Тур Хейердал
Кон-Тики (4) (Със сал през Южното море)

ВТОРА ГЛАВА
КАК СЕ РОДИ ЕКСПЕДИЦИЯТА

Сред специалистите. Решителният обрат. В моряшкия дом. Последно средство. Клубът на изследователите. Нова екипировка. Намирам спътник. Триумвиратът. Един художник и двама участници в съпротивата. Към Вашингтон. Съвещание във Военното министерство. При главния интендант със списък на желанията ни. Парични затруднения. При дипломатите в ООН. Летим към Еквадор.

 

И тъй всичко започна на един остров в Южното море, дето старият туземец седеше край огъня и ни разказваше преданията и поверията на своето племе. Много години по-късно седях с друг стар човек, но този път в мрачна канцелария на един от горните етажи на голям нюйоркски музей.

Около нас в добре подредени стъклени шкафове лежаха останки от далечното минало, които ни отвеждаха в мъглявостите на праисторията. Стените бяха покрити с рафтове, пълни с книги. Някои от тях, написани с много труд, едва ли бяха прочетени от десетина души. Старецът, белокос човек с добродушен вид, който беше прочел всички тези книги и написал част от тях, седеше зад писалището си. Но сега сигурно го бях засегнал по някакъв начин, защото той неспокойно сграбчи дръжките на стола си и ме погледна с такъв израз, сякаш бях прекъснал играта му на пасианс.

— Не! — възкликна. — Невъзможно!

Сигурно Дядо Коледа би изглеждал така, ако някой би се осмелил да твърди, че догодина Коледа ще бъде на Петровден.

— Грешите, много грешите! — повтори той и възмутено разтърси глава, сякаш за да прогони натрапената му от мене мисъл.

— Но вие още не сте прочели доводите ми — настоях аз и кимнах с надежда към ръкописа, който лежеше на масата.

— Доводи! — изсумтя той. — Не можете да се отнасяте към етнографски проблеми като към детективска загадка.

— Защо не? — отвърнах. — Всичките ми заключения са основани на собствени наблюдения и на факти, открити от науката.

— Задачата на науката е чисто и просто да изследва фактите — каза той спокойно, — а не да се опитва да доказва това или онова!

Той внимателно бутна настрана неразтворения ръкопис и се наведе през масата към мен.

— Вярно е, че Южна Америка е люлката на някои от най-интересните цивилизации на древността, вярно е, че не знаем нито кой ги е създал, нито пък къде са изчезнали създателите им, когато инките са взели властта. Но едно нещо поне знаем със сигурност и то е, че никой от южноамериканските народи не се е добрал до островите в Тихия океан.

Погледна ме изпитателно и продължи:

— А знаете ли защо? Отговорът е твърде прост. Те не са могли да стигнат дотам. Не са имали кораби!

— Имали са салове, — възразих колебливо. — Нали знаете, салове от балсово дърво.

Старецът се усмихна и каза спокойно:

— Е, защо не опитате да преплавате океана от Перу до тихоокеанските острови на сал от балсово дърво?

Не можах да му отговоря. Беше вече късно. И двамата станахме. Като ме изпращаше, старият учен ме потупа добродушно по рамото и ми каза, че ако имам нужда от помощ, мога винаги да се обърна към него. А в бъдеще трябвало да специализирам Полинезия или Америка и да не смесвам две отделни части на земното кълбо. Протегна ръка назад към масата.

— Забравихте това — каза и ми върна ръкописа.

Погледнах заглавието: „Полинезия и Америка, Проучване на проблема за преселението“. Мушнах ръкописа под мишница, изтичах надолу по стълбата и се слях с тълпата на улицата.

Вечерта отидох в най-забутаната част на квартала Гринич Вилидж и почуках на вратата на едно старо жилище. Обичах да идвам тук, за да споделям своите затруднения, когато чувствувах, че нещо в живота ми се обърква.

Нисък сух мъж с дълъг нос пооткрехна вратата, но после я отвори широко и със сърдечна усмивка ме дръпна да вляза. Заведе ме направо в малката кухня и ме впрегна в работа — даде ми да нося чинии и вилици и удвои количеството на някаква приятно ухаеща гозба, която топлеше на газовата печка.

— Хубаво, че дойде — каза той. — Как върви?

— Ужасно — отговорих. — Никой не иска да прочете ръкописа.

Той напълни чиниите и двамата се нахвърлихме върху гозбата.

— Работата е там — рече той, — че всички, които си посетил, мислят това за някаква маниакална идея. Нали знаеш — тук в Америка се явяват хора с най-различни странни хрумвания.

— Има и нещо друго — подхванах.

— Да — отвърна той, — начинът, по който разглеждаш въпроса. Всички тези хора до един са специалисти и не вярват в такъв метод на работа, който обхваща всички области на науката — от ботаниката до археологията. Те ограничават своето поле на дейност, за да могат по-дълбоко да изучат всички подробности. Съвременната изследователска наука изисква всяка специалност да рови в собствената си яма. Никой не се е заел да подреди и съпостави това, което е излязло от различните ями.

Той стана и посегна към един тежък ръкопис.

— Виж, това е последният ми труд върху изображенията на птици в китайската селска бродерия. Отне ми седем години, но незабавно го взеха за печат. В наше време искат подробно проучване на всеки отделен въпрос.

