Серия
Сватбена агенция (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vision in White, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 129 гласа)

Трета глава

Тъй като се измъкна по-рано, Мак имаше достатъчно време да отговори на оставените съобщения на телефонния си секретар, да отбележи предстоящите срещи, а после и да добави някои от най-новите снимки към сайта. И понеже остатъкът от следобеда й беше свободен, тя реши да го посвети на последния преглед на снимките от сватбата в навечерието на Нова година.

Звънът на телефона я подразни, но тя си напомни, че бизнесът си е бизнес, и вдигна.

— „Мак фотография“ за „Обети“.

— Макензи.

Мак мигновено затвори очи и безмълвно изимитира как сама се удря по главата. Кота щеше да се научи да проверява изписания номер дори и на служебния телефон?

— Мамо.

— Не отговори на никое от обажданията ми.

— Имам работа. Казах ти, че тази седмица съм затрупана. Мамо, молила съм те да не звъниш на служебния телефон.

— Но пък ми отговори, нали? Което не може да се каже за другите три пъти, когато ти звънях.

— Извинявай.

Просто се съгласявай с нея, каза си Мак. Това можеше да й помогне да приключат по-бързо, тъй като нямаше никакъв смисъл да казва на майка си, че няма време да си бъбри с нея по време на работа.

— Е, как посрещна Новата година? — попита тя майка си.

Чу сподавена въздишка, която я предупреди, че я очаква буря.

— Скъсах с Мартин, това исках да ти кажа, стига да беше отговорила на обажданията ми. Беше ужасна вечер. Ужасна, Мак — в накъсаното й дишане се долавяха напиращи сълзи. — От няколко дни насам съм направо съсипана.

Мартин, Мартин… Не беше сигурна дали може да си представи ясно настоящия й бивш приятел.

— Съжалявам да го чуя. Разделите по време на празници са тежки, но сигурно можеш да погледнеш на случилото се като на шанс да започнеш новата година на чисто.

Как? Знаеш колко обичах Мартин! Аз съм на четирийсет и две години, сама и напълно объркана.

На четирийсет и седем, мислено я поправи Мак. Но какво бяха пет години между майка и дъщеря? Седнала зад бюрото си, Мак потърка слепоочията си.

— Ти си скъсала с него, нали така?

— Какво значение има? Всичко свърши. Свърши, а аз бях луда по него. Сега отново съм сама. Скарахме се ужасно, той си изпусна нервите и се държа язвително. Нарече ме себична. И прекалено емоционална, и куп други ужасни неща. Какво друго можех да направя, освен да скъсам с него? Той не беше мъжът, за когото го мислех.

— Хм. Елоиза върна ли се на училище? — попита Мак с надеждата да насочи разговора към своята природена сестра.

— Вчера. Просто ме остави тук в това състояние, а аз едва успявам да стана от леглото сутрин. Имам две дъщери. Посветих живота си на моите момичета, а никоя от тях не иска да положи малко усилие и да ме подкрепи в момент, когато съм емоционално съсипана.

Тъй като главата й вече бе започнала да пулсира от болка, Мак се наведе и лекичко удари с чело бюрото.

— Семестърът е започнал. Тя трябва да се върне. Може би Милтън…

Мартин.

— Да, може би той ще се извини и после…

— Всичко свърши. Няма връщане назад. Никога не бих простила на мъж, който се е отнесъл толкова отвратително с мен. Имам нужда да намеря изцеление и отново да открия себе си. Нуждая се от малко лично време, малко спокойствие, от място, където да се разтоваря от стреса на тази грозна история. Направих си резервация в един СПА център във Флорида. Точно от това имам нужда. Да се махна, да избягам по-далече от този студ, по-далече от спомените и болката. Трябват ми три хиляди долара.

— Три… Мамо, не можеш да очакваш, че ще се бръкна за три хиляди долара, за да можеш да си правиш масажи на лицето, понеже си ядосана на Марвин.

— Мартин, по дяволите, и това е най-малкото, което можеш да направиш. Ако имах нужда от медицински грижи, щеше ли да се поколебаеш да платиш на болницата? Трябва да замина. Вече съм направила резервация.

— Баба не ти ли изпрати пари миналия месец? Като подранил коледен подарък…

— Имах разходи. Купих на онзи ужасен мъж часовник „Таг Хойер“ — лимитирана серия, за Коледа. Как можех да предположа, че ще се превърне в чудовище?

Тя започна да хлипа отчаяно.

— Трябва да си го поискаш обратно. Или…

Никога не бих могла да бъда толкова дребнава. Не искам проклетия часовник, нито пък него. Искам да се махна.

