Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сватбена агенция (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vision in White, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 156 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Видение в бяло

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Редактор: Даниела Атанасова, Петя Плачкова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978–954–26–0881–3

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Работеше през нощта, защото денят й бе пълен с ангажименти. И защото обичаше да работи нощем — сама, в своята светая светих и със собствено темпо. Сутрините бяха за кафе — за онази първа силна и пробуждаща кръвта глътка, а дните често бяха посветени на клиенти, фотосесии и срещи.

Нощем, сама в студиото, можеше да се съсредоточи изцяло върху образите, върху това да подбира, да обработва, да изчиства. Макар вече да се беше отдала почти изцяло на цифровата фотография, тя бе запазила принципите си на работа от времето, когато подготовката на снимката за печат се правеше в тъмната стаичка. Напластяваше, подчертаваше отделни обекти, добавяше сенки; отстраняваше петна или преекспонирани места, за да направи възможно създаването на най-добрата си снимка. За да постигне желания резултат, тя изчистваше определени области, променяше наситеността, подсилваше контраста. Стъпка по стъпка оформяше снимката, подчертаваше или смекчаваше, за да пресъздаде атмосферата, да сътвори визуален образ, съхранил онзи конкретен миг, докато накрая тя самата не почувстваше онова, което се надяваше клиентът да почувства.

После, както се случваше в повечето сутрини, Мак сядаше пред компютъра си, за да прегледа всички кадри и да види дали сутрешният й поглед съвпада с нощните й естетически търсения.

Взираше се в кадрите, обута в развлечен мек панталон и дебели чорапи, а яркочервената й коса приличаше на шубрак от стърчащи клони и храсти. В пълна тишина.

На сватбите през повечето време бе заобиколена от хора, гласове, емоции. Обикновено ги възпираше или пък ги използваше, за да намери точния ъгъл, подходящата атмосфера, удобния момент.

Но тук бе сама със снимките, които можеше да подобри още повече чрез обработка. Изпи кафето си и изяде една ябълка, като компенсация за кексчето от предния ден, и се зае да преглежда стотиците снимки, които бе направила вчера, както и десетките, които бе обработила през нощта.

Сутрешният й поглед остана много доволен от добре свършената през нощта работа. Имаше още много за правене, мислеше си тя, а когато подбереше най-добрите от добрите, тя щеше отново да ги прегледа, преди да си уговори среща с младоженците, които щяха да разгледат снимките една след друга и да направят избора си.

Но това бе задача за друг ден. За да не обърка нещо, тя направи справка с графика в календара си, преди да се качи горе да вземе душ и да се приготви за първата си среща.

За студийна фотосесия джинси и пуловер бяха съвсем допустимо облекло, но след това трябваше да се преоблече за консултацията, насрочена за следобед в голямата къща. Политиката на „Обети“ изискваше делови костюм за консултациите с клиенти.

Мак порови в гардероба си за черен панталон и черна риза. След фотосесията можеше да добави сако и да отговори на изискванията за делови тоалет. Поигра си с бижутата, докато намери онези, които подхождаха на настроението й, после сложи лек грим и реши, че е готова.

Според нея по-голямо внимание трябваше да се обръща на студиото, отколкото на самия фотограф.

Елизабет и Чарлс, замисли се тя, докато подготвяше обстановката. Годежен портрет. Спомни си, че двамата бяха категорични на консултацията — искаха официална, семпла и непретенциозна снимка.

Зачуди се защо ли не бяха накарали някой свой приятел просто да ги снима с любителския си апарат. А, сега си спомни, че едва не бе изрекла тези думи гласно, но за щастие Паркър бе прочела мислите й и я бе изгледала предупредително.

— Клиентът винаги има право — напомни си тя, докато подбираше фона. — Искат скучен портрет, така да бъде.

Добави допълнителни лампи, сложи дифузер на светлина — поне можеше да направи скучното красиво. Донесе и статива си, най-вече защото смяташе, че клиентите й ще очакват да видят повече оборудване. Тъкмо избра обектива, провери осветлението и сложи покривка на една табуретка и клиентите й почукаха на вратата.

— Точно навреме — затвори вратата след тях, за да не нахлуе вътре леденият вятър. — Навън е ужасно студено днес. Позволете ми да взема палтата ви.

Изглеждаха перфектната двойка, каза си тя. Като Барби и Кен от висшето общество. Елегантна блондинка, която нямаше и един разрошен косъм на главата си, и красив, гладко избръснат и изтупан левент.

Изпита вътрешна потребност да ги поразроши лекичко, да ги направи малко по-истински.

— Мога ли да ви предложа кафе? — попита тя.

— О, не, но благодаря все пак — Елизабет я озари с усмивката си. — Много бихме искали просто да се заемем със задачата. Днес графикът ни е пълен — докато Мак окачаше палтата им, Елизабет се огледа наоколо. — Това е било пристройката за басейна, нали?

— Точно така.