Карл беше прав. Но да се решат загадките на Тихия океан, без да се осветлят от всички страни, беше според мен също като игра на карти само с един цвят.

Разтребихме масата и му помогнах да избършем съдовете.

— Има ли нещо ново от Чикагския университет?

— Не.

— А какво каза днес старият ти приятел от музея?

— И той не се заинтересува — смънках. — Каза ми, че тъй като индианците имали само открити салове, не може дори да се предположи, че са стигнали до тихоокеанските острови.

Изведнъж малкият човек почна сърдито да бърше чинията, която държеше.

— Да — отвърна най-сетне, — искрено казано, и на мен това ми се струва сериозно опровержение на твоята теория.

Тъжно погледнах дребния етнолог, когото досега смятах за верен съюзник.

— Не ме разбирай погрешно — побърза да добави той. — От една страна, мисля, че си прав, но, от друга всичко изглежда тъй неразбираемо. Моят труд за бродериите подкрепя теорията ти.

— Карл — казах, — толкова съм сигурен, че индианците са прекосили Тихия океан със салове, че съм готов да си построя такъв сал и да преплавам океана само за да докажа, че е възможно.

— Ти си луд!

Приятелят ми го взе за шега и полуизплашено се усмихна на тази моя мисъл.

— Значи смяташ, че е невъзможно?

— Ти си луд, как тъй със сал?

Той не знаеше какво да каже, а само се взираше в мен с особен израз, сякаш очакваше да се усмихна, за да му покажа, че се шегувам.

Но аз не се усмихнах. Сега разбрах, че в действителност никой не приема моята теория, тъй като между Перу и Полинезия се простира безкраен океан, а пък аз смятах, че той може да се прекоси не с друго, а с праисторически сал.

Карл ме погледна неуверено.

— Хайде да излезем и да пийнем по едно.

Излязохме и пихме по четири.

През тази седмица трябваше да платя наема си. В същото време Норвежката банка ми съобщи с писмо, че не може да ми отпусне повече долари: валутни ограничения. Взех куфара си и отидох с метрото в Бруклин. Там ме приеха в дома за норвежки моряци, където храната беше вкусна и питателна, а цените отговаряха на кесията ми. Дадоха ми малка стаичка на един от горните етажи, но се хранех с моряците долу в голямата столова.

Моряците идваха и си отиваха. Те се различаваха един от друг по външност, по ръст и степен на трезвеност, но всички имаха една обща черта — когато говореха за морето, знаеха за какво говорят. Научих, че височината на вълните и яростта на бурите не зависят от дълбочината на морето или разстоянието от сушата. Напротив, внезапни вихрушки често били по-опасни край брега, отколкото в открито море. В плитките води край брега, дето минават местни течения или завършват океанските течения, морето понякога е по-бурно, отколкото навътре. Всеки плавателен съд, който може да издържи край брега, може да издържи и в открито море. Освен това научих, че при буря големите кораби често пъти забиват носа или кърмата си във вълните, така че тонове вода нахлуват върху тях и прегъват стоманените тръби като сламки, докато при същите условия малкият кораб обикновено се справя по-добре, защото се смества между вълните или пък леко минава над тях като плаваща чайка. Между тези моряци имаше хора, които се бяха спасили с лодки, след като морето е погълнало кораба им.

Но за салове знаеха малко. Сал, това не е кораб. Салът няма нито кил, нито бордове, а е нещо плаващо, с което в случай на нужда човек може да се спаси, докато го прибере някой кораб. Един от моряците обаче имаше високо мнение за предимствата на сала в открито море. Когато едно германско торпедо потопило кораба му сред Атлантическия океан, той плавал цели три седмици на сал.

— Но салът не може да се управлява — добави той. — Движи се и встрани, и назад, и в кръг в зависимост от посоката на вятъра.

В библиотеката изрових записки на първите европейци, достигнали тихоокеанския бряг на Южна Америка. В тях не липсваха нито рисунки, нито описания на големите индиански салове, направени от балсово дърво. Те имаха четвъртити платна, подвижен кил и дълго кърмилно весло на кърмата. Значи са могли да бъдат управлявани.

Минаха седмици, а аз все още бях в моряшкия дом. Не получих отговор нито от Чикаго, нито от другите градове, където бях изпратил копия от моята теория. Никой не я беше прочел.

Тогава в един съботен ден събрах смелост и влязох в един магазин за корабни принадлежности. Там учтиво ме нарекоха „капитане“, когато купих мореплавателска карта на Тихия океан. С навитата карта под мишница се качих на влака за предградията и отидох в Осининг, дето редовно прекарвах неделната си почивка в очарователната вила на едно младо норвежко семейство. По-рано мъжът бил капитан на кораб, а сега — директор на нюйоркския клон на параходното дружество „Фред Олсен“.

След като се поосвежихме в басейна, съвсем забравихме градския живот и когато Амбьорг донесе подноса с напитките, седнахме на тревата под знойното слънце. Не можах да се сдържа повече, разтворих картата на тревата и запитах Вилхелм смята ли, че един сал може да пренесе хора от Перу до островите на Южното море и те да оцелеят.

Той се слиса и загледа по-скоро мен, отколкото картата, но веднага отговори утвърдително. Почувствувах такава лекота, като че под ризата ми имаше балон, с който летях, Знаех, че всичко, що се отнася до корабоплаване, е за Вилхелм не само работа, но и любимо занимание. Незабавно го посветих в плановете си. За моя изненада той направо ми заяви, че това е чисто и просто лудост.

