Тур Хейердал
Кон-Тики (9) (Със сал през Южното море)

СЕДМА ГЛАВА
КЪМ ОСТРОВИТЕ В ЮЖНОТО МОРЕ

Виждаме земя. Течението ни отнася от Пука-Пука. Празник край остров Ангатау. Пред прага на рая. Първите туземци. „Кон-Тики“ се сдобива с нов екипаж. Кнут в в сухоземен отпуск. В борба с непреодолими сили. Отново отнесени в откритото море. В опасни води. От Такуме до Рароя. Носим се към казана на вещиците. Във властта на вълните. Корабокрушение. Изхвърлени на кораловия риф. Намираме необитаван остров.

 

През нощта срещу 30 юли на „Кон-Тики“ цареше нова, необичайна атмосфера. Може би оглушителната глъчка на морските птици, които летяха над нас, ни караше да изпитваме чувството, че се готви да стане нещо ново. Многогласните крясъци на птиците ни се струваха трескави и земни, след като през изтеклите три месеца не бяхме чували никакъв друг звук да надвишава шума на морето освен мъртвешкия писък на безжизнените въжета. Дори луната, която подскачаше над наблюдателния пост на върха на мачтата, изглеждаше особено голяма и кръгла. В нашите представи тя се свързваше с палмови корони и топлокръвна романтика; никога не бе излъчвала такъв жълт блясък над студените риби сред океана.

В шест часа Бенгт слезе от върха на мачтата, събуди Херман и легна да спи. Когато Херман се покатери на скрибуцащата, олюляваща се мачта, почваше да се развиделява. Десет минути по-късно той се спусна по въжената стълба и ме задърпа за краката.

— Излез да си видиш острова!

Лицето му сияеше и аз излетях навън, последван от Бенгт, който още не беше заспал. Спуснахме се един през друг и се струпахме на най-високото място, което можехме да достигнем — кръстачката на мачтата. Около нас имаше много птици, а в океана се оглеждаше небето, забулено в бледовиолетов воал — сетна следа от чезнещия нощен мрак. Но по целия хоризонт на изток възлизаше червеникаво сияние, а на югоизток то постепенно образуваше кървавочервен фон, върху който се открояваше слаба сянка, като къса чертичка, драсната със син молив по хоризонта.

Земя! Остров! Жадно го поглъщахме с очи и събудихме останалите, които наизскачаха още сънени и се заоглеждаха, сякаш очакваха след малко носът на сала да се блъсне в брега. Кряскащи морски птици образуваха в небето нещо като мост между нас и далечния остров, който се очертаваше все по-ясно на хоризонта, колкото повече се разнасяше червеното зарево и небето ставаше златисто с наближаването на слънцето и дневната светлина.

Първата ни мисъл беше, че островът не се намира там, където би трябвало да се намира. И тъй като островът не може да се е преместил, то навярно салът през нощта е попаднал в течение, насочено на север. Един-единствен поглед върху океана беше достатъчен, за да се уверим, че в тъмнината сме проиграли всичките си шансове. Там, където се намирахме сега, вятърът вече не ни позволяваше да насочим курса на сала към острова. Областта около архипелага Туамоту изобилствува със силни местни морски течения. След като срещнат суша, те се отклоняват в най-различни посоки. Много от тях променят направлението си от противодействието на силните приливи и отливи, които се движат напред и назад около рифовете и атолите.

Обърнахме кърмилното весло, но знаехме много добре, че няма смисъл. В шест и половина слънцето изгря от морето и се издигна бързо, както е присъщо на тропиците. Островът лежеше на няколко морски мили от нас и приличаше на доста нисък залесен пояс, който едва се подава над водата и бавно пълзи по хоризонта. Дърветата се притискаха гъсто едно до друго зад тясна ивица светъл пясък, която се издигаше толкова малко над океана, че на равномерни промеждутъци изчезваше зад вълните. Според изчисленията на Ерик това беше Пука-Пука, първият остров от архипелага Туамоту. Упътването ни за островите, двете ни морски карти и наблюденията на Ерик даваха четири съвършено различни местоположения на този остров, но тъй като наблизо нямаше никакви други острови, без съмнение сушата пред нас беше Пука-Пука.

На сала не се чуваха буйни излияния. След като извъртяхме платното и обърнахме кърмилното весло, седяхме смълчани на върха на мачтата или на палубата и се взирахме в сушата, която се появи така внезапно на хоризонта сред безбрежния, всемогъщ океан. Най-после едно видимо доказателство, че през тези месеци наистина сме се движили, а не сме се въртели в центъра на все същия кръгъл хоризонт! Всички бяхме обзети от чувство на дълбоко задоволство и успокоение, че сме пристигнали в Полинезия, но това чувство беше примесено със слабо, мимолетно разочарование — можехме само да гледаме острова с безпомощно примирение като някаква фата-моргана, продължавайки дългото си пътешествие през океана на запад.

Малко след изгрев слънце вляво от средата на острова над дърветата се издигна черен стълб от гъст дим. Проследихме го с очи и си помислихме, че туземците са станали и си приготвят закуска. Тогава и през ум не ни мина, че местните наблюдателни постове са ни забелязали и отправят димни сигнали, за да ни поканят на брега. Към седем часа почувствувахме слаб лъх на изгоряло бораово дърво^[1], който подразни осолените ни ноздри. Той ми навя далечни спомени за огъня на брега на Фатухива. Половин час по-късно усетихме ухание на гора и прясно отсечено дърво. Островът вече намаляваше и лежеше точно зад нас, тъй че вятърът ни донасяше от време на време по някой лек полъх от него. В продължение на петнадесет минути Херман и аз висяхме на върха на мачтата и пълнехме ноздрите си с топлата миризма на листа и зеленина. Това беше за нас Полинезия: прекрасен сочен дъх на суша след деветдесет и три солени дни, прекарани сред вълните. Бенгт се беше заврял в спалния чувал и хъркаше, Ерик и Торстейн лежаха по гръб в кабината и размишляваха, а Кнут влизаше и излизаше, вдъхваше мириса на листа и записваше нещо в дневника си.

В осем и половина Пука-Пука потъна отново в океана зад нас, но чак до единадесет часа от върха на мачтата се виждаше тънка синя ивица на източния хоризонт. След това и тя изчезна и само високият кумулунимбус, извисен неподвижен в небето, показваше къде се намира остров Пука-Пука. Птиците изчезнаха. Навярно предпочитаха ветровитата страна на острова, та когато се прибират вечер с пълни стомаси, да им помага попътният вятър. Долфините също намаляха значително и под сала останаха само няколко риби пилоти.

Тази вечер Бенгт каза, че копнеел за маса и стол, защото му дотегнало да се обръща от гръб по корем, докато четял легнал на пода на кабината. Иначе се радвал, че не сме уцелили сушата, понеже му оставали още три непрочетени книги. На Торстейн внезапно му се дояде ябълка, а аз се събудих посред нощ, защото усетих прекрасната миризма на печено с лук. Оказа се обаче нечия мръсна риза.

Още на другата сутрин открихме два нови облака, които се издигаха на хоризонта като пара от два локомотива. На картата видяхме, че имената на кораловите острови, над които се извисяваха двата облака, са Фангахина и Ангатау. Вятърът духаше така, че облакът над Ангатау лежеше в по-благоприятна за нас посока, и затова взехме курс към него. Вързахме здраво кърмилното весло и се наслаждавахме на чудното спокойствие и на свободата в Тихия океан. При хубаво време животът върху бамбуковата палуба на „Кон-Тики“ беше тъй приятен! Затова поглъщахме с очи всичко наоколо, уверени, че каквото и да ни чака в близките дни, пътешествието скоро ще завърши.

Три дни управлявахме сала към облака над Ангатау. Времето беше чудесно, кърмилното весло само поддържаше курса и течението ни разиграваше. На четвъртата сутрин, когато Торстейн отменил Херман след вахтата му от четири до шест часа, Херман му съобщил, че преди да залезе луната, му се сторило, че видял очертанията на плосък остров. Малко по-късно, при изгрев слънце, Торстейн подаде глава през вратата на кабината и извика:

— Земя напред!

