Тур Хейердал
Кон-Тики (6) (Със сал през Южното море)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПРЕЗ ТИХИЯ ОКЕАН I

Драматично тръгване. Извличат ни в открито море. Излиза вятър. В борба с вълните. Животът в Хумболтовото течение. Самолетът не ни намира. Трупите поемат вода. Дърво и въже. Ядем летящи риби. Необикновен другар по легло. Една змиеобразна риба греши. С очи в океана. Истории за морски привидения. Среща с най-голямата риба в света. На лов за морски костенурки.

 

В деня, когато „Кон-Тики“ трябваше да бъде пуснат в открито море, на пристанището в Каляо имаше блъсканица. Министърът на военноморските сили Нието беше наредил на военния влекач „Гуардиан Рио“ да ни извлече от залива и да ни пусне извън крайбрежното движение — там, където в стари времена индианците ходели на риболов със своите салове. Вестниците съобщиха новината с червени и черни заглавия и на 28 април народът почна да се трупа по кейовете от ранна сутрин.

Всеки от нас шестимата, които трябваше да се съберем на сала, имаше да свърши още нещо и когато пристигнах на кея, заварих само Херман, който пазеше сала. Нарочно спрях колата доста далеч от пристанището и извървях пеш целия вълнолом, за да раздвижа добре краката си за последен път, че не се знаеше кога ще мога да го сторя пак. Скочих на сала, дето цареше същински хаос — банани, кошове с плодове, чували, нахвърляни безредно в последния миг, — всичко това трябваше да приберем и подредим. Върху тази камара седеше Херман и отчаяно стискаше кафез със зелен папагал — сетен прощален подарък от някоя приятелска душа в Лима.

— Пази за малко папагала — каза Херман. — Непременно трябва да изпия на брега последна чаша бира. Ще минат още няколко часа, докато дойде влекачът.

Херман едва беше изчезнал в тълпата на кея, когато хората почнаха да сочат нещо и да махат. Иззад носа на залива се подаде с пълна скорост влекачът „Гуардиан Рио“. Хвърли котва зад гора от олюляващи се мачти, които му препречваха пътя до „Кон-Тики“, и изпрати голяма моторница да ни извлече от обкръжаващите ни платноходки. Моторницата беше претъпкана с моряци, офицери и кинооператори. Докато отекваха команди и бръмчаха камери, за носа на сала вързаха дебело въже.

— Un momento — извиках отчаяно от мястото, дето седях с папагала. — Още е рано, трябва да почакаме другите. Los expedicionarios — обяснявах и сочех към града.

Но никой не ме разбра. Офицерите само се усмихваха учтиво, а моряците закрепиха с образцов възел въжето за носа на сала. Измъкнах въжето и го хвърлих във водата, като правех най-различни знаци и жестове. Папагалът използува тази суматоха, провря човка през пречките на кафеза и завъртя дръжката на вратичката. Когато се обърнах, той се разхождаше наперено по бамбуковата палуба. Посегнах да го хвана, но той ме изруга на испански и хвръкна над гроздовете банани. Следейки с едно око моряците, които се опитваха да закачат пак въжето за носа на сала, хукнах да гоня папагала. Той изхвърча с писък в бамбуковата кабина, дето го притиснах в ъгъла, и при опита му да прелети над мен успях да го уловя за единия крак. Когато излязох навън и набутах пърхащия пленник обратно в кафеза, моряците бяха успели да откачат въжетата, които придържаха сала, и той затанцува безпомощно напред-назад по големите вълни на прилива, нахлуващи иззад вълнолома. В отчаянието си грабнах едно весло, за да предотвратя силния сблъсък на сала 6 дървените колове на кея, но напразно. В този миг моторната лодка тръгна и с рязко друсване „Кон-Тики“ пое по дългия си път. Единственият ми другар беше папагалът, който седеше нацупен в кафеза и ме гледаше злобно. Хората на брега викаха радостно и махаха, а мургавите кинооператори в моторницата едва не изпопадаха в морето от желание да заснемат всички подробности от драматичното тръгване на експедицията от Перу. Стоях самотен и отчаян на сала и търсех с очи изгубените си другари, но нито един от тях не се появи. Тъй стигнахме до „Гуардиан Рио“, който чакаше под пълна пара, готов да вдигне котва и да потегли. Светкавично се изкачих по въжената стълба и така се развиках, че отложиха тръгването и изпратиха лодка на кея. Тя се забави доста дълго, а след това се върна, пълна с красиви сеньорити, но без нито един от изчезналия екипаж на „Кон-Тики“. Всичко това беше много хубаво, но съвсем не решаваше затруднението ми и докато салът гъмжеше от грациозни сеньорити, лодката отново отиде да търси Los expedicionarios noruegos.

Междувременно Ерик и Бенгт спокойно и бавно пристигнали на кея, натоварени с вестници, списания и разни пакети. По пътя срещнали поток от хора, които се разотивали, а на полицейската бариера ги спрял учтив служител, който им казал, че сега вече нямало нищо за гледане. Бенгт, размахвайки елегантно пурата си, обяснил на полицая, че съвсем не идват, за да гледат, а за да пътуват със сала.

— Напразно — казал полицаят снизходително, — „Кон-Тики“ отплава преди един час.

— Невъзможно! — извикал Ерик, като извадил някакъв пакет. — Ето му фенера!

— И ето корабоводача — казал Бенгт, — а аз съм домакинът.

Успели да си проправят път, но сала го нямало. Отчаяно затичали напред-назад по вълнолома и тогава срещнали останалите участници в експедицията, които също така трескаво търсели изгубения сал. Тогава зърнали приближаващата се лодка и ето че шестимата се събрахме отново на сала, а водата се пенеше около нас, докато „Гуардиан Рио“ ни влачеше към открито море.

Беше вече късен следобед, когато тръгнахме, а „Гуардиан Рио“ нямаше да ни пусне, преди да сме съвсем извън крайбрежното движение, което щеше да стане към сутринта. Щом отминахме вълнолома, попаднахме в мъртво вълнение и всички малки корабчета, които ни придружаваха, едно подир друго се върнаха в пристанището. Само няколко големи яхти продължиха с нас до края на залива, за да видят какво ще стане по-нататък.

