Тур Хейердал
Кон-Тики (5) (Със сал през Южното море)

ТРЕТА ГЛАВА
В ЮЖНА АМЕРИКА

Кацаме на екватора. Проблеми около балсовите трупи. Със самолет до Кито. Ловци на глави и „бандидос“, С джип през Андите. В дебрите на джунглите. В Киведо. Отсичаме балсови дървета. Със сал по река Паленке. Примамливото военноморско пристанище. В Министерството на военноморския флот в Лима. При президента на Перу. Даниелсон пристига. Отново във Вашингтон. Дванадесет килограма преписки. Бойното кръщение на Херман. Строим сал във военноморското пристанище. Предупреждения. Преди тръгването. Кръщението на „Кон-Тики“. Сбогом, Южна Америка.

 

Щом прекоси екватора, самолетът почна бързо да слиза през млечнобелите облаци, които се простираха под нас като ослепително снежно поле под палещите лъчи на слънцето. Валма от пари се лепяха по стъклата, после се разкъсаха и увиснаха над нас във вид на облаци, а долу се откри яркозелената повърхност на вълнообразните джунгли. Навлязохме във въздушното пространство на южноамериканската република Еквадор и кацнахме на летището на тропическия пристанищен град Гуаякил.

С преметнати през ръка сака, жилетки и зимни палта, които носехме до вчера, ние се измъкнахме от самолета и като че влязохме в парник, дето ни посрещнаха облечени в тропическо облекло бъбриви южняци; усетихме, че ризите ни залепват за гърбовете като мокра хартия. Митническите и имиграционни власти ни приеха с отворени обятия и едва ли не ни отнесоха на ръце до таксито, което ни откара до най-добрия или по-точно единствения добър хотел в града. Там всеки от нас бързо се отправи към своята баня и студения душ.

Бяхме стигнали в страната, където расте балсовото дърво, и трябваше да купим трупи, за да построим сала.

Използувахме първия ден, за да изучим паричната система и да понаучим малко испански, та да си намираме пътя до хотела.

На втория ден се осмелихме да се отдалечим няколко пъти на все по-големи разстояния от баните си. След като Херман беше удовлетворил детския си копнеж да пипне истинска палма, а аз се бях наситил на фруктова салата, решихме да почнем преговори за покупка на балсови трупи.

За нещастие обаче беше по-лесно да се говори за това, отколкото да се стори. Можехме, разбира се, да купим големи количества балсово дърво, но не на цели трупи, каквито ни трябваха. Минало беше онова време, когато балсовите дървета растели на самия бряг. През последната война те почти свършили. Тогава ги секли с хиляди и ги пращали в самолетните заводи, тъй като дървесината им е пореста и лека. Научихме, че само в джунглите, във вътрешността на страната, все още растат големи балсови дървета.

— Тогава трябва да отидем там и сами да ги отсечем — казахме ние.

— Невъзможно — отговориха авторитетните лица. — Току-що са започнали дъждовете и поради пороите и дълбоката кал всички пътища към джунглите са непроходими. Ако искате балсови трупи, трябва да се върнете в Еквадор след шест месеца. Тогава дъждовете ще са престанали и пътищата ще са изсъхнали.

Когато се видяхме в безизходно положение, посетихме дон Густаво фон Бухвалд, еквадорския крал на балсовото дърво, и Херман разтвори пред него скицата на сала, на която бяха обозначени размерите на необходимите трупи. Малкият мършав балсов крал оживено грабна телефона и натовари агентите си да търсят. В дъскорезниците намериха талпи и леки дъски, както и къси пънове, но нито едно цяло дърво, каквото ни бе нужно. В склада на дон Густаво имаше две големи балсови трупи, сухи като подпалки, но с тях нямаше да идем далече. Стана ясно, че търсенето ни беше напразно.

— Брат ми има голяма балсова плантация — заяви дон Густаво. — Казва се дон Фредерико и живее в Киведо, малко селище сред джунглите във вътрешността на страната. Щом спрат дъждовете и влезем във връзка с него, той ще ви достави всичко, от което имате нужда. Но поради дъждовете горе в джунглите, сега няма смисъл да се ходи там.

А кажеше ли дон Густаво, че нещо е безсмислено, то беше безсмислено за всички експерти на балсово дърво в Еквадор. И ето че седяхме в Гуаякил без балсови дървета за сала и без възможност сами да ги отсечем, докато не минат много месеци, когато щеше да е твърде късно.

— Не остава много време — рече Херман.

— Непременно трябва да имаме балсови трупи — казах аз. — Салът трябва да бъде точно копие на старите салове, иначе нищо не ни гарантира, че ще останем живи.

В хотела намерихме малка училищна карта със зелени джунгли, кафяви планини и означени с червени кръгчета населени места: от нея разбрахме, че джунглите се простират без прекъсване от Тихия океан до подножието на Андите, издигащи се в небесата. Тогава ми хрумна една мисъл. Явно беше, че ако тръгнем от крайбрежието през джунглите, е невъзможно да стигнем до балсовите дървета в Киведо. Но дали не бихме могли да достигнем дърветата от обратната страна, като се спуснем от голите заснежени вериги на Андите право във вътрешността на джунглите? Това представляваше една възможност — единствената възможност, която можахме да открием.

На летището стоеше малък товарен самолет, с който можехме да отидем в Кито — столицата на тази чудновата страна, — чак горе в платото на Андите, на три хиляди метра височина над морското равнище. Преди да изчезнем в облаците, от време на време зървахме през пролуките между мебелите и сандъците, натоварени в самолета, зелените джунгли и блестящите реки. Когато отново излязохме от облаците, низините бяха скрити от безкрайно море развълнувана пара, а от мъглите пред нас към сияйното синьо небе се извисяваха сухи планински склонове и голи скали.

Самолетът се издигаше право нагоре по склоновете като по невидима зъбчата железница и към края на пътуването около нас се простираха блестящи снежни полета, макар че бяхме в екваториалната област. След това навлязохме между планините и се плъзнахме над едно високопланинско плато, покрито със сочна пролетна зеленина, на което кацнахме близо до най-необикновената столица в света.

По-голямата част от сто и петдесетте хиляди жители на Кито са чистокръвни планински индианци или метиси, защото Кито е бил столица на техните деди много преди Колумб и нашата раса да са познавали Америка. Градът има особен облик поради старинните манастири, в които се намират безценни съкровища на изкуството, и поради разкошните постройки от времето на испанското владичество, които стърчат над покривите на ниските индиански кирпичени къщурки. Криволичещите улички между кирпичените зидове образуват цял лабиринт. Тези улички гъмжаха от планински индианци, загърнати в пъстри наметала с червени шарки и с големи, домашно направени шапки. Някои от тях отиваха към пазара с натоварени магарета, а други, приклекнали край стените, дремеха на слънце. Няколко автомобила с богаташи от испанско потекло, облечени в тропически дрехи, се движеха на първа скорост и като свиреха непрестанно, едва успяваха да си пробият път из еднопосочните улички, пълни с дечурлига, магарета и босоноги индианци. Въздухът в това високопланинско плато беше тъй кристално чист, а околните планини сякаш се издигаха на самия край на улицата, което придаваше на града особен, нереален изглед.

Нашият приятел от транспортния самолет Хорхе, с прякор „Лудия пилот“, беше от стар испански род от Кито. Той ни настани в един старомоден хотел и тръгна ту сам, ту с нас да търси някакво превозно средство през планините и през джунглите до Киведо. Вечерта се срещнахме в едно старо испанско кафене и Хорхе преливаше от лоши новини: чисто и просто трябвало да си избием от главите мисълта да ходим в Киведо. Невъзможно било да се намерят както превозни средства, така и хора, които да ни прекарат през планините, а още по-малко долу през джунглите, където дъждовете били почнали: заседнем ли в калта, имало опасност да бъдем нападнати. Миналата година намерили десет американски нефтени инженери, убити с отровни стрели в Източен Еквадор. Все още имало горски индианци, които скитали съвсем голи из джунглите и ходели на лов с отровни стрели.

— Някои от тях са ловци на глави — каза Хорхе с приглушен глас, като видя, че Херман съвсем невъзмутимо си сипва още бифтек и червено вино.