— Чудесно. Иди на място, което можеш да си позволиш, или…

— Нуждая се от СПА център. Очевидно е, че съм притеснена финансово заради разходите покрай празниците и имам нужда от твоята помощ. Бизнесът ти върви много добре, както често ми се хвалиш. Трябват ми три хиляди долара, Макензи.

— Както ти трябваха две хиляди миналото лято, за да можете двете с Ел да прекарате седмица на плажа? И…

Линда избухна в сълзи. Този път Мак не удари главата си в бюрото, а просто я положи на него.

— Няма ли да ми помогнеш? Няма ли да помогнеш на собствената си майка? Сигурно, ако ме изгонят на улицата, ти просто ще се извърнеш на другата страна. Ще продължиш да си гледаш живота, докато моят се съсипва. Как може да си такава егоистка?

— Ще преведа парите в сметката ти утре сутринта. Приятно пътуване — каза Мак и затвори.

Стана, отиде в кухнята и извади бутилка вино. Имаше нужда от питие.

 

 

След близо два часа разглеждане на тюл, рози, украшения за глава, списъци с гости и само господ знае какво още, със замаяна глава и превъзбуден от погълнатото кафе и курабийките — страшно вкусни курабийки — Картър тръгна към колата си. Беше я паркирал по-близо до студиото на Мак, отколкото до голямата къща. Заради тази подробност му бяха възложили задачата да занесе един пакет, който по погрешка бе доставен в голямата къща.

Докато вървеше, стиснал пакета под мишница, започнаха да прехвърчат първите снежинки. Замисли се, че трябва да се прибере у дома. Трябваше да довърши плана за урока си, както и да допълни с въпроси един тест, който смяташе да даде на учениците в края на седмицата.

Имаше нужда от книгите си и от тишина. Следобедът, изпълнен с естроген, захар и кофеин, го бе изтощил. А и главата пак го болеше.

Заради снеговалежа и хвърлящата плътна сянка къща наоколо се бе смрачило достатъчно, за да светнат лампите покрай алеята. Но, както забеляза той, в студиото на Макензи не светеше нищо.

Може да е излязла, размишляваше той, да си дремва или пък да се разхожда полугола, отново. Обмисли дали да не остави пакета до входната врата, но му се стори малко безотговорно. Освен това доставката му изглеждаше идеалното оправдание да я види отново — и да го върне към тайното му увлечение по нея от времето, когато бе на седемнайсет.

Затова сега почука на вратата, премести пакета в другата си ръка и зачака.

Тя отвори, напълно облечена, което едновременно му донесе и облекчение, и разочарование. Стоеше в сумрака, стиснала чаша вино в едната си ръка и опряла другата на вратата.

— Паркър ме помоли да донеса това на път за колата. Аз само…

— Добре, чудесно. Влизай.

— Аз само…

— Пийни малко вино.

— Ще шофирам, затова… — Но тя вече се бе отдръпнала навътре, като се движеше, както забеляза той, с онази нейна плавна и секси походка.

— Аз вече пия, както ясно се вижда — тя извади още една чаша и наля щедро. — Нали не искаш да пия сама?

— Очевидно вече съм закъснял.

Тя се засмя и натика чашата в ръката му.

— Тогава трябва да наваксаш. Изпила съм само две. Не, три. Май бяха три.

— Хм, ясно — ако не бъркаше, долавяше гняв и болка под възбудата от трите чаши вино. Вместо да пийне, той се пресегна и включи осветлението в кухнята. — Тъмно е.

— Сигурно. Днес беше много мил със сестра си. Някои семейства са свестни. Имам наблюдения и затова го казвам. Спомням си, че и вашето е такова. Не познавах особено добре теб и Шери, но това го помня. Мило семейство. Моето не струва.

— Добре.

— Знаеш ли защо? Нека ти кажа защо. Ти имаш сестра, нали?

— Имам. Даже две. Може би трябва да поседнем.

— Две, да, да. Имаш и по-голяма. Никога не съм я виждала. Значи две сестри. А аз? Аз имам две половинки, полусестра и полубрат — от всеки от родителите ми, които могат да се броят за едно цяло. Без да смятаме доведените братя и сестри, които съм имала междувременно. Изгубих им бройката. Идват и си отиват, отминават, докато родителите ми се женят и развеждат — тя отпи голяма глътка вино. — Обзалагам се, че сте имали голямо семейно събиране за Коледа, нали?

— Ами, да, ние…

— Знаеш ли аз какво правих?

Ясно, разбра какво става. Това не беше разговор. Той беше само за слушател.

— Не.

