Нора Робъртс
Видение в бяло (20)

Деветнадесета глава

Мак чу глухо тупване и тихо промърморване и отвори едното си око. Сгушена в завивките, тя видя как Картър куцука към обувките си.

— Колко е часът?

— Рано е. Заспивай пак. Успях да стана, да си взема душ и почти се облякох, преди да се блъсна в нещо и да те събудя.

— Няма нищо. И бездруго трябва да ставам и да се хващам на работа. — Очите й отново се затвориха.

Понесъл в ръка обувките си — и накуцващ съвсем леко, — той се приближи и я целуна по челото. Тя само измърка доволно и пак се унесе в сън.

Когато отново отвори очи, слънцето вече грееше високо. Явно нямаше да започне много рано все пак, помисли си тя и се изтърколи от леглото. Но пък едно от предимствата да имаш собствен бизнес — и да нямаш уговорени срещи сутринта — бе това, че можеш да поспиш до късно. Тръгна към банята, после тръсна глава и се върна да оправи леглото.

Това е новата Мак, напомни си тя. Подредената и организирана във всички сфери на личния си и професионалния си живот Макензи Елиът. Онази Мак, която имаше прекрасен нов гардероб, където всичко си имаше определено място — и се намираше точно там.

Тя бухна възглавниците, приглади чаршафите, застла внимателно завивката отгоре. Ето, повтори си тя, както правеше всяка сутрин, отнема само две минути. Кимна доволно и огледа стаята. Никъде нямаше захвърлени дрехи, нито обувки, изритани под някой стол, нито бижута, разпилени небрежно върху тоалетката. Това бе стаята на зряла жена с отличен вкус — жена, която владееше положението.

Взе си душ, после си напомни, че трябва да окачи хавлията. Отново в спалнята, тя си достави удоволствието да отвори гардероба и просто да постои пред него, загледана вътре.

— Ето, за това говоря.

Дрехите й бяха окачени в изрядни прави линии, подредени според функцията си и цвета. Всеки чифт от внушителната й колекция обувки бе прибран в прозрачна пластмасова кутия и заемаше място според вида си. Имаше кутии с вечерни и ежедневни обувки, със сандали, с ботуши, както и кутии със затворени обувки, такива с отворени пръсти, с обувки на висок ток и такива с платформа. Истинска прелест.

Дамските й чанти, отново според предназначението и цвета им бяха удобно разположени на леснодостъпни рафтове. В лъскавите бели чекмеджета на вградените шкафове бе царството на шаловете — някога обречени да се трупат на безредни купчини или оплетени възли, сега бяха прилежно сгънати, както и по-хубавите й пуловери и чорапите й.

Така обличането се превръщаше в абсолютно лишено от стрес удоволствие. Нямаше трескаво търсене, нямаше ругатни, нито чудене къде, по дяволите, се е завряла онази синя риза с френските маншети и вече не беше принудена да се задоволява с друга синя риза, понеже не можеше да намери тази, която търси. Защото синята риза с френските маншети бе точно там, където й бе мястото.

Сложи си бяла тениска, тъмносин пуловер с остро деколте и обу джинси — подходящо облекло за сутрешната й работа, както и за фотосесията в ранния следобед. Доволна и щастлива, тя излезе от спалнята е бодра крачка. После бързо се върна, за да прибере пижамата си в коша за пране.

Слезе на долния етаж, тъкмо когато Ема влизаше през вратата.

— Свърши ми кафето. Помогни ми.

— Разбира се. Тъкмо щях… О, явно Картър е направил, преди да излезе.

— Не искам да те мразя за това, че има кой да ти прави кафе, докато спиш, но ми трябва кофеин, за да се пробуди алтруистичната ми натура — Ема си наля в голяма чаша и жадно пое първата глътка. — Животът отново е хубав.

Мак също си сипа и отпи в знак на съгласие.

— Искаш ли да ми видиш гардероба?

— Вече три пъти съм го виждала. Да, това е кралят на всички гардероби по света.

— Е, този на Паркър е кралят.

— Онзи на Паркър е богът на гардеробите. За теб е кралят. Обади се булката от събота — продължи Ема. — Смята да промени цветята на малката шаферка от розови листенца в кошница на бледорозов кръгъл букет, който се носи окачен на ръката с панделка.