— Мислите, че преувеличавам — продължи той тихо, — но въпреки че е строго забранено, все още съществуват хора, които се препитават с продажбата на сушени човешки глави. Невъзможно е да се упражни контрол над тази търговия и затова до ден-днешен индианците, които живеят в джунглите, режат главите на своите неприятели от съседните скитнически племена. Разбиват костите на черепа и ги изваждат, а празната кожа на главата напълват с нажежен пясък. От това кожата се свива и главата става по-малка от котешка, без да промени формата или чертите си. Такива сушени глави някога са били скъпоценни трофеи, а сега представляват рядка черноборсова стока. Посредници метиси ги доставят на закупчици от крайбрежието на баснословни цени.

Хорхе ни погледна тържествуващо. Дори не подозираше, че през деня един човек беше дръпнал Херман и мен в някакъв вход, където ни предложи две такива глави по хиляда сукра едната. В днешно време тези екземпляри често са фалшиви, направени от маймунски глави, но въпросните две бяха безспорно истински, от чистокръвни индианци и толкова естествени, че личаха всички черти на лицата им. Това бяха главите на мъж и жена, големи колкото портокали — жената беше много красива, въпреки че само миглите и буйните и черни коси имаха естествена дължина. Изтръпнах, като си спомних за тях. Но изказах съмнението си, че на запад от планините може да има ловци на глави.

— Не се знае — каза Хорхе мрачно. — А какво би казал, ако приятелят ти изчезне и главата му се появи на пазара в умален вид? Това се случи веднъж с един мой приятел — добави той и втренчи очи в мен.

— Разкажи! — рече Херман, като задъвка бифтека си по-бавно.

Внимателно оставих вилицата си настрана, а Хорхе почна да разказва своята история.

Някога живеел с жена си в едно селце далеч навътре в джунглите, където промивал злато и откупвал добива на други златотърсачи. По това време семейството имало приятел туземец, който редовно идвал със златото си и го продавал срещу стоки. Един ден приятелят им бил убит в джунглите. Хорхе издирил убиеца и го заплашил, че ще го застреля. Убиецът бил един от заподозрените в търговия със сушени човешки глави и Хорхе обещал да пощади живота му, ако веднага му предаде главата. Убиецът тозчас извадил главата на Хорхевия приятел. Била голяма колкото юмрук. Хорхе много се разстроил, като видял отново приятеля си, защото бил съвсем непроменен. Дълбоко развълнуван, занесъл малката глава в къщи на жена си. Тя припаднала, като я видяла, и затова Хорхе трябвало да скрие приятеля си в един куфар. Но в джунглите било толкова влажно, че по главата се образували цели кичури зелена плесен, поради което Хорхе от време на време я вадел и сушел на слънце. Закачал я на въжето за пране и тя си висяла и се полюлявала, а жена му припадала, колчем я зърнела. Но веднъж мишка прегризала куфара и ужасно поразила приятеля му. Хорхе много се наскърбил и тържествено погребал приятеля си в мъничка дупка край летището. Защото, заключи Хорхе, в края на краищата и той бил човешко същество.

— Благодаря за вечерята — казах.

Като се прибирахме в тъмнината, неприятно ми беше, че шапката на Херман е хлътнала дълбоко над ушите му. Но той я беше нахлупил само за да се запази от студения вятър, който духаше откъм планините.

На другия ден седяхме с нашия генерален консул Брюн и неговата съпруга под евкалиптовите дървета в тяхната обширна хасиенда^[1] извън града. Брюн смяташе, че няма опасност пътуването, което възнамерявахме да предприемем през джунглите до Киведо, да доведе до някаква драстична промяна в номера на шапките ни, но… точно в областите, които трябваше да прекосим, имало разбойници. Извади изрезки от местните вестници, които съобщаваха, че през сухия сезон щели да бъдат изпратени войски, за да изтребят всички „bandidos“, върлуващи в областите около Киведо. Да се отидело там сега, било абсолютна лудост и по никакъв начин не сме можели да намерим нито водачи, нито превозно средство. Докато говорехме, по пътя префуча джип от американската военна мисия и това ни наведе на нова мисъл. Придружени от генералния консул, отидохме в Американското посолство и бяхме приети лично от военния аташе — стегнат, жизнерадостен млад човек, облечен в лятна униформа и с ботуши за езда. Попита ни шеговито как сме се заблудили чак до върховете на Андите, когато местните вестници съобщили, че ще тръгваме по море на дървен сал.

Обяснихме му, че дърветата за сала все още стоят на корен в джунглите на Киведо, а ние сме тук навръх континента и не можем да се доберем до тях. Помолихме военния аташе да ни заеме или самолет с два парашута, или джип с шофьор, който познава добре страната.

Отначало военният аташе онемя от учудване пред нашата самонадеяност. След това съвсем отчаяно поклати глава и каза с усмивка: „Олрайт“ — тъй като не сме му предоставяли трета възможност, предпочитал втората.

На другата сутрин в пет и четвърт пред входа на хотела спря джип и един капитан от еквадорските инженерни войски доложи, че е на наше разположение. Заповядано му било да ни откара до Киведо дори и през най-голямата кал. Джипът беше пълен с бидони с бензин, защото по пътя, по който щяхме да минем, нямало нито бензиностанции, нито дори следи от други коли. Поради съобщенията за „bandidos“ новият ни приятел, капитан Агурто Алексис Алварес, беше въоръжен до зъби с ками и огнестрелно оръжие. Но ние бяхме пристигнали в страната с миролюбиви намерения, по сако и връзка, за да закупим с готови пари трупи долу край брега, и затова, като изключим купения набърже стар фотоапарат и здравите панталони каки, цялата ни екипировка в джипа се състоеше от една торба консерви. Освен това генералният консул ни беше принудил да вземем и неговия „парабел“ с голям запас патрони, за да унищожаваме всичко, което ни се изпречи на пътя. Джипът се понесе с шеметна скорост през празните тесни улички, в които призрачно бялата луна осветяваше варосаните кирпичени зидове, после излязохме в открито поле и с главозамайваща бързина потеглихме по хубав пясъчен път на юг през планинските вериги.

Хубав беше този път все покрай планината чак до планинското селище Латакунга, където индианските къщурки без прозорци сляпо се гушеха около варосаната селска църква на площадче с палми. Оттук свихме по пътека за мулета, която се виеше и криволичеше на запад през планини и долини, все по-навътре в Андите. Навлязохме в свят, какъвто не бяхме и сънували. Това беше светът на планинските индианци, който сякаш не се намираше на нашата планета, — свят, откъснат от времето и пространството. По целия път не видяхме нито кола, нито колело. Срещахме само босоноги козари в пъстри „пончос“ с объркани стада от правокраки важни лами, а от време на време по пътя минаваха цели индиански семейства. Мъжът обикновено яздеше отпред на муле, а дребната му жена подтичваше след него с цяла колекция шапки на главата и с най-малкото дете в торба на гърба. И докато подтичваше, тя непрестанно предеше вълна. Отзад спокойно кретаха магарета и мулета, натоварени със съчки, тръстики и разни грънчарски изделия.

Колкото по-далеч отивахме, толкова по-рядко срещахме индианци, които говореха испански, и скоро езиковите познания на Агурто станаха толкова безполезни, колкото и нашите. Тук-таме из планината зървахме по няколко къщурки накуп; все по-рядко те бяха направени от кирпич и все по-често от пръти и суха трева. И къщурките, и хората с почернели от слънцето сбръчкани лица като че бяха изникнали от самата земя благодарение на палещите лъчи на планинското слънце, което жареше по отвесните стени на скалистите Анди. Като планинската трева тия хора и колиби бяха неразделна част от скалите, сипеите и планинските пасбища. Бедни и дребни на ръст, планинските индианци са жилави и издръжливи като диви животни, с буден детски ум, характерен за първобитните народи. Колкото по-малко можеха да разговарят с нас, толкова повече се смееха. Всички, които срещахме, ни се усмихвахасъс сияещи лица и снежнобели зъби. Нищо не подсказваше, че из тези места белите са изгубили или спечелили дори един шилинг. Нямаше нито рекламни табели, нито пътепоказатели и ако някой хвърлеше край пътя тенекиена кутия или парче хартия, те веднага биваха прибрани като полезни домакински вещи.