Всички се втурнахме на палубата и това, което видяхме, ни накара да вдигнем знамената — най-напред норвежкото на кърмата, а после френското на върха на мачтата, защото приближавахме френска колония. Скоро цялата ни сбирка от знамена плющеше в свежия пасат: американското, перуанското, шведското и британското, а също и флагът на Клуба на изследователите. Нямаше никакво съмнение: „Кон-Тики“ беше накичен като за празник. Този път островът лежеше идеално — точно по нашия курс — и на малко по-голямо разстояние от нас, отколкото се бе появил остров Пука-Пука при изгрев слънце преди четири дни. Щом слънцето се издигна право нагоре зад нас, забелязахме ясно зелено отражение високо в забуленото небе точно над острова — отблясък от спокойната плитка лагуна във вътрешността на пръстеновидния риф. Някои от плоските атоли хвърлят такива отражения на няколко хиляди метра височина и затова първобитните мореплаватели са знаели къде се намира самият остров много дни преди той да се появи на хоризонта.

Към девет часа поехме кърмилното весло — трябваше да решим към коя част на острова да се насочим. Вече различавахме върховете на отделни дървета и виждахме редици огрени от слънцето стволове, които изпъкваха на фона на гъста, сенчеста зеленина.

Знаехме, че някъде между нас и брега лежи опасна подводна скала и дебне всеки, който приближава към невинния наглед остров. Този риф спъва свободното, властно движение на вълните от изток и когато огромните водни маси бъдат спрени от плитчината, те се мятат високо във въздуха и с грохот се стоварват разбунени върху назъбения коралов риф. Страшните водовъртежи са повличали много кораби към подводните рифове на архипелага Туамоту и просто са ги надробявали при сблъсъка с кораловите скали.

Откъм океана тази коварна клопка изобщо не се забелязваше. Движехме се с вълните и виждахме само извитите им лъскави гърбове, които се гонеха един друг към острова. Не само пръстеновидният риф, но и целият разпенен дяволски танц, който се разиграваше над него, оставаха скрити зад редиците надигащи се пред нас вълни. Но в двата края на острова, на север и юг, където виждахме брега в профил, забелязахме, че морето кипи снежнобяло и вълните се мятат високо на неколкостотин метра от сушата.

Насочихме сала така, че да мине съвсем близо до външната страна на зловещия кипеж в южния край на острова. Надявахме се, че когато стигнем там, ще ни се удаде да плаваме покрай самия риф, докато заобиколим острова и завием към запазената от вятъра страна. Втората ни възможност беше, преди да ни отнесе течението, да намерим достатъчно плитко място, за да спрем сала с нашата импровизирана котва и да изчакаме вятъра да се обърне, при което бихме останали на завет.

Към дванадесет часа видяхме през далекогледа, че растителността на острова се състои от млади зелени кокосови палми, оплели корони над олюляващия се пред тях жив плет от буйна ниска зеленина. По светлия пясък на брега лежаха пръснати голям брой едри коралови блокове. Не се виждаше никакъв признак на живот с изключение на няколко бели птици, които летяха плавно над палмовите горички.

Вече два часа плавахме покрай острова, малко извън дебнещия пръстеновиден риф. Докато приближавахме, чувахме тътена на прибоя, който ехтеше над рифа като нестихващ водопад, а по-късно звукът напомняше грохота на безкраен бърз влак, летящ на двеста-триста метра от десния борд на сала. Вече виждахме и бялата пяна, която от време на време отхвръкваше високо над извитите, пречупващи се гребени на вълните близо до нас — там, където безспирно гърмеше „влакът“.

На кърмилното весло стояха едновременно по двама души. Тъй като бамбуковата кабина им пречеше да гледат напред, Ерик пое направляването на сала и стъпил върху кухненския сандък, даваше нареждания на двамата кърмчии до тежкото кърмилно весло. Планът ни беше да караме колкото може по-близо до опасния риф, без да се излагаме на опасност. От върха на мачтата непрекъснато следяхме, за да открием пролив или проток в рифа, през който бихме могли да промъкнем сала. Течението ни носеше паралелно с рифа и не ни създаваше никакви неприятности. Разклатените центровъчни дъски ни позволяваха да направляваме сала в ъгъл от приблизително двадесет градуса вляво и вдясно от посоката на вятъра, а вятърът духаше успоредно с рифа.

Докато Ерик направляваше зигзагообразния ни курс и правеше завоите толкова близо до рифа, колкото бе възможно с оглед на водовъртежите, Херман и аз влязохме в гумената лодка, привързана с въже към сала. Когато салът завиеше към сушата, въжето описваше още по-голяма дъга и ние се озовавахме толкова близо до гърмящия риф, че от време на време зървахме стъкленозелената водна стена, която се издигаше пред нас, а когато тя се отдръпваше, оголеният риф се подаваше като разрушена барикада от ръждива желязна руда. Докъдето виждахме, в рифа нямаше ни проток, ни пролив. Тогава Ерик извърташе платното, като затягаше левите и отпускаше десните въжета, кърмчиите обръщаха кърмилното весло и „Кон-Тики“ насочваше нос към открито море, далеч от опасните места, а после пак завиваше към брега.

Колкото пъти „Кон-Тики“ доближаваше рифа, а след това отново завиваше навън, ние двамата в гумената лодка седяхме със свити сърца, защото попадахме толкова близо до рифа, та усещахме как вълните стават по-високи и по-яростни, а ударите им — по-припрени. И всеки път бяхме повече от сигурни, че Ерик е прекалил, че този път няма никаква надежда „Кон-Тики“ да се измъкне от прибоя, който ще ни повлече към зловещия червен риф. Но Ерик овладяваше сала с ловка маневра и „Кон-Тики“ се измъкваше благополучно от лапите на водовъртежа и се врязваше пак в открито море. А през цялото това време островът беше толкова близо! Толкова близо, че виждахме всяка подробност на брега — и все пак тази райска красота оставаше недостижима, защото между нея и нас се намираше разпенената смъртоносна барикада.

Към три часа палмовата гора на сушата се разреди и през широка просека видяхме синята, огледално гладка лагуна. Но пръстеновидният риф беше все тъй непреодолим и с пяна на уста точеше злокобно кървавочервените си зъби. Нямаше никакъв проток, палмовата гора се сгъсти, а ние продължавахме да плаваме напред покрай острова, с вятъра в гърба. По-късно в гората току се явяваха пролуки, които позволяваха да надзърнем във вътрешността на кораловия остров. А вътрешността представляваше прелестна морска лагуна, проснала се като голямо, спокойно планинско езеро, обкръжено с венец от полюляващи се кокосови палми и светли пясъчни брегове. Омайният зелен палмов остров образуваше широк, мек пясъчен пръстен около гостоприемната лагуна, а втори пръстен обкръжаваше целия остров — ръждивочервеният риф охраняваше като меч портата на рая.

Целия ден се носехме в зигзаг край прелестния Ангатау, който се простираше току пред вратата ни. Слънцето грееше над палмовата гора и островът приличаше на блажен земен рай. След като свикна с маневрирането край острова, Ерик извади китарата си, застана на палубата, нахлупил перуанска шапка с огромна периферия, и почна да свири и пее сантиментални полинезийски песни, а Бенгт ни поднесе чудесен обяд на ръба на сала. Пробихме един стар кокосов орех от Перу и пихме наздравици за младите пресни кокосови орехи, които висяха по дърветата на острова. Цялото това настроение — спокойствието на яркозелената палмова гора, възправена неподвижно усмихната пред нас, спокойствието на белите птици, които се виеха плавно около палмовите корони, спокойствието на тихата блестяща лагуна и на мекия пясъчен бряг, съпоставени с яростта на червения коралов риф, канонадата и барабанния грохот във въздуха — всичко това ни направи покъртително впечатление след дългото плаване в открито море. Това впечатление никога не ще се заличи от паметта ни. Мислехме: ето че се добрахме до отвъдната страна на океана и едва ли някога ще видим по-типичен тихоокеански остров от този. Все едно дали ще успеем да стъпим на него, или не — намирахме се в Полинезия, а необятният океан остана зад нас.

Така се случи, че този празничен ден край бреговете на Ангатау беше деветдесет и седмият на нашето пътуване. Странно, но още в Ню Йорк бяхме изчислили, че при теоретически идеални условия минималният срок да достигнем най-близките полинезийски острови е деветдесет и седем дни.

Към пет часа отминахме две покрити с палмови листа колиби, които се виждаха между дърветата на брега. Нямаше ни пушек, ни друг признак за живот.

