Тур Хейердал
Кон-Тики (2) (Със сал през Южното море)

ПРЕДГОВОР^[1]

Книгата на норвежкия етнограф Тур Хейердал описва пътешествието, което той заедно с петима свои другари предприема през 1947 година на сал от бреговете на Перу до островите на Полинезия. По необикновената решителност и умение, с които участвуващите в експедицията, използувайки нищожни технически средства, извършват опасното морско плаване през Тихия океан, това пътешествие е една от най-смелите и значителни научни експедиции през последното столетие.

На обикновен сал от девет трупи, свързани с въжета от стебла на растения, с обикновено право платно изследователите минават 4300 морски мили от бреговете на Южна Америка до островите на Полинезия. Те са преплавали на сал два пъти по-голямо разстояние, отколкото Колумб при първото си пътуване, извършено от него на морски кораби с добро съоръжение, макар и малки по размер.

Успешното пътуване на Хейердаловия сал се дължи на точния анализ на взаимодействието между морските течения и ветровете в тази част на Тихия океан. По дълбочината на научното предвиждане и смелостта на начинанието тази експедиция може да се сравни само с дрейфа през Северния ледовит океан, извършен през 1893–1896 година от друг норвежец — фритьоф Нансен.

Целта на Хейердаловата експедиция е била да докаже, че старите жители на Перу са могли да стигнат със саловете си до островите на Полинезия. Хейердал принадлежи към групата етнолози, които поддържат американската хипотеза за произхода на полинезийците. Тези учени смятат, че островите на Океания са били населени от пришълци от Южна или Северна Америка. Противниците на тази хипотеза изтъкват преди всичко, че старите жители на Америка и особено жителите на Тихоокеанското крайбрежие не са имали мореплавателни съдове.

При опита си да публикува своята монография за американския произход на полинезийците Хейердал срещнал рязка опозиция от страна на научните кръгове, поддържащи общоприетата хипотеза за азиатския произход на полинезийците, и за да докаже предположенията си, решил най-напред да опровергае твърдението, че е невъзможно да се преплава от Перу до Полинезия с примитивните перуански съдове. И той доказва блестящо, че на сал, който не се отличава по нищо от стария перуански сал, може да се преплава почти до центъра на Полинезия, като се използуват морските течения и пасатните ветрове.

За доказване американския произход на полинезийците е потребна по-солидна научна обосновка и Хейердал е посветил на този въпрос специално голямо изследване, което, подкрепено с нови данни й след шумния успех на експедицията, се публикува през 1952 година.

Както доказват защитниците на хипотезата за азиатския произход на полинезийците, техният език и цялата им култура ги свързват с народите на Южна Азия. По своя антропологичен тип полинезийците са близки с южноазиатската група на монголоидната раса, но имат и примес от австралоидни черти, докато американските индианци, също от монголоиден произход, нямат този австралоиден примес. Езикът на полинезийците, техните вярвания, предания, предметите на материалната им култура — всичко сочи-ясно, че са пришълци от Азия, а не от Америка. Всички домашни животни и културни растения (с изключение на сладките картофи) са донесени от полинезийците от Индонезия и Меланезия; до тяхната поява атолите на Полинезия са били почти лишени от растителност. Всичко това също потвърждава, че старата родина на полинезийците е Югоизточна Азия. Жителите на азиатското крайбрежие и на индонезийските острови са от най-старо време добри мореплаватели и са прониквали постепенно на бързите си ладии далеко на изток, като са заселили почти всички острови на Тихия океан.

В описанието на пътешествието на „Кон-Тики“ и обнародваната научна работа Хейердал привежда голям брой доказателства за връзката на Полинезия с Америка. Тези материали са безспорно много интересни и заслужават по-щателно проучване и внимание от страна на специалистите. Но някои сравнения, направени от него, между културата на полинезийците и на жителите от Южна и Северна Америка, са твърде оспорими.

Хейердал си служи например твърде смело с материалите за Великденския остров, изложени отчасти в настоящата книга. В книгата си „Мореплавателите от слънчевия изгрев“, издадени в руски превод през 1950 г., полинезиецът етнограф Те Ранги Хироа идва до заключение, че културата на Великденския остров е тясно свързана с другите острови на Полинезия. „Дългоухите“, смятани от Хейердал за пришълци от Перу, са дошли от Маркизките острови, където са широко разпространени тежките украшения за уши. „Късоухите“ са пришълци от остров Мангарева, където жителите не си пробиват ушите. Жителите на Маркизките острови издигали в родината си огромни статуи и подпорни стени, каквито продължили да издигат и на Великденския остров. И останалите факти се обясняват също така просто, без да се свързват с културата на Перу.

Но за някои факти, доказващи действително сходство, трябва да се предположи, че в миналото е съществувал непосредствен контакт между жителите на Америка и Полинезия. Така например несъмнено е, че сладките картофи (патати или кумара) са пренесени от Америка в Полинезия преди околосветските пътувания на европейците, а някои предмети, открити при разкопки на стари селища в Южна Америка, сочат за връзка с Полинезия.

Поддръжниците на азиатската хипотеза отдавна предполагат, че полинезийците, които са необикновено смели мореплаватели, са могли да достигат с ладиите си до бреговете на Южна Америка. Полинезийците са извършили и продължават да извършват на ладиите си грамадни преходи между островите на Полинезия — чак до самите Хавайски острови на североизток и до Великденския остров на югоизток с радиус на плаване 2500 морски мили. Не много отдавна например петима братя от Великденския остров стигнали с обикновена рибарска ладия от своя остров до Таити (а това е повече от разстоянието между Великденския остров и Южна Америка, което е 2030 мили) и се върнали обратно. Сега, след експедицията на Хейердал, може да се смята за доказано, че и отделни групи перуанци са могли да стигнат на салове до Полинезия.

Въпреки експедицията на Хейердал и появата на книгата му хипотезата за азиатския произход на полинезийците си остава както и досега най-обоснована.

Но Хейердал е събрал много нови факти за потвърждаване „американската“ хипотеза и на бъдещите изследователи остава да решат колко голям дял има американският елемент в съдбата на този народ.

Пътешествието на Хейердал трябва да се смята за едно от най-забележителните и смели научни начинания в наше време, а книгата му — най-увлекателен разказ за това пътешествие. Ненапразно в продължение на шест години — от появата на първото норвежко издание в 1948 година до средата на 1954 година — книгата на Хейердал е била издадена в чужбина в много издания с общ тираж два и половина милиона — нечуван и немислим досега тираж в капиталистическия свят на книга за научна експедиция.

С. В. Обручев

член-кореспондент на Академията

на науките на СССР, 1956 г.