— Но ти току-що каза, че го смяташ за възможно — прекъснах го аз.

— Точно така — потвърди той, — но вероятността да не успееш е също тъй голяма. Ти самият никога не си пътувал с балсов сал, а сега изведнъж си представяш, че ще прекосиш с него Тихия океан. Може да успееш, а може би и не. Старите индианци в Перу са се осланяли на опита на много поколения. Може би на всеки сал, който е преминал, се падат по десет, а може би и стотици, които са потънали. Както казваш, инките са плавали в открито море с цели флотилии от такива балсови салове. И ако нещо се случи, съседният сал би могъл да прибере пострадалите, А кой ще ви прибере вас там, сред океана? Дори и да вземеш със себе си радиостанция, не мисли, че ще бъде лесно да се намери някакъв малък сал сред вълните на хиляди мили от сушата. При буря вълните могат да ви отнесат от сала и да се удавите сто пъти, преди някой да стигне до вас. Най-добре ще бъде да изчакаш спокойно, докато някой намери време да прочете твоя ръкопис. Пиши пак, да ги подсетиш, иначе нищо няма да излезе.

— Не мога да чакам повече, скоро ще остана без пукната пара.

— Тогава ще дойдеш да живееш у нас. А как впрочем мислиш да предприемеш експедиция от Южна Америка без пари?

— По-лесно е да заинтересуваш хората от една експедиция, отколкото от някакъв непрочетен ръкопис.

— Но какво ще постигнеш с това?

— Ще унищожа един от най-тежките доводи против теорията ми, а освен това и науката ще обърне внимание на цялата тая работа.

— Ами ако се случи нещо?

— Тогава няма да съм доказал нищо.

— Значи ще опровергаеш собствената си теория в очите на всички, така ли?

— Може би, нали все пак навремето един от десет сала може да е успял, както и ти сам каза.

Децата излязоха да играят крокет и през този ден не разисквахме вече този въпрос.

Другата сутрин пак отидох в Осининг с картата под мишница. И когато си тръгнах, на картата беше теглена дълга линия от брега на Перу до архипелага Туамоту в Тихия океан. Моят приятел, капитанът, се отказа от надеждата да ме разубеди и часове наред изчислявахме заедно вероятната скорост на сала.

— - Деветдесет и седем дни — каза Вилхелм, — но помни, че това е само при теоретически идеални условия с непрекъснат попътен вятър и ако приемем, че салът наистина може да плава, както мислиш ти. Непременно трябва да разчиташ най-малко на четири месеца път и да бъдеш подготвен за доста повече.

— Добре — казах обнадежден, — нека смятаме най-малко четири месеца, а да стигнем за деветдесет и седем дни.

Вечерта, когато се прибрах и седнал с картата на ръба на леглото си, малката стаичка в моряшкия дом ми се стори двойно по-уютна. Измерих пода, доколкото ми позволяваха леглото и шкафът. О да, салът ще бъде много по-голям! Наведох се през прозореца, за да погледна далечното звездно небе над града, което се виждаше само над главата ми между високите стени на задния двор. Ако на сала бъде тясно, все пак над нас ще е цялото обширно небе с всичките си звезди.

На седемдесет и втора западна улица, близо до Сентръл парк, се намира един от най-изисканите и недостъпни клубове в Ню Йорк. Отвън има само малка лъскава месингова табелка с надпис „Клуб на изследователите“, която подсказва на минувачите, че зад вратите се намира нещо необикновено. Но влезе ли вътре човек, изпитва чувството, че е скочил с парашут в някакъв странен свят, който е на хиляди мили от притиснатите между небостъргачите автомобилни върволици на Ню Йорк. Когато след теб се затвори вратата към града, попадаш в атмосфера, която напомня за лов на лъвове, алпинизъм и полярен живот, примесена с чувството, че седиш в салона на луксозна яхта на околосветско пътуване. Трофеи от лов на хипопотами и елени, ловджийски пушки за едър дивеч, зъби на глигани и слонове, бойни тъпани и копия, индиански килими, идоли и модели на кораби, знамена, снимки и карти заобикалят членовете на клуба, когато се събират на вечеря или за да чуят сказки за далечни страни.

След моето пътешествие до Маркизките острови бях избран за член на клуба и като най-млад член рядко пропусках събрание, ако бях в града. Но когато в една дъждовна ноемврийска вечер посетих клуба и намерих помещението в необикновено състояние, останах много изненадан. На пода лежеше надута гумена лодка, а в нея пакети със спасителни дажби и принадлежности; по стените и масите бяха разхвърляни парашути, гумени облекла, спасителни пояси и полярни екипировки наред с балони за дестилиране на вода и други интересни принадлежности. Един новоизбран член на клуба, полковник Хескин от отдела за екипировка на въздушните сили, щеше да изнесе лекция и да покаже редица нови военни изобретения, които смяташе, че ще могат в бъдеще да се използуват и за научни експедиции както на север, така и на юг.

След лекцията се състояха оживени, весели разисквания.

