше как осакатявам езика, едва го преживяваше. Той много скоро разбра, че е съвсем безнадеждно да се опитва да ми преподава по обикновени учебници, затова ги остави настрани и мястото им зае тритомник по орнитология, но дори тогава сякаш изкачвахме стръмнина. Понякога, след като прочетяхме описанието за оперението на червеношийката за двадесети път, върху лицето на Кралевски се появяваше израз на сурова решителност. Тогава захлопваше книгата, изтичваше до хола и се връщаше миг по-късно с лятна панамена шапка на главата.

— Смятам, че така ще се поосвежим малко… Една кратка разходка ще проветри плесента… — обявяваше той, като поглеждаше с неприязнен поглед „Les Petits Oiseaux de L’Europe“[3]. Какво ще кажеш да отидем до града и да се върнем по крайбрежния булевард? Отлично! Е, да не губим повече време. Ще имаме прекрасна възможност да поупражняваме разговорния френски, нали така? Затова — моля, край на английския. Всичко ще казваме на френски. Това е начинът да опознаем добре чуждия език.

И така, ние преминавахме през града почти в пълно мълчание. Красотата на тези разходки беше, че в каквато и посока да тръгнехме, кой знае защо без изключение се озовавахме на птичия пазар. Бяхме почти като Алиса в градината на Огледалния свят: колкото и да се стараехме да вървим в противоположната посока, след време се оказвахме на площадчета, където сергиите бяха отрупани с ракитови клетки и въздухът трептеше от птичи песни. Там забравяхме за френския — той потъваше в небитието като алгебрата, геометрията, историческите дати, главните градове на графствата и тям подобни въпроси. Очите ни светваха, лицата ни пламваха и ние минавахме от сергия на сергия, оглеждахме внимателно птиците, пазаряхме се жестоко с продавачите и постепенно ръцете ни натежаваха от клетки.

След това изведнъж в действителността ни връщаше изящният звън на часовника в джобчето на Кралевски, който едва не изпускаше високата камара от клетки в желанието си да извади часовника и да натисне бутона.

— Господи! Дванадесет часът! Можеш ли да си представиш?! Моля те, подръж това конопарче, докато спра часовника… Благодаря ти. Ще трябва да побързаме, нали? Съмнявам се, че ще успеем навреме пеша, както сме натоварени. Боже, Боже! Най-добре да вземем файтон. Естествено, това е разточителство, но срещу ръжена не бива да се рита, нали?

Бързо пресичахме площада и струпвахме своите чуруликащи пернати покупки във файтона, който ни откарваше до къщата на Кралевски. Шумът от прозвънтяващите юзди и тропащите копита се смесваше приятно с птичия глъч от нашия товар.

Бях се занимавал няколко седмици с Кралевски, когато открих, че той не живее сам. От време на време, докато учехме, той внезапно спираше точно по средата на някоя задача или рецитацията на областни градове и накланяше глава на една страна, сякаш се ослушваше. После казваше:

— Извинявай. Трябва да отида да видя мама.

Отначало това доста ме озадачаваше, защото бях убеден, че Кралевски е прекалено възрастен, за да бъде майка му още жива. След като доста размишлявах, стигнах до извода, че по този начин той възпитано ми съобщава, че трябва да се оттегли в тоалетната, тъй като съзнавах, че за разлика от семейството ми, другите хора изпитват неудобство да обсъждат подобни въпроси. Никога не ми хрумна, че ако бях прав, излизаше, че Кралевски посещава това място много по-често, отколкото всяко друго човешко същество. Една сутрин бях изял на закуска голямо количество локуот[4] и точно по средата на урока по история последствията от плодовете започнаха да ме притесняват. След като Кралевски беше толкова придирчив по отношение на тоалетните, реших, че ще трябва да поставя въпроса си възпитано и ми се видя най-разумно да използвам собствената му любопитна формулировка. Погледнах го право в очите и казах, че искам да посетя майка му.

— Майка ми ли? — повтори с учудване той. — Да посетиш майка ми? Точно сега?

Не разбирах какво особено има в това, и просто кимнах.

— Сигурен съм, че тя, естествено, ще се зарадва да те види — каза Кралевски със съмнение в гласа. Но по-добре първо да отида и да проверя дали е удобно.

И все още леко озадачен, той напусна стаята и се завърна след няколко минути.

— Мама ще се радва да те види — съобщи ми той. — Но те моли да я извиниш, че видът й е малко небрежен.

Помислих си, че учтивостта стига до крайност, щом се говори за една тоалетна като за живо същество, но тъй като Кралевски се държеше като чудак по този въпрос, реших, че е най-добре да го поразвеселя. Казах му, че няма значение, дори ако майка му е в пълен безпорядък, тъй като и нашата майка често изглежда така.