Към пет и половина завихме отново към рифа. Наближавахме вече западния край на острова и трябваше за последен път да огледаме околността с надежда да намерим проток. Слънцето стоеше толкова ниско, че ни заслепяваше, когато гледахме напред, но въпреки това видяхме дъгата, която се извисяваше на неколкостотин метра от крайната издатина на острова, над мястото, където морето се разбиваше в рифа. Островът се открояваше на небето като силует. На брега отвъд рифа забелязахме близо едно до друго няколко неподвижни тъмни петна. Изведнъж едното тръгна бавно към водата, а няколко други хукнаха към гората. Това бяха хора! Доближихме колкото можеше повече до рифа. Вятърът беше поотслабнал и помислихме, че след малко ще попаднем в завета на острова. Хората спуснаха във водата кану, двама души скочиха в него и загребаха към рифа. Малко по-нататък завиха към открито море и видяхме как вълните издигнаха кануто, когато то мина през протока в рифа, а после се насочиха право към нас.

Там значи бил отворът на рифа — ето я едничката ни надежда! Сега видяхме и цялото село, разположено между палмите. Но междувременно сенките почнаха да се удължават.

Двамата в кануто ни махнаха с ръка. Веднага им отвърнахме и те загребаха още по-бързо към нас. Беше обикновено полинезийско кану със страничен плъзгач, а в него седяха две кафяви създания по фланелки и гребяха с лица към нас. Надали щяхме да се разберем лесно. Измежду нас единствено аз знаех няколко думи от наречието на Маркизките острови, научени при престоя ми на Фатухива, но в нашите северни страни трудно се поддържа език като полинезийския поради липса на практика.

Затова изпитахме голямо облекчение, когато кануто се блъсна в едната страна на сала и двамата туземци скочиха на палубата, а единият, чието лице просто сияеше, протегна кафявата си ръка и извика на английски:

— Good night!^[2]

— Good night! — отвърнах аз поразен. — Do you speak English?^[3]

Човекът отново засия и кимна.

— Good night — каза той. — Good night! Това явно беше целият му запас от чужди думи и с него той далеч превъзхождаше скромния си приятел, който стоеше на заден план и се усмихваше, възхитен от своя по-обигран другар.

— Ангатау? — запитах, като посочих острова.

— Х’ангатау — отвърна човекът и кимна утвърдително. Ерик вирна гордо глава. Нямаше грешка. Намирахме се точно там, където слънцето му беше казало, че се намираме.

— Маймай хее иута — помъчих се да изрека аз.

Доколкото помнех от Фатухива, това трябваше да означава нещо като „искаме да отидем на брега“.

Двамата туземци едновременно посочиха невидимия проток през рифа и ние завъртяхме веслото, за да се опитаме да минем, пък да става каквото ще.

В тоя миг откъм острова задуха силно. Над лагуната беше надвиснал малък дъждовен облак. Вятърът заплашваше да ни отдалечи от рифа, а освен това забелязахме, че „Кон-Тики“ не се поддава на веслото в достатъчно голям ъгъл, за да улучим входа на протока в рифа. Направихме опит да достигнем дъното, но въжето на котвата се оказа късо. Сега трябваше да прибегнем до греблата, и то колкото може по-бързо, преди вятърът да ни е грабнал. Със светкавична бързина свалихме платното и всеки от нас взе по едно голямо гребло. Исках да дам гребла и на двамата туземци, които стояха край нас и се наслаждаваха на цигарите, с които ги бяхме почерпили.

Но туземците поклатиха енергично глави и само посочиха накъде да караме. Направих им знак, че всички трябва да гребем, и повторих думите — „искаме — да — отидем — към брега“! Тогава по-умният от двамата се наведе, размаха дясната си ръка във въздуха и каза:

— Бр-р-р-р-р-р-р!…

Нямаше никакво съмнение, че искаше да запалим мотора. Те навярно мислеха, че стоят на палубата на извънредно претоварен кораб. Заведохме ги на кърмата и ги накарахме да пипнат под трупите, за да се уверят, че нямаме нито вал, нито витло. Тогава двамата сякаш паднаха от небето, угасиха цигарите и се втурнаха към ръба на сала. Така на двете странични трупи седнахме по четирима и загребахме с всички сили. В това време слънцето потъна отвесно в океана зад една издатина на острова, а вятърът откъм лагуната се засили. Имахме чувството, че не помръдваме ни сантиметър. Туземците скочиха в кануто и изчезнаха. Почна да се здрачава и ние седяхме пак сами и гребяхме отчаяно, за да не се понесем отново към открито море.

Докато над острова припадаше мрак, иззад рифа се подадоха четири канута и скоро салът гъмжеше от полинезийци; всички искаха да се здрависат с нас и да получат цигари. Щом на борда имаше хора, които познават местността, нямаше от какво да се опасяваме. Сигурно не биха допуснали да изчезнем пак в открито море, така че тази вечер щяхме да стъпим на суша!

Бързо вързахме задния край на канутата за носа на „Кон-Тики“ и четирите здрави канута със странични плъзгачи се пръснаха ветрилообразно пред дървения сал като кучешки впряг. Кнут също се спусна напред с гумената лодка и се нареди между канутата като впрегнато куче, а ние останалите се разпределихме с греблата от двете страни на „Кон-Тики“. И така започна борбата с източния вятър.

Стана тъмно като в рог, защото луната още не беше изгряла. Вятърът духаше силно. Хората струпаха дърва и накладоха голям огън на брега, за да ни упътят към протока в рифа. Грохотът откъм рифа ехтеше в мрака като непрестанно ревящ водопад и отначало този звук се усилваше.

Не виждахме хората, които седяха в лодките и ни теглеха, но чувахме, че пеят с цяло гърло борчески полинезийски песни. Чухме, че и Кнут пее с тях, защото колкото пъти заглъхнеха гласовете на полинезийците, до нас долиташе неговият самотен глас. Сред хора на полинезийците Кнут пееше „Напред вървим с бодри стъпки“^[4]. За да допълним какофонията, ние на сала запяхме весела народна песен. Сред смях и песни бели и кафяви мъже дружно размахвахме греблата.

Всички бяхме във великолепно настроение. Деветдесет и седем дни — и ето ни в Полинезия! Довечера ще има празник в селото. Туземците викаха, кряскаха и ликуваха. В Ангатау кораби пристигат само веднъж в годината, и то когато шхуната за сушени кокосови ядки — копра, идва от Таити. Затова вечерта положително щеше да има голямо пиршество около огъня на брега.

Но яростният вятър духаше упорито. Гребахме, докато ръцете ни почнаха да отмаляват. Не се отдалечавахме, но и огънят на брега не приближаваше, а грохотът на рифа си оставаше еднакво силен.

Малко по малко песните заглъхнаха. Всички се смълчаха. Хората гребяха с всички сили. Огънят не приближаваше, а само танцуваше нагоре-надолу в зависимост от нашето движение по вълните. Изминаха три часа. Наближаваше девет часът. Малко по малко почнахме да се носим в обратна посока. Бяхме пребити от умора.

Дадохме на туземците да разберат, че ни трябва повече помощ от брега. Те ни обясниха, че на сушата имало много хора, но на целия остров нямало други мореходни канута освен тези четири.

Тогава от тъмнината изникна Кнут с гумената лодка. Дошло му на ум, че би могъл да отиде с лодката до острова и да доведе повече туземци. В гумената лодка можеха да се съберат по пет-шест души наведнъж.

Това беше твърде рисковано. Кнут не познаваше местността и по никакъв начин не би могъл да се добере до протока в кораловия риф в тоя непрогледен мрак. Тогава той предложи да вземе със себе си водача на туземците, който да му показва пътя. И този план не ми се стори много сигурен, защото туземците нямаха никакъв опит в боравенето с тромавата гумена лодка и едва ли биха могли да я прекарат през тесния опасен проток. Казах обаче на Кнут да доведе при нас водача, който седеше в лодката си пред сала и гребеше, за да чуем какво мисли той за положението. Ставаше ясно, че не можем да удържим сала и ще бъдем отнесени в открито море.

Кнут изчезна в тъмнината, за да намери водача. Когато мина известно време, а Кнут и водачът не идваха, почнахме да ги викаме, но не получихме друг отговор освен крякащия хор на полинезийците отпред. Кнут беше изчезнал в мрака. Веднага разбрахме какво се е случило: в бързината, шума и суматохата Кнут е разбрал погрешно даденото му указание и се е запътил с туземеца към сушата. Нямаше смисъл да викаме. Там, където се намираше Кнут сега, всеки звук биваше заглушен от грохота на вълните по цялата дълга барикада.