— Мислех, че е сменила кръглия букет с кошницата.

— Да. А преди това искаше букет с формата на полумесец, който смени с каскаден и отново се върна на полумесеца — Ема затвори големите си кафяви очи и направи жест, все едно си прерязва гърлото. — Ще се радвам, когато всичко това свърши.

— Такива като нея напълно оправдават мнението на сестрата на Картър.

— Шери?

— Не, по-голямата му сестра, която смята, че сватбите са прекалено стресиращи, прекалено натруфени и в общи линии прекалено раздути като събитие. Все пак е само един ден.

— Това е големият ден. Освен това, както знаеш, с това си изкарваме прехраната.

— Съгласна съм. Но съботната булка ще бъде истинско изпитание за нас. Чак докато не мине по алеята към олтара. Обади ми се вчера и ми изпрати по факса снимка, която открила в някакво списание. Иска и на нея да й направя такава в събота. Хей, няма проблем. С изключение на факта, че роклята й е съвсем различна, както и фигурата й, воалът в косата и прическата. О, и съвсем случайно не разполагаме с каменен свод от древен ирландски замък, под който тя да застане да позира. Или поне не ни е подръка.

— Това са просто нерви. Притесненията на жена, свикнала да контролира всичко. Трябва ми още малко кафе, а после се залавям за работа — Ема си доля в чашата. — Ще ти я върна.

— Винаги така казваш.

— Ще ти върна целия куп — обеща тя и се изниза. Останала сама, Мак се запъти към кухненския шкаф.

Имаше нужда от малко захар и консерванти заедно с кафето, каза си тя. Когато отвори шкафа, намери вътре лъскава червена ябълка пред кутията с кексчета. Отгоре й бе залепена бележка, на която пишеше: „Изяж и мен!“

Задави се със смеха си, докато вземаше ябълката, а бележката остави на плота. Колко е мил само, помисли си тя, докато отхапваше от плода. Забавен. Какво би могла да направи на този етап, освен да се ожени за него?

Беше го омагьосала с „Ла Перла“, беше му сготвила истинско ястие. Беше…

— Снимката!

Изтича до бюрото си, за да включи компютъра. Не беше забравила третата част от подаръка. Просто не бе могла да реши кой кадър да избере и как да го поднесе.

— Трябва да работя, трябва да работя — мърмореше си тя под носа. — Но това ще ми отнеме само минутка.

Отне й повече от половин час, но избра снимката — една от онези след целувката, на които бяха буза до буза. Той изглеждаше толкова спокоен и щастлив, а тя… беше на същата вълна като него, замислено отбеляза тя, докато разглеждаше крайния резултат. Поигра си с фона, махна излишното, разпечата я и я сложи в рамка. За да бъде напълно готова, я пъхна в кутия, завърза я с червена панделка и мушна във възела стръкче момина сълза.

Доволна от резултата, тя разпечата още едно копие и за себе си и си избра рамка. Прибра готовата снимка в чекмеджето. Нямаше да я извади, докато той не получи своята.

Пусна си музика и намали звука, така че да бъде само фон. Потъна в работата си, доволна от света като цяло, докато не се включи алармата, която бе настроила предварително, за да я подсети, че е време за студийната фотосесия.

Годежен портрет. Тя беше лекар, а той — музикант. Мак имаше някои идеи и го бе помолила да вземе и китарата си. Фон в сивата гама, булката и младоженецът, седнали на пода и…

Извърна се, стиснала дебелата възглавница за пода в ръка, когато вратата се отвори с трясък. Майка й направо нахлу в стаята, загърната в ново късо палто от сребриста норка.

— Макензи! Виж! — тя се завъртя и зае изящна поза с голяма чупка в кръста като на модно дефиле.

— Не бива да си тук сега — безизразно каза Мак. — Очаквам клиенти.

— Аз съм клиент. Тук съм за консултация. Дойдох най-напред при теб, но трябва да съберем целия екип. О, Мак! — Линда се втурна напред — с дългите си крака, прекрасни обувки и разкошно кожено палто. — Ще се омъжвам!

Потънала в парфюмираната прегръдка на майка си, Мак само затвори очи.

— Поздравления. Отново.