Известният датски полярен изследовател Петер Фройхен, висок, едър мъж, стана и скептично поклати грамадната си брада. Нямал вяра на такива модни патенти. При една от своите експедиции в Гренландия самият той употребил гумена лодка и чувал-палатка вместо ескимоския каяк и иглу и това едва не му струвало живота. Първо, насмалко щял да умре от премръзване в една снежна буря, тъй като ципът, с който се затваряла палатката, бил така замръзнал, че изобщо не можал да влезе в нея. А след това, като отишъл да лови риба, куката се закачила в надутата гумена лодка, пробила я и лодката потънала под него като парцал. Той и неговият другар ескимос едва се спасили на един каяк, който им се притекъл на помощ. Фройхен беше убеден, че и най-способният съвременен изобретател не може да измисли в лабораторията си нещо по-добро от онова, което хилядолетният опит е научил ескимосите да употребяват в родината си.

Разискването завърши с неочаквано предложение от страна на полковник Хескин. Членовете на клуба могат при следващите си експедиции да си изберат каквото пожелаят от новите изобретения, които беше демонстрирал, при едно-единствено условие: когато се завърнат, да съобщят в лабораторията му мнението си за тях.

Това беше всичко.

Същата вечер напуснах последен клуба. Трябваше да прегледам и най-малката подробност на тази нова-новеничка екипировка, която тъй неочаквано попадна в ръцете ми и беше на мое разположение, стига само да поискам. Точно от това се нуждаех — съоръжения, с които бихме могли да се спасим, ако салът против очакванията ми се разпадне и наоколо няма други салове.

На следната сутрин, когато закусвах в моряшкия дом, а мислите ми все още бяха заети с екипировката, един добре облечен млад мъж с атлетично телосложение донесе подноса със закуската си и седна на моята маса. Заговорихме и се оказа, че и той не е моряк, а инженер от Трондхайм, дошъл в Америка да закупи машинни части и да добие практика в техниката на хладилното дело. Живеел недалеч и често се хранел в моряшкия дом, защото там готвели хубаво, по норвежки. Попита ме с какво се занимавам и аз накратко му разказах плановете си. Споменах, че ако до края на седмицата не получа положителен отговор за ръкописа си, ще почна усилено да организирам експедицията със сал. Събеседникът ми не говореше много, но слушаше с голям интерес.

Четири дни по-късно пак се срещнахме в същата столова:

— Какво реши? Ще пътуваш ли или не? — попита той.

— Да — казах, — ще пътувам.

— Кога?

— Колкото може по-скоро. Ако продължавам да се бавя, бурите ще нахлуят от Антарктика и на островите ще настъпи сезонът на ураганите. След няколко месеца трябва да тръгна от Перу, но най-напред трябва да намеря пари и да организирам всичко.

— Колко души ще вземеш?

— Мислех да бъдем общо шестима, за да има разнообразна компания на сала, а в същото време числото е удобно за четиричасово дежурство на кърмилото в денонощието.

Той помълча няколко мига, сякаш предъвкваше някаква мисъл, а след това заяви поривисто:

— Дявол да го вземе, как искам да дойда и аз! Мога да се заема с технически измервания и опити. Разбира се, ти ще трябва да подкрепиш изследванията си с точни измервания на ветровете, теченията и вълните. Не забравяй, че ще пресечеш огромни морски пространства, които всъщност са почти непознати, защото са далеч от всички морски пътища. Една експедиция като твоята може да направи интересни хидрографски и метеорологически наблюдения. Добре бих могъл да използувам познанията си по термодинамика.

Не знаех нищо за този човек освен това, което може да каже едно открито лице. А понякога то може да каже много.

— Добре — казах, — ще тръгнем заедно.

Човекът се казваше Херман Вацингер и беше също такъв сухоземен плъх като мене.

Няколко дни по-късно заведох Херман като мой гост в Клуба на изследователите. Там се сблъскахме с полярния изследовател Петер Фройхен. Фройхен притежава благословеното качество винаги да изпъква в тълпата. Голям като врата на хамбар и с настръхнала брада, той прилича на пратеник от откритата тундра. Някаква особена атмосфера се излъчва от него — като че винаги води мечка подире си.

Заведохме го до една голяма карта на стената и му разказахме за намерението си да прекосим Тихия океан на индиански сал. Докато ни слушаше, той подръпваше брадата си, а момчешките му сини очи станаха големи колкото чинии. После тропна на пода с дървения си крак и притегна колана си с няколко дупки.

— Дявол да го вземе, момчета, и аз бих искал да дойда с вас!

Старият гренландски пътешественик напълни чашите ни с бира и почна да ни разказва, че вярва в превозните средства на първобитните хора и в способността им да се придвижват по суша и по море, приспособявайки се към природата. Самият той бе пътувал със сал по големите реки в Сибир и с кораба си бе теглил туземци на салове край бреговете на Арктическо море. Докато разказваше, все подръпваше брадата си и повтаряше: „Ой, ой, какво хубаво нещо ви очаква!“

Благодарение на усърдната подкрепа на Фройхен колелата почнаха да се въртят със застрашителна бързина и много скоро се изтърколиха право в скандинавската преса. Още на другата сутрин се почука силно на вратата ми в моряшкия дом. Викаха ме долу на телефона. Като резултат от този телефонен разговор още същата вечер Херман и аз позвънихме на вратата на един апартамент в богаташката част на града. Прие ни добре облечен млад мъж с лачени чехли и копринен халат върху син костюм. Правеше впечатление на изнежен господин. С парфюмирана кърпичка под носа си ни се извини, че бил настинал. Ние знаехме, че по време на войната този човек се бе прославил в Америка с подвизите си като летец. Освен нашия наглед спокоен домакин на срещата присъствуваха двама енергични млади журналисти, които просто бликаха от идеи и желание за работа. За единия от тях знаехме, че е добър кореспондент.