— Доста е… интересно. Сякаш очаквах нещо с повече техника. Все едно — тя се приближи и заразглежда някои от окачените по стената рамкирани снимки. — Сватбата на братовчедката на Чарлс през ноември беше прекрасна. А и тя не спира да хвали вас и партньорите ви. Нали така, Чарлс?

— Да. Именно това ни накара да предпочетем вашата агенция.

— Заедно със сватбения агент ще работим доста усилено през следващите месеци. Има ли къде да се освежа, преди да започнем? — попита Елизабет.

— Разбира се — Мак я поведе към банята, която се намираше до студиото й, като се чудеше какво толкова има да се освежава.

— Е, Чарлс — мислено Мак вече разхлабваше перфектно оформения уиндзорски възел на вратовръзката му. — На къде сте се запътили двамата днес?

— Имаме среща със сватбения агент, а после ще се погрижим за резервацията на датата. По-късно Елизабет има среща с двама от дизайнерите, които вашата партньорка препоръча за сватбената й рокля.

— Колко вълнуващо — каза си наум, че човекът изглежда точно толкова развълнуван, колкото и преди редовното си посещение за профилактичен преглед на зъбите.

— Има доста детайли. Предполагам, че вие сте свикнали с тях.

— Всяка сватба е като първа. Имаш ли нещо против да застанеш там, зад табуретката? Мога да проверя осветлението и фокуса, докато Елизабет се приготви.

Той покорно се премести и застана скован като дърво.

— Отпусни се — каза му тя. — Всичко ще стане по-лесно и по-бързо, отколкото си представяте, а вероятно и по-забавно. Каква музика обичате?

— Музика ли?

— Да, да пуснем малко музика — тя отиде до уредбата и избра един диск. — Натали Коул, балади. Романтично, класическо. Как ти се струва?

— Добре, става.

Мак забеляза, че той поглежда крадешком часовника си, докато тя се преструваше, че наглася фотоапарата си.

— Решихте ли вече къде ще прекарате медения си месец?

— Много е вероятно да се спрем на Париж.

— Говориш ли френски?

Той за първи път се усмихна весело.

— Нито дума.

— Е, това значи приключение — каза тя и в този миг се появи Елизабет, която изглеждаше също толкова перфектно, както и когато ги остави.

Костюмът й вероятно бе на „Армани“ и беше отлично скроен. Наситеният цвят индиго й подхождаше чудесно и Мак се досети, че тя вероятно е избрала тъмносивия костюм на Чарлс, за да подчертае цвета.

— Мисля като за начало ти да си седнала, Елизабет, а Чарлс да стои зад теб. Мъничко наляво, Чарлс. А ти, Елизабет, би могла да се завъртиш към прозореца, съвсем леко. Облегни се назад към Чарлс, отпусни тялото си. Чарлс, прегърни я през лявото рамо. Сложи ръка върху неговата, така ще покажем този фантастичен годежен пръстен.

Тя направи няколко начални снимки, колкото да ги избави от изкуствените им усмивки.

Наведи глава.

Тежестта на задния крак.

Раздвижи рамене.

Срамежливи са, осъзна Мак. Той бе стеснителен, смущаваше се от фотоапарата и малко от хората. А тя бе невероятно притеснена. Ужасяваше се от факта, че може да не изглежда подобаващо.

Мак се опита да ги предразположи, като ги разпита как са се запознали, как е минал годежът — макар че бе задала същите въпроси и когато бяха уговорили днешната среща. И сега получи същите отговори.

Съвсем леко успя да пропука леда.

Можеше да спре сега, мислеше си Мак, и те да получат точно онова, което си мислеха, че искат. Но то нямаше да е онова, от което се нуждаеха.

Отдръпна се от фотоапарата. В този момент телата им се отпуснаха и Елизабет извърна глава леко встрани и нагоре, за да се усмихне на Чарлс. Той й намигна.

Добре, добре, каза си Мак. Явно тези двамата все пак бяха истински човешки същества.

— Направих няколко много хубави официални снимки. Знам, че искахте точно това, но се питах дали не бихте направили нещо за мен?

— Наистина имаме доста натоварен ден — започна Чарлс.

— Ще ви отнема по-малко от пет минути. Изправи се, Елизабет! Нека само да преместя табуретката — тя я издърпа встрани, после свали апарата от статива. — Какво ще кажете за прегръдка? Не мен. Вие двамата.

— Аз не…

— Прегръдките са напълно законни в Кънектикът, дори и ако не сте сгодени. Само един малък експеримент и ще ви пусна да си тръгнете след две минути — тя грабна светломера, провери, нагласи апарата си.

— Облегни дясната си буза на гърдите му, но леко се извърни към мен. Обърни лице към мен — обясни Мак. — И погледни насам. Чарлс, наведи глава към нейната, но насочи брадичката си към мен. Поемете си дълбоко въздух, после издишайте, просто се отпуснете. Прегръщате човека, когото обичате, нали така? Насладете се. Очите към мен, точно тук, и си спомнете как се почувствахте първия път, когато се целунахте.

Ето!