— О, не бъди такава — Линда се отдръпна леко, нацупи се за около половин секунда, после отново се засмя и се завъртя щастливо. — Радвай се. Радвай се за мен. Толкова съм щастлива! Виж само какво ми донесе Ари от Париж.

— Да, палтото е красиво.

— Наистина е хубаво — Линда наведе глава и потърка брадичка в кожата. — Но това не е всичко — тя протегна ръка и раздвижи пръсти. На безименния се мъдреше огромен квадратен диамант, обкован в платина.

Страхотен камък, помисли си Мак. Най-големият досега.

— Внушителен е.

— Милият ми. Бил е нещастен без мен. Денонощно ми се обаждаше от Париж — обгърна се с ръце и отново се завъртя. — Разбира се, аз не исках да му говоря първите три дни. Беше много подло от негова страна да замине без мен. Естествено, отначало отказах да го приема, когато се върна.

— Естествено — съгласи се Мак.

— Той ме умоляваше да ида в Ню Йорк. Изпрати ми лимузина и шофьор — а колата беше пълна с бели рози. И бутилка отлично шампанско. Но първо ми изпращаше по дузина рози всеки ден. Всеки ден! Трябваше да се предам и да отида при него. О, беше толкова романтично.

Линда затвори очи и скръсти ръце пред сърцето си.

— Беше като сън или като на филм. Вечеря насаме, в дома му. Беше поръчал да донесат всички мои любими ястия, имаше шампанско, свещи, още рози. Каза ми, че не може да живее без мен, после ми даде това. Виждала ли си нещо подобно?

Мак наблюдаваше майка си, която се любуваше на пръстена.

— Надявам се двамата да бъдете много щастливи. Наистина. И се радвам, че сега си щастлива. Но имам фотосесия.

— О — с едно махване на ръка Линда отхвърли ангажимента й. — Отложи я за друг път, за бога. Това е важно. Майка ти се омъжва.

— За четвърти път, мамо.

— За последен път. За правилния човек. И искам вие да организирате сватбата, разбира се. Искам да дадете най-доброто от себе си. Ари каза да не мисля за цената. Искам нещо разкошно и романтично, и изискано. Стилно и разточително. Мисля за бледорозова рокля „Валентино“, така мисля, подхожда ми. Или може да потърся нещо класическо, в стила на стария Холивуд. И една прелестна шапка вместо воал — с блеснали очи тя бухна лекичко косата си. — Ще съм с много елегантен кок и ще накарам Ари да ми купи страхотни обеци, които да го подчертават. Розови диаманти, така мисля. И ще има планини от бели и розови рози. Ще говоря за това с Емалин. Трябва веднага да изпратим поканите. Сигурна съм, че Паркър може да се погрижи. И торта. Искам огромна. Като Тадж Махал на сватбените торти, така че Лоръл ще трябва да надмине себе си. И…

— Кога? — прекъсна я Мак.

— Какво кога?

— Кога планирате да се случи всичко това?

— О, през юни. Искам да бъда булка през юни. Искам да е пролет и градините да са разцъфтели, и…

— Този юни ли? След три месеца? Нямаме свободни дати.

— Сякаш има някакво значение. — Линда се засмя весело и отхвърли подобни житейски съображения. — Аз съм ти майка. Отсвирете някого. Сега…

— Ние не отсвирваме клиентите си, майко. Не можем да съсипем сватбата на някого само защото ти искаш да ангажираш дата през юни в последния момент.

Искрена почуда — Мак знаеше, че е искрена — и болка се изписа по лицето на Линда.

— Защо винаги си толкова зла с мен? Защо трябва да разваляш всичко? Не виждаш ли, че съм щастлива?

— Да, виждам. Радвам се за теб. Просто не мога да ти дам онова, което искаш.

— Ти просто искаш да ме накажеш. Не искаш да съм щастлива.

— Не е вярно.

— Тогава защо? Каква е причината? Омъжвам се, а дъщеря ми има сватбена агенция. Естествено е да очаквам вие да се заемете.

— Не можем да го организираме през юни. Всички дати през юни вече са резервирани от месеци насам, почти от година.

— Не чу ли какво казах? Парите не са важни. Той ще плати, колкото поискате. Всичко, което трябва да направите, е да смените някоя дата.