Извадихме бързо морзовата лампа и един от нас се качи на върха на мачтата, и почна да сигнализира „Върни се. Върни се.“

Но никой не се върна.

Тъй като двама от гребците ни отсъствуваха, а един седеше непрестанно на мачтата и сигнализираше, ние все повече се отклонявахме, пък и всички бяхме вече много изморени. Хвърлихме във водата няколко трески и видяхме, че бавно, но сигурно се носим в обратна посока. Огънят изглеждаше по-малък и шумът на прибоя се чуваше по-слабо. А колкото повече се отдалечавахме от завета на палмовата гора, толкова по-здраво ни грабваше вечният източен вятър. Сега пак го почувствувахме — почти толкова силен както сред океана. Постепенно разбрахме, че всяка надежда е загубена. Носехме се към открито море. Не биваше да спираме да гребем. Трябваше с всички сили да задържаме движението на сала, докато Кнут се върне.

Изминаха пет минути. Десет минути. Половин час. Огънят ставаше все по-малък, а от време на време, когато се плъзвахме между две вълни, изчезваше напълно. Прибоят се превърна в далечен тътен. Луната изгря. Видяхме сиянието на диска й зад палмовата гора, но небето ни се стори мрачно и полузабулено с облаци.

Чухме, че туземците почнаха да мърморят и да се съветват помежду си. Изведнъж забелязахме, че едно от канутата пусна въжето си в морето и изчезна. Мъжете в останалите три канута бяха изморени и разтревожени и не залягаха с пълна сила. „Кон-Тики“ продължаваше да се носи към открито море.

Малко по-късно и останалите три въжета се отпуснаха и трите канута се блъснаха в едната страна на сала. Един от туземците се качи на палубата и като посочи с глава към острова, каза спокойно:

— Иута. (Към брега.)

Гледаше тревожно към огъня, който сега изчезваше за дълго и само от време на време се появяваше като далечна искра. Носехме се бързо. Прибоят заглъхна; само океанът ревеше както преди и всички въжета на „Кон-Тики“ скърцаха и стенеха.

Дарихме туземците богато с цигари и аз набързо драснах една бележка, която да отнесат със себе си и предадат на Кнут, ако го намерят. Написах:

„Върни се в кану с двама туземци, а гумената лодка вържете отзад. По никакъв начин не се връщай сам с лодката.“

Вярвахме, че услужливите островитяни ще се съгласят да доведат Кнут с кану, ако изобщо сметнат за разумно да тръгнат. Но ако решат, че не е разумно, то щеше да е лудост Кнут да потегли сам в гумената лодка с надеждата да настигне бягащия сал.

Туземците грабнаха бележката, скочиха в канутата и изчезнаха в нощта. Последното, което чухме, беше пискливия глас на нашия пръв познайник, който извика учтиво в мрака:

— Good night!

Доловихме одобрителния шепот на неговите другари, по-слабо запознати с чуждите езици, а след това до нас не долитаха никакви непривични звуци и всичко утихна, сякаш отново се намирахме на две хиляди морски мили от най-близката суша.

Безполезно беше да продължаваме да гребем, защото тук в открито море вятърът ни тласкаше с пълна сила, но продължихме да даваме светлинни сигнали от върха на мачтата. Вече не смеехме да сигнализираме „Върни се“, а давахме през равни промеждутъци кратки мигащи знаци. Беше тъмно като в рог. Само луната надничаше от време на време между облаците. Навярно над нас беше надвиснал кумулунимбусът на Ангатау.

В десет часа изгубихме и последната слаба надежда, че ще видим отново Кнут. Седнахме мълчаливо на ръба на сала и захрускахме сухар, като непрестанно се редувахме да сигнализираме от върха на мачтата, която стърчеше гола над нас, без широкото платно с главата на Кон-Тики.

Решихме да продължаваме сигналите през цялата нощ, тъй като не знаехме къде се намира Кнут. Не искахме да мислим, че прибоят може да го е грабнал. Кнут винаги падаше на краката си — безразлично дали ставаше дума за тежка вода или за прибой; положително беше жив. Но мисълта, че е сам сред полинезийците на този откъснат остров в Тихия океан, не ни харесваше. Брей, че проклетия! След цялото дълго пътуване доближихме суша, колкото да оставим един човек на тоЗи затънтен остров в Южното море, и потеглихме пак нанякъде. Първите полинезийци едва стъпиха с усмивка на сала, и вече трябваше да бягат презглава, за да не бъдат и те повлечени в лудешкия неудържим бяг на „Кон-Тики“ към запада. Какво ужасно положение, дявол да го вземе! Пък и въжетата стенеха така страшно тази вечер. Никой от нас не прояви ни най-малък признак, че му се спи.

Часът стана десет и половина. Бенгт току-що слизаше от люлеещия се връх на мачтата, за да бъде заместен от друг, и изведнъж всички трепнахме. Чухме съвсем ясно в мрака гласове сред океана. Ето пак, Говореха полинезийци. Завикахме в тъмната нощ колкото ни глас държеше. В отговор чухме викове и ето, гласът на Кнут се обади между другите. Можехме да изядем сламените си шапки от възторг. Умората ни изчезна. Целият буреносен облак се разнесе. Какво значение имаше, че се отдалечаваме от Ангатау? Та в океана има и други острови! Сега жадните за път балсови трупи можеха да се носят накъдето си щат, щом и шестимата сме пак на борда.

Три канута с плъзгачи изплаваха в тъмнината и се понесоха по вълните към нас. Кнут скочи пръв на милия стар „Кон-Тики“, последван от шестимата кафяви мъже. Нямаше много време за обяснения. Трябваше бързо да надарим туземците, за да поемат рискования си път обратно към острова. Без да виждат светлина или суша и без почти никакви звезди, те трябваше да намерят пътя си, като гребат срещу вълните и вятъра, докато зърнат светлината от огъня. Възнаградихме ги богато с консерви, цигари и други дарове и всички се ръкуваха развълнувано с нас за последно сбогом.

Те явно се безпокояха за нас и сочеха на запад, като обясняваха, че сме на път към опасни рифове. Водачът чак се просълзи и ме целуна нежно по бузата, което ме накара да благодаря на провидението за своята брада. След това гостите се настаниха в канутата, а ние шестимата насядахме на сала — отново заедно и отново сами.

Оставихме сала да прави каквото си ще и се заслушахме в разказа на Кнут.

Кнут, убеден, че изпълнява моето нареждане, най-добросъвестно се запътил с гумената лодка към брега заедно с водача на туземците. Туземецът взел малките гребла и подкарал лодката към отвора на рифа. Изведнъж Кнут забелязал с изненада светлинните сигнали от „Кон-Тики“, които му казваха да се върне. Направил знак на кафявия гребец да обърне, но туземецът отказал да го послуша. Тогава Кнут грабнал греблата, обаче туземецът блъснал ръцете му и тъй като рифът гърмял около лодката в мрака, било съвсем безполезно да се почне борба. Танцувайки по вълните, лодката преминала право през отвора на рифа и продължила навътре, докато една вълна я повдигнала върху голям коралов блок на самия остров. Множество островитяни грабнали гумената лодка и я повлекли нагоре по брега и Кнут се озовал сам под палмите, обкръжен от цяла тълпа туземци, които бъбрели на някакъв непонятен език. Кафяви босоноги мъже, жени и деца на всички възрасти се трупали около него и опипвали плата на ризата и панталона му. Самите те били облечени в стари, дрипави европейски дрехи, но на острова нямало никакви бели хора.

Кнут се обърнал към няколко от най-силните и умни на вид мъже и им направил знаци да тръгнат с него в гумената лодка. В това време, пристигнал олюлявайки се, висок пълен мъж. Кнут предположил, че туй трябва да е главатарят, защото носел стара униформена фуражка и говорел със силен, властен глас. Всички отстъпили, за да му сторят място. Кнут почнал да обяснява на норвежки и на английски, че са му нужни хора и че трябва да се върне, преди вятърът да отнесе сала в океана. Главатарят се усмихвал като слънце и не разбирал нищо, а ликуващата тълпа повлякла Кнут към селото въпреки настойчивите му протести. Тук го посрещнали кучета, прасета, кокошки и красиви полинезийски девойки, които му поднесли пресни плодове. Туземците явно се стараели да направят престоя на Кнут колкото е възможно по-приятен, но той не се оставил да го подведат и измамят, а мислел с тъга за сала, който в това време се носеше на запад. Намерението на туземците било очевидно. Те търсели компания, пък и знаели, че на корабите на белите хора има много хубави неща. Ако успеят да задържат Кнут на брега, сигурно ще дойдат и останалите заедно със странния си кораб. Никой кораб не би изоставил бял човек на такова отдалечено островче като Ангатау.