Усмивките бяха мигновени и спонтанни. Нежна от нейна страна, дори леко лукава, а неговата — доволна.

— Още една, само още една такава — успя да направи три, преди двамата отново да се сковат. — Готово. Ще имам няколко чернови за вашето одобрение до…

— Не можем ли да видим някои сега? Всичко е дигитално, нали? — настоя Елизабет. — Бих искала да получа някаква представа.

— Разбира се.

Мак отиде до компютъра заедно с фотоапарата и включи програмата за разглеждане на снимките.

— Това са необработени кадри, но ще получите най-обща представа.

— Да — Елизабет се намръщи към монитора, когато Мак включи автоматичното разглеждане. — Да, хубави са. Ето — тази да бъде.

Мак спря върху една от официалните снимки.

— Тази ли?

— Това имах предвид. Много е сполучлива. И двамата изглеждаме добре и ми харесва ъгълът. Мисля, че тази ще бъде.

— Ще я отбележа. Все пак да разгледаме и останалите, за да сме сигурни — Мак отново стартира разглеждането.

— Да, наистина са много добри. Чудесни. Но смятам, че онази, която избрах… — тя млъкна, когато на монитора се появи снимката, на която бяха прегърнати. — О! Е, тази е прекрасна. Наистина е прелестна, нали?

— Майка ми ще хареса първата, която избра — застанал зад гърба на Елизабет, Чарлс разтри раменете й.

— Така е, вярно. Ще я вземем за нея и ще й я сложим в рамка. Но… — тя погледна Мак. — Вие бяхте права, а аз сбърках. Именно тази искам, това е начинът, по който желая да изглеждам на годежната ни снимка. Напомнете ми тези думи в началото на септември, ако се опитам да ви се меся в работата.

— Непременно. Но и аз сбърках. Мисля, че все пак ще бъде удоволствие да се работи с вас.

На Елизабет й трябваха няколко секунди, но после се засмя.

Мак ги изпрати при Паркър, като си мислеше, че сега длъжница й е приятелката й. Изпращаше й клиенти, които — поне за момента — бяха по-отворени за нови идеи, отколкото при пристигането си.

Зае се да дооформи албумите на различни свои клиенти. Подбираше комплект пробни снимки, които добавяше към окончателно одобрените и поставяше всичките в албуми. За младоженците, за МНБ, МНМ, допълнителни снимки, поръчани от различни роднини и гости на тържеството.

Когато опакова всичко в кутии, реши, че има достатъчно време да хапне набързо останала от по-рано салата с макарони, преди да ги замъкне — и себе си заедно с тях — в голямата къща.

Успя да сложи в уста няколко залъка на крак до мивката. Като заскрежено приказно царство, мислеше си тя, загледана през прозореца. Всичко наоколо излъчваше умиротворение и съвършенство. Грабна чаша диетична кола и отпи.

Едно кардиналче се блъсна със силен трясък право в стъклото на прозореца като безформено червено петно. Диетичната кола се разплиска при трепването на ръката й и заля цялата предница на ризата й.

Изгледа как глупавата птичка отлита, усещайки отчетливо сърцето си, което сякаш пърхаше в гърлото. После сведе очи към ризата си.

— По дяволите.

Съблече я и я метна на купчината за пране в пералното помещение. Само по сутиен и черни панталони, избърса разлятата по плота кола. Раздразнена, грабна звънящия телефон. Тъй като позна номера на мобилния на Паркър, отговори ядосано:

— Какво?

— Пати Бейкър е тук, за да си вземе албумите.

— Е, подранила е с двайсет минути. Ще съм там заедно с албумите й в уреченото време. Намери й някакво занимание — добави тя и тръгна към студиото си. — И не ми лази по нервите!

Затвори телефона и се обърна.

Очите й щяха да изскочат, когато видя мъжа, който стоеше насред студиото й.

Той се изчерви, измърмори задавено „О, боже!“ и се извърна бързо. При което с гръмовен трясък се блъсна в рамката на вратата.

— Божичко! Добре ли сте? — Мак хвърли телефона на масата и изтича към все още замаяния човек.

— Да. Добре съм. Извинете.

— Тече ви кръв. Боже, сериозно сте си ударили главата. Може би трябва да поседнете.

— Може би — при тези думи, със замаян и леко разфокусиран поглед, той някак се свлече по стената и приседна на пода.

Мак приклекна и отметна с ръка тъмнокестенявата коса, скриваща челото му и кървящата драскотина, която вече се превръщаше във внушителна цицина.

— Добре, не е цепнато. Разминахте се с шевовете. Просто е сериозно ударено. Боже, прозвуча, все едно удряте вратата с чук. Може би малко лед, а после…

— Извинете? Хм, не съм сигурен, че си давате сметка… Просто се питах дали не би трябвало…

Забеляза, че погледът му сочи надолу, проследи го с очи и осъзна, че докато се канеше да му окаже първа медицинска помощ, едва прикритите й от сутиена гърди са се оказали опасно близо до лицето му.