На бутилка хубаво уиски нашият домакин обясни, че се интересува от експедицията ни. Предложи да събере необходимите средства, ако приемем да напишем статии за вестниците и ако след завръщането си направим няколко обиколки, за да изнесем лекции. В края на краищата се споразумяхме и пихме за успешното сътрудничество между онези, които ще финансират експедицията, и тези, които ще участвуват в нея. Отсега нататък всичките ни икономически въпроси щяха да бъдат решени. Нашите кредитори се нагърбваха с тях и ние нямаше за какво повече да се тревожим. Херман и аз трябваше веднага да подберем екипажа и съоръженията, да построим сала и да отплаваме, преди да почне сезонът на ураганите.

На другия ден Херман подаде оставка и двамата се заехме сериозно със задачите си. Опитната лаборатория на интендантството на въздушните войски ми беше обещала да изпрати чрез Клуба на изследователите всичко, което бях поискал, и дори повече — казаха, че експедиция като нашата била особено подходяща за изпитване на екипировката им. Стори ни се добро начало. Сега най-важната ни задача бе да намерим четирима мъже, готови да тръгнат с нас на сала, и да набавим припаси за пътуването.

Мъже, които ще пътуват заедно по море на сал, трябва да се подберат внимателно. Иначе след едномесечно уединение в морето може да се появят неприятности и дразги. Не желаех екипажът на сала да се състои от моряци. Те едва ли знаят повече от нас как да се справят със сал, а при това не исках после, когато ще сме довели начинанието си докрай, да се казва, че може би сме успели само защото сме били по-опитни моряци от древните перуански строители на салове. Все пак трябваше ни на борда един човек, който поне да знае да си служи със секстант, за да отбелязва на картата нашия курс — това беше нужно за научните ни доклади.

— Познавам един художник — казах на Херман, — висок, едър мъж, свири на китара и е голям шегобиец. Завършил е морско училище и няколко пъти е обиколил света, преди да се установи в къщи с четка и палитра. Познаваме се още от деца и често сме скитали заедно из нашите планини. Ще му пиша, да го питам… Сигурен съм, че ще дойде.

— Изглежда подходящ — потвърди Херман. — Но ни трябва още един, който да разбира от радиостанция.

— Радиостанция! — извиках ужасен. — По дяволите, за какво ни е? Какво ще търси тя на един праисторически сал?!

— Не е така! Това е предпазна мярка, която няма да окаже никакво влияние върху теорията ти, стига да не предадем някое SOS за помощ. А тя ще ни трябва, за да предаваме метеорологическите си наблюдения и други съобщения. От друга страна, няма да я използуваме за приемане на предупреждения за буря, защото за тази част на океана изобщо няма предупреждения, а дори и да имаше — за какво ли биха ни послужили на тоя сал?

Постепенно доводите му заглушиха моите възражения, които се дължаха главно на някаква антипатия към щепсели и бутони, които се въртят.

— Може да ти се види странно — признах аз, — но имам отлични връзки с хора, които със съвсем малки радиостанции могат да установят радиовръзка на големи разстояния. През време на войната попаднах в радиопредавателен отдел. Нали знаеш — „всеки човек на мястото си“. Но непременно ще пиша по два реда на Кнут Хаугланд и Торстейн Раби.

— Познаваш ли ги?

— Да. С Кнут се запознах в Англия през хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. Англичаните вече го бяха наградили за участието му в парашутния десант, който попречи на немците да създадат атомната бомба; беше радиотелеграфист в акцията за унищожаване на тежката вода.^[1] Когато се запознах с него, току-що се бе върнал от друга акция в Норвегия; гестапото го заловило с таен радиопредавател, поставен в комина на родилния дом в Осло. С помощта на детектор нацистите го открили и обкръжили цялата сграда с войници, като пред всяка врата поставили постове с картечници. Сам Фемер, шефът на гестапо, стоял на двора и чакал да свалят Кнут от комина. Но вместо това неговите собствени хора били повалени. С пистолет в ръка Кнут си пробил път от тавана до мазето и оттам в задния двор, откъдето изчезнал през оградата на болницата, а подире му се сипела градушка от куршуми. Срещнах го в една тайна радиостанция, която се помещаваше в стар английски замък. Беше се върнал, за да организира нелегална връзка между повече от сто радиопредавателни станции в окупирана Норвегия.

Току-що бях завършил обучението си като парашутист и смятахме да скочим заедно в Нурдмарк. Но точно тогава руснаците навлязоха в района на Киркенес и от Шотландия изпратиха във Финмарк малък норвежки отряд, за да замести, тъй да се каже, цялата руска армия. Изпратиха и мен. Там пък се запознах с Торстейн.

Беше истинска полярна зима в онези области и северното сияние проблясваше на звездното небе, което денем и нощем се издигаше като катранен свод над нас. Когато, посинели от студ и увити в кожи, навлязохме в пепелищата на опожарения район на Финмарк, от една колибка в планините излезе бодър млад мъж със сини очи и щръкнали руси коси. Това беше Торстейн Раби. Най-напред избягал в Англия и следвал някакъв курс, след което тайно го върнали в Норвегия, някъде около Тромсьо. Там се скрил с малкия си предавател близо до бойния кораб „Тирпиц“ и в продължение на десет месеца всекидневно съобщавал в Англия всичко, което ставало на кораба. Съобщенията си предавал нощем, като съединявал тайния си предавател с приемателната антена на един немски офицер. Неговите редовни доклади направлявали британските бомбардировачи, които в края на краищата унищожили „Тирпиц“.