„Кон-Тики“ следваше влекача като упорито козле, вързано с въже, и забиваше нос във вълните, така че водата заливаше палубата. Това не предвещаваше нищо добро, защото тук морето беше тихо в сравнение с онова, което трябваше да очакваме по-нататък. По средата на залива въжето, с което бяхме вързани за влекача, се скъса и отсамният му край спокойно потъна към дъното, докато влекачът продължаваше пътя си. Бързо налягахме на носа на сала и се помъчихме да уловим въжето, а яхтите продължиха напред, за да спрат влекача. Медузи, големи колкото легени, се мятаха насам-натам с вълните около сала и покриваха всички въжета с лигав пласт парещо желе. Когато салът се издигаше, ние размахвахме ръце към водата, а пръстите ни почти докосваха лигавото въже. След това салът отново се накланяше напред и всички забивахме глави дълбоко в морето, а солената вода, пълна с огромни медузи, заливаше гърбовете ни. Плюехме, ругаехме и вадехме от косите си частици от лигавите медузи, но когато влекачът се върна, краят на въжето беше в ръцете ни, готов за връзване. Тъкмо да го прехвърлим, една вълна отнесе сала точно под надвисналата кърма на влекача. Тя заплашваше да ни затисне и смачка. Захвърлихме всичко и грабнахме бамбукови пръти и гребла, за да избутаме сала встрани, преди да е станало късно. Но не можахме да направим нищо, защото, когато потъвахме между две вълни, не достигахме желязната кърма на кораба, надвиснала като таван над главите ни, а когато водата отново ни издигаше, кърмата на „Гуардиан Рио“ се спущаше надолу и можеше да ни смаже, ако водовъртежът ни отнесеше под нея. На палубата на влекача хората се суетяха и крещяха и най-после витло-то се завъртя точно до нас и ни помогна да се измъкнем от водовъртежа под „Гуардиан Рио“ в последната секунда. Носът на сала беше отнесъл няколко силни удара и бе поразкривен, но постепенно се оправи от само себе си.

— Почне ли нещо зле, то свършва добре — каза Херман. — Само веднъж да завърши това изтегляне, иначе салът ще се разпадне на парчета.

Влаченето продължи на бавен ход през цялата нощ, само с едно-две дребни премеждия. Яхтите отдавна се бяха простили с нас и последната светлинка на брега изчезна зад гърба ни. Само няколко корабни светлини ни отминаха в мрака. Дежурихме през цялата нощ, за да наглеждаме въжето от влекача, но всички успяхме да се наспим добре. На разсъмване над брега на Перу лежеше гъста омара, а пред нас на запад небето се простираше блестящо синьо. Океанът се диплеше на дълги, спокойни вълни с бели гребени, а дрехите ни, трупите и всичко, до което се докосвахме, бе пропито от роса. Беше хладно, зелената вода около нас — изненадващо студена, като се има предвид, че се намирахме на дванадесет градуса южна ширина. Плавахме в Хумболтовото течение, което влачи студените си водни маси от Антарктида покрай бреговете на Перу, откъдето завива на запад и пресича океана точно под екватора. Именно тук Писаро, Сарато и други испански откриватели срещнали за пръв път големите платноходни салове, с които инките навлизали на петдесет-шестдесет морски мили в морето, за да ловят тон и долфини в самото Хумболтово течение. През целия ден тук вее вятър от брега, а вечерният бриз, който духа към брега, им помагал ако искат, да се приберат.

Влекачът спря, а ние се стараехме да задържим сала далеч от кърмата му, додето спуснем малката надута гумена лодка във водата. Лодката плаваше по вълните като футбол и отнесе Бенгт, Ерик и мен до въжената стълба на „Гуардиан Рио“, по която се покатерихме на борда на кораба, Бенгт превеждаше, докато ни показваха на картата точно къде се намира салът. Бяхме на петдесет морски мили от сушата северозападно от Каляо и през първите нощи трябваше да пътуваме с фенер, за да не ни потопи някой крайбрежен кораб. Казаха ни, че по-навътре в морето няма никакви кораби, понеже през тази част на Тихия океан не минават морски пътища.

Сбогувахме се тържествено с всички на кораба и мнозина ни проследиха със странни погледи, когато слязохме в гумената лодка и подскачайки по вълните, потеглихме обратно към „Кон-Тики“.

После откачихме въжето и „Кон Тики“ се понесе самостоятелно по вълните. Тридесет и пет души стояха до перилата на „Гуардиан Рио“ и махаха, докато можехме да различаваме очертанията им. А на сала ние шестимата, седнали върху сандъците, следяхме с очи кораба, докато се изгуби. Едва когато и черният дим на хоризонта се стопи и изчезна, разтърсихме глави и се спогледахме.

— Сбогом, сбогом — каза Торстейн. — А сега, момчета, да бяхме запалили мотора, а?

Засмяхме се и проверихме вятъра. Духаше съвсем слаб бриз най-напред от юг, а после се извърна и задуха от югоизток. Издигнахме бамбуковия напречник с голямото правоъгълно платно. То провисна, а лицето на Кон-Тики се сбръчка и навъси.

— Старецът нещо не е доволен — каза Ерик. — На младини сигурно е виждал по-силни ветрове.

— Слушайте, май че стоим на едно място! — каза Херман, отиде до носа на сала и хвърли във водата треска от балсово дърво.

— Едно, две, три… тридесет и девет, четиридесет, четиридесет и едно.

Треската си лежеше спокойно във водата и не беше изминала дори половината от дължината на сала.

— Ще я отминем — каза Торстейн оптимистично.

— Дано само не тръгнем в обратна посока с вечерния бриз — каза Бенгт. Изпращането в Каляо беше много забавно, но предпочитам да не ни посрещат!

Треската достигна края на сала. Извикахме ура и почнахме да прибираме и затягаме всичко, което бяхме нахвърляли на сала в последния час. Бенгт нагласи примуса в един празен сандък, запали го и след малко се гощавахме с топло какао и бисквити; пробихме един пресен кокосов орех, защото бананите не бяха още узрели.

— „Засега сме донякъде екстра“^[1] — тананикаше Ерик. Облечен в широки панталони от овча кожа, с огромна индианска шапка на главата и с папагала на рамо, той се кълчеше по моряшки.

— Едно нещо само не ми харесва — добави той — и това са тия малко известни напречни течения, които може да ни изхвърлят точно върху крайбрежните скали, ако все така продължаваме да се клатушкаме.

Поспорихме дали да гребем, или не, но решихме да изчакаме вятъра.

И той наистина дойде. Почна да духа леко и равномерно от югоизток. Скоро платното се опъна и изду като изпъчени гърди, а главата на Кон-Тики изглеждаше обзета от борчески дух. „Кон-Тики“ се задвижи. Извикахме: „Хайде на запад!“, дигнахме допълнително платно и затегнахме въжетата. Поставихме кърмовото весло във водата и списъкът на дежурствата влезе в сила. Хвърляхме от носа книжни топчета и трески и ги чакахме на кърмата с часовник в ръка.