— Опа. Забравих. Стойте тук. Не мърдайте.

Тя скочи и хукна нагоре.

Той не бе сигурен, че може да помръдне. Дезориентиран и объркан, остана да седи, където си беше, облегнат на стената. Макар да имаше чувството, че над главата му кръжат птички като в някой анимационен филм, трябваше да признае, че гърдите бяха много красиви. Нямаше как да не го забележи. Изобщо не знаеше какво да каже или да направи в конкретната ситуация. Затова прецени, че е най-добре да остане на мястото си, както му бе наредено.

Когато Мак се върна с торбичка с лед, вече бе облечена с риза. Май не бе много редно, че се чувстваше леко разочарован. Тя отново приклекна и сега той забеляза — след като гърдите й не бяха пред очите му, че краката й са много дълги.

— Ето, опитайте с това — сложи торбичката в ръката му и я притисна до пулсиращото му чело. След това се облегна назад така, както си бе приклекнала като играч на бейзболното поле. Очите й бяха зелени като примамливите морски дълбини.

— Кой сте вие? — попита го тя.

— Какво?

— Хм. Колко пръста виждате? — тя вдигна два.

— Дванайсет.

Мак се усмихна. Извивката на устните й образува в бузите й трапчинки, които накараха сърцето му да затанцува.

— Нищо подобно. Да опитаме друго. Какво правите в студиото ми — или по-точно, какво правехте, преди да получите сътресение заради гърдите ми?

— Ами, имам уговорена среща. Или по-скоро Шери има. Шери Магуайър.

Стори му се, че усмивката й леко помръкна и трапчинките изчезнаха.

— Ясно, объркали сте мястото. Трябва да сте в голямата къща. Аз съм Макензи Елиът, отговарям за фотографската част от бизнеса.

— Знам. Искам да кажа, знам коя сте. Шери не беше особено конкретна, както става ясно, за точното място.

— Нито пък за времето, тъй като срещата ви е за два часа.

— Каза ми, че май е за един и половина, което означава, както добре ми е известно, че тя ще дойде в два. Трябваше да се съобразя с нейните разбирания за време или да се обадя и сам да потвърдя часа. Отново се извинявам.

— Няма проблем — тя наклони глава. Очите му — много красиви очи, отново бяха ясни. — Откъде ме познавате?

— Ходих на училище заедно с Дилейни — Дилейни Браун, и Паркър. Е, Паркър беше няколко години след нас. А може да се каже, че и с теб. За известно време.

Тя се понамести, за да го погледне по-отблизо. Гъста, непокорна кестенява коса, за която повечето хора биха казали, че се нуждае от вчесване и подстрижка. Ясни, кротки сини очи, обрамчени от гъсти мигли. Правилен нос, плътни устни и слабовато лице.

Биваше я да помни лица. Защо не можеше да си спомни това?

— Познавах повечето приятели на Дел, поне така мисля.

— Е, ние не се движехме в едни и същи кръгове. Неведнъж му давах уроци, когато изучавахме „Хенри Пети“.

Изведнъж й просветна.

— Картър — каза тя и го посочи с пръст. — Картър Магуайър. Нали не се жениш за собствената си сестра?

— Какво? Не! Замествам Ник. Тя не искаше да идва сама на консултацията, а той се оказа зает. Аз само… Всъщност не знам какво, по дяволите, правя тук.

— Държиш се като добър брат — тя го потупа по коляното. — Мислиш ли, че можеш да се изправиш?

— Да.

Тя стана и протегна ръка, за да му помогне. Сърцето му отново затанцува, когато дланите им се допряха. А когато се озова на крака, в главата му вече биеше барабан, който поддържаше ритъма за танца.

— Ох — простена той.

— Очевидно доста те боли. Искаш ли аспирин?

— Готов съм на всичко за един.

— Ще ти донеса. През това време можеш да седнеш и другаде, не само на пода.

Когато тя се върна в кухнята, той се заоглежда за място за сядане, но фотографиите по стената привлякоха погледа му. Снимки от списания, отбеляза той, и явно бяха нейни. Красиви булки, изискани булки, секси булки, засмени булки. Някои от кадрите бяха цветни, други — с особената атмосфера на черно-бялата фотография, а имаше и такива — с онзи странен и много впечатляващ компютърен ефект, при който имаше само едно ярко цветно петно в черно-бяла снимка.

Обърна се, когато тя се върна в студиото, и в главата му мина мисълта, че тя е точно такава — ярко цветно петно.

— Снимаш ли и нещо друго понякога?

— Да — подаде му три таблетки и чаша вода. — Но булките са основната и най-продаваната стока в сватбения бизнес.

— Снимките са прекрасни. В тях има творчество и индивидуалност. Но тази е най-хубавата — той пристъпи и посочи към рамката, в която бе снимката на три малки момиченца и синя пеперуда, кацнала върху главичката на глухарче.

— Защо?

— Защото в нея има вълшебство.

Тя го зяпна и сякаш не можеше да откъсне очи.