Изкачвахме се по обгорели от слънцето склонове, дето не се виждаше нито храст, нито дърво, спускахме се през пустинни пясъчни долини, покрити с кактуси, докато най-сетне се добрахме до най-високото било със заснежени полета около върха. Там духаше такъв студен вятър, че трябваше да намалим скоростта, за да не се вкоченим в нашите тънки ризи; почнахме да мечтаем за горещината на джунглите. На места изминавахме дълги разстояния през планините по сипеи и тревисти бърда, за да намерим пак утъпкан път. А при западните склонове, дето Андите стремглаво се спускат надолу към низините, магарешката пътека минаваше по надвиснали една над друга скали и от всички страни ни заобикаляха отвесни канари и дълбоки пропасти. Оставихме се напълно в ръцете на приятеля Агурто, който седеше свит над кормилото и винаги успяваше да завие, щом стигнехме до ръба на някоя пропаст. Внезапно ни посрещна силен вятър. Бяхме стигнали най-крайния хребет, където Андите се спущат отвесно надолу в редица стъпаловидни урви, чак до джунглите, които се стелят в бездънната бездна четири хиляди метра по-ниско. Но не можахме да видим замайващата гледка над морето от джунгли, защото, когато достигнахме ръба на пропастта, обгърнаха ни гъсти облаци като пара от казан на вещици. Но сега пътят ни вървеше право надолу към низините без каквито и да е препятствия. Все надолу по стръмни завои, край пропасти, урви и бездни, а въздухът ставаше все по-влажен и по-топъл, все по-наситен с тежката, упоителна миризма на парник, която се издигаше от дълбините на джунглите под нас.

А после започна дъждът. Най-напред слаб, после пороен. Той плющеше и барабанеше по джипа и скоро навред около нас от скалите шуртеше шоколадово кафява вода. Сякаш и ние се стичахме надолу от сухото планинско плато и навлизахме в някакъв друг свят, където пръчките, камъните и глинестите склонове бяха меки от мъховете и плесените, които ги покриваха. Почнаха да се виждат листа, а по-надолу те станаха огромни като грамадни зелени чадъри, от които се стичаше вода. След това се появиха първите крехки предвестници на джунглите, цели натежали от виещи се растения и мокри мъхове, провиснали от тях като бради. Отвсякъде се чуваше шуртене и клокочене. Когато склоновете станаха по-полегати, джунглите се издигнаха пред нас като войска от зелени гигантски растения и погълнаха малкия джип, който шляпаше по разкаляния глинен път. Навлязохме в джунглите. Въздухът бе влажен, горещ и наситен с миризма на растения.

Вече се беше стъмнило, когато стигнахме до едно възвишение, на което имаше няколко колиби, покрити с палмови листа. Съвършено прогизнали от топлия дъжд, изоставихме джипа, за да прекараме една нощ на сухо под покрив. Пълчищата бълхи, които отнесохме оттам с дрехите си, се удавиха на другия ден в дъжда. Напълнихме джипа с банани и други южни плодове и отново се понесохме надолу през джунглите, все по-надолу и по-надолу, макар да мислехме, че отдавна сме стигнали дъното им. Калта стана по-дълбока, но не можеше да ни спре, а разбойниците бяха някъде на неизвестно разстояние.

Джипът се предаде едва когато на пътя ни се изпречи широка мътна река. Бяхме просто приковани, защото се оказа невъзможно да продължим било нагоре, било надолу по брега на реката. Сред открито сечище стоеше къщурка; няколко метиси опъваха на слънчевата й стена леопардова кожа, а около тях джапаха кучета и кокошки и се гощаваха с какаови зърна, пръснати да съхнат на слънце. Когато джипът с Друсане се доближи до тях, всички се оживиха и тези, които говореха испански, ни обясниха, че това била река Паленке, а Киведо се намирал точно отсреща на другия бряг. Наоколо нямаше никакъв мост, а реката беше дълбока и бърза, но те се съгласиха да ни превозят с джипа до отсрещния бряг със сал. Това чудновато приспособление лежеше край брега. Кривите дебели пръти, вързани с растителни влакна и бамбук образуваха крехък сал, двойно по-дълъг и двойно по-широк от джипа. Сложихме по една дъска под всяко колело и със свити сърца изкарахме джипа върху тази плетеница. И макар че салът почти потъна в мътната вода, той издържа и джипа, и нас, и още четири шоколадовокафяви индианци, които го изтласкаха от брега с дълги пръти.

— Балса? — попитахме двамата с Херман в един глас.

— Балса — отвърна един от индианците, като кимна и пренебрежително изрита прътите.

Течението ни грабна и ние се понесохме надолу по реката, а хората бутаха с прътовете си и поддържаха курса на сала все диагонално през реката, докато стигнахме по-тихите води на отсрещния бряг. Това беше първата ни среща с балсовото дърво и първото ни пътуване на балсов сал. Салът спря спокойно на отсрещния бряг и ние тържествено влязохме с кола в Киведо. Два реда катраносани дървени къщи, покрити с палмови листа и с наклякали хищници по тях, образуваха нещо като улица. И това беше цялото селище. Жителите му, черни и кафяви деца и възрастни, зарязаха всичко и се втурнаха навън през врати и прозорци. Като застрашителен, шумен човешки поток те изтичаха да посрещнат джипа. Наобиколиха го, качваха се върху него, лазеха под него, а ние здраво стискахме земните си притежания, докато Агурто правеше отчаяни маневри с кормилото. Тогава една гума на джипа се спука и той се наклони настрана. Бяхме пристигнали в Киведо и трябваше да понесем прегръдките, с които ни посрещнаха.

Плантацията на дон Фредерико се намираше малко по-надолу по течението на реката. Джипът с Агурто, Херман и мен, подскачайки, влезе в двора на плантацията по пътека, оградена с мангрови дървета, и старият мършав обитател на джунглата се спусна да ни посрещне заедно с племенника си Анхело, младо момче, което живееше с него тук, в тези диви места. Предадохме му поздрави от дон Густаво и малко по-късно джипът стоеше сам на двора, докато над джунглата се изсипваше поредният тропически порой. В къщата на дон Фредерико приготовляваха празнична трапеза. Прасенца сукалчета и пилета се печаха на открит огън, а ние седяхме около голяма паница, препълнена с южни плодове, и обяснявахме за какво сме дошли. Поради тропическия дъжд, който се лееше навън, през мрежата на прозореца до нас достигаше топъл, сладък дъх на цветя и глина.

Дон Фредерико се оживи като момче. Ами разбира се, той виждал балсови салове още когато бил ей толчав! Преди петдесет години, когато живеел по крайбрежието, индианци от Перу все още плавали край брега на големи балсови салове с платна и идвали да продават риба в Гуаякил. Понякога носели по няколко тона сушена риба в бамбукова кабина по средата на сала; понякога пък водели със себе си на сала жените, децата, кучетата и кокошките си. Такива големи балсови дървета, каквито те използували за саловете си, едва ли щели да се намерят сега в дъжда, защото от пороите и калта пътят към балсовата плантация горе в гората бил станал съвсем непроходим дори и за ездачи. Но дон Фредерико обеща да направи каквото може. В гората близо до къщата може би се намирали балсови дървета, а на нас не ни трябваха много.

Привечер дъждът спря за известно време и ние отидохме да се поразходим под мангровите дървета. Дон Фредерико отглеждаше всички видове диви орхидеи, каквито има по света; вместо в саксии те растяха в черупки от кокосови орехи, закачени по клоните на дърветата. За разлика от изкуствено отглежданите орхидеи тези редки растения излъчваха прекрасно ухание и Херман се наведе да помирише едно от тях. Внезапно нещо дълго, тънко и лъскаво, подобно на змиорка, изскочи от листата над него. Анхело замахна светкавично с камшика си и на земята падна сгърчена змия. Само след миг вратът й бе притиснат към земята с разклонена пръчка и главата й смачкана.

— Mortal!^[2] — каза Анхело и разкри двата и криви отровни зъба, за да ни обясни какво иска да каже.