— Едно, две, три… осемнадесет, деветнадесет — ето ги! Книжките и треските отминаваха кърмовото весло и скоро се наредиха зад нас като наниз маниста, люшкайки се по вълните. Напредвахме метър по метър. „Кон-Тики“ не пореше водата като остроноса лодка за надбягване. Тъп и широк, тромав и здрав, той спокойно се носеше напред. Не бързаше, но веднъж вече тръгнал, продължаваше с несломима енергия.

Голямо затруднение ни създаваше отначало кърмилното устройство. Салът беше построен точно както го описваха испанците, но нито един от тях не беше жив, за да ни даде някои практически указания как се управлява индиански сал, Преди да тръгнем, специалистите разискваха подробно този въпрос, но с твърде незадоволителен резултат. Те знаеха толкова малко, колкото и ние. Когато югоизточният вятър се засили, трябваше да държим сала в такова положение, че платното да взема вятър откъм кърмата. Ако салът извиеше под ъгъл към вятъра, платното внезапно се обръщаше и почваше да се блъска в товара, в нас и в кабината, а целият сал се извърташе и продължаваше пътя си по същия курс, но с кърмата напред. Настъпваше страшна борба; трима от нас се бореха с платното, а останалите трима гребяха с дългото кърмово весло за да извъртят носа на сала и да го отдалечат от вятъра. Щом успеехме да оправим сала, кърмчията трябваше да внимава, та след малко да не се повтори същото.

Шестметровото кърмово весло лежеше свободно между двете колчета, побити в огромния дънер на кърмата. То беше същото весло, което нашите туземни приятели използуваха при превозването на трупите по река Паленке в Еквадор. Дългият прът от мангрово дърво беше як като стомана, но толкова тежък, че ако паднеше от сала, би потънал. На края на пръта бе завързана с въже голяма чамова лопата. Когато вълните се блъскаха в кърмовото весло, трябваше да напрягаме всички сили, за да го задържим, а пръстите ни се схващаха от усилието да обърнем веслото така, че лопатата да стои отвесно във водата. Преодоляхме това затруднение, като привързахме към дръжката на веслото напречен прът, така че се образуваше нещо като лост, с който го въртяхме. А междувременно вятърът непрестанно се усилваше.

Следобед пасатът духаше вече с пълна мощ. Скоро океанът се разбушува и надигащите се ревящи вълни връхлитаха върху нас откъм кърмата. За първи път на всички ни стана съвсем ясно, че това е то същинският облик на океана, който идва да ни посрещне. Сега работата ставаше сериозна — бяхме откъснати от света. Дали всичко ще мине благополучно, или не, зависеше напълно от издръжливостта на балсовия сал в открито море. Знаехме, че отсега нататък няма вече да срещнем вятър с посока към брега и че нямаме никаква възможност за връщане. Бяхме навлезли в самия пасат и с всеки изминал ден той щеше да ни отвежда все по-навътре в океана. Оставаше ни само да вървим напред с издути платна; дори ако опитахме да обърнем носа към брега, пак щяхме да се носим към открито море, но с кърмата напред. Имахме един възможен път — напред с вятъра, с носа към залез слънце. Но в края на краищата нали именно това беше целта на нашето пътуване — да вървим по пътя на слънцето, каквото смятахме, че е сторил и Кон-Тики с древните слънцепоклонници, когато са ги изгонили от Перу в морето.

С възторг и облекчение забелязахме как салът се издигна и прехвърли първите застрашителни вълни с разпенени гребени, които връхлетяха върху нас. Но за кърмчията беше невъзможно да удържи веслото неподвижно, когато вълните се нахвърляха отгоре му и повдигаха веслото от колчетата или го блъсваха така силно встрани, че то подмяташе кърмчията като парцалена кукла. Дори двама души не можеха да задържат веслото на място, когато вълните се издигаха срещу нас и се стоварваха върху кърмата. Тогава се сетихме да опънем въжето от лопатата до двете страни на сала и да закрепим с други въжета веслото между колчетата, та по този начин да ограничим свободното му движение, за да устоява и на най-силните вълни, стига да устоим самите ние.

Падините между вълните ставаха все по-дълбоки и разбрахме, че сме попаднали в най-бързата част на Хумболтовото течение. Това вълнение явно се дължеше на течението, а не само на вятъра. Водата около нас беше зелена и хладна, а назъбените планини на Перу изчезнаха в гъстите облачни завеси зад нас.

Когато над морето се спусна мрак, започна първият ни двубой с природната стихия. Още не бяхме сигурни в морето и не знаехме дали в тази близост, потърсена от самите нас, то ще се окаже приятел или враг. Погълнати от нощния мрак, чувахме как внезапно общият шум на морето се заглушава от съскането на някоя близка вълна и виждахме белия й гребен, висок колкото кабината, да приближава пипнешком към нас; тогава се улавяхме здраво за каквото ни попадне и очаквахме тревожно водата да се стовари върху нас и сала. Но всеки път изпитвахме същото чувство на изненада и облекчение. „Кон-Тики“ спокойно и невъзмутимо издигаше кърма към небето, а водните маси отминаваха под него. После потъвахме отново в падината между вълните и чакахме следващата голяма вълна. Най-големите вълни обикновено идваха по две-три една подир друга с цяла редица по-малки между тях. Когато две големи вълни се догонваха, втората се изливаше отзад върху сала, тъй като първата все още държеше носа му вдигнат нагоре. Затова въведохме неотменим закон за кърмчията — винаги да бъде опасан през кръста с въже, вързано за сала, защото нямаше перила. Задачата на кърмчията беше да държи кърмата към вълните и вятъра и да насочва сала право навътре в морето. Върху сандъка на кърмата привързахме стар корабен компас, за да може Ерик да контролира курса ни и да изчислява местоположението и скоростта на сала. Засега обаче беше неизвестно къде се намираме, защото небето чернееше от облаци, а хоризонтът представляваше същински хаос от вълни. На кърмилото дежуряха по двама души едновременно и докато останалите се опитваха да подремнат в откритата бамбукова кабина, те трябваше рамо до рамо с все сила да се борят със скокливото весло. Когато наближаваше някоя много голяма вълна, кърмчиите предоставяха управлението на сала на въжетата, а те самите отскачаха и се залавяха за една бамбукова греда на покрива на кабината, докато водните маси връхлитаха с рев върху тях и изчезваха между трупите или се изливаха встрани от сала. След това кърмчиите трябваше веднага да се хвърлят пак върху веслото, преди салът да се извърне и платното да заплющи. Ако салът посрещнеше вълните отстрани, те навлизаха право в бамбуковата кабина. Когато идваха откъм кърмата, изчезваха веднага през цепнатините между трупите и рядко успяваха да достигнат стената на кабината. Явно предимството на сала беше това: /колкото повече дупки, толкова по-добре; водата изтичаше през процепите на пода, но никога не влизаше оттам.