— Точно така е. Е, Картър Магуайър, ще си взема палтото, ще идем в голямата къща и ще проведем консултацията — тя взе торбичката с разтопен лед от ръката му. — Там ще ти дадем нов.

Сладък е, помисли си тя, докато отиваше за палтото и шала си. Много, много сладък. Беше ли привличал вниманието й в гимназията? Може би е станал готин по-късно. Но пък сега хващаше око. Дотолкова, че дори бе изпитала леко разочарование, когато го бе взела за младоженец.

Но БНБ (брат на булката) беше нещо съвсем различно. Ако изобщо проявяваше интерес към такива неща, разбира се.

Сложи си палтото, уви шал около врата си, а после си спомни за силния вятър и си взе и шапка. Когато слезе отново долу, Картър тъкмо оставяше чашата с водата в мивката като добро момче.

Тя взе огромната торба, в която бяха някои от албумите, и му я връчи.

— Ето, можеш да носиш това. Тежко е.

— Да, така си е.

— Аз ще взема тази — тя вдигна втората, по-малка чанта. — Една от булките чака готовите си албуми, а друга трябва да прегледа пробните снимки. В голямата къща, където ще бъде и консултацията.

— Искам да се извиня, задето влязох ей така преди малко. Почуках, но никой не ми отговори. Чух музика и затова влязох, а после…

— Останалото е история.

— Да. А няма ли да изключиш музиката?

— Разбира се. Престанах да я чувам — грабна дистанционното, спря уредбата и отново го метна на масата. Не успя да отвори вратата, защото той я изпревари и я разтвори пред нея. — Още ли живееш в Гринуич? — започна тя и се наложи да си поеме дълбоко въздух заради шока от студа.

— Ами, по-скоро е отново, отколкото още. Известно време живях в Ню Хейвън.

— Бил си в „Йейл“.

— Да, карах следдипломна квалификация и няколко години преподавах.

— В „Йейл“.

— Да.

Тя го погледна с присвити очи, докато вървяха по пътеката.

— Сериозно ли?

— Ами да. В „Йейл“ се преподава. Крайно препоръчително е, като се имат предвид студентите.

— Значи си нещо като професор.

— Нещо като професор съм, само че сега преподавам тук. В гимназия „Уинтърфийлд“.

— Върнал си се да преподаваш в родната си гимназия. Много сладко.

— Липсваше ми домът. А и да преподаваш на тийнейджъри, е интересно.

Според нея по-скоро можеше да бъде наречено „непредсказуемо“, но пък това можеше да бъде и интересно.

— Какво преподаваш?

— Английска литература, творческо писане.

— „Хенри Пети“.

— Точно така. Госпожа Браун ме е канила тук няколко пъти, когато се занимавах с Дел. Съжалявам за злополуката. Тя беше невероятно мила жена.

— Най-добрата на света. Можем да влезем оттук. Прекалено е студено, за да обикаляме чак отпред.

Тя го въведе през задния вход в топлата къща.

— Можеш да оставиш палтото си тук. Все още е рано за срещата ти. Ще те почерпим с кафе — свали палтото, шала и шапката си, докато говореше, движенията й бяха пъргави. — Днес няма официално събитие, така че голямата кухня е свободна.

Тя отново грабна чантите си, докато той внимателно окачваше палтото си, вместо небрежно да го метне на закачалката, както бе направила тя. Сякаш енергията в нея трептеше, макар външно да не го показваше, докато отново вземаше багажа си.

— Ще ти намерим място да… — Мак замлъкна, когато видя Ема да отива към голямата кухня.

— Ето те и теб. Паркър тъкмо се канеше… Картър?

— Здравей, Емалин, как си?

— Добре съм. Чудесно. Ти защо… с Шери. Не знаех, че ще идваш с Шери.

— Хем е с Шери, хем не е. Той ще ти обясни. Донеси му малко кафе, става ли, както и лед за главата? Аз трябва да занеса тези неща на булката.

Грабна по-тежката чанта от Картър и изчезна.

Ема стисна устни, докато разглеждаше цицината, и само каза:

— Ох, какво си направил?

— Ударих се в една стена. Можеш да пропуснеш леда, добре съм.

— Ами добре, влез, седни и пийни кафе. Тъкмо се връщах, за да подготвя нещо за консултацията.

Тя го поведе към кухнята и му направи знак да седне на табуретка до дългия меденозлатист плот.

— Да не би да си дошъл за морална подкрепа на младоженците?

— Замествам младоженеца. Той има спешен случай.

Ема кимна, докато приготвяше чаша и чинийка.

— Случва се с лекарите. Значи ти си в ролята на смелия брат?

— Опитах се да откажа по няколко различни начина, но никой от тях не даде резултат. Благодаря — добави той, когато тя му наля кафе.

— Спокойно. Ще трябва само да седиш и да хапваш курабийки.

Той си сипа малко сметана в кафето.

— Може ли да получа това уверение в писмен вид?

Тя се засмя и се зае да подрежда курабийки върху една табла.