Стори ни се, че от всички страни ни дебнат отровни змии, и ние се втурнахме към къщата, като отнесохме жертвата на Анхело, безжизнено провиснала на една пръчка. Там Херман седна да одере кожата на зеленото чудовище, а дон Фредерико ни разказа невероятни истории за отровни змии и за змии боа с диаметър колкото чиния. Внезапно забелязахме на стената сенките на два огромни скорпиона, големи колкото морски раци. Те се нахвърляха един връз друг и с вкопчени клещи се бореха на живот и смърт. Задните части на телата им се извиваха нагоре, а кривото отровно жило на края на опашките им бе готово да нанесе смъртния удар. Това беше отвратителна гледка и едва когато помръднахме газената лампа, видяхме, че тя е увеличила неестествено сянката на два твърде обикновени скорпиона, които се бореха на ръба на скрина.

— Оставете ги — каза дон Фредерико и се засмя. — Единият ще убие другия, а този, който остане, ни е нужен, за да лови хлебарките. Трябва само да загръщате добре мрежите за комари около леглата и да изтърсвате дрехите си, преди да ги облечете. Тогава можете да бъдете спокойни. Мене много пъти са ме хапали скорпиони и ето, още не съм умрял — добави старецът усмихнато.

Спах добре и само когато някой гущер или прилеп изцъркваше или изшумоляваше много близо до възглавницата ми, се събуждах и се замислях за отровните гадини.

На другата сутрин станахме рано, за да отидем да търсим балсови дървета.

— Я да си изтърсим дрехите — каза Агурто и докато издума, от ръкава на ризата му падна скорпион, който бързо се скри в една цепнатина на пода.

Малко след изгрев слънце дон Фредерико изпрати по всички посоки своите хора на коне, за да търсят край пътеките леснодостъпни балсови дървета. А ние — дон Фредерико, Херман и аз — скоро си проправихме път до едно открито място, където растеше грамадно старо дърво, известно на дон Фредерико отпреди. То се издигаше високо над околните дървета, а дънерът му беше около метър в диаметър. По полинезийски обичай кръстихме дървото, преди да се докоснем до него. Нарекохме го „Ку“, на името на едно полинезийско божество от американски произход. После замахнахме със секирата и я забихме така силно в балсовото дърво, че ударът отекна в гората. Но да се сече сочно балсово дърво, е все едно да се сече корк с тъпа брадва. Секирата просто отскачаше и не след дълго Херман трябваше да ме смени. Брадвата минаваше от ръка на ръка и треските хвърчаха, а от горещината в джунглите от нас се лееше пот.

Привечер „Ку“ стоеше като петел на един крак и потръпваше под ударите ни. Малко по-късно се олюля и се строполи тежко върху околната гора, като изпочупи големи клони и малки дървета. Отсякохме клоните му и почнахме да белим кората му в зигзаг, както правят индианците, когато Херман внезапно изтърва брадвата, притисна едното си бедро с ръка и заскача, сякаш изпълняваше полинезийски боен танц. От крачола на панталона му изпадна лъскава мравка, голяма колкото скорпион, с дълго отровно жило на опашката. Обвивката й сигурно беше дебела колкото щипците на рак, защото беше почти невъзможно да я смачкаме с крак.

— Това е конго — съчувствено обясни дон Фредерико. — Тази малка гадина е по-страшна от скорпиона, но за здрав човек не е опасна.

В продължение на няколко дни кракът на Херман беше схванат и го болеше, но това не му попречи да препуска с нас на кон по пътеките на джунглата, за да търсим балсови гиганти. От време на време чувахме пращене, грохот и глух трясък. Тогава дон Фредерико кимаше със задоволство. Това означаваше, че неговите индианци са повалили още един балсов великан за сала. За седмица „Ку“ беше последван от „Кане“, „Кама“, „Ило“, „Маури“, „Ра“, „Ранги“, „Папа“, „Таранга“, „Кура“, „Кукара“, и „Хити“ — общо дванадесет мощни балсови гиганти, които кръщавахме на легендарни полинезийски герои, чиито имена някога заедно с Тики са били пренесени от Перу през морето в Полинезия. Трупите, лъскави от смола, извличахме от джунглите с коне, а с трактора на дон Фредерико — до брега на реката.

Пълните със сок трупи съвсем не бяха леки като корк. Всяко дърво положително тежеше по тон и ние се тревожехме дали ще плават във водата. Изтърколихме ги едно по едно до самия ръб на брега и там вързахме края на всяко дърво с въже от живи пълзящи растения, за да не ги отвлече течението, когато ги пуснем във водата. След това ги избутахме надолу по брега. Те падаха със страшен плясък и водата изригваше нависоко. После се извъртаха и почваха да плават, като приблизително половината от дървото лежеше под водата, а другата половина — над нея. Когато вървяхме по тях, те не се обръщаха. С жилави лиани, които се спускаха от върховете на дърветата, вързахме трупите и направихме два временни сала — единият влачеше другия. След като натоварихме двата сала с много бамбукови пръчки и лиани, от които по-късно щяхме да имаме нужда, двамата с Херман се качихме на единия сал с други двама мъже от някаква загадъчна смесена раса, с които нямахме общ език.

Прерязахме въжетата, които ни придържаха към брега, и голямата река бързо повлече саловете надолу по течението. Преди да се скрием зад първия завой, погледнахме за последен път назад и през ръмящия дъжд видяхме нашите чудесни приятели, които стояха на брега и ни махаха. След това се приютихме под малкия навес от бананови листа и предоставихме управлението на сала на двамата вещи кафяви салджии, застанали отпред и отзад, всеки с по едно грамадно гребло в ръка. С неподражаема лекота те държаха сала в най-бързото течение и ние летяхме надолу, като лъкатушехме между затънали дървета и пясъчни наноси.

По двата бряга на реката джунглата се издигаше като плътна стена, а от гъстата зеленина излитаха папагали и други пъстри птици, когато минавахме край тях. Веднъж-дваж в реката пред нас се хвърлиха алигатори и изчезнаха в мътната вода. Но скоро видяхме едно много забележително чудовище. Това беше игуана, или гигантски гущер, голяма колкото крокодил, но с дебел врат и назъбен гръб. Лежеше на глинения бряг, сякаш беше заспала от праисторически времена и забравила да се събуди. Дори не мръдна, когато се плъзнахме край нея. Гребците ни направиха знак да не стреляме. Малко по-късно видяхме друга игуана, но по-малка — дълга около метър. Тя тичаше по един дебел клон, надвиснал над сала. Избяга обаче само толкова, колкото да е в безопасност, и спря. Синьо-зеленото й тяло блестеше и тя се взираше в нас със студените си змийски очи. По-късно минахме покрай една височинка, покрита с папрати — на нея лежеше най-голямата от всички игуани, които срещнахме. Седнала неподвижно с издигнати гърди и глава, тя се открояваше на небето и наподобяваше силуета на китайски дракон, изсечен от камък. Не се и обърна, докато минавахме покрай нея под височинката и изчезнахме в джунглите.

По-надолу ни замириса на дим и отминахме няколко покрити със слама колиби, построени на сечища край реката. От брега зорко ни следяха мрачни хора — някаква странна смес от индианска, негърска и испанска кръв. Превозните им средства — канута, направени от издълбани дънери, лежаха, изтеглени на брега.

Когато идваше време за ядене, ние отменяхме другарите на кърмилните весла и те пържеха риби и хлебни плодове на малък огън, чиято сила регулираха с мокра глина. Печени пилета, яйца и южни плодове бяха също така част от менюто ни на сала. Докато ядяхме, трупите заедно с нас се носеха с голяма бързина през джунглите надолу към морето. Какво значение имаше сега дали около нас се лее и плющи дъжд? Колкото по-силно валеше, толкова по-силно ставаше течението.

Когато над реката се спусна здрач, откъм брега се разнесе оглушителен оркестър. Жаби, щурци и комари крякаха, цвъртяха и бръмчаха в продължителен, многогласен хор. От време на време в тъмнината отекваше острият вик на дива котка, а тук и там се чуваха писъци на птици, подплашени от нощните разбойници на джунглата. Докато безшумно се плъзгахме в нощта, веднъж-дваж видяхме да свети огън в някоя колиба и чухме кресливи гласове и кучешки лай. Но повечето време седяхме притихнали под звездите и слушахме оркестъра на джунглата, докато умората и дъждът ни прогониха под банановия покрив, където заспахме с пистолети, леко втъкнати в кобурите.