— Тъй като баща ми е… някъде. Май във Вейл — набърчи чело тя, — или в Швейцария, с третата си съпруга и синът им, той не беше сред присъстващите. Но все пак ми изпрати изключително скъпа гривна, което не е продиктувано от чувство за вина, нито от някаква особена родителска привързаност, тъй като и двете са му непознати. А се дължи на факта, че като човек, израснал с попечителски фонд зад гърба си, той просто е свикнал да пилее пари.

Тя спря, сбърчи чело и отново пийна.

— Докъде бях стигнала’?

— До Коледа.

— Точно така, вярно. Семейната Коледа, както я празнувам аз. Направих посещение от учтивост на майка си и Елоиза — това е полусестра ми — на двайсет и трети, тъй като никоя от нас не желае да прекараме Коледа заедно. Няма печена гъска. Разменяме си подаръци, изпиваме по чаша вино, пожелаваме си всичко хубаво и бягаме.

Тя се усмихна, но лицето й не беше радостно.

— Не сме пели коледни песни край пианото. Всъщност Ел избяга по-бързо от мен на среща с приятели. Не я виня. Майка ми подтиква хората към пиене. Както виждаш! — тя протегна чашата си.

— Да, виждам. Да излезем на разходка.

— Какво? Защо?

— Защо не? Прехвърча сняг — той спокойно взе чашата от ръката й и заедно с недокоснатото вино в своята ги остави на плота. — Обичам да вървя под снега. Хей, чакай, палтото ти.

Тя се намръщи, когато той отиде да го вземе и се върна, за да я наметне с него.

— Не съм пияна. Все още. Освен това… не може ли човек да се напие от самосъжаление в собствения си дом, ако поиска?

— Разбира се. Имаш ли шапка?

Тя бръкна в джоба на палтото и измъкна оттам яркозелената шапка.

— Не е като да се наливам с вино всяка вечер или нещо такова.

— Сигурен съм, че не го правиш — той нахлупи шапката на главата й, после уви шала около врата й, преди да закопчае палтото й. — Така е добре.

Хвана я за ръка и я поведе към вратата. А след това и навън. Чу звука, който излезе от устата й, когато си пое въздух през зъби при сблъсъка със студа навън и задържа ръката й за всеки случай.

— На топло е по-хубаво — измърмори тя, но когато се опита да се върне, той продължи да върви напред.

— Харесва ми, когато вали през нощта. Е, сега още не е — нощ, но изглежда, че няма да престане. Обичам да гледам снега през прозореца, бял на черен фон.

— Не го гледаме през прозореца. Сред проклетия сняг сме.

Той само се усмихна и продължи да върви. Забеляза колко много алеи има и че всички бяха грижливо почистени при предишния снеговалеж.

— Кой чисти всичко това?

— Кое това?

— Снегът, Макензи.

— Ние или пък викаме Дел и приятеля му Джак. Понякога плащаме на тийнейджъри, зависи. Пътеките трябва да са чисти. Тук се занимаваме с бизнес, затова трябва да е поддържано. За паркинга плащаме на снегорин.

— Доста работа има в такова голямо имение и при толкова разнопосочен бизнес.

— Всичко е свързано, а и това е домът ни, затова ние… О, сменяш темата — с присвити очи тя го погледна изпод козирката на шапката. — Не съм глупава, само леко замаяна.

— Каква беше темата?

— Безподобната гадост на семейството ми. Докъде бях стигнала?

— Мисля, че точно до Коледа и как майка ти те подтиквала към алкохола.

— Точно така. Ето как ме накара да пия този път. Била скъсала с последното си гадже. Нарочно използвам думата „гадже“, тъй като умът й е като на тийнейджърка, когато става дума за мъже, връзки и брак. Както и да е. Та в случая била преживяла голяма драма, страхотна драма, и естествено, сега трябвало да иде на СПА, за да се съвземе от страданието и стреса и да възстанови разбитото си сърце. Което е пълна глупост, но тя си вярва. И тъй като не може да задържи и десет долара в джоба си повече от пет минути, очаква аз да платя разноските. Три хиляди.

— Длъжна си да дадеш на майка си три хиляди долара, защото тя е скъсала е гаджето си и иска да иде на СПА?

— Ако имала нужда от операция, щяла ли съм да я оставя просто да умре? — Мак размаха ръце във въздуха, опитвайки се да онагледи един от начините, по които майка й я нападаше. — Не, не, този път не използва това. Този път беше бездомна и изоставена. Има си цяла колекция подобни. Може да е използвала и двете. Всичко започна да ми се слива. Но, да, очаква се да платя. Или по-точно, плащам, защото иначе ще продължи да ме преследва и да ми натяква, докато не го направя. И ето тук стигаме до виното — причината да пия, е, защото се отвращавам и се вбесявам, задето винаги се огъвам.