— Хъм… да… може би… — промърмори той и ме изгледа доста стреснато. Тръгна пред мене по коридора, отвори една врата и за моя голяма изненада ме въведе в голяма тъмна спалня. Стаята приличаше на цветна градина: навсякъде бяха поставени вази, купи и съдинки, а във всяка от тях имаше множество красиви цветя, които светеха в мрака като стени от скъпоценни камъни в засенчена от зеленина пещера. В единия край на стаята се намираше огромен креват, а на него, опряна върху куп възглавници, лежеше фигурка, която сякаш бе детска. Когато пристъпих към жената, реших, че трябва да е много стара, защото нежните й тънки черти бяха покрити е преплетени бръчки, които се врязваха в мека кожа, подобна на кадифената повърхност на току-що поникнала гъбка. Но най-странното нещо в нея беше косата. Спускаше се по раменете й като голям водопад и стигаше до половината на кревата. Беше кестенява на цвят, и едва ли човек може да си представи по-красива и по-разкошна коса: проблясваше и светеше като запалена и ми напомняше за есенни листа и за лъскавата зимна козина на лисиците.

— Мамо, миличка — тихо я повика Кралевски, като прекоси на подскоци стаята и седна на стола до кревата. — Мамо, миличка, Джери е дошъл да те види.

Миниатюрната фигура на леглото повдигна тънките си бледи клепачи и ме погледна с големите си светлокафяви очи, ясни и умни като очите на птица. Извади изпод кестенявите кичури тънката си, изящна ръка, натежала от пръстени и ми я подаде, като хитро се усмихна.

— Много съм поласкана, че пожела да ме посетиш — каза тя с мек, дрезгав глас. — Толкова хора днес смятат, че човек на моята възраст става досаден.

Смутен, аз промърморих нещо, ясните очи ме погледнаха и проблеснаха, жената се засмя мелодично като птичка и поглади с ръка края на леглото.

— Заповядай, седни — покани ме тя. — Седни и ми разкажи нещичко.

Предпазливо хванах разпиляната кестенява коса и я отместих настрани, за да мога да седна. Косъмът беше мек като свила, но тежък като огнена вълна, която със свистене обливаше ръцете ми. Госпожа Кралевска ми се усмихна, улови един кичур и леко го повъртя между пръстите си, а той заблестя.

— Само тази суета ми остана — каза тя. — Само това остана от красотата ми.

И тя погледна морето от коса така, сякаш гледаше любимо животно или някакво същество, което няма нищо общо с нея, и нежно го погали.

— Странно е, много е странно — продължи тя. Знаеш ли, аз си имам теория: някои красиви неща се влюбват в себе си, както Нарцис. Когато това се случи, те нямат нужда от помощ, за да живеят — дотолкова са погълнати от собствената си красота, че живеят само заради нея, един вид се хранят от нея. И колкото по-красиви стават, толкова по-голяма е силата им — живеят в кръг. Така стана с моята коса. Тя е независима, расте заради себе си и фактът, че тялото ми се е превърнало в развалина, не я засяга. Когато умра, тя ще запълни ковчега ми и вероятно ще продължи да расте и след като тялото ми се превърне на прах.

— Мамо, престани, не говори така — нежно й се скара Кралевски. — Не ми харесва, когато гледаш толкова черно на живота.

Тя се обърна, погледна го с любов и тихо се засмя.

— Но това не са черни мисли, Джон. Това е просто моята теория — обясни тя. — Освен това, представи си какъв красив саван ще стане от косата ми.

И тя я погледна, като се усмихна щастливо. В настъпилата тишина се чу енергичното прозвъняване на часовника на Кралевски. Той се сепна, извади го от джоба си, погледна го и извика:

— Господи! Тези яйца сигурно са се излюпили. Мамо, нали ще ме извиниш за малко? Трябва да ида да проверя.

— Върви, върви — отвърна тя. — Ние с Джери ще си побъбрим, докато се върнеш. Не се безпокой за нас.

— Чудесно! — възкликна Кралевски и с бързи подскоци прекоси стаята. Криволичеше между цветята като къртица, която си прокопава път през небесна дъга. Вратата с въздишка се затвори подире му, а госпожа Кралевска се обърна към мене и ми се усмихна.

— Казват… — започна тя, — хората казват, че когато човек остарее като мене, тялото му се развива по-бавно. Но аз мисля, че това не е вярно. Имам теория, че не човек се развива по-бавно, а животът за него започва да се развива по-бавно. Разбираш ли ме? Един вид всичко става провлечено, а когато движението на нещата е забавено, забелязваш много повече. Само колко много неща виждаш! Необикновени неща, които се случват край тебе, без да си подозирал дотогава за тях! Това е едно прекрасно преживяване, наистина прекрасно!

Тя със задоволство въздъхна и огледа стаята.

— Да вземем цветята — каза тя и посочи цъфналите цветове, които изпълваха стаята. — Чувал ли си цветята да говорят?

Силно заинтригуван, аз поклатих глава. Мисълта, че цветята говорят, беше нова за мене.