Към полунощ съзряхме светлина от някакъв параход, който ни отмина в северна посока. В три часа мина друг, пак в същото направление. Махахме с малкия си парафинов фенер и сигнализирахме с електрическото фенерче, но те не ни видяха и светлините отминаха спокойно на север и изчезнаха в тъмнината. Едва ли някой на параходите е предположил, че наблизо сред вълните скита истински индиански сал. А и ние не предполагахме, че това ще са последните кораби и изобщо последните човешки следи, които щяхме да видим, докато достигнем другата страна на океана.

Като мухи се вкопчвахме в мрака по двама за кърмовото весло и усещахме как свежата морска вода се стича от косите ни; веслото ни блъскаше и натъртваше гърдите и гърбовете ни, а ръцете ни се схващаха от стискане. Добре се обучихме в тези първи дни и нощи и от сухоземни плъхове се превърнахме в моряци. През първото денонощие на всекиго от нас се падаха по два часа кърмилно дежурство през три часа почивка. Наредихме така, че на всеки час един отпочинал човек отменяше онзи от двамата кърмчии, който е дежурил два часа. За да можем да се справим с веслото, трябваше през цялото дежурство да напрягаме докрай абсолютно всеки мускул на тялото си. Когато капвахме от умора да бутаме веслото, минавахме от другата му страна и го дърпахме. А когато ръцете и гърдите ни заболяваха от натиска, обръщахме се гърбом; веслото ни блъскаше така, че гърдите и гърбовете ни посиняваха и позеленяваха. Когато най-сетне идваше смяната, допълзявахме полузамаяни до бамбуковата кабина, връзвахме с въже краката си и без да сваляме мокрите си солени дрехи, заспивахме, преди да сме успели да се вмъкнем в спалните чували. Струваше ни се, че почти в същия миг въжето жестоко ни дръпва — бяха изминали три часа и трябваше да излезем пак навън, за да отменим един от двамата, които стояха на кърмилото.

Следващата нощ беше още по-ужасна; вълните нарастваха, вместо да намаляват. Два часа непрестанна борба с кърмилото бяха прекалено много; през втората половина от дежурството не успявахме да се справим със задачата си и вълните надделяваха и ни въртяха в кръг и встрани, а водата се изливаше върху сала. Тогава преминахме на едночасово дежурство и час и половина почивка. Така изтекоха първите шестдесет часа — в непрестанна борба с хаоса от вълни, които безспирно, една след друга, се нахвърляха върху нас. Високи и ниски вълни, остри и закръглени вълни, пречупени вълни и вълни над други вълни. От всички ни най-много страдаше Кнут. Беше освободен от кърмилно дежурство, но в замяна на това принасяше жертва на Нептун и мълчаливо изживяваше мъките си в един ъгъл на кабината. Папагалът седеше мрачен в своя кафез и пляскаше с криле, колчем салът неочаквано се накланяше и някоя вълна блъсваше стената откъм кърмата. Но всъщност „Кон-Тики“ не се люшкаше чак толкова силно, а преминаваше вълните по-спокойно от който и да било кораб със същите размери. Ала беше невъзможно да се предвиди на коя страна ще се наклони палубата в следващия миг и ние не успяхме да усвоим изкуството да се движим свободно по сала, защото той се накланяше не само по дължината си, но и настрани.

През третата нощ морето малко поутихна, макар че вятърът духаше все тъй силно. Към четири часа неочаквано ни догони в мрака голяма разпенена вълна и преди кърмчиите да разберат какво става, целият сал се завъртя кръгом. Платното изплющя по бамбуковата кабина и застрашаваше да я разбие на парчета, а то да се разкъса. Всички трябваше да излезем на палубата, да закрепим товара и да затегнем платната и въжетата с надеждата салът пак да извие по правия курс и главното платно спокойно да се издуе напред. Но салът не искаше да се извърне. Беше решил сега пък да върви с кърмата напред и толкоз! Колкото и да дърпахме, бутахме и гребяхме, постигнахме единствено това, че в тъмнината платното повлече двама от нас и те едва не паднаха зад борда във вълните. Океанът беше значително утихнал. Схванати и натъртени, с изранени длани и сънливи очи, не струвахме и пет пари. По-добре да пестим силите си, в случай че морето ни призове на още по-страшна схватка! Нищо не се знаеше. Тогава свихме платното и го намотахме на бамбуковия напречник. „Кон-Тики“ легна косо срещу вълните и ги запрескача като тапа. Всичко по сала беше здраво завързано, отменихме дежурствата и шестимата се вмъкнахме в тясната бамбукова кабина, където, притиснати един до друг като в консервена кутия, заспахме подобно на мумии.

Тогава дори и не предполагахме, че сме удържали най-трудната борба, що се отнася до управлението на сала. Едва когато бяхме далеч сред океана, открихме простия, но гениален начин на инките да управляват своите салове.

Събудихме се късно сутринта, когато папагалът почна да пърха, крещи и подскача на пръчката си. Океанът все още се вълнуваше, но вълните бяха дълги и равномерни, а не така диво объркани както предишния ден. Веднага видяхме, че слънцето пече върху жълтата бамбукова палуба и придава на целия океан край нас светъл и приветлив вид. Какво от това, че вълните се пенят и издигат високо, щом не стигат до нас! Какво от това, че се извисяват право нагоре пред носа ни, щом знаем, че само след миг салът ще мине над тях като валяк и ще изглади разпенения им хребет, а цялата тежка и опасна водна планина само ще ни повдигне нагоре и роптаейки, шумно ще премине под краката ни! Старите перуански майстори са знаели добре какво правят, като не са взели някаква куха черупка, която би могла да се напълни с вода, или по-дълъг сал, който не би могъл да преминава вълните една по една. Валяк, направен от корк — ето какво беше нашия сал.

По обед Ерик изчисли местоположението ни и установи, че освен пътя, който бяхме изминали в западна посока с помощта на платното, сме се отклонили много на север край брега. Все още се намирахме в Хумболтовото течение, точно на сто морски мили от сушата. Главният въпрос сега беше дали няма да попаднем в опасните въртящи се течения южно от островите Галапагос. Това можеше да доведе до съдбоносни последици, защото силните морски течения, насочени към бреговете на Средна Америка, можеха да ни отнесат в неизвестна посока. Но ако всичко вървеше според нашите изчисления, щяхме да извием на запад през океана с главното течение много преди да стигнем на север до Галапагос. Вятърът все още духаше точно от югоизток. Издигнахме платното, обърнахме сала с кърмата срещу вятъра и подновихме дежурствата при кърмилото.