— Не че ми влиза в работата, но ако продължиш да й отказваш, няма ли най-накрая да престане? Ако все се съгласяваш, защо да спира?

— Знам, че е така — тя го удари по гърдите. — Естествено, че знам, но тя е неуморна, а аз просто искам да ме остави на мира. Все си мисля: защо не вземе да се ожени — може пък четвъртият път да е на късмет — и да се махне. Някъде много надалеч, например в Бирма. На практика да изчезне като баща ми. И да се появява само понякога. Може би ще срещне някого в този СПА център, докато седи край басейна и пие сок от моркови или нещо подобно, ще се влюби — което за нея е толкова лесно, колкото да си купи обувки. Не, по-лесно. Ще се влюби — продължи Мак, — ще се премести в Бирма и ще ме остави на мира.

Тя въздъхна и вдигна лице. Вече не й се струваше толкова студено, осъзна изведнъж. А сгъстяващите се снежинки бяха красиви и носеха покой. Трябваше да признае, че разходката под снега беше по-добра идея от напиването.

— Ти си хранител, нали? — обърна се тя към него.

— Имаш предвид дали съхранявам пари или стари вестници ли?

— Не, нещо като ангел-хранител. Обзалагам се, че винаги отваряш вратата на човек, чиито ръце са заети, дори и да бързаш. И изслушваш личните проблеми на учениците си дори и ако трябва да свършиш нещо друго — тя наклони глава и се загледа в лицето му. — И водиш леко пияни жени на разходка в снега.

— Стори ми се добра идея — забеляза, че в прекрасните й зелени очи вече имаше по-малко замаяност. И повече тъга.

— Обзалагам се, че ти е писнало от жени.

— По принцип ли имаш предвид, или просто в момента?

Тя му се усмихна.

— Сигурно си много добър човек.

Той не въздъхна, но много му се щеше да го направи.

— Обвинявали са ме и в това — озърна се наоколо, за да потърси друга тема за разговор. Помисли си, че би трябвало да я върне в дома й, но му се искаше да остане още малко с нея. В мрака, под снега. — Какви птици имате тук? — махна с ръка към две красиви хранилки.

— Такива, които летят — напъха ръцете си в джобовете. Никой от двамата не се бе сетил да потърси ръкавиците й. — Не знам много за птиците — наклони леко глава и отново го изгледа изпитателно. — Ти да не би да си от любителите, които наблюдават птиците?

— Не, не се занимавам сериозно. Нещо като хоби ми е — Господи, възможно ли беше да се представи в още по-неблагоприятна светлина? Най-добре да теглиш чертата, Картър, и да се оттеглиш, преди да е станало прекалено късно. — Най-добре да се връщаме. Снегът се усилва.

— Няма ли да ми кажеш за какви птици да се оглеждам? Двете с Ема се редуваме да им слагаме храна, тъй като хранилките са между нейната къща и моята.

— Нейната къща ли?

— Да, виж — тя посочи към красивата двуетажна сграда. — Старата къща за гости, а използва също и оранжериите зад нея. Аз се настаних в постройката до басейна. Лоръл и Паркър са на третия стаж в голямата къща, съответно в източното и западното крило, така че си имат самостоятелни стаи. Но къщата си е на Паркър все пак. На Лоръл й трябват кухните, на мен ми е нужно пространство за студиото, а Ема се нуждае от оранжериите. Затова такова разпределение беше най-удачно. Много време прекарваме заедно в голямата къща, но всяка си има и собствено пространство.

— Отдавна сте приятелки.

— Открай време.

— Като семейство, а? От онези, свестните?

Тя се засмя.

— Голям хитрец си. Ами птиците…

— По това време на годината често можеш да видиш кардиналче.

— Добре, всеки знае как изглежда кардиналчето. Тъкмо едно такова те уреди с гледка на гърдите ми.

— Много моля… Какво?

— Блъсна се в прозореца на кухнята и си разлях колата върху ризата. Да се върнем на темата — птици. Освен онези червените, дето се блъскат в прозорците. Мисля си, например, за бяла стърчиопашка или нещо подобно?

— За съжаление бялата стърчиопашка е изчезнал вид. Но можеш да видиш някои ивичести врабчета в околността през зимата.

— Ивичести врабчета. След като успях да повторя това, без да заекна, явно вече съм на път да изтрезнея.