— Не става въпрос за пари и не е толкова лесно да се смени някоя дата. Става дума за поети ангажименти и почтеност. Не можем да ти дадем онова, което искаш, когато го поискаш, и основната причина за това е, че някой друг вече го е получил.

— И този някой е по-важен от мен? От собствената ти майка?

— Някой друг вече е запазил датата, поръчал е поканите, направил е планове. Така че, да, в този случай е по-важен.

— Ще видим тази работа — гневът изостри гласа й, както и погледа й, и превърна и двете в истински остриета. — Всички знаят, че Паркър е тази, която управлява бизнеса. Тя определя правилата. Ти правиш каквото ти нареди.

Линда хукна към вратата, после се извърна рязко.

— Трябва да се срамуваш, задето се отнасяш така с мен.

Изтощена, Мак отиде до бюрото си и взе телефона, след като майка й бе затръшнала вратата.

— Съжалявам — каза тя в слушалката, щом Паркър вдигна отсреща. — Най-напред искам да се извиня. Майка ми идва да говори с теб. Опасявам се, че ще трябва да я изтърпиш.

— Добре.

— Отново ще се омъжва.

— Е, това ме шокира!

Мак се засмя, но в очите й пареха сълзи.

— Благодаря. Иска да го направи тук, през юни.

— Не може. Няма свободни, дати.

— Знам. Казах й го, но явно ти си ми шеф. Както и на всички ни.

— Непрекъснато ви го повтарям. Ще се оправя с нея. Няма проблем.

— Проблемът е мой.

— След като съм твой шеф, това е моя работа. Ще ти се обадя после.

 

 

В кабинета си в голямата къща Паркър стана и отиде до огледалото. Провери как изглежда, приглади един непокорен кичур, освежи червилото си и се усмихна, защото усещането бе като лъскане на бронята преди битка. Нямаше търпение да започне.

Слезе съвсем спокойно на долния етаж, без да бърза, макар че чу звънецът на входната врата да звъни настойчиво и неколкократно. Поспря за миг, за да нагласи една роза във вазата във фоайето, после се усмихна хладно и отвори вратата.

— Здравей, Линда. Разбрах, че трябва да те поздравя.

— Не си е губила времето — Линда влезе уверено и хвърли бърз поглед наоколо. — Сигурно е много странно да отваряш дома си на непознати за пари.

— Всъщност смятам, че е доста приятно — Паркър махна с ръка към приемната. — Можем да седнем тук.

Линда смъкна палтото от раменете си и се запъти към един диван. Преметна небрежно дрехата върху облегалката, седна, после се облегна и кръстоса крака.

— Осъзнавам, че трябваше да се обърна първо към теб, но чувствата ми ме накараха да ида най-напред при дъщеря ми. Исках да споделя щастието си с нея.

— Разбира се — Паркър се настани на едно от креслата и седна с кръстосани крака, имитирайки позата на Линда. — Сигурно си много развълнувана. Разкошен пръстен.

— Нали? — удоволствието отново се изписа по лицето й, докато вдигаше ръка, за да му се полюбува. — Ари е толкова внимателен и романтичен. Направо ме зашемети.

— Мисля, че Мак спомена, че той живее в Ню Йорк. Значи ще се преместиш там.

— Скоро. Първо трябва да се погрижа за хиляди неща. За къщата, за вещите ми.

— И за Елоиза. Сигурна съм, че е много развълнувана от възможността да живее в Ню Йорк през ваканциите от колежа, когато не е с баща си — Паркър леко наклони глава, когато забеляза неразбирането в погледа на Линда.

— О, Елоиза е готова да отлети от гнездото. Разбира се, ще има стая за нея, когато ни идва на гости. Поне докато си намери собствено жилище. Междувременно трябва да планирам сватбата. Не бих си и помислила, че някой друг, освен вас може да се заеме с уреждането на подробностите. Естествено, ще искаме такова тържество, което отговаря на позицията, която Ари заема в обществото. Той с много влиятелен човек и — след като си говорим за бизнес — разполага със средства, които му позволяват да получава само най-доброто. Искам да поговоря и с останалите момичета за техния ангажимент, но тъй като сега съм тук, мога да ти дам най-обща представа за онова, което искам.