Кнут превъзмогна мъките на морската болест и двамата с Торстейн се покатериха на клатушкащия се връх на мачтата и почнаха да правят опити с тайнствени радиоантени, които издигаха във въздуха с балон или хвърчило. Внезапно един от тях извика от радиопредавателния кът, че чул военноморската станция в Лима, която ни викала. Съобщаваха ни, че самолетът на американския посланик излетял от брега, за да се прости още веднъж с нас и да види как изглеждаме в открито море. Малко след това установихме пряка връзка с радиста на самолета и последва съвсем неочакван разговор със секретарката на експедицията Йерд Волд, която се намираше на борда. Съобщихме колкото можехме по-точно къде се намираме и в продължение на часове давахме сигнали, за да ги упътим. А гласът в етера се усилваше и отслабваше, докато „Army-119“ обикаляше да ни търси. Но не можахме да чуем бръмченето на моторите и не видяхме самолета. Не беше толкова лесно да се намери плоският сал сред вълните, а пък ние не виждахме надалеч. Най-сетне самолетът трябваше да се откаже и се върна на брега. Повече никой не се опита да ни намери.

През следващите дни морето все още беше развълнувано, но съскащите вълни идваха на равномерни промеждутъци от югоизток и управляването на сала стана по-лесно. Посрещахме вълните и вятъра с лявата четвъртина на кърмата; тогава вълните по-рядко заливаха кърмчията, а салът вървеше по-спокойно и не се извърташе. С безпокойство забелязахме, че югоизточният пасат и Хумболтовото течение с всеки изминал ден ни отнасят все по-близо до обратните течения край островите Галапагос. Пътувахме право на северозапад, и то с такава бързина, че средното разстояние, което изминавахме на ден по това време, беше петдесет и пет-шест-десет морски мили с рекорд от седемдесет и една морски мили, или повече от сто и тридесет километра за едно денонощие.

— Хубаво ли е на Галапагос? — попита един ден Кнут предпазливо, като гледаше картата, върху която пътят на сала беше отбелязан като наниз от кръгчета и приличаше на пръст, сочещ злокобно към прокълнатите острови Галапагос.

— Едва ли — отвърнах. — Казват, че малко преди времето на Колумб инката Тупак Юпанки заминал от Еквадор за Галапагос, но нито той, нито някой от другите инки се заселил там, защото нямало вода.

— О’кей — каза Кнут, — тогава, дявол да го вземе, няма да ходим там или поне се надявам, че няма да идем.

Така свикнахме с океана, който непрестанно се люшкаше около нас, че не му обръщахме никакво внимание. Какво значение имаше, че се полюшкваме заедно с хилядите сажени вода под нас, щом салът и ние винаги бяхме отгоре! Само че сега вече възникваше вторият въпрос — докога ще можем да се задържим отгоре? Лесно се забелязваше, че балсовите трупи поемат вода. Най-задният напречен пън беше в по-лошо състояние от останалите. При натиск върхът на пръста потъваше в набъбналото като гъба дърво и от него цвъртеше вода. Скришом отчупих парче просмукано дърво и го хвърлих във водата. То потъна и бавно изчезна в дълбините. По-късно видях, че и другите правят същото, когато мислят, че никой не ги вижда. Заставаха благоговейно и наблюдаваха как пропитата с вода треска бавно потъва в зелената вода. Преди да тръгнем, отбелязахме водолинията на сала, обаче в неспокойното море беше невъзможно да установим колко дълбоко газим, защото трупите ту се издигаха над водата, ту потъваха дълбоко в нея. Но когато забивахме в трупите нож, виждахме за наша радост, че на около един пръст под повърхността дървото е сухо. Изчислихме, че ако водата продължава да просмуква дървото със същата бързина, то по времето, когато според очакванията ни ще наближим сушата, салът ще плава малко под повърхността на водата. Надявахме се обаче, че сокът, който се намира по-надълбоко в трупите, ще действува като импрегнация и ще спре просмукването на водата.

През първите седмици ни тревожеше още една опасност — въжетата. Денем бяхме толкова заети, че не мислехме много за тях, но когато се спуснеше мрак и лягахме в спалните си чували на пода на кабината, имахме повече време да мислим, да чувствуваме и да се ослушваме. Проснати всеки на своя сламеник, усещахме как рогозката под нас се огъва вълнообразно с ритъма на трупите. Като оставим настрана клатушкането на целия сал, и деветте трупи се движеха самостоятелно. Ту се издигаха, ту хлътваха с леко вълнообразно движение. Не се разместваха много, но все пак достатъчно, за да изпитваме чувството, че лежим върху гърба на голямо дишащо животно, и затова предпочитахме да лягаме по дължината на трупите. През първите две нощи това движение се усещаше най-силно, но тогава бяхме прекалено уморени, за да му обърнем внимание. По-късно въжетата понабъбнаха от водата и държаха деветте трупи в по-спокойно положение. Но въпреки това на сала нямаше нито една плоскост, която да стои неподвижно спрямо другите. Тъй като при свръзките си основните трупи се движеха както надлъжно, така и напречно, то и всичко останало по сала също се движеше. Бамбуковата палуба, двойната мачта, четирите плетени стени на кабината и покривът от бамбукови пръчки с банановите листа — всички бяха вързани само с въжета и се извъртаха и повдигаха в противоположни посоки — едва доловимо движение, но достатъчно ясно, за да се забелязва. Ако един ъгъл се издигаше, друг хлътваше и ако всичките пръчки на едната половина на покрива се извъртаха напред, на другата половина се извъртаха назад. А когато погледнехме навън през отворената страна на кабината, там имаше още повече живот и движение, защото небето бавно се въртеше в кръг, а морето се издигаше високо към него.

Въжетата понасяха всеки напор. Всяка нощ ги слушахме как скърцат, стенат, скриптят и пищят. Наподобяваха роптаещ хор, които ни обкръжаваше в мрака и в който всяко въже издаваше различен глас според дебелината си и според това колко стегнато е вързано. Всяка сутрин им правехме основен преглед. А за да проверим дали са в ред и от долна та страна на сала, спускахме се от ръба му с главата надолу, като двама души ни хващаха здраво за глезените.

Въжетата обаче държаха. „Две седмици“ — бяха казали моряците — дотогава всички въжета щели да се скъсат. Но въпреки жаловития концерт, засега не можехме да открием никакъв признак на протриване. Едва когато бяхме далеч навътре в океана, разбрахме на какво се дължи това. Балсовото дърво беше толкова меко, че въжетата постепенно се врязваха в него и то ги запазваше, вместо да ги протрива.

След около седмица океанът се поуспокои и забелязахме, че от зелен стана син. Салът почна да се носи в посока запад-северозапад, а не точно на северозапад; изтълкувахме това като първо слабо указание, че сме напуснали крайбрежното течение, и започнахме да се надяваме, че ще бъдем отнесени навътре в океана.