— Уверявам те, цветята наистина говорят. Водят дълги разговори едно с друго. Поне предполагам, че това са разговори, защото, естествено, не разбирам за какво си приказват. Когато остарееш като мене и ти сигурно ще ги чуваш — но само ако си склонен да приемаш такива неща. Повечето хора смятат, че когато човек остарее, не вярва в нищо и не се учудва от нищо, и затова по-лесно възприема разни идеи. Глупости! Разумът на всички стари хора, които познавам, е бил затворен за възприятия, подобно на посивяла, наслоена стрида, още от младите им години.

И тя изпитателно ме погледна.

— Може би намираш, че съм странна? Леко смахната, а? Понеже ти разказвам за цветя, които разговарят?

Разубедих я бързо и без да лъжа. Казах й, че ми се струва повече от вероятно цветята да си говорят. Споменах, че прилепите издават лек писък, който аз чувам, но възрастните не го чуват, защото звукът е много пронизителен.

— Точно така, точно така! — радостно възкликна тя. — Зависи от дължината на вълните. Всичко това го отдавам на този процес на забавяне. Друго, което човек не забелязва като млад е, че цветята са отделни личности. Различават се едно от друго като хората. Гледай, сега ще ти покажа. Виждаш ли розата, която е сама?

В малка сребърна купа на масичката в ъгъла бе положена великолепна кадифена роза, толкова тъмна, гранатово — червена, че изглеждаше почти черна. Цветът беше огромен; извивката на листенцата бе съвършена, мъхът по тях — мек и недокосван, като прашеца по крилцата на новоизлюпена пеперуда.

— Не е ли красива? — попита госпожа Кралевска. — Не е ли прекрасна? Имам я от две седмици. Не ти се вярва, нали? Беше пъпка, когато ми я донесоха. Не, не. Беше вече разцъфнала. Но, знаеш ли, изглеждаше много болна и мислех, че няма да оживее. Човекът, който я беше откъснал, имал неблагоразумието да я сложи в букет от астри. Смъртоносно, направо смъртоносно! Нямаш представа колко жестоко е семейството на астрите. Те са много груби цветя, много обикновени и естествено, да сложиш сред тях аристократ като розата, все едно да си търсиш белята. Докато я донесат, беше клюмнала и повехнала до такава степен, че дори не я забелязах сред астрите. Но за щастие чух, че те си говорят. Тъкмо бях задрямала, когато се разприказваха. Струва ми се, най-напред се обадиха жълтите — те са толкова войнствени. Естествено, не разбрах какво си казват, но звучеше като нещо ужасно. Отначало не видях на кого говорят — мислех, че се карат помежду си. После станах и отидох да ги погледна и тогава открих клетата роза, смачкана в средата, измъчена до смърт. Извадих я, сложих я отделно, дадох й половин аспирин. Аспиринът лекува розите. На хризантемите се слагат драхми, на розите — аспирин, на благовонното секирче — коняк, а за месестите цветя, като бегонията, се изстисква малко лимон. И така, като махнах розата от компанията на астрите и я подкрепих, тя се съживи веднага, и ми е толкова благодарна… Явно полага усилия да остане красива колкото е възможно по-дълго, за да ме радва.

Госпожа Кралевска погледна с любов розата, грейнала в сребърната купа.

— Да, научих много за цветята. Те са съвсем като хората. Сложиш ли ги заедно, притесняват се взаимно и креят. Смеси няколко вида и ще получиш нещо като ужасна форма на класово различие. Разбира се, и водата е много важна. Знаеш ли, някои хора смятат, че е добре да сменят водата всеки ден? Ужасно! Ако го правиш, чуваш как цветята започват да умират. Сменям водата веднъж седмично, слагам шепа пръст вътре и те се чувстват отлично.

Вратата се отвори и влезе подскачащият Кралевски, победоносно усмихнат.

— Всички са се излюпили — съобщи той. — И четирите. Много се радвам. Безпокоях се, защото това беше първото й люпило.

— Чудесно, миличък. Много се радвам — каза доволна госпожа Кралевска. — А ние с Джери проведохме много интересен разговор. Поне на мене ми беше интересно.

Станах от леглото и казах, че и на мене ми е било много интересно.

— Ела отново да ме видиш, ако не ти е скучно каза тя. — Идеите ми ще ти се сторят малко необикновени, но си струва да ги чуе човек.

Тя ми се усмихна от леглото, покрита с голямото наметало на косата си и вдигна ръка с любезен жест, с който ме изпращаше. Прекосих стаята след Кралевски, а на прага се обърнах и се усмихнах. Тя лежеше неподвижно, притисната от тежестта на косата си. Отново вдигна ръка и ми помаха. В полумрака ми се стори, че цветята са се преместили по-близо до нея скупчили са се развълнувано около леглото, сякаш я чакат да им каже нещо. Стара царица, превърната в развалина, лежаща в цялото си величие, заобиколена от шепнещите си царедворци — цветята.

Бележки

[1] Довиждане (фр.). — Б.пр.

[2] Графството се слави с отглеждането на добитък. — Б.пр.

[3] Малките птици в Европа (фр.). — Б.пр.

[4] Плод, разпространен в Източна Азия. — Б.пр.