— „Обети“ няма възможност да организира и да бъде домакин на сватбата ти, Линда. Нямаме свободни дати през юни. Всъщност заети сме през цялото лято и есента.

— Паркър, ти си делова жена — Линда разпери ръце. — Предлагам ти възможност да организираш важно събитие, такова, което ще привлече голям интерес към агенцията ви и със сигурност бъдещи клиенти. Ари познава много важни хора, така че ти говоря за големи клиенти. Тъй като аз държа сватбата да е тук, в дома на стара приятелка — за която още тъгувам, — ще ви компенсираме за краткото предизвестие. Колко смяташ, че ще струва да се освободи някоя дата през юни? Да кажем, третата събота?

— Права си, аз съм делова жена — Паркър видя как Линда се усмихва доволно. — И съм в бизнеса, който осигурява определен вид услуги на клиентите. Имаме клиент за третата събота на юни. Имаме подписан договор с този клиент. Когато дам дума на някого, аз държа на нея. Наистина трябва да помислиш за сватба в Ню Йорк. Мога, ако желаеш, да ти дам имената на други сватбени агенти.

— Не искам имена. Казах вече, че искам сватбата да е тук. За мен това е важно, Паркър, Искам да се омъжа там, където се чувствам у дома си, където имам познати и хора, които обичам и на които мога да разчитам, че ще се погрижат за детайлите. Искам…

— Сълзите няма да ти помогнат пред мен — гласът на Паркър стана леден, когато в очите на по-възрастната жена се появиха сълзи. — И не ме е грижа какво искаш ти. Няма да се омъжиш тук. Това е — тя стана на крака. — Ако сме приключили, аз имам работа за вършене.

— Винаги си смятала, че си нещо повече от нас, гледала си ни отвисоко, сякаш си много важна. Потомка на семейство Браун от Кънектикът. Виж каква си сега, даваш под наем голямата си къща, тичаш наоколо да сервираш питиета и изпълняваш прищевките на чужди хора.

— Наистина съм потомка на семейство Браун от Кънектикът и следвам отколешна семейна традиция да изкарвам сама прехраната си — тя взе палтото на Линда и й го подаде. — Ще те изпратя.

— Когато кажа на Ари как си се отнесла с мен, той ще съсипе бизнеса ти. Няма да можеш да организираш дори и парти за детски рожден ден тук. Ще те разорим.

— О, Линда, нямаш представа колко съм щастлива да чуя това, защото сега мога да споделя нещо, което от години искам да заявя. През всички тези години гледах как тормозиш и манипулираш емоционално най-добрата ми приятелка. Години наред наблюдавах как ту я задушаваш, ту я пренебрегваш напълно, както ти е угодно според личните ти прищевки.

Шокът изтри цвета от страните на Линда.

— Не можеш да ми говориш по този начин.

— Вече го правя. Сега нека довърша. Не си добре дошла в тази къща. Всъщност никога не си била добре дошла, а само те търпяхме. Това приключва още днес. Що получиш разрешение да пристъпиш този праг отново само ако Мак го пожелае. Сега се махай от дома ми, качвай се в колата си и напусни имението ми.

— И като си помисля само, че исках да ти направя услуга.

Паркър остана на прага и видя как Линда се качва в колата си. Докато измине половината път до дома си, помисли си тя, тази жена наистина щеше да повярва в думите си. Че се е опитала да им направи услуга. Изчака колата да потегли по алеята и грабна палтото си, за да иде до студиото на Мак.

Приятелката й я чакаше на вратата.

— Паркс, аз…

— Не ми се извинявай. Ще ме ядосаш — погледна вътре в студиото и забеляза завесите за фон, възглавниците по пода. — Имаш фотосесия за годежен портрет. След малко — осъзна тя, като погледна часовника си. — Няма да се бавя.

— Как мина консултацията?

— Не сключихме договор.

— Тя плака ли, или се развика?

— По малко и от двете, като включи и подкуп и обиди.