— Довери ми се. А в добавка ще получиш и страшно много червени точки като добър брат. Как са вашите?

— Добре. Видях майка ти миналата седмица, в книжарницата.

— Много обича тази работа — Ема му подаде курабийка. — Мак би трябвало вече да е свършила с клиентката. Ще занеса това и ще се върна за теб.

— Предполагам, че ако просто се скрия тук, няма да получа точки за смел брат.

— Така е. Ще се върна.

Познаваше Ема покрай Шери и приятелството на родителите им още от дете. Като се замислеше, му ставаше странно, много странно, че Ема щеше да прави сватбения букет на сестра му. Достатъчно непонятно бе, че малката му сестричка изобщо има нужда от сватбен букет.

Беше също толкова дезориентиращо, колкото и като се натресе в проклетата стена.

Леко натисна с пръст челото си и потръпна. Не се ядосваше толкова, че го боли, а задето всички щяха да го питат какво е станало. Щеше многократно да разказва за собствената си непохватност и всеки път щеше да си представя мислено Макензи Елиът с доста изрязан сутиен и черни панталони с ниска талия.

Отхапа от курабийката и се опита да реши дали това е бонус, или допълнителен товар.

Ема се върна за него и за още една табла.

— Можеш вече да излезеш оттук. Сигурна съм, че Шери ще се появи всеки момент.

— Защото вече е закъсняла с десет минути — той пое таблата от ръцете й. — Движи се по собственото си време.

 

 

Къщата си бе почти каквато я помнеше. Сега стените бяха боядисани в нежно и меко златисто, докато в спомените му те бяха в елегантно пастелно зелено. Но широкият декоративен корниз бе все така лъскав, стаите — просторни, а мебелите — блестящи от чистота.

Произведения на изкуството и антикварни предмети, както и цветя в стари и изящни кристални вази само подчертаваха богатството и високата класа. И все пак, както си спомняше и отпреди, мястото нямаше вид на богаташко имение, а на дом. Ухаеше женствено, мирис с флорални и цитрусови нотки едновременно.

Жените се бяха разположили в уютно кътче за разговори в просторната приемна с висок, разделен на квадратни панели таван. Огънят в камината пращеше и съскаше, а лъчите на зимното слънце струяха през три високи сводести прозореца. Беше свикнал да е заобиколен предимно от жени, тъй като бе средното дете в семейството и имаше по-голяма и по-малка сестра. Затова предполагаше, че все ще оцелее през следващия час.

Паркър скочи от мястото си, лъчезарно усмихната и елегантна, и прекоси стаята с протегнати ръце.

— Картър! Мина много време. Тя го целуна по бузата и го хвана за ръка, за да го заведе по-близо до камината. Помниш ли Лоръл?

— Ами…

— Бяхме деца — уверено и ловко Паркър го настани в едно от креслата. — Ема ни спомена, че си се върнал и преподаваш в „Уинтърфийлд“. Не ти ли беше странно да се върнеш като учител там?

— Отначало, да. Все очаквах някой да даде задачи за домашно и после изведнъж се сещах, че това е мое задължение. Извинете Шери. Тя се движи по собствения си вътрешен часовник, който обикновено изостава. Бих могъл да се обадя…

Звънецът на входната врата го прекъсна и му донесе желаното облекчение.

— Аз ще отворя — Ема скочи и излезе.

— Как ти е главата? — попита Мак, отпусната удобно в креслото си и стиснала чашата кафе с две ръце.

— Добре е. Нищо ми няма.

— Как стана? — попита Паркър.

— О, просто се ударих. Непрекъснато ми се случват подобни неща.

— Така ли? — подсмихна се лукаво Мак иззад чашата си.

— Съжалявам! Много съжалявам! — Шери нахлу като вихър от пъстри цветове, енергия, движение и звънлив смях. — Никога не идвам навреме. Мразя да става така. Картър, ти си най-добрият… — върху щастливото й, зачервено лице се изписа загриженост. — Какво е станало с главата ти?

— Ограбиха ме. Бандитите бяха трима, но аз ги ступах.

— Какво?! О, боже мой, ти…

— Ударих си главата, Шери. Това е.

— О! — тя се отпусна облекчено на облегалката на креслото му. — Непрекъснато му се случва.

Картър се изправи и придърпа сестра си на своето място, а после се опита да намери начин дискретно да се дръпне встрани. Но Ема просто се премести по-близо до Лоръл на дивана и потупа, възглавничката.

— Седни, Картър. Е, Шери, много ли си развълнувана?

— Направо нямам думи! Ник щеше да дойде, но се наложи да присъства на спешна операция. Трябва да свиквам, щом ще се омъжвам за лекар. Но реших, че Картър би могъл да ни представи мъжката гледна точка, нали? Освен това познава и мен, и Ник.

Тя се пресегна, сграбчи ръката на Паркър и лекичко го размърда от радост в креслото си.

— Можете ли да повярвате? Помните ли как си играехме на сватби, когато бяхме деца? Помня, че съм играла няколко пъти на тази игра с вас в тази къща. Мисля, че тогава се омъжих за Лоръл.