Още първия ден, когато ни оставиха сами в морето, забелязахме около сала риби, но тогава бяхме твърде заети с управлението и дори не помисляхме за риболов. На втория ден навлязохме в пасаж от сардини, а скоро след това пристигна една синя акула, дълга около два метра и половина, обърна белия си корем нагоре и се отърка в трупите на сала, където Херман и Бенгт стояха боси във водата, придържайки веслото. Тя поигра известно време около нас, но докато приготвим ръчния харпун, изчезна.

На другия ден ни споходиха тонове, бонито и долфини. Една голяма летяща риба падна на палубата; използувахме я за стръв и веднага изтеглихме два големи долфина (елдорадо), всеки от които тежеше десет-петнадесет килограма - храна за няколко дни. Докато дежурехме на кърмата, виждахме много риби, които дори не познавахме, а един ден попаднахме на стадо делфини, чийто край просто не се виждаше. Черните им гърбове подскачаха близо един до друг, сбираха се край сала и се подаваха тук-таме по цялото море, докъдето можехме да видим от върха на мачтата. Колкото повече се отдалечавахме от сушата и приближавахме екватора, толкова по-обикновено явление ставаха летящите риби. А когато навлязохме в синята вода, където морето се надигаше царствено и спокойно, огряно от слънцето и накъдрено от вятъра, ги виждахме да блестят във въздуха подобно на дъжд от снаряди. Те излитаха от водата, понасяха се в права линия и щом инерцията им се изчерпеше, падаха в морето.

Нощем, когато закачахме малкия парафинов фенер пред кабината, светлината ги привличаше и над сала профучаваха големи и малки летящи риби. Често се блъскаха в бамбуковата кабина или в платното и падаха безпомощно на палубата. Тъй като на сухо не можеха да се засилят и отскочат, оставаха там и се мятаха омаломощени, наподобяващи херинги с големи очи и дълги нагръдни перки. Случваше се да чуем от палубата някоя и друга ругатня, когато студена летяща риба, дофучала с голяма бързина, неочаквано плясваше някого по тялото. Винаги долитаха с голяма скорост, с главата напред и ако улучеха нечие лице, то пламваше и почваше да смъди. Но пострадалият бързо прощаваше непредизвиканото нападение, защото въпреки всички недостатъци това беше вълшебно морско царство, където вместо печени пилета по въздуха долитаха прекрасни рибни ястия. Пържехме летящите риби за закуска и не знаем дали се дължеше на рибата, на готвача или на апетита ни, но след като остържехме люспите им, те ни напомняха пържена пъстърва.

Щом станеше от сън, първото задължение на готвача беше да събере от палубата всички летящи риби, паднали на сала през нощта. Обикновено имаше към половин дузина и повече, а една сутрин намерихме двадесет и шест, и то много тлъсти. Веднъж Кнут беше дълбоко опечален, защото, докато стоял и бъркал в тигана, една летяща риба се блъснала в ръката му, вместо да падне право в кипящото масло.

Торстейн осъзна напълно интимното ни съседство с морето, когато една сутрин намери на възглавницата си сардела. Кабината беше толкова тясна, че той лягаше с глава извън вратата и нощем, когато някой излизаше и неволно стъпеше върху лицето му, Торстейн го захапваше за крака. Сега хвана сарделата за опашката и приятелски й заяви, че съчувствува на сарделите за тяхната съдба. Следната нощ всички най-съвестно поприбрахме краката си, за да има повече място за Торстейн, но след време стана нещо, което го накара да премести леглото си в радиопредавателния кът върху сандъка с кухненските принадлежности.

Това се случи няколко нощи по-късно. Беше мрачно и тъмно като в рог и Торстейн постави парафиновия фенер точно до главата си, за да виждат дежурните през нощта къде стъпват, когато влизат и излизат за смяна. Към четири часа Торстейн се събудил от падането на фенера и усетил, че нещо студено и мокро се мята около ушите му. „Летяща риба“, помислил си и се опитал да я напипа в тъмното, за да я изхвърли. Уловил нещо дълго и мокро, което се гърчело подобно на змия, и го изпуснал като опарен. Докато Торстейн се опитвал да запали фенера, невидимият нощен посетител избягал и се озовал при Херман. Херман подскочи, от което се събудих и аз, и веднага помислих за огромните сепии, които се явяват нощем из тези води. Когато запалихме фенера, Херман седеше победоносно, стиснал за врата една тънка дълга риба, която се гърчеше в ръцете му като змиорка. Рибата беше дълга около метър, тънка като змия, с мътни черни очи и издадена хищническа челюст, пълна с дълги остри зъби. Те режеха като бръснач и можеха да се подвиват назад към небцето, за да сторят място на поглъщаната плячка. Докато Херман я стискаше, тя внезапно повърна някаква бяла риба с големи очи, дълга около двадесет сантиметра, а след малко още една от същия вид. Явно това бяха две дълбоководни риби, разкъсани от зъбите на змиеподобния хищник. Тънката кожа на рибата беше синкавовиолетова на гърба и стоманеносиня на корема и се белеше на парцали.

Най-сетне и Бенгт се събуди от нашите викове и ние поднесохме под носа му фенера и дългата риба. В просъница той се надигна от спалния си чувал и съвсем сериозно заяви:

— Не, такова нещо не съществува. — След което спокойно се обърна и пак заспа.

Бенгт не беше много далеч от истината. После стана ясно, че ние шестимата, седнали около фенера в бамбуковата кабина, сме първите хора, видели жив екземпляр от този вид. По Южноамериканското крайбрежие и на островите Галапагос няколко пъти били намирани скелети на такава риба. Ихтиолозите я наричат гемпилус или змиеобразна скумрия и смятат, че живее в големи морски дълбочини, тъй като никой досега не я бил виждал жива. Но дори наистина да живее на големи дълбочини по дъното на океана, навярно стои там само денем, когато слънцето заслепява огромните й очи, а през тъмни нощи гемпилусът скача високо над морската повърхност. Ние на сала се убедихме в това.

Седмица след като рядката риба попадна в спалния чувал на Торстейн, ни посети и втора. Пак беше четири часът сутринта и новата луна бе залязла, та цареше пълен мрак, макар звездите да светеха. Салът се управляваше лесно и когато моето дежурство свърши, тръгнах по ръба, за да проверя дали всичко е наред за другата смяна. Бях вързан с въже през кръста както всички дежурни и с парафиновия фенер в ръка вървях внимателно по най-крайните странични трупи, за да заобиколя мачтата. Трупите бяха мокри и хлъзгави и ужасно се ядосах, когато някой съвсем ненадейно хвана въжето зад гърба ми и го дръпна така силно, че едва не изгубих равновесие.