— Не може да бъде. Тя е невероятна. Наистина вярва, че животът на всички трябва да се върти около нейния — изтощена от всичко, Мак притисна с пръсти слепоочията си и ги потърка. — След по-малко от час вече ще е извъртяла цялата история така, че да изглежда, че само е искала да ни направи услуга и да подкрепи бизнеса ни. И тайно е била облекчена, когато не сме могли да поемем ангажимента вероятно защото е бил прекалено голямо събитие за нашата агенция.

— Вече бе превключила на тази вълна, когато излезе от къщата.

— Това е специално умение. Може би ще продължи този път. Бракът, имам предвид. Съвсем ясно е, че мъжът има пари, и то много.

— Знаеш ли кое е хубавото? Ще се мести в Ню Йорк.

Мак замълча за миг.

— Не бях помислила за това. Убягнало ми е от вниманието. Много хубаво — и все пак Мак въздъхна и отиде да облегне глава на рамото на приятелката си. — О, господи, тя ужасно ме изтощава.

— Знам — Паркър обгърна с ръце Мак и здраво я стисна. — Съвземи се — нареди тя.

— Ще се оправя.

— Искаш ли да дойдеш за сладолед след фотосесията?

— Може.

— Ето ги и клиентите. Ще те оставя да работиш.

— Паркър? Дори и да имахме свободна дата през юни…

— О, мила — отвърна по-бодро Паркър, докато отиваше към вратата. — За нищо на света.

Мак само тръсна глава и си каза, че няма защо да се чувства виновна. Поне докато минат снимките.

 

 

Картър прибра купчината писмени работи в куфарчето си. Вътре бяха и изпитните есета на другия му клас. Неговата домашна работа, помисли си той. Запита се дали учениците имат представа с колко много домашна работа си тръгва един учител от класната стая всеки ден.

На дъската зад гърба си бе написал темата на есето, което щеше да чете тази вечер. „Изследвайте и сравнете гледните точки и разбиранията на Розалинд и Жак за любовта и се обосновете защо според вас всеки от тях мисли по този начин“.

Оптимизъм и песимизъм, замисли се Картър, меланхолия и радост. Целта му при задълбоченото разглеждане на пиесата бе да насочи учениците си да погледнат под повърхността на привидно лековатата романтична комедия, изпълнена с шеги и остроумни закачки, към дълбоките подводни течения.

Зад всичко това, каза си Картър, се криеше желанието му да накара учениците си да мислят.

— Извинете? Доктор Магуайър?

Погледна към жената на прага.

— Да. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Аз съм Сюзан Байърс, майката на Гарет.

— Госпожо Байърс, радвам се да ви видя. Заповядайте.

— Надявах се да ви хвана, преди да си тръгнете. Няма да ви отнемам много от времето.

— Няма проблем.

— Не можах да дойда на родителската среща. Бях болна от грип. Исках да дойда най-вече за да говоря с вас. Предполагам знаете, че Гарет не започна много добре в гимназията през миналата учебна година. А и през тази не показа отлични резултати в началото.

— Мисля, че постигна значителен напредък. Постепенно намира мястото си. Умен е. Участието му в учебния процес се засили, както и оценките и резултатите от тестовете през последния семестър.

— Знам. Затова исках да говоря с вас. Двамата с баща му сме обсъждали дали да не го преместим от гимназията.

— Надявам се, че няма. Гарет…

— Преди го обсъждахме — прекъсна го тя. — Учехме заедно с него, заплашвахме го, подкупвахме го, опитахме с частни уроци. Нищо не даваше резултат и имахме чувството, че само хвърляме пари на вятъра. Допреди няколко месеца. Сякаш нещо светна в главата му. Говори за книги. Действително учи. Беше истински разочарован, когато получи „много добър“ като оценка на последната си писмена работа от вас. Направо не можах да проговоря цели десет минути, когато ми заяви, доста разгорещено, че следващия път ще получи „отличен“.

— Би могъл. Има потенциал.

— Говори за вас. „Доктор Магуайър казва това, доктор Магуайър мисли така…“ Оценките му по другите предмети също са по-добри — не е направил кой знае какъв скок, но са по-добри. Вие сте причината.

— Гарет постигна всичко сам.

— Вие… го провокирахте да го направи. Да иска да го направи. Казва, че желае да се запише в курса ви по творческо писане следващата година. Мисли, че може би иска да стане писател — очите й се просълзиха. — Миналата година едва успя да завърши. Наложи се да се срещаме с директора. А сега ми говори за Шекспир и смята, че може да реши да стане писател.