— И всички казаха, че бракът ни няма да изтрае дълго — отвърна Лоръл и отново предизвика заразителния смях на Шери.

— И ето ни сега. Отново тук. А аз ще се омъжвам.

— Никаквица, заряза ме заради доктор — Лоръл поклати глава и отпи от чашата си с ледена вода и резенче лимон.

— Той е невероятен. Почакайте само да го видите. О, господи! Омъжвам се! — тя притисна страните си с длани. — И направо не знам откъде да започна. Толкова съм неорганизирана, а всички ми казват, че трябвало да помисля за това или да резервирам онова. Имам чувството, че обикалям в кръг, а съм сгодена само от няколко месеца.

— Затова сме ние — увери я Паркър и взе дебел бележник. — Защо не започнем оттам — да ни кажеш каква сватба искате? Използвай само три или четири думи, за да пи опишеш как си я представяш.

— Хм… — Шери изгледа умолително брат си.

— Не. Господи, не гледай мен. Какво разбирам аз?

— Ти ме познаваш. Просто кажи какво смяташ, че искам.

По дяволите!

— „Само ще ядеш курабийки“ — измърмори той. — „Ще бъде забавно“.

— Да! — тя го посочи с пръст. — Не искам да звучи, сякаш това за мен не е важно или тържествено събитие и така нататък, но искам да е забавно. Искам едно голямо, щуро, весело парти. Освен това искам Ник да изгуби дар слово за цели пет минути, когато ме види да тръгвам по пътеката. Искам да го зашеметя… И искам всички, които дойдат, да запомнят това събитие като най-страхотното тържество. Била съм на сватби, които са много красиви, но, Господи, била съм и страшно отегчена. Разбирате ли ме?

— Напълно. Искаш да заслепиш Ник, а после да има празненство. Такова, което отразява коя си ти, кой е той и колко щастливи сте заедно.

Шери грейна насреща й.

— Наистина го искам.

— Определили сме датата за следващия октомври. Имате ли ориентировъчна бройка за гостите?

— Ще се опитаме да не надхвърлим двеста души.

— Добре — Паркър си водеше бележки. — Каза, че предпочиташ да е на открито. Градинска церемония.

Докато партньорката й обсъждаше отделните детайли с Шери, Мак наблюдаваше. Въодушевена бе първата дума, която й идваше наум, за да опише булката. Жизнерадостна, лъчезарна, красива. Руса, с по-светли кичури в косата, ясни сини очи, привлекателни извивки, свободно държание. Някои от снимките, както и цялостната стратегия, щяха да зависят от роклята, от цветовете, но много зависеше и от това коя е жената в сватбената рокля.

Отбеляза си някои ключови детайли. Шест шаферки. Цветовете на булката — розово, бяло и бонбонено. А когато Шери извади снимка на роклята, Мак протегна ръка към нея. Разгледа я. Усмихна се.

— Сигурна съм, че изглежда невероятно на теб. Идеална е.

— Мислиш ли? Стори ми се идеална, купих я само след около две минути, а после…

— Да, понякога импулсът е правилен. Мисля, че случаят е такъв.

Роклята беше с пищна пола в искрящо бяло, корсет с голи рамене и дълъг бляскав шлейф.

— Секси принцеса — тъй като в момента бе привлякла вниманието на Шери, тя мина към въпросите, които я интересуваха. — Ще искате ли годежен портрет?

— Ами… да, бих искала, но просто не харесвам онези официални снимки, които са толкова популярни. Сещаш се, на които той е застанал прав зад нея и двамата просто се усмихват към фотографа. Не че искам да те уча как да си вършиш работата или нещо подобно.

— Не се притеснявай. Моята работа е ти да си доволна. Защо не ми кажеш какво обичате да правите двамата с Ник — когато устните на Шери се разтегнаха бавно в лукава усмивка, Мак се засмя и видя как Картър отново се изчервява. Много сладко. — Освен това?

— Обичаме да ядем пуканки, да гледаме глупави филми на DVD. Той се опитва да ме научи да карам ски, но у семейство Магуайър е много силен генът на непохватността. Картър е получил лъвския пай, но аз го следвам по петите. Харесва ни да излизаме с приятели, такива неща. Ник е хирург специализант и свободното му време е много ограничено. Не планираме особено нещата. Може би сме прекалено спонтанни?

— Ясно. Ако искаш, мога аз да дойда при вас. Ще направим непринудени снимки в спокойната атмосфера на дома ви, вместо официалните фотографии в студио.

— Наистина ли? Идеята ми допада. Възможно ли е това да стане скоро?

Мак измъкна дигиталния си бележник и направи сверка с графика за следващите седмици.

— Имам няколко незаети часове тази седмица и по-свободен график в следващите. Поговори с Ник и ми кажете кои дни и часове са удобни за вас. Ще съгласуваме нещата.

— Страхотно.

— Би било добре да прегледаш някои примерни сватбени снимки — започна Мак.