След редица странни приключения Кнут успял да се отскубне и си проправил път към гумената лодка, заобиколен от обожатели и обожателки. Ръкомаханията и виковете му били недвусмислени и хората разбрали, че той иска непременно да се върне на особения плавателен съд, който бързал да продължи пътя си.

Тогава туземците започнали да хитруват; обяснявали му със знаци, че и ние сме на път към брега, само че от другата страна на острова. За миг Кнут се объркал, но ето че откъм брега, където жени и деца поддържали буйния огън, долетели силни гласове и глъчка. Трите канута се завърнали и хората донесли на Кнут моята бележка. Той изпаднал в отчаяно положение. В ръката си държал нареждане да не излиза сам в морето, а туземците отказвали решително да тръгнат с него.

Повели се гръмогласни спорове и кавги между всички местни жители. Тези, които се върнали от морето и били видели сала, разбирали много добре, че е съвсем безполезно да задържат Кнут с надеждата по този начин да принудят и нас да слезем на брега. Спорът завършил с това, че кое с обещания, кое със закани, изречени с висок, общоразбираем тон, Кнут успял да убеди екипажа на три канута да го придружат в открито море по следите на „Кон-Тики“. Вързали гумената лодка отзад и потеглили в тропическата нощ към океана, а край гаснещия огън стояли неподвижно туземците и следели с очи своя нов светлокож приятел, напуснал ги така внезапно, както и пристигнал.

Доста навътре в открито море Кнут и другарите му почнали да виждат слабите светлинни сигнали от сала. Дългите тесни полинезийски канута, снабдени за по-голяма устойчивост със заострени странични плъзгачи, порели водата като с нож, но на Кнут се сторило, че изминала цяла вечност, докато почувствувал отново кръглите дебели трупи на „Кон-Тики“ под краката си.

— Хубаво ли прекара на сушата? — попита Торстейн завистливо.

— Охо, да беше видял какви девойчета имаше! — подразни го Кнут.

Не издигнахме платното и оставихме кърмилното весло прибрано. Вмъкнахме се и шестимата в бамбуковата кабина и спахме като камъните по брега на Ангатау.

Още три дни се носихме по океана, без да съзрем суша.

Вятърът ни отнасяше право към зловещите рифове на Такуме и Рароя, които преграждаха океана пред нас на ширина от 70 — 80 километра. Правехме отчаяни опити да се измъкнем северно от тези опасни рифове и смятахме, че ще успеем, докато една нощ дежурният дотърча и събуди всички ни. Вятърът се беше обърнал. Духаше точно към рифа Такуме. Започваше да вали и нямахме абсолютно никаква видимост. Рифът сигурно се намираше много наблизо.

Направихме среднощно съвещание. Този път ставаше въпрос как да спасим живота си. Вече нямаше надежда да се изплъзнем северно от рифа, а трябваше да се опитаме да го заобиколим от юг. Извъртяхме платното, обърнахме кърмилното весло и предприехме опасно пътешествие с неустановения северен вятър в гърба. Ако започнеше отново да духа източен вятър, преди да сме отминали цялата осемдесет-километрова лицева страна на рифовете, щяхме неминуемо да попаднем във властта на прибоя.

Споразумяхме се за всичко, което трябваше да се направи, в случай че корабокрушението е неизбежно. Решихме на всяка цена да се държим за „Кон-Тики“, да не се покатерваме на мачтата, откъдето ще изпопадаме като гнили круши, а да се хванем здраво за щаговете й, когато вълните почнат да ни заливат. Оставихме гумената лодка на палубата, без да я връзваме, и в нея закрепихме малък водоустойчив радиопредавател, малко хранителни припаси, бидони с вода и лекарства. Смятахме, че вълните ще изхвърлят лодката на брега и ние ще я намерим там, ако преминем рифа невредими, но с празни ръце. На кърмата на „Кон-Тики“ вързахме дълго въже с буй, което също щеше да изплува до сушата, та да можем да извлечем целия сал, ако заседне на рифа. После си легнахме и предоставихме бдението на кърмчията, който седеше навън в дъжда.

Докато духаше северният вятър, ние се плъзгахме бавно, но сигурно на юг пред самото лице на кораловите рифове, които ни дебнеха отвъд хоризонта. Но ето че един следобед вятърът замря, а когато се появи отново, беше се извърнал и идваше от изток. Според изчисленията на Ерик се намирахме вече толкова на юг, че имаше надежда да заобиколим най-южния край на рифа Рароя. Искахме да направим опит да минем на завет зад него, а сетне нека продължим към други рифове още по на запад.

С настъпването на нощта се навърши стотното денонощие на нашето пътешествие през океана.

Късно през нощта се събудих, обзет от безпокойство, дори тревога. Движението на вълните ми се стори необичайно. „Кон-Тики“ сякаш не се люшкаше както обикновено при подобни условия. Бяхме станали чувствителни към промените в ритъма на трупите. Веднага помислих за обратно вълнение от близък бряг, изскочих на палубата и се покатерих на мачтата. Виждаше се само море. Но въпреки това не можах вече да заспя спокойно. Времето минаваше…

На разсъмване, малко преди шест часа, Торстейн се спусна от мачтата като светкавица. В далечината пред нас различил цяла редица малки палмови острови. Преди да предприемем каквото и да било, завъртяхме кърмилното весло така, че носът на сала да се отклони колкото е възможно по на юг. Торстейн сигурно бе видял малките коралови острови, наредени като бисерен наниз зад рифа Рароя. Трябва да ни бе подхванало някое течение, което ни бе повлякло на север.

В седем и половина по целия хоризонт на запад изникна редица от малки острови, покрити с палми. Най-южният се намираше приблизително в посоката, където сочеше носът на сала, и оттам вдясно от нас се редяха острови и палмови горички по целия хоризонт далеч на север, дето се губеха като малки точици. Най-близките лежаха на около четири-пет морски мили от нас.

Един поглед от върха на мачтата беше достатъчен, за да се уверим, че макар носът на сала да е насочен към най-южния остров в редицата, отклонението ни встрани е толкова голямо, че не напредваме в посоката, към която сочи носът. Носехме се косо към рифа. Ако центровъчните дъски бяха здраво притегнати, бихме имали изгледи да се изплъзнем. Но сега беше невъзможно да се гмурнем под сала, за да стегнем разклатените центровъчни дъски с нови въжета, защото акулите ни следваха по петите.

Разбрахме, че ни остава да прекараме на „Кон-Тики“ само броени часове. Трябваше да ги използуваме, за да се приготвим за неизбежното корабокрушение на кораловия риф, Всеки получи точни нареждания какво да прави, когато удари часът. Всекиму бяха възложени определени задачи в определена част на сала, та да не почнем да се суетим и да си пречим един на друг, когато настъпи минутата, в която всяка секунда ще бъде от значение. „Кон-Тики“ се мяташе нагоре-надолу, нагоре-надолу, а вятърът ни тласкаше встрани. Вече нямаше никакво съмнение, че този хаос от вълни е причинен от рифа, защото някои вълни отиваха към него, а други се връщаха, след като се бяха блъснали безцелно в препречилата им се бариера.

Все още държахме вдигнато цялото платно, защото се надявахме, че въпреки всичко ще успеем да заобиколим рифа. Докато наближавахме косо към него, забелязахме от върха на мачтата, че целият бисерен наниз от обрасли с палми острови е свързан с коралов риф, който лежи отчасти под и отчасти над повърхността на водата. Той приличаше на вълнолом, в който океанът се разбиваше на бяла пяна и вълните се мятаха високо към небето. Рифът Рароя има овална форма с диаметър четиридесет километра. Едната му надлъжна страна е обърната на изток към океана и именно към нея се носехме ние. Самият риф, който сега виждахме да се точи от хоризонт до хоризонт, е само неколкостотин метра широк и зад него около тихата лагуна са наредени един до друг малки идилични острови.