Торстейн избягал в Швеция и оттам пак в Англия. После скочил с парашут и с нов радиопредавател зад линиите на немците в пустошите на Финмарк. Когато немците се оттеглили, той видял, че се намира зад нашите собствени линии и излязъл от скривалището си, за да ни помогне с малкия си предавател, тъй като главната ни станция беше разрушена от мина. Обзалагам се, че и на Кнут, и на Торстейн им е омръзнало да си седят вкъщи и с удоволствие ще се поразходят с дървен сал.

— Пиши им и ги попитай — предложи Херман.

И тъй писах на Ерик, Кнут и Торстейн по едно късо писмо без каквито и да е хитри увещания:

„Възнамерявам да преплавам Тихия океан с дървен сал, за да потвърдя теорията, че населението на островите в Южното море е дошло от Перу. Искаш ли да участвуваш? Не гарантирам нищо освен безплатно пътуване до Перу и тихоокеанските острови и обратно. При пътуването ще намериш добро приложение на техническите си дарби. Отговори веднага!“

С обратната поща пристигна следната телеграма от Торстейн:

„Приемам. Торстейн.“

Другите двама също приеха.

За шести човек в екипа имахме предвид ту едного, ту другиго, но все се явяваше някаква пречка. Междувременно Херман и аз трябваше да решим въпроса с хранителните припаси. Нямахме намерение по време на пътешествието си да ядем престаряло месо от лама или сушени картофи кумара, тъй като целта ни не беше да доказваме, че някога самите ние сме били индианци. Възнамерявахме да изпитаме качествата и свойствата на сала на инките, неговата устойчивост по море, товарния му капацитет и да видим дали природните сили действително ще го преведат през океана до Полинезия с екипаж на борда. Нашите предшественици — туземците — може наистина да са преживели по пътя със сушено месо и риба, и със сушени картофи кумара, понеже и на сушата са се хранели главно с това. А при самото пътуване щяхме да проверим дали по пътя са могли да си набавят прясна риба и дъждовна вода. За нашето изхранване мислех да взема походни дажби, каквито употребявахме през войната.

Точно тогава във Вашингтон пристигна нов помощник на норвежкия военен аташе. Във Финмарк бях служил като помощник-командир на неговата дружина и знаех, че е пламенен човек, който се залавя с упорита енергия да разреши всяка поставена му задача. Бьорн Рьорхолд беше от онези жизнени хора, които се чувствуват просто загубени, когато привършат някоя трудна работа и нямат друга, с която веднага да се заловят.

Посветих го писмено в нашето положение и го помолих да използува нюха си, за да издири някаква връзка с главния интендант на американската армия. Имаше изгледи лабораторията им да прави опити с нови походни дажби, които ние можехме да изпробваме, както щяхме да изпробваме екипировката на лабораторията на въздушните сили.

Два дни по-късно Бьорн се обади по телефона от Вашингтон. Успял да се свърже с Отдела за връзки с чужбина при Американското военно министерство и оттам отговорили, че искат да знаят точно за какво се отнася.

Херман и аз заминахме с първия влак за Вашингтон. Намерихме Бьорн в канцеларията му във военното представителство.

— Мисля, че ще се уреди — каза той. — Утре ще ни приемат в Отдела за връзки с чужбина, стига да получим подходящо писмо от полковника.

Полковникът беше Ото Мунте Каас, норвежкият военен аташе. Щом чу за какво се отнася, той прояви отзивчивост и на драго сърце се съгласи да ни даде подходящо препоръчително писмо.

Когато отидохме на другата сутрин да вземем писмото, той неочаквано стана и каза, че ще е най-добре да дойде с нас. С колата на полковника отидохме до Пентагона, където се помещава Военното министерство. Полковникът и Бьорн седяха отпред в най-елегантните си униформи, а Херман и аз бяхме отзад и поглеждахме през предното стъкло огромната сграда на Пентагона, която се извисяваше към небето сред равнината пред нас. В тази грамадна постройка с трийсет хиляди служители и повече от двадесет и пет километра коридори щеше да се състои предстоящата ни „салова конференция“ с военните големци. Хванах се за главата. Нито преди, нито след това малкият сал не се е струвал на Херман и на мен тъй безпомощно дребен.

След безкрайно странствуване из коридори и коридорчета стигнахме пред вратата на Отдела за връзки с чужбина и малко по-късно седяхме около кръгла махагонова маса, обкръжени от блестящи униформи. Председателствуваше самият началник на отдела.

Строгият широкоплещест офицер, който седеше важно на единия край на масата, отначало не можеше да разбере каква връзка може да има между Американското военно министерство и нашия дървен сал, но добре обмислените думи на полковника и благоприятният резултат от бурния кръстосан разпит, на който ни подложиха офицерите край масата, постепенно го привлякоха на наша страна и той прочете с интерес писмото от лабораторията на въздушните сили. След това стана и даде на щаба си кратка заповед да ни помогнат да минем по съответния канален ред. Когато вратата се затвори след него, един млад капитан от щаба ми пошепна на ухото:

— Обзалагам се, че ще получите каквото искате. Това чисто и просто прилича на малка военна операция и ще внесе известно разнообразие в мирновременното ни канцеларско всекидневие. Освен това представлява отличен случай да се изпитат системно екипировките.