Разгневен, се обърнах и вдигнах фенера, но зад мен нямаше жива душа. Тогава въжето пак се дръпна и видях, че на палубата лежи нещо лъскаво и се гърчи. Оказа се още един гемпилус. Беше забил зъбите си така силно във въжето, че някои от тях се счупиха, докато успея да го изтръгна. Навярно светлината от фенера е осветявала виещото се бяло въже и нашият посетител от морските дълбини се е засилил и скочил с надеждата да хване някоя особена дълга и вкусна риба. Уви, завърши дните си в един буркан с формалин.

Морето предлага много изненади на онзи, който живее на едно ниво с морската повърхност и се носи по нея бавно и беззвучно. Ловецът, който си проправя шумно път през гората, може да се върне в къщи и да каже, че не е срещнал никакъв дивеч. Друг пък седи кротко на някой дънер и чака, а из храсталаците се шумоли и току надничат любопитни очи. Така е и в морето. Обикновено го преминаваме с грохота на мотори, с бумтящи бутала и водата се пени около носа, а после се връщаме и заявяваме, че няма какво да се види в океана.

Тъй като салът се плъзгаше безшумно по повърхността на морето, не минаваше и ден, без да бъдем посетени от любопитни гости, които се въртяха и сновяха край нас; някои от тях, като делфините и рибите пилоти, така се привързаха към нас, че съпътствуваха сала през целия океан и денонощно плуваха около него.

Когато се спущаше нощ и на тъмното тропическо небе блясваха звездите с цялото си великолепие, водата около нас фосфоресцираше и съперничеше на звездите. Някои светещи планктони така поразително приличаха на кръгли въглени, че неволно отдръпвахме босите си крака, когато водата изхвърляше светещите топчета на кърмата до нас. Хванехме ли ги, виждахме, че това са разни видове дребни фосфоресциращи раци. Понякога в такива нощи се стряскахме от две кръгли очи. подали се внезапно от морето точно до сала, които, без да мигат, се взираха в нас с хипнотизиращ поглед, сякаш ни гледаше самият дух на море го. Обикновено това бяха изплували от дълбините големи сепии, чиито демонски зелени очи светеха като фосфор в тъмнината. Друг път се оказваха светещите очи на дълбоководни риби, които излизаха на повърхността само нощем и оставаха край нас да ни гледат, запленени и очаровани от светлината на фенера. Няколко пъти, при съвсем спокоен океан, черната вода около нас внезапно се изпълваше с кръгли глави с диаметър от шестдесет до деветдесет сантиметра, неподвижно втренчили в нас големи, искрящи очи. А в други нощи под водата се виждаха светли кълба с диаметър от около метър или повече, които мигаха на неравномерни промеждутъци като електрически крушки, запалвани за миг.

Постепенно свикнахме с тия подземни или, по-точно казано, подводни същества, които живееха под краката ни, но въпреки това винаги се изненадвахме при появата на някой нов вид. Една облачна нощ към два часа, когато черната вода трудно се различаваше от черното небе, кърмчията забеляза дълбоко във водата слаба светлина, която постепенно доби формата на голямо животно. Невъзможно беше да се каже дали тялото му светеше от полепнал по него планктон, или пък самата кожа на животното фосфоресцираше, но мъждукащата светлина под водата придаваше на това призрачно Същество неясни, трептящи очертания. Ту изглеждаше кълбовидно, ту овално или триъгълно. То внезапно се разцепи на две части, които заплуваха насам-натам под сала, независими една от друга. В края на краищата големите светещи призраци станаха три и заописваха под нас бавни кръгове. Бяха същински чудовища, защото видимата част на телата им имаше дължина поне седем-осем метра. Бързо се събрахме на палубата, за да наблюдаваме танца на привиденията. Той продължи с часове; животните следваха сала. Загадъчните ни светещи спътници плуваха доста надълбоко, главно откъм десния борд, където стоеше фенерът, но често отиваха и точно под сала или излизаха откъм левия борд. Светещата площ на гърбовете им показваше, че са по-големи от слонове, но не бяха китове, защото нито веднъж не се подадоха да дишат. Дали не са били огромни ватуси^[2], които, преобръщайки се от една страна на друга, са променяли формата си? За да ги подмамим да изплуват по-нагоре, та да видим що за създания са, спуснахме фенера до повърхността на водата, но те не му обърнаха никакво внимание. И като всички благовъзпитани призраци и привидения изчезнаха вдън земя, щом взе да се зазорява.

Никой не можа да ни разтълкува задоволително нощното посещение на трите светещи чудовища, освен ако приемем за обяснение една друга среща, състояла се посред бял ден след денонощие и половина, на 24 май. Носехме се по приятни обли вълни на приблизително деветдесет и пет градуса западна дължина и седем градуса южна ширина. Наближаваше обяд и току-що бяхме изхвърлили червата на два големи долфина, които хванахме призори. Скочих в морето при носа на сала, за да се освежа, а сетне хванах едно въже и се изтегнах, оглеждайки се предпазливо. Изведнъж забелязах, че през кристалнобистрата вода към мен приближава дебела кафява риба, дълга около два метра. Излязох бързо на ръба на сала и седнах в слънчевия пек да разгледам рибата, която спокойно отмина. В същия миг чух дивия боен вик на Кнут откъм кърмата зад бамбуковата кабина. Той така силно изкрещя „акула“, че гласът му сякаш се продра и тъй като край сала всеки ден плуваха акули, без да предизвикват такава възбуда, всички разбрахме, че трябва да е станало нещо особено, и се втурнахме да му помогнем.

Кнут коленичил да изпере бельото си във вълните и като вдигнал очи, съзрял най-огромното, най-грозното лице, което човек би могъл да си представи — глава на същинско морско чудовище, толкова голяма и отвратителна, че и самият дух на морето да се беше появил, едва ли би могъл да направи такова впечатление. Тя беше широка и плоска като на жаба с две малки очи съвсем отстрани и жабешка уста около метър и половина, от чиито ъгли висяха дълги мустаци. Главата се сливаше с огромно тяло, завършващо с дълга тънка опашка и островърха, отвесно поставена перка на края, която доказваше, че това морско чудовище няма нищо общо с кита. Под водата тялото му изглеждаше кафеникаво, но и главата, и цялото тяло бяха гъсто осеяни с малки бели петна. Чудовището плуваше бавно и лениво зад кърмата, хилеше се като булдог и спокойно размахваше опашка. Голямата извита перка на гърба му стърчеше високо над водата, а понякога се показваше и перката на опашката; когато звярът се озовеше в падината между две вълни, водата плискаше като около подводна скала. Пред широките му челюсти плуваше във ветрилообразен строй цяла тълпа риби пилоти със зеброви ивици; по огромното му тяло се бяха вкопчили едри риби ремора и други паразити. Всичко това приличаше на чудновата зоологическа сбирка, струпана върху нещо като плаваща подводна скала.