Тя примигна, за да прикрие сълзите си, а той се изправи безмълвен.

— Доктор Магуайър, казва Гарет, е суперготин като за умна глава. Искам да знаете, че каквото и да направи той, какъвто и да стане, никога няма да ви забрави. Исках да ви благодаря.

 

 

Картър влезе в студиото на Мак с бодра крачка и голяма пица в ръка. Тя седеше на дивана, вдигнала краката си на масичката.

— Пица — обяви той и отиде в кухнята да я остави на плота. — Знам, че си имала фотосесия следобед, а аз имам пълен куфар с писмени работи за оценяване, затова си казах, че е време за пица. Освен това тя е храна за празнуване. Имах прекрасен ден.

Тя простена тихичко и това го накара да се приближи загрижен до нея.

— Добре ли си?

— Да. Горе-долу. Пица. Имам поне пет килограма сладолед в корема си. Или десет.

— Сладолед? — той поседна на ниската масичка. — Парти ли е имало?

— Не. Или може би да. Предполагам, че зависи какво разбираш под „парти“. Разкажи ми за твоя прекрасен ден.

Той се надигна, за да я целуне, после отново седна.

— Здравей, Макензи.

— Здравей, Картър. Усмивката ти е много голяма.

— Преживях един от онези много важни моменти за мен. Имам един ученик. Истинско предизвикателство, защото е от онези, които сядат на чина и сякаш изключват, пренасят се някъде другаде, далеч от класната стая.

— О, да, и аз изключвах така. Беше много удобно, особено по време на лекциите за Революцията или за данъчните тарифи. Данъците моментално ме караха да изключа. Да не би твоят предизвикателен ученик да се е представил добре днес?

— Той се справя добре. Номерът е да намериш онова ключе, което запалва интереса и отключва идеите му. Личи си в очите, също както и изключването.

— Наистина ли?

— Гарет е от учениците, които провокират учителя да работи малко по-упорито. И когато намериш онова ключе, изпитваш невероятно удовлетворение. Той получи оценка „много добър“ на есето, което проверявах в Деня на свети Валентин. Или предния ден. Все мисля за тогава като за нашия Свети Валентин.

— Да. Помня. Браво на Гарет.

— Днес дойде да ме види майка му. В повечето случаи, когато един родител идва в училище, не е, за да донесе ябълка на учителя. Тя ми донесе цяла ябълкова градина. Благодари ми.

— Благодарила ти е? — Любопитна, Мак наклони глава. — И това е цяла ябълкова градина?

— Да. Не става дума само за преподаването на факти и теории, нито за даването на домашни и писането на оценки. Важното е… да намериш онова ключе. Аз намерих това на Гарет и тя дойде да ми благодари. Сега пък ти се усмихваш широко.

— Ти си променил един живот. Променяш живота на хората.

— Не бих отишъл толкова далеч.

— Не, така е. Аз ги документирам, или поне частици от тях. И това е важно, има своята стойност. Но ти ги променяш, а това е невероятно. Ще ти донеса пица. Която не мога да споделя с теб — каза тя, като се надигна, — заради сладоледа в корема ми.

— Защо си изяла пет килограма или десет?

— О! — тя само сви рамене, когато той я последва в кухнята. — От лакомия.

— Казвала си ми, че посягаш към сладоледа в моменти на емоционална криза.

Тя надникна през рамо, докато изваждаше чиния.

— Понякога забравям колко добър слушател си. Нека просто кажем, че нямах особено добър ден. Или пък беше добър — замисли се тя. — Зависи от гледната точка.

— Разкажи ми.

— Не е важно. А и ти си донесъл пицата на Гарет. Искаш ли чаша вино с нея?

— Само ако и ти изпиеш една, докато ми разказваш. Можем да прекараме следващите няколко минути в уговорки или можеш да спестиш време и направо да ми кажеш какво има.

— Прав си. Многото уговорки само му придават повече важност, отколкото заслужава — и това беше от вредните навици, от които трябваше да се отърве, реши тя. — Майка ми отново ще се омъжва.

— Я виж ти — загледа се внимателно в лицето й, докато тя сипваше виното. — Не го харесваш.