Отделът за връзки с чужбина веднага ни уреди среща с полковник Луис от Опитната лаборатория на Главното интендантство и Херман и аз бяхме отведени дотам с кола.

Полковник Луис беше приветлив великан с телосложение на спортист. Незабавно свика ръководителите на опитите в различните области. Всички бяха приятелски разположени и веднага започнаха да ни предлагат количествата съоръжения, които искаха да изпитаме старателно. Те надминаха и най-смелите ни очаквания, когато почнаха да изреждат всичко, което можехме да пожелаем — от походни дажби до крем против изгаряне и непромокаеми спални чували. След това ни заведоха да обиколим складовете и да ги разгледаме. Вкусихме от специалните дажби в хубави опаковки, опитахме кибрит, който се пали дори и след като е бил потопен във вода, нови примуси и бидони за вода, гумени чували и специални обувки, кухненски принадлежности и ножове, които плават, и въобще всичко необходимо за една експедиция.

Погледнах Херман, Приличаше на послушно момченце, което минава с богатата си леля през сладкарница. Високият полковник вървеше напред и ни демонстрираше всички тия възхитителни неща, и, когато завършихме обиколката, чиновниците от щаба бяха записали точно какво ще ни бъде необходимо и по колко ще искаме от всяко нещо. Смятах борбата спечелена и изпитвах само едно желание: да се втурна в хотела, да заема хоризонтално положение и на тишина и спокойствие да обмисля всичко. Но тогава най-неочаквано дългият любезен полковник каза:

— Е, сега трябва да отидем да поговорим с шефа. Той ще реши дали може да ви дадем всичко това.

Усетих как сърцето ми се обърна. Значи трябваше да почнем с красноречието си отначало, а един бог знае що за човек ще е тоя „шеф“.

Оказа се, че шефът е дребен и извънредно мрачен. Седеше зад писалището си, а когато влязохме в канцеларията му, ни изгледа изпитателно с проницателните си сини очи. Покани ни да седнем.

— Е, какво искат тези господа? — запита той рязко полковник Луис, без да откъсва поглед от мен.

— О, само някои дреболии — побърза да отговори Луис и в общи черти обясни за какво сме дошли, а началникът му го слушаше търпеливо, без да помръдне.

— А какво може да ни дадат в замяна на това? — невъзмутимо попита той.

— Е — каза Луис примирително, — надяваме се да ни докладват за качествата на новите припаси и издръжливостта на някои от съоръженията ни, особено при тежки условия, при които ще ги използуват.

Извънредно мрачният шеф се облегна бавно и невъзмутимо на стола си, без да сваля поглед от мене. Почувствувах как потъвам в дълбокото кожено кресло, когато той каза студено:

— Съвсем не виждам какво биха могли да ни дадат в замяна.

В стаята настъпи гробна тишина. Полковник Луис подръпна яката си и никой от нас не продума.

— Но — добави внезапно шефът, а очите му заблестяха, — смелостта и изследователската жажда са също от значение. Полковник Луис, дайте им каквото искат!

На път към хотела седях в таксито, полуопиянен от възторг, когато Херман, който беше до мене, почна да се киска и смее.

— Да не си пиян? — попитах го уплашено.

— Не — изсмя се той, — но измислих, че в припасите, които получихме, са включени шестстотин осемдесет и четири консерви ананас. А това е най-любимият ми плод!

Когато шест души и един дървен сал с товар трябва да се съберат на едно място някъде по брега на Перу, нужно е да се свършат хиляди неща и повечето от тях едновременно. А ние разполагахме само с три месеца и нямахме вълшебната лампа на Аладин.

Върнахме се в Ню Йорк със самолет, с препоръчително писмо от Отдела за връзки с чужбина в джоба и се срещнахме с професор Бере от Колумбийския университет. Той беше председател на Комитета за географски проучвания при Военното министерство и благодарение на неговата намеса Херман получи най-сетне ценните инструменти и апарати, от които се нуждаеше за научните си измервания.

След това пак със самолет се върнахме във Вашингтон, за да се срещнем с адмирал Глоувър от Морския хидрографски институт. Старият, добродушен морски вълк свика всичките си офицери и като посочи картата на Тихия океан, която висеше на стената, каза:

— Тези млади господа искат да подобрят картите ни за теченията. Помогнете им!

Когато колелата се завъртяха още повече, английският полковник Лъмсдън уреди конференция в Британската военна мисия във Вашингтон, на която се разискваха бъдещите ни проблеми и изгледите ни за успех. Получихме множество добри съвети и избрани британски съоръжения, които пристигнаха със самолет от Англия, за да ги изпитаме при пътуването си със сала. Английският военен лекар живо се застъпваше за някакъв тайнствен прах против акули. Ако някоя акула станела прекалено дръзка, трябвало да посипем водата с малко от този прах и акулата веднага щяла да изчезне.

— Сър — попитах любезно, — можем ли да разчитаме на този прах?

— Е — отвърна англичанинът, като се усмихна, — точно това искаме да узнаем и ние.