Вървяха по алеята между меката светлина от лампите и тъмнината, а снегът валеше на едри снежинки като в холивудски филм. Човек не може и да мечтае за по-красива януарска нощ, помисли си Мак. И тя щеше да я пропусне, ако той не бе дошъл и не бе настоял — по своя деликатен начин — да излязат навън.

— Сега е моментът да изтъкна, че нямам навик да се наливам с вино преди, залез-слънце. Обикновено впрягам яда си в работа или отивам и изливам мъката си пред Паркър и останалите. Но сега бях прекалено бясна за която и да е от двете. А не ми се ядеше сладолед, който също често ме спасява в трудни мигове.

— Досетих се, освен за сладоледа. Майка ми прави супи, когато е много разстроена или страшно ядосана. Доста супа съм изял през живота си.

— Тук никой не готви, освен Лоръл и госпожа Г.

— Госпожа Г., Госпожа Грейди ли? Тя още ли е тук? Не я видях днес.

— Още е тук, грижи се за всичко и за всички. Слава Богу! В момента е в годишната си зимна ваканция. Заминава за Сейнт Мартин винаги точно на първи януари и остава там до април. Както винаги, преди да замине, зареди фризера със супи, задушено, яхния и всевъзможни други ястия, така че никоя от нас да не умре от глад в случай на силна виелица или ядрена война.

Тя спря до входната врата и отново наклони глава настрани, за да го погледне.

— Денят си го биваше. Ти издържа, професоре.

— Имаше и интересни моменти. О, Шери се спря на „Вариант три“, с бюфет.

— Добър избор. Благодаря за разходката и за търпеливото изслушване.

— Обичам да се разхождам — напъха ръцете си в джобовете, тъй като не бе сигурен какво да прави с тях. — Най-добре да тръгвам, понеже шофирането в снега ще е малко по-сложно. А и утре е учебен ден.

— Учебен ден — повтори тя и се усмихна.

После измъкна топлите си ръце от джобовете, положи ги на бузите му и докосна с устни неговите — лека, приятелска, почти сестринска целувка.

Той изключи. Направи това, което направи, преди да помисли. Още преди да осъзнае какво става, вече действаше. Улови раменете й, придърпа я към себе си — притисна я до вратата и превърна невинното докосване на устните във вълнуващо пътешествие в неизвестното и примамливото.

Онова, за което бе бленувал на седемнайсет, се превръщаше в реалност на трийсет. Вкусът на целувката й, чувството, че е с нея. Мигът, в който устните и езиците им се срещат, кипването на кръвта. В тишината, царяща наоколо, в безшумния танц на снега, в онова вселенско затишие звукът на въздишката й отекна като гръм в главата му.

Надигаше се буря.

Тя не го отблъсна, не възрази, че се бе възползвал от приятелския й жест, за да я отведе в дебрите на страстното и необуздано неизвестно. Първата й мисъл бе: „Кой да знае? Кой да предположи, че доброто момче, преподавателят по английска литература, който се блъска в стените, може да се целува така?“.

Сякаш имаше намерение да я замъкне в близката пещера и да разкъса дрехите й, докато тя невъздържано раздира неговите.

После мисленето стана невъзможно и единственото, което бе в състояние да направи, бе да го следва.

Отнесена от вихъра. Този израз винаги й бе звучал странно, но сега се чувстваше точно така — отнесена от вихъра.

От бузите му ръцете й се плъзнаха назад и се вплетоха в косата му. Вкопчиха се в нея.

Това го върна на земята. Сега той се отдръпна и едва не се подхлъзна на снега, който покриваше пътеката. Тя не помръдна и на сантиметър, само го гледаше с блеснали в мрака очи.

Господи!, повтаряше си той, Господи! Беше изгубил ума си.

— Съжалявам — едва намираше думите, докато възбудата и разочарованието бушуваха в него. — Извинявай. Това беше… не беше… Просто… извинявай.

Тя продължи да го зяпа, докато той бързо се отдалечаваше с тромави крачки заради прясно натрупания сняг. Долови, въпреки бученето в главата си, пиукането на електронното заключване на колата му и го видя на светлината на лампичката над седалката как се качва, след като бе отворил вратата.

Потегли, преди тя да успее да си поеме въздух и да си възвърне гласа. Докато той се отдалечаваше, тя едва успя да промълви:

— Няма защо.

Усещаше се много по-замаяна, отколкото когато беше пила вино, докато влизаше в дома си. Отиде в кухнята, изля недокоснатото от него вино в мивката, а после изсипа и останалото в нейната чаша. След като се озърна невиждащо наоколо, тя се обърна и се облегна на плота.

— Уха — отрони тя.