Наблюдавахме със смесени чувства как рифът раздира безпощадно повърхността на синия Тих океан и водата изригва нависоко по целия хоризонт пред нас. Аз знаех какво ни чака там. Вече бях ходил на архипелага Туамоту. Застанал в безопасност на брега, съзерцавал величествената гледка на изток, където огромните вълни, които прииждаха откъм открития Тих океан се разбиваха над рифа. На юг постепенно изникваха все нови рифове и острови. Навярно се намирахме по средата на източната страна на кораловата стена.

На „Кон-Тики“ се извършваха последните приготовления. Внесохме в кабината всички предмети, които имаха някаква стойност, и ги вързахме. Документите и книжата опаковахме в непромокаеми торби заедно с филми и други неща, които биха се повредили от водата. Покрихме бамбуковата кабина с брезент и го вързахме с много здрави въжета. Когато видяхме, че вече няма надежда, дигнахме цялата бамбукова палуба и прерязахме с ножовете мачете всички въжета, които придържаха центровъчните дъски. Много трудно ги извадихме, защото бяха покрити с едри миди. Но след като ги изтеглихме, салът потъна толкова, колкото потъваха във водата трупите, и вълните щяха да го изхвърлят много по-лесно на рифа. Без центровъчни дъски и без платно салът се извъртя странично към рифа и стана безпомощна плячка на вятъра и вълните.

Единия край на най-дългото въже вързахме за собственоръчно направената котва, а другия — за долния край на лявата греда на мачтата. По този начин, когато хвърлехме котвата, „Кон-Тики“ щеше да навлезе в прибоя с кърмата напред. Самата котва се състоеше от празни бидони за вода, натъпкани с изхабени радиобатерии и други тежки отпадъци, а тук-там стърчаха дебели прътове от мангрово дърво.

Заповед номер едно, която беше и единствена, гласеше:

„Дръж се за сала!“ Каквото и да стане, трябваше да се вкопчим здраво в сала и да предоставим на деветте големи трупи да посрещнат ударите при стълкновението с рифа. На самите нас щеше да е достатъчно трудно да се преборим с натиска на водата. Да скочим зад борда, означаваше да станем безпомощни жертви на водовъртежите, които щяха да ни подмятат по острите корали. Гумената лодка с тежкия си товар би се преобърнала по стръмните водни стени, но ако и ние се качехме в нея, тя би станала на парцали от блъскането в рифа. Ала морето рано или късно щеше да изхвърли на брега трупите, пък с тях и нас. стига да успеем да се задържим отгоре им.

След това бе наредено всички да си обуят обувки — за пръв път от сто дни насам — и да приготвят спасителните пояси. Впрочем от тях нямаше да има полза, защото, ако някой би паднал зад борда, нямаше да се удави, а щеше просто да се разбие в рифа. Все още имахме време да мушнем в джобовете си паспортите и малкото долари, които ни бяха останали. Засега още не страдахме от липса на време — тя дойде по-късно.

Напрегнати бяха часовете, докато се носехме безпомощно метър по метър косо към рифа. На сала цареше необикновено спокойствие. Всички сновяхме мълчаливо между кабината и палубата и си гледахме работата, като само от време на време разменяхме по някое кратко изречение. Сериозните ни лица показваха, че никой от нас не подценява това, което ни очаква, а липсата на нервност доказваше, че всеки постепенно е добил непоколебимо доверие в сала. Щом като можа да прекоси океана, той сигурно щеше да смогне да ни изведе живи на брега.

В кабината, пълна с кутии с хранителни припаси и друг вързан товар, цареше невероятен хаос. Торстейн едва се смести в радиопредавателния кът и включи предавателя на къси вълни. Намирахме се на осем хиляди километра от старата си база в Каляо, чието военноморско училище поддържаше редовна връзка с нас, и още по-далеч от радиолюбителите в Съединените щати. Но по някаква случайност точно предишния ден се свързахме с един опитен радиолюбител от остров Раротонга в архипелага Кук. Противно на обичайната си практика радистите се уговориха с него да установят извънредна връзка рано сутринта. По тази причина Торстейн седеше в радиопредавателния кът, докато се носехме неотклонно към рифа, тракаше с морзовия ключ и викаше Раротонга.

Ето какво пише в бордовия дневник на „Кон-Тики“:

„8.15 часа. Бавно приближаваме към сушата. Вече можем да различим с просто око отделните палми на брега вдясно от сала.“

„8.45 часа. Вятърът се извърна в още по-неблагоприятна за нас посока и сега няма вече надежда да избегнем рифа. На сала никакво нервничене, но по палубата се извършват трескави приготовления. На рифа пред нас лежи нещо, което прилича на останки от платноходен кораб, но може и да е само купчина дърва, изхвърлена от вълните.“

„9.45. Вятърът ни носи право към предпоследния остров, който се вижда зад рифа. Сега различаваме ясно целия коралов риф; той прилича на стена, изградена от бели и червени камъни, която се подава тук-таме над водата като пояс пред всички острови. По протежение на целия риф към небето пръска пяна. В момента Бенгт поднася хубаво, топло ядене — последното преди голямата схватка! Онова, дето лежи на рифа, наистина е разбит кораб. Вече сме толкова близо, че можем да обгърнем с поглед цялата лъскава лагуна зад рифа и различаваме очертанията на други острови на отсрещната страна на лагуната.“

Когато свърших тези редове, пак чух глухия грохот на прибоя. Той ехтеше над целия риф и звучеше като подстрекаващ барабанен вихър, който възвестява вълнуващия край на „Кон-Тики“.

„9.50 часа. Вече сме много близо. Носим се покрай рифа. Остават само още неколкостотин метра. Точно сега Торстейн разговаря с човека от Раротонга. Всичко е готово. Налага се да прибера корабния дневник. Всички сме в бодро настроение. Изглежда страшно, но трябва да мине добре.“

Няколко минути по-късно котвата полетя зад борда и се залови за дъното. „Кон-Тики“ се извъртя и обърна кърма към прибоя. Котвата ни задържа в продължение на няколко скъпоценни минути, докато Торстейн чукаше като луд по морзовия ключ. Беше успял да хване Раротонга. Прибоят кънтеше, а океанът яростно се надигаше и спадаше. Всички бяхме заети с работа по палубата, а Торстейн най-сетне успя да предаде съобщението си. Обясни, че се носим към рифа Рароя. Помоли Раротонга да слуша на същата вълна всеки час. Ако не се обадим повече от тридесет и шест часа, да предупреди норвежкото посолство във Вашингтон. Последните думи на Торстейн бяха: „О. К. Fifty yards left. Here we go. Good bye!“^[5] И изключи предавателя. Кнут запечата книжата и двамата се измъкнаха колкото може по-бързо при нас на палубата, защото вече стана ясно, че котвата почна да поддава.

Вълните се вдигаха все по-високо с дълбоки падини помежду; усещахме как салът се мята нагоре-надолу, все по-високо и по-високо.

Пак се понесе заповед: „Дръжте се, не мислете за товара, дръжте се!“

Сега бяхме толкова близо до самия „водопад“, че не чувахме непрестанния равномерен грохот на прибоя по протежение на целия риф. Чувахме само отделните удари, колчем най-близката вълна се разбиваше в скалите.

Целият екипаж беше в готовност и всеки се улови за онова въже, което смяташе за най-сигурно. Само Ерик пропълзя в последната минута в кабината, защото не бил изпълнил една точка от програмата: не си бил намерил обувките!

Никой не стоеше на кърмата, тъй като тя щеше да се блъсне в рифа. Не бяха много сигурни и двете дебели въжета, които се спускаха от върха на мачтата към кърмата. Херман, Бенгт и Торстейн се покатериха върху няколко каси, завързани до предната стена на кабината. Херман се вкопчи във въжетата, които се спускаха от стрехата на кабината, а другите двама се хванаха за онези въжета на мачтата, с които издигахме платното. Кнут и аз избрахме въжето, опънато от носа към върха на мачтата, защото мислехме, че ако водата отнесе мачтата, кабината и всичко останало, това въже все пак ще остане върху сала, защото вълните идваха откъм носа.