Колкото по-надолу слизахме, толкова по-често виждахме колиби и туземни плантации и скоро край брега се появиха цели селища. По реката се движеха предимно лодки, издълбани от дървета, карани с дълги пръти, а от време на време виждахме и по някой малък балсов сал, натоварен с купища зелени банани.

Там, където река Паленке се влива в Рио Гуаяс, нивото на водата се беше покачило толкова, че между Винчес и пристанището Гуаякил оживено се движеше малък витлов параход. За да спестим ценно време, Херман и аз наехме по един хамак на парахода и отплавахме през гъсто населената равнина към морето. Кафявите ни другари щяха да ни последват сами с трупите.

Разделихме се с Херман в Гуаякил. Той остана при устието на Рио’ Гуаяс, за да дочака балсовите трупи, когато ги довлече реката. Оттам трябваше да ги превози с крайбрежния кораб до Перу, където щеше да ръководи строежа на сала и да направи точно копие на древното превозно средство на индианците. Аз пък отпътувах със самолет за Лима, столицата на Перу, за да намеря подходящо място за строежа на сала.

Самолетът се издигна на голяма височина над крайбрежието на Тихия океан. От едната ни страна се виждаха пустинните планини на Перу, а от другата — дълбоко под нас, блестящата морска шир. Оттук щяхме да тръгнем със сала. От самолета океанът изглеждаше безкраен. По протежение на неясно очертания хоризонт далеч, далеч на запад небето и морето сякаш се сливаха и аз не можех да се освободя от мисълта, че и зад този хоризонт върху една пета част от земното кълбо се простира стотици пъти по-голяма морска шир, преди да се стигне отново до суша, до Полинезия. Опитах се да си представя как след няколко седмици ще се носим по тая безпределна синева на някаква черупка-сал, но побързах да пропъдя тази мисъл, защото ме изпълваше със същото ужасно чувство, което изпитвах, когато се готвех да скоча с парашут.

Щом пристигнах в Лима, отидох с трамвая до пристанището Каляо, за да намеря място, дето да построим сала. Още от пръв поглед забелязах, че цялото пристанище е претъпкано с кораби, кранове и складове, митнически бараки и канцеларии на пристанищните власти. Вярно, че по-надолу имаше плаж, но той просто гъмжеше от хора; бях сигурен, че щом се обърнем, и разни любопитни ще раздробят сала и принадлежностите му на парченца. Каляо е главно пристанище на една страна със седем милиона бели и кафяви жители. За строителите на салове времената се бяха влошили дори повече в Перу, отколкото в Еквадор, и аз виждах само един изход: да се вмъкнем зад високите бетонни стени на военноморското пристанище, зад чиято желязна врата стояха на пост въоръжени моряци и хвърляха застрашителни и подозрителни погледи към мен и всички останали външни лица, които се въртяха пред стените. Успеехме ли да проникнем там, щяхме да бъдем на сигурно място.

Във Вашингтон се запознах с военноморския аташе на Перу и той ми даде препоръчително писмо, което можеше да ми помогне. На другия ден с писмото в ръка отидох в Министерството на военноморските сили и поисках аудиенция с министъра Мануел Нието. Той приемаше преди обяд в елегантната приемна зала на министерството, която беше издържана в стил ампир и блестеше от огледала и позлата. След известно време влезе самият министър в парадна униформа — нисък и широкоплещест, строг, като Наполеон; говореше прямо и кратко. Попита ме защо съм дошъл и аз му обясних, че съм дошъл да помоля за разрешение да построя дървен сал във военното пристанище.

— Млади момко — каза министърът, като барабанеше неспокойно с пръстите си, — вие влизате през прозореца вместо през вратата. С удоволствие ще ви помогна, но за това трябва да получа заповед от министъра на външните работи. Аз не мога току-така да пусна чужденци в зоната на военноморското пристанище, за да разполагат с доковете както си щат. Подайте писмено заявление до Министерството на външните работи. Желая ви успех!

С ужас помислих за книжа, които обикалят от канцелария в канцелария и изчезват в неведение. Щастливи са били суровите времена на Кон-Тики, когато заявленията са били непозната пречка.

Да се срещна лично с министъра на външните работи, беше доста по-трудно. Норвегия нямаше легация в Перу и следователно нашият услужлив генерален консул Бар можеше да ме заведе само при съветниците в Министерството на външните работи. Опасявах се, че с това нищо няма да постигна. Може би сега щеше да ми помогне писмото на д-р Коен до президента на републиката. Чрез адютанта поисках аудиенция с Негово превъзходителство Дон Хосе Бустаменте Риверо, президента на Перу. Няколко дни по-късно ми съобщиха да се явя в двореца в дванадесет часа.

Лима е модерен град с половин милион жители, разположен в зелена равнина в подножието на пустинни планини, С архитектурата си и не по-малко със своите градини и паркове Лима безсъмнено е една от най-красивите столици на света — като къс модерна Ривиера или Калифорния, изпъстрен със старинна испанска архитектура. Дворецът на президента се намира сред града и е силно охраняван от въоръжена стража в ярки униформи. В Перу аудиенцията е сериозно нещо и повечето хора са виждали президента само на екрана. Войници с лъскави патронташи ме съпроводиха нагоре по стълбата до края на дълъг коридор, където трима цивилни записаха името ми и ме въведоха през огромна дъбова врата в зала с дълга маса и редица столове. Тук ме посрещна човек, облечен в бяло, покани ме да седна и изчезна. След миг се отвори друга голяма врата и бях въведен в много по-елегантна зала, където внушителен човек в безупречна униформа се приближи до мен.

„Президентът“ — помислих си аз и застанах мирно.

Но не. Човекът със златошитата униформа ми предложи старинен стол с право облегало и изчезна. Едва ли бях седял и минута на ръба на стола, когато се отвори още една врата и някакъв прислужник с поклони ме покани да вляза в голяма позлатена стая с позлатени мебели, великолепно украсена. Човекът изчезна така бързо, както бързо се бе появил, и аз останах съвсем сам, вперил поглед в редицата празни зали с отворени врати. Беше толкова тихо, че чух как през няколко зали някой сдържано кашляше. След това приближиха равномерни стъпки, аз скочих и колебливо поздравих величествения господин в униформа, който влезе. Но не — и сега не беше той. От това, което каза, можах да схвана, че президентът ме поздравява и ми съобщава, че ще се освободи след малко, когато свърши заседанието на министерския съвет.

След десет минути тишината отново бе нарушена от равномерни стъпки и сега влезе човек със златни ширити и еполети. Бързо скочих от канапето и се поклоних дълбоко. Човекът се поклони още по-дълбоко и ме преведе през няколко зали нагоре по стълба, покрита с дебели килими. След това ме остави сам в съвсем малка стая, в която имаше само едно канапе и модерно кожено кресло. Влезе нисък човек в бял костюм; чаках покорно да видя той пък накъде ще ме отведе. Но той никъде не ме заведе. Само ме поздрави любезно и застана пред мен. Това беше президентът Бустаменте Риверо.

Президентът знаеше два пъти по-малко английски, отколкото аз испански, и след като се поздравихме и той ми направи знак да седна, общият ни речник се изчерпа. Със знаци и жестове човек може много да каже, но не и да измоли позволение да построи сал във военноморското пристанище на Перу. Единственото нещо, което разбрах, беше, че президентът не ме разбира, а изглежда, че той схвана това по-ясно и от мене, защото след малко изчезна и се върна с министъра на въздухоплаването. Министърът на въздухоплаването генерал Ревередо беше жизнерадостен снажен мъж в униформа на летец, с криле на куртката. Говореше отлично английски с американски акцент.

Извиних се за недоразумението и му казах, че съм се опитал да измоля пропуск не за въздушното, а за морското пристанище. Генералът се разсмя и ми обясни, че е извикан само за преводач. Малко по малко теорията ми беше преведена на президента, който слушаше внимателно и задаваше въпроси чрез генерал Ревередо. Най-сетне каза:

— Ако тихоокеанските острови наистина са били открити най-напред от перуанци, то Перу се интересува от тази експедиция. Кажете с какво можем да ви бъдем полезни.