— Нямам представа. Никога не съм го виждала.

— Разбирам.

— Не, не разбираш — тя за миг сложи длан върху ръката му. — Няма начин да разбереш как една майка може да се омъжва, без дъщеря й да е способна поне да разпознае мъжа на снимка. Съмнявам се, че и Елоиза го е виждала, а и не зная дали изобщо на Линда й е минало през ум, че някоя от нас трябва да се запознае с него. Както и да е, госпожа Елиът-Майърс-Барингтън… Боже, дори не знам каква фамилия ще носи този път. Близките на госпожа Елиът-Майърс-Барингтън-Еди коя си не се събират на семейни вечери, затова срещата с новия й съпруг не е от първостепенна важност.

— Съжалявам, че това те разстройва.

— Не знам дали ме разстройва. Чудя се защо изобщо ме изненадва. Последният път, когато видях Линда, беше, когато тя се обади тук, изпаднала в истерия посред нощ, и аз хукнах с колата в снежната виелица, като си мислех, че е изнасилена или пребита, или бог знае какво.

— Какво? Кога е било това? — той извъртя длан и стисна ръката й. — Ранена ли беше?

— О, това беше… в онази нощ, когато имаше родителска среща в училище и не, не беше ранена. Освен според представите на Линда. Лежеше свита на кълбо на пода и умираше, защото Ари — новият й годеник — трябвало да замине за Париж по работа и не я взел. Аз бях готова да звъня в полицията, да викам линейка, а тя хленчи за Париж. Обърнах й гръб и си тръгнах. За което заслужавам червена точка, защото обичайната ми реакция е да я утеша, макар и с неохота, и да я сложа да си легне.

— Защо не си ми казала за това по-рано?

— Не знам — поклати глава и въздъхна шумно. — Наистина не знам. Не беше един от онези моменти между майка и дъщеря, с които човек се гордее, така че, предполагам, съм се опитала да не мисля за него след това. Тръгнах си и й казах, че няма да дойда следващия път, когато ми се обади. Казах й доста тежки думи и я оставих.

— Трябвало е да бъдат казани и е трябвало да си тръгнеш.

— Прав си — и за двете неща — съгласи се Мак. — А днес ми се появява тук, с новото си кожено палто и грамаден като скала диамант, сякаш нищо не се е случило. И това, ако не е пълно изключване. Ще се омъжва през юни. Простила е на Ари благодарение на коженото палто, диаманта и предложението за женитба. И очаква ние да направим сватбата. През юни има истинско нашествие от булки. Заети сме. Последва гняв и шумно възмущение. После се пробва при Паркър. Това беше хубавата част. Паркър я сложила на място и й показала вратата. А после имаше сладолед.

Тя отпи глътка вино.

— Твоят ден ми харесва повече.

— Трябвало е да знае, че ще бъдете ангажирани.

— Не, не е задължително. Честно казано, това едва ли й е минало през ума. Тя не вижда нищо извън собствените си нужди. Нищо друго не съществува. И гневът и шокът й, дори болката й, когато тези нужди не са удовлетворени, са напълно искрени. Истински са. Тя притежава емоционалната зрялост на плодова мушица, насърчавана от една майка, която е угаждала на всяка нейна прищявка и я е научила да вярва, че тя е центърът на Вселената. Тя е продукт на това възпитание.

— Това не означава, че и е позволено да се отнася с теб по този начин.

— Означава. Позволено й е да върши каквото поиска. Аз сама съм отговорна за реакциите си. И работя върху тях. Двамата с Гарет показваме известен напредък. Тя не получи онова, което искаше.

— Това не е смисълът, а само резултат. Тя ще повтори цикъла. Ще се върне и отново ще те нарани. И когато го направи, ще си има работа с мен.

— Картър, не ти трябва да се забъркваш в това. Много е мило, но…

— Не е мило. Ще се разправя с мен.

Тя си спомни как бе поел удара на един разгневен пиян мъж.

— Знам, че можеш да се справиш. Но тя е моя майка и трябва аз да се оправя.

— Това, че имате обща ДНК, не я прави твоя майка.

Мак не каза нищо за момент.

— Да — съгласи се тя, — наистина не я прави.