Когато забелязахме, че вече сме попаднали в прибоя, прерязахме въжето на котвата и се понесохме стремглаво напред. Една вълна се надигна точно под нас и усетихме как „Кон-Тики“ полетя нагоре. Решителният миг настъпи. Носехме се с главоломна бързина по гребените на вълните към рифа, а салът, вече поразнебитен, пращеше, скърцаше и тръпнеше под краката ни. Кръвта ни закипя от напрежение. Спомням си, че като не можех да измисля нищо друго, махах с ръка и ревях с цяло гърло „ура“. Това донякъде ме облекчаваше, а във всеки случай не можеше да навреди никому. Останалите сигурно помислиха, че съм полудял, но се усмихнаха и просияха въодушевено. Носехме се напред с такава скорост, че въздухът свистеше около въжетата. Ето го бойното кръщение на „Кон-Тики“. Бях уверен: всичко трябва да мине добре и ще мине добре!

Но радостното ни победоносно опиянение скоро стихна. Зад нас се извиси нова вълна като лъскава зелена стъклена стена и когато хлътнахме, тя ни догони. В мига, когато я видях високо над себе си, почувствувах силен тласък и изчезнах във водния потоп. Усетих как водата тегли цялото ми тяло с такава огромна сила, че трябваше да напрегна всеки мускул и да мисля само едно: дръж се, дръж се. Предполагам, че в такова отчаяно положение по-скоро ръцете и краката ще се откъснат от тялото, отколкото мозъкът да им позволи да се отпуснат. След това усетих как водната планина се отдръпна и освободи тялото ми от дяволската си хватка. Когато водата отмина напред с оглушителен рев и грохот, видях отново до себе си Кнут, увиснал като кълбо на въжето. Погледната отзад, гигантската вълна изглеждаше почти плоска и сива и когато отмина напред, от нея се подаде кабината, а там висяха другите трима, притиснати към покрива.

Все още плавахме над водата.

После увих ръце и крака още по-силно около здравото дебело въже. Кнут се спусна надолу и отскочи като тигър върху сандъците при другите, където кабината поемаше част от налягането. Чух някакви успокоителни възгласи, но в същото време видях, че се издига нова зелена стена и ни връхлита с рев. Извиках, за да предупредя другите, и се свих на въжето в колкото може по-малко и по-твърдо кълбо. Миг по-късно пак бяхме в ада, а „Кон-Тики“ изчезна под водните маси. Океанът дърпаше и теглеше с всички сили малкото ми човешко тяло, повиснало като вързоп на въжето. Втората вълна отмина над нас, а след това и третата.

Тогава Кнут, който висеше на въжената стълба, извика победоносно:

— Погледнете сала, държи се!

След тези три вълни двойната мачта и кабината само се бяха поизкривили. Пак ни обхвана чувство на надмощие над природните стихии и възторгът от победата ни вдъхна нови сили.

После видях как следващата вълна се издигна по-високо от всички останали и пак изревах предупредително към другите, а аз бързо се покатерих нагоре по въжето, докъдето можех да стигна, и се вкопчих здраво. След това ме погълна зелената водна стена, която се издигаше високо над нас. Другите, които стояха по-назад, ме видели как изчезвам пръв и преценили височината на водната стена на осем метра, а гребенът на вълната се пенел пет метра над мястото, където съм изчезнал. После вълната застигна и тях и всички мислехме само едно — дръж се, дръж се, дръж, дръж, дръж!

Предполагам, че този път сме се блъснали в рифа. Усетих как въжето, в което се бях вкопчил, сякаш се огъна и отпусна от някакво сътресение. Но тъй като висях на него, не можах да определя дали сътресението идва отгоре, или отдолу.

Това трая само няколко секунди, но тези секунди изискваха повече сила, отколкото притежава човешкото тяло. В механизма на човека се крият сили, които надвишават силата на самите мускули! Реших, че ако трябва да умра, ще умра в това положение — като възел на въжето. Вълната се сгромоляса и докато салът се измъкваше от нея, пред нас се разкри ужасяваща гледка. Сякаш докоснат от магическа пръчка, „Кон-Тики“ беше напълно преобразен. Онзи сал, който познавахме тъй добре от прекараните на него седмици и месеци сред океана, вече не съществуваше. Само за няколко секунди уютното ни жилище се превърна в жалка развалина.

Доколкото видях, на сала освен мене имаше само един човек. Той лежеше по очи върху покрива на кабината с проснати встрани ръце, а самата кабина беше сплескана като къщичка, направена от карти за игра, полегнала към кърмата и към десния борд. Безжизнената фигура беше Херман. Докато водната планина преминаваше с рев към рифа, не можах да открия на сала никакво друго живо същество. Дясната греда на стоманенотвърдата мачта беше пречупена като кибритена клечка, а горната й част — забита в покрива на кабината, тъй че мачтата с цялата си структура клонеше към десния борд на сала и стърчеше навън, над рифа. Напречният дънер на кърмата бе извъртян надлъж, а напречният лост на веслото — пречупен; самото кърмилно весло беше натрошено на трески. Дебелите чамови дъски, които ограждаха носа на сала, приличаха на счупена кутия за пури и цялата палуба беше залепена като мокра хартия върху предната стена на кабината заедно със сандъците, бидоните, корабното платно и другия товар. Отвсякъде стърчаха бамбукови пръчки и въжета и салът създаваше впечатление на пълен хаос.

Вледеняващ ужас премина като ток по цялото ми тяло. Какъв смисъл имаше да се държа здраво? Ако накрая загубя дори един човек, всичко останало ще е без значение. А ето че след последната ни схватка с вълните виждах само един човек. В същия миг се появи приведената фигура на Торстейн. Вкопчен като маймуна във въжетата, провиснали от върха на мачтата, той успя да се покатери пак върху трупите и изпълзя към разхвърляните останки пред кабината. Сега и Херман обърна глава и с усилие ми се усмихна, за да ме насърчи, но не помръдна. Изревах имената на другите и чух спокойния глас на Бенгт, който ми отговори, че всички са налице. Те лежали зад барикадата, която се образувала от жилавата плетеница на бамбуковата палуба, и се държали за въжетата.

Всичко това стана само за няколко секунди, докато отдръпващата се вълна извличаше „Кон-Тики“ от кипящия казан, а вече се нахвърляше нова вълна връз нас. Сред грохота за последен път изревах с все сила „дръжте се!“, а и самият аз трябваше да сторя същото. Свих се и потънах във водните маси, които ни връхлетяха и затиснаха в продължение на две-три безкрайни секунди. Видях, че краищата на трупите се блъскат и удрят в стръмния праг на кораловия риф, но не могат да се качат върху него. После течението пак ни извлече. Забелязах, че върху покрива на кабината са се проснали двама души, но никой вече не се усмихваше. Зад хаоса от бамбукови пръчки прозвуча спокоен глас:

— Тая няма да я бъде!

И аз се чувствувах обезсърчен. Тъй като върхът на мачтата все повече се накланяше към десния борд, въжето, за което се държах, провисна и аз се озовах извън сала. Дойде следващата вълна. Когато отмина, бях смъртно уморен и мислех само за едно: да се кача върху трупите и да легна зад барикадата. Когато водата се отдръпна, за пръв път зърнах разголения, зловещ, червен риф и забелязах, че Торстейн, свит на две, стои върху лъскавите червени корали и се държи за една връзка въжета от мачтата. Кнут стоеше на кърмата, готов да скочи. Извиках, че трябва да останем върху трупите, и Торстейн се метна върху сала като котка.

Още две или три вълни се стовариха върху нас, но с намаляваща сила. Не си спомням какво стана тогава; помня само, че разпенената вода идваше и се оттегляше, а аз потъвах все по-ниско и по-ниско към червения риф, върху който ни изтласкваха вълните. След това, носени от вятъра, до нас стигаха само солени пръски пяна, а аз напрегнах сили и се добрах до сала. Всички отидохме към задния край на трупите, защото те бяха стъпили най-здраво върху рифа.

В тоя миг Кнут приклекна и скочи върху рифа, хванал въжето, вързано за кърмата. Докато водата се оттегляше, той изтича приведен около тридесет метра навътре по рифа и стоеше вече в безопасност, стиснал края на въжето, когато следващата разпенена вълна се хвърли към него.

Тогава Ерик изпълзя от сплесканата кабина с обувки на краката си. Ако всички бяхме направили като него, щяхме да се отървем лесно. Тъй като вълните не отнесоха кабината, а само я посмачкаха и послегнаха под брезента, Ерик си лежал най-спокойно, чувал как вълните трещят над него и виждал разклатените бамбукови стени да се огъват. Бенгт получил леко мозъчно сътресение, когато паднала мачтата, но успял да се вмъкне под съборената кабина при Ерик. Добре щеше да е всички да бяхме се приютили там. Но можехме ли да предположим, че бамбуковата плетеница, въжетата и балсовите трупи ще останат неразривно свързани под натиска на водата?