Помолих да ни се отпусне място във военноморското пристанище, където да построим сала, да ни се даде достъп до работилниците, да ни се определи място за складиране на екипировката и да ни се направят улеснения при внасянето й, да ни се разреши да използуваме сухия док, а персоналът във военното пристанище да ни помага при строежа на сала и накрая помолих за кораб, който да ни извлече от брега, когато тръгнем.

— Какво искат? — попита президентът нетърпеливо, та даже и аз го разбрах.

— Дребни работи — отвърна Ревередо и ме погледна дяволито. Президентът остана доволен и кимна в знак на съгласие.

Преди да завърши срещата, Ревередо обеща, че още същия ден министърът на външните работи ще получи нареждане лично от президента и така на министъра на военноморските сили ще се развържат ръцете, за да ни окаже всякакъв вид помощ.

— Господ да ви е на помощ — каза генералът, като се засмя и поклати глава.

Влезе адютантът и ме изпроводи навън до стражата. Още същия ден във вестниците на Лима имаше бележка за норвежката експедиция, която ще тръгне със сал от Перу, а едновременно с това съобщаваха, че една шведско-финландска научна експедиция приключила проучванията си сред индианците в джунглата около Амазонка. Двама от шведските участници в експедицията край Амазонка продължили с кану по реката до Перу и току-що пристигнали в Лима. Единият от тях бил Бенгт Даниелсон от университета в Упсала. Щял да прави проучвания сред планинските индианци в Перу.

Изрязах бележката от вестника и седнах в хотела да пиша писмо на Херман за мястото, дето щеше да се строи салът, но бях прекъснат от почукване на вратата. Влезе висок, загорял мъж в тропическо облекло и когато свали белия си тропически шлем, стори ми се, че пламтящата му червена брада е обгорила лицето и опърлила косата му. Личеше, че този човек идва от джунглите, но мястото му е в университетска аудитория.

„Бенгт Даниелсон“ — помислих си аз.

— Бенгт Даниелсон — представи се той.

„Вероятно е чул за сала“ — помислих аз и го поканих да седне.

— Току-що чух, че смятате да пътувате със сал — каза шведът.

„И ето че идва, за да обори теорията ми, защото е етнолог“ — реших аз.

— И ето че идвам да ви попитам дали може да дойда с вас на сала — каза шведът. — Интересува ме теорията за преселението.

Не знаех нищо за този човек, освен че е учен и че току-що е пристигнал от черната джунгла. Но когато един швед има кураж да тръгне с петима норвежци на път със сал, сигурно не е от страхливите. А дори и внушителната му брада не можеше да прикрие кроткия му нрав и добродушен хумор.

Бенгт стана шести в компанията, тъй като мястото все още беше свободно. Освен това той единствен между нас говореше испански.

Когато няколко дни по-късно пътническият самолет бръмчеше монотонно на север, отново погледнах със страхопочитание надолу към безкрайния син океан под нас: той като че ли се носеше свободно из Вселената. Скоро ние шестимата щяхме да се натъпчем като микроби в някаква нищожна точица там долу, където имаше толкова много вода, та сякаш преливаше по цялата дължина на хоризонта. Щяхме да навлезем в безлюден свят, а нямаше да можем да се отдалечим на повече от няколко стъпки един от друг. Засега обаче имаше достатъчно пространство помежду ни. Херман беше в Еквадор и чакаше трупите. Кнут Хаугланд и Торстейн Раби току-що бяха пристигнали със самолет в Ню Йорк. Ерик Хеселберг се намираше на един кораб на път от Осло за Панама. Самият аз бях на път за Вашингтон със самолет, а Бенгт седеше в хотела в Лима и очакваше да посрещне другите.

Дотогава никой от тях не познаваше останалите и всички се различаваха коренно един от друг. Поради това щяхме да прекараме добре поне няколко седмици на сала, преди да си омръзнем с историите си. Никакви буреносни облаци, никакво ниско атмосферно налягане и лошо време не ни застрашаваха толкова, колкото опасността от психически бури сред шестима мъже, съжителстващи в продължение на месеци на един мятащ се сал. Тогава добрата шега често струва колкото спасителен пояс.

Във Вашингтон все още цареше сурова зима със студ и сняг. Беше февруари, когато пристигнах там. Бьорн, който се нагърби с въпроса за радиостанцията, беше вече заинтересувал лигата на радиолюбителите в Америка да приемат съобщенията от сала, а Кнут и Торстейн бяха усилено заети с подготовка на радиовръзката, която отчасти щеше да става с предаватели на къси вълни, специално за тази цел, и отчасти с тайните предаватели, използувани от тях през време на войната. Трябваше да мислим за хиляди дребни и големи неща, ако искахме през време на пътуването си да свършим всичко, което бяхме намислили.

А в архивата ни купищата книжа все растяха. Граждански и военни документи на бяла, жълта и синя хартия, на английски, испански, френски и норвежки език. В нашия практичен век дори и пътуването със сал трябваше да струва на книжната индустрия половин бор. Закони и наредби ни обвързваха от всички страни и трябваше да развързваме възел подир възел.

— Обзалагам се, че преписките ни тежат поне десет килограма — каза един ден Кнут, надвиснал над пишещата машина.

— Дванадесет — отвърна Торстейн сухо, — претеглих ги. Майка ми трябва да е имала ясна представа за състоянието ни през тези дни на трескави приготовления, когато ми писа: „… Искам само да чуя, че и шестимата сте се събрали здрави и читави на сала.“

Тогава от Лима пристигна бърза телеграма. Херман бил грабнат от вълните и изхвърлен на сушата, тежко ранен, с изкълчен врат. Приели го в болница в Лима.

Незабавно пратихме при него със самолет Торстейн Раби и Йерд Волд, любимата лондонска секретарка на „Момчетата Линге“^[3], която сега ни помагаше във Вашингтон. Намерили Херман в по-добро състояние, след като в продължение на тридесет минути висял с примка около главата, за да могат лекарите да наместят атласовия прешлен на врата му. Рентгеновата снимка показала, че този най-горен прешлен на врата му е пукнат и се е извъртял на сто и осемдесет градуса. Благодарение на мечата си конструкция Херман оцеля и схванат от ревматични болки, целият син-зелен, скоро се върна във военното пристанище, където бе стоварил балсовите трупи, и започна работа. В продължение на няколко седмици беше под лекарско наблюдение и не се знаеше дали ще може да пътува с нас. Но сам той нито за миг не се усъмни в това, въпреки че пострада още от първата прегръдка на Тихия океан.

По това време Ерик пристигна със самолет от Панама, а Кнут и аз от Вашингтон, така че всички се събрахме в Лима, отдето щяхме да потеглим.

Големите балсови трупи от гората край Киведо се намираха във военното пристанище. Беше просто трогателна гледка. Между редиците застрашителни сиви подводници и торпедоносци лежаха нашите строителни материали: прясно отсечени трупи, жълти бамбукови стебла, тръстики и зелени бананови листа. Шестима светлокожи северняци и двадесет кафяви пристанищни работници, в чиито жили течеше кръвта на инките, размахваха брадви и дълги ножове мачете, затягаха въжета и връзваха възли. Напети морски офицери в сини златошити униформи идваха и наблюдаваха в недоумение бледите чужденци и материалите им, които внезапно се бяха появили не другаде, а в техните докове.

За пръв път от стотици години насам в залива на Каляо се строеше балсов сал. Там, където според преданията на инките крайбрежните индианци най-напред са научили от изчезналото племе на Кон-Тики как да карат тези салове, според историята в по-ново време представители на нашата раса забранили на крайбрежните индианци да употребяват тези салове. Плаването с първобитния крехък сал можело да струва живота на хората. И потомците на инките тръгнали в крак с времето. Като нас и те имат сега ръбове на панталоните и оръдия на корабите си. Бамбукът и балсовото дърво принадлежат на първобитното минало. И тук всичко върви напред — към броня и стомана. Ултрамодерните докове се оказаха изключително ценни за нас. С Бенгт за преводач и Херман като ръководител на строежа ние разполагахме с дърводелската и платнарската работилница и с половината депо за складиране на съоръженията си. Освен това имахме на разположение и малък плаващ пристан, от който пуснахме трупите в морето, когато почна строежът.