— Разгледах ги на сайта ви, както ми предложи Паркър. Видях снимките на цветята, тортите и останалите неща. Искам всичко.

— Да погледнем какви са различните пакети — предложи Паркър. — Да видим кой ще е подходящ за вас. Винаги можем да донагласим някой така, че да стане точно като за вас.

— Ето затова ми е нужен Картър. Ник каза да избера каквото поискам, но това никак не ми помага.

Картър отново изруга наум.

— Шери, не разбирам нищо от тези неща. Аз просто…

— Много е стряскащо да вземам сама решение — тя го погледна с широко отворени очи и с онзи безпомощен израз на лицето, с който го работеше още откакто беше на две годинки. — Не искам да сгреша.

— Не е нужно да решаваш сега — Паркър говореше със спокоен и небрежен тон. — А дори и да го направиш, а после да си промениш мнението, няма проблем. Ще имаш специални консултации с всяка от нас поотделно. Така ще е по-лесно. Засега можем просто да запазим датата, а по-късно ще подпишете договора.

— Наистина бих искала да подпиша още днес, за да отметна това от списъка със задачи. Толкова много неща ме чакат. Само дай мнението си, Картър, това е всичко.

— Защо не погледнеш какви са различните варианти? — усмихната, Паркър му подаде дебела папка, отворена на раздела с готовите пакети. — Междувременно, Шери, решили ли сте какво искате — музикална група или дисководещ?

— Дисководещ. Решихме, че ще е по-свободно и ще можем да се уговорим с него или нея, все пак, за отделните парчета. Познавате ли добър дисководещ?

— Познавам — от една друга папка Паркър извади визитна картичка. — С него сме правили много тържества тук и мисля, че ще си допаднете. Обади му се. А видеооператор?

Седнал на дивана, Картър измъкна очилата си за четене и се смръщи над папката с пакетите.

Толкова е сериозен, помисли си Мак. А очилата е телени рамки му придават още по-голяма сексуална привлекателност. Прилича на студент, който учи за изпит. Тъй като Паркър и Шери се бяха потопили в задълбочен разговор, тя реши да го измъкне за малко.

— Хей, Картър, ела да ми погнеш да донесем още кафе — той примигна и вдигна сините си очи иззад сребристите рамки. — Защо не вземеш и папката?

Мак взе елегантната кана за кафе и бавно тръгна към вратата, изчаквайки го. Той трябваше да заобиколи ниската масичка и както тя забеляза, едва не удари крака си в нея.

— Останалите от отбора могат да поемат оттук нататък — увери го тя. — Сестра ти е решила, че след като си големият й брат и заместваш младоженеца в случая, има нужда от съветите ти. Които, предполагам, ще отхвърли без всякакво колебание, ако не съвпадат с онова, което тя иска.

— Добре — каза той, докато отиваха към кухнята. — Мога ли просто да затворя очи, да сложа произволно пръста си някъде и да приключа с това?

— Би могъл. Но най-добре е да й кажеш, че според теб „Вариант три“ е най-добър.

— „Вариант три“ — остави папката на кухненския плот, намести очилата си и зачете описанието. — И защо точно него?

— Защото, макар да е много обобщен — а аз останах с впечатлението, че тя предпочита някой друг да се заеме с подробностите — той дава възможност за включване на допълнителни детайли. Освен това й предоставя избор между различни неща вътре в самия пакет. Също така, можеш да й препоръчаш да избере бюфет вместо сервиране на отделни порции. Защото — обясни тя, преди той да успее да попита, — така е по-непринудено, дава повече възможност за общуване между гостите. Това е съвсем в неин стил. После, като следваща стъпка — и когато ти вече ще си извън картинката — тя ще се срещне с Лоръл да обсъдят тортата — вкус, оформление, размер и всичко останало, както и с Ема — за цветята. Всичко останало е в ръцете на Паркър и повярвай ми, буквално е в нейните ръце. В момента нещата изглеждат необозрими. Но след като се спре на определен пакет и вече има рокля, избрала е мястото, уговорила е подробностите с мен и така нататък, Шери ще може да помисли и за другите неща.

— Добре — той кимна. — Значи й казвам да се спре на „Вариант три“. Той включва най-много неща и предвижда възможност за допълнителни детайли. При него са възможни най-различни комбинации. И е добре да предпочете бюфета, защото атмосферата е по-непринудена и насърчава общуването между гостите.

— Много те бива.

— Лесно е да се обобщават факти и текстове. Но ако ме помоли да избера букета, тогава се махам.

— Уважавам решението ти — подаде му каната с кафе. — Сега нямат нужда от мен. Занеси това, кажи си репликите. И й напомни да ме уведоми кои дати са им удобни за годежния портрет.

— Няма ли да се върнеш с мен?

Изглеждаше леко стреснат. Тя го потупа по бузата.

— Погледни го откъм добрата страна. Една жена по-малко в стаята. Довиждане, Картър.

Той остана неподвижен, докато тя излизаше и го оставяше сам с каната кафе и папката.