Зад сала висеше като стръв за акули десеткилограмов долфин, закачен с шест от най-големите ни риболовни куки.

Цял рояк риби пилоти се стрелна към него; те го подушиха, без да го докоснат, и бързо се върнаха при своя господар и повелител, царя на морето. Подобно на механическо чудовище той пусна в ход машината си и бавно се плъзна към долфина, който в сравнение с устата му изглеждаше нищожен залък. Опитахме се да придърпаме долфина и морското чудовище бавно го последва до сам ръба на сала. То го лапна почти без да открехва уста, сякаш за такава незначителна хапка не си заслужаваше да разтваря цялата порта. Когато дойде съвсем близо до сала, великанът отърка гръб в тежкото кърмилно весло и то се издигна над водата. Сега имахме добра възможност да разгледаме това чудовище съвсем отблизо — толкова отблизо, та помислих, че сме полудели, защото се тресяхме от смях и крещяхме възбудено пред това фантастично зрелище. Дори Уолт Дисни с богатата си фантазия не би могъл да създаде по-ужасяващо морско чудовище от това, което тъй неочаквано се появи край нас и едва ли не опираше страшните си челюсти в трупите на сала.

Чудовището се оказа кито-акула — най-голямата акула и изобщо най-голямата риба, която съществува днес на света. Среща се извънредно рядко, но единични екземпляри се виждат тук-таме из тропическите области на океаните. Кито-акулата достига средно петнадесет метра дължина и според зоолозите тежи към петнадесет тона. Казват, че големи екземпляри достигали двадесет метра, а черният дроб на едно малко, убито преди време с харпун, тежал триста килограма и по широките му челюсти имало три хиляди зъба.

Чудовището беше толкова грамадно, че когато почна да кръжи около нас и под сала, главата му се виждаше от едната страна, а цялата му опашка стърчеше от другата. Погледнато отпред, лицето му изглеждаше тъй невероятно смешно, отпуснато и глупаво, че не успявахме да сдържим гръмкия си смях, макар да съзнавахме, че ако гигантът ни нападне, би могъл само с един удар на опашката да разбие балсовите трупи и да разкъса въжетата. Той очертаваше все по-тесни кръгове под сала, а ние нямаше какво да правим, освен да изчакаме и видим какво ще се случи. След това чудовището излезе пак изпод кърмата, отърка се приятелски в кърмилното весло и го повдигна, а то се плъзна по гърба му. Стояхме на ръба на сала с ръчни харпуни, но те приличаха на клечки за зъби в сравнение с огромното туловище, за което ги бяхме приготвили. Кито-акулата с нищо не показваше, че възнамерява да ни напусне, а обикаляше около нас и плуваше подир сала като вярно куче. Никой от нас не беше преживял, нито пък мислил, че ще преживее подобно нещо, и цялото приключение с това морско чудовище, което плуваше зад сала и под него, ни се струваше до такава степен невероятно, че наистина не можехме да го приемем сериозно.

Всъщност кито-акулата се въртя край нас не повече от час, но имахме чувството, че посещението й трая цял ден. Ерик, застанал на единия ъгъл на сала, с два и половина метров харпун в ръка, не можа да се сдържи и насърчен от необмислените ни подвиквания, издигна харпуна над главата си. Когато кито-акулата бавно се плъзна към него и главата й се озова точно до ъгъла на сала, Ерик замахна с цялата си великанска сила и заби харпуна дълбоко в хрущялната глава на кито-акулата. Изминаха една-две секунди, докато гигантът разбере какво се е случило. И току-изведнъж кроткият глупчо се превърна в планина от стоманени мускули. Въжето на харпуна изсвистя и полетя през ръба на сала, а в морето изригна воден стълб, когато великанът се устреми към дълбините. Въжето повали презглава тримата, застанали най-близо, и ожули здравата двама от тях, докато свистеше из въздуха. Това дебело въже, способно да удържи цяла лодка, се закачи за ръба на сала и се скъса като конец, а няколко мига по-късно на двеста метра от нас изплава счупената дръжка на харпуна. Рояк подплашени риби пилоти се стрелнаха натам в отчаяния си стремеж да настигнат своя стар господар и повелител. Дълго чакахме чудовището да се върне като разярена подводница, но кито-акулата не се весна повече. Тогава се намирахме в самото южноекваториално течение и плавахме в западна посока, точно на четиристотин морски мили южно от островите Галапагос. Нямаше вече опасност да попаднем в техните течения и единствената ни връзка с този архипелаг бяха поздравите, които ни носеха големите морски костенурки, заблудили се в открито море далеч от островите. Веднъж видяхме една действително огромна морска костенурка, която се бореше с нещо във водата, подала над повърхността на океана глава и един от големите си плавници. Когато вълните я издигнаха, забелязахме сини, зелени и жълти отблясъци във водата под нея и разбрахме, че костенурката води борба на живот и смърт с долфини. Борбата беше наглед съвсем едностранна и се състоеше в това, че дванадесет-петнадесет многоцветни долфина с големи глави се нахвърляха върху врата и краката на морската костенурка и явно се стараеха да я изтощят, защото костенурката не може да стои по цял ден с глава и крака, прибрани в черупката.

Когато забеляза сала, костенурката се гмурна и стремително заплува към нас, последвана от блестящите риби. Дойде съвсем близко до сала и по всичко личеше, че иска да се покатери върху трупите, но тогава ни забеляза. Ако бяхме по-опитни, положително щяхме да я уловим с въжета, докато огромната броня бавно гребеше край едната страна на сала. Обаче се зазяпахме и пропуснахме сгодния миг, а дорде приготвим ласото, грамадната морска костенурка успя да ни отмине. Хвърлихме във водата малката гумена лодка и Херман, Бенгт и Торстейн тръгнаха да преследват морската костенурка с нашата кръгла орехова черупка, не много по-голяма от черупката, която плуваше пред тях. Домакинът ни Бенгт вече си представяше разни блюда, между които и най-вкусната супа — супа от костенурково месо. Но колкото по-бързо гребяха, толкова по-бързо костенурката пък пореше водата точно под повърхността й, и на около сто метра от сала изведнъж изчезна безследно. Както и да е, те поне извършиха едно добро дело. Защото, когато малката жълта гумена лодка взе да се връща, като подскачаше по вълните, цялото стадо блестящи долфини се спусна да я преследва. Те кръжеха край новата костенурка и най-нахалните се опитваха да захапят греблата, които се потапяха във водата като плавници, а в това време миролюбивата морска костенурка благополучно се изплъзна от всичките си подли преследвачи.