Избрахме девет от най-дебелите трупи, които бяха достатъчни, за да образуват основата на сала. В тях изсякохме дълбоки жлебове, за да задържат въжетата, които щяха да свържат трупите и да крепят сала. В цялата конструкция не употребихме нито един гвоздей, пирон или стоманено въже. Най-напред оставихме деветте големи трупи свободно една до друга във водата, за да заемат естественото си плавателно положение, след това здраво ги вързахме един за друг. Най-дългото, четиринадесетметрово дърво сложихме в средата. Двата му края стърчеха доста навън. От двете му страни наредихме симетрично все по-къси трупи, тъй че страните на сала бяха десет метра дълги, а носът се издаваше напред като тъп плуг. Откъм кърмата салът беше отрязан в права линия с изключение на трите средни трупи, които стърчаха навън и поддържаха къс дебел пън от балсово дърво, поставен напречно, на който набихме колчета за прикрепяне на дългото кърмово весло. Когато деветте балсови трупи бяха здраво вързани с конопени въжета, дебели около три сантиметра, поставихме напречно върху тях девет по-тънки балсови дървета на по един метър разстояние, които също притегнахме. Сега вече основата на сала беше готова, старателно скрепена с около триста различно дълги въжета, всяко от тях вързано със здрав възел. Върху тази основа направихме палуба от разделен бамбук, вързан за сала; после я постлахме с рогозки от бамбукови вейки. В средата на сала, но по-близо до кърмата, издигнахме малка отворена кабина от бамбукови стебла със стени от преплетени бамбукови клони и с покрив от бамбукови пръчки, върху който наредихме като керемиди жилавите бананови листа. Пред кабината издигнахме една до друга две греди, изсечени от твърдото като желязо мангрово дърво. Те бяха наклонени една към друга, свързани на върха, дето се кръстосваха и образуваха нашата мачта. Голямото правоъгълно главно платно издигнахме на напречна рейка от две бамбукови стебла, свързани заедно за двойна издръжливост.

За да се плъзгат по-лесно във водата, също както индианците, заострихме отпред деветте големи трупи, които трябваше да ни пренесат през морето. На носа на сала, точно над водната повърхност, прикрепихме ниски дъски, които да ни пазят от вълните.

На пет различни места, дето имаше по-големи пролуки между трупите, втъкнахме здрави чамови дъски, които висяха отвесно надолу във водата. Разположени безразборно, те стигаха на метър и половина под водата и бяха около два сантиметра и половина дебели и шестдесет сантиметра широки. Закрепихме ги с клинове и въжета и те служеха като мънички паралелни килове или центровъчни дъски. Подобни центровъчни дъски са били употребявани на всички балсови салове от времето на инките много преди откриването на Америка и са служели да предпазят плоския дървен сал да не бъде отнесен настрани от вълните и вятъра. Не оградихме сала, нито пък сложихме парапет, но от двете му страни поставихме по едно дълго тънко балсово дърво, което ни даваше опора при движение по края.

Целият сал беше точно копие на древните перуански и еквадорски салове, с изключение на предпазните дъски на носа, които всъщност се оказаха съвсем излишни. След това можехме, разбира се, да наредим всички останали подробности, както си желаем, стига това да не влияе на конструкцията на сала. Знаехме, че в близко бъдеще този сал щеше да бъде за нас целият свят, та следователно и най-малката дреболия щеше да придобива все по-голямо значение, колкото повече седмици минаваха.

Затова се постарахме да дадем на малката палуба колкото е възможно по-разнообразен вид. Бамбуковият под не покриваше целия сал, а само предната палуба и борда отдясно на кабината, дето тя беше отворена. Подът от лявата страна на кабината беше като заден двор, пълен със сандъци и съоръжения, привързани към сала, а по края оставаше само тясна пътечка за минаване. Деветте огромни трупи отпред на носа и на кърмата чак до задната стена на кабината останаха съвсем открити. Затова, когато се движехме около кабината, трябваше да слизаме от жълтите бамбукови пръчки и плетената бамбукова рогозка върху сивите кръгли трупи към кърмата и после да се покатерваме върху купища товар от другата страна на кабината. Това не бяха много стъпки, но психологическото въздействие от неравната повърхност под краката ни беше такова, че внасяше разнообразие и компенсираше ограничената ни свобода на движение. Навръх мачтата поставихме малка дървена площадка не толкова за да имаме наблюдателен пост, когато най-сетне наближим суша, а за да можем да се изкачваме там през време на пътуването и да виждаме морето под друг ъгъл.

Когато салът се поуформи и грейна сред бойните кораби — златист и свеж заради зрелите бамбукови пръчки и зелените листа, — сам министърът на военноморските сили дойде да го огледа. Безкрайно много се гордеехме с нашия плавателен съд, който лежеше между големите навъсени военноморски кораби като свежо възпоминание от времето на инките. Но министърът на военноморските сили остана потресен до дъното на душата си от това, което видя. Поканиха ме във флотската канцелария, за да подпиша документ, който освобождаваше военноморските сили от каквато и да било отговорност за това, което бяхме построили в пристанището им. После ме извикаха при началника на пристанището, за да подпиша друг документ, в който се казваше, че ако потегля от пристанището с хора и товар на сала, това ще бъде изцяло на мой риск и моя отговорност.

По-късно допуснаха в доковете няколко чуждестранни морски експерти и дипломати, за да видят сала. Думите им не бяха много насърчителни и няколко дена след това бях повикан да се явя при посланика на една от великите сили.

— Живи ли са родителите ви? — попита ме той. Когато получи утвърдителен отговор, той ме погледна право в очите и каза със злокобен глас:

— Майка ви и баща ви ще бъдат дълбоко опечалени, когато научат за вашата смърт.

Не като официално лице, а като човек той ме помоли да се откажа от пътуването, докато още имало време. Някакъв адмирал, който разглеждал сала, му казал, че по никакъв начин не бихме могли да оцелеем. Преди всичко размерите на сала били погрешни, салът бил толкова малък, че при силно вълнение щял да се обърне. А в същото време бил пък толкова дълъг, че две вълни можели да го повдигнат едновременно и тъй като щял да е натоварен с припаси и хора, крехките балсови трупи щели да се счупят под силния напор. Ала най-страшно от всичко било това, което му казал най-известният износител на балсово дърво в страната — а именно, че преди да изминем четвърт от разстоянието през океана, порестите балсови трупи щели да се просмучат изцяло с вода и да потънат под краката ни.

Това звучеше твърде неприятно, но понеже държахме на своето, подариха ни една Библия, която да вземем със себе си на път. Общо взето, експертите, които разгледаха сала, не ни насърчиха много. Бури, а може би и урагани щели да ни отнесат зад борда и да разбият малкия открит плавателен съд, който щял безпомощно да се върти в океана, носен от вълните и вятъра. Дори при обикновено вълнение щели сме постоянно да гизнем в солена вода, от което кожата на краката ни щяла да се обели, а всичко на сала да прогние. И ако свържехме всичко, което разните експерти поотделно изтъкваха като решаваща грешка в самата конструкция на сала, то щяхме да установим, че няма нито едно парче въже, нито един възел, нито един размер и нито едно късче дърво, което да не допринесе за нашата гибел в открито море. Големи облози се сключваха за това, колко дни ще издържи салът, а един лекомислен военноморски аташе се обзаложи да плати всичкото уиски, което ние, членовете на експедицията, бихме могли да изпием до края на живота си, ако стигнем живи до някой остров в Южното море.

Най-лошото беше, когато в пристанището пристигна един норвежки кораб и ни разрешиха да заведем капитана и двама-трима от най-опитните му морски вълци да огледат сала. С нетърпение очаквахме да чуем какво ще кажат те. И разочарованието ни беше голямо, когато всички единодушно решиха, че платното няма да помогне на тромавия ни тъпонос сал, а капитанът твърдеше, че дори и да се задържим над морската повърхност, ще са нужни една-две години, докато салът пресече океана с Хумболтовото течение. Боцманът разгледа въжетата, с които беше свързан салът, и поклати глава. Нямало никакво съмнение! Преди да изминели и две седмици, всички въжета до едно щели да се протрият и салът щял да се разпадне, защото във вълните тежките трупи непрекъснато щели да се движат нагоре-надолу. Ако не сме сложели телени въжета и вериги, трябвало още сега да се откажем.