Ерик застана на кърмата, готов да скочи, и когато вълната се оттегли, той също се прехвърли на рифа. След това дойде ред на Херман и после на Бенгт. Всяка вълна избутваше сала все по-навътре и когато дойде ред на Торстейн и на мене, салът лежеше толкова здраво върху рифа, че нямаше вече защо да го напускаме. Всички почнахме спасителната работа.

Дяволският праг на рифа се намираше вече на около двадесет метра зад нас и оттам непрестанно се изливаха вълни. Кораловите животинки се бяха погрижили да направят пръстеновидния риф толкова висок, че само гребените на вълните можеха да се прехвърлят през него, за да влеят пресен поток от морска вода в пълната с риби лагуна. Тук беше светът на коралите и те се забавляваха да създават най-фантастични форми и цветове.

Недалеч другите намериха гумената лодка, пълна с вода. Изпразниха я и я довлякоха до разбития сал. Освен радиото, хранителните припаси и бидоните с вода натоварихме в нея и други най-необходими принадлежности. Изтеглихме всичко това през рифа и натрупахме нещата върху огромен коралов блок, който лежеше от вътрешната страна на рифа като самотен голям метеор. После отидохме пак до разнебитения сал за нов товар. Не знаехме какво ще му хрумне на морето, когато течението на прилива почне да се издига около нас.

В плитката вода зад рифа блестеше нещо на слънцето. Когато изгазихме дотам, за да го вземем, видяхме за наша изненада две празни консервени кутии. Разбира се, съвсем не очаквахме да намерим подобни неща. А какво беше учудването ни, когато забелязахме, че малките кутии са съвсем лъскави, наскоро отворени и носят надпис „Ананас“ — същия, както на военните дажби, отпуснати ни от Американското главно интендантство. Явно това бяха двете кутии от ананас, които изхвърлихме след последния обяд на „Кон-Тики“. Не беше минало много време между тяхното и нашето пристигане на рифа.

Кораловите блокове под краката ни бяха назъбени и остри: когато ходехме по неравното дъно, газехме ту до глезените, ту до гърдите във вода в зависимост от дълбочината на многобройните канали и ручеи, които прорязваха рифа. Водорасли, морски анемони и корали му придаваха вид на алпинеум, покрит с мъхове, кактуси и вкаменени растения в най-различни цветове — червен, зелен, жълт и бял… Нямаше цвят, който да не е застъпен, било то от корали и водорасли, било от миди, голи морски охлюви или фантастични риби, които се въртяха навсякъде около нас. През кристалнобистрата вода на по-дълбоките канали към нас приближаваха дебнещи малки акули, дълги повече от метър. Но те се оказаха страхливи. Стигаше да плеснем с длан по водата, за да се обърнат кръгом.

Мястото на нашето крушение беше покрито с локви, от които се подаваха мокри коралови блокове, а по-навътре се простираше спокойната синя лагуна. Тъкмо настъпваше отлив и забелязахме, че се подават все повече корали около нас, а прибоят, който кънтеше непрекъснато покрай целия риф, сякаш потъна с един етаж. Кой знае какво би могло да ни се случи на рифа, когато приливът заприижда отново.

Трябваше да се махнем оттук.

Рифът се точеше на север и на юг като полуподводна крепостна стена. Далеч на юг се издигаше дълъг остров, гъсто обрасъл с палмови гори. А точно на север, на не повече от шест-седемстотин метра от нас, лежеше мъничко палмово островче. Намираше се от вътрешната страна на рифа, извисило палмовите си корони към небето, а снежнобелите му пясъчни брегове се спускаха към тихата лагуна. Цялото островче приличаше на зелена кошница, препълнена с цветя, или на късче от самия рай.

Избрахме него.

Херман стоеше до мен и брадатото му лице сияеше като слънце. Не каза нито дума, а само протегна ръка и се засмя щастливо. „Кон-Тики“лежеше на самия ръб на рифа и прибоят изливаше връз него дъжд от пяна. Представляваше развалина — но достойна развалина. Всичко на палубата беше разнебитено, обаче деветте балсови трупи от гората край Киведо в Еквадор оцеляха. Те ни спасиха живота. Океанът завлече само малка част от товара и нищо от онова, което бяхме прибрали в кабината. А ние отнесохме от сала всичко, което притежаваше някаква стойност, и го струпахме на сигурно място — върху огромния камък, опърлен от слънцето, до вътрешната страна на рифа.

Откакто скочих върху рифа, все чувствувах липсата на рибите пилоти, които вечно се въртяха пред носа на сала. Сега дебелите балсови трупи лежаха в петнадесет сантиметра вода и под носа на сала се гърчеха кафяви голи морски охлюви. Рибите-пилоти бяха изчезнали. Изчезнали бяха и долфините. Само някакви непознати плоски риби с паунови шарки и развяващи се като воали опашки се завираха любопитно между трупите. Намирахме се в друг свят. Йоханес също изчезна от своята дупка. Несъмнено си бе открил някое друго скривалище.

Хвърлих последен поглед към разбития сал и забелязах на дъното на един сплескан кош съвсем малка палмичка. Дълга около половин метър, тя се подаваше от върха на един кокосов орех, а отдолу стърчаха два корена. С ореха в ръка тръгнах през водата към острова. Недалеч от себе си зърнах Кнут, който газеше щастливо към брега, стиснал под мишница макета на сала, изработен с много труд от самия него по време на пътуването. Скоро отминахме Бенгт, който наистина беше отличен домакин. На челото му се издуваше голяма буца. от брадата му капеше морска вода, но той вървеше, прегънат надве, и буташе един сандък, който избързваше пред него колкото пъти прибоят изтласкваше нов поток вода към лагуната. Бенгт повдигна гордо капака. Това беше кухненският сандък, а в него се намираха в пълна изправност примусът и всички кухненски принадлежности.

Никога няма да забравя това шествие към райското палмово островче, което ставаше все по-голямо, колкото повече приближавахме към него. Когато стигнах сгрения от слънцето пясъчен бряг, събух обувките си и зарових босите си палци в топлия, сух пясък. Радвах се на всяка следа, която оставях по девствения пясъчен бряг, докато навлизах в палмовия лес. Скоро навлязох под свод, образуван от палмови корони, и продължих към средата на островчето. Под ветрилообразните корони на палмите висяха зелени кокосови орехи, а гъстите храсталаци бяха покрити с бели цветове, които ухаеха така сладко и упоително, че усетих как отмалявам. Навътре се появиха две съвсем питомни морски лястовици, които почнаха да летят плавно около мен. Бяха бели и толкова пухкави, че приличаха на облачета. Малки гущери пробягваха под краката ми, а главните обитатели на островчето бяха огромни кървавочервени раци отшелници. Те се разбягваха на всички страни, като влачеха откраднатите охлювени черупки, в които бяха вмъкнали меките задни части на телата си.

Щастието просто ме зашемети. Паднах на колене и зарових пръсти в сухия топъл пясък.

Пътешествието завърши! Всички оцеляхме! Бяхме изхвърлени на брега на малко необитавано островче в Южното море. И при това какво островче. Торстейн пристигна, хвърли чувала, който носеше, отпусна се възнак на земята и се взря в короните на палмите и в пухкавите бели птички, които кръжаха безшумно точно пред носовете ни. Скоро и шестимата лежахме заедно. Херман — винаги пълен с енергия — се покатери на една ниска палма и смъкна цял грозд едри зелени кокосови орехи. С ножовете мачете отрязахме меките им върхове, сякаш режехме яйца, и почнахме да се наливаме с най-прекрасното освежително питие на света — сладкото, студено мляко на недозрелите палмови плодове, които още нямаха ядки. Откъм рифа долиташе монотонното барабанене на стража, охраняващ портата към рая.

— Чистилището беше малко влажно — каза Бенгт, — но раят е горе-долу такъв, какъвто съм си го представял.

Протягахме се блажено на земята и се усмихвахме на белите пасатни облаци, които летяха на запад високо над върховете на палмите. Сега вече не се движехме безпомощно след тях. Намирахме се върху твърд, неподвижен остров в самата Полинезия.

А докато лежахме и се протягахме, „влаковете“ на прибоя се гонеха напред-назад, напред-назад по цялото протежение на хоризонта.

Бенгт беше прав: това наистина беше раят!