Когато времето е ограничено и самолетът замества влака, а колата — краката, парите се топят като сняг на слънце, След като изразходвахме и парите от билета ми за връщане в Норвегия, отидохме да почукаме на вратата на приятелите, които ни финансираха, за да си оправим сметките. Там се сблъскахме с неочаквано разочарование. Финансовият ни шеф беше болен на легло, а докато не поемеше отново нещата в свои ръце, двамата му помощници не можеха да сторят нищо. Те държаха твърдо на финансовото ни споразумение, но засега им беше невъзможно да ни помогнат. Помолиха ни да отложим пътуването — молба, която беше съвсем безсмислена, тъй като не можехме вече да спрем многобройните колела, които се въртяха с пълна скорост. Сега ни оставаше само да вървим напред — късно беше да спрем или забавим хода на нещата. Нашите финансови приятели се съгласиха да разтурим сдружението, за да се развържат ръцете ни да действуваме бързо и самостоятелно без тях.

И ето ни на улицата с ръце в джобовете.

— Декември, януари, февруари — каза Херман.

— И в краен случай март — допълних аз, — но тогава на всяка цена трябва да тръгнем.

Ако всичко останало изглеждаше мрачно, то поне едно нещо ни беше напълно ясно. Пътуването ни имаше сериозна цел и не искахме да бъдем причислени към разните акробати, които се спущат с празни бъчви по Ниагара или седят в продължение на седемнадесет дни на върха на някой пилон.

— Никаква подкрепа от търговци на дъвка или кока-кола — каза Херман.

По този въпрос между нас цареше пълно единодушие.

Можехме да се сдобием с норвежки крони, но това не решаваше затрудненията от тази страна на Атлантическия океан. Можехме да поискаме субсидия, но кой ли би я отпуснал за някаква си спорна теория. Та нали именно затова предприемахме цяла експедиция. Скоро разбрахме, че нито вестникарски тръстове, нито частни лица ще се решат да вложат капитал в нещо, което не само те, но и всички застрахователни дружества смятаха за самоубийствено пътешествие, Но ако се върнехме живи и здрави, тогава работата щеше да е друга.

Изгледите ни бяха доста мрачни и в продължение на много дни не виждахме никакъв изход. Тогава на хоризонта отново се появи полковник Мунте Каас.

— Май имате неприятности, момчета — каза той. — Ето ви един чек като начало. Ще ми го изплатите, когато се върнете от островите в Южното море.

Няколко души последваха примера на полковника и скоро частният заем беше достатъчно голям, за да продължим работата си без помощта на посредници и други хора. Вече можехме да отлетим за Южна Америка и да почнем строежа на сала.

Древните перуански салове са били строени от балсово дърво, което в сухо състояние е по-леко от корк. Балсовото дърво расте и в Перу, но само от другата страна на Андите, и затова мореплавателите по времето на инките потегляли на север все покрай брега чак до Еквадор, където отсичали огромни балсови дървета до самия бряг на Тихия океан. Възнамерявахме да сторим същото.

Затрудненията на днешните пътешественици се различават от затрудненията по времето на инките. Сега имаме на разположение автомобили, самолети и пътнически бюра, но за да не бъде всичко прекалено лесно, създали сме нещо, наречено граница, където строги полицаи, украсени с месингови копчета, проверяват самоличността ви, малтретират багажа ви и ви затрупват с печатни формуляри, ако изобщо сте имали късмета да стигнете дотам. Поради страх от хората с месинговите копчета решихме, че не можем да пристигнем в Южна Америка със сандъци и куфари, пълни със странни предмети, да свалим шапки и на развален испански език учтиво да помолим да ни пуснат да влезем, за да потеглим нанякъде със сал. Тогава положително бихме се озовали в затвора.

— Трябва да имаме официална препоръка — каза Херман.

Единият ни приятел от разтурения триумвират беше кореспондент към Организацията на обединените нации и ни заведе там с кола. Дълбоко впечатление ни направи голямата заседателна зала с представителите на всички нации, които седяха един до друг на скамейките и мълчаливо слушаха речта на един чернокос руснак, застанал пред огромната карта на света, която красеше задната стена.

Нашият приятел, кореспондентът, успя в един спокоен миг да доведе един от делегатите на Перу, а по-късно и един от представителите на Еквадор. Потънали в дълбоко кожено канапе в преддверието, те с интерес изслушаха плана ни да прекосим Тихия океан, за да докажем теорията, че създателите на древната култура в собствената им родина първи са достигнали тихоокеанските острови, И двамата обещаха да уведомят правителствата си и да ни подкрепят, когато пристигнем в техните страни. Тригве Ли^[2], прекосявайки преддверието, чу, че сме негови сънародници, и дойде при нас; някой предложи и той да дойде с нас на сала. На него обаче му стигаха вълненията на суша. Заместник-секретарят на Организацията на обединените нации д-р Бенхамин Коен от Чили, доста известен любител археолог, ми даде писмо до президента на Перу, който бил негов личен приятел. В залата срещнахме също посланика на Норвегия Вилхелм фон Мунте аф Моргеншерне, който оттогава нататък оказваше на експедицията неоценима подкрепа.

Купихме си два билета и отлетяхме за Южна Америка. Когато четирите тежки мотора загърмяха един след друг, ние се отпуснахме в дълбоките кресла, капнали от умора. Изпитвахме неизказано чувство на облекчение от това, че първият етап от нашата програма е приключен и че вече отиваме към приключението.