Това бяха твърденията, които трудно можеха да бъдат оборени. Стига само едно от тях да се окажеше вярно, щяхме да сме загубени. Трябва да призная, че много пъти се питах дали съзнаваме какво вършим. Самият аз не можех да възразя на никое от тия предупреждения, защото не бях моряк. Но имах в ръцете си един-единствен коз, на който беше изградено цялото пътуване. През всичкото време бях дълбоко убеден, че някаква праисторическа цивилизация се е заселила от Перу на тихо океанските острови, и то по времето, когато единствените плавателни съдове край тези брегове са били салове като нашия. И изхождайки от това, заключавах, че щом като балсовото дърво е плавало и въжетата са удържали Кон-Тики през 500-ата година от н.е., то те ще сторят същото и сега, стига да не умуваме, а да направим сала си точно като неговия. Бенгт и Херман бяха проучили основно теорията ми и докато експертите вече ни оплакваха, момчетата оставаха напълно спокойни и се забавляваха царски в Лима. Само една-единствена вечер Торстейн загрижено ме попита дали съм съвсем сигурен, че морските течения отиват точно в тази посока. Бяхме ходили на кино и видяхме как Дороти Ламур танцува със сламена пола сред палми и хавайски девойки на един красив остров в Южното море.

— Ето там трябва да отидем — каза Торстейн — и мисли му, ако теченията не вървят така, както твърдиш!

Когато наближи денят на заминаването, отидохме в паспортното бюро, за да получим разрешение да напуснем страната. Бенгт като преводач беше пръв в редицата.

— Как се казвате? — важно попита чиновникът и над рамките на очилата си подозрително изгледа голямата му брада.

— Бенгт Емерик Даниелсон — отговори почтително Бенгт.

Чиновникът сложи дълъг формуляр в пишещата машина.

— С кой параход пристигнахте в Перу?

— Вижте какво — обясни Бенгт, като се наведе над изплашеното човече, — не пристигнах в Перу с параход, а с кану.

Ням от учудване, човекът изгледа Бенгт, но написа „кану“ в съответната графа на формуляра.

— Ас кой параход ще напуснете Перу?

— Извинете, но вижте какво — каза Бенгт учтиво, — няма да напусна Перу с параход, а със сал.

— Ами! Как не! — развика се чиновникът и издърпа формуляра от машината: — Ще благоволите ли да отговаряте както трябва на въпросите ми?

Няколко дни преди заминаването натоварихме на сала хранителните припаси, водата и цялата си екипировка. Взехме достатъчно храна за шест души за четири месеца — това бяха военни дажби в малки, здрави картонени кутии. Херман се сети да разтопи зифт и с него заля равномерно от всички страни всяка кутия поотделно. След това ги оваляхме в пясък, за да не се слепят, наредихме ги една до друга под бамбуковата палуба, и те изпълниха празното пространство между деветте малки напречни греди, които поддържаха палубата.

От един кристално бистър извор високо в планината напълнихме петдесет и шест малки бидона с общо хиляда и сто литра вода за пиене; вързахме и бидончетата между напречните греди, за да може морето непрестанно да ги плиска. Върху бамбуковата палуба закрепихме останалата част от екипировката си и няколко големи плетени коша, пълни с плодове и кокосови орехи.

Единият ъгъл на бамбуковата кабина бе зает от Кнут и Торстейн за радиостанцията, а отдолу под кабината поставихме между напречните греди осем каси. Две от тях бяха за научни инструменти и филми, а останалите шест — за нас, всекиму по една за лични вещи. Тъй като Ерик бе понесъл няколко топа рисувателна хартия и китарата си, неговата така се препълни, че трябваше да сложи чорапите си в касата на Торстейн. След това четирима пристанищни работници довлякоха сандъка на Бенгт. Той съдържаше само книги: беше успял да натъпче в сандъка си седемдесет и три труда по социология и етнология. Върху касите сложихме плетени рогозки и сламениците си и бяхме готови за път.

Най-напред извлякоха сала от военноморското пристанище и го поразходиха из морето, за да видим дали товарът е равномерно разпределен, а след това го закараха в яхтклуба на Каляо, където един ден преди заминаването поканени гости и други заинтересовани лица щяха да присъствуват на кръщенето на сала.

На 27 април издигнахме най-високо норвежкото знаме, а по мачтата се развяваха знамената на всички чужди страни, оказали практическа помощ на експедицията. Пристанът беше почернял от народ, който искаше да присъствува на кръщенето на необикновения плавателен съд. Цветът и формата на лицата на много от тези хора показваха, че далечните им прадеди навярно са били от народа, плавал край тоя бряг на балсови салове. Присъствуваха обаче и потомци на старите испанци начело с представители на правителството и на военноморските сили, а освен това — посланиците на Съединените щати, Великобритания, Франция, Китай, Аржентина и Куба, бившият губернатор на британските тихоокеански колонии, шведският и белгийският пълномощен министър и нашите приятели от малката норвежка колония начело с генералния консул Бар. Гъмжеше от журналисти, бръмчаха филмови камери и единственото нещо, което липсваше, беше духова музика с тъпан. Едно нещо ни беше съвършено ясно — ако салът се разпадне на съставните си части, когато излезем от залива, по-скоро бихме гребали до Полинезия всеки по на един пън, отколкото да се върнем тук.

Йерд Волд, секретарка на експедицията и свръзката ни на сушата, трябваше да кръсти сала с мляко от кокосов орех, отчасти за да бъде кръщаването в стила на каменния век и отчасти защото по някакво странно „недоразумение“ шампанското беше попаднало на дъното на личния сандък на Торстейн. След като обявихме пред всички на английски и на испански, че салът ще носи името на мощния предтеча на инките — Слънчевия владетел, който преди хиляда и петстотин години е изчезнал от Перу на запад през океана и се е появил отново в Полинезия, — Йерд Волд кръсти сала „Кон-Тики“. Тя така силно блъсна предварително пукнатия кокосов орех в носа на сала, че млякото и частици от ядките на ореха изпръскаха косите на хората, застанали благоговейно наоколо.

След това издигнахме бамбуковия напречник и разтворихме платното, в средата на което нашият художник Ерик бе нарисувал с червена боя брадатото лице на Кон-Тики. То беше точно копие от главата на една статуя на Слънчевия владетел, изсечена от червен камък в разрушения град Тиахуанако.

— Ах! Сеньор Даниелсон! — извика възхитен надзирателят на работниците от дока, когато съзря брадатото лице на платното.

Откакто преди два месеца му показахме брадатото лице на Кон-Тики, нарисувано на парче хартия, той наричаше Бенгт сеньор Кон-Тики. Но едва сега разбра, че истинското презиме на Бенгт е Даниелсон.

Преди да заминем, всички бяхме поканени на прощална аудиенция при президента, а след това направихме дълга разходка из черните планини, за да се нагледаме на скали, камъни и урви, преди да се впуснем в безкрайния океан.. Докато строяхме сала на брега, живеехме в пансион, разположен сред палмова гора извън Лима, и всеки ден отивахме в Каляо и се връщахме оттам с кола на Министерството на въздухоплаването, управлявана от частен шофьор, когото Йерд Волд беше успяла да издействува за експедицията. Сега помолихме шофьора да ни закара право в планината, и то толкова далеч, колкото може да се стигне за един ден. Изкачвахме се по пустинни пътища, край древни напоителни канали от времето на инките, докато стигнахме главозамайваща височина — четири хиляди метра над мачтата на сала. Тук просто поглъщахме с очи камъни, планински върхове и зелена трева и гледахме да се преситим от вида на спокойния планински масив на Андите, който се простираше пред нас. Мъчехме се да си внушим, че камъните и твърдата земя са ни омръзнали и че искаме да отплаваме и да се